Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Ася_И

Красотата на България

Recommended Posts

Отдавна ми се иска да отворя тази тема.

Първоначално мислех да е под името „Опознай България”. Може би идеята идваше от ученическите ми години, когато ходехме на екскурзии, имаше и едни малки книжки, в които се поставяха печати от местата, които сме посетили и накрая, за награда получавахме значка. С удоволствие прочетох, че тази инициатива е била подновена преди няколко години - 100 национални туристически обекта

Но преди няколко дена, в един коментар към изпълнение на Исихия прочетох следното:

„Когато Господ давал на народите земя, българите били най-накрая, и когато отишли при Него, всичката земя била раздадена. Затова Той помислил за минута и откъснал едно парче от рая и го дал на българите.”

Много красиво е казано! Наистина, сякаш родината ни е рай – имаме си и море, и равнини, и планини – каквото душа ти пожелае.

Затова ви предлагам в тази тема, който иска да разкаже за някое прекрасно местенце, където е бил. Имаме и галерия за снимки, та може да споделим и тях.

Започвам с посещението ни преди много години на „Хайдушки поляни” в Родопа планина. Пътят минава през Асеновград, Бачковския манастир. След Лъки започва да лъкатуши нагоре и така се стига до село Манастир, което се намира под връх Преспа. За Кръстова гора и преданията, свързани с нея, се надявам да разкаже някой от вас.

Преди двайсетина години пътят не беше в добро състояние, но ние твърдо бяхме решили да минем по него. Както разбрахме от приятелите ни, селото не се казвало Манастир, а Монастир. Местните с гордост разказват, как селцето е било построено преди много години на място, където е имало манастир. Че дедите им са се преселили тук след Освобождението за да бъдат свободни. От тях научих, че селото е и най-високо разположеното място на Балканския полуостров. Понеже е в природен резерват има и много дивеч. Но това, което ме впечатли най-много беше зеленото – накъдето се обърнеш – все зелено. Тишина и спокойствие – мир. Боровете са толкова високи, че някъде между върховете им се вижда късче небе. Няма как да не се отпуснеш и да се почувстваш в рая. Като се прибави и надморската височина, нищо чудно, че се чувствахме така.

В района има много чешми – та се насладихме и на кристално чистата и леденостудена планинска вода. След селото почнаха „коловозите”, защото това трябваше да е пътят. Предупредиха ни, че предимно каруци се движат по него или с камион, и че ако срещнем друго превозно средство трудно ще се разминем, но бяхме решили да рискуваме. Заслужаваше си. След всеки завой следваха нови красоти. И така неусетно стигнахме до Хайдушки поляни. Там има малко езерце (не знам дали е достъпно сега), но тогава освен много и гласовити жаби, можеше да се лови и риба.

Прекарахме една незабравима седмица. Децата си умираха от смях когато им заговореха по местному – родопският диалект е малко неразбираем за софиянци. Та когато някой родопчанин ви каже: „Осомнах опулен”, да знаете, че човекът не е спал цяла нощ.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ася, темата е страхотна най-малко поради факта, че родината ни е тъй красива, че нямам думи да я опиша. Дъхът ми спира много често пред изумителните гледки, които виждам, създадени едниствено от ръката на твореца, НО....

Има едно голямо, но обаче. Защо? Ами защото човек, трудно може да обиколи родината и да й се насити. Ще споделя следния пример с вас. Той е още топъл и пресен. Имах ходене до Варна, налагаше ми се да мина и през Девня и на връщане вместо да се връщаме пак през Варна да бием още 20 км. път, предпиехме да минем през Велики Преслав и Върбишкия проход, и т.н. за да стигним до точката към която се бяхме насочили - Стара Загора. Цялото разстояние го минахме за 6 часа, като се има предвид, че за това време сме спряли 2 пъти за по 5 минути, а обикновено това е времето, за което се пропътува София - Варна. Не искам да ви опиша, че просто по едно време ми идеше да си скъсам книжката, да сляза да викам, и незная какво ли още не. Имам и снимки как изглежда този ужким първокласен път...Първокласен - повтарям, защото така е отбелязан на картата на България. Може би около 150 - 200 км. е карано с 10 км. в час, защото просто е непроходимо. То дори може да се каже че не е и път, пътя за някоя далечна хижа е сто пъти по - добър. Изумена съм, просто изумена, от това пътуване така ме болеше главата вечерта, че стигнах и до повръщане. Чудя се дали някой политик е минавал от там. Дали просто знае първокласните ни пътища на какво приличат? Иначе взимат пари за винетки и пътен данък и къде отиват те обаче???

Та решихме ние уж за по - голяма екзотика да минем по по-екзотичния, по-кросивия път и да видим и от там България...хм...разходка със Сафари, какво да ви кажа....толкова беше красиво на около, но ние не можахме да му се зарадваме, защото вниманието ни бе съсредоточено в Дупките...

