Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
maggee

Отчаянието

Recommended Posts

"Отчаянието - предвестник на тъмната страна"

Отчаянието, като израз на безсилие и безнадеждност, вероятно е най-ниското стъпало в диапазона на нашите емоции. Това е моментът, в който човек или намира сетни сили да запази принципите си, или се предава, или решава, че целите оправдават средствата и, в търсене на изход, минава граници, от които връщане назад няма.

Мислила съм си, дали е възможно човек да се запознае с тъмната си страна без да се налага да стига до дъното.. или то е необходимо, за да съумее да се оттласне от него и да започне да се издига. Струва ми се, че проявата на тъмната ни страна зависи само от интензитета на стимула - и след поредица (подготвителни) стимули с нарастваща интензивност идва такъв, който е надпрагов и отприщава потиснати в нас качества - толкова непознати, че ни е трудно да се познаем. Дали всеки следващ етап на себе-разкритие протича така болезнено или след началния шок и осъзнаване, повишеното внимание и разбиране биха ни помогнали да избегнем повторно докосване до дъното? Необходимо ли ни е отчаянието, за да потърсим още по-дълбоко в себе си?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest aorhama

Необходимо ли ни е отчаянието, за да потърсим още по-дълбоко в себе си?

Някъде бях чел, че мистиците суфи наричат отчаянието "Любимата дъщеря на Иблис".

Ако говорим за необходимостта, поставена във въпроса ти, то аз си мисля, че тя се състои в това да не наричаме в себе си отчаянието отчаяние - bloody крива нива, мен ако ме питаш.

Особено упорство притежава тази дъщеря - баща й по-хубаво да не го коментирам.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Fut

aorhama :) будност се иска + устрем...да отсееш... да вземеш и... да преминеш през прага :)

п.п. да превърнеш...

Редактирано от Fut

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Отчаянието - предвестник на тъмната страна"

Това е моментът, в който човек или намира сетни сили да запази принципите си, или се предава, или решава, че целите оправдават средствата и, в търсене на изход, минава граници, от които връщане назад няма.

Или моментът, в който поглежда принципите си отстрани и осъзнава, че те са именно причините за отчаянието. Моментът, в който преразглежда старите си ценности и намира в тях светлината и това, което и пречи да го направи щастлив.

Мислила съм си, дали е възможно човек да се запознае с тъмната си страна без да се налага да стига до дъното.. или то е необходимо, за да съумее да се оттласне от него и да започне да се издига. Струва ми се, че проявата на тъмната ни страна зависи само от интензитета на стимула - и след поредица (подготвителни) стимули с нарастваща интензивност идва такъв, който е надпрагов и отприщава потиснати в нас качества - толкова непознати, че ни е трудно да се познаем. Дали всеки следващ етап на себе-разкритие протича така болезнено или след началния шок и осъзнаване, повишеното внимание и разбиране биха ни помогнали да избегнем повторно докосване до дъното? Необходимо ли ни е отчаянието, за да потърсим още по-дълбоко в себе си?

В един любим филм героят изрече думи, които се врязаха в паметта ми:

"Ако прекалено дълго се взираш в Бездната, тя започва да се взира в теб."

Живях с това отчаяние твърде дълго - взирах се в Бездната в себе си и смятах това за благородна интелигентност и безпощадна искреност, честност и дълбочина на себепознанието. Това ми сменяше вълните на отчаяние и надежда - всека следваща вълна надежда все по-слаба, всяка следваща отчаяние все по-давеща.

Сега се вглеждам в момента на Истината в моя живот - преди повече от 4 години - като във филм, в който играя някаква роля и дори не усещам болка. Само научен урок.

Та тогава не отчаянието ме оттласна от дъното, не - то ме притискаше към него.

Сили и въздух за връщането ми към живота ми даде светлината в мен - когато обърнах поглед към нея и започнах да и давам път. Или ако перифразирам първата сентенция:

"Ако достатъчно дълго се взирате в Любовта, Любовта започва да се проявява във вас"

Тогава в последния момент, когато болката от агонията беше толкова силна, че вече заглушаваше логиката, правилата, принципите и крещеше само смърт! - съзрях в очите на децата около мен любов, доверие, радост от това, че бяха с мен. Една мисъл се промъкна през бодливата тел на самообвиненията и самосъжалението: "Може би има нещо светло в мен и красиво, щом тези деца...." Усещането беше като ударен от мълния и веднага последва въпрос на ума - "Какво е?"

