Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Ани

България, днес

Recommended Posts

На 24 Юли:

През 1974 г. в енергийната мрежа на България е пуснат първият електрически ток, произведен в АЕЦ Козлодуй.

history1.jpg

През 2007 г. се завръщат българските медици, осъдени в Либия. За процеса срещу тях може да прочетете тук

и тук

Родени:

През 1854 г. - Константин Иречек - чешки историк и български политик. Автор на първия академичен труд по история на България, а през 1881-1882 година е български министър на народното просвещение. На неговор име са наречени селата Иречеково и Иречек, както и връх Иречек в Рила.

През 1900 г. - Иван Фунев - български скулптор и художник, един от основоположниците на социалистическия реализъм в българската скулптура.

„Рисуването е сериозен разговор с реалния свят.“

През 1901 г. - Илия Бешков - български живописец, график, карикатурист и илюстратор, писател и педагог - един от най-забележителните български творци в 20 век.

Колекцията от творби на Илия Бешков в Художествената галерия "Илия Бешков" - гр. Плевен може да видите тук

Запазени писма и разговори с него - тук

През 1911 г. - Христо Кърпачев - български поет и партизанин.

През 1919 г. - Тодор Динов - български карикатурист, анимационен художник и режисьор, създател на българската анимационна школа.

"Който се е родил неповторимо, неповторимо си отива..."

През 1939 г. - Светла Протич - известна българска пианистка, професор по музика.

През 1950 г. - Андрей Дреников - български естраден композитор.

Интервю с композитора - тук

През 1959 г. - Здравка Евтимова - българска писателка.

Нейни повести и разкази може да прочетете тук

Починали:

През 1948 г. - Пенчо Златев - български генерал.

През 1972 г. - Петко Стайнов - български юрист и общественик.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 25 Юли:

През 811 г. започва сражението във Върбишкия проход, в което българската войска начело с хан Крум нанася пълен погром над византийците.

250px-Krum1.jpg

Крум пирува след победата над император Никифор

През 1862 г. във Варна тържествено е осветена сградата на Българското централно училище с главен учител Сава Доброплодни.

rev1.jpg

През 1869 г. в Букурещ започва да излиза вестникът на Добродетелната дружина Отечество.

През 1878 г. в Пловдив излиза първи брой на в. Марица, първият български вестник след Освобождението с издател Христо Г. Данов.

През 1946 г. Правителството внася в Народното събрание законопроект за референдум за премахване на монархията и за създаване на народна демократична република.

Родени:

През 1878 г. - Стоян Бъчваров - български драматичен актьор, един от пионерите на българския национален театър.

Играх всякакви роли - каквито харесвам и не харесвам.

Играл съм и глупави, и скитници, и какви ли не,

но сърцето ми никога не даде да се откажа от тия роли,

защото смятах, че обиждам тая категория хора в живота.

Стоян Бъчваров бе майстор и на смеха, и на страданието

През 1910 г. - Петър Стъпов - български писател, поет, учител, библиотекар, читалищен деец.

През 1934 г. - Георги Кордов - български естраден певец и педагог, композитор и диригент, един от пионерите на българската попмузика.

Приказка

Под дъжда, който чука невидим в листата,

двама крачим без път и сами.

Няма вик на дървар, ни пътека позната.

Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла

като гълъб, спасен от дъжда.

Отстрани на косата ти свети изгряла

една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.

Нека тя да ни води в леса.

Може би ще намерим вълшебното цвете,

дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.

Равнодушни недей ни прави.

Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,

топлинка само в нас остави!"...

Но в косата ти вече звездата не свети.

Мълчаливи вървим из леса.

Ах, къде да намерим вълшебното цвете,

дето прави добри чудеса?

текст - В. Ханчев

Починали:

През 2002 г. - Катя Паскалева - българска актриса.

Тук може да чуете песента "Двама" от филма "Козият Рог", в изпълнение на Мария Нейкова

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 26 Юли:

През 1909 г. е открита железопътната линия Радомир - Кюстендил (87 км).

През 1924 г. е обявена обща амнистия за участниците в юнските и септемврийските събития през 1923 г.

През 1940 г. в Залцбург Адолф Хитлер и Йоахим Рибентроп започват преговори последователно с румънския и българския премиер за уговаряне връщането на Южна Добруджа на България.

През 1947 г. България отправя официална молба към ООН за членство в организацията.

Родени:

През 1862 г. - Васил Кънчов - български историк, географ и политик.

През 1942 г. Людмила Живкова - български политик.

Починали:

През 1904 г. - Тодор Пеев - български общественик и политик.

През 1981 г. - Методи Кецкаров - български скулптор и художник.

През 1987 г. - Мистер Сенко - български илюзионист.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 27 Юли:

През 1878 г. - в хода на Руско-турска война (1877-1878) Руските войски навлизат във Варна и освобождават града от османска власт.

Родени:

През 1854 г. - Васил Радославов - български политик.

През 1930 г. - Наум Шопов - български актьор.

"Моето око винаги и обърнато към онова, което ми предстои,

към онова, което трябва да направя;

винаги искам да е ново, винаги искам да е непознато"

През 1933 г. - Дончо Цончев - български писател.

Интервю с писателя - тук

Починали:

През 916 г. - Св. Климент Охридски, един от учениците на Кирил и Методий, първият български епископ.

120px-Climent_of_Ohrid.jpg

Икона на Свети Климент Охридски

През 1959 г. - Александър Цанков - български учен, политик и държавник.

През 1960 г. - Георги Кьосеиванов - български дипломат иполитик.

През 2002 г. - Христо Фотев - български поет.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 28 Юли:

През 1330 г. в битката при Велбъжд българската войска начело с Михаил III Шишман търпи поражение от сърбите начело с крал Стефан Урош III Дечански.

През 1879 г. излиза първият брой на Държавен вестник.

Родени:

През 1816 г. - Стефан Дуньов, банатски българин, участник в унгарската и италианската революции - първият български полковник.

160px-Stefan-Dunyov.jpg

Стефан Дуньов (вдясно)

През 1877 г. - Васил Коларов - български политик.

През 1924 г. - Георги Раданов - български актьор.

Починали:

През 1980 г. - Димо Казасов - български политик.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 29 Юли:

През 626 г. започва десетдневната аварска обсада на Константинопол, в която участват славяни, българи и други народи. Славяните са леко и тежко въоръжени пехотинци. Тяхната задача е с лодките си еднодръвки да осъществят морската обсада на града. След ожесточено сражение те претърпяват поражение. Аварският хаган нарежда да бъдат избити, което предизвиква гнева на всички славянски войници, които се оттеглят от полесражението. Хаганът е принуден да свали обсадата.

През 1014 г. българската войска претърпява поражение от войските на византийския император Василий II в битката при с. Ключ, цар Самуил умира при вида на 15 000 осакатени военнопленници. Поражението на българските войски има тежки последици за съдбата на българската държава. България изцяло е завладяна от Византия.

300px-SamuilsDeathBGhistory.jpg

Умиращият Самуил и ослепените му бойци

През 1845 г. по искане на Патриаршията Неофит Бозвели и Иларион Макариополски са арестувани и изпратени на заточение в Атон.

През 1856 г. във Велико Търново Капитан Дядо Никола обявява въстание.

Тук може да прочетете повече за 150-годишнината от въстанието.

През 1877 г. по време на Руско-турската война 1877-1878 г. генерал Й. Гурко изтегля основните си части от Стара Загора и Казанлък към Нова Загора. В същото време 40-хиляден турски отряд, командван от Сюлейман паша, се насочва към Стара Загора. Целта на турския щаб е Сюлейман паша да се прехвърли в Северна България и координирано с Плевенския отряд на Осман паша да предприеме контранастъпление срещу руските войски.

През 1898 г. завършва Петият конгрес на македонската емиграция, който се провежда в периода 26-29 юли. В него участват 21 дружества. Председател на Върховния комитет е Александър Радев, а подпредседател - Андрей Ляпчев.

През 1913 г. след края на Междусъюзническата война с царски указ на Фердинанд I е обявена демобилизация на българската армия.

През 1920 г. в София излиза първи брой на сп. “Комедия” - българско седмично списание за театър, музика, литература и критика.

Починали:

През 1917 г. - Райна Княгиня - българска учителка и революционерка, ушила въстаническото знаме за Априлското въстание.

bb080b7fdaf3143039ec6efa541df2ef.jpg

През 1917 г. - Иван Колев - български военен деец.

Паметник на ген. Колев.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 30 Юли:

През 1877 г. - по време на обсадата на Плевен - Руско-турска война (1877–1878) - корпусът на генерал Николай Криденер осъществява втората атака срещу крепостта.

300px-Grivita_Reduta.jpg

През 1913 г. Румъния, Сърбия, Гърция и Черна гора подписват съюзен договор, насочен срещу България.

През 1913 г. Петнадесетото Обикновено народно събрание отпуска 500000 лв. за подпомагане на бежанците.

Родени:

През 1919 г. - Александър Вутимски - български поет и есеист.

Починали:

През 1949 г. - Стоян Данев - български юрист и политик.

През 1951 г. - Асен Разцветников - български писател.

a_razcvetnikov.jpg

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 31 Юли:

През 1208 г. Българската войска е разгромена от латинците в битката при Филипопол (Пловдив). В резултат на несполучливи военни действия българите са изтласкани от Тракия.

