Jump to content
Порталът към съзнателен живот
maggee

Самотата като етап от духовното развитие

Recommended Posts

Guest Fut

Azbuki ще ти призная нещо съвсем честно. :hmmmmm: Може да са минали 10-на години откакто съм прочела тази книга, а може и повече да са хмммм била съм някъде около 20-21,2-3 години и въпреки, че винаги съм търсила истински дълбоките послания все пак тогава оставайки на саме със себе си аз спрях вниманието си на нещо което не е чак толкова съществено признавам :) . Кога сме истински? Спомням си че Еси имаше една такава тема. За мен част от отговора на този въпрос е, когато останем насаме със себе си и независимо на какво сме се отдали в този момент - четене на книжки или на някое друго любимо хоби, си дадем сметка за нещата които истински ни вълвуват. :thumbsup: Права си за потъването в тишината и аз може би ще си дам кратковременна почивка :) . Приятна вечер на всички :) .

Редактирано от Fut

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Fut

Мислех си, че който е чел Хесе е разбрал поне това: Никой не следва никого. Буда не последва дори себе си.

:))) Взех книгата, започнах да я чета отначало и след малко спрях. Мислех си :hmmmmm: " Да знам, разбирам но това не ми е по сърце" и тъкмо да я върна на мястото и тя сама се отвори на мястото " Край реката" и се задълбочих :3d_016: + започнах да си спомням... Няма да споделям усещанията си защото - „Мъдростта е несподелима“ :thumbsup:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Fut

Да, на много важно място си попаднала.

Eто ТУК в коментар #4 съм извадила това което е съществено за мен след повторния ми прочит :) . :hmmmmm: Като се замисля има и още, но това е засега :) .

Редактирано от Fut

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Самотата не означава ли да осъзнаваме, да усещаме липсата на нещо, което е важно за нас? На непълното човешко същество, значи, все ще му е самотно. Както и да запълва фундаменталната си липса- все ще му е незапълнено. И - самотно. Изборът му е дали да го признае, или да не го. Като признае това, може и да се получи етап в духовното развитие. В смисъл- "Блажени нищите духом..."

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

сам - самота

1. Уединение, прекарване без други хора. Живее в самота.

Прекара една година в самота.

2. Отсъствие на хора, на живи същества; пустош. Улиците тънат в самота.

тук

самотен - самотност / самотия

Продължителна, абсолютна, мъчителна самота. Прекара две години в самотия.

тук

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тълковният речник дава като синоним на самота - уединение.

За самотия - акцентът е върху тежестта, но от гледна точка на личното възприятие. Не е явление, само отразяващо условията, а субективно усещане.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Самотата не означава ли да осъзнаваме, да усещаме липсата на нещо, което е важно за нас? На непълното човешко същество, значи, все ще му е самотно.

Няма непълно същество. Който търси намира. Необходимо е просто да потърсим в себе си. Между самотата и липсата има разлика.

За нищите духом: нищ означава именно търсещ (оттам просещ, и съвсем неправилно беден).

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Има само една Пълнота и тя определено не е същество.

Няма завършено същество, ни едно... пък каквото искаш вади от себе си.

То е и логично, че преди да осъзнаеш това, не би могъл и нещо кой-знае какво да извадиш, щото нищо кой-знае какво не търсиш...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Самотата е недостижимо състояние за мен.

Дори не мога да си го представя.

Ако това е етап от духовното развитие значи съм много далеч от него или съм го прескочила :) .

Прекалено много обичам хората.

Асоциацията ми за самота е клаустрофобия.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Fut

Здравейте,

Предлагам ви един клип с музика на Pink Floyd, който донякъде илюстрира самотата.

:)

БЛАГОДАРЯ! :3d_041:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Като говорим за острови:

Двама мореплаватели претърпели корабокрушение и били изхвърлени на пустинен остров. И двамата едва не загинали от глад и ужас, защото смятали, че завинаги са откъснати от света. Подбрал ги кораб. И на острова бил построен здрав фар. Същите мореплаватели останали при фара, за да служат за спасението на загиващите. Сега настроението им се изменило. Те били щастливи, давайки спасителна светлина и без да се чувстват откъснати от света. Значи съзнанието за общуването със света и ползата за другите напълно преобразява хората. Общото дело е залог за успех.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според мен, колкото повече човек се развива (израства) духовно, толкова е по самотен.

