Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
maggee

Духовното развитие

Recommended Posts

"Ако хората знаеха всичко за своето минало, мно­го от тях щяха да обръщат прекалено много внима­ние на него, вместо да изпробват нови подходи към същия проблем. Новият живот трябва да се взима насериозно. Ако човек няма стари спомени, неговата главна грижа няма да е преди всичко да се опитва да си отмъсти за миналото, да се разплати за злините, които са му причинили." ("Пътят на душите", Майкъл Нютон)

Преглеждайки диагонално тази книга, попаднах на този абзац и си зададох въпроса - имаме ли нужда от "духовно развитие"? Не идваме ли на този свят с всичко, което ни е необходимо, и не се ли отклоняваме от пътя си, като се оптиваме да "се развиваме духовно"?

Много автори пишат за това, че душите се прераждат в различни условия с цел да се избегне еднопосочното им развитие. Тоест, условията, при които сме се родили, идеално съответстват на целите на душата ни на този етап - имаме ли нужда да се отказваме от "благата на цивилизацията", след като сме се родили тук и сега именно по тази причина - да се възползваме от тях?

След това - какви цели преследваме, стремейки се към духовно развитие? Не са ли отново цели на Егото - да бъдем по-съвършени, да бъдем по-добри, да бъдем по-здрави, да живеем по-дълго, да бъдем по-по-най (всяка аналогия с това хубаво детско предаване не е случайна). Духовното развитие обаче е свързано с отказ от Егото и разчистване на кармичните дългове, а стремежът към съвършенство е точно обратното - той определено е егоистичен стремеж. Тук се сещам за Лазарев и това, което казва той - че най-трудно преодолими са привъзраностите към духовността, идеалите и вярата в Бог, защото вярата в Бог не е Бог, а нещо съвсем различно - нещо, което ни помага в трудни моменти, дава ни сила и в крайна сметка подсилва Егото ни.

Например, много хора решават да станат вегетераианци, защото духовните учители казват, че това е правилно. Но при повечето хора това е насилствено наложено решение на разума - така трябва, за да стана по-съвършен, а не е необходимост на душата. Както казва един любим автор - всяка дисхармония между душата и разума създава само излишен потенциал, чието поддържане изисква много енергия и в крайна сметка равновесните сили рано или късно възстановяват хармонията ("вегетарианецът" изпада в депресия и си казва - майната му, ще изям това кюфте!). Необходимо ли е вегетарианството на душата-не-вегетарианка? Давам точно този пример, защото и аз, и брат ми сме родени вегетарианци - в семейството ни всички ядат месо, на селото ми, където сме прекарали много време в детството, се отглеждаха всякакви животни и докато братовчедите ми си похапваха с апетит, ние с брат ми плачехме заради тези убийства. Не сме имали нужда да се убеждаваме, че вегетарианството ще ни отведе до просветление - душите ни са стигнали до това на някакъв етап от развитието си и то вероятно е станало спонтанно. Не вярвам в това, че душата може насилствено да се убеди, че не й трябва нещо, от което тя има необходимост - това може да стане само в контекста на реални ситуации и опит.

В тази връзка, стигам до извода, че единственият път за духовно развитие е този - да приемем себе си такива, каквито сме. Най-добрият път за развитие е собственият ни. Душата ни ще ни помогоне да минем оттам, откъдето трябва, и така, както е най-добре за нея - стига да се вслушваме в гласа й. Най-добрият критерий за правилен начин на живот е очевидният - здравето и дълголетието.

Имам за пример двама прекрасни възрастни хора, единият от които е дядо ми, а другият - жена, с която животът "случайно" ме срещна. И двамата са на 85 години, казват се Живко и Живка и на тази възраст са най-жизнерадостните хора, които аз познавам. И двамата не вярват в Бог, но вярват в себе си. Не спират да работят - дядо ми все още работи на 3 места. Като ни дойде на гости, първо ни поздравява, след това взима лопатата и слиза долу пред блока да почисти боклуците и да прекопае градинката (защото - какво е това безобразие, как може да не се грижите за тази земя...). Похапва си всичко, и месо, и зеленчуци и плодове, пие само виното, което сам произвежда - и не спира за миг. През живота си не е боледувал, освен няколко травми. Преди няколко години загуби син - поплака и продължи. Не мисли за Бог, не се моли, не спазва диети, но върши всичко по правилния начин, добродушен е, помага на хората, работи без да очаква резултат - не го интересува, че всички ще го помислят за смахнат, че прекопава чужди градинки - прави го заради любовта си към земята. Преди няколко дни го наблюдавах и осъзнах, че в продължение на 33 години съм живяла по същия начин - и съм била щастлива. Следвала съм душата си, без да го осъзнавам дори, но изборите ми са били правилни - днес не съжалявам за нищо, нямам нищо за поправяне в миналото, то ме е освободило от всякакви емоционални връзки. И осъзнах също, че аз, която допреди година нямах бял косъм, днес имам доста, явно резултат от дълбоките размисли по смисъла на живота и стремежа към усъвършенстване.