През 1876 г. в бой с турски потери загива Сидер Костадинов Грънчаров. С това приключва последната въоръжена проява, свързана с Априлското въстание.

Сидер Грънчаров е деец на националноосвободителното движение. Роден в Горна Оряховица през 1839 г. Привлечен в националнореволюционната борба от В. Левски. Като член на местния революционен комитет и на окръжния комитет в родния си град взема дейно участие в подготовката на Априлското въстание през 1876 г. Занимава се с прехвърлянето на революционни дейци и оръжие през Дунав. След погрома на въстанието участва като доброволец в Сръбско-турската война от 1876 г. През юли 1876 г. прави опит да се свърже с оцелели дейци и чети от Априлското въстание. Той и придружаващите го петдесетина въстаници попадат на турска потеря и след сражение край връх Мургаш (Стара планина) загива.

През 1877 г. Руското командване сформира Южен отряд начело с генерал Феодор Радецки. Задачата на отряда е да отбранява старопланинските проходи.

През 1877 г. Сюлейман паша предприема настъпление срещу Стара Загора. След тежки отбранителни боеве, в които участва и Българското опълчение, градът е превзет и опожарен от турците.

През 1886 г. Екзархийският устав, приспособен за Княжеството, е въведен и в Южна България.

През 1871 г. на църковно-народния събор в Цариград е приет екзархийски устав, изкован от два основни принципа. Съборност: участие на духовни и светски лица в църковното управление и изборност на управителните органи. Тези правила за устройство на Българската екзархия изискват мандатност на митрополитите и мандатност на самия екзарх през 4 години. Реакцията на тогавашния православен свят е осъдителна.

През 1891 г. се състои първа аудиенция на Стефан Стамболов при султан Абдул Хамид II.

През 1921 г. по инициатива на спортен клуб "Христо Ботев" (Разград) в Плевен е учредена Севернобългарска спортна лига със седалище във Варна и с орган вестник "Спорт". На същия ден в София е създадена Софийска спортна лига с 10 футболни отбора и с орган вестник "Спорт" (от септември).

През 1938 г. България и Балканският пакт (Гърция, Турция, Югославия и Румъния) подписват пакт за неагресия - Солунското споразумение.

Споразумението е подписано в Солун от българския министър-председател Г. Кьосеиванов и гръцкия министър-председател Й. Метаксас. Метаксас сключва споразумението от името на всички държави, влизащи в Балканския пакт. Според постигнатите договорености страните се отказват от прилагането на военните клаузи на Ньойския мирен договор от 1919 г. и от решенията на Лозанската конференция от 1922 г.–1923 г., касаещи границите в Тракия. Солунското споразумение е постигнато с посредничеството на Англия и Франция, които се стремят да намалят напрежението на Балканския полуостров и да създадат бариера срещу разширяване влиянието на Германия и Италия към Проливите. Солунското споразумение не разрешава териториалните спорове между балканските държави, поради което България не променя отношението си към Балканския пакт.

През 1979 г. Министерският съвет излиза с разпореждане за организирането и провеждането на Международната детска асамблея "Знаме на мира" в София и за изграждане на монумента "Знаме на мира".

e4b00ab1344fca75496b37f0c9afd194.jpg

Движението "Знаме на мира" е организатор на първата международна детска асамблея. Открива я тогавашната министърка на културата Людмила Живкова през 1979 г. Девизът "Единство, творчество, красота" събира 2500 деца от цял свят. Година по-рано, през ноември 1978 г., по време на 20-ата сесия на ЮНЕСКО генералният директор Амаду Махтар М'Боу обявява, че първата асамблея в обявената за година на детето 1979-а ще е под негова егида. Взема се решение международната детска среща да се провежда на всеки три години, а неин домакин да е България. На първата среща в София в Народното събрание заседава и Първи детски парламент, чието писмо обръщение към децата от света се разпространява като официален документ на ООН.

След смъртта на своята инициаторка Людмила Живкова през 1981 г. се провеждат още три асамблеи - през 1982, 1985 и 1988 г. Центърът "Знаме на мира" бива закрит през 1989 г., а камбаните, донесени като подаръци на България от децата на света, които до тогава украсяват едноименния монумент в подножието на Витоша, са пренесени в училището по култура в Горна баня, за да бъдат съхранени.

Създадената през 1999 г. от Евгения Живкова фондация "Людмила Живкова - "Знаме на мира" възражда инициативата за срещите на детското творчество.

През 1997 г. е приет новия герб на България, изработен по проект на Николай Гогов и Георги Чапкънов, в който има 3 лъва и 4 корони.

e6a8982471d6918e9d72cb54ab09b3b1.jpg

Родени

През 1875 г. - Жеко Радев - български географ.

Жеко Радев завършва философия и педагогика в София, следва география в Берлин. Професор по физическа география в Софийски Университет и един от основоположниците (1918 г.) на Българско географско дружество. Трудове са "Карстови форми в Западна Стара планина" (1915 г.), "Природна скулптура по високите български планини" (1920 г.), "Река Въча и нейната долина" (1923 г.), "Източна Стара планина и долината на р. Камчия" (1926 г.)

През 1906 г. - Веселин Стайков, български художник, график и живописец.

Завършва живопис в Държавната художествена академия в София (1932 г.) при Ц. Тодоров. Учи факултативно графика при В. Захариев Стоянов, специализира живопис в Италия (1940 г.) при Ф. Карена. Работи в държавната печатница в София (1933 г.), дълги години е консултант към Министерството на съобщенията (1944 г.-1970 г.). Преподава във Висшия институт за изобразителни изкуства в София (1946-1951 г., 1958-1970 г.), професор от 1960 г., декан на Изящния факултет на института (1962-1964 г.). Веселин Стайков е член на ръководството на Съюза на българските художници и е негов секретар (1955-1956 г.). Негови са картините “Букова гора”), “Созопол”, “Улица във Флоренция”, “Автопортрет”, “Милка”, “Черна ваза с цветя”, “Пейзаж от Драгалевци”, “Из Китай” и други. Графичните му композиции са със сюжети от големия град и трудовия живот на хората - “Строеж”, “Градът”, “Рибари”, “Мелник”, “Банско”, “Каменари”, “Старият дъб”. Създава серията “Крали Марко”; използва техниката на офорта при живописното третиране на преходите между различните планове - “Лодки”, “Слънчогледи”, “Пейзаж със снопи”, “Зима”; литографии - “Край Созопол”, “Лодки”, “Мелник”. Работи гравюри на дърво - “Възстановяване”, “Язовир “Кърджали” и други. След втората половина на 50-те години създава по-синтетични по форма графики - “Китайски цикъл”, “Мелнишки пейзаж” и др. Автор е на приложна графика (пощенски марки), на графични портрети на Паисий Хилендарски, Л. Каравелов, Г. С. Раковски, П. Берон, Х. Димитър, Ф. Тотю, Ст. Караджа и др., на статии по проблемите на графиката и графичното изкуство.

През 1914 г. - Камен Калчев (псевдоним на Петър Митев Калчев) – български писател.

Завършва гимназия в София през 1934 г. Осъден за антидържавна дейност лежи в Софийския затвор (1935-1936 г.). Следва администрация и финанси в Свободния университет в София; работи като счетоводител в дружество “Петрол”. След 9 септември 1944 г. е редактор във вестник “Септемврийче”, списание “Пламъче”, списание “Септември”, главен редактор и директор на издателство “Български писател”, главен редактор на Издателството за литература на чужди езици, председател на СБП (1962-1964 г.), заместник-председател на СБП от 1974 г. Започва литературния си път със стихове. Първия си разказ - “Кучешки живот”, публикува през 1935 г. в сборник “Сигнали”. Сътрудничи на левия литературен печат с разкази и очерци. След 9 септември 1944 г. създава над 30 книги с разкази, повести, романи, романизирани биографии, пътеписи, мемоари, драми и произведения за деца. След романа “Семейството на тъкачите” (ч. I, 1956; ч. II, 1960 г.) творчеството му става по-самобитно, отърсва се от описателността и суровото поднасяне на жизнения материал.

През 1927 г. - Константин Григориев – български режисьор.

Режисира филмите "Нашите гъби" (1954 г.), "Цветът в телевизията" (1960 г.), "Възрастта на нашата планета" (1961 г.), "Тук свършва морето" (1964 г.), "Зов на любовта" (1965 г.), "Усмивки на природата" (1969 г.), "Свещеният бръмбар" (1969 г.), "Еднобрачие и хареми" (1970 г.), "Антични теракоти" (1972 г.), "Живот над покривите" (1973 г.), "Стрели над водата" (1975 г.), "Тези чудесни опашки" (1977 г.), "Племето на твърдокрилите" (1981 г.), "Откровенията на земенския зограф" (1982 г.), "Ние живеем сред езичници" (1989 г.), "Пролетни гласове" (1990 г.), "Тайните на Витоша" (1995 г.).

През 1938 г. - Веселина Геринска - българска режисьорка.

Завършва режисура във ВГИК Москва. Първи голям успех постига с филма "Чипровски килими", част от дипломната й работа, за който получава награда в Брюксел. Режисирани от нея документални филми: "Поменувайте ме, братя", трилогията за Благоев, "Щастливецът", "Банскалии", "Към града", "Приказка за тъжната земя", "Кървава песен". Веселина Геринска е заснела и игралните филми “Вината" и "Живи хора", "Дишай, човече".

