Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Духовното развитие


maggee

Recommended Posts

И аз 33 години се борих да променям света и хората, после се случи така, че за 1 година да мина през останалите етапи. Днес смятам, че каквото има да се променя, конкретните ситуации занапред ще го подскажат. И при мен по същия начин всичко се успокои и всякакви конфликти изчезнаха - светът се превърна в едно много по-гостоприемно и спокойно място.

Линк към коментар
Share on other sites

Понякога чета собствените си постове написани преди време и имам усещането, че сякаш чета някой друг човек.

Трудно ми е да приема думата "развитие", само усещам промяната. Прелиствайки "купчината" думи ,"Аз съм" ми се загубва като думи ,които не намирам и мълча, когато някой очаква да ме чуе. Има моменти, когато няма какво да кажа и тогава сякаш "вдигам ръка" в "желанието" околните да потвърдят, че съществувам. Привличам вниманието ,може би. Това е нещо като да усещам, че не съм създаден да бъда сам. Част от нещо по-голямо, ще да е. Нека го наричам БОГ.

Линк към коментар
Share on other sites

Понякога чета собствените си постове написани преди време и имам усещането, че сякаш чета някой друг човек.

На мен също ми се случва много често. Да не говорим, че най-голямо вдъхновение получавам обикновено сутрин, преди да съм се разсънила, преди да съм изпила кафето си.. тогава думите се леят сякаш без мое участие. А може би и така да е... вероятно сме само проводници :)

Линк към коментар
Share on other sites

magee, чел съм много от постовете ти.Извървяла си дълъг път на целенасочено усилие. За мен олицетворяваш "Ценна мисъл на деня" за днес.

Докато чета твои постове, често се сещам за думите "Станете отново като деца", заради радостта, която съзирам да струи от там. ;)

Ценна мисъл за деня:

Умът е прекрасен слуга, но ужасен господар. Ако си започнал да мислиш само негативно, това е защото не си отделил време да го научиш как да се съсредоточва върху доброто. Уинстън Чърчил казва, че "цената на величието е да поемеш отговорност за всяка своя мисъл". Само тогава ще постигнеш жизнерадостната нагласа, която търсиш. Помни, че умът действително е като всеки друг мускул в тялото. Ако не го упражняваш, ще го загубиш. Ако искаш да усилиш мускулите на ръката си, за да постигнеш повече, трябва да ги тренираш. По същия начин можеш да постигнеш прекрасни неща с ума си, стига да му дадеш възможност. След като веднъж се научиш да си служиш резултатно с него, той ще привлече в живота ти всичко, което желаеш. Ако се грижиш добре за него, той ще създаде идеално здраве. И ще си възвърне естественото състояние на вътрешен мир и спокойствие - ако имаш визията да поискаш от него тези неща. (Робин Шарма)

Линк към коментар
Share on other sites

Докато чета твои постове, често се сещам за думите "Станете отново като деца", заради радостта, която съзирам да струи от там. ;)

Благодаря ти много за тези думи :)

Линк към коментар
Share on other sites

Познавам един човек,подал ми ръка в тежък период за мен.Въпреки това за мен той е олицетворение на привързаност към духовността.Това ми даде обаче един от най-ценните уроци в живота и съм благодарна,че дори(а може би именно) при моя тогавашен скептицизъм и невежество към много неща успях да видя това.Човекът е страдал,чел,развил усет,молил се и постил,разкайвал се,докосвал се до друга реалност.И все пак е човек без чувство за хумор и усмивка,човек който вместо топла прегръдка и състрадание ще ти подари упрек в това как постъпваш и как мислиш...и всичко това някак студено,като посочване с пръст.За това и не беше обичан от хората и всички страняха от него.Загубил бе някак любовта към тях.Все едно всички,които грешат и нараняват себе си или другите не са "достойни".

Винаги съм държала този образ в главата си и по моя преценка не съм се доближавала твърде до него.Старая се всичко,което споделям да подплатя с изживените от мен неща.От нищо не се срамувам,макар някой да могат може би с право да определят нещо в живота ми като срамно.Всичко е имало своя смисъл.....За да мога сега да кажа "и аз съм падала долу,знам какво е","и аз съм била слаба","и аз съм била объркана","и аз съм осъждала и съм се възгордявала".Да мога да дам надежда,че безиходна ситуация няма,че всичко зависи от вътрешната вяра,от любовта към себе си и живота и въпреки това да не осъждам слабия духом,защото знам колко трудно може да бъде наистина "освобождаването",какво прминаване през пепел и жупел е то.Знам,наистина е болезнено да свалиш собствената си досегашна кожа.

Бъдете добри!И преди всичко обичайте!Знание,морал,ценности,духовност и т.н. това са второстепенни(не значи маловажни) неща.Важното е първо да се научим да обичаме-правилно,свободно и истински.