После започна оздравяването от отчаянието - о, то се съпротивляваше много... Постепенно открих какво беше онова, светлото в мен тогава... Безусловното ми положително отношение към всеки, безусловната вяра в доброто и красивото в тях. Отсъствието на каквито и да било принципи освен тези, които току що споменах, липсата на каквито и да било очаквания и претенции към тях... Радвах се на всички и живеех с тях час за час.

Светлината си е била в мен през цялото време и аз съм си я проявявала в професията си - само дето в личния си живот съм се вглеждала в грешното място.

Е, започнах и там да отварям място на светлината си.... и отчаянието се стопи. Тъмнината отстъпи пред светлината.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мен отчаянието рядко ме спохожда, дори в трудни момент. Свързвам отчаянието с липса на импулс за действие, а бездействието е неприсъщо на моята природа, така че когато се появи отчаяние, преминава бързо, за щастие. Но в тези редки и кратки моменти, когато го има, открива пред мен мисли и чувства, които в нормалното си състояние не изпитвам - и си мисля, че те продължават да съществуват и да действат, дори когато не ги осъзнаваме, а отчаянието само ги осветлява. В представите ми подсъзнанието е океан, а съзнанието - неговата повърхност. На повърхността, където има светлина, водата е прозрачна, плуват златни рибки, подскачат делфинчета, а на дъното има незнайни форми на живот. Та си мисля, че моментите на отчаяние заслужават доста голямо внимание от наша страна. Преди се стараех да го "замаскирам", да го преборя. Сега вече се вглеждам и анализирам емоциите, които се проявяват в тези неприятни моменти, наблюдавам ги как се променят с времето. В този смисъл, намирам моментите на отчаяние за много полезни - те ни позволяват да се запознаем наистина с тъмната си страна, а това е първата стъпка към осветляването й.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

За мене отчаянието е състояние на безсилие, на безпомощност. Човек се е обвил в толкова гъста и тежка мъгла, която го обездвижва, затруднява действията, ограничава погледа му и много трудно може да пробие сам. Мисля, подходящо сравнение е паяжината - всяко хаотично и непреценено действие оплита и обездвижва човека все повече и повече. Според мене за човека в това състояние е най-важно поставянето на цел, но тя трябва да е конкретна, а не от типа: всичко друго, но не и това. Освен това човек трябва да е наясно, че за да бъде постигнато каквото и да е, е необходимо да са налице подходящите условия. Хората най-често се отчайват в следствие на ситуации над които съдбата не им предоставя почти никакъв контрол. И понеже не могат да проследят кармичните причини назад в миналото, те считат че са жертва на несправедливост и се чувстват безсилни (каквито що се отнася до дадената ситуация наистина може и да са. Но тази ситуация е следствие). За съжаление това най-често води до повтаряне на старите грешки. Семето на вярата се нуждае от подходящи условия и търпението, то да поникне и да даде плодове. Другото е уповаване на случайността. Всичко се променя. Никоя форма или състояние не е вечно и е въпрос на настъпване на подходящото време и условия за да отмине и да бъде заменено. Това е добре да бъде рабрано от човека изпаднал в състояние на отчаяние.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ами когато един цял народ е в състояние на отчаяние? Този въпрос се появи, прочитайки написаното от Станимир:

За мене отчаянието е състояние на безсилие, на безпомощност. Човек се е обвил в толкова гъста и тежка мъгла, която го обездвижва, затруднява действията, ограничава погледа му и много трудно може да пробие сам. Мисля, подходящо сравнение е паяжината - всяко хаотично и непреценено действие оплита и обездвижва човека все повече и повече. Според мене за човека в това състояние е най-важно поставянето на цел, но тя трябва да е конкретна, а не от типа: всичко друго, но не и това.

Почти същите думи изрече един гост в предаването “Събота вечер с Бойко Станкушев” по Евроко тази събота. :(

Според мен има два вида отчаяния. Едното прилича на остро заболяване. Боли, но протича бързо и има оздравяване. Както за отделния човек, така и за държава, нация и т.н. Е и от остро заболяване може да се умре, но ...рядко. В такова отчаяние изпадат младиде хора и може би младите нации ;). При това отчаяние симптомът е по-скоро агресивност, нервност, но има движение.