През 1948 г. - Велко Кънев - български актьор.

"Предпочитам мисълта и действието да са насочени към другите.

Предпочитам да се раздавам. Така се живее по-лесно"

48879.jpg

Един от най-известните и добри български актьори. Завършва ВИТИЗ през 1973 г. Участва с главни роли във фимите “Бой последен”, "Матриархат", "Да обичаш на инат", "Мъжки времена", "Бон шанс, инспекторе!" и др. Особено популярен става в специално написания за него и останалите главни герои филм на Станислав Стратиев "Оркестър без име". Заедно с Георги Мамалев и Павел Поппандов създават и групата НЛО, която е един от изразителните сатирици на социализма. Издават няколко плочи, които се ползват с голям успех. Проектът им по-късно прераства в телевизионното предаване клуб НЛО.

Починали:

През 1868 г. - Стефан Караджа - (псевдоним на Стефан Тодоров Димов) – български революционер, участник в национално-освободителната борба, войвода, национален герой.

8d76386cac8197670cbaa15b69951521.jpg

Караджа е потомък на прочутия род Бимбеловци от с. Факия, Бургаско. Семейството му се изселва в Добруджа и се установява в Тулча (1854 г.). Стефан Караджа учи известно време, след което става чирак обущар; бяга в Румъния. Участва в Първата българска легия (1862 г.) в Белград. Води малка чета в Северна Добруджа (1864 г.). Отваря гостилница в Гюргево (1865 г.), в която приютява емигранти. Заедно с Х. Димитър и Желю войвода организира чета (пролетта на 1866 г.), която действа в Западна и Средна Стара планина. Участва във Втората българска легия (1867-1868 г.) в Белград. Заедно с Х. Димитър организира чета (1868 г.), която преминава в България на 5 – 6 юли 1868 г. при с. Вардим, Свищовско, и тръгва към Стара планина. Преследвана от турски потери, четата води тежки боеве. Ранен тежко в боя при Канлъ дере край с. Вишовград, Ловешко. Откаран е в Търново, а след това в Русе. Осъден е на смърт. Умира от раните си в затвора. Стефан Караджа е погребан в Русе от Т. Обретенова.

През 1881 г. - Георги Иванов Золотович – български търговец, общественик и дарител. Учи в килийно училище в Карлово при Р. Попович, в Пловдив и в гръцко училище. Работи като писар в търговската кантора на вуйчовците си Евстати и Стефан Мутеви в Пловдив и Одеса. Търгува със зърнени храни и скоро става богат и известен търговец. Подпомага църквите, училищата, дава средства за обучението на способни българи. Участва в борбата за църковно-национална независимост. Член е на Българската община в Цариград. Заболява тежко във Франция и умира. Завещава средства, с които Министерството на народното просвещение създава фонд "Г. Ив. Золотович".

През 1906 г. - Петър Василев Оджаков – български книжовник, юрист, фолклорист. Член е на БКД (1884 г.). Учи в Габрово, Галац, Белград, Карловци, Нови Сад, Виена, Одеса. Завършва право в Новорусийския университет в Одеса (1867-1870 г.). Учителства в България и в Румъния. Работи като съдия в Кишинев (1873-1874 г.). Помага на Г. С. Раковски в издаването на вестник “Български дневници” в Нови Сад. Сътрудничи на българския и руския периодичен печат. По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) е преводач в руската армия. След Освобождението работи като главен прокурор във Върховния касационен съд, прокурор и съдия във Видинския и Врачанския окръжен съд, адвокат в Русе. Записва народни песни, издава няколко свои преводни юридически съчинения, които са едни от първите изследвания на българското обичайно право. Най-важният му литературен труд е “Наука за песнотворчество и стихотворство” (учебник, Одеса 1871 г.).

През 1945 г. - Георги Хадживичев Павлов - български учен, ветеринарен лекар и общественик.

Завършва ветеринарна медицина в Торино с докторат, работи като околийски ветеринарен лекар (1910-1922 г.) в Търговище, Омуртаг, Свищов, Айтос, Бургас, районен ветеринарен инспектор на Южна България. Началник на ветеринарното отделение при Министерството на земеделието. Един от основателите на Ветеринарномедицинския факултет на Софийския Университет (1923 г.), професор (1928 г.) в Катедрата по ветеринарна полиция, администрация и съдебноветеринарна медицина; декан на Ветеринарномедицинския факултет. Организира мрежата от държавни ветеринарни лечебници и амбулатории, основател е и първи главен редактор на списание "Ветеринарно скотовъдно знание" (1924-1935 г.). Теоретик и организатор на обществената ветеринарна медицина в България. Георги Хадживичев Павлов е инициатор за сключване на международни ветеринарни конвенции; по негова инициатива е създаден и фонд за борба с епизиотиите.

Трудове: "Нашата търговия с животни и животински продукти и ветеринарните конвенции", "Застраховката на домашните животни", "Исторически бележки върху българската ветеринарна медицина", "Обществена ветеринарна медицина" (1948 г., посмъртно), "Зоопрофилактни основи на обществената ветеринарна медицина" (1948 г., посмъртно), "Лекции по съдебна ветеринарна медицина" (1949 г., посмъртно) и др.

През 1978 г. - Аспарух Лешников - български певец.

Блестящ тенор и изпълнител на шлагери с международна известност („стари градски песни“ от 30-те и 40-те години на 20 век), наричан от европейската критика „Рицаря на горното фа“.

Роден в Хасково на 16 юни 1897 година. Първият му професионален опит в музиката е от църковния хор на неговия град. Във Военното училище се запознава с Христо Смирненски и от приятелството им се ражда песента „Горчиво кафе“. През 1920 г. започва да учи пеене при проф. Иван Вульпе и две години по-късно заминава да се усъвършенства в Берлин. На изпита за стипендианти в „Щернише Консерваториум“ от над 180 кандидати Лешников попада сред четиримата приети. През 1928 г. постъпва в трупата на най-големия берлински ревю-театър, „Фридрихщадпалас“. Същата година става водещ тенор на новосформирания секстет „Комедиен Хармонист“ (втори тенор - Ерих Колин, буфотенор - Хари Фромерман, баритон - Роман Циковски, бас - Роберт Биберти, пианист и аранжор - Ервин Боотц). Гастролите на тази забележителна група от талантливи млади хора с ярко присъствие предизвикват фурор по сцените на Германия, Англия, Франция, Белгия, Холандия, Италия, Швеция, Америка; над 280-те им песни са издадени в стотици хиляди тираж; сред почитателите на „Комедиен Хармонист“ са американският президент Франклин Делано Рузвелт и норвежкия крал Олаф V; канят ги в киното. След идването на власт на Адолф Хитлер секстетът прекратява дейността си (трима от състава му са евреи) и през 1938 г. Ари се завръща в България. Тук той записва над 100 плочи. През 1968 г. е награден със златна значка и званието почетен член на „Фридрихщатпалас“, а през 1977 г. – с орден „Кирил и Методий“.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 1 Август:

Днес е Ден на железничаря. Ще се чества 120-годишнината от създаването на Българските държавни железници.

Преди 105 години на този ден е избухнало Илинденско-Преображенското въстание.

Илинденско-Преображенско въстание е масово народно въстание, организирано и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация, връхна точка в националноосвободителното движение на Македония и Одринско. По своя характер и задачи то е продължение на българската национално-демократична революция.

250px-Ilinden-Preobrazhenie-proclamation.jpg

Прокламация за началото на въстанието

През 2001 г. България, Кипър, Латвия, Малта, Словения и Словакия се присъединяват към Европейската агенция за околна среда.

Родени:

През 1857 г. - Анастас Янков - български военен и революционер.

Роден в будното българско костурско село Загоричани, днес Василиада, Гърция. Учи в родното си село, а по-късно в българско училище в Цариград. Участва като доброволец в сръбската армия в Сръбско-турската война през 1876 година. През Руско-турската освободителна война влиза в Пета дружина на Българското опълчение, произведен е в унтерофицер и се сражава при Шипка и Шейново, където е ранен и получава Георгиевски кръст за храброст.

300px-Yankov_vastanie.jpg

Пощенска картичка за Илинденското въстание

с полковник Янков и превземането на Белица

След войната се установява в новосъздаденото Княжество България и в 1880 г. завършва Военното училище. Взима участие като офицер в Сръбско-българската война през 1885 г. и за проявена храброст е удостоен с военен орден. През 1896 напуска службата и влиза в редовете на Върховния македоно-одрински комитет. През 1902 г. прави поход с чета до родното си Костурско, който създава големи проблеми на конкурентната революционна организация ВМОРО, която трудно успява да парира опитите му да вдигне въстание съвместно с войводата отцепник Коте Христов. През Илинденското въстание е начело на чета от 400 души, която действа в Пирин, влиза в щаба на въстанието в Разлога и командва нападението на Белица.Полковник Янков загива в сражение с турски войски при село Влахи през април 1906 година. Женен за сестрата на Райна Княгиня, баща на дееца на БКП Коста Янков.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 2 Август:

През 1330 г. Българско пратеничество при крал Стефан Урош ІІІ Дечански предлага безусловен мир.