Толкова ми стана болно и обидно, толкова е тъжно и мъчно, като гледаш колко изоставена е нашата страна, че те хваща не яд, ами и аз не зная какво. Незная даже дали някой зарежда селата през които минахме, защото трябва да си с Камаз за да минеш без проблеми от там, недай си боже да ти потрябва линейка...как ли стига до там, ами незнам.....????

Ако някой чужденец дойде в България с колата си и реши да мине по този първокласен път, се съмнявам, че ще стигне до средата му дори. Иначе се строи поголовно на всякъде, но как се стига до там. Ето за това също става и катастрофи, защото целия трафик минава през 1 или 2 пътя, които също са отврат, но на фона на останалите са може би Перфектни.

Иначе България е много красива, изумителна, прекрасна, но трудна за обиколка!

Извинете ме, че така писимистично започнах тази нова и хубава тема, Ася вярвам, че ще пи простиш, но толкова насъбрах на Държавата, че няма до къде повече....

Поклон пред красивата България и шут на грозната Държава!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Природният резерват Кастракли се намира в Родопите (на около 20 км от град Девин), на територията на община Борино. Заема обща площ от 124 ха и е разположен между 900 и 1290 метра надморска височина. Обособен е като такъв през 1968 г. с цел да бъде запазена вековната гора от черен бор в нейния естествен вид, скалните групи и характерния природен пейзаж. Територията на резервата е пресечена от множество потоци. В резервата е създадено изкуствено езеро, разположено във високопланинска котловина, като за стена е използван естествен релеф. Растителния свят на природния резерват е изключително разнообразен. Срещат се повече от 330 висши растения, сред които немалко редки, ендемични видове. Характерно за природен резерват Кастракли е голямото разнообразие на лечебни растителни видове - повече от 150 вида. От особено значение за резервата са горите от черен бор, възрастта на които на места достига до над 200 години. Освен черния бор в резервата са разпространени и буковите и габъровите дървета. Според изследванията на учените, местността Кастракли е второто място на планетата, където през периода май-юни-юли се среща най-голямото струпване на повече от половината познати пеперуди на земята.

001620172369.jpg

Снимката е от тук

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Чудните мостове са скален феномен известен също с името Скалните мостове.

gallery_4119_26_205079.jpg

Разположен е в карстовата долина на р.Екюприя в Западните Родопи на 1450 м надморска височина, в подножието на връх Голям персенк.Мостовете са се образували вследствие ерозионната дейност на пълноводната в миналото река, която е преобразувала пукнатините в мраморите в дълбока водна пещера, чийто таван с течение на времето изтънява на места и се срутва. Предполага се, че отломките от срутването са били отнесени впоследствие от водите на реката.В резултат на това са останали двата известни мраморни моста. Големият е широк около 15 м в по-широките части, дълъг почти 100 м. Състои се от три арки, като най-голямата е с височина 45 и ширина 40 м. Малкият мост е на 200 м от големия по течението на реката - непроходим, дълъг 60 м, с обща височина 50 м, а само на арката - 30 м. След него има и съвсем малък трети мост, който представлява понорнопещера, в която водите на Еркюприя изчезват, за да се появят пак на повърхността след 3 км.Местността около двата моста е заета от вековни иглолистни гори, съставени предимно от смръчови дървета. И двата моста са обезопасени и пригодени за туристически цели. Преминаването е позволено и върху, и под тях. Интересна традиция е възникнала след обявяването на мостовете за туристически обект — всеки турист, минал под големият мост, записва името си с въглен на стената.В близост до скалния феномен се намират множество пещери, но повечето от тях не са годни за посещения от туристи, понеже не са осветени и обезопасени. В близост са хижите „Чудните мостове“ и „Скалните мостове“.Чудните мостове са сред Стоте национални туристически обекта.

Редактирано от Аделаида

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Рекорди в Българската природа

Най-дългата планина е Стара планина, наричана още Балкана - 530 км. Тя дава името на целия полуостров.

Най-високата планина е Рила, чийто връх Мусала се издига на 2925 м над морското равнище. Това е най-високата точка на Балканите. Първото писмено свидетелство за изкачването на върха се отнася за цар Филип II, бащата на Александър Велики.

Най-обширната низина в страната и на Балканите е Горнотракийската (с център град Пловдив). Тя е дълга около 180 и широка към 50 км. Общата й площ е 6032 кв. км.

Най-голямото ледниково езеро е Смрадливото в Рила планина. Неговата площ е 21,2 ха.

Най-високото ледниково езеро е Поповото в Пирин планина, разположено на 2715 м над морското равнище.

Най-дългата река, която протича изцяло в границите на България, е Искър - 368 км.

Най-високият водопад е Райското пръскало - 124 м. Той се намира недалеч от връх Ботев в Стара планина. Общият брой на водопадите в България е към 300, от които 70 се намират под държавна охрана.

Последният лъв в българските земи е убит по време на похода на персийския цар Ксеркс (според свидетелството на Ксенофонт).

Последният рис е застрелян през 1941 г. в планината Рила.

Най-голямата мечка в Европа до 1936 г. пада жертва в околностите на курорта Боровец в Рила планина . "Рекордът" е признат на международна ловна изложба в Берлин.