Другият вид отчаяние е като хронично заболяване. Тук проблемът вече е голям. Точно при него симптомите са в цитираните от мен думи на Станимир. Лепкава паяжина е обхванала човека (народа). Виждали сте предполагам отчаяни стари хора? За народи не ми се говори :mellow:. В този случай изходът според мен пак е даден от Станимир:

Семето на вярата се нуждае от подходящи условия и търпението, то да поникне и да даде плодове. Другото е уповаване на случайността. Всичко се променя. Никоя форма или състояние не е вечно и е въпрос на настъпване на подходящото време и условия за да отмине и да бъде заменено. Това е добре да бъде рабрано от човека изпаднал в състояние на отчаяние.

Както за човека, така и за народа - лечението е трудно, бавно и се иска търпение и вяра.

Съгласна съм с Маги;

Сега вече се вглеждам и анализирам емоциите, които се проявяват в тези неприятни моменти, наблюдавам ги как се променят с времето. В този смисъл, намирам моментите на отчаяние за много полезни - те ни позволяват да се запознаем наистина с тъмната си страна, а това е първата стъпка към осветляването й.

Запознаването с тъмната ни страна според мен е дори задължително. Човек трябва да е наясно със себе си, за да може да се лекува. Но при хроничната форма на отчаяние това вече е неприложимо. Все едно да накарате човек изпаднал в кома сам да се лекува. В такива моменти има нужда от помощ. От хората или от Бога. Той просто трябва да вярва и да търпи.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И аз смятам, че тази паяжина на дълбокото отчаяние силно е обвила хората, народа.

Запознаването с тъмната ни страна според мен е дори задължително. Човек трябва да е наясно със себе си, за да може да се лекува. Но при хроничната форма на отчаяние това вече е неприложимо. Все едно да накарате човек изпаднал в кома сам да се лекува. В такива моменти има нужда от помощ. От хората или от Бога. Той просто трябва да вярва и да търпи.

Нашият народ се нуждае от вяра, от духовност. Само това може да го спаси. Ама тези лъжи и разигравания политически и икономически го смачкват. А и църквата ни не си е на място. Любов и вяра се раздават, а не проповядват.

Вярвам, че народа ще се събуди, вярвам в българския дух. Оцелявали сме, пак ще оцелеем!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest valentinus

Отчаяние

Не искам вече да участвам

в пошлия спектакъл.

Изгубих надежда да играя тази роля

поне малко по-добре.

...и по-добре да я играя, пак спектакълът ще е пошъл,

защото режисьорът е калпав.

Сценаристът е направо бездарник,

толкова тривиален сюжет, и непрекъснато се повтаря едно и също -

до втръсване, до повръщане, до полуда.

Костюмите и декорите са пропити с фалш, кръпки

и лекета от толкова много хилядолетия изхабяване.

И носят миризмата, нетърпимата смрад на хилядите обличали ги актьори.

Самият Театър е в развалини, въпреки хилядите модни машинарии, с които напоследък го тъпчат - като просяк, накичен с бижута от панаирджийските сергии.

Театърът мирише и прилича на гробница, използвана интензивно. Ние, актьорите, сме безкрайно уморени и играем само по навик. Публика никога не е имало. Има само жури - невидимо, справедливо и неподкупно - и пак и пак ни връща да играем, и така без край...

Да сменя Пиесата?

Да сменя Театъра?

НЕ

НЯМА ВЕЧЕ ДА ИГРАЯ!!!

Искам да си живея собствения живот - без сценарий, без режисура, без костюми.

Ще напусна Театъра!

Но как?

ОТЧАЯН СЪМ...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Намирам съветите на Станимир за една такава ситуация за уместни: поставяне и отдаване на ясна конкретна изпълнима цел, уповаване в търпението и във факта, че всичко си отминава, уповаване и в случайността ... :)

Редактирано от Любо

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всъщност, вие сте добри, но сте лениви, духовно лениви. Немарливи, индиферентни и не знаете как да употребити добрината. Понякога се показвате много работливи, но това е само привидно. Приличате на един човек, който работи само, когато господарят му е при него, а щом никой не го наблюдава, работи си пак, както знае той. Леността е вследствие на земната душа, която ви завладява, и Господ като вижда, че хората са много мързеливи, изпраща им страдания, за да напуснат мързела.

От леността вие може да се освободите по следния начин-трябва да се повдигнете духовно, за да може да влезете в една атмосфера, която ще способствува за вашето повдигане. И за това, като ви дойде една добре мисъл-изпълнете я, не я пренебрегвайте, защото ако начаса я изпълните, тя е, тя е, която ще ви помогне да се подигнете....