Сръбският владетел лесно приема предложението за мир на българските пратеници, тъй като не е подготвен за настъпателна война. Неговото условие е на търновския престол да бъде поставен племенникът му Иван Стефан, първородният син на цар Михаил ІІІ Шишман. Победените българи приемат наложената им промяна. С новия владетел в българската столица се завръща и майка му Анна-Неда. Вдовицата на Михаил ІІІ Шишман - Теодора е изгонена от Търново. По силата на подписаното примирие на 2 август 1330 г. на българския престол се възкачва първата съпруга на Михаил III Шишман - Ана-Неда, сестра на сръбския крал Стефан Дечански, заедно със своя син Иван Стефан.

През 1829 г. в хода на Руско-турската война от 1828-1829 г., след настъплението си през Стара планина, руски отряд влиза в Котел.

През 1878 г. излизат журнални постановления на Съвета на управлението на руския императорски комисар, които признават правото на мюсюлманските бежанци да се завърнат невъоръжени и да възстановят собствеността си. Това обаче не важи за черкезите и извършилите престъпления против християните. Собствеността трябва да се докаже по съдебен ред чрез тапии или освидетелстване. Започва узаконяване преминаването на поземлената собственост в ръцете на българите (аграрен преврат).

През 1887 г. във Велико Търново се провежда коронацията на княз Фердинанд I. Новоизбраният от третото Велико народно събрание държавен глава полага клетва за вярност към Търновската конституция пред III ВНС, след което тримата регенти, начело със Стефан Стамболов му предават властта.

През 1889 г. с княжески указ се създава почетен знак "За 10-годишна отлична служба". Първият награден е военният министър полк. Сава Муткуров.

Сава Муткуров е роден на 4 декември 1852 г. Той е министър във военното министерство в правителство на Стефан Стамболов от 20 август 1887 г. до 4 февруари 1891 г. Умира на 3 март 1891 г.

5bd8756b0414ac80d924f344022ec85e.jpg

През 1891 г. е уреден "Народен орден за гражданска заслуга". Той е само за цивилни лица в шест степени (от 1933 г. е прибавен Велик кръст). Представлява бял пизански кръст с дъбови клонки под княжеска (след 1909 г. - царска) корона. Звездата на Великия кръст и на I степен е осмоъгълна и се носи отляво на гърди. Има и дамски кръст за IV-VI степен върху дамска панделка на гърди. До 1908 г. с неговата I степен са наградени Константин Стоилов, Димитър Петков, Димитър Станчов и Страшимир Добрович. Орденът е отменен през 1947 г., но е раздаван до 1950 г.

През 1891 г. е създадена Българската социалдемократическа партия (БСДП).

От 1894 г. е Българска работническа социалдемократическа партия (БРСДП). На проведения на 31 юли - 4 август 1903 г. X конгрес БРСДП се разделя на две. Част от нея се обособява в Българска работническа социалдемократическа партия (широки социалисти), наследник на която е сегашната Българската социалдемокритическа партия (БСДП). Друга част се обособява в Българска работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти), която през 1919 г. се преименува в Българска комунистическа партия (БКП) (тесни социалисти, обявена извън закона през 1924 г. През 1927 г. се създава Работническа партия като легално проявление на БКП, през 1934 г. е забранена. През 1938 г. двете партии се сливат под името Българска работническа партия (комунисти). През 1948 г. се преименува в Българска комунистическа партия, а от 3 април 1990 г. - Българска социалистическа партия.

През 1897 г. е подписана конвенция между България и Франция за изграждане на военноморския флот.

През 1899 г. с княжески указ е учреден почетен знак "За 20-годишна отлична служба" за офицери, а от 7 април 1933 г. се учредява такъв и за подофицери.

През 1908 г. в Куманово е основан Български конституционен клуб от легализирани дейци на десницата на ВМОРО.

Първите Български конституционни клубове са основани на 20 юли във Велес и Битоля от легализирани дейци на десницата на ВМОРО. На 27 юли в Солун е основан клуб и изработените от него програмни документи са приети и от останалите клубове. Подобни клубове са учредени още в Скопие на 31 юли, в Тетово на 5 август, в Щип на 6 август, в Кратово и в Крива Паланка на 7 август, в Гостивар и Одрин на 10 август, в Кочани и Сяр на 15 август и в Цариград на 29 август.

През 1921 г. междусъюзническата контролна комисия връчва ултиматума на българското правителство за разформиране на въоръжените сили.

Родени:

През 1911 г. - Руска Гандева - български литературовед, специалист по римска литература.

Специализира антична култура в Карловия университет в Прага през 1934 г. Първият професор по римска литература в България. След смъртта на съпруга й проф. Христо Гандев дарява на Фонд "13 века България" целия кабинет (книги, обзавеждане) на големия български историк. Умира на 17 юли 2001 г. в София.

През 1915 г. - Ружа Делчева - българска актриса.

След завършване на Държавната театрална школа към Народния театър през 1937 г. е една от водещите му актриси до пенсионирането си. В киното се снима от 1938 г. Изпълнява роли в "Албена", "Свекърва", "Херцогинята от Падуа", "Под игото", "Три сестри". Снима се в "Страхил войвода" (1938 г.), "Те победиха" ( г.), "Точка първа" (1956 г.), "Години за любов" (1957 г.), "Цар Иван Шишман" (1969 г.), "Куче в чекмедже" (1982 г.), "Тази хубава зряла възраст" (1985 г.). Работи и в телевизионния театър: "За честта на пагона" (1975 г.), "Криворазбрана цивилизация" (1975 г.), "Зех тъ, Радке, зех тъ!" (1976 г.), "Легенда за майката" (1985 г.). Уволнена е от Народния Театър на 1 януари 1989 г. През 2000 г. получава орден "Стара планина" . Умира на 25 ноември 2002 г. в София.

През 1924 г. - Христо Ганев - български писател сатирик и сценарист.

Главен редактор е на в. "Народна младеж" (1946-1947 г.), сценарист и редактор в Българската кинематография и в редакционната колегия на в. "Стършел". Автор е на хумористични и сатирични стихове във в. "Стършел", разкази във в. "Литературен фронт". Сценарист е на игралните филми: "Песен за човека" (1954 г.), "Две победи" (1956 г., съвместно с Веселин Ханчев), "Партизани" ("Животът си тече тихо") (1958 г.), на който е й сърежисьор, "А бяхме млади" (1961 г.), "Двамата" (тв, 1977 г.), "Басейнът" (1977 г.), "Голямото нощно къпане " (1980 г.), "Нощем по покривите" (тв, 1988 г.), на анимационните: "Басня" (1964 г.), "Дяволът в църквата" (1969 г.), "Хипотеза" (1976 г.), "Малкият" (1976 г.), "Кавалкада" (1979 г.), "Гайда" (1983 г.), "Сафари" (1985 г.), "Хармоника" (1987 г.), "Веселякът" (1988 г.). Работил е върху документалните филми: "Празник на надеждата" (1963 г.), "Палат край Нил" (1963 г.), "Парад на позора" (1967 г.), "България - монолог с непознатия" (1974 г.), "Търсете на буква П” (1975 г.), "Художникът" (1977 г.), "Една безкрайна мъка" (1979 г.), "Море в средата на земята" (тв, 1993 г.).

През 1931 г. - Анастас Стоянов - български поет.

Завършва славянска филология в СУ “ Св. Климент Охридски” през 1955 г. Редактор е в Радио София (1957-1959 г.) Работи като редактор и в редица печатни издания. в. “Септемврийче”, в. “Народна младеж”, сп. “Пламък”, сп. “Пламъче”. Член е на Съюза на българските писатели. Съставител и редактор на сборника “Това е песен. Антология на 25-те рози” (1969 г.). Превежда стихотворения от И. Г. Еренбург. Негови стихове и проза са преведени на руски, френски, гръцки, украински, белоруски, грузински и др. Автор е на стихосбирките “Първа любов” (1955 г.), “Посвещение” (1964 г.), “Пролетно преображение” (1975 г.), “На грешната земя” (1978 г.), на поемите “Есенни макове” (1963 г.), “Уловени сънища” (1970 г.), “Повече от любов” (1982 г.); на сборниците с разкази “Неделни новели” (1973 г.), “Скитания. Писма от Индия” (1975 г.), “Пролетно преображение” (1975 г.), “Сто приказки” (1977 г.), “На грешна земя” (1978 г., 1980 г.), “Още сто приказки” (1980 г.), “Жертвено цвете” (1981 г.), “Повече от любов” (1982 г.), “Търсете български алпинист” (1985 г.), “Казвам се Малчо” (1989 г.), “Златната лисица” (1989 г.), “Хищникът Роман” (1989 г.) и др. Превежда лириката на Иля Еренбург.

През 1946 г. - Нева Кръстева - българска композиторка.

Завършва Московската консерватория, специалност “Музикознание” при проф. Юрий Холопов и “Орган” при проф. Леонид Ройзман. Специализира в Прага и Цюрих. От 1973 г. започва педагогическа дейност като асистент в Музикалната академия в София. За първи път разработва и прилага курс по история на полифонията и полифоничен анализ. През 1980 г. създава специалността “Орган” в Музикалната академия и води първия курс студенти. Професор е по контрапункт и фуга. Член е на Дружеството за нова музика в България и на Съюза на българските композитори (СБК) и “Бахово общество” в Лайпциг. Носител е на награда за композиция от СБК. Освен композитор и педагог Нева Кръстева е концертиращ музикант в България и чужбина - в репертоара £ влизат класически произведения и творби на модерни автори. Нейни творби са “Хетерофонни миниатюри за орган”, “Sonata da Chiesa”, “In memorias exire”, “Митологични песни”, “Пет пирински песни за самодиви” (1989 г.), “Requiem”, “Седем песни по “Книга на Тел”, “Отче наш” , “Пет песни по Д. Дебелянов”, “Missa Angelus” и др.

