Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Атлантида

Жестокост. Какво може да се направи?

Recommended Posts

Guest Кристиян

Аз пък си мислех, че по отношение на истината, жестокостта е доста ефикасен инструмент...в опитните ръце на Квизитора, независимо дали се е профилирал като ин-квизитор, или екс-квизитор...Така че, ако истината си струва да бъде узната- жестокостта си е на място- в края на краищата, който се опитва да се "прави на мъж", предизвиква Квизицията да ползва своя ефикасен инструментариум...И в това отношение Учителят е прав за това, че истината е операция, която трябва да се прави без упойка- чуждата болка си струва, най-малко заради това, щото истината гали ушите на "оператора" :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest НиколаДамянов

...И в това отношение Учителят е прав за това, че истината е операция, която трябва да се прави без упойка...

Много си прав! (за мнението) ... или по-скоро и аз смятам така.

Може би е редно да се уточни обаче, че тук става дума за "операция" - специфична дейност, която се прави най-малко от "дипломиран специалист". Нали така е принципно? По аналогия,... за подобни "операции" човека поне трябва да е дипломиран, да има успешен опит и то най-вече лично изпробван, ... върху себе си. Тук е разликата май с традиционната медицина. :)

Необходимо е да се уточни още, че освен "специалист" е нужно и подходящо време... Какво от това, че можеш да правиш перфектни "операции без упойка", а пациентите ти умират от страх например? Няма смисъл, ако пациента ти не е готов,...нали ? От невидимата здравна "каса", не само че не плащат, но и наказват строго за подобно недоглеждане. :)

При летален изход се нарушава и правилото "всичко, което не те убива те прави по-силен", така че май трябва да се държи точна сметка за поносимостта.

Чудно, защо доста хора (не визирам теб) са готови да "правят операции без упойки" и казват истината директно, но на никой не му се носи отговорност след това, а да не говорим, че дори изобщо не се обръща внимание на такива "дребни" уточнение, които прави Учителя.

Редактирано от НиколаДамянов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тогава да говорим за духовна жестокост. Забравяме, че кан Борис - Михаил в името на покръстването, на Христовото учение на Любовта, обезглавява 52 болярски рода - мъже, жени, деца, старци...

Боян Мага изкупва психогенетичната си обременост (родовата си карма) от дядо си кан (княз) Борис I чрез създаването на богомилството. После родът им изчезва от историята.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И в това отношение Учителят е прав за това, че истината е операция, която трябва да се прави без упойка- чуждата болка си струва, най-малко заради това, щото истината гали ушите на "оператора" :)

Оперират се болни хора, когато няма друга алтернатива.

Жестокостта никога не е на място.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Понякога казването на истината е като шамар. Случвало ми се е да ми кажат истина и да я казвам. Но въпреки болката това е най-доброто лечение. Идва осмислянето и благодарността.

Да се живее в заблуда, лъжа и в заплитане до безкрай, до изтезание на душата е ужасно. Кое ни кара да лъжем? - Страхът!

И аз мислех, че да разбера или кажа някои истини е жестокост. Но сега разбирам, че е Любов. :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Кристияне, шеговитостта ти понякога прераства в нещо много различно от каквато и да е сърдечност и истина. Визирам последните ти няколко мнения за жестокостта... Знам, че си точен мъж, професионалист и много интелигентен човек, но в последните ти мнения личи едно много ясно откъсване от сърдечността. Не знам какво преживяваш, но в думите ти за жестокостта личи ... болезнена жестокост, облечена в ум и думички.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Понякога казването на истината е като шамар. Случвало ми се е да ми кажат истина и да я казвам. Но въпреки болката това е най-доброто лечение. Идва осмислянето и благодарността.

Да се живее в заблуда, лъжа и в заплитане до безкрай, до изтезание на душата е ужасно. Кое ни кара да лъжем? - Страхът!

И аз мислех, че да разбера или кажа някои истини е жестокост. Но сега разбирам, че е Любов. :feel happy:

А ако човекът не издържи на казаната истина? И винаги ли сме сигурни, че казваме "истина"? Не е ли жестокост да хвърлиш в лицето на някой някаква истина?!? Може би своята истина? Защо аз не мога да видя любов в това? :huh:

Да се прави подобна операция без упойка е много отговорно, много тежко нещо!

Забелязала съм, че някои хора много обичат да казват "истината". Дори се гордеят с това. Обикновено точно те проявяват жестокост, наслаждават се на ефекта от тази "истина" върху другия. Но ако на тях им се приложи подобна операция без упойка - виковете са големи.

Наистина е голям проблем кой и как трябва да казва истината, така че да не е жестоко все пак...?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Кристиян

Кристияне, шеговитостта ти понякога прераства в нещо много различно от каквато и да е сърдечност и истина. Визирам последните ти няколко мнения за жестокостта... Знам, че си точен мъж, професионалист и много интелигентен човек, но в последните ти мнения личи едно много ясно откъсване от сърдечността. Не знам какво преживяваш, но в думите ти за жестокостта личи ... болезнена жестокост, облечена в ум и думички.

Ами...чудя се как ли да ти отговоря Орлине...и за мой късмет, попаднах на точните думички- вече употребени когато, където и както трябва, та реших да си напълня джобовете, пък- като ги изтърся тук- може и да се получи що-годе свестен, но иначе, много точен отговор:

" Не само Великият Бог Ом беше говорил на Ворбис, в пространството на главата му. Всеки проговаряше пред ексквизитор, рано или късно. Това беше просто въпрос на издръжливост...

Трябва да се каже… че нямаше почти нищо, което да буди смях в мазето на Квизицията. Поне не, ако човек имаше нормално чувство за хумор. Липсваха шеговитите кратки надписи, като: „Не е необходимо да бъдете безпощадно садистични, за да работите тук, но помага!!!“

Но имаше неща, които подсказваха на мислещия човек, че Създателят на човечеството е имал наистина много непочтено чувство за хумор и пораждаха в сърцето му ярост, в състояние да взриви портите на рая.

