Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
selsal

За някои преживявания

Recommended Posts

Живея в един вход на кооперация, където мои съседи са преди всичко баби. След последния епизод на "music idol", когато всички съседски телевизори бяха усилени пределно, тая сутрин, без да очаквам, оживлението във входа се завърна.

На вратата, докато отивах да бягам в парка, ме спря една от съседските баби (всъщност спря жена ми и сестра ми) и обяви задушница, като им даде чиния, покрита със салфетка. Когато останахме сами, сестра ми каза: "какво ще правят сега "майсторите на спорта" (това е израз от юношеския български филм "Рицарят на бялата дама"), ще бягат или ще се хранят?". Решихме да бягаме. Но щом отново се озовахме у входа, видяхме процесия от движещи се по стъпалата баби, които се разминаваха и прекрачваха, носейки същите чинии, покрити със салфетка.

Докато бягахме и смесвахме шегата спрямо "бабата" с психоанализата на бабешката душа, разпознавайки в храната под покривалото на салфетките телата на мъртви дядовци, аз погледнах засмяното лице на жена ми и за миг я видях как в същия тоя вход, някой ден, разнася баница под саркофаг, която материализира не друга, а моята - вече напуснала земния свят - душа.

И дано така стане, щото... аз баница не мога да правя и в тая задача не бих могъл да я отметна.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Сами не знаем какво можем.. и няма да го разберем, докато не ни се наложи. Възможности да се надскочим винаги съществуват, вярвам, че нямаш съмнения в това :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На Изток казват, че Пракрити (праматерията), тоест една своеобразна баба (Велика майка), е причина за съществуването на света. Но самата Пракрити е непричинена.

На въпроса "как е възможно това" - щото линейното мислене иска безкрайна линия, а пък цикличното мислене "мисли", че като се върти в кръг, то това значи, че мисли - се дава един прелюбопитен отговор.

Пракрити е причинила света от само себе си, но не го разбира. А не го разбира, защото е изпаднала в илюзията, че нещо външно на нея, я подтикнало да го направи. Какво е това външно нещо, на което Пракрити вменява въздействие върху себе си, въздействие, в резултат на което тя е реагирала, сътворявайки света? Това е Пуруша (духът).

На Изток Духът не е като нашия християнски дух, подвижен, пневматичен, а е един особено неподвижен дух. Ала Пракрити или не знаела това, или го забравила, а най-вероятно не й се искало тоя дух, да е тъй неподвижен. И си въобразила, че Духът... какво?... й намигнал. Намигането може и да не е най-подвижното действие, но пък било достатъчно да накара Пракрити да затанцува, а танцът на Пракрити е не друго, а задвижването на трите й гуни (свойства) - саттва, раджас и тамас, - които в своето движение (далеч по-подвижно от илюзорното намигане на Пуруша) разгърнали и дали възможност на света да просъществува.

----

Та, надявам се, не толкова далечната ми мисъл, да е ясна: достатъчно е едно намигане (някъде дълбоко в психическата реалност) и баницата е готова.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

selsal

... и за миг я видях как в същия тоя вход, някой ден...

И дано така стане, щото... аз баница не мога да правя и в тая задача не бих могъл да я отметна.

Ето как полъхът на смъртта, дори само мисълта за нея, ни открива колко е дълбочината на обичта ни.

Миг само едва, но какъв - светкавица, осветяваща бъдещето.

И аз желая да изпреваря своя любим. И не за да не виждам как си отива от този свят, а за да мога да го посрещна там, така, както аз си знам, а може би и с някоя баница. Там да му я раздам.

Редактирано от Силвия СД

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Сутрин, когато отивам на работа, минавам покрай две детски градини. И всеки път, щом мина покрай тях, се уверявам, че съм се запътил към грешното място.

Във втората градина глъчта е невъобразима. Липсва учителката и играта, която се играе, не подлежи на описание. Все си казвам, че аз тая играя я знам и май още я играя (навярно с по-малко глъч).