Или хората, с които може да споделя възгледите си намаляват пропорционално на духовното му развитие.

В тази връзка, той не е самотен физически, а духовно.

:)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ха-хах :) Между небето и земята. Или с други думи твърде духовен за хората и недостатъчно духовен за боговете.

:hmmmmm:

Дали някой може да избегне този етап по пътя?

Редактирано от Станимир

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Dа избегне... смятам, че не. Но ако повярва, че е само етап, може да си помогне и да го измине по-бързо и безболезнено. :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest azbuki

Мисля, че това за правопропорционалното отношение между самотата и духовното развитие важи само за периода, в който човек, израствайки духовно, се бори усилено с егото си, особено с гордостта, породена от натрупването на знание и от отварянето на сетивата. Когато се справи със собствените си демони, човек открива едно ново единение със света, с простите хорица, които иначе може да не са върха на духовността, вижда тяхното място в цялото, радва им се. Може в този момент човек да избере да е сам, но само за да се съсредоточи в своята вътрешност, не защото духовността предполага самота.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:thumbsup: азбуки!

Нямам спомен да съм имала толкова много духовно близки хора преди да тръгна по Пътя си съзнателно. Преди се чувствах самотна, сега имам усещането, че по цялата планета има невероятно много хора, с които живеем и учим заедно... И все пак, всеки сам си пише домашните и си прави тестовете... :D

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Самотата е недостижимо състояние за мен.

Дори не мога да си го представя.

Ако това е етап от духовното развитие значи съм много далеч от него или съм го прескочила :) .

Прекалено много обичам хората.

Асоциацията ми за самота е клаустрофобия.

Същото беше за мен допреди 2-3 години. Не можех да си представя живота без приятелите си, без хора около себе си. Човек обаче неизбежно се среща със страховете си и се налага да ги преодолява един по един. Ще прозвучи като клише, но в най-голямата си самота аз открих себе си - човека, за който време не оставаше от ангажименти към други хора.

Само насаме със себе си човек може да разбере кой е, какво действително мисли и усеща по отношение на даден въпрос, само насаме със себе си може да се концентрира върху работата, която върши и да изрази пълния си потенциал. И най-вече, само насаме със себе си човек може да намери разрешение на проблемите си, следвайки своя път, своя мироглед, без да се влияе от мнения и съвети на други хора, да вземе решение за живота си, да направи избор, поемайки пълната отговорност за него (а не прехвърляйки вината от последвал евентуален неуспех на "съветниците"). Това е и причината, поради която хората, най-често несъзнателно, избягват самотата - бягството от самотата е бягство от собствените проблеми и собствената отговорност. От друга страна, за човек, който е настроен към изчистване на тези проблеми, усамотяването дава време и свобода за премисляне, осъзнаване, изчистване, често съпроводено с депресивни състояния - в такива моменти човек наистина има нужда да остане сам със себе си. Особено когато осъзнае, че причината за проблемите е в самия него и разрешението е пак там - няма двама еднакви човека на този свят, няма и две еднакви решения. Тогава усамотяването се превръща в необходимост.

И странно, но когато човек истински надникне в себе си открива цяла вселена и тогава останалите хора някак изгубват значението си. Контактът с тях може да бъде приятен и ползотворен, но човек винаги се стреми да се върне към истинската си среда - себе си. Изчезва скуката, усещането за самотност - точно обратното, времето започва да не стига за всички интересни неща, които се появяват отвътре. Отношенията с другите хора от необходимост и зависимост се превръщат в избор - по естествен начин се запазват само отношенията с хора, които могат да допринесат за развитието ни - хората, притежаващи качества, към които и ние се стремим.