Линк към коментар
Share on other sites

И все пак е човек без чувство за хумор и усмивка,човек който вместо топла прегръдка и състрадание ще ти подари упрек в това как постъпваш и как мислиш...и всичко това някак студено,като посочване с пръст.За това и не беше обичан от хората и всички страняха от него.Загубил бе някак любовта към тях.

Знаеш ли, с течение на времето стигнах до извода, че точно това са хората, които носят истинската любов, онази, коят опишем с главна буква. Изглеждат студени, защото не си позволяват да бъдат затрупани от негативните енергии на другите, но не отказват помощ. Помагат, но стоят на дистанция. Не искат нищо в отплата. Срещат те, помагат ти и те отминават без никаква емоция. Може да нямат чувство за хумор, от тях не може да се очаква топлота, няма да изслушат мъките ти съпричастно, не искат дори да знаят за тях. Но ще ти посочат проблема и ще ти помогнат да го разрешиш. А после ще продължат по пътя си.

Аз също са запознах с такъв човек в много тежък за мен период. Много ми помогна - именно с това, че ме накара да осъзная колко съм затънала и да разбера, че силата е в мен :)

Линк към коментар
Share on other sites

Има правота в думите ти.Но къде е състраданието в този тип хора.И можеш ли наистина да помогаш,ако не състрадаш?

Линк към коментар
Share on other sites

Има правота в думите ти.Но къде е състраданието в този тип хора.И можеш ли наистина да помогаш,ако не състрадаш?

Има го - те изпитват необходимост да помогнат, значи са съпричастни. Но тези хора не сядат да плачат с нас - това е загуба на време и енергия. Те просто помагат без да плачат и да се вайкат, по техния си начин. Оставайки на разстояние.

Ако са ти откраднали парите, такъв човек няма да започне да проклина крадците, човечеството и Вселената - просто ще ти даде пари. Не е ли това истинската помощ?

Често съм се питала кой е правилният начин на състрадание. Но вече от опит зная, че не е онзи, при който попиваш всяка болка на другия човек и я пренасяш върху себе си.

Линк към коментар
Share on other sites

Без да давам определения на понятията любов ,състрадание,удивление,усвояването и разбирането на които според мен оформя духовното развитие на човечеството като цяло,искам да споделя един цитат на Щайнер,който ме накара да се замисля главно над липсата на удивление от моя старна.Нещо което сериозно куца в моята личност. :)

"Христос не изгражда сам своето собствено астрално тяло,но чрез това което хората поддържат в себе си като удивление и учудване,те ще допълват астралното тяло на Христос.Неговото етерно тяло ще бъде изграждано чрез съчувствието и любовта,които ще свързват един човек с друг човек,а неговото физическо тяло чрез това,което хората ще изработват в себе си като съвест.Всичко онова което човек допуска като грешки в тези 3 области то същевременно отнема от Христос,тук на Земята,възможността да се развие напълно;или с други думи Земната еволюция остава недовършена.

Хората които вървят равнодушно по Земята и не искат да опознаят това,което тя може да има открие,чрез своето равнодушие отнемат от астралното тяло на Христос възможността му да се развие до край;хората които продължават да живеят без състрадание,без любов затрудняват етерното тяло на Христос и то не може да се развие до край, тези които са безсъвестни,подготвят пречки пред физическото тяло на Христос-а всичко това означава ,че Земята изобщо няма да е в състояние да постигне крайната цел на своята еволюция."

След като човек достигне до глобалния смисъл на всяко свое ежедневно поведение и се опита да го приеме е в състояние да започне първите стъпки към своето действително духовно израстване ,като същевременно ще, бъде и малка но съществена част за повдигането на човечеството като цяло.

Отнемайки ми време да промея това без да имам знание само чрез усещане и интуиция резултата беше дълбока депресия от безсилието.Проумявайки личната си индивидуална роля дойде спокойствието.Но удивлението ми липсва т.е. може би все още не разбирам дълбокия смисъл на това понятие.Тук идва липсата на усмивка.В момента единствено планината е мястото което поражда у мен подобни усещания.

Линк към коментар
Share on other sites

И все пак е човек без чувство за хумор и усмивка,човек който вместо топла прегръдка и състрадание ще ти подари упрек в това как постъпваш и как мислиш...и всичко това някак студено,като посочване с пръст.За това и не беше обичан от хората и всички страняха от него.Загубил бе някак любовта към тях.

Знаеш ли, с течение на времето стигнах до извода, че точно това са хората, които носят истинската любов, онази, коят опишем с главна буква. Изглеждат студени, защото не си позволяват да бъдат затрупани от негативните енергии на другите, но не отказват помощ. Помагат, но стоят на дистанция. Не искат нищо в отплата. Срещат те, помагат ти и те отминават без никаква емоция. Може да нямат чувство за хумор, от тях не може да се очаква топлота, няма да изслушат мъките ти съпричастно, не искат дори да знаят за тях. Но ще ти посочат проблема и ще ти помогнат да го разрешиш. А после ще продължат по пътя си.