Бизоните в българските земи изчезват още пред средновековието. През 1961 г. ловното стопанство в района на град Разград се снабдява с 2 двойки бизони, които заселва във Воденската гора. Сега в различни български резервати има няколко десетки бизони.

Най-едрото земноводно е една костенурка, уловена и после отново пусната на свобода край град Крумовград през 1987 г. Тя е тежка 5 кг, дълга 35 см, висока също 35 и широка 29 см, на възраст около 100-120 г. - пределната възраст за животно от европейската фауна. Друга костенурка с подобни размери е била уловена преди около 80 г. край гр. Котел, Централна България.

Най-редкият животински вид е черноморският тюлен, от който са останали само 5-6 екземпляра. Те обитават пещерите при носовете Калиакра и Маслен на Черно море.

Най-дълга е миграцията на рибите-змиорки, които живеят в българските реки, а хвърлят хайвера си чак в Саргасово море, източно от Флорида, САЩ.

С най-висока температура е минералната вода в село Сапарева баня край град Дупница - 103,8 градуса по Целзий. Според някои източници това е най-горещият извор в Европа.

Най-старото дърво е един дъб в село Гранит край град Стара Загора. Възрастта му се изчислява на около 1650 години. Короната на дъба е 1017 кв. м, обиколката на стъблото - 7,45 м, а височината - 23,40 м.

Най-високото дърво е 62-метровата Байкушева мура в Пирин планина. Тя е на около 360 години.

Най-високият кактус се намира в ботаническата градина на град Балчик на Черно море. Височината на "бодливеца" е 7 м.

Източник

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Днес, 24 октомври е Празникът на град Разлог.

Освен с богата история, районът се отличава и с изумително красива природа. Баюви дупки - Джинджирица е един от най-старите резервати в България (създаден през 1934 г.). Намира се близо до Разлог, в Пирин. Резерватът е създаден с цел опазването на двата редки дървесни вида бяла и черна мура, както и на разнообразния животински свят на местността. Територията му обхваща площ от близо 3000 хектара земя, като надморската височина на Баюви дупки - Джинджирица варира между 1200 и 2884 м. Близо 60 % от територията на резервата е заета от гори като те са предимно от бяла и черна мура. Средната възраст на горите е над 150 години като на места горите достигат до възраст от над 500 години. Части от гората Малка Джинджирица са на възраст от 500 до 550 години. Белите мури достигат до височина от над 35 метра, а две дървета черна мура на възраст от над 1050 години са обявени за защитени обекти. Характерен представител на животинския свят е дивата коза, която е един от символите на резервата.

pic_10003238_0374376.jpg

Източник

Легендата за Джинджирица разказва, че някога гъстите й гори били обитавани само от зверове, които хората смятали за зли духове, наречени джинове. Имало разкошни поляни, но овчарите ги било страх да пуснат там овцете си. Най-накрая един от тях се престрашил и пуснал стадото си там, последвали го и другите пастири. За да са сигурни обаче заградили поляната със синджири и така тя била наречена Синджирица. Обаче вълци нападнали стадото и го разпръснали. Уплашеният овчар побягнал с викове - Джин у Синджирица и от тогава местността станала Джинджирица.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Еси

Най-високото дърво е 62-метровата Байкушева мура в Пирин планина. Тя е на около 360 години.

Байкушевата мура е важен екземпляр от вида черна мура (Pinus heldreichii). Наречена е на името на лесовъда Костадин Байкушев, който през 1897 година открива и описва този екземпляр. Намира се в планината Пирин в България на 1930 метра надморска височина. Разположена е в близост до хижа Бъндерица до пътя от Банско за хижа Вихрен. Възрастта ѝ се оценява на повече от 1300 години, което я прави най-старото иглолистно дърво в държавата и едно от най-старите дървета в света. Приблизителните ѝ размери са: височина 26 метра, диаметър 2,2 метра и обиколка 7,8 метра.

източник - http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B0%...%83%D1%80%D0%B0

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Резерватът Ропотамо:

"Ропотамо" е името на резерват, който е разположен на около 50 км. южно от град Бургас. На територията на резервата се намират множество интересни и уникални природни обекти - лиманът на река Ропотамо, блатото Аркутино, лонгозни гори, които на тази географска ширина се срещат много рядко, различни скални феномени, мочурища, блата и други. Резерватът е част от по-голямата защитена зона "Рамсарско място Ропотамо".Областта около течението на река Ропотамо е обявена за резерват през 1940 г. През 1962 г. статутът на местността е сменен на народен парк. През следващите години екологичният баланс в рамките на парка е нарушен вследствие на неконтролирания туристически поток. Природата е замърсена поради засиленото строителство. По този начин "Ропотамо" е превърната в най-застрашената защитена територия на България. За да бъде запазена природата на резервата от по-нататъшни увреждания, през 1992 г. статутът на "Ропотамо" се променя на резерват със строг режим.Скалните образувания, които могат да се видят в резерват "Ропотамо" са предимно крайбрежни - пясъчни дюни, скалисти брегове, стръмни, теросовидни брегове. В рамките на резервата се намира и Змийският остров- неголям скален остров в Черно море В крайбрежните части на резервата могат да се наблюдават различни етапи от развитието на дюните.