Идва осъзнаването за естеството на отношенията ни с другите - всеки човек, който ни търси, има за цел да задоволи само собствените си потребности (а някои от тези хора са бездънни ями). По същия начин за задоволяване на нашите потребности трябва да мислим самите ние - ако не го направим ние, няма да го направи никой. И човек осъзнава, че е сам в грижата за себе си - останалите хора са на линия само дотогава, докато удовлетворяваме техните потребности. За такива отношения плащаме с липса на свободен избор в живота си. И не е странно, че когато човек падне, почти не остава кой да му помогне да се изправи - когато няма какво да даде, изчезват и "приятелите". И не защото са "лоши", а защото повечето хора чрез отношенията си гледат да се разтоварят от отговорностите, а не да поемат и чуждите - нямат сила или желание за това. Прекрасен тест за проверка на отношенията.

С осъзнаването на този факт изчезва и страхът от самотата, от това да бъдем изоставени и да останем сами. Това вероятно е един от най-силните страхове на човека, имайки предвид, че се развива в най-ранно детство, тогава, когато физическото оцеляване на човека зависи изцяло от родителите му. Преодоляването на този страх е възможно само когато човек поеме отговорността за това да се грижи сам за себе си, да не разчита за това на други хора - да бъде независим, да прави собствените си избори и да бъде отговорен за последиците от тях. Да останем сами реално означава да решаваме собствените си проблеми - ако ни остане време и енергия и за другите, прекрасно. Тогава човек започва да се чувства еднакво комфортно и сам със себе си, и в присъствието на други хора, за него самотата като проблем изчезва.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
:thumbsup::angel: За мен самотата се асоциира с творчество. А общуването - със служене. Обаче вчерупчването, в което и да е двете - това е робство. Хармонията между тях е свобода!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Значи разбираме думата "самота" по различен начин.

По стечение на обстоятелствата заминах далеч от всичките си приятели и среда, от всичко познато и мило родно още преди 7 години.Останах сама със себе си, но това не е самота според мен.

Разбирам самотата като пустота.

Мога да бъда сама със себе си сред голяма тълпа и да се концентрирам върху мислите и чувствата си, но това според мен не е самота и не е нужна за духовното израстване.

С приятелите си от разстояние остановихме силни духовни връзки и се разбираме безмълвно, но това отново не е самота според мен.

Да избереш вариянта да не контактуваш масово с хората , за да не бъдеш "кошче за душевни отпадъци"-това отдръпване с такава цел, не е самота и не е нужна особено много за духовното израстване.

Комуникацията с хората с цел - самоучение е много важно и него също не го спрягам със самотата.

Ако приемам хората като нахлуващи в обкръжението ми "вредни" енергии по- добре да не комуникирам с тях , но ето това е равно за мен с пустота или самота.

Пустота на душата , себедостатъчноста като самоцел.Това е самота, но за мен е равносилна на пустота.

Човек е винаги сам, но е важно да е с хората, да живее с тях , да ги наблюдава, да им се възхищава и да се учи.Необходимостта от общуването я свързвам с тези неща.Имам нужда от хората , за да им се радвам и да ги наблюдавам с безкрайно възхищение.За мен всички са учители, невероятни.И наистина имам нужда от тях.

Страха от изоставяне и самотата според мен нямат много общо.Тук става въпрос пък за съвсем друг вид самота- психическа някаква, нямаща също много общо според мен с духовното израстване.

Баща ми така се случи преди години, че беше изоставен от всички, човек който е душата на компанията, остана сам, не просто сам сред непознати(като мен), а сам в запустяващо планинско село.Заживя сам , с месеци в гората ,сам със себе си и със света си.До ден днешен той има нужда от хората, не за да се оплаква или жалва нещо, а за да ги обича, нуждата от хората и контакта с тях е главна движещта сила за развитието на любовта, а там аз място за самотата не виждам.

Редактирано от didi_ts

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:thumbsup::angel: За мен самотата се асоциира с творчество. А общуването - със служене. Обаче вчерупчването, в което и да е двете - това е робство. Хармонията между тях е свобода!