Аз също са запознах с такъв човек в много тежък за мен период. Много ми помогна - именно с това, че ме накара да осъзная колко съм затънала и да разбера, че силата е в мен :)

Едва когато ви прочетох и аз си дадох сметка, че познавам двама, от посочената "порода" :) хора.

Те не отправят чак упрек, но и както казва maggee, не желаят да поемат чуждия душевен боклук. Затова и повечето хора не ги харесват, защото болшинството е движено от желание да се разтовари, поне временно, като изсипе натрупаните негативи на някой друг (не и да си разреши кардинално проблема), също да си вземе малко свежа енергия от него - общо взето всички сме оплетени в едни леко вампирски взаимоотношения (както е ставало въпрос и в други теми). В тази връзка е съвсем ясно, че търсени, харесвани, обичани, са не състрадателните хора, а съчувстващите хора - т.е тези, които не ни помагат наистина, а временно ни облекчават, като доброволно ни позволяват да влезем във вампирската си роля.

Докато истински състрадателния човек, може и да има чувство за хумор (това вече си зависи от човека и темперамента му), но наистина няма да пожелае да изслуша мъките ти, нито ще те утешава и т.н. Посочва ти проблема и помага да го разрешиш. И тук е много важно да се уточни: АКО ИСКАШ. Той предлага само, ако искаш - добре (за теб!), ако не искаш, те оставя да си търсиш други жертви, на които да се оплакваш и в крайна сметка да продължаваш да си трошиш собствената глава. Не знам дали това изглежда несъстрадателно, обаче знам, че "Насила хубост не става."

От известно време се опитвам да постъпвам като състрадателен човек, а не като съчувстваш. Не ми е лесно, защото може би така съм възпитана, така бях свикнала, бях убедена, че именно така помагам, години наред. Имах си цял фенклуб от хора, свикнали да се разтоварват при мен и да се хранят от моята енергия. Преди 2 години след едно струпване на такива хора при мен, изпаднах в "енергийна криза", макар че тогава не разбирах ясно какво точно става с мен, защо се чувствам толкова зле ...

А сега бавно и полека преминавам в другия клуб (още не мога "да стъпя с двата крака" в него :) ). Резултатът - някои хора вече не ме търсят толкова активно, защото спряха да си получават "вкусната хапка", някои дори ми се поразсърдиха за това, но аз вече съм убедена, че това, което правех преди, не е добре нито за тях, нито за мен.

Линк към коментар
Share on other sites

От известно време се опитвам да постъпвам като състрадателен човек, а не като съчувстваш. Не ми е лесно, защото може би така съм възпитана, така бях свикнала, бях убедена, че именно така помагам, години наред. Имах си цял фенклуб от хора, свикнали да се разтоварват при мен и да се хранят от моята енергия. Преди 2 години след едно струпване на такива хора при мен, изпаднах в "енергийна криза", макар че тогава не разбирах ясно какво точно става с мен, защо се чувствам толкова зле ...

А сега бавно и полека преминавам в другия клуб (още не мога "да стъпя с двата крака" в него :) ). Резултатът - някои хора вече не ме търсят толкова активно, защото спряха да си получават "вкусната хапка", някои дори ми се поразсърдиха за това, но аз вече съм убедена, че това, което правех преди, не е добре нито за тях, нито за мен.

На същия път съм и аз.

По отношение на семейството си вече съм го преодоляла и не в този живот. Макар и да ги обичам и да им помагам, не се чувствам толкова привързана към тях и често търпя критики. Наример една сметка може да извади майка ми от равновесие, на което тя очаква емоционална реакция от моя страна - да седнем двете и да поплачем колко труден е животът, колко ужасни са управляващите и колко нещастен е бедният народ. Аз обаче съм човек, който е ориентиран към практическото разрешваане на проблемите и празните приказки ме отегчават. Казвам й - аз ще платя тази сметка, не се разстройвай за глупости. А тя ми отговаря - ти си темерут :) Именно защото не получава "енергийната хапка" - проблемът изобщо не е в повода за емоционалната криза. Проблемът винаги е в липсата на енергия.

На дневен ред обаче стои въпросът с приятелите. И аз наскоро осъзнах, че повечето от хората около мен ме "обичат" толкова, само защото има върху кого да се излеят. Имат проблеми и аз искрено искам да им помогна, но с времето забелязах, че те самите не искат - тези хора обичат да си страдат, да се изживяват като мъченици, като жертви. Безкрайни разговори за едно и също, които не водят доникъде. След една подобна енергийна криза осъзнах какво всъщност се случва. Защо понякога след такъв разговор не мога да се възстановя 2-3 дни. Най-неприятното нещо, което ми се е случвало обаче, беше съпричастността към проблем на един приятел - наистина беше попаднал в много трудна ситуация. Толкова се вживях да му помагам, да търся изход, че след 3 месеца същата ситуация се случи и на мен - привличаме това, за което мислим. Това ми подейства много отрезвяващо. И аз вече съм убедена, че това не е добре нито за мен, нито за другите хора.