Но мисълта ми е за първата градина, където учителката владее глъчта. Първият сигнал у моята натура е, че подобно отношение е неприемливо (по начало имам убеждението, че в учителките има много психоанализа, ако ме разбирате правилно). Последният път децата подтичваха в кръг и, струва ми се, пееха. Учителката им припяваше и пляскаше с ръце. Ала едно момче се беше отделило от кръга, задминаваше всички и наместо да пее - врещеше. За миг видях втората детска градина в центъра на първата (а сетне се сетих за "Полет над кукувиче гнездо"). Аз никога не съм бил такова момче. Мисля и не съм искал да бъда. Дори май не харесах това, което момчето правеше. Но пък усетих как се чувстваше! (He believes, he can fly).

Учителката - може би с известно усилие - възвърна реда на кръга. И врещенето спря. Аз избързах, а сетне се досетих, че съм го сторил, за да не бъде свидетел на последиците от това действие.

Между двете детски градини, покрай които минавам, се намира университета. За мен това е съвсем скучно място. А изпитите - сега времето е такова - са часовете на най-голяма суета. Врещенето на тая суета води до психоанализата, която най-добре откривам в учителките. Тая игра се моля никога да не играя, а ако някога съм я играл, да не я повтарям. Туй е играта, която се суети в контролирането на въртящи се кръгове.

Но пък не мога да не призная извода си: само в скучните места врещенето може да се превърне в истинска култура и дух.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Туй е играта, която се суети в контролирането на въртящи се кръгове.

Но пък не мога да не призная извода си: само в скучните места врещенето може да се превърне в истинска култура и дух.

Местата превърнали се по неволя скучни, често отражение на празния вътрешен свят на роботизирани хора, често предизвикват усещането за тежест и

безсмисленост, но не поради щото такова е ''желанието'' на хората, а поради сляпо следване на модели и не проявена воля за осъзнаване.

И тук приятелю, не разкъсвай сърцето ми, поставяйки учителя в ролята на дресьор или в центъра на Паноптикън, тук се сетих за книгата на Фуко-''Дисциплина и наказание'' и паноптисизма който описва, интересно е. Та,света на малките човечета е фин и светъл когато източника на подражание( в началото на развитието им, а после останал като заложен модел) , е чист и светъл, т.е. причината да се случват някои събития е в отношението на учителя в случая към децата. А първопричината за отношението на учителя, е...с риск да се повторя, тя е силния модел от който не се излиза лесно.

Ето и линк, откъс от книгата на Фуко-''Дисциплина и наказание", точно за Паноптисизъм.

http://libcom.org/library/panopticism-michel-foucault

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Учителката - в случая с моето преживяване - не е Паноптикон-а (вездесъщото наблюдение и контрол), а само желанието на учителката да бъде тоя Паноптикон. Едно желание, което така и не се осъществява докрай, но пък желание, което не отмира.

Нека видим ситуацията през позицията на врещящото и отклоняващо се от кръга момче. То има ли съзнание, че е наблюдавано? Струва ми се, не. Момчето дотолкова е напуснало представата, че е наблюдавано, че от него се изисква определено поведение, то дотам опитва да създаде собствен кръг и собствена песен, че творческият му импулс съвсем не допуска Паноптикон-а.

Всъщност тая (творческа) самоволност на момчето предизвиква желанието на учителката да бъде Паноптикон. Нейната реакция да наложи ограничение, да въведе "възпитателна" мярка, иде не поради разбиране, че детето се нуждае от нещо, а щото произволната песен и произволният кръг на момчето са негов своеобразен унес, който уязвява учителката, понеже тя се чувства забравена. Желанието да следиш за "правилността" и да въдворяваш "правилност" няма нищо общо със справедливостта или нуждата на някой друг. Това желание (за паноптизация) се дължи на лична неудовлетвореност и търси компенсация като принуждава другите да знаят колко внимателно ги следим. Типичен пример в това отношение са изпитванията в основното, средното и висшето училище.