Починали:

През 1938 г. - Костадин Баталов - български общественик, дипломат и държавник.

Роден на 22 декември 1877 г. в Сопот. Завършва право в Париж. Адвокат и народен представител. Председател на "Алианс Франсез" в София. Кмет на София през 1911 г. и през 1921 г. Пълномощен министър в Испания (1932-1934 г.), в Белгия (1933-1934 г.) и във Франция (1931-1934 г.; 1935-1938 г.). Министър на външните работи след Деветнадесетомайския преврат от 1934 г.

160px-Kbatolov.jpeg

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 3 Август:

През 1850 г. в турската столица започва заседание на Висшия съдебен съвет и на административния съвет при Високата порта, на което се разглеждат докладите на извънредния султански пратеник във Видинския санджак Али Риза паша и жалбите на местното българско население. Предложено е да се създаде специална комисия, която да проучи подробно ситуацията и да предложи конкретен начин за решаване на спорните въпроси.

През 1868 г. Австро-унгарските власти прехвърлят Любен Каравелов в затвора в Будапеща.

През 1903 г. е установена Крушовската Република. Тя представлява революционна власт, установена в Крушово и кулминационната й точка е Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. За неин председател е избран Н. Карев. В Крушовската Република са въплътени революционно-демократичните и интернационалистически принципи на Г. Делчев и неговите най-близки сподвижници. В установената в града революционна власт са представени всички народности и религиозни групи. В шестчленното ръководство влизат по двама представители на българите, власите и турците. За председател на временното правителство е избран Вангел Дину. За краткия период на своето съществуване (10 дни) Крушовската Република се опитва да развие най-разнообразна дейност. Създаден е специален революционен съд, който произнася сурови присъди срещу предатели и шпиони, но спрямо мирното население той се отнася хуман

През 1934 г. започва общинска реформа. След преврата на 19 май 1934 г. всички общински съвети са разпуснати и е издадена Временна наредба за управлението на общините. Решенията на техните постоянни присъствия подлежат на утвърждаване от органите на изпълнителната власт. Общините са лишени от автономия и са превърнати в най-малките административни поделения на държавата, окрупняват се и броят им е намален повече от три пъти (около 800).

През 1980 г. в Москва са закрити XXII Олимпийски игри, бойкотирани от западните страни. В тях България участва с 289 спортисти, които печелят 8 златни, 16 сребърни и 17 бронзови медала и заемат 3. място в крайното класиране.

Родени:

През 1889 г. - Крум Дрончилов – български географ и етнограф.

Завършва география и етнография в Берлинския университет с докторат (1909-1914 г.). Преподавател е в СУ “СВ. Климент Охридски”. Член е на Българския археологически институт от 1924 г. Изследванията му са в областта на антропологичните и областно-географските проучвания: "Материали за антропологията на българите. I. Македонските българи" (1921 г.), "Бурел. Антропогеографски изучавания" (1923 г.), "Предисторически черепи от България" (1924 г.). Умира на 12 ноември 1925 г.

През 1898 г. - Калина Малина (псевдоним на Райна Иванова Радева-Митова) – българска писателка, авторка на много произведения за деца и юноши. Съпруга на литературния критик Д. Б. Митов. Следва в Историко-филологическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски", но прекъсва поради липса на средства. През 1918 г. работи като учителка в Етрополе. Завършва Висшия педагогически институт в София през 1921 г. Сътрудничи на детските издания. Авторка е на разкази, на поетични книги и романи. През 1929 г. създава първия роман за деца в България – “Златно сърце”. Превежда художествена литература от френски и руски език. Умира на 4 януари 1979 г.

Починали:

През 1927 г. - Стоян Николов Михайловски – български писател и поет сатирик.

Роден на 7 януари 1856 г. в Елена. Син на Н. Михайловски и племенник на Иларион Макариополски. Завършва Галатасарайския лицей в Цариград (1872 г.) и правни науки в Екс (1879 г.). Съдия, публицист, учител и професор. Напуска университета в навечерието на Руско-турската освободителна война и се връща в България. До 1879 г. работи като адвокат в Свищов, Търново, София. Главен редактор на в. “Народен глас” в Пловдив (1880 г.). Завършва образованието си във Франция (1883 г.). Преподава френски език и литературна история в СУ “Климент Охридски” (1892-1895 г.). Доцент е по всеобща литературна история (1895-1899 г.). Дописен член на БАН (от 1882 г.) и действителен член на БАН от 1898 г. Стоян Михайловски е народен представител в III ВНС (1886-1887 г.). Заради статията “Потайностите на българския дворец”, публикувана във в. “Ден” през 1904 г. е осъден и уволнен. По-важните му произведения са “Поема на злото” (1889 г.), “Novissima verba” (1889 г.), “Сатири” (1893 г.), “Философски и сатирически сонети” (1895 г.), “Книга за българския народ” (1896 г.), “Когато боговете се смеят” (драма, 1922 г.) и др. Много популярни са неговите басни. Автор е на известния български химн за св. св. Кирил и Методий “Върви, народе възродени!” (1892 г.), “Политически и философско-религиозни размишления” (1999 г.).

През 1955 г. - Марин (Марио) Тодоров Жеков – български художник маринист, сценограф.

Роден на 16 септември 1898 г. в Стара Загора. Учи в Държавното художествено-индустриално училище в София (1918-1919 г.). Член на Дружеството на южнобългарските художници от 1920 г. Рисува предимно пейзажи, посветени на морето, планината и старите български градове. Пътува в чужбина, рисува пейзажи от Ривиерата, Цариград, Дубровник, Кавала. Негови творби са "Старият кей" (1937 г.), "Пейзаж от Несебър", "Остров “Св. Анастасия", "Рибарски лодки" (1941 г.), "Пейзаж Бунарджика" и др. Прави сценографски проекти за постановки, които са реализирани на сцената на Пловдивския театър в периода 1927-1941 г. Такива са проектите за "Майстори" от Р. Стоянов (1928-1929 г.), "Албена" (1929-1930 г.) и "Милионерът" (1930-1931 г.) от Й. Йовков, "Свекърва" от А. Страшимиров (1931-1932 г.), "Вражалец" от Ст. Л. Костов (1932-1933 г.) и др.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 4 Август:

През 1867 г. четата на Панайот Хитов пресича сръбско-турската граница и преминава в Сърбия.

През 1877 г. в хода на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) турски части влизат в Нова Загора.

През 1879 г. Княжество България освобождава от мито стоките, внасяни от Македония, Одринско и Източна Румелия.

Българското княжество се създава с подписването на Берлинския договор през 1878 г. върху част от българската територия. Обхваща Северна България, Софийския санджак и Южна Добруджа. След осъществяването на Съединението от 1885 г. към него се присъединява Източна Румелия. Според клаузите на Берлинския договор Княжество България се създава като автономно (самостоятелно) трибутарно (плащащо данък) княжество, което остава под върховната власт на султана. В него продължават да действат всички договори, спогодби и конвенции, сключени между Високата порта и Великите сили. Чуждите поданици запазват своите права и привилегии. Княжеството трябва да изпълни задълженията на Турция към компанията на железницата Русе – Варна, към Австро-Унгария и към компанията за Източните железници в Европейска Турция. Княжество България е длъжно да плаща годишен данък на Турция и да участва в погасяването на нейния държавен дълг. Редица членове на Берлинския договор накърняват суверенитета на Княжеството и го поставят в неизгодна позиция при осъществяване на международните контакти. Независимо от всичките пречки, Княжество България открива през юли 1879 г. дипломатически агентства в Цариград, Букурещ и Белград, а през 1896 г.–1905 г. сключва търговски и търговско-митнически договори с Австро-Унгария, Англия, Франция, Сърбия, Русия и др. С провъзгласяване на независимостта на България през 1908 г. са отхвърлени всички ограничения на Берлинския договор.

През 1913 г. на митинг на македонските бежанци в Кюстендил се гласува резолюция до екзарх Йосиф I и до папа Пий Х за обявяване на уния в Македония.

През 1914 г. по настояване на парламентарната група на Демократическата партия са амнистирани Яне Сандански, Александър Буйнов, Чудомир Кантарджиев, Георги Скрижевски и Тодор Паница за извършени политически престъпления на българска територия.

През 1921 г. от 1 до 4 август в Кюстендил се провежда тайно заседание на войводите на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), на което се взема решение да бъде убит вътрешният министър Александър Димитров (Брадата) – деец на федералистичното движение във ВМРО. Решението е изпълнено и той е убит на 22 септември същата година в Конявската планина.

Причина за решението е убийството на 28 юни същата година на Гьорче Петров (един от водачите на федералистите) от страна на автономистите. В отговор на атентата срещу Гьорче Петров на 1 август в Кюстендил е арестуван кочанският войвода Симеон Клинчарски и е убит на 18 август.

През 1921 г. на 3 и 4 август в София се провежда конгрес на "добрия печат" за българите католици от източен и западен обред и е основан Комитет "Добър печат", който от 8 май 1924 г. започва да издава католическия в. "Истина".