Гдето има леност, не може да се развие волята...

-Изгревът на Бялото братство..., том 11, стр.375

Мисля, че нашите страхове ни пречат понякога да сме добри, да направим нещо за себе си и другите. Ще ми се нещо добро да направя, но се появява мисъл-Дали ще си струва, как ще ме погледнат...-и я отложа. Така губя и вярата си, ставам нерешителна.

Ако съм тръгнала с Любов да правя нещо, значи за добро е. Но, като се предам на съмнението и отчаянието е близо...

Мисля, че има много добри хора, но сякаш са обезверени точно поради тази леност, за която ни говори Учителя...

А българина не е лош, и е работлив, но вяра в себе си му трябва....

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

За мен отчаянието идва, когато човек вече се е предал. И е много трудно да се отскубнеш от него.

Между другото преди да дойде отчаянието, човекът е преминал през достатъчно други състояния, които би трябвало да са включили сигналната лампичка у него. За съжаление познавам хора, които въпреки мигащата лампичка продължиха да се плъзгат надолу с една щраусовска позиция нещата да се оправят от само себе си. До сега не съм била свидетел нещата да се оправят сами. Винаги е нужно да се свърши оределена работа, най-вече върху самия себе си ...

Замислих се на това, което казва Ани. За съжаление общо погледнато за българския народ наистина е така. И колкото бавно и трудно става преодоляването на отчаянието за отделен човек, толкова по-бавно и трудно е за една общност от хора, а какво остава до цял един народ.

Дали е нужно да се познава тъмната страна? - да, нужно е, но не съм съгласна, че познаването на тъмната страна може да стане посредством отчаянието. Отчаяният човек просто е потънал в тъмната страна; това съвсем не означава, че той точно в този момент я познава/изучава, напротив.

Редактирано от Диана Илиева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

14. И словото стана плът, и всели се между нас, (Ев. на Йоан)

Според мен този стих показва как се излиза от отчаянието, малко по-малко, стъпка по стъпка, както Тезей излязал от лабиринта следвайки нишката. Нужно е да се търсят малките, но изявени прояви на Духа около нас в света (материално), между нас (социално) и накрая в нас (персонално). За това се изискват редовни, малки, но непременно съзнателни усилия. Тези усилия са необходими защото материалния свят дава наготово много примери на липса на Духа, но обратно, за да намерим примери за изява на Духа в него е нужно да видим отвъд очевидното, а това не винаги е лесно и изисква поне малко сила. У-сили-ята могат да имат значителен ефект дори и когато са малки, но когато бъдат редовни.

Отчаянието идва в резултат на постояна липса на очаквана изява на това, което смятаме за истински ценно, независимо дали е от духовна или материална природа, но това което ще ни изведе от безизходицата. В това състояние вече не сме способни да изявим Духа в себе си и да го проектираме навън, единствено ни остава да го очакваме отвън и като резултат, после да го почувстваме в себе си. Понеже прекият пътя до съзнанието е блокиран, остава пътя чрез материалната манифестация и оттам до съзнанието. Това е екзотеричния път, той също е много важен както и езотеричния. Състои се в целенасочени дейстия за изява на нещо избрано което изявава красота и хармония, независимо колко малко може да е в материални мащаби. Може да е подредба на дома, стая, лавица, чайна церемония, икебана, икона, кристал, едно цвете в саксия. градинка, пано с девиз и т.н.. За да може избраната манифестация на Духа да проникне в нас трябва да отделяме редовно малко време за медитация, молитва, песен, това което работи за нас, наблюдавайки хармоничният предмет/и. Тогава трябва да се стремим да излезем от главната илюзия на материалния свят - че малкото е ограничено, смешно, безсмислено, обречено и т.н., и вместо това да видим хармонията и красотата без каквато и да е връзка с мащаба на изява. Това може да стане и групово, но по-лесно и по-стабилно е да се върши индивидуално и без да се обяснява на който и е, мисловното поле е една реалност и то е пречка само по себе си. В манастирски условия всичко това се налага от самия правилник, особено в зен будизма, сигурно го има и в християнските манастири. Не трябва да се хващаме в клопките на думите, независимо дали наричаме нещо Дух или Буда природа, защото пак сме там където сме били. Докато словото не живее около нас/в нас, то не е реалност за нас, само една високопарна илюзия.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Отчаянието е плод на гордостта и бич за нашето високоумие,но... няма болка, страдание, съмнение, които да са по - силни от преобразяващата сила на Любовта, от Която произтича животът. И в най - тъмната нощ на нашия живот, в "тъмната нощ на душата", както се изразяват мистиците, колкото и безнадеждно и безсмислено да ни се струва всичко, нито за миг не трябва да губим увереност, че въпреки непрогледната тъмнина, Изгревът предстои и нито за миг не трябва да преставаме да се уповававаме на любящата и преобразуваща всичко в добро Божествена сила. Достатъчно е в такива моменти, когато осъзнаваме собственото си безсилие, да направим една крачка (дори и стъпка!) към Бога, за да направи Той десет към нас и да ни спаси. Уверявам ви, приятели - аз съм преминал през деветте кръга на ада, достигал съм до дъното на Бездната на Отчаянието, но... днес съм по - жив от всякога, осъзнал, че от утробата на най - големия мрак се ражда най - голямата Светлина.