Както казва и didi_ts, май е необходимо преосмисляне на понятията.

Линк към коментар
Share on other sites

Аз също не съм тип човек,който ще седне да плаче с някой или да бърши сълзите.Опитвам се ако човекът търси помощ да му дам доколкото и докъдето ми се простират силите и възможностите.Проблемите са за това,за да се разрешават и да се учим.Също съм била упреквана,че съм темерут и т.н. именно заради едно много по-адекватно поведение в ситуация.

Когато разказах за въпросния човек,пропуснах да уточня,че в него имаше голяма доза осъждане на много хора(смея да го твърдя понеже го познавах отблизо).Мисля,че точно там е разковничето.Привързаността към духовността се изявява именно там - в осъждането на тези,които "не се борят","не знаят","не разбират","не живеят според нашите представи за "съзнателен живот.Мисля,че с maggee говорим за приличащи си само до някъде личности.Съгласна съм ,че състраданието не е значи "да си поплачем заедно",то предполага някак активност,помощ.Тънката разлика е точно там в осъждането.

Никога не съм се пазила от това някой да излее мъката си пред мен,но не съм допускала тази мъка да навлезе навътре и да ми навреди.Затова в повечето случаи съм била адекватна в ситуацията.Разбрала съм,че такова нещо като "съвет" не съществува.Всичко се гради на индивидуалната воля и готовност на човека.Аз просто се опитвам да я стимулирам,да давам кураж и да съм до тях при всяка крачка напред,но и при всяка крачка назад.Дано съм права.Все пак това могат да кажат самите те.

Линк към коментар
Share on other sites

...

Когато разказах за въпросния човек,пропуснах да уточня,че в него имаше голяма доза осъждане на много хора(смея да го твърдя понеже го познавах отблизо).Мисля,че точно там е разковничето.Привързаността към духовността се изявява именно там - в осъждането на тези,които "не се борят","не знаят","не разбират","не живеят според нашите представи за "съзнателен живот.Мисля,че с maggee говорим за приличащи си само до някъде личности.Съгласна съм ,че състраданието не е значи "да си поплачем заедно",то предполага някак активност,помощ.Тънката разлика е точно там в осъждането.

...

Да, права си, ако е проявявал осъждане, има разлика естествено и то съвсем не тънка!

Дали обаче е било осъждане? :hmmmmm:

И аз съм обвинявана в осъждане. Идва при мен някоя приятелка и започва да се оплаква от някакъв проблем в живота си. Идеята е, не да се направи нещо за разрешаването му, а аз да се хвана на въдицата и да започна заедно с нея да обвинявам някой друг (който тя е нарочила) за нещастието, да й съчувствам, че точно на нея, да се съгласявам колко е гадно и как не е честно и т.н., и т.н. Ако правя това, съм добра, разбираща, любеща...

В момента, в който кажа: "Чакай малко, проблемът се състои в това и това. Защо се е появил? Ти как постъпваш, дали с нещо не си го предизикала или най-малкото му пречиш да си отиде? За да го разрешиш можеш да направиш така и така. Искаш ли обаче да го разрешиш?!" Тогава веднага ставам лоша, неразбираща - това е първата реплика, как аз изобщо не я разбирам :) . Почва се увъртане, не, проблемът не бил точно този, или да, този е, но е много по-заплетен, отколкото си представям. И как въобще мога да си помисля да я съветвам нещо, след като твърдо не разбирам нито нея, нито проблема. Също така колко й е трудно; лесно ми било на мен отстрани, я да застана на нейното място, нещата са толкова лоши и заплетени, дори и да разреши (евентуално) този си проблем, дали пък няма да си създаде нови, освен това имало риск да се развали равновесието, което може и да не й харесва, но пък си била свикнала с него положение на нещата ....

Интересното е, че до малко преди това, до когато съм се съгласявала, до тогава съм разбирала всичко :D .

П.П. Съвсем различно се получава с човек, невампирски тип - говорехме си лятото с една приятелка за децата. Тя има определен проблем със сина си и когато изказах моето виждане за нещата и евентуално как може да му се помогне, тя първо ме изслуша внимателно, след това каза: "Да, права си, но не съм сигурна в метода, който ми предлагаш." Аз отговрих, "Да, разбирам." и след това вече не съм отваряла дума по този въпрос. Не смятам, че имам право да я упреквам за нещо. Тя има право да постъпва, както смята за добре. Аз съм направила, каквото съм могла. Ако тя все пак размисли, знае че може да разговаря отново с мен, ако например й е нужна допълнителна информация.