Родени:

През 1933 г. - Тодор Андрейков - български критик, киновед и професор.

Той е един от организаторите на студийните кина в България. Директор е на Българската национална филмотека. Тодор Андрейков е режисьор на 12 документални и 1 игрален филм - "Неделни мачове" (1974 г.). Автор е на студиите: "Ерих фон Щрохайм - сто години след рождението му", сп. "Киноизкуство", (1986 г., книжка 7) "Богът на танца в киното", сп. "Киноизкуство" , (1987 г., книжка 10) на брошурата "12-те най-хубави филма от всички времена" (1964 г.), както и на книгите "Комичното на екрана" (1984 г.), "История на киното" (1996 г., том I).

През 1942 г. - Огнян Сапарев - български литературен и кинокритик.

Завършва славянска филология в Софийския Университет през 1967 г. Работи по проблемите на структурализма, екранизацията, фантастиката и популярните жанрови форми. Сътрудничи на специализирания литературен и филмов печат. Редактор е на списание “Септември”, списание “Пламък”, вестник “Литературен фронт”; и в Студия за документални филми към Българската национална телевизия. Лектор е в университета “Л. Йотвьош” в Будапеща (1983-1988 г.). Ректор е на Пловдивски университет “Паисий Хилендарски” от 1991 г., където ръководи катедра “Българска литература ”. Получава награда за литературна критика на вестник “Пулс” през 1989 г.

Автор е на книгите: “Литературни. проблеми” (1979 г.), “Масова култура” (1978 г.), “Литература и интерпретация” (1989 г.), “Фантастиката като литература” (1990 г.), “Хроника на илюзиите” (1993 г.), “Литературна комуникация” (1994 г.) и др. Превежда научна фантастика от полски език.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 5 Август:

Извадиха ампула на девет века

Източник

Велико Търново. Оловна ампула за благовоние на 900 години извадиха археолози на хълма Царевец. Находката, на която попадна екипът на Мирко Робов до Южната крепостна стена, е от XII-XIII век. Висока е 8 см, а ширината й е 5 см. На едната й страна е изобразена Богородица, а на другата е нарисуван светец. С ампулата е пренасяно миро от Свети места в Търново. Само преди дни на същия хълм бе открита резиденцията на Асеневци.

През 1894 г. е взето решение за възстановяване на Либералната партия. На 6 август е избрано ръководство (седмочисленици): Петко Каравелов, Алеко Константинов, Иван Славейков, д-р Георги Калинков, Коста Арсениев, Христо Горанов и К. Димов. От 18 август 1894 г. започва да излиза в. "Знаме".

През 1901 г. се закрива се деветият конгрес на македонската емиграция. Председател на Върховния комитет е Стоян Михайловски, а подпредседател – генерал Иван Цончев.

През 1903 г. по инициатива на Александър Протогеров в София 14 бежански македонски братства основават Върховна (Обща) емигрантска комисия с председател Александър Протогеров, подпредседател Лазар Лазаров, секретари Евтим Спространов и Георги Разлогов и съветник д-р Владимир Руменов, на мястото на разпуснатия през януари Върховен комитет. На 7 август на съвместно заседание с Благодетелната комисия излъчват делегация от професорите Любомир Милетич и Иван Георгов, която търси подкрепа в Петербург, но получава отказ от руското правителство. На 13 август двете комисии организират голям митинг в София в подкрепа на Илинденско-Преображенското въстание, а на 14 септември (Кръстовден) – траурно шествие от 20 000 души.

През 1938 г. Франция отпуска на България заем в размер на 375 000 000 франка.

През 1943 г. се оправя писмо на "Петорката" (Никола Петков, Кимон Георгиев, Кръстьо Пастухов, Цвятко Бобошевски и Венелин Ганев) до царя за промяна на вътрешната и външната политика на страната.

Родени:

През 1862 г. - Иван Симеонов (И. С. Кушинов) – военен деец, полковник.

Завършва Военното училище в София (четвърти випуск – 1883 г.) и постъпва на служба в 4-ти пехотен Плевенски полк. В Сръбско-българска война (1885 г.) е командир на рота от полка и участва в боевете при Сливница (5 ноември – 7 ноември), където е тежко ранен. Присъединява се към бунта на офицерите русофили в Силистра (1887 г.), а след потушаването му емигрира в Русия. Постъпва на служба в руската армия. След разрешаване на офицерско-емигрантския въпрос (1898 г.) се завръща в България и служи в 24-ти пехотен Черноморски полк (1900 г.). По-късно е помощник-командир на 17-ти пехотен Доростолски полк (1911 г.). Участва в Балканската война (1912 г. – 1913 г.) като дружинен командир в 4-ти пехотен Плевенски полк и се сражава на Чаталджа. Умира на 14 декември 1930 г. в Плевен.

През 1911 г. - Григор Угаров (псевдоним на Григор Ангелов Кошев) – български писател.

Завършва Земеделски институт в Хаслев, Дания (1932 г.). От 1935 г. работи като библиотекар в Окръжния софийски съд, в съдебната палата и в съвета на адвокатската колегия. Началник е на отдел “Култура” при Районния народен съвет “В. Левски”, София. Редактира библиотека “Огнище”. Автор е предимно на творби за юноши и деца с приключенска и научна тематика. Умира на 30 септември 1983 г. Негови съчинения са “Горското дете” (1937 г.), “Малкият пътешественик” (1938 г.), “Черният принц” (1941 г.), “В страната на бурите” (1943 г.), “По следите на заточеника” (1956 г.), “Търсачи на съкровища” (1961 г.), “Малкият септемвриец” (1963), “Къщата на бухалите” (1965), “Невидимият риф” (1965 г.), “Пътеписни бележки за древна и съвременна Сирия” (1976 г.), “Опашката”, приказка (1978 г.), “Бодливка” (1981 г.), “Боят при Марков камък” (1980 г.), “Лисичето” (1985 г.), “Момъкът с белия кон” (1984 г.), “Несподелени изповеди. Есета” (1986 г.), “Тайната на отряда. Повест” (1981 г.), “Тайните на дядовото село. Разкази” (1985 г.), “Щъркът на дядо Йордан Московеца. Разказ” (1984 г.) и др.

През 1924 г. - Емил Томов Петров – български литературовед.

Завършва право в София. Работи като уредник и редактор във вестник "Литературен фронт", в сценарната комисия на Българска кинематография, председател на Съюза на кинодейците (1953 г. – 1955 г.) и главен редактор на списание "Киноизкуство" от 1955 г. Печата за пръв път във вестник "Заря" (1938 г.). Автор на годишни прегледи на литературната и кинопродукцията. Член е на жури на международни фестивали на игралното и документалното кино в Москва, Карлови Вари и др. Умира на 6 ноември 2002 г. в София. Съчинения: "Поезия и псевдопоезия" (1956 г.), "Поезията в настъпление" (1961 г. ), "Силата на поезията" (1961 г. ), "Бяло и черно" (1971 г.), "Литература. Киноизкуство" (1974 г.), "Подемът" (1981 г.), "Вибрации", в 2 т. (1984 г.), "Разумът на страстта" (1988 г.) и др.

Починали:

През 1852 г. - Франтишек Челаковски – чешки поет и славяновед.

В поетическата и научната си дейност се въодушевява от идеите на славянска задружност и от чешкото и славянското народно творчество. Роден е на 7 март 1799 г. Издава “Славянски народни песни” (3 т., 1822 г., 1825 г., 1827 г.), “Мъдрословието на славянския народ в пословици” (1852 г.), “Отглас от руски песни” (1829 г.) – преобладават епични песни, и “Отглас от чешки песни” (1839 г.) – лирични песни. Проявява интерес към българското народно творчество – печата и превежда българска народни песни.

През 1924 г. - Теодор Иванов Теодоров – български общественик, публицист, политик, държавник.

Роден е на 27 март 1859 г. Учи в Априловската гимназия и в гр. Николаев, Русия. Следва право в Одеса и Париж. Работи като окръжен прокурор в София и член на Апелативния съд, адвокат (от 1899 г.). Един от водачите на Народната партия и на Обединената народнопрогресивна партия. Министър на правосъдието е в годините между 1896 г. – 1897 г., на финансите - за периода 1897 г. – 1899 г., 1911 г. – 1913 г. Министър-председател и Министър на външните работи и изповеданията е от 1918 г. до 1919 г. Ръководи българска делегация на Парижката мирна конференция. Влиза в Демократическия сговор (1923 г.). Народен представител е в VIII, IХ, ХI-ХIV, ХVI-ХХI Народно събрание; председател на VIII Народно събрание (1894 г. – 1896 г.).

През 1940 г. - Ивайло Знеполски – български критик и изследовател на киното, професор.

Завършва философия в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Преподава "Анализ на филма" във ВИТИЗ (1980 г. – 1984 г.). Преподавател е в Софийския университет по семиотика, култура и масови комуникации. Ръководител е на катедра "Културология" (от 1984 г.). Професор в Парижкото висше училище за социални науки (1997 г. – 1999 г.). Заместник-министър на културата в правителството на Димитър Попов и министър в правителствата на Любен Беров и Ренета Инджова. Работи както в областта на оперативната критика, така и в сферата на сериозните научни изследвания: "Пътища и пътеки на българското кино" (1972 г.), "Между отчуждението и насилието" (1973 г.), "Умберто Еко и "Името на розата" (1988 г.), "Катастрофата като филмова метафора" (1993 г.).