източник

003730160753.jpg

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ето един линк с прекрасни снимки от природата на България, Странджа:

наслади се

Редактирано от Аделаида

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Предлагам Ви и малко черноморска красота, част от Българската прелест:

IMG_0266d.jpg

още

Редактирано от Станимир

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Пътувайки към най-източните разклонения на Родопите, където р. Арда образува едни от най-красивите си меандри, е разположено бившето миньорско градче Маджарово. Подземните богатства на района, криещ в недрата си над 16 вида ценни минерали, полускъпоценни камъни и злато, и лешоядите, намерили тук едно от последните си убежища в Европа, са се превърнали в символи на града.

40_b.jpg

Гнездата на белоглавия и египетски лешояди са пръснати сред скалния комплекс, обграждащ Маджарово и формиращ система от 5 защитени територии около кратера на вулкана – природната забележителност Кован Кая и защитените местности Патронка, Гюргена, Момина скала и Черната скала.

42_b.jpg

За опазване и полуляризиране на това природно богатство през 1998 г. в Маджарово бе открит Природозащитния център Източни Родопи. Културно-историческото наследство също е част от предизвикателството Източни Родопи. Единственият в България кромлех, аналог на световноизвестния Стоунхендж, се намира край Долни Главанак.

095210156780.jpg

В околностите на Горно поле, Окопа и Хисаря са открити тракийски светилища и гробници. Пъстра палитра от миналото и настоящето на Маджарово са местният Исторически музей, тракийският мемориал, занаятчийските работилници, таханджийницата в Бориславци, фолклорната група Иглика. А в селата Горно поле и Бориславци ще откриете и идеала за почивка на село или на риболов."

36_b.jpg

Източник: Бизнес Индустрия Капитали

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Близо до село Невестино се намира Кадин мост - един от най-забележителните паметници на Балканския полуостров, оцелял през вековете на Турското робство. Според древния надпис върху плоча, зазидана на моста, той е построен през 1469 – 70 година той е направен по везирска препоръка на Исак паша, по времето на султан Мехмед II - Завоевателя.

220px-Kadin-bridge-Nevestino-Bulgaria.JPG

Мостът бил построен от трима братя от съседно село. Каквото изградели през деня, река Струма отмивала през нощта. За да не посрамят името и майсторската си чест, братята решили да вградят в каменния зид онази от техните съпруги, която първа донесе храна на мъжа си. Решили, когато се приберат, да не казват нищо на жените си.

Отишли си братята вечерта по домовете и най-младият майстор Манол не продумал нищо на жена си. На другия ден младата невеста, след като напразно канила етървите си да отидат заедно да занесат храна на мъжете, тръгнала сама. В едната си ръка носела първата си рожба пеленаче, а в другата - яденето. Когато видял отдалече младата си невяста, майстор Манол заплакал мълчаливо. Щом тя приближила, той я помолил да потърси пръстена му, който уж бил паднал до свода. Младата невеста се навела да го потърси и в този момент другите майстори я повалили и започнали да я зазиждат.

Докато я вграждали, тя плачела и се молела да оставят отвън гърдите й и да й направят дупки за очите й, за да може да кърми и да гледа детето си. Майсторите склонили най-накрая и изпълнили молбата й. Тя дълго време кърмила детето си и плакала, докато накрая издъхнала. Казват, че дори и сега, щом придойде реката, гласът й се чувал нощем да проплаква.

Млякото от гърдите на злочестата майка се вкаменило, докато текло по камъните. Затова в миналото много безмлечни майки от Кюстендилско идвали на моста, откъсвали си парчета от гранита, които после варели и след това пиели водата, за да им дойде кърмата.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Чорбаджи Паскалевата къща в Хасково

online_paskaleva_kushta.jpg

Една от забележителностите на Хасково е Чорбаджи Паскалевата къща. Според преданието Чорбаджи Паскал е бил влиятелен и богат местен търговец, участващ в хасковската община по време на Възраждането. В неговата къща днес е изнесена експозицията “Градският бит от следосвобожденската епоха”. Музейната сбирка в Паскалевата къща проследява преходът от традиционния селски към градския бит на местното население от втората половина на ХІХ в. През ХІХ в. в условията на икономически подем и нови производствени потребности на забогателите занаятчии и търговци се слага началото на ново решение на пространствената композиция на къщата и нейната украса. Едни от най-характерните промени са увеличеният обем и растящата височина. Жилищните помещения се изнасят на горния етаж, а стопанските остават в приземния или в отделни сгради. Вътрешната украса, типична за възрожденските сгради, е с оптимистичен, жизнерадостен характер.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

dragalevtsi_monastary_church_front.jpg

Драгалевският манастир “Света Богородица Витошка” е разположен на 3 км южно от Драгалевци, в полите на Витоша. Той един от най-красивите и същевременно лесно достъпни манастири в България. Основан е от цар Иван Александър през 1345 г., по време на Второто Българско царство, като савропигиален манастир (подчинен директно на патриарха). Покровителстван е и от цар Иван Шишман. Разрушен при нашествието на турците в София през 1382 г., манастирът е възстановен през XV в., когато се превръща в средище на книжовен живот. По време на реставрацията, малката манастирска църква е декорирана с красиви стенописи, повечето от които са запазени и до днес. През XVII век централната част на църквата е украсена с нови стенописи. Историята на манастира е свързана с освободителните борби – през 1871-72 чест гост е Васил Левски.