Чашите, например. Инквизиторите спираха работа по два пъти на ден за кафе. Чашите им, които всеки един от тях си беше донесъл от вкъщи, бяха скупчени около чайника върху каменната плоча на централната пещ, която пък по чиста случайност нагряваше и машите и ножовете за мъчение.

Те бяха обвеяни в легенди, като „Подарък от Светата Пещера на Оссори“, или пък, „На Най-Великия Татко на Света“. Повечето от тях бяха нащърбени и нямаше една с друга да си приличат...

...А всичко това означаваше следното: няма почти никакви крайности и на най-лудия психопат, които да не могат с лекота да бъдат повторени от нормален, възпитан семеен мъж, който просто ходи на работа всеки ден и има какво да върши.

На Ворбис му харесваше да знае това. Човек, който знае това, знае всичко, което трябва да се знае за хората.

В настоящия момент той седеше по дължина на пейката, върху която лежеше това, което все още, технически погледнато, беше треперещото тяло на Брат Сашо, бивш негов секретар.

Той вдигна очи към дежурния инквизитор, който кимна. Ворбис се наведе над окования секретар.

— Как се казваха те? — повтори той.

— … не знам…

— Знам, че си им давал копия от кореспонденцията ми, Сашо. Те са мошеници-еретици, които ще прекарат вечността в ада. Ще се присъединиш ли към тях?

— … не знам имена…

— Аз ти вярвах, Сашо. А ти ме шпионира. Ти предаде Църквата.

— … никакви имена…

— Истината означава край на болката, Сашо Кажи ми.

— … истината…

Ворбис въздъхна. И тогава видя един от пръстите на Сашо, който се свиваше и отпускаше под белезниците. Даваше знак.

— Да?

Той се наведе по-близо до тялото.

Сашо отвори останалото му едно око.

— … истината…

— Да?

— … Костенурката Се Движи…

Ворбис се дръпна назад с непроменено изражение. Неговото изражение рядко се променяше, освен ако той не го искаше. Инквизиторът го гледаше с ужас.

— Разбирам — каза Ворбис. Изправи се и кимна към инквизитора.

— От колко време е тук долу?

— От два дни, господарю.

— И можете да го задържите жив още…?

— Може би още два дни, господарю.

— Направете го, направете го. В крайна сметка — рече Ворбис, — наше задължение е да задържим живота колкото се може по-дълго. Не е ли така.

Инквизиторът му отвърна с нервната усмивка на някой, който е в присъствието на началника си, само една единствена дума на когото може да го прикове към пейката.

— Ъ… да, господарю.

Ерес и лъжи навсякъде — въздъхна Ворбис. — А сега ще трябва да си търся друг секретар. Толкова е неприятно.

...

...Мнозина чувстват, че са призвани за монашеството, но това, което наистина чуват, е един вътрешен глас, който им казва:

— Това е работа на закрито без физическо натоварване. Нали не искаш да си орач като баща си?

...

...Омнианците бяха Богобоязливи хора.

Имаше много неща, от които да се боят....

...

— Няма друг Бог освен Ом — каза Ворбис, — Това, което Ефебианците вярват, че почитат, не са нищо друго освен джини и демони. Ако въобще може да бъде наречено почитане. Виждали ли сте това?

Той побутна напред свитък хартия.

— Какво е това? — предпазливо попита Фри’ит.

— Лъжа. Една история, която не съществува и никога не е съществувала… не… нещата… — Ворбис се поколеба, като се опитваше да си спомни една дума, която много отдавна беше излязла от употреба, — … като … приказките, които се разказват на децата, когато са твърде малки… думи, които хората използват, за да кажат… ъ-ъ…

— О! Игра — рече Фри’ит. Погледът на Ворбис го прикова към стената.

— Ти знаеш за тези неща?

— Аз… когато веднъж пътувах в Клач… — запъна се Фри’ит. Той видимо се окопити. Беше командвал сто хиляди души в битка. Не заслужаваше това.

Установи, че не смее да погледне Ворбис в лицето.

— Те танцуват танци — немощно каза той. — По светите им празници. Жените носят звънци по … И пеят песни. Всичко от първите дни на световете, когато боговете…

Той заглъхна.

— Беше отвратително — рече той. Щракна с кокалчетата на пръстите си — нещо, което правеше по навик, винаги когато беше разтревожен.

— В тази има техни богове — каза Ворбис. — Хора в маски. Можете ли да си го представите? Те имат бог на виното. Един стар пияница! А хората казват, че Ефеб не представлявал заплаха! А това…

Той хвърли още едно, по-дебело руло хартия върху масата.

— Това е далеч по-зле. Защото докато те почитат измислени богове по грешка, грешката им е в избора на боговете, а не в почитането. Но това…

...Друнах наруши мълчанието.

— De Chelonian Mobile — високо каза той. — „Костенурката се Движи“. Какво означава това?

— Дори само ако ти кажа, това може да изложи душата ти на риска от хиляда години в ада — отвърна Ворбис. Погледът му още не изпускаше Фри’ит, който сега гледаше неподвижно в стената.

— Мисля, че това е риск, който много внимателно бихме могли да поемем — каза Друнах.

Ворбис сви рамене.

— Авторът твърди, че светът… се движи из бездната върху гърба на четири огромни слона — каза той.

Устната на Друнах увисна.

— Върху гърба? — попита той.

— Така се твърди — отговори Ворбис, с поглед все още върху Фри’ит.

— А те върху какво стоят?

— Авторът казва, че стоят върху черупката на огромна морска костенурка — каза Ворбис.

Друнах се ухили нервно.

— А тя върху какво стои? — попита той.

— Не виждам какъв е смисълът да се разсъждава върху какво стои тя — сряза го Ворбис, — след като всичко това не съществува!

— Разбира се, разбира се — бързо каза Друнах. — Това беше само напразно любопитство.

— Като повечето любопитство — рече Ворбис. — То води съзнанието но спекулативни пътища. И въпреки това човекът, който е написал това, си ходи жив и здрав на свобода в Ефеб, сега, в този момент.

Друнах хвърли бърз поглед към свитъка.