През 1998 г. - Тодор Христов Живков – български държавник.

Роден е на 7 септември 1911 г. в с. Правец (днес град). Има две деца- син Владимир и дъщеря Людмила (починала през 1981 г.). През 1928 г. е приет за член на БКМС. През 1932 г. постъпва на работа като букволеяр в Държавната печатница в София. По същото време се включва в нелегалната дейност на Българската комунистическа партия. През 1934 г. е уволнен след провали в Държавната печатница и в две акции на Софийската окръжна партийна организация, но скоро е възстановен на работа. От 10 май до 19 октомври 1935 г. отбива военната си служба като трудовак в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина в София. От юли 1938 г. до ноември 1942 г. пребивава в селата Дъскот, Лесичево, Говедарци. През юни 1943 г. като член на Софийския окръжен комитет на БКП организира партизанското движение в Ботевградско. През 1944 г. е изпратен в партизанския отряд "Чавдар" като пълномощник на ОК на БКП. Партизанското му име е Янко. В началото на май 1944 г. заминава за София. През юли 1944 г. става заместник-командир на Първа въстаническа оперативна зона. На 6 септември 1944 г. оглавява оперативно бюро за охрана на главния удар на шестващите демонстрации. На 8 и 9 септември 1944 г. командва сборния отряд за щурмуване на Военното министерство в София. От септември до ноември 1944 г. е политически ръководител на щаба на Народната милиция. През 1945 г. е кандидат-член на Централния комитет на БКП. От 1948 г. до декември 1989 г. - член на ЦК на БКП. От 1948 до 1990 г. е народен представител. От 1948 г. до 1949 г. е първи секретар на Градския комитет на БКП-София, председател на Градския комитет на Отечествения фронт. От 27 май до 28 октомври 1949 г. е председател на Столичния градски народен съвет. През 1950 г. става секретар на ЦК на БКП. От 1951 г. до ноември 1989 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП. От март 1954 до април 1981 г. е първи секретар на ЦК на БКП. От 19 ноември 1962 г. до юли 1971 г. е председател на Министерския съвет. От юли 1971 до ноември 1989 г. - председател на Държавния съвет на Народна република България. От 4 април 1981 г. до 10 ноември 1989 г. е Генерален секретар на ЦК на БКП. На пленум на ЦК на БКП (11-13 декември 1989 г.) е изключен от БКП. След 1990 г. Главна прокуратура започва срещу него 5 дела. През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. До 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военна прокуратура. През 1990 г. е обвинен за превишаване на правата в качеството си на държавен глава на НРБ за периода от 1962 г. до 1989 г. Арестуван е на 18 януари 1990 г. През юли 1990 г. мярката за неотклонение е заменена с домашен арест. На 25 февруари 1991 г. започва процес заради незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 години лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т. нар. “Лагери на смъртта”. Привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетил държавния бюджет. Обвинен и по т. нар. дело “Фонд Москва” за подпомагане на международното комунистическо движение. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат. Тодор Живков умира на 5 август 1998 г.

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 6 Август:

Родени:

През 1866 г. - Георги Бончев - български геолог.

Академик Георги Бончев Николов е един от основоположниците на минералогията и петрографията в България. Завършва гимназия в гр. Габрово. Следва естествени науки в Загребския университет от 1888 до 1893 г., където през 1891-1893 г. е асистент по минералогия и геология, а през 1893 г. става и доктор по философия. От 01.10.1893 е извънреден преподавател по минералогия и геология във Висшето училище, а от 1895 е редовен доцент при катедрата по минералогия и геология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От октомври 1905 г. до октомври 1936 г. е редовен професор и титуляр на катедрата по минералогия и петрография. Декан на физико-математическия факултет през учебните 1906/07, 1907/08, 1919/20, 1927/28 г. Ректор на университета през 1914/15 г. Курсовете, които той води в университета са: Стратиграфия и геология; Кристалография; Обща и специална минералогия; Обща и специална петрография; Практическо ползване на скалите; Трайност и издръжливост на скалите при строене и др. Автор на над 140 научни труда и университетските учебници Петрография; Обща минералогия; Специална минералогия. Георги Бончев е основател и пръв директор на Геологическив институт при БАН (1944-1948). През 1911 г. съставя геоложка карта на България. На името му е наречен минералът бончевит. Почетен гражданин на София.

Починали:

През 1987 г. - Георги Гълъбов - български лекар, пионер на патоанатомията в България.

През 1986 г. - Олга Блажева - българска поетеса.

Олга Блажева Иванова е родена на 31.12.1901 г в гр.Асеновград. Баща й е черногорец, а майка й - полугъркиня, полубългарка. Семейството й се премества в Стара Загора. Трето дете в семейството.

Олга се отличава като талантливо девойче и получава една от трите стипендии за даровити деца в България. С право я наричат "цветето на Старозагорската гимназия". Животът й като начална учителка в Хасковска околия е труден и преминава в селата - там, където никой не желае да учителствува. В Хасково е назначена с конкурс. Преподава в училищата "Ив. Рилски", "Кл. Охридски", "Отец Паисий" до пенсионирането й. Не се е омъжвала. Целия си живот отдава на децата. Освен стихотворения за възрастни има и такива за деца. Живяла е съвсем скромно външно, но с вътрешно богат духовен живот до края на земния си път. По-известни стихотворения: „Копнежи”, „На Слънцето – живот”, „Възкръснала Душа”.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 7 Август:

През 626 г. завършва десетдневна аварска обсада на Константинопол.

В нея участват славяни и българи. Обсадата започва на 29 юли. Задачата на славяните била с лодките си еднодръвки да осъществят морската обсада, но само по плитките места. След ожесточено сражение те претърпяват поражение от византийския флот. Хаганът наредил част от славяните да бъдат избити, с което предизвиквал гнева на останалите и те се оттеглили от полесражението. Това го принудило да снеме обсадата, като на тръгване запалил обсадните съоръжение.

След неуспешната обсада на Константинопол славяните опустошили околните крепости и Одесос. За много години процъфтяващият град бил превърнат в пепелище и безлюдни руини. Но с времето славяните, доскорошни нашественици, оценили възможностите на региона и постепенно се установили край езерата. Започнали да дават и свои имена на селища, реки и местности. Едно от предположенията е, че днешното име на Варна е дадено от славяните.

4.jpg

През 1865 г. Тодор Бурмов започва да издава в Цариград в. "Время".

Вестникът излиза всяка събота. Последният му брой е отпечатан на 21 януари 1867 г.

През 1876 г. в Букурещ започва да излиза редактираният от Стефан Бобчев политически в. "Стара планина".

През 1877 г. по време на Руско-турската война (1877-1878 г.) започва преместването на Главната квартира на руската армия от село Тръстеник (днес град) в село Горна Студена, Търновско.

През 1924 г. е приет Закон за борба със скъпотията, който създава общински комисарства по продоволствието начело с Главно комисарство към МВРНЗ и установява контрол върху търговията с хранителни стоки (до юни 1925 г.).

През 1928 г. на 7, 11 и 30 август се изпращат британски и френски ноти против опитите на България да закупи автоматично оръжие (датски картечници), забранено по Ньойския договор (аферата "Мадсен"), и за борба срещу навлизането на чети на ВМРО във Вардарска Македония.

През 1944 г. е приета Декларация на "13-те" водачи на опозицията (с комунисти) за скъсване на съюза с Германия и за възстановяване на конституционното управление.

През 1945 г. завършва тридесет и седмият конгрес на БРСДП, организиран от привържениците на единодействието с комунистите. Приети са нов устав и програма на партията. За главен секретар е избран Димитър Нейков, а привържениците на Коста Лулчев и Григор Чешмеджиев образуват отделна политическа сила.

През 1946 г. се провежда съдебен процес срещу главния редактор на в. "Свободен народ" - орган на БРСДП(о), Цветан Иванов, продължил до 13 август. Цветан Иванов е обвинен, че със статиите си разгласява клеветнически твърдения, които създават недоверие към властта. Осъден е на една година, седем месеца и 15 дни строг тъмничен затвор.

Родени:

През 1919 г. - Дако Даковски - български кинорежисьор.

Завършва право в СУ "Климент Охридски", след това кинорежисура във ВГИК, Москва (1952 г.). Участва като доброволец в Отечествената война. Артист в студийния "Опитен театър" на Стефан Сърчаджиев (1939-1941 г.) и в театъра в Скопие (1941-1944 г.). Главен секретар, а в последствие и председател на Съюза на българските филмови дейци (1954-1962 г.).

Режисьор е на "Под игото" (1952 г.), "Неспокоен път" (1955 г.). "Героите на Шипка" (1955 г.) е кино продукция със СССР, в която участва като актьор. Негови са и филмите "Тайната вечеря на Седмаците" (1957 г.), "Стубленските липи" (1960 г.), "Калоян" (1963 г., завършен от Юри Арнаудов). Умира на 28 януари 1962 г.

През 1925 г. - Климент Цачев - български писател.