dragalevtsi_monastary_church_outside_2.jpg

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Плевенската панорама:

В наши дни има 33 панорами в целият свят. Сред тях е и Плевенската, която е с едни от най-големите размери, разполага се в град Плевен, заемащ централните части на Дунавската равнина. През 1977 г. в чест на 100-годишнината от освобождението на Плевен в парк-музей “Скобелев”, на самото бойно поле, е изградена панорама “Плевенска епопея 1877 г.” По един неповторим и силно въздействащ начин тя разшири и допълни вече създаденото в града музейно пространство. Перфектното съчетание на историческите факти с художествено- емоционалното им пресъздаване върху панорамното платно оставя незабравимо впечатление. Пред посетителите оживяват моменти от епическите сражения от последната руско-турска война.

000865333.jpg

Скобелев парк: е създаден през 1904 г. от Комитет "Цар Освободител Александър II" в памет на загиналите руски герои в боевете на 30.08.1877 г. в гр. Плевен.

_w_c067dbae9985f543d801d78d7d1c1097.jpeg

Костницата в Скобелевия парк в град Плевен: Там намират част от костите на загиналите в трите щурма на Плевен през Руско-турската Освободителна война 1877-1878 г. Скобелев парк-музей е изграден на самото бойно поле, където отрядът на генерал Скобелев води кръвопролитни сражения, в които падат убити и ранени 6500 воини. Напоената с кръв местност оттогава се нарича мъртва долина.

normal_Kostnica.JPG

Редактирано от Аделаида

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На север от град Айтос природата е изваяла чудно скалисто образувание, известно с името Тримата вкаменени братя.

Aitos-trite%20bratja%202.JPG

Легендата за скалите, наподобяващи трима великани, се разказва от дълбока древност. Те били трима братя воини, които се борили и защитавали потиснатите българи и бранели старата крепост „Аетос”. Вечер, когато се прибирали от бойното поле, братята се превръщали в три сини скали, за да се скрият от враговете си. И така след всяка битка. Когато тежките войни свършили, тримата братя отново се върнали от дългия поход и спрели тук, за да почиват. И досега те чакат на страж, готови отново да защитават българския народ. Около тримата братя пейзажът напомня камениста пустиня, като тук се среща Айтоския клин – генгер. За първи път бодливото храстче е описано през 1888 г., като проучванията след това показват, че генгерът е ендемит за България. Сега видът е включен в списъка на застрашените растения в България. Местностите Тримата братя и Казаните около Айтос, където са находищата му, са обявени за природна забележителност, а Айтоският клин е включен в европейския списък на редките, защитени и ендемични растения с категория рядък. Източно от „Трите братя” се намират скалните образование „Кралимарковите стъпки”, „Казаните”, „Костенурката” и „Свинската глава”.

На излизане от Айтос в посока Бургас е другия символ на града - “Трите братя”, изработен от скулптура Христо Танев.

s.Nar.skluptori%2016.JPG

l_1150283656_genger1.JPG

Айтоски генгер - защитен вид растение - български ендемит.

В целия свят се среща само в района на гр. Айтос.

Айтос е старо селище, основано още от траките. Останки около града от новокаменната епоха свидетелстват, че на това място отдавна е съществувало селище. Останките от три кули (северозападно от града) са от средновековната крепост Аетос (на гръцки - орел), издигната между 650 и 750 г., откъдето идва и днешното му име. Така е отбелязан от византийския хронист Никита Хониат и в хрониката на френския рицар Жофруа дьо Лавардуен. През 1206 г. Аетос е разрушен от кръстоносците. Като укрепен град израства отново през 1488 г. По-късно, през XVII век, пътешественикът Евлия Челеби го отбелязва с името Ченгис, а през Възраждането е известен като Орлово или Орловец. По това време е значително селище с прочут панаир. След Одринския мир от 1829 г. много жители на града и околните села се изселват в Бесарабия, но въпреки това по време на Освобождението (1878 г.) наброява 3000 жители. Продължава провеждането на ежегодния 4-дневен селскостопанско-занаятчийски панаир. Открива се първото девическо земеделско училище в страната. През вековете градът е бил познат с няколко имена: Аетос, Астос, Идос, Аквилия и др.