Линк към коментар
Share on other sites

И все пак е човек без чувство за хумор и усмивка,човек който вместо топла прегръдка и състрадание ще ти подари упрек в това как постъпваш и как мислиш...и всичко това някак студено,като посочване с пръст.За това и не беше обичан от хората и всички страняха от него.Загубил бе някак любовта към тях.

Знаеш ли, с течение на времето стигнах до извода, че точно това са хората, които носят истинската любов, онази, коят опишем с главна буква. Изглеждат студени, защото не си позволяват да бъдат затрупани от негативните енергии на другите, но не отказват помощ. Помагат, но стоят на дистанция. Не искат нищо в отплата. Срещат те, помагат ти и те отминават без никаква емоция. Може да нямат чувство за хумор, от тях не може да се очаква топлота, няма да изслушат мъките ти съпричастно, не искат дори да знаят за тях. Но ще ти посочат проблема и ще ти помогнат да го разрешиш. А после ще продължат по пътя си.

Аз също са запознах с такъв човек в много тежък за мен период. Много ми помогна - именно с това, че ме накара да осъзная колко съм затънала и да разбера, че силата е в мен :)

Да, но също така има хора (или пък просто такъв е момента в който се намират), които се нуждаят от топлота и от близост. Имат нужда да ги видят в човека отсреща, да ги почувстват и тогава духовно развития човек ще им ги осигури по подходящ начин. Духовно развития човек, според мене, може и да не покаже чувствата си, ако сметне това за необходимо, но това не означава, че те не съществуват. Разбира се, имам предвид чувства в които липсва всякакъв егоизъм и корист. Но дори и да не покажеш чувствата си външно, те винаги могат да бъдат усетени на едно по-дълбоко ниво.

Ще обърна и специално внимание на чувството за хумор, защото то е част от духовното развитие. Хуморът повишава човешките вибрации, повдига настроението, човек се освобождава от негативните емоции и мисли. Разбира се при духовно развитите хора липсва този необуздан смях и еуфория, който се наблюдава при тези които реагират на чисто емоционално равнище.

Състраданието винаги предполага да поемеш част от чуждата болка и тежест. Това е като да му дадеш възможност да си поеме глътка въздух, която да му даде сили и възможност да се справи с положението в което се намира. Състраданието дава възможност на човек да почине и да възстанови силите си. Как ще използва тази почивка, естествено всеки сам си решава. Съчувствието не е като състраданието. Чрез него ние оставаме по дистанцирани от човека насреща.

Редактирано от Станимир
Линк към коментар
Share on other sites

Духовното развитие започва в момента ,когато забравиш за второто си "Аз".Вчера го осъзна най-сетне и хладният ми ум.Да вършиш това,което е угодно на Бог означава да се всушваш в гласа на сърцето,без да отчиташ гласа на егото-второто "Аз".И в момента в който не ти пука какво ще стане с него,вече си победил света.Защото знаейки че си поел по правилния път вече няма от какво да се страхуваш-нали душатат ти е спасена.Така много по-лесно се върви напред,по този начин ставаш като водата-недосегаем.

Линк към коментар
Share on other sites

Духовното развитие започва в момента ,когато забравиш за второто си "Аз".Вчера го осъзна най-сетне и хладният ми ум.Да вършиш това,което е угодно на Бог означава да се всушваш в гласа на сърцето,без да отчиташ гласа на егото-второто "Аз".И в момента в който не ти пука какво ще стане с него,вече си победил света.Защото знаейки че си поел по правилния път вече няма от какво да се страхуваш-нали душатат ти е спасена.Така много по-лесно се върви напред,по този начин ставаш като водата-недосегаем.

:thumbsup::feel happy:

Линк към коментар
Share on other sites

Да, но също така има хора (или пък просто такъв е момента в който се намират), които се нуждаят от топлота и от близост. Имат нужда да ги видят в човека отсреща, да ги почувстват и тогава духовно развития човек ще им ги осигури по подходящ начин. Духовно развития човек, според мене, може и да не покаже чувствата си, ако сметне това за необходимо, но това не означава, че те не съществуват.

Състраданието винаги предполага да поемеш част от чуждата болка и тежест. Това е като да му дадеш възможност да си поеме глътка въздух, която да му даде сили и възможност да се справи с положението в което се намира. Състраданието дава възможност на човек да почине и да възстанови силите си. Как ще използва тази почивка, естествено всеки сам си решава. Съчувствието не е като състраданието. Чрез него ние оставаме по дистанцирани от човека насреща.

Да, хората се нуждаят от топлина и близост - но топлина и близост получават онези, които са способни да дадат същото. Човек, който умее да дава топлина, може да предразположи и "най-хладните" (привидно) хора да се отворят към него. На такъв човек може да помогнеш, може да дадеш и всичко от себе си. И той ще го оцени, ще го използва, за да се измъкне от проблемите си.