— Той пише тук, че е бил на кораб, който е плавал до някакъв остров на ръба, и че е погледнал отвъд и…

— Лъжи — спокойно каза Ворбис. — А даже и да не бяха лъжи, това не би имало никакво значение. Истината лежи във, а не отвъд. В думите на Великия Бог Ом, както са достигнали до нас чрез устата на избраните от него пророци. Очите ни могат да ни излъжат, но нашият Бог — никога.

— Но…

Ворбис погледна към Фри’ит. Генералът се потеше.

— Да? — попита той.

— Ами… Ефеб. Място, където лудите имат луди идеи. Всеки го знае. Може би най-мъдрият ход е да ги оставим да се пържат в собственото си безумие.

Ворбис поклати глава:

— За нещастие, дивите и необуздани идеи притежават обезпокоителната склонност да се разпространяват и да се закрепват.

Фри’ит трябваше да признае, че това е вярно. От опит знаеше, че верните и очевидни идеи, като например, неоспоримата мъдрост и преценка на Великия Бог Ом, за много хора бяха толкова неразбираеми, че на практика трябваше да ги убиеш, преди да открият грешката в мисленето си, докато опасните, неясни и погрешни идеи често имаха такава притегателна сила за някои хора, че те — той замислено потърка някакъв белег от рана — се криеха горе в планините и те замеряха с камъни, докато не ги накараш да се предадат от глад. Те по-скоро биха умрели, отколкото да видят здравия разум. Фри’ит го беше видял в най-ранна възраст. Беше разбрал, че здравият разум е в това да не умреш...

...Фри’ит искаше да каже: „Говорил съм с началника на Ефебианския гарнизон, а си мисля, че е човек на честта, макар че, разбира се, той всъщност е един презрян неверник и стои по-ниско и от червеите.“ Но това не беше нещо, което — той го чувстваше — е мъдро да се каже на Ворбис.

Вместо това той каза:

— Ще бъдем нащрек.

— Можем ли да ги изненадаме?

Фри’ит се поколеба.

— Ние? — попита той.

— Аз ще водя отряда — каза Ворбис. Последва мигновена размяна на погледи между него и секретаря. — Аз… бих искал да бъда далеч от Цитаделата за известно време. Смяна на въздуха. Освен това, не бива да оставяме Ефебианците да си мислят, че заслужават вниманието на върховен член на Църквата. Просто си мислех за възможностите, ако ни провокират…

Нервното щракане с пръсти на Фри’ит беше като плющене на камшик.

— Дали сме им дума…

Не може да има помирение с неверниците — каза Ворбис.

— Но има практически съображения — каза Фри’ит толкова остро, колкото се осмеляваше. — Дворецът на Ефеб е лабиринт. Знам това. Има капани. Никой не може да влезе вътре без водач.

— А как влиза водачът? — попита Ворбис.

— Предполагам, че сам се води — отвърна генералът.

— От опит знам, че винаги има и друг начин — каза Ворбис. — Във всичко, винаги има и друг начин. Който Бог ще покаже, когато му дойде времето, можем да бъдем сигурни в това....

...Страхът е странна почва. Той отглежда главно покорство като царевица, което расте в редици и прави плевенето лесно. Но понякога той отглежда и картофите на противопоставянето, които процъфтяват тайно под земята.

Цитаделата имаше много подземна територия. Това бяха ямите и тунелите на Квизицията. Имаше мазета и клоаки, забравени стаи, слепи улици, пространства зад древни стени, дори естествени пещери в самата каменна основа.

Това беше такава пещера. Пушек от огъня насред пода си пробиваше път навън през цепнатина на покрива и, в крайна сметка, в лабиринта от безброй комини и светлинни източници горе.

В танцуващите сенки имаше една дузина фигури. Те носеха груби качулки над безлични дрехи — безформени неща, направени от парцали, нищо, което да не може лесно да бъде изгорено след срещата, така че шаващите пръсти на Квизицията да не открият никакви улики.

Нещо в начина, по който повечето от тях се движеха, подсказваше хора, които са свикнали да носят оръжие. Тук-там по някоя улика. Стойка. Характерна дума.

На една стена на пещерата имаше рисунка. Беше неопределено овална, с три малки удължения на върха — средното — едва-едва по-голямо от другите две, и три на дъното, средното от които малко по-дълго и по-заострено. Детска рисунка на морска костенурка.

— Разбира се, той ще отиде в Ефеб — каза маска. — Няма да посмее да не го направи. Ще трябва да заприщи реката на истината при извора ѝ.

— Ще трябва да освободим каквото можем, тогава-каза друга маска.

— Трябва да убием Ворбис!

— Не в Ефеб. Когато това се случи, то трябва да се случи тук. Така че хората да знаят. Когато сме достатъчно силни.

— Ще бъдем ли някога достатъчно силни? — попита маска. Притежателят ѝ щракна нервно с кокалчета.

— Дори и селяните знаят, че нещо не е наред. Не можеш да спреш истината. Да заприщиш реката на истината? Но има течове с огромна сила. Не открихме ли за Мърдък? Ха! Убит в Ефеб, каза Ворбис.

Един от нас трябва да отиде в Ефеб и да спаси Учителя. Ако той наистина съществува.

— Съществува. Името му е върху корицата на книгата.

Дидактилос. Странно име. Означава „С Два Пръста“, знаете ли?

— Сигурно го почитат в Ефеб.

— Доведи го с теб, ако е възможно. И Книгата.

Една от маските изглежда се колебаеше. Кокалчетата ѝ отново изщракаха.

— Но дали хората ще се обединят зад… една книга? Хората имат нужда от повече от книга. Те са селяни. Не могат да четат.

— Но могат да слушат!

— Дори да е така… трябва да им бъде показано… те имат нужда от символ…

— Ние имаме символ!

Инстинктивно всички маскирани фигури се обърнаха да погледнат към рисунката на стената, неясна на светлината от огъня, но запечатана в мозъците им. Те гледаха истината, която често е внушителна.

— Костенурката се Движи!

— Костенурката се Движи!

— Костенурката се Движи!

Водачът кимна.