Има няколко легенди за произхода на името на града. Според една от тях селището е основано от Аетос („орел“) - ученик и последовател на Орфей. Друга разказва за младият владетел на крепостта, който обичал много често да ходи на лов с любимият си помощник Орела. Щом убиел някой заек или друг дивеч, неговия пръв приятел се впускал да донесе улова. Веднъж обаче владетелят излязъл сам на лов със своя другар Орела, но ненадейно срещу него излязла мечка, която го нападнала и обезобразила. Неговият верен другар се притекъл на помощ, като извадил с острите си нокти и клюна си очите на мечката и я прогонил и предано разперил криле над своя господар, за да пази раните му от слънце и вятър. След няколко часа прислугата тръгнала да търси своя господар, който закъснявал от лова. Когато го открили целия издран и окървавен, те мислейки, че Орела е причинил това го убили. След като се възстановил младият владетел бил безкрайно разочарован от постъпката на своите придворни и в знак на признателност на своя другар нарекъл града на негово име Аетос. Трета легенда разказва, че Аетос означава „Орлово гнездо“, името произлиза още от времето, преди България да падне под Византийско робство, като Айтос е бил един от последните „паднали“ градове, чието местоположение (обграден от планини) позволявало добра защита.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Белоградчишките скали:

Прочутите Белоградчишки скали са привличали вниманието на стари и млади открай време и за тях се разказват чудни легенди. Една от най-разпространените е тази за двете забележителни фигури:Монахът и Монахинята.

Имало някога, в приказни времена, между Белоградчишки скали два манастира: мъжки и девически, които стърчали на двата най-високи върха, оградени с каменни зидове. Между калугерките живяла необикновена хубавица - сестра Витиния. Ала хубостта й била скрита под широкото монашеско расо. Тя била родена някъде в пазвите на връх Миджур, близо край село Горни Лом. Казвала се Вита. Раснала Вита и хубавеела, красотата й била толкова голяма, че ако хората не познавали родителите й, могли да помислят, че е родена и излязла из някое чудодейно самодивско свърталище. Вита имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки, извити гайтанлии вежди. Снагата й била стройна и висока като млада тополка, която се кършела и извивала в буйните празнични хора. Тя била сладкопойна певица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо. Красивата овчарка често срещала в планината левент овчар, с висок, строен стан, с черни очи и коси като смола. Той бил надарен с голяма дарба - свирел ненадминато с кавал и свирнята му се леела като бързоструен планински поток. Слушала Вита свирнята на овчаря и в сърцето й се раждала голяма обич. Обикнал я и овчарят и по цял ден свирел след стадото си, а Вита го слушала затихнала и омаяна от свирнята. Веднъж при родителите на Вита пристигнал стар калугер и смаян от нейната прелест, казал на майка й: - Дъще, тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни. Уплашили се простите хорица от тия думи на калугера. Питали и разпитвали къде да я заведат и как да я опазят. Най-сетне откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир. Дни и нощи, седмици и месеци плачела неутешимо младата послушница в тъмната си самотна килия. Игуменката, прекръстила я Витиния, отначало дълго я увещавала, а после започнала да я заплашва с боже наказание, ако не приеме калугерството. Като жива погребана била Вита в манастира, ни искала да види, ни да чуе някого и тъгувала дълбоко за свободните планински простори и за любимия си овчар. Веднъж на манастирския празник Благовещение затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Тя изскочила навън, промъкнала се сред навалицата и си пробила път до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там своя любим овчар. Видял я и той и в миг замлъкнал и вперил очи в любимата девойка. Но притичала старата игуменка, хванала за ръка Вита и я помъкнала към килията й. Отново потекли буйни сълзи из красивите очи на младата послушница. Колко време минало, колко дни и нощи изтекли в безутешен плач, никой не помни. Но една нощ Вита чула тъжна, далечна свирня на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Дълго слушала сладкия глас на кавала Вита и успокоявала тъжната си душа. И оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, тя слушала свирнята на кавала и дочаквала така изгрева на слънцето ... Една нощ излязла страшна буря, която бушувала свирепо сред околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си - бил гласът на овчаря, който от скоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания ... От тая нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила, развеселила се и калугерките решили, че тя вече се е примирила със съдбата си и е готова да приеме монашеството. Минало почти година. Но неочаквано послушницата Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите помислили, че е болна и я оставили. Но сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките - от килията на Витиния долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, извикала: - Да се прогони от нашия дом блудницата! Да се накаже жестоко, да се изгори детето й, то хвърля срам върху благочестивия ни живот! Скоро се събрали и старейте на мъжкия манастир и заедно решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А тежко било тогава времето за изгонените от манастира - никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон. Като прокажени трябвало да живеят в пещери и гори далеч от хората, да се хранят с шума и трева, както животните. Молила се Витиния, плакала, искала да я оставят в килията с детето й, защото навън ранната пролет държала още сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне. И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука - любимият на Витиния. Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените монаси и над всичко - Витиния и Лука: два вечни символа на непобедимото любовно чувство, на дълбоката, сърдечна човешка обич ...

img_70866_814011_l.jpg

Още за тази красота, близо до нас, в нашата чудна България:

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B5%...%B0%D0%BB%D0%B8;

http://belogura.hit.bg/html/bg/belograd4i6ki_skali.htm;