Ние с Диана обаче говорим за съвсем друг тип хора - онези, които са свикнали да получават, които толкова са се концентрирали върху егото си, че са затворили естествените си пътища за получаване на енергия. И я получават от състрадателни хора. За тях светът е черен, защото не обслужва егото им, те съвети не приемат, защото никой не може да ги разбере - толкова са зле, отказват да променят ситуацията си, защото трябва да променят себе си, трябва да се откажат от претенциите си - а това не може да стане, абсурд. Всеки опит намиране на изход се разбива като в бетонна стена. И накрая, когато на желаещият да помогне сили не са останали, този човек казва: видя ли, всичко е ужасно, това е съдбата ми. Каквото и да се направи за такъв човек, думичката "Благодаря" няма да се чуе - на тях всички са им длъжни. Според мен единственият изход за тези хора е да останат насаме със себе си - както мъдро ни казва и приказката за неволята. Разпиляването на собствената енегия в загубени каузи не помага на никого.

Стигам до извода, че пречистването и съхраняването на собствената енергия е пракитческа задача №1 в живота на всеки човек. Човек трябва да обезпечи себе си, за да може да помага и на другите.

"Път на самосъхранение", ми звучи удачно.

Именно. Човек трябва да има, за да може да даде нещо на другите.

Привързаността към духовността се изявява именно там - в осъждането на тези,които "не се борят","не знаят","не разбират","не живеят според нашите представи за "съзнателен живот.

Да, съгласна съм с теб. За мен има два основни типа хора, привъзрани към духовността. Едните са онези, които имат определени качества и проявявват непоносимост към всички останали, които не са достигнали до този етап (според субективната им преценка, разбира се) - това, за което говориш ти. Положителното при тези хора е, че качествата им все пак са изработени в условията на опита. И другите, които дотолкова не се приемат, че си създават нереален свят, следвайки каноните на някое духовно учение. Привидно успяват, защото се стараят, но качествата, които се стремят да изградят у себе си, не почиват на реален опит, не са изградени в реални житейски ситуации. И след време настъпва духовна криза, в която човек установява, че добре се е самозаблудил, но не е мръднал и на крачка.

За мен единственото поле за развитие на Духа е реалният живот. Затова и сме тук, в този материален свят, в тези тела с техните си нужди. И както казва и онази хубава притча - първата стъпка на съзнателния живот е приемането на себе си.

Духовното развитие започва в момента, когато забравиш за второто си "Аз". Да вършиш това,което е угодно на Бог означава да се всушваш в гласа на сърцето, без да отчиташ гласа на егото-второто "Аз". И в момента в който не ти пука какво ще стане с него, вече си победил света. Защото знаейки че си поел по правилния път вече няма от какво да се страхуваш-нали душата ти е спасена. Така много по-лесно се върви напред, по този начин ставаш като водата-недосегаем.

Напълно съгласна с теб. Интуитивно винаги съм следвала този път и днес наистина не съжалявам за нищо - това е пътят на освобождението. На него няма чувство за вина, няма съжаления за пропуснати възможности, няма я болката от неправилните избори. Сърцето не винаги води по лесни пътища, но след време човек разбира защо е минал от там, разбира смисъла и казва горещо "Благодаря" на сърцето си, задето го е освободило от поредната окова.

Линк към коментар
Share on other sites

  • 3 years later...

Духовност, духовно развитие, вяра и религия

Светът на духовното е невидим, неосезаем и нематериален. Той е много повече от онова, което могат да доловят сетивата ни, както – и от онова, което е обективно.

Благодарение на него през вековете с мощ са се сдобивали духовници, проповедници, парапсихолози, спиритисти, езотерици, мистици и шарлатани. Съчинили са небеса, преизподни, ангели и архангели, демони, безплътни духове, астрални контакти, привидения, материализации и така нататък. С все сили се опитват да замъглят трезвото съзнание. И объркването е тотално. Наричат „духовни лица” онези, които просто изповядват някаква религия, оставят се да бъдат съблазнени от измамите на паранормалното и псевдонауката, бягат от суровата всекидневна реалност и намират убежище в някаква удобна фантазия, страдат от неврози…

Заради фалшивата надежда, която вдъхват патологичните вярвания, те са лишени от всякакво духовно съдържание.

Духовността няма нищо общо нито с вярата, нито – с надеждата. Тя има общо с търсенето и с познанието за съкровените причини на нещата, за мистериите, които забулват реалността. Духовен е онзи човек, който проучва всичко в дълбочина, мъдрецът, за когото материалният свят е само една привидност.

Има два начина да се учиш. Първият и по-лесният е хоризонталният. При него се изследват връзките между нещата, трупат се познания за детайлите и търсенето се разпространява като петно от мастило или олио. Вторият и по-трудният начин е вертикалният. При него се навлиза във висините на познанието, откъдето нещата се виждат в тахната цялост, а после се слиза в дълбините на същността и на причините, като се търси коренът , даващ смисъл на всичко. Само тези, които се обучават и самообучават по втория модел, могат да се смятат – и с право – за духовни.