— А сега — каза той — ще теглим жребия…

...Великият Бог Ом беснееше от ярост, или поне полагаше енергични усилия за това. Съществува граница за количество гняв, което може да се развихри на един инч от земята, но той сега беше точно на нея.

Той прокле мълчаливо един бръмбар, което е като да изливаш вода върху езеро. Все едно, това изглежда не промени нищо. Бръмбарът се отдалечи бавно и тежко.

Прокле един пъпеш до девето коляно, но нищо не се случи. Опита с напаст от циреи. Пъпешът просто си седеше там и лекичко зрееше.

Само защото беше временно притеснен, целият свят си мислеше, че може да се възползва. Е, когато Ом се върне обратно в подобаващата си форма и сила, каза си той, ще бъдат Предприети Стъпки...

...

Чуваха се гласове. Основно се чуваше един глас — сприхав и тънък.

Това беше философът Дидактилос.

Макар и един от най-цитираните и известни философи на всички времена, Дидактилос Ефебианецът никога не постигна уважението на събратята си философи. Те чувстваха, че той не е замесен от философско тесто. Не се къпеше достатъчно често или, казано другояче, изобщо. И философстваше не за тези неща, за които трябва. Освен това, проявяваше интерес към неправилни неща. Опасни неща. Другите философи задаваха въпроси като: Истината Красота Ли Е, И Красотата Истина Ли Е? или: Реалността От Наблюдател Ли Е Създадена? А Дидактилос задаваше известната философска загадка: „Да, Но За Какво В Действителност Става Дума, Тогава, Когато Стигнеш До Същината На Нещата, Искам Да Кажа Наистина!“

Философията му представляваше смесица от три известни школи — Циниците, Стоиците и Епикурейците — и събираше и трите накуп в известната си фраза:

Не можеш да вярваш на никой педераст на по-голямо разстояние от това, на което можеш да го хвърлиш, и нищо не можеш да направиш по въпроса, така че, дай да пийнем. За мен двойно, ако ти плащаш. Благодаря ти. И пакетче фъстъци. Лявата и гърда е почти гола, а? Още две пакетчета, тогава!“

Много хора цитират от известните му „Размишления“:

Е, добре, това е странен стар свят. Но трябва да се смееш, нали така? Nil Illegitimo Carborundum казвам аз. Експертите не знаят всичко. И все пак докъде щяхме да стигнем, ако всички бяхме еднакви?“...

...До срещуположната стена имаше много голям варел. Множество разнообразни останки около него — счупена винена амфора, оглозгани кокали, както и няколко навеса и бараки, направени от груби дъски — подсказваха, че това е нечий дом. И това впечатление се подсилваше донякъде от надписа с тебешир върху дъска и закачен на стената над варела.

Той гласеше:

ДИДАКТИЛОС и Племенник

Практически Философи

Никое твърдение не е твърде голямо

„Ние можем да мислим вместо вас“

Специална тарифа след 6 следобед

Нови Аксиоми Всеки Ден

"

Е, това е долу-горе...Човек не може да си позволи да цитира повече, отколкото...(бих цитирал и аз "Размишления" от Дидактилос)...според зависи кой плаща...нали?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ани малко ще изляза от темата, но ще дам пример.

Ако отида на гости и ми сервират пържола и доста настоятелно искат да ям. Ще кажа истината - не ям месо! И не желая да ме убеждават! Колкото и да е обиден домакина, съжалявам.

Кое е по-добре, да ям, за да угодя на домакините или да съм жестока?

Или пък да лаская и лъжа някого с цел-изгода? Нима не е жестокост?

Не е ли по-добре един лекар да каже на пациента си /в хипотетично лошо състояние/, че щом пие, пуши просто върви към смъртта? Да, жестоко е, но може би ще се стресне и ще промени нещо?

Разбира се има и моменти, в които нещата трябва да се кажат фино, бавно, за да няма ексцесии ;)

Но аз лично предпочитам истината. Тя е сила! И на мен ми е било криво от научаването и в някои случаи, но след време разбирах, че така е най-добре. :)

Нима е по-добре да се самозалъгвам и да залъгвам околните? Това е прекрасно средство за манипулация. Защо да храня някой крадец?

Като говоря за крадеца, аз не го осъждам. Щом Бог го е допуснал, той има някакво предназначение. Христос изяснява качествата на крадеца главно за посветените, които разбират Неговото учение и могат да се предпазят от крадеца, вън и вътре в себе си. Крадецът започва всякога с мажорна гама, тонът му е повишен, енергичен. Той е спретнат, добре облечен, с изискана обхода. На пръстите си има по няколко пръстена. Всичко прави с цел да привлече своите жертви. Всички спорове, недоразумения, крамоли в живота се дължат на него. Дето види проява на нещо благородно, той ще направи всичко само да го унищожи. На кого се дължи изчезването на красивите идеи и стремежи в човека? На неговия крадец.

Опасен е външният крадец, но по-опасен е вътрешният. Също така опасен е и лъжецът. Ето, осем хиляди години се изминаха от създаването на света, и народите още не са свободни. Онези, които поробват народите, обещават, че ще им дадат свобода, но не изпълняват обещанията си – лъжат. Моми и момци се обичат, обещават си какви ли не златни кули, но нищо не изпълняват – и те се лъжат. Момата слуша какво говори нейният възлюбен, и си мисли, че е намерила един поклонник. Щом обещава и не изпълнява, това е крадецът, който коленичи пред своята жертва, иска да я глътне. Всякога силният коленичи пред слабия, изважда ножа си и го пробожда в гърдите. В който момент момъкът коленичи пред момата, той е стъпил вече на сърцето й и забива своя нож.