Ето и прекрасни фотоси от това чудно място:

http://images.google.bg/images?hl=bg&q...=4&ct=title

Редактирано от Аделаида

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Райското пръскало:

S6007461.JPG

Райското пръскало е най-високият водопад на Балканите. Той е разположен в Стара планина под връх Ботев. Намира се в Национален парк „Централен Балкан“ в природния резерват Джендема. Събира води от снежните преспи, разположени под върха, които образуват река Пръскалска и има височина 124,5 метра. Водопадът дава началото на приток на Бяла река, чийто водосбор влиза в резерват Джендема. В подножието на водопада се намира хижа „Рай“. Местността и природата са впечатляващи, а скалите привличат много любители на скалното катерене. И независимо от това, че е посещаван от многобройни туристи, водопадът Райското пръскало и местността са запазили непокътнатия си и чист облик.

Редактирано от Аделаида

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ягодинската пещера:

Пещерата се намира на 3 км. югозападно от село Ягодина. Входът е направен по изкуствен път. Това е една от най-дългите най-интересните пещери в България и най-красивата в Родопите.

Ягодинската пещера има 5 нива с обща дължина 10 километра. Превърната е в истинска туристическа атракция - с изградена 1100-метрова пътека, електрофикация и изкуствен тунел 30 метра по ниско от естествения вход на пещерата. В залите могат да се видят чудни сталактити, сталагмити, сталактони, а също така драперит, синтрови езера, хелектити, леопардови кожи“ (различно оцветени скални слоеве), както и традиционната “стена на греха”, върху която се лепят монети.

В пещерата са открити следи от живот от енеолита (4 хил.пр.н.е.), а също и от по-късната бронзова епоха.

yagodinska-peshtera2.jpg

Уикипедия

Редактирано от Аделаида

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

град Мелник - Богозиданият град:

Днес Мелник, привличал над 150 г. вниманието на именити гръцки, френски, руски и български изследователи, е известен най-вече с виното, скалите и възрожденската си архитектура. Посетителите му обаче не знаят почти нищо за 23-вековното културно-историческо наследство на града.

Единственият известен манастир в района на Мелник е Роженският. Някога обаче Мелник имал 70 църкви и манастири. От тях досега са разкрити само 21. А действащи и в момента освен Роженският манастир са само още 3 църкви.

Археолозите ще проучват манастира "Св. Богородица Пантанаса". Той е вторият в града, построен през XIII век от неговия владетел деспот Алексий Слав - племенник на първите Асеневци, женил се два пъти за европейски принцеси и по този начин съюзил се с двама балкански императори - латинския Анри и епирския Теодор Комнин. Манастирът "Пантанаса" е функционирал до 1913 г., а днес е в руини. Малцина туристи изобщо са чували за него, макар че стенописите му са с европейска значимост. Ктиторски надпис датира фреските от 1289 г. и така, според френския учен Пол Пердризе, те изпреварват дори епохата на Джотто - родоначалник на Италианския Ренесанс.

Археологически проучвания в Мелник започват преди 39 години. Дотогава първото сведение за него е било от времето на цар Самуил - 1014 г. Разкопките "връщат" назад историята на града с повече от 13 века, в предримската епоха (III-II в. пр. н. е.), откогато са първите следи от трайното му обитаване. Проучени са ред паметници - крепостни съоръжения, къщи и стопански сгради, повечето от епохата на Средновековието, функционирали и през Възраждането.

Завършени са разкопките на съществувалия 7 столетия (XIII-XX в.) манастир "Св. Харалампий" - "Св. Архангели", намиращ се на платото "Св. Никола" - ядро на средновековния Мелник. В него е открита двуслойна църковна живопис от началото на XIII век и от края на XVI век. Някои от вече реставрираните фрагменти могат да се видят в Историческия музей в Благоевград.

Също така е проучена една от най-ранните църкви, посветена на Св. Параскева, позната повече със славянското си име Св. Петка. Култът към светицата, търновска и българска закрилница, тръгва от цар Иван Асен II, който след победната битка при Клокотница (1230 г.) пренася мощите й в столицата Търново.

"Богозидан град" е нарекъл Мелник в своя дарствена грамота от 1356 г. сръбският крал Стефан Урош. Мелнишката крепост пък била считана за "богоспасена". С подобни "божествени" епитети през Средновековието се кичели само големи градове, които имали "свещена" слава на силни твърдини и християнски центрове.

При разкопките в града са открити две от най-старите църковни камбани с надписи в Европа - от XIII век. Едната е дар от деспот Алексий Слав на патрона на града Св. Никола от Мира, а в надписа на втората се споменава император Михаил VIII Палеолог, възстановителят на Византийската империя, който преди това бил управител на града.

Турското робство не е попречило на завидните връзки на мелничани с останалия свят. През втората половина на XVIII век например в Кордопуловата къща (която е най-голямата на Балканите от периода на Възраждането) се състояло първото театрално представление с виенски актьори у нас. Пак през тези векове мелничани търгували с вино, пчелен мед и желязо с държави от Централна и Западна Европа. Стоките им стигали дори до Англия и Северна Африка.