Подобно учителстване (което паноптизира, възвижда и е възспособно да налага мерки) се превръща в пример за подражание на ония деца, които стават възрастни, отказвайки се да врещят и създават собствени траектории.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Нека видим ситуацията през позицията на врещящото и отклоняващо се от кръга момче. То има ли съзнание, че е наблюдавано? Струва ми се, не. Момчето дотолкова е напуснало представата, че е наблюдавано, че от него се изисква определено поведение, то дотам опитва да създаде собствен кръг и собствена песен, че творческият му импулс съвсем не допуска Паноптикон-а.

................................................................................

..............................................

Подобно учителстване (което паноптизира, възвижда и е възспособно да налага мерки) се превръща в пример за подражание на ония деца, които стават възрастни, отказвайки се да врещят и създават собствени траектории.

Мда, то милото има усещане за полет, което е прекрасен творчески акт, а дали е имало съзнанието, че е било наблюдавано, мм...зависи от методиката на обучение,колкото и грубо да звучи, но по интересното е, че то въпреки всичко го прави.И кое го кара да го прави? Дали желанието му да подложи на проверка чувствата на учителя и да накърни разширилото се его , или импулса от фините светове, до които децата имат по често достъп от възрастните.Тъжното в случая е и друго, за което си прав, че подобни опити за летене биват потушени твърде рано поради желанието на учителите да бъдат Паноптикон,и онези силни някога викове, остават да звучат като ехо дълбоко в душата на това възрастно дете, изкривявайки представите за самия него.И тук ако погледнем самия акт на обучение, прилаган в учебните заведения,плод на социалните нужди на обществото, е дълбоко ''заимствани'' от неспособноста на човека да се откъсне от необходимоста от господар на себе си,т.е. силната притиснатост към материята, в буквален и преносен смисъл.

Сега си спомням за един разговор, относно една жена, нека я наречем леля Пенка, която всеки ден приготвяла топла храна и я занасяла на децата в детската градина. Какъв прекрасен акт на човеколюбие и жертвоготовност, ще възкликнат някои. Ноо, нека надникнем в ''кухнята'' на душата на леля Пенка, дали тя приготвя храна защото наистина нейния път, е път на жертвоготовност и натрупания опит я е извел на ниво човеколюбие, или тя прави всичко това за да задоволи неосъзнатите си нужди, примерно на възхищение,плод отново на измамното его.И защо трябва да се занимаваме с мотивите на леля Пенка, ще попитат някои, когато тя така или иначе приготвя храна за децата. Ами то е все едно да попитаме, дали причината и метода са едно и също. Дали желанието на учителя да бъде Паноптикон, т.е. метода, например за обучение на малките хора,трябва да се приема безусловно като акт на обучение, защото е част от социалната система, или да се вгледаме в ''порива за летене'' на детето, условно да го наречен,т.е. причината да се отхвърли в случая този модел на обучение в учебните заведения, особено с малки деца.

Но простете ми, ако опитите ми за анализ са ви смутили,и както често се случва да казвам, нека не се разглеждат въпросите принципно, когато се навлиза в конкретиката. :rolleyes:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest valentinus

Тази реалност - консенсуалната реалност, в която се самоподдържаме, си е наше дело. И на нашите предци. И всеки нов, който участва в "Съзиданието", минава през месомелачката на унификацията, за да се дресира да поддържа тази реалност, "Нашата реалност". И отклонението от матрицата се наказват безкомпромисно и незабавно. Защото Матрицата е получила от нас и нашите предци толкова много сили, че вече има собствен живот. И власт над нас - нейните създатели и донори на сили. Нейни крепители и нейни жертви - поробени от собственото си творение.