Из Изобилния живот

Това е мое разбиране, не е нужно да е и на друг. :feel happy:

Редактирано от xameleona

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Xameleona, има неща, истини, които трябва да се кажат. :) Аз никъде не казвам, че трябва да се лъже. Между другото това си е отделна тема. Каква истина трябва да се казва, кой да я казва и как да я казва. И да си носи естествено отговорността за казаната истина. В тази тема става дума за жестокостта. Не е ли жестокост група хлапета/тинейджъри да подметнат на сляп човек, че е сляп и грубо да го питат на къде е тръгнал, вместо да му помогнат да пресече булеварда? Не е ли жестокост на глух човек да му се казва подигравателно колко е глух? Това са все казани истини. Но според мен не бива да се казват. (Била съм свидетел на такива неща). :(

Има смисъл да се каже една истина ако тя ще помогне. Има леки истини. Като тези които си дала като пример. Но има и истини които са опасни в устата на всеки и казването им от човек, който не може да помогне, граничи вече с жестокостта.

И мисля, че има разлика между премълчаването на дадена истина, лъжата, манипулацията....и жестокостта от „операцията без упойка”? Когато един луд имитира хирург и прави операция на сърце например, то това си е сюжет направо за филм на ужасите. Има изключения разбира се. Когато няма специалист наблизо. Но отговорността тогава е огромна. И в буквалния, и в преносния смисъл на думата.

Аз така виждам жестокостта в някои истини. Естествено, че това е мое субективно мнение. :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ако отида на гости и ми сервират пържола и доста настоятелно искат да ям. Ще кажа истината - не ям месо! И не желая да ме убеждават! Колкото и да е обиден домакина, съжалявам.

Кое е по-добре, да ям, за да угодя на домакините или да съм жестока?

Е, тука пък къде видя жестокост? Ако кажеш на домакина с груб тон: „Защо ми слагаш пържола, не знаеш ли, че не ям месо? Виж се колко си глупав“, тогава имаме жестокост. Лао Дзъ го е казал много точно в една известна своя фраза.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ох, ще оспамим темата Стан.

Случвало ми се е да се обидят, роднини, близки, дето толкоз се старали, пък аз-на, не уважавам готварското им изкуство. Те заради мен... :feel happy: Лоша съм в техните очи.

Преди време много компромиси със себе си правех. Да угодя, вече-не. И съм лоша, даже и жестока... :feel happy:

Както каза Ани има и неща, за които просто трябва да се поеме отговорност. Трудно е, но всеки сам според вътрешния си усет прилага.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Темата е за жестокост, говорим за жестокост, значи не спамим.

Значи в случаите за които говориш кой проявява жестокост? Кой се опитва да определя поведението на другите, така че да отговаря на собствените му представи? Ти изявяваш себе си в желанието да не ядеш месо, като това желание касае единствено тебе самата. Домакинът изявява своето желание да ядеш месо, но в случая то нарушава твоята свободна воля. Кой извършва насилие? Това, че домакинът се е обидил в случая е резултат от нереализирането на собственото му желание да ядеш от това, което е приготвил, а не резултат от твоето желание да не ядеш месо.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Кристиян, хубаво разказче - поне тръгва хубаво, но после се запетлава в приказки за философски епикуреийски, цинични и стоични обзори по въпроса "колко дявола могат да се поберат на върха на една игла".

Хайде да се фокусираме върху лежащия на масата за жестокост (изтезания) Сашо от разказчето. Той е обслужван от семейни мъже, почтени изтезатели, честни данъкоплатци в една църковно прекрасна държава. Сашо е човек като теб. Представи си, че ти си на неговото 'почетно' място". Ти си един морален и чувствителен човек, с чувство за правота и етични норми. Човек уважаващ човечността. Човек, на който нещо в сърцето му прошепва, че думичките от молитвата "да бъде тук на земята, както е горе на небето" не са само метафора, но гайдлайн за живота ти въобще. Шефът ти, на когото си служил честно и за една заплата, от когото си се страхувал като от Господ, несъзнвано пренасяйки образа на строгия си татко в него, те е приковал. Лежиш от два дни на железен одър, а шефът ти нарежда на "почтения" си служител, баща на три, да гори методично плътта ти, да чупи зъбите ти и забива в нервите им нагорещени железа. "Почтеният" татко на три, мислещ си за хубавата вечеря довечера, чупи пръстите ти един по един, като преди това е изтръгнал ноктите им...преди да премине към по-мащабно чупене. Усети онова "радостно" чувство на пълна еднонасоченост, което помита всеки морал и вяра в бога в теб. Почувствай жестокостта на таткото-измъчител, който е само инструмент на шефа си - твоят собствен шеф. Ето, тя прониква, искаш или не, до мозъка на костите ти, изтриваща на мига всяка светлина, надежда, вяра и любов. Просто боли толкова, че молитвата ти се срива, затрупана от сгромолясването на моралната ти връзка с бога в теб. Е, остава една истинска, над-човешко-морална връзка, която дори болката може да създаде още по-здраво. Но, не си трениран на това. Търсил си дребните си житейски удоволствия, винцето вечер, хапването до пресищане, гениталиите и млечните жлези на онова момиче, което така събуждаше отиващата си младежка сила в теб през последните месеци... Молитвата ти е била твърде философско епикурейска и плътски заровена - та, карал си я на един философски морал и розова вяра. А сега боли, при това адски. Болка, която не си и мислел, че може да съществува. Някога беше пробвал да задържиш пръста си в огъня за пет секунди, но след това се превиваше и подскачаше цяла минута... Сега обаче огънят се впива безпощадно в кожата ти, в най-чувствителните ти места. Като дете като риташе топка, веднъж те бяха ритнали случайно по топките и после цял живот самото ти тяло си спомняше пронизващата кошмарна паст на гаврещата се с нагона ти за щастие и свобода болка. Сега обаче същите тези твои тестиси са методично мачкани, горени и рязани - методично, така че ужасът на болката да бъде по-продължителен. Някога, в епикурейските си, клонящи към стоицизъм разсъждения, беше чувал, че някъде там в онези 'диви" страни на изток имало едни йоги, които постигали чудеса в преживяването на болката, че стоели в огъня и понасяли всичко стоически, превръщайки всичко в медитативна молитвеност. Беше чувал. Но, вагината на онова момиче, а после и на другото и третото и н-тото, сякаш те зовяха като сиренен зов, някакси странно как проникващ в лимбичната ти система и веригите на удоволствието. А сега боли - ужасно много. И всяко филосовстване се помита от ламята на ада. А таткото те гледа в очите, наливайки поредната киселина в някои твои отверстия. Гледа те в очите, от социалната позиция на добър татко на три, изряден съпруг и честен служител изтезател, плащащ редовно данъците си. В очите му обаче проблясват едни стоманено огнени, античовешки садистични пламъчета, садистични мортидни импулси, които ти виждаш тооолкова ясно. Е, някога като мъничък мама го кълнеше и тръскаше като прашен килим, когато той просто си позволеше да си играе по свободно. А като растеше, понякога намираха малки котенца, изгаряни и драни бавно до смърт в мазето... Но сега той беше почтен баща, дори ходеше на църква и палеше свещичка. Но повече от тялото те болеше душата! Онова раздиране на моралните ти устои за честност и правда, за правото на свободна воля и милост! Костенурката на картината пред очите ти сякаш се движеше - движеше се теглейки те някъде там, отвъд. Отвъд, което вече желаеше далеч по-силно от болката на този свят. Някога ти беше чувал за войни, за жестокости. За това как някой се гаври с дъщерята и жената на друг, как деца са изтезавани и убивани пред майките им за получаване на битове информация от тях. Или просто така... Но това бяха неща далеч от твоите филосовски епикурейски уши. А сега лежеше прикован и сякаш самият бог те беше предал. Оня бог в теб, моралната ти система, суперегото на принципите и порядките ти, които си мислеше, че идват от Бога. А оня пак се доближава до теб, с прясно нагорещен ръжен. Някакси цялата ти философия изчезва пред ужаса на тялото, което се гърчи в обусловената агония на очакваната болка.