На територията на Мелник е открито едно от най-ранните тракийски светилища от Римската епоха (I-IV в.). Находките сочат, че е било посветено на Артемида, но служело и като августейон, в който се почитал императорски култ. По времето на княз Борис I градът става най-големият религиозен и административен център в долината на Средна Струма, заменяйки в това отношение античния град при днешния Сандански.

Междусъюзническата война през 1913 г. обаче спира развитието му. Голяма част от населението отива към Гърция, като изнася и всички архивни документи и църковни ценности. Затова днес повечето исторически следи за града излизат от архивите на Атонските манастири.

Мелник е определен като "град на владетелите". През годините той е бил пресечна точка на византийски, сръбски и български политически интереси. Градът е привличал най-добрите балкански владетели заради могъществото и силата на своята крепост, която никога не е била превземана със сила. Най-известните му управители са деспот Алексий Слав, издигнал го в столица на обширна своя "държава" в първите десетилетия на XIII в., и Константин Драгаш, в чието княжество в последната четвърт на ХIV в. Мелник е бил най-големият център.

За безценността на града днес напомня и една легенда от по-нови времена - гърците били толкова пристрастни към него, че при договарянето на Букурещкия мир след Междусъюзническата война гръцкият крал предлагал на България Кавала срещу Мелник, за да остане градът в рамките на гръцката държава. Великите сили не разрешили.

img_2s.jpgimg_5s.jpgimg_1s.jpgimg_6s.jpg

Град Мелник е включен и в 100-те национални обекта, забележителна е и Кардопуловата къща в града.

Уикипедия

Редактирано от Аделаида

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Разположени на 18 км западно от Варна, Побитите Камъни са един от най-впечатляващите природни феномени в България.

300px-Pobitite_kamyni.JPG

Местността Дикили Таш (от турски) е характерна с над 300 различни по големина каменни колони с естествен произход, които са доста добре запазени въпреки възрастта си. Вертикалните скални образувания са кухи, издигащи се на височина до 5-6 м, с дебелина, достигаща от 0.5 до 2.5 м. Изградени са от варовити пясъчници, съдържащи много вкаменелости - нумулити, миди, охлювчета. Пясъците и оскъдната растителност придават на местността пустинен характер. Някои от колоните приличат на животни, други – на фонтани или малки водопади. Няколкото реда колони създават впечатлението, че всяка една от тях се състои от два конуса, закрепени на върховете си. Според най-разпространената теория, “каменната гора” край Варна се е оформила преди около 50 милиона години, когато югоизточна Европа е била дъно на море- Лютеско. Въпреки че на пръв поглед Побитите камъни наподобяват на разрушен храм, учените са открили, че по онова време, те са били част от морското дъно. След като водата се е оттеглила, неорганичните седименти са се разрушили, и така са се образували тези уникални форми.

300px-Pobiti_kamani_E2.jpg

Снимки

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ето един линк с прекрасни снимки от природата на България, Странджа:

наслади се

Великолепни снимки! Действителността е много по- хубава! Имахме възможност миналото лято да попътуваме с велосипеди през Странджа, по долината на река Велека , до Синеморец. Вълшебни места! Имаше и едни страшно противни мушици ... Но това са бодлите на розата...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Остров Св. Тома

Остров Св. Тома или Змийският остров се намира в черноморския залив Алепу, съвсем близо до брега. Носи името на Св.Тома, тъй като на територията му се е намирал параклис с името на светеца. Площта му е 10 дка и е един от петте острова по българското черноморско крайбрежие. В своята "История на Аполония Понтийска - Созопол" созополчанинът Константинос Папайоанидис съобщава, че освен храм на св. Тома на острова е съществувал и друг, посветен на Светата Троица, но не е известно защо за име на острова е предпочетено Св. Тома.

180px-Zmiiski_ostrov2.jpg

Островът е известен с това, че е единственото място в България, където растат диви кактуси. Те са засадени през 1933 г. от цар Борис III, който ги е принесъл от ботаническата градина в Братислава. Кактусите са от вида Опунция, разпространили са се на близо половината от територията на Змийския остров и го правят трудно проходим. Особено красиви са през юни когато цъфтят с едри, жълти цветове. Плодовете на кактусите (август - септември) са с големина на синя слива и аромат на ягода и могат да се ядат.

180px-Zmiiski_ostrov_kaktusi.jpg

В самите кактуси гнездят много птици. На острова има и много сиви змии, затова някои го наричат Змийския остров. На остров Св. Тома има колония от гюнтерова полевка - рядък бозайник от семейството на гризачите.

Редица легенди се носят за това място. Най-популярната е, че след нападенията си над кораби, преминаващи наблизо, морски пирати са крили в неговите подводни пещери ограбените съкровища.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

уникално е този форум много от красотите не съм ги посещавал но никога не е късно325407_fr.jpg

това е пещерата проходна265875_fr.jpg

а това е Белинтаж където може да се усети космическата енергия но непременно ходете боси

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×