И... всеки един от нас може да го направи и... трябва да го направи, рано или късно, защото няма Възкресение без Разпятие!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря borislavil!

И аз мисля така, важно е обаче да има желание да си помагаме. Взаимно, та и Бог да ни помогне...

... всеки един от нас може да го направи и... трябва да го направи, рано или късно, защото няма Възкресение без Разпятие!
:yinyang:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Човешката съдба се обуславя от 25% от собствената воля, 25% от социалната среда и 50% от кармата (из "Българската душа"). Отчаянието е реакция на една безизиходна ситуация и собствено безсилие, в която именно тези първи 25% които са ни подвластни, ги "няма"... Затова и:

Отчаянието е плод на гордостта и бич за нашето високоумие,но... няма болка, страдание, съмнение, които да са по - силни от преобразяващата сила на Любовта, от Която произтича животът. ...

:rolleyes::feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

...

Отчаянието идва в резултат на постояна липса на очаквана изява на това, което смятаме за истински ценно, независимо дали е от духовна или материална природа, но това което ще ни изведе от безизходицата. В това състояние вече не сме способни да изявим Духа в себе си и да го проектираме навън, единствено ни остава да го очакваме отвън и като резултат, после да го почувстваме в себе си. Понеже прекият пътя до съзнанието е блокиран, остава пътя чрез материалната манифестация и оттам до съзнанието. Това е екзотеричния път, той също е много важен както и езотеричния. Състои се в целенасочени дейстия за изява на нещо избрано което изявава красота и хармония, независимо колко малко може да е в материални мащаби. Може да е подредба на дома, стая, лавица, чайна церемония, икебана, икона, кристал, едно цвете в саксия. градинка, пано с девиз и т.н.. За да може избраната манифестация на Духа да проникне в нас трябва да отделяме редовно малко време за медитация, молитва, песен, това което работи за нас, наблюдавайки хармоничният предмет/и. Тогава трябва да се стремим да излезем от главната илюзия на материалния свят - че малкото е ограничено, смешно, безсмислено, обречено и т.н., и вместо това да видим хармонията и красотата без каквато и да е връзка с мащаба на изява. ...

Да :thumbsup2: , много добре казано :thumbsup:

Присъединявам се към тези думи. Това е начинът за самостоятелно справяне с отчаянието; в по-тежки случаи може да се наложи да потърсим и (поне временна) външна подкрепа, в лицето на приятел, психолог, духовен наставник и др.п.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Положителното на отчаянието за мене е това, че човек осъзнава ограниченията си. Ще говоря за себе си, не по принцип, че да не сгреша. Отчаянието води при мене до дълбоко смирение, до момента, в който се питам дали изобщо е правилно това, което искам. Предавам се на Божията воля, отказвам се от личните цели. Ако ли пък целта трябва да се осъществи, то очевидно се нуждая от други сили и подкрепа, не от моите малки човешки сили.

Вчера мимоходом прочетох чудесен въпрос тук някъде: "Когато вече нищо не може да се направи, как ще постъпиш?"

Тогава идват най-добрите решения. Дори стават чудеса.

Отчаянието - врата към чудесата в живота. Това е то.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

... когато осъзнаваме собственото си безсилие, да направим една крачка (дори и стъпка!) към Бога, за да направи Той десет към нас и да ни спаси. Уверявам ви, приятели - аз съм преминал през деветте кръга на ада, достигал съм до дъното на Бездната на Отчаянието, но... днес съм по - жив от всякога, осъзнал, че от утробата на най - големия мрак се ражда най - голямата Светлина.