Най-лошият начин да се надникне в непроницаемия мрак, закриващ бъдещето, е да се фантазира и някаква въображаема реалност да се поставя над живата неизвестност. Невежите, които се прехласват ежедневно по детинските хипотези, населяващи небосвода на непознатото, никога няма да достигнат и да се докоснат до познанието. Не бива да им позволяваме те да обсебват монопола над духовността, така, както постъпват религиите, присвоявайки си монопола над Бога.

За мнозина духовното се състои в пренебрегване н материалното. Те вярват, че Бог ще ги спаси в края на живота им, дори – и да са живели без достойнство и без усилие, истерично и параноично скрити в рая на собствените си (или – на нечии чужди) фантазии.

По-близо до Истината са онези, които смятат, че познанието не се измисля, не се подрежда от теории, не се изгражда от доказуеми и недоказуеми хипотези, а се разкрива с натрупването на всеки жиейски опит, на всяко разочарование, на всеки задълбочен размисъл. Истински духовното минава по такива пътеки.

Нашият ум напредва, развивайки способността си да разбира, като отхвърля атавизмите, среднощните суеверия, метафорите, митовете, легендите и митологемите, в които по-рано е търсил подкрепа. Така – постепенно – достига до светлината на познанието. По Пътя на познанието няма преки пътеки, а – само пот и сълзи, несполуки, грешки, провали, разочарования, излъгани надежди – които водят до израстването на човешката личност. Познанието се постига само с ходене по Пътя, който е осеян с бодли. Който вярва, че притежава Истината, той остава в застой. Който се предоверява на доктрини, той отхвърля всекидневните предизвикателства на новото, напредъка, премъдростта и еволюцията. А който търси, той непременно ще намери една по-добра истина от предишната. Познанието е есенцията, която съзнанието изсмуква от натрупания от човека опит.

Трябва да се признае умението на религиите да обсебват селенията на духовното, но религията е само сбор от вярвания, правила, церемонии, ритуали… И – от духовенство, което се опитва да управлява страха на останалата част от обществото. Въпреки, че религията е основана на невидими същества и места, върху обещания и предстоящи събития, нейните принципи не могат да се възприемат като действително духовни. А това е така, защото целта на религията не е нейните последователи да достигнат до познание, а – да достигнат до вяра. Религиите не проповядват знания и свобода, а единствено - покорство. Логиката (а не – вярата) е основният инструмент за разбиране на действителността.

Докато отделният човек не приеме отговорността за личните си търсения, докато се нуждае от опекунството на някаква религиозна или образователна институция, докато е готов да приема на доверие и на сляпа вяра онова, което не знае, не можем да говорим за духовен човек, а просто – за енориаш, за последовател, за посредствена личност, криеща се в комфортната сигурност на масата, набираща сила в компанията на множеството, на тълпата, ограничена, готова да възприема безрезервно онова, което й се казва, и да формира поведението си според онова, което й се казва. Но стадното чувство не е добродетел, а – произлиза от невежеството, несигурността и страха.

Вярата е „детската люлка” на духовността. Когато нещо, за което липсват познания у слушателя, се приема от него за сигурно – а в това се състои вярата, то това става заради респекта към онзи, който го казва. Затова свещениците, пророците, проповедниците, монасите, шаманите и гурутата са толкова важни в предаването на вярата – те са нейните персонални гаранти и апологети. Затова всички религии се нуждаят от митична фигура – неоспорима и възвисена над доброто и злото. Тя въплъщава върховната гаранция, когато греховете, престъпленията, слабостите и неволите на някой проповедник застрашават подхранването на религиозната вяра.

Религията не е целият път към истината и премъдростта. Тя направлява само първите стъпки на препъващите се все още човешки души по духовната пътека.

Религиите прекъсват използването на две висши постижения на еволюиралия човек – свободата и мисълта. Забравяйки, че религиите са само средство за насърчаване на човека в приближаването му към висшите истини, духовенството се бои, че свободното използване на интелекта ще отслаби вярата на техните постулат и ще заплаши собственото им оцеляване.

Религиите манипулират емоциите. От своя страна, емоциите, когато не са подчинени на разума, могат да превърнат човека в опасен фанатик. Способен да убива и да разрушава. Историята е препълнена с примери. Ето няколко примера от западноевропейската история – кръстоносните походи, Инквизицията, изгарянията на еретици и на вещици, изгарянията на книги, религиозните войни… Вярата може да бъде и градивна – когато подтиква човека към някаква справедлива кауза.

Емоционалният човек си измисля реалности, сее фантазии и живее в тях. Вярващият в чудеса говори за неща, които не знае и не разбира, и подценява разума, защото разумът разбива илюзиите и мечтите му. Заблуждавайки се, човек разпространява своите заблуди сред околните.