Много точно казано! Поздравявам те! :thumbsup2: Един млад приятел вчера ми писа за страха си от самотата. Човек не трябва да се страхува от самотата, а трябва да премине през нея така, както минава през прага на врата. Самотата може да бъде страшна тогава, когато ни е наложена, когато е принудителна, но не и когато е доброволно приета или търсене. Тогава тя може да се превърне в истински дар Божи, в благословение, в творчески стимул и прозрение. Едни от най - благодатните ми периоди са свързани с мигове на усамотение - мигове, в които изкристализират моите истини за нещата. Самотата, периодичното оттегляне от хората, за да се вглъбиш в себе си, за да потънеш в тишина, във външно и вътрешно мълчание, за да достигнеш до дълбините на своето "аз", ни изпълва с фундаментален мир, който хармонизира духа ни, дарява ни радост и светлина, яснота на съзнанието и мисълта, водещи до невероятни прозрения. При общуването с хората човек се разплисква. При усамотението - той се събира в себе си. Това са две фази на човешкия живот, като прилива и отлива, които са необходими и човек наистина не трябва да се вкопчва нито в едната (рискува да стане повърхностен), нито в другата (рискува да стане саможив, самодостатъчен и егоистичен, упоен от себе си). Когато у-сам-отението се превърне в у-един-ение, тогава всяко нещо си идва на своето място и всички вътрешни конфликти и проблеми изчезват така, сякаш никога не са съществували.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

При мен има два вида самота. Едното състояние е свързано с инско ниво на енергия и апатичност, липса на вдъхновение за каквото и да е и това състояние е наистина страшно, защото такава самота няма какво да запълни - може би това има предвид didi_ts под самота, пустота. Другото състояние на самота е състояние на вдъхновение и себеизява и в тези моменти поне аз наистина нямам необходимост от никой и нищо друго. Разбира се, това са моменти, периоди, както казва borislavil - приливи и отливи. Човек винаги ще има необходимост от общуване с други хора и това е нормално.

Друг е въпросът, че еволюцията на човека се съпътства с прогресивно засилване на чувството на самотност. Издигайки се над нивото, на което е бил до момента, човек остава наистина сам, защото общуването му с хората от предишното му обкръжение вече не може да удовлетвори новите му интереси и повишените му необходимости. Очевидно, колкото по-високо е нивото на човека, толкова по-рядко ще среща подобни хора и толкова по-самотен ще е той. С колко ли хора е общувал Леонардо, или Бетовен, или Галилей? Голяма част от хората, оставили ценно наследство на човечеството, са били самотници - общували са май предимно с хартията. Тук нямам предвид общуването изобщо, а пълноценното общуване, онова, което вдъхновява истински, което учи. И това се случва непрекъснато в живота ни - например като влезем в университета връзките ни със старите ни приятели от гимназията увяхват, защото настъпва промяна в нивото на информираност, дивергенция на интересите. Университетът се явява изолирана среда, която дава възможност за комуникация между група хора - и те удовлетворяват взаимно потребностите си. Но когато излязат от него, в реалния свят, тези хора се чувстват изолирани и самотни - човек, който се е докоснал до тайната на атома или на гена никога вече нямада може да се вдъхнови от нова рецепта за кекс, от стачката на шофьорите и подобни битовизми, които са основна храна за голяма част от хората.

В този смисъл мисля, че самотата е неизбежен спътник на развитието на човека. И колкото и пълноценно той да се чувства със себе си, необходимост от общуване и споделяне ще има винаги, а ще става все по-трудно да открива хората, от които се нуждае.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И колкото и пълноценно той да се чувства със себе си, необходимост от общуване и споделяне ще има винаги, а ще става все по-трудно да открива хората, от които се нуждае.

Защото това е следващата задача по Пътя....

Да спре да търси хората, от които той смята, че се нуждае, да се учи да намира в хората, които съдбата слага до него или му праща (Бог решава от кого се нуждаем по-добре от нас) душите, с които да общува, да споделя и с които да се учи заедно....

Самотата е шанс да осъзнаем това...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×