Така върви света, всичко тече, всичко се променя - Пантарей, и всички усилия, в края на краищата, водят до своята противоположност, и затова през гъстата мъгла, която ни обгръща плътно, се чува глас, идващ от древното минало на човечеството : „Суета на суетите! Всичко е суета. Какво получава човек за цялата си мъка под слънцето? Едно поколение си отива, идва друго, а земята продължава съществуването си /.../ Всички реки се вливат в морето, а морето все не е пълно /.../ Каквото е било, това е , което ще бъде; И каквото е било извършено, това е , което ще се извърши; и няма нищо ново под слънцето. /.../ Всичко е суета и гонене на вятъра /.../ Кривото не може да се изправи отново.” / Библия, Еклесиаст І, 2-9, 15/

Тъжно...

http://www.youtube.com/watch?v=3l1-QbsU5gA...feature=related

...но може би....а?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Намирам за ужасно уморително да анализирам поведенческите модели на другите хора. И преди всичко безполезно, защото всеки от нас, така или иначе, е на собствената си софричка, на която стои собствената му паничка... и какво има в паничката на другарчето абсолютно няма значение, защото това не променя съдържанието на нашата паничка.

Селсал е разгадал поведението и мотивацията на учителката, аз съм разгадала мотивацията на Селсал.. и какво от това? Винаги в такива случаи си спомням за това, че притежаваме все пак ограничено количество жизнена енергия и да я пилеем в анализиране на другите, когато имаме безкрайността на себе си, ми изглежда, меко казано, лишено от логика.

Цитат от любима книжка:

Егоцентричната Страст се опитва да вкара насила облата пръчка в квадратна дупка и квадратната пръчка в кръгла дупка. Интелигентността се опитва да вкара насила облата пръчка в квадратна дупка и квадратната пръчка в кръгла дупка. Интелигентността се опитва да измисли по-лукави начини за поставяне на пръчките там, където не им е мястото. Знанието се опитва да обясни защо облите пръчки пасват в кръгли дупки, а не в квадратни. У Уей не се опитва. Той не мисли. Той просто го прави. И когато го прави, не изглежда, че върши нещо особено. Но Нещата Се Вършат. ("ДАО-то на Пух")

В анализа на поведението на други хора винаги се съдържа и оценка, а оценката на поведението на други хора (= критика) е един много ефективен начин да се озовем в тяхната позиция. Но нямаме гаранция, че в такава ситуация ще се окажем по-добри от онези, които сме критикували.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Намирам за ужасно уморително да анализирам поведенческите модели на другите хора.maggee

Цитат от любима книжка:

Егоцентричната Страст се опитва да вкара насила облата пръчка в квадратна дупка и квадратната пръчка в кръгла дупка. - maggee

На мен, maggee, ми се струва, че онова, което намираш за уморително (да анализираш поведенческите модели на другите) е сторено не другаде, а именно в твоята любима книга (разкривайки как “егоцентричната Страст се опитва да вкара… се опитва да измисли… се опитва да обясни...”).

По начало даоизма (на Лао дзъ, пък и тоя на Пух) е дълбоко, радикално критичен. Тая радикалност иде от това, че разобличава не една определена деятелност, а го прави спрямо деятелността изобщо.

Селсал е разгадал поведението и мотивацията на учителката, аз съм разгадала мотивацията на Селсал.. и какво от това? – maggee

Тук искам да отбележа колко характерно за Дънов е да посочи едно погрешно поведение, а след това да разкрие причините, които са го формирали. Мога да приведа за пример и Евангелието (самата стилистика на Исусовото говорене е такава, а Апокалипсиса довежда тоя подход на пределна критичност до край).

Да се вникне в несъзнаваната мотивация на конкретния човек е възможност да се прозре в самата човешка душевност. И това трудно би могло да се нарече занимание с паничката на другия (все пак сравнението с паничката се използва, когато някой силно желае нещо чуждо, а в случая едва ли аз искам да съм на мястото на въпросната учителка).

Всяка езотерика има за цел да осветли най-мрачните ниши. Обратно, всяка екзотеричност има за цел (и то несъзнавана цел) да обезпредмети езотиричните насочености. Точно с разказа на моето преживяване (за детските градини и учителката) исках да посоча все още неотчленената и спонтанна езотерика в детския порив, от една страна, и стереотипа, който минава за ред и педагогика, от друга страна.

Донякъде съм натъжен, че моите размисли доведоха до “критиката на интелигентността”, която maggee проведе.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×