А някъде там, в някакъв форум някакви човечковци разсъждаваха за нужността на тази болка. На твой гръб! Ръженът се заби в кожата, а собственият ти предран агонизиращ вик продъни душата ти!

А може би все пак, можеше да бъде другояче, може би царството божие можеше да бъде на тази земя...

..................

Пиша горното разказче спонтанно, под влияние на абсурдността на някои разсъждения от по-горе!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Кристиян, хубаво разказче - поне тръгва хубаво, но после се запетлава в приказки за философски епикуреийски, цинични и стоични обзори по въпроса "колко дявола могат да се поберат на върха на една игла".

...

А някъде там, в някакъв форум някакви човечковци разсъждаваха за нужността на тази болка. На твой гръб! Ръженът се заби в кожата, а собственият ти предран агонизиращ вик продъни душата ти!

А може би все пак, можеше да бъде другояче, може би царството божие можеше да бъде на тази земя...

..................

Пиша горното разказче спонтанно, под влияние на абсурдността на някои разсъждения от по-горе!

На абсурд с абсурд ли трябва да се отговаря? Или с конкуренция на Стивън Кинг? Или с цитат на Тери Пратчет, като при Кристиян?

Защо смятате, че само вие сте наясно с болката? Това вашето не е опит, а фантазия.

И думата човечковци - хич не ми хареса! :angry: Отново говоря директно, но това е!

Редактирано от Ани

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

“Демоните”, за които тук става въпрос, не са фантомите от всякакъв вид, които обитават огледалната сфера, а съществуващите във всяко човешко същество демони. Може да се каже без преувеличение, че всеки диалектичен човек е “обладан от демони”. Демоничното, това е злото и омърсеността, грехът в човека. Демоничното е негативният сбор от всички живяни животи в нашия микрокосмос, който, като един сноп от определени магнитни напрежения, съществува в нашето подсъзнание.

Следователно, микрокосмосът съдържа безброй много магнитни заряда с различен произход, натрупани в него по време на безкрайното пътуване през диалектичната природа; тези заряди са в резултат на ситуации, чувства, мисли, действия и опитности в живота. Всеки човек непрекъснато създава нови отрицателни магнитни напрежения, т.е. латентни. Тези различни магнитни напрежения образуват особеното дихателно поле, жизнено поле, атмосферата, в която вие живеете в качеството си на човешки същества.

Може би ви се е случвало да наблюдавате небето, да следите движението на облаците и да различавате многобройни и най-разнообразни форми, които като че ли ви наблюдават. Те ви фиксират, последователно изглеждат ту недоволни, то нереални, то химерични. Както и мечтите, тяхната природа е отрицателна. По същия начин вие можете да наблюдавате собственото си дихателно поле, намиращо се в ауричното същество. Облакоподобните магнитни напрежения също имат глави, странни и огромни форми, повече или по-малко чудовищни и демонични. И човек разбира, че тези, които виждат вътре в собственото си същество, говорят за демони. Това са образите на магнитните напрежения, които живеят в подсъзнателното, в астралното дихателно поле.

Защо говорим за подсъзнателното? Защото съществува и едно друго съзнание: обикновеното его-съзнание. Това его-съзнание се развива като сбор от всички елементи, които формират базата на съзнанието на всички атоми на нашата система. То се подхранва от директните излъчвания от звезден произход, които се изливат от заобикалящия ни космос. Демоничните облаци на магнитните напрежения, за които току що говорихме, не се съдържат само в нашето дихателно поле, но те ни просмукват и са част от петте флуида на природната душа, участвайки по този начин във всеки атом на нашето същество.

Т.е., може да се каже, че в нас съществува не само един позитивен витален принцип, който ни кара да кажем “Аз”, но също и един подсъзнателен подтик, едно привличане към пропастта на миналото, един негативен витален принцип, многостранен и подсъзнателен. Така тези, които във всички времена изучаваха човешката психика, стигнаха до заключението, че две “его” живеят в човека: азът на обикновеното съзнание и това на подсъзнанието, или казано по друг начин - природното аз и това на противоречивата, демоничната природа. Ние всички живеем от тези две “его”. В един определен момент ние живеем от обикновеното аз и хората ни считат за нормални: но когато живеем от подсъзнателното его, квалифицират ни като ненормални. Природните сили от миналото ни повличат, в последния случай, да мислим, чувстваме и действаме съгласно подбуди, за които нормалното “аз” съжалява.