Следва право и българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като редактор в Радио София, във в. “Народна младеж”, във в. “Литературен фронт”, “Труд”, сп. “Наша родина”, “Пламък”, “Народна култура”. Завежда отдел “Белетристика” в сп. “Пламък” (от 1975 г.). През 1955 г. работи в Румъния. Специален кореспондент на в. “Народна младеж” и в. “Литературен фронт” в Русе. Драматург на Плевенския театър (1963 г.) и на театър “София” (1969-1970) г. Член е на СБП. Печата за първи път стихотворения във в. “Отечествен фронт” през 1945 г. Автор е на стихотворни сборници, белетристични книги и пиеси, в които преобладава нравствено-етичната тематика. Превежда от румънски език. Негови съчинения са “Стихотворения” (1948 г.), “Първи сноп” (1951 г.), “Нови стихотворения” (1957 г.), “От много любов” (драма, 1958 г.), “Горчив залък” (1960 г.), “Завръщане на земята” (драма, 1963 г.), “За любовта” (1966 г.), “Момчетата станаха мъже” (1966 г.), “Наследството на бащите” (драма, 1967 г.), “Сбогуване с пролетта” (1967 г.), “Шепа пръст” (1967 г.), “Августовско безверие” (1968 г.), “Изстрел. Некролог” (пиеси, 1968 г.), “Свят широк” (1968 г.), “Благословен живот” (1971 г.), “Цената на доверието” (драма, 1971 г.), “По-просто от истина” (1973 г.), “Шест делника и един празник” (1974 г.), “Осем новели за любовта” (1976 г.), “Имаше такава песен” (1977 г.), “Жестокост” (1978 г.), “Дом като другите” (1980 г.), “Сътворението на земята” (1980 г.) и др. Умира на 19 март 1996 г. в София.

През 1932 г. - Христо Друмев - български юрист и културен деец.

Завършва Право в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работи в импресарския отдел на Българската концертна дирекция. Културен аташе на България в Париж и Бон. Зам.-генерален директор на ДО "Театър и музика", директор на БКИЦ "Витгенщайн", Виена. От 1990 г. е генерален директор на НДК. През декември 2002 г. получава орден "Стара планина" I-ва степен.

През 1936 г. - Стефан Цанев - български поет и драматург.

Завършва журналистика в СУ “Св. Климент Охридски” и драматургия в Московския кино институт. Работи като кореспондент на в. “Народна младеж” в Родопите и инструктор към ОК на ДКМС в Перник. Редактор е в Студията за игрални филми, “Театър 199”, “Театъра на окръзите” и в театър “София”. Член е на СБП. Негови пиеси са “Истинският Ивайло” (1963 г.), “Бунтът на статуите” (1967 г.), “Събота’23” (1971 г.), “Джуджето и седемте снежанки + 1” (1976 г.), “Носете си новите дрехи, момчета!” (1977 г.), “Единадесетият час” (1978 г.), “Процесът против богомилите” (1978 г.), “Рицарят на печалния образ” (1979 г.), “Величието и падението на Стефан Стамболов”, “Анна, Анна и Антарктида” (1978 г.), “Рицарят на печалния образ” (1978 г.), “Любовни булеварди” (1982 г.), “Животът - това са две жени” (1983 г.), “В неделя господ си почива” (1984 г.), “Най-чудното чудо” (1985 г.), “Последната нощ на Сократ” (1986 г.), “Тайната вечеря на дякона Левски” (1987 г.), “Страшният съд” (1988 г.), “Другата смърт на Жана д’Арк” (1990 г.), Параноя” (1991 г.), “Пир по време на демокрация” (1992 г.) и др. Негови стихосбирки са“Часове” (1960 г.), “Композиции” (1963 г.), “Хроники” (1965 г.), “Перигей, или най-голямото приближаване на Земята” (1967 г.), “Аз питам!” (1975 г.), “Анините приказки” (1976 г .), “Реквием” (1980 г.), “Лирика” (1983г .), “Поеми” (1984 г.), “Небесни премеждия” (1986г .), “Сезонът на илюзиите” (1988г .), “Спасете нашите души!” (1992 г .) и др. Пише романите “Мравки и богове” (2001 г.), “Моят втори живот” (2002 г .).

През 1943 г. - е Кирил Кавадарков - български актьор.

Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” (1967 г.) в класа на Методи Андонов. Работи в театъра в Толбухин (Добрич). В следващите години е част от актьорските състави на театрите във Варна, Пловдив и Пазарджик. От 1976 г. започва с участия и в Народния театър "Иван Вазов". През 1981 г. е удостоен със званието заслужил артист.

През 1943 г. - Николай Майсторов - български художник.

Завършва Художествената академия в София. Има много самостоятелни и колективни изложби в България, редица европейски страни, Америка и Азия. Много галерии и колекции в цял свят притежават негови платна.

Починали:

През 1922 г. - Стоян Дринов - български писател и преводач.

Роден в Панагюрище през 1883 г. Учи в родния си град, а след това в Пазарджик. Завършва история в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като учител и като библиотекар в Народната библиотека. Член е на Съюза на българските писатели. Сътрудничи на списанията за деца "Веселушка", "Детска радост", "Другарче" и "Светулка", редактор е на списание "Люлка". Пише предимно за деца. Автор е на книгите "Кукувица кука" (1919 г.), "Весели случки" (1925 г.), "Изворче" (1929 г.), "Съчинения. т. I", (1938 г.), "Люлка" (1957 г.), "Верни-неразделни" (1964 г.), "Хорце" (1990 г.) и др. Превежда творби на А. С. Пушкин, М. Ю. Лермонтов, Майн Рид и др.

През 1923 г. - Илия Куртев (И. К. Добрев) - български обществен деец, политик.

Роден на 2 юли 1858 г. в Стара Загора. Учи в родния си град и учителства там. Взема участие в Руско-турската война (1877-1878 г.), в подготовката на Съединението (1885 г.), в Сръбско-българската война (1885 г.). Уволнен е от армията през 1895 г. Председател е на дружество “Сливница”.

През 1999 г. - Паун Христов Генов - български поет и журналист.

Роден на 15 юни 1915 г. в с. Средногорово, Старозагорско. От 1936 г. издава в. "Младо село". След 9 септември 1944 г. е завеждащ културния отдел на в. "Кооперативно село", зам.-главен редактор на в. "Трезвеност". Негови са съчиненията "Нова вяра" (1938 г.), "Трудовата повинност" (1945 г.), "Владая" (Поема, 1946 г.), очерци за К. Тодоров, Ян. Забунов, Р. Даскалов и др.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 8 Август:

През 1886 г. на 8 срещу 9 август е извършен държавен преврат от група офицери русофили, които заставят княз Александър I Батенберг да се откаже от престола.

През 1965 г. във Варна е открит Първи балкански филмов фестивал.

Някои от филмите може да видите тук

Родени:

През 1843 г. - Христо Танев Стамболски - български лекар-анатом, един от организаторите на българското здравеопазване след Освобождението.

160px-Hristo_Tanev_Stambolski.jpg

Първо дете в семейството на казанлъшкия търговец и учител Стоенчо (Таню) и Дафина Стамбологлуви. Те са изключително вярващи православни християни и възпитават така и своя син, много се радват от факта, че през 1852 год. той става анагност (подстриган) от търновския владика Неофит. На 14 август 1851 год., срещу празника на храма „Успение пресветая Богородица“ в Калпакчийската махала, църковното настоятелство на църквата, със знанието на махленските чорбаджии, окача на новопостроената триетажна кула, освен дървеното и едно желязно клепало. За вечерната литургия същия ден, заедно с Клисаря и поп Ставри се качват на кулата за да бият клепалата. Турците които чуват мощния звук идват на тълпи и със заплахи свалят тримата от кулата и ги затварят в конака. После по молба на чорбаджиите са освободени от мюдюрина. Това събитие, както по-късно признава докторът, го озадачава и буди в него мисли за подобрение съдбата на българите.

Първоначално се образова в родния град Казанлък. При даскал Иван Найденов и Тодор Кюлджият се учи да превежда от славянски на български, турски учи при Илаоглу Мехмед ефенди, а гръцки при Филип Велев и Петър Хаджипенев (Петър х. Пенев). През 1858 год.,след успешно положени изпити, се записва като ученик в подготвящото военни лекари за турската армия Имперско медицинско училище.

Първоначално се образова в родния град Казанлък. При даскал Иван Найденов и Тодор Кюлджият се учи да превежда от славянски на български, турски учи при Илаоглу Мехмед ефенди, а гръцки при Филип Велев и Петър Хаджипенев (Петър х. Пенев). През 1858 год.,след успешно положени изпити, той се записва като ученик в подготвящото военни лекари за турската армия , Имперско медицинско училище.

Той е член на Временния съвет на Българската екзархия и председател на Българското читалище в Цариград. Използва свободния си достъп до високите етажи в турската йерархия за да помага в Църковната борба. Въпреки строгия казармен режим във военното училище, той не престава участието си в Църковната борба. Среща се с Васил Левски и му помага в търсенето на средства за националноосвободителното движение. Заради участието си в освободителните борби е заточен в град Сана (днешен Йемен). Там паразитната епидемия сред войниците го насочва към изучаването на драконолозата . С това получава световна известност и признание, а неговите стъкленици с „Йеменския червей“ и днес се пазят в Британския музей в Лондон. След Освобождението д-р Стамболски е назначен за директор на пътищата и съобщенията в Източна Румелия. Като ученик в Имперското медицинско училище, през 1865 год. Стамболски проявява изключителна самоотверженост в борбата с холерна епидемия, а през 1867 год. участва в лекуването на болни от петнист тиф, за което