Духовният човек, от своя страна, е способният да се гмурка в дълбините на познанието, живеещият в същността, гладният за знания, отхвърлящият фалшивите вярвания, защото това е единственият начин да се доближим до истината.

Духовното обучение цели откъсването на човека от превъплъщенията на тази действителност, която го обгръща в продължение на цялото човешко съществуване.

Да обърнем гръб на невежеството, което ни кара да се идетифицираме с тленното си тяло, вместо – с дълготрайната ни същност, да спрем да бъркаме моментните удоволствия с продължителното щастие – това е пътят към мъдростта.

Чрез опита се придобива знание, разкъсва се воалът на невежесвото и се слага край на възприемането като реалност на онова, което всъщност е илюзорна игра на съзнанието.

Намирането на ключове, които да ни позволят да минем отвъд границите на мисълта, да спрем да се идентифицираме с течението на всекидневието си, да стопираме калейдоскопичния поток от променливи данни, да се освободим от излишните знания и излишната информация, които придават съдържателност и облик на една лъжлива реалност – това е Реализацията, това е крайната цел на всяко съществуване.

Няма нищо по-интересно извън нас. Важното е да сменим гледната си точка, да започнем да възприемаме света и действителността по различен начин, да интерпретираме с друг ключ, като винаги се взираме навътре в себе си. Духовното познание се корени някъде отвъд видимото и се постига единствено, когато човек е способен да проникне в основния инструмент на конвенционалното познание. А това е човешкият ум.

Без знания няма размишления, а без размишления няма знания. Знание без мисъл е загубен труд, а мисъл без знание – опасност.

Песимистът мисли без да вярва, а оптимистът вярва без да мисли.

Който отива на лов за надежда, лови мъгли.

Използвана литература:

- Франсиско Лопес-Сейване, „Нещата, които научих от Изтока”, ИК „Кибеа”, 2010 г.

- Авторски колектив, „Мъдростта на вековете”, Изд. „Наука и изкуство”, София, 1971 г.

Линк към коментар
Share on other sites

Хм... сега забелязах, че в тази тема не е писано от 2008 г. и се надявам да успеем да я събудим от 4 годишен сън...

Редактирано от ISTORIK
Линк към коментар
Share on other sites

]В Небето няма лицеприятие, няма предпочитание на едного пред другиго. Всички, малки и големи, живеят в непреривните връзки на Любовта. Там всички са синове, всички са свещеници, всички са царе и служители Богу – Род избран, семе царско. Но изпитът е тук долу, гдето е съдено всекиму, който се роди, да премине през всичките изпити на живота, за да се приближи към пътя на съвършенството, към пътя на светостта. Святи бъдете, казва Господ, защото и Аз съм свят. Тия са важните неща на живота: познанието на Истината, която има по-голяма цена от всяко друго нещо. Истината е сам Бог, и който Го възприема, ще бъде свободен и блажен. Господ е сам жива вода и истински хляб, и който възприема този хляб, ще бъде жив, както и Той. В твоя живот, както ти казах и по-преди, трябва да стане онази велика промяна, за която ти говорих в миналия си разговор. Без тази вътрешна промяна, да напредваш по-нагоре е невъзможно. Без нея, ти ще мязаш на слепец, който иска да види хубостите на Божия свят. Без нея, ти ще мязаш на глупец, който иска да разбере пътищата на Мъдростта и постановленията на Виделината. Ето това е главното условие да се освободиш от всякой грях.

Казано е от Господа, че всякой, който е роден от Бога, грях не прави, защото Дух Божий обитава в него. Но ти се питаш вътрешно, как може някой да познае кога е роден от Бога? Аз ти отговарям: Когато вижда в себе си отличителните черти, които са свойствени на Бога; когато Любовта, Истината, Добродетелта обитават в него в своята пълнота; когато има в него самаго мир и съгласие помежду всяка мисъл, помежду всяко чувство; когато противоречията на живота престават да смущават ума му; когато незадоволството напуща сърцето му, когато злобата и похотливостта престават да хвърлят сянка на душевния му живот и той с ново самосъзнание като един новороден, новоизбавен человек се вижда да стои в един свят съвсем друг по естество и да го вълнуват неща и мисли от съвсем друг род; когато благостта, милостта, чистосърдечието, благонамерението, състраданието и пълното вътрешно самозабравяне да предава живота си в жертва жива и свята, благоудобна Богу за доброто и славата на Неговото дело, без да търси своята си воля или своите си щения. Ето, това значи да си роден от Бога и да си подобен по живот с Него. Това е условие, това е потребност велика за една душа като твоята, която търси Бога навсякъде.

Седем Разговора със Светия Дух

http://petardanov.co...със-светия-дух/

Редактирано от Мария-София
Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Добави...