Много хора са до такава степен доминирани от несъгласувани магнитни напрежения, че те живеят повече в анормалното, отколкото в нормалното. Наричат ги “обсебени от демони”: често те се принизяват под позволените от обществото норми; тяхната нервна система не може повече да издържа на напреженията.

Хората ги считат престъпници. Тези, които трябва да ги съдят и осъждат, както и хората, които ги заобикалят, не са напълно доминирани от собственото си подсъзнание, или най-малкото, не още! Тяхното подсъзнание все още не е излязло на повърхността: и все пак, скрити зад четирите стени на своите жилища, те се отдават свободно на своите инстинкти. По този начин, те поддържат едно крехко равновесие и демонстрират в обществения си живот поведение с претенции за “точност”. И все пак, тяхното състояние е също толкова комплицирано и мъчително като на другите. Това е състоянието на човешката вълна в актуалната й изява. Неизброимите векове на диалектична изява се изразяват във всеки човек под формата на хаотични магнитни напрежения и неразрешени проблеми. Това е демоничното, греховното в човека, което го специфицира. И когато този, който е роден от природата казва, че е без грях, лъже. В тази реалност, в тази тъжна реалност, Аполониус от Тиана е подбирал учениците си.

Впрочем, сега вие разбирате, че “модерната” психология съвсем не е модерна, че полага усилия да предпази човека от собствените му демони с помощта на истините на древните гностици и древните окултни методи, без действително да го лекува. Тя е днешната версия на древния екзорсизъм (наука за заклинанията). Аполониус от Тиана изправя своите ученици пред лицето на смайващата реалност на диалектичната природа: всяко човешко същество е продукт на цялото минало на собствения си микрокосмос: и миналото, и настоящето се смесват в два “аза”: съзнателния и подсъзнателния.

Цитат от "Никтемерон от Аполониус от Тиана" с коментар на Ян ван Райкенборг

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Хайде да се фокусираме върху лежащия на масата за жестокост (изтезания) Сашо от разказчето. ...

Да, хората приемат много леко чуждата болка. Едва ли ще промениш това с описанието си. Все говорим за състрадание, но всъщност в повечето случаи изпитваме по-скоро съжаление към страдащия, без да успяваме наистина да почувстваме неговата болка. Освен това, дори да приемем, че в даден случай болката е кармично заслужена, това по никакъв начин не извинява жестокостта на причинителя й. Това по никакъв начин не извинява и отсъствието на състрадание от наша страна.

Редактирано от Станимир

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз също предпочитам истината без упойка (пък било то и "жестока") - нали лекува...наред с хубавия смях (който днес получих в добра порция от по-горе :D ) - ама това е за тези, дето смятат, че имат нужда от лечение, защото останалите - които се имат за здрави и взимат себе си съвсем насериозно :) може и да не им понесе добре.

Познавам и една друга жестокост - когато зад проекцията на личните кривини се предложи една солидна порция от словесна агресия - доста често срещано явление на прикрита жестокост.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз също предпочитам истината без упойка (пък било то и "жестока") - нали лекува...наред с хубавия смях (който днес получих в добра порция от по-горе :D ) - ама това е за тези, дето смятат, че имат нужда от лечение, защото останалите - които се имат за здрави и взимат себе си съвсем насериозно :) може и да не им понесе добре.

Познавам и една друга жестокост - когато зад проекцията на личните кривини се предложи една солидна порция от словесна агресия - доста често срещано явление на прикрита жестокост.

Аз не съм срещал хора, които предпочитат истината без упойка. Може да го твърдят, но всъщност те също отхвърлят чуждата истина, не по-малко от останалите и също като останалите се обиждат и ги боли.

В думите ти за словесната агресия има нещо вярно. Ето например, в предходния абзац аз направих разграничение между „хората предпочитащи истината без упойка“ и „останалите“. Не мисля, че това е жестокост, но със сигурност е агресия. Самият този абзац е агресия и провокация.

Ще се върна на фразата: Истината е операция, която трябва да се прави без упойка. Упойката приспива човека. Значи истината може да се каже само на човек с пробудено съзнание, който не е упоен (от илюзии, гордост, предразсъдъци и др. под.). В противен случай тя би останала неразбрана.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Кристиян

Аз също предпочитам истината без упойка (пък било то и "жестока") - нали лекува...наред с хубавия смях (който днес получих в добра порция от по-горе :D ) - ама това е за тези, дето смятат, че имат нужда от лечение, защото останалите - които се имат за здрави и взимат себе си съвсем насериозно :) може и да не им понесе добре.

Познавам и една друга жестокост - когато зад проекцията на личните кривини се предложи една солидна порция от словесна агресия - доста често срещано явление на прикрита жестокост.

Аз не съм срещал хора, които предпочитат истината без упойка. Може да го твърдят, но всъщност те също отхвърлят чуждата истина, не по-малко от останалите и също като останалите се обиждат и ги боли.

В думите ти за словесната агресия има нещо вярно. Ето например, в предходния абзац аз направих разграничение между „хората предпочитащи истината без упойка“ и „останалите“. Не мисля, че това е жестокост, но със сигурност е агресия. Самият този абзац е агресия и провокация.

Ще се върна на фразата: Истината е операция, която трябва да се прави без упойка. Упойката приспива човека. Значи истината може да се каже само на човек с пробудено съзнание, който не е упоен (от илюзии, гордост, предразсъдъци и др. под.). В противен случай тя би останала неразбрана.

Да...Творецът направи операция на Адам, но пък за сметка на това му спести болката, и от тогава насам истината е субективно понятие....Истинини има всякакви- в различни номера, десен и кройка, от различна материя...Има копринена истина, има и синтетична истина, има вълнена, конопена, памучна...дори не споменавам "миксовете"- аз лично си падам по 76% памук плюс до 100%- синтетика- напарво е невероятно, жестоооокоооо! За мен- това е истината, и не бих пожалил средства (и методи) ако имам възможност, да я наложа повсеместно и навсякъде- защото, в реалността, която твори съзнанието ми, тази "пропорция" от истината, прави реалността почти съвършенНа...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, хората приемат много леко чуждата болка. Едва ли ще промениш това с описанието си. Все говорим за състрадание, но всъщност в повечето случаи изпитваме по-скоро съжаление към страдащия, без да успяваме наистина да почувстваме неговата болка. Освен това, дори да приемем, че в даден случай болката е кармично заслужена, това по никакъв начин не извинява жестокостта на причинителя й. Това по никакъв начин не извинява и отсъствието на състрадание от наша страна.