И... всеки един от нас може да го направи и... трябва да го направи, рано или късно, защото няма Възкресение без Разпятие!

borislavil! Благодаря!

И аз мисля така.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Обяснил си го чудесно Диан Георгиев. :thumbsup1:

Аз бих добавила нещо от Р.Щайнер по памет:"Първородния грях на човека се състои в това ,че смята за най-важно това което не е!"

В този ред на мисли Отчаянието е плод на потъване в материалното и състояние главно обуславящо се от физическото тяло и неговите нужди.

На другите нива не знам да има отчаяние :).

И тъй като смятаме за важни неща ,които са от изключителна неважност се изпада в отчаяние,главно за да проумеем своята преходност.

Как точно се изпада в отчаяние е строго индивидуално за всеки и излизането от там също зависи от духовния потенциал на всеки отделен човек.

Не знам дали отчаянието е опознаване на тъмната страна в нас,защото се съмнявам ,че човечеството на този етап изобщо е добре запознат със светлата,а за различаването на едната от другата се иска доста духовен потенциал.

Защото за да влезе едно зло ,то има нужда от придружител ,който да го въведе,който от своя страна не е задължително лош.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Отчаянието е плод на гордостта и бич за нашето високоумие,но... няма болка, страдание, съмнение, които да са по - силни от преобразяващата сила на Любовта, от Която произтича животът. И в най - тъмната нощ на нашия живот, в "тъмната нощ на душата", както се изразяват мистиците, колкото и безнадеждно и безсмислено да ни се струва всичко, нито за миг не трябва да губим увереност, че въпреки непрогледната тъмнина, Изгревът предстои и нито за миг не трябва да преставаме да се уповававаме на любящата и преобразуваща всичко в добро Божествена сила. Достатъчно е в такива моменти, когато осъзнаваме собственото си безсилие, да направим една крачка (дори и стъпка!) към Бога, за да направи Той десет към нас и да ни спаси. Уверявам ви, приятели - аз съм преминал през деветте кръга на ада, достигал съм до дъното на Бездната на Отчаянието, но... днес съм по - жив от всякога, осъзнал, че от утробата на най - големия мрак се ражда най - голямата Светлина.

И... всеки един от нас може да го направи и... трябва да го направи, рано или късно, защото няма Възкресение без Разпятие!

Благодаря, че го сподели, братко! И аз преживях това ...Всичко е точно така, както си го описал...

Редактирано от Ваня Златева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Вчера мимоходом прочетох чудесен въпрос тук някъде: "Когато вече нищо не може да се направи, как ще постъпиш?"

Тогава идват най-добрите решения. Дори стават чудеса.

Отчаянието - врата към чудесата в живота. Това е то.

Отчаянието е онова магическо състояние, в което разумът осъзнава своята безпомощност да контролира ситуацията и отпуска безпомощно ръце, амбициите и претенциите се стопяват, мислите притихват и се създават условия за реализация на желанието на душата. Действително, чудесата се случват именно тогава - когато им създадем подходящите условия да се случат.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

O, това, за което говорите двете е наистина чудесно, вълшебно състояние, но то според мен не е отчаяние, а по-скоро смирение. То може и да настъпи след период на отчаяние, но това вече е едно съвсем друго състояние; на практика това е състоянието, което съпътства процеса на излизане/преодоляване на отчаянието :) .

Истинското, дълбоко отчаяние е свързано и с голяма доза сковаващ страх, също гняв (защо това и то точно сега се случва точно на мен?!) и други негативни неща, които ни пречат да стигнем до смирението.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

O, това, за което говорите двете е наистина чудесно, вълшебно състояние, но то според мен не е отчаяние, а по-скоро смирение. То може и да настъпи след период на отчаяние, но това вече е едно съвсем друго състояние; на практика това е състоянието, което съпътства процеса на излизане/преодоляване на отчаянието :) .

Истинското, дълбоко отчаяние е свързано и с голяма доза сковаващ страх, също гняв (защо това и то точно сега се случва точно на мен?!) и други негативни неща, които ни пречат да стигнем до смирението.

Да, така е, въпреки че най-често състоянията се преплитат и неусетно преминават едно в друго. За много хора отчаянието е и единственият път към постигане на смирението, което пък е дирекстният път към постигане на желаното от тях. Но ми се струва, че в някои зациклени ситуцаии отчаянието си е една позитивна стъпка напред - свързано с осъзнаване и преодоляване, понякога индиректно, на проблема.

Редактирано от maggee

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×