И като размишлявах върху тези въпроси, изведнъж ми просветна, че всъщност наистина знаем всичко, което ни трябва, имаме всичко, което ни е необходимо - опита и знанията на душата ни. Духовното развитие не се изразява в това да си налагаме непосилни програми за изпълнение (непосилни за нас в този момент), тайната не се крие в аскетичния начин на живот, нито в безспирните молитви и мисли за Бога, нито в дебелите книги. Тайната е в това да си позволим да живеем живота, който сме получили, предопределен или не, тайната е да го извървим и да направим дребните си избори. Духовно развитие се постига в процеса на преминаването на душата през различни стиуации - но трябва да видим ситуацията от всички страни, за да я разбрем и да направим правилния избор. Грях ли е изневярата? Не, когато е от любов - защото ни показва другата страна на верността. Възвишено ли е въздържанието? Въздържанието е истинска мъка, когато е механично наложено (защото така трябва, защото така казват учителите), но също е и радост, когато е съпроводено с осъзнаването на това колко енергия за творчество (във всеки смисъл на думата) ни предоставя. За да направи правилен избор, човек трябва да види всички страни. Научен урок е този, след който душата вече може без мъка да се откаже от материалната/духовната ценност - защото вече знае, че това не й е нужно. Но преди това тя трябва да го е получила, за да разбере, че няма необходимост от него. Очевидно, насилственото принуждаване на душата (няма да ти дам това, защото учителите казват, че то не е необходимо) не може да доведе до положителен резултат - и този урок ще се връща отново и отново.

Тук ми се ще да добавя, че духовните учители наистина ни дават прекрасен пример за това към какво трябва да се стремим и докъде трябва да стигнем. Но да не забравяме, че те не са стигнали до там от раз - и ние няма да успеем. Целта ни не трябва да бъде Буда - защото той е твърде отдалечен от нас. От друга страна, животът ни непрекъснато ни среща с хора, от които има какво да научим и на които има какво да дадем - те са нашите истински учители, реалните хора, с които ежедневно общуваме. Трябва да правим малки стъпчици, за да изминем дългия път - и изборът е наш, дали по пътя ще мислим за целта (и пътят ще ни се види дъъллъъъъгггг и трррррууууден) или ще се концентрираме върху отделните стъпки, гледайки в краката си, заобикаляйки препъни-камъчетата и радвайки се на цветенцата и птичките, които ще ни придружават.

Та въпросът ми е: в стремежа си към съвършенство, не се ли отдалечаваме от най-краткия и ествен път към него - собствения ни? Имаме ли нужда от езотеричните науки, за да живеем правилно? Необходимо ли е ни е да знаем астрология, да предвиждаме бъдещето, да преживяваме два пъти живота си? Необходимо ли ни е да осъзнаем истинското си Аз, за да се развиваме духовно? Стремежът ни към духовно развитие на всяка цена не е ли поредното зацикляне, поредната привързност, от която в един следващ момент ще трябва (мъчително) да се откажем?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest valentinus

:thumbsup::thumbsup1::thumbsup2: напълно съгласен!

Когато човек е още в предродилния период, на базата на кармичното и кръвно наследство се проектира един Прототип, който се зарежда с необходимата енергия. Този Прототип инспирира житейския ни път, за да научим предстоящите уроци и придобием необходимите опитности в този ни живот. Така че предварително, априори, сме снабдени с всичко необходимо за инкарнацията.

Но

За да стигнем до Вътрешния извор в нас, за да извървим това най-интересно пътешествие в своите си дълбини, понякога е необходим водач или поне агент, който да катализира процеса. Тази роля може да изиграе всичко - една книга, житейска ситуация, дори трагедия. Може да е Учител, църква, езотерична Школа...Общото в изброените е че са ВЪНШНИ на нашата система фактори и могат да играят роля само на помощници, на патерици.

...друг е въпросът, правилната патерица ли сме взели :D

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ние самите сме светлина ,но някой трябва да ни помогне да я запалим.

Вървейки по пътя на който сме пуснати ,много по трудно ще го изминем в тъмното или гледайки само пред себе си ще пропуснем нещата в страни.

Нужна ни е светлината в края на пътя ,за да можем вървейки в осветеното да се удивим на това което е край нас.

Духовните учения са ни нужни ,не за да правим нещата по правила,а за да открием силата на светлината която е в нас.Тогава стигайки в края на пътя си ще бъдем щастливи,че сме имали възможност да го разгледаме.

А вървейки по правата на собствената си видимост ,надали ще обогатим много предтсвите си за изминатото.

Редактирано от didi_ts

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, имаме нужда от духовните учения - безсмислено е да отхвърляме опита и мъдростта, постигнати от хората в продължение на хилядолетия. Но колкото по-ценно е нещо според ценностната ни система, толкова по-голям е рискът от развитие на зависимост. А зависимост е всяко нещо, от което не можем да се откажем. В този смисъл зависимост е и вярата в Бог, зависимост е и молитвата. Зависимост е привързването към стереотипи - пък били те и духовни.

Преди 1 година прочетох една беседа на Учителя за молитвата. Там казваше така - молете се всеки ден в едно и също време в продължение на 1 година и ще видите какво ще стане... Казах си - я да видя какво ще стане. Направих го - от стандартен човек, сещащ се за Бог само в трудни моменти, превърнах молитвата в навик, след това стана необходимост, после някаква мания - веднъж-два пъти ми се случи да забравя точния час и се почувствах зле от това... И след това изведнъж спрях да го правя - почувствах, че нямам нужда от този ритуал. Стана спонтанно, необходимостта изчезна. Ето това стана при мен - отметнах още една илюзия.

Не съм против молитвата, напротив. Но молитва е дори и мисълта за Бог. А ние сме част от Бог, ние го носим в себе си - имаме ли нужда от посредници, за да го открием в себе си? Друго, което усещам за себе си, че винаги знаем верния отговор - душата ни винаги ни подказва кое е правилното решение в дадена ситуация. Грешим само тогава, когато не я слушаме. Защото духовните учения дават общи насоки за правилен живот - но всеки от нас е в собствената си конкретна ситуация, където общите приказки малко могат да ни помогнат. Така например, ако един духовен човек след 3 прераждания в Тибет се роди в Калифорния, кое за него ще е правилно - да се оттегли в Скалистите планини или да се "заземи", изживявайки пълноценно живота си в луксозна къща с басейн, заобиколен от красиви жени? Самит факт, че се е родил в такива условия, сам по себе си не е случаен. И вероятно истината е по-близо до нас, отколкото си мислим.

Мисля, че не ни е необходим никой и нищо, за да светим със собствената си светлина, а когато наистина имаме нужда от помощ, получаваме я по възможно най-неутралния и ненатрапчив начин.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ценни споделени мисли и опит. Благодаря ви!

Все пак, в общия случай, за да може човек да достигне на състоянието без-правила трябва да мине през един често дълъг процес на с-правила....

С практиката, когато човек е пропит с възвишените идеи, които влекат сърцето му, и когато лесно ги прилага, когато те са част от живота му, нуждата от следване с усилие на даденото правило отпада. Човек започва да трепти на една особена вълна, на която нещата стават по естествен път....

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря на Маги и на останалите, у всички мнения има големи дози истина. Истина, която и аз изпитах минавайки през различни етапи. Най-напред се вкопчих в духовното учение и практики, бях класически пример на фанатик, една отдаденост без правилната мярка - не можех да си позволя нито ден пропуск без да практикувам, без медитация, без пранаями, без молитва преди храна, случеше ли се по някаква причина нещо да пропусна да направя, ме обземаше чувство за вина че не съм бил последователен и стриктен. Буквално възприех всички идеи от моя учител и с този модел опитвах да налагам не само върху себе си, спрях да ям определени храни приготвени по определен начин (защото е вреден...), но по-лошото беше, че се опитвах да насложа този модел и върху другите дори само от групата - яде ли някой месо правех забележка, пие ли някой алкохол недоволствах и се скандализирах, дори за яйцата се мръщех и обвинявах с думите "Гуруджи казва, че яйцата са тамасична храна защо я ядете? Не спазвате правилата които е дал, а ако не започнем от себе си как ще бъдем пример на другите и ще разнесем това знание?". Действайки като фанатик-сектант не осъзнавах колко аз самият се отдалечавам от правилното поведение и правилния пример не приемайки другите такива каквито са. Не четях нищо друго, освен от моя учител даденото. Дори вървейки по улицата си мислех "тези хора не следват духовно учение, те нямат знание за живота и за себе си, живеят сляпо". Смятах, че това което съм срещнал е едва ли не панацея от всичко. Разбира се имах радост, имах ентусиазъм в себе си, но и неуловимо бях лекичко изгубил правата мярка и стабилна почва под краката си. Целта беше да се почувства единство между всички хора, а аз се разграничавах и поставях отделно. Постепенно медитацията стана монотонна, скучна, молитвата също стана механична без чувство, прияждаха ми се определени храни, които уж не трябва да се консумират. Това ме отрезви, възгледите ми поомекнаха, появи се място и за компромиса - вече пропускам практики ако не съм добре разположен, ако нямам нагласа, пропускам молитва ако няма чувство, започнах да пия отново кока-кола, нищо че е вредна :) , по малко ми е вкусна, и баница в която може да има яйца. За месото няма проблем, там не е моята храна. Станах по-толерантен. После започнах да чета по малко и други духовни източници. И разбрах, че Бог е навсякъде и няма едно определено учение което единствено да има превилегията да сочи верния път, и че основното е развитието на нашата душа, а всяко учение, учител или друга ситуация просто са крайпътни знаци които поддържат правилната посока на нашето движение в живота. С това те са ценни. В един момент от твоето развитие ти е нужно едно определено знание, източник, в друг период от живота имаш друга потребност, друг аспект на познанието, може би друг източник и така. И най-важното си е вътрешното усещане за нещата, не автоматичното сляпо изпълнение на практики, молитви, защото се получава изкуствен начин на живот, не твоят собствен спонтанен.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тази тема много ми харесва! Всеки търсещ рано, или късно се изправя лице с лице с проблема- "духовно развитие, или привързаност към духовно развитие!" Много ми харесва описанието на Максим на образа на привързания към духовното развитие ... Подозрително добре ми е познато... Важното е да се усетим навреме. Благословение е да има хора, или събития, които да ни изритат своевременно от привичните и удобни коловози на самодоволното самосъзерцание и от спортуването на "духовност" ...

Редактирано от Багира

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Някои често казват: „Искаме да бъдем духовни.“ Какво подразбират те под това – дали да се затворят в себе си, да бъдат спокойни и да мислят и съзерцават? Това не ги прави духовни. Да бъдеш духовен, ще рече да бъдеш в съприкосновение с обкръжаващите условия, със средата, с почвата, върху която живееш, и едновременно да знаеш правилно да реагираш на тази почва, среда и условия – елементи, които създават Живота. Най-високото положение, което може да заеме човек, то е, когато умът, сърцето и душата – всички тия сили (защото те са сили) са на своята висота, в максималното си развитие.

Туй, което ви проповядвам, както виждате, е едно напълно практическо учение, което всеки може да приложи.Когато ви налети лоша мисъл, когато пожелаете нещо недобро, турете този твърд камък в пещта, да се превърне във вар, с която да белосате душата си – да я направите да светне. Така ако се упражнявате, ще видите как душата ви ще се озари.

Словесното мляко

Неделна беседа

Според мен дали ще има зависимост или не от духовността - това не зависи от книгите или следването на някакво учение. Зависи от човека. Има зависимост от духовността - наистина може да доведе човека до пълна загуба на любовта. Има и развитие на духовността, което освобождава човека от зависимостите му - така се получава с мен, например, и с доста други мои приятели.

Отказът от развитието на духовността също може да бъде признак на зависимости и страх да се откъсне от общоприети клишета на мислене и поведение. Наскоро ми заявиха, че съм "хвърчала" - те предпочитали реалния живот - така, както го разбират и живеят "нормалните хора". Какво ми е на мен ненормалното? Ами например - намирам във всяко нещо доброто и не поставям никакви условия претенции, но пък и не оставям да ме манипулират с такива.

Това, че някой не говори за развитие на духовността си, съвсем не означава, че не мисли и не развива. Просто не смята за необходимо да разказва на всички. Или го казва, но на своя език - ето маги го е разбрала:

"И двамата са на 85 години, казват се Живко и Живка и на тази възраст са най-жизнерадостните хора, които аз познавам. И двамата не вярват в Бог, но вярват в себе си. Не спират да работят - дядо ми все още работи на 3 места. Като ни дойде на гости, първо ни поздравява, след това взима лопатата и слиза долу пред блока да почисти боклуците и да прекопае градинката..."

За молитвата - нямам определен час нито брой - молитвата някак сама си ми излиза, когато ми е необходима. Не си задавам въпроса дали съм зависима от нея, защото никога не съм усещала да страдам, ако не я кажа - като ми дойде - казвам я, където и да се намирам, която дойде и както дойде. Насила и преднамерено молитва - не е молитва, според мен.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

След това когато започнах да идвам на Рила започна да ми се връща по същия начин от други хора, случваше се да има реплики към мен "защо вечер ядеш краставица, не трябва", или "защо ядеш с набучено парче храна върху острието на ножа, Учителя казва че така не трябва", или "не бива да се качваш на Харамията, защото е електричен връх, Учителя е казал че не бива", или "защо пиеш студена вода". Неща, които вече посрещах с усмивка, защото бях минал по същия път. :) Но и това само по себе си не носи лоши подбуди, а точно напротив. Човек мечтае да види всичко и всички около себе си идеални, идеално чисти. Всичкият този фанатизъм има в корена си точно чистото чувство за идеализъм. Защото на човека му пука за учението, той се е пропил от него, иска да направи и живее в добро, чисто общество. Това беше и моята и тяхната дълбока подбуда, само че лисваше достатъчно мярка и осъзнатост, и в даден момент сам слизаш на земята и и разбираш че такова общество още не е създадено, не сме порастнали за него, започваш да гледаш по-реално.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Ако хората знаеха всичко за своето минало, мно­го от тях щяха да обръщат прекалено много внима­ние на него, вместо да изпробват нови подходи към същия проблем. Новият живот трябва да се взима насериозно. Ако човек няма стари спомени, неговата главна грижа няма да е преди всичко да се опитва да си отмъсти за миналото, да се разплати за злините, които са му причинили." ("Пътят на душите", Майкъл Нютон)

Преглеждайки диагонално тази книга, попаднах на този абзац и си зададох въпроса - имаме ли нужда от "духовно развитие"? Не идваме ли на този свят с всичко, което ни е необходимо, и не се ли отклоняваме от пътя си, като се оптиваме да "се развиваме духовно"?

Много автори пишат за това, че душите се прераждат в различни условия с цел да се избегне еднопосочното им развитие. Тоест, условията, при които сме се родили, идеално съответстват на целите на душата ни на този етап - имаме ли нужда да се отказваме от "благата на цивилизацията", след като сме се родили тук и сега именно по тази причина - да се възползваме от тях?

След това - какви цели преследваме, стремейки се към духовно развитие? Не са ли отново цели на Егото - да бъдем по-съвършени, да бъдем по-добри, да бъдем по-здрави, да живеем по-дълго, да бъдем по-по-най (всяка аналогия с това хубаво детско предаване не е случайна). Духовното развитие обаче е свързано с отказ от Егото и разчистване на кармичните дългове, а стремежът към съвършенство е точно обратното - той определено е егоистичен стремеж. Тук се сещам за Лазарев и това, което казва той - че най-трудно преодолими са привъзраностите към духовността, идеалите и вярата в Бог, защото вярата в Бог не е Бог, а нещо съвсем различно - нещо, което ни помага в трудни моменти, дава ни сила и в крайна сметка подсилва Егото ни.

...

Духовното развитие е смисълът на човешкия живот. То е това, заради което сме дошли на Земята. Чрез него разкриваме Истината за себе си, за Вселената и за Бог. В основата на духовното развитие е работата над себе си - разумното и съзнателно създаване на условия за човешкия Дух да се прояви все по-пълно в живота ни.

Фалшивото "духовно развитие" може да се различи по това, че целите, които си поставя обикновено не надхвърлят рамките на един човешки живот, а също така и трите нисш плана на проявление (физически, емоционален и на конкретния ум) - липсват възвишените мисли и чувства и култивирането на съответстващите им качества, липсва непреходността и универсалността на знанието.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, maggee, както казваш:"наистина знаем всичко, което ни трябва,което ни е необходимо - опита и знанията на душата ни". Но... можеш ли да твърдиш, че познаваш душата си, която е отломка от Божествения Дух? И не е ли всъщност това целта на всички езотерични учения, на всички духовни практики - да направим разкритие на това Божествено естетество у нас? Нима Учителите са случайни хора и напразно слизат на земята, след като хората нямат нужда от такива учения, които, според теб, само ни отклоняват от пътя ни? Най - хубаво е да не мислим и да не се стремим към Бога, да не се стремим към духовно съвършенство, а да си живеем един прост, обикновен живот, изцяло потопени в делничните си проблеми, без мисъл за възвишеното. Нали така? Но... огледай се около себе си... Нима мислиш, че тези, които нямат духовни интереси и стремежи са по - добри от тези, които имат? Погледни очите, лицата им... сравни тяхното излъчване. Духовния тип хора са много по - магнетични, харизматични... Тяхната аура е много по - светла, точно заради висшия им стремеж, заради възвишения им начин на мислене, заради молитвите им и другите духовни практики... Те призовават светли същества, които са винаги около тях (това е причината за тяхната харизма), подобно на пчеличките, които се събират около разцъфнал розов храст. Чрез нашата съзнателна, вътрешна духовна работа ние разнасяме благоуханието на душите си надалеч. Но за да се случи това, душата трябва да разцъфне. И както всяка сутрин поливаме цветята си, за да не загинат, така и всяка сутрин трябва специално да се погрижим за душата си. Или както цигуларят преди да започне своя концерт, първо настройва своята цигулка, така и ние трябва да се настроим на Божествен лад. Ако оставим дивачките да се развиват естествено, плодовете им ще продължат да си бъдат стипчиви. Но ако ги облагородим, тогава можем да се наслаждаваме на приятния им вкус. Ние сме дивачки. Нима призоваваш да си останем такива? Всеки ден огледалото на нашето съзнание се замърсява. И всеки ден трябва да полагаме грижи, за да го почистваме. Условията на живот на земята са трудни, материята - гъста. Преди години ми беше дадено видение, за да разбера в каква ситуация се намираме - бях попаднал в тъмна и безлунна нощ, в гъста и непроходима гора. В отчаянието си се помолих на Бога да ми помогне, да ме спаси и тогава чудна светлина огря единствената, спасителна за мен, пътека. Само нея и нищо друго наоколо. И аз, вървейки по пътеката, се любувах на тази изключително красива светлина и... продължавам да се любувам.

И да искаме, ние не можем да бъдем независими от Бога (това е изкушението на падналия ангел!) Нашият живот зависи от Бога. Прекъснем ли връзката си с Него - прекъсваме връзката си с Извора на Живота и ще се превърнем в живи мъртъвци - в локви, пълни с кална и застояла вода, а не в чисти изворчета. Аз съм минал по този път, опитал съм горчивите му плодове и не го препоръчвам, но... който иска, може да си направи своя опит!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, съгласна съм, че смисълът на живота е духовното развитие. Съгласна съм, че учителите не идват случайно, никъде не съм споменавала, че трябва да се стремим към независимост от Бог. Дали познавам душата си? Не, опознавам я във всяка следваща конкретна житейска ситуация. А понякога и тя се обажда и изпраща сигнали, които няма как да бъдат пренебрегнати - това е стъпка, която в даден момент трябва да се направи и не зависи от съзнателни решения, необходима стъпка е.

Но имах предвид друго, точно това, което описва Максим и през което повечето хора минават. Мисълта ми беше за зависимостта - а зависимост е онова, от което не можем да се откажем. Липса на зависимост е приемането на света, какъвто е - приемането и на добро, и на лошото (без фиксация върху него). Самият акт на концентриране само върху добрите страни на живота вече е залитане, защото в живота има от всичко. Да търсим смисъла на неприятните събития, които ни се случват, е едно, да си слагаме розови очила и да се самозаблуждаваме, че светът е розов - съвсем друго.

Човек мечтае да види всичко и всички около себе си идеални, идеално чисти. Всичкият този фанатизъм има в корена си точно чистото чувство за идеализъм. Защото на човека му пука за учението, той се е пропил от него, иска да направи и живее в добро, чисто общество. Това беше и моята и тяхната дълбока подбуда, само че лисваше достатъчно мярка и осъзнатост, и в даден момент сам слизаш на земята и и разбираш че такова общество още не е създадено, не сме порастнали за него, започваш да гледаш по-реално.

Напълно съгласна с Максим. Желанието да подобрим света и да "отворим очите" на другите хора вече е състояние на зависимост от "стремежа към духовно съвършенство".

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И да искаме, ние не можем да бъдем независими от Бога (това е изкушението на падналия ангел!) Нашият живот зависи от Бога. Прекъснем ли връзката си с Него - прекъсваме връзката си с Извора на Живота и ще се превърнем в живи мъртъвци - в локви, пълни с кална и застояла вода, а не в чисти изворчета.
:thumbsup2:

Освен това, Бог изисква от нас и обратната връзка. Простичко казано, ние сме Неговите "информатори". Той ни е създал, за да "усети" чрез нас Своето величие. Така че, според мене, ние Му дължим този наш стремеж към духовно развитие, за да говорим с Него на Неговия език. Дължим Му това ежедневно и ежечасно общуване с Него. Дължим Му да Му покажем, че се осъзнаваме наистина като частици от Него и се стремим да бъдем сътворци в този Негов проект :D .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, maggee, както казваш:"наистина знаем всичко, което ни трябва,което ни е необходимо - опита и знанията на душата ни". Но... можеш ли да твърдиш, че познаваш душата си, която е отломка от Божествения Дух? И не е ли всъщност това целта на всички езотерични учения, на всички духовни практики - да направим разкритие на това Божествено естетество у нас? Нима Учителите са случайни хора и напразно слизат на земята, след като хората нямат нужда от такива учения, които, според теб, само ни отклоняват от пътя ни?

Тънък момент. Наистина има много възможности за отклонения. Прекалено много. Една голяма част са вариации на тема "Аз сам! "

И да искаме, ние не можем да бъдем независими от Бога (това е изкушението на падналия ангел!) Нашият живот зависи от Бога. Прекъснем ли връзката си с Него - прекъсваме връзката си с Извора на Живота и ще се превърнем в живи мъртъвци - в локви, пълни с кална и застояла вода, а не в чисти изворчета. Аз съм минал по този път, опитал съм горчивите му плодове и не го препоръчвам, но... който иска, може да си направи своя опит!

Напълно съм съгласна и подкрепям това твърдение!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Духовния тип хора са много по - магнетични, харизматични... Тяхната аура е много по - светла, точно заради висшия им стремеж, заради възвишения им начин на мислене, заради молитвите им и другите духовни практики... Те призовават светли същества, които са винаги около тях (това е причината за тяхната харизма), подобно на пчеличките, които се събират около разцъфнал розов храст. Чрез нашата съзнателна, вътрешна духовна работа ние разнасяме благоуханието на душите си надалеч.

И точно това видях в Борислав! Той е жив пример на това, което сам казва. :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ценна мисъл за деня:

Казвам: малките, микроскопическите идеи в Живота са по-силни, отколкото великите. Този, който започва с малките работи, винаги има по-добри резултати от онзи, който започва с големите, с великите работи. Забележете, всички ония, които започват с големи работи, свършват в живота с фалит; тия пък, които започват с малки работи, винаги успяват. По същия начин действа и Природата: тя започва с микроскопическото и постепенно го увеличава. Така е расла Земята, така израстват и растенията. Ето защо, всички ще се стремите не само да мислите така, но и да прилагате този велик закон в живота си, да си служите с него. (Беинса Дуно)

Ако съумеем да правим по една мъничка добринка на ден само, без да очакваме ответ, значи вече сме започнали духовното си развитие.

Можем да правим малките, дребнички нещица с голяма любов, а за големите, велики неща има грижата Бог. :3d_046:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ако съумеем да правим по една мъничка добринка на ден само, без да очакваме ответ, значи вече сме започнали духовното си развитие.

Можем да правим малките, дребнички нещица с голяма любов, а за големите, велики неща има грижата Бог.

Успяла се с едно изречение да синтезираш смисъла на всичко, написано от мен. Това исках да кажа - че има хора, които успяват да направят по една добринка всеки ден, без да чакат ответ, и това идва отвътре, от божественото им начало - и те наистина са на правия път, дори без да осъзнават, че се развиват духовно.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, maggee, както казваш:"наистина знаем всичко, което ни трябва,което ни е необходимо - опита и знанията на душата ни". Но... можеш ли да твърдиш, че познаваш душата си, която е отломка от Божествения Дух? И не е ли всъщност това целта на всички езотерични учения, на всички духовни практики - да направим разкритие на това Божествено естетество у нас?

...

И да искаме, ние не можем да бъдем независими от Бога (това е изкушението на падналия ангел!) Нашият живот зависи от Бога. Прекъснем ли връзката си с Него - прекъсваме връзката си с Извора на Живота и ще се превърнем в живи мъртъвци - в локви, пълни с кална и застояла вода, а не в чисти изворчета.

Съгласна съм.

В широкия смисъл духовна практика е практическо прилагане на Учението във всяко наше действие.

Често в живота на Човека мярата на скръбта превишава мярата на радостта му. Но изследвайки причината за скръбта, човешкият разум започва да придобива мъдрост. Духовните школи са се създавали и се създават, за да умножават щастието, умножавайки Мъдростта.

Страдат и мъдреците, страдат и глупците. Но мъдрецът страда осъзнато, а глупец – безсмислено и разрушително.

В древността науката, религията и философията са били едно цяло. Съществувал е единен способ да се гледа на нещата. Знанието излизало от дълбините на древните храмове. Сега то се предава от Учителите. Ако се вгледаме в техните действия става ясен величествен план. Този план може да бъде наречен „Царството Божие” сред нас, което може да се постигне само като се въоръжим с Мъдрост.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Често в живота на Човека мярата на скръбта превишава мярата на радостта му. Но изследвайки причината за скръбта, човешкият разум започва да придобива мъдрост. Духовните школи са се създавали и се създават, за да умножават щастието, умножавайки Мъдростта.

Страдат и мъдреците, страдат и глупците. Но мъдрецът страда осъзнато, а глупец – безсмислено и разрушително.

Напълно съм съгласна с тези твои думи AL414 :yinyang::smarty:

Изворът на добрината и любовта е вътре в нас, просто е нужно да го изчистим.

Редактирано от xameleona

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Fut

Духовното развитие, седем важни стъпки:

1. Обръщение

2. Покаяние

3. Прошка и Спасение

4. Възраждане

5. Новораждане

6. Посвещение

7. Възкресение

Стъпките си следват една по една. Започва се от първата.

Към Слънцето с пресъхнали очи

съсипан, прежаднял ще се катеря

http://www.beinsadouno.com/board/index.php...c=684&st=40

Пътища и методи за влизане във връзка с Невидимия свят

Ценна мисъл за деня:

Казвам: малките, микроскопическите идеи в Живота са по-силни, отколкото великите. Този, който започва с малките работи, винаги има по-добри резултати от онзи, който започва с големите, с великите работи. Забележете, всички ония, които започват с големи работи, свършват в живота с фалит; тия пък, които започват с малки работи, винаги успяват. По същия начин действа и Природата: тя започва с микроскопическото и постепенно го увеличава. Така е расла Земята, така израстват и растенията. Ето защо, всички ще се стремите не само да мислите така, но и да прилагате този велик закон в живота си, да си служите с него. (Беинса Дуно)

xameleona -

"Ако съумеем да правим по една мъничка добринка на ден само, без да очакваме ответ, значи вече сме започнали духовното си развитие.

Можем да правим малките, дребнички нещица с голяма любов, а за големите, велики неща има грижата Бог."

:thumbsup2: Вяра + Дела :feel happy: Поздрави! :angel:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Духовността както се разбира от мнозинството наистина е друг тип привързване и изкривяване. И да, много по-силно и опсано от материалните такива. Има двама източни учители на име Кришнамурти. И двамата са стигнали до много умни неща, макар и философиите им да изглеждат напълно противоположни. Единият говори за духовните ценности в доста чист и неизкривен вид. Другият отрича всяка философия и твърди, че човек трябва да действа първично, без да следва мисловни модели. И двете са до някъде верни и донякъде погрешни... За съжаление мищо в живота не е едностранно.

Духът преди всичко е опит, разум и воля. Но във философският му смисъл, той приема какви ли не други характеристики присъщи на конкретната философия. Всяко учение е просто една философия. Тя може да е родена от духа, но това нито значи, че е правилната, нито че е единствената. "Правилно" е понятие от субективната страна на живота, не на абсолюта. По същество повечето философии всъщност загрозяват, опростяват и принизяват това което представлява живота. Красивите думи в тях вижда само нуждаещият се...

Имаше една книжка пък "Послания на Тибетеца". Там се споменава бегло за светът на идеите и капаните в него. Капани много по-жестоки от материалните. Всичко опира до мисленето, а материята е просто едно негово проявление.

Това до какво разбиране на живота ще стигне човек зависи само от него. Егото кара много хора да се стремят към духовно развитие. Но те стигат просто до друг вариант на собствения си таван на разбиране, свързан със съответните им самоилюзии и изкривявания. Кой е казал, че има един път за всички? Важното е да се чувстваш добре със собствения си таван на развитие и да си си оправил бакиите там. Като не.. ще страдаш. Никой не страда заради това което не е и това което не разбира. Простакът страда ли защото е прост? Пред по-сложно устроения човек изникват въпросите и трудностите. Те имат нещо в себе си което трябва да разберат.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всъщност духовното развитие най-често остава незабелязано за самия човек. Това, което зависи от последния е да полага непрестанни и съзнателни усилия за промяна в положителна посока. Разбира се какво точно включва тази промяна човек определя сам за себе си и също не е застрахован от "грешки".

Илюзията за духовност е следствие на гордостта, от сравняването ни с другите хора, като обикновено положителните ни страни са силно надценени, а отрицателните - пренебрегнати. При истинското духовно развитие човек не се сравнява с останалите. Той си изгражда идеал, за което могат да му помогнат и различните духовни учения, и го следва; полага усилия да го достигне, като в същото време развивайки себе си, развива и представата си за духовност, т.е. самия идеал. Дали следването на идеала може да бъде обвързващо? - Според мене само при липса на гъвкавост, ако този идеал е строго фиксиран, неподлежащ на промяна - цялостна или само в някои от аспектите му. Промяната в човешкото съзнание е трудно да бъде проследена (споменават се срокове от 3 и 7 години в които това проследяване може да се извърши), но самият стремеж към самоусъвършенстване, към преодоляване на слабостите и развитие на добродетелите е нещо за което трябва да е постоянно, съзнателно и с пределна отдаденост. Не трябва да се забравя, че духовното развитие не изключва "малките" неща от ежедневния живот. То е самия живот и всяка ситуация в него е средство за осъществяването му или пробен камък за неговото утвърждаване.

Редактирано от Станимир

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Трите врати на мъдростта

Един цар имал един-единствен син - смел, сръчен и умен. Когато младият принц завършил учението си, баща му го пратил при един стар мъдрец да усъвършенства познанията си за живота.

- Посъветвай ме как да премина по Пътя на живота - казал младежът.

- Думите ми ще се заличат като стъпки в пясъка – отвърнал мъдрецът – Вместо това, ще ти дам някои насоки. По пътя си ще се изправиш пред три врати. Прочети това, което е написано на всяка от тях. Ще почувстваш неудържимо желание да изпълниш указанията. Не се противи на това желание, иначе ще бъдеш осъден да изживяваш отново и отново това, което искаш да избягаш. Нищо повече не мога да ти кажа. Трябва ти сам да го усетиш със сърцето и плътта си. А сега върви. Следвай пътя пред теб.

Старият мъдрец изчезнал, а принцът поел по Пътя на живота. Скоро се озовал пред голяма врата, на която пишело:

„ПРОМЕНИ СВЕТА”

- Точно това смятах да направя - рекъл си младежът. – Понеже истината е, че някои неща ми харесват в този свят, но пък други не са никак по вкуса ми.

И той се впуснал в първата си битка. Неговият идеал, неговата решимост и неговият устрем го подтиквали да воюва, да предприема, да завладява, да моделира действителността според волята си. Изпитал удоволствието и опиянението на завоевателя, но не и покой в Душата си. Променил доста неща, но много други не успял.

Минали години.

Един ден той срещнал стария мъдрец, който го попитал:

- Какво научи по Пътя?

- Научих се – отвърнал принцът – да разграничавам онова, което е в моя власт, от онова, което не е: да разграничавам това, което зависи от мен, от другото, което не зависи.

- Хубаво - рекъл старецът. – Използвай силата си, за да влияешш върху нещата, които зависят от теб. Забрави за онези, които се изплъзват от властта си.

И изчезнал.

Малко след това принцът намерил втората врата. На нея пишело:

„ПРОМЕНИ ДРУГИТЕ”

- Това си и мислех – си рекъл той. – Другите са извор на удоволствие и радост, но също така и на болка и горчивина.

И той възстанал срещу онова, което не го удовлетворявало и го дразнело у себеподобните му. Направил всичко възможно да промени харахтера им и да изкорени недостатъците им. Това била втората му битка.

Минали години.

Един ден, когато принцът вече започнал дълбоко да се съмнява в резултата от опитите си да промени другите, мъдрецът пак се появил и го запитал:

- Какво научи по Пътя?

- Научих, - отвърнал принцът, - че другите не са причината, нито изворът на радостта и скърбите ми, на моето удовлетворение или разочарование. Те просто са предлог и възможност моите чувства да се проявят. Но чувствата ми се раждат в мен самия.

- Имаш право – съгласил се мъдрецът. – С това, което събуждат в теб, другите ти дават възможност да опознаеш себе си. Бъди признателен на тези, които будят в теб радост и удоволствие. Но благодари също така и на онези, които те карат да изпиташ разочарование и страдание, защото чрез тях Животът те учи на онова, което още не си усвоил и от което ще имаш нужда, за да извървиш пътя си.

Казал старецът тези думи и изчезнал.

След това принцът достигнал до третата врата, на която пишело:

„ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ”

- Да – полислил принцът. – Ако наистина у мен се корени причината за всичките ми проблеми, това е единственото, което ми остава да направя.

И започнал третата си битка. Направил всичко възможно да подобри характера си, да изкорени недостатъците си, да промени това, което не харесвал в себе си и всичко, което не отговаряло на неговия идеал.

Дълги години водил тоъ тази битка, пожънал успехи, но срещнал и съпротива, претърпял поражения. Когато отново срещнал мъдреца, трябвало да отговори на все същия въпрос:

- Какво научи по пътя?

- Научих, - отвърнал принцът, - че у нас има неща, които можем да променим, но също така и такива, които оказват съпротива и които така и не успяваме да пречупим.

- Добре – казал старият мъдрец.

- Да – продължил принцът, - но започвам да се уморявам от тези вечни битки с всичко, с всички, със себе си. Никога ли няма да има край? Кога най- после ще намеря покой? Толкова искам да прекратя борбата, да зарежа всичко, да си отдъхна!

- Точно това е седващата ти цел – съобщил му мъдрецът. – Но преди да продължиш напред, обърни се да погледнеш изминатиа път.

Казал това и изчезнал.

Принцът погледнал назад и забелязал, че третата врата има надпис и от обратната си страна! Надписът гласял:

„ПРИЕМИ СЕБЕ СИ”

Принцът се учудил, че не е видял надписа по-рано.

- Явно, когато се хвърля в битка, човек е заслепен – казал си той.

Принцът видял също така разпилени на земята всички онези неща, с които се бил преборил в себе си: недостатъците си, слабите си страни, страховете си, ограниченията си, всичките си стари демони. И се научил да ги познава, да ги приема, дори да ги обича. Научил се да обича себе си, без да се сравнява с другите, без да се осъжда и порицава.

Тогава срещнал отново мъдреца, който му задал обичайния въпрос:

- Какво научи по Пътя?

- Научих, - отвърнал принцът, - че да мразиш или да отхвърляш част от себе си означава да се осъдиш на вечно несъгласие със самия себе си. Научих се да се приемам такъв, какъвто съм – напълно и безусловно.

- Добре – казал мъдрецът. – Усвоил си Първата Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през Третата врата.

- Едва преминал през третата врата, принцът видял в далечината задната страна на втората и прочел:

„ПРИЕМИ ДРУГИТЕ”

Около себе си той видял хората, които срещнал по пътя. Тези, които обичал, и онези, които мразел. Тези, които подкрепял, и онези срещу които се борил. Но за свое голямо учудване, той вече не бил в състояние да види недостатъците и грешките им, които някога толкова го дразнели и които искал да изкорени.

Когато пак срещнал мъдреца, последният го попитал:

- Какво научи по Пътя?

- Научих, - отговорил принцът, - че откакто съм в съгласие със себе си, вече няма в какво да упрекна и другите, а няма и защо да са страхувам от тях. Научих се да приемам и обичам другите напълно и безусловно.

- Добре – казал мъдрецът. – Това е Втората Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през втората врата.

От другата страна принцът забелязал обратната страна на първата врата. Там пишело:

„ПРИЕМИ СВЕТА”

- Странно, как не съм видял този надпис още от първия път – зачудил се принцът.

Той се огледал и видял около себе си света, който по-рано искал да завладее, да преобрази, да промени. Бил стъписан от блясъка и красотата на всичко в него.От неговото съвършенство. А това си бил все същият свят… Светът ли се бил променил, или неговият поглед?

- Какво научи по Пътя? – попитал го мъдреца при следващата им среща.

- Научих – отвърнал принцът, - че светът е огледало на Душата ми. Че душата ми не вижда света, а собственото си отражение в него. Когато е радостна, и светът й се струва весел. Когато нещо й тежи, светът й изглежда тъжен. Но сам по себе си светът не е нито весел, нито тъжен. Той просто е тук, съществува – и това е всичко. Не той ме измъчваше, а представата, която имах за него. Научих се да го приемам, без да го осъждам – напълно и безусловно.

- Това е Третата мъдрост – казал старият мъдрец. – Ето, че вече си в съгласие със себе си, с друтиге и със Света.

Чувство за безметежно спокойствие, ведрост и пълнота. Завладели принца. Той усетил как се потапя в Тишината.

- Сега си готов да преминеш отново през последния праг – рекъл мъдрецът, - този на прехода от Тишината на Пълнотата към Пълнотата на Тишината.

И старецът изчезнал.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest azbuki

Това ми припомни едно мое изказване, което ми дойде след дълъг период на борба - със себе си, с другите, със света. Попитах сърцето си какво иска и от устата ми се отронихад умите: "Отказвам се от Старата Война". Подейства като мантра. Изведнъж бях в мир със себе си, а конфликтите все едно изчезнаха.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×