Да ти кажа, съвсем си я чувствам и съпреживявам тази чужда болка и цялата студенина и откъснатост в света, чак до дъното на душата ми прониква и си ме разтърсва и ранява дълбоко. Затова и така реагирам, когато някой философства колко на мястото си, видите ли, била жестокостта. Да, не е психологичният начин да се отговаря със същото, но това е реакцията ми. И асан хора, бе бате!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Какво отношение според вас трябва да има към жестокостта

човек тръгнал по пътя на себепознание, духовният ученик?

Към жестокостта към себе си?

Към жестокостта към приятели, близки, любими, деца?

Към жестокостта в обществото?

Към жестокостта към природата?

Какво може да се направи, за да има по-малко жестокост и повече човечност в света?

Какво всеки от нас може да направи?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Орлин и Кристиян, мисля, че ви разбирам и двамата? :)

Орлине, ти ме трогна и разсмя сутринта с това: „И асан хора, бе бате!” :D Май, прибързах като квалифицирах разказчето в по-горния ти пост като абсурд и го определих, че не ми харесва. Всъщност наистина ме стресна, но може би защото не бях проследила предишните твои постове и на Кристиян по-задълбочено. Виждам, че на това дали жестокостта е на място и колко, с теб реагираме еднакво и сме на едно мнение. Професията ти всеки ден те сблъсква с чернилката на хорската душевност предполага. Човек когато е щастлив, весел, всичко му е на ред, на психотерапевт не ходи. :(

Кристияне, предполагам, че и ти се сблъскваш с доста трудности в реалния живот като хирург. Да обработваш физическото тяло на операционната маса не е лесна работа. И същевременно да вярваш, че пациента ти освен това тяло е и душа, дух,...? Голям процент от хирурзите са твърди материалисти и така като, че ли им е по-добре? Не се задълбочават много. Дори в обикновените религии. Мисля, че си стигнал до някакво противоречие и за това е тази ирония понякога, която на мен също като на Орлин, ми звучи жестоко. :unsure: По принцип лекарите сте привърженици на казване на истинита директно, без упойка. А може и да бъркам, тъй като не познавам всички лекари... :hmmmmm:

Затова извинявайте и двамата, че така се „развиках” по вас в предишния си пост. :) Но ми дойде малко стресиращо разказчето на Орлин и не мога да го видя от към смешната му страна, като Jul. :) Тери Прартчет ме е разсмивал много пъти, но Стивън Кинг – не. Въпреки, че го оценявам и много ми харесва. Всъщност всеки си реагира по своему. :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Какво отношение според вас трябва да има към жестокостта

човек тръгнал по пътя на себепознание, духовният ученик?

Към жестокостта към себе си?

Към жестокостта към приятели, близки, любими, деца?

Към жестокостта в обществото?

Към жестокостта към природата?

Какво може да се направи, за да има по-малко жестокост и повече човечност в света?

Какво всеки от нас може да направи?

Жестокостта е като цунами. Когато се появи и набере скорост, вече е късно. Не бива да се допуска зараждането на жестокостта. След това в най-добрия случай можеш единствено да минимизираш последствията от нея. Те всъщност и океанските цунамита ние си ги създаваме.

От жестокостта можем да се избавим чрез благородство. Двете не могат да съществуват съвместно. Трябва да се научим да забелязваме всяка наченка на жестокост докато пораждащият я импулс е слаб. Ние трябва да изведем жестокостта на светло, за да може да се види такава, каквато е. При това обаче никога не бива да допускаме тя да резонира в нас самите. Да се бориш срещу жестокостта с жестокост е абсурд. Как можеш да победиш една стихия, използвайки същата стихия? Можем ли да изгасим пожар с огън?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest НиколаДамянов

Жестокостта върви ръка за ръка с насилието.

Спокойно може да се каже дори, че без насилие няма жестокост.

Каква е разликата? - докато при насилието може да се оправдае някаква "благородна" цел, при жестокостта това е почти изключено.

Основната цел на жестокостта е да се накара да страда ответната страна (има умисъл!). Най-отвратителни са случаите, когато тя се свързва с физическо измъчване. Може би и това е насоката на темата, четейки заглавието...

Мисълта ми беше обаче друга... Голяма част от тук четящите, знаем и сме убедени, че случайни работи (включително и жестокостта) няма. Следователно зад всяка проявена крайна жестокост стоят комплекс от причини, за да бъде тя отпушена. Обикновено тези причини са наслагвани с години (прераждания) и дефакто, появата на жестокост е нещо като скъсан бент, или направо цунами (Станимир), което трудно може да се ограничи или да се спре. В този смисъл, много е важна помощта след упражнената жестокост... Да се окаже съдействие на жертвата да се възстанови и стабилизира и най-важното е да се преосмисли причините за всичко, което се е случило. Основната целта на всичко това е просто прекъсване на цикъла от жестокост. Ясно е, че сегашната жертва, ще набери утре сили, омраза, злоба, неприязан и ще се превърне в мъчител и отмъстител. И пак ще се задават въпроси от същото естество...

В този ред на мисли да се "бориш" с жестокостта е неразумно нещо. Също неразумно нещо е да изследваш без необходимост нейните причинно-следствени зависимости. Това са колосални наслагвения във времето, чието разнищтване отнема много сили, средства и енергии, а файда никаква. Дупката в бента не може да се запуши... Водата в язовира трябва да изтече и после да се отремонтира.

Все пак няма ли някаква профилактика срещу жестокостта? - Може би единствената профилактика, е борбата и ограничаването на брат и, насилието. Ако добре се разбере що е насилие и неговите форми,...и постепенно се неутрализира и недопуска на никакво ниво, проявите на жестокост ще намалеят драстично, а с времето навярно няма и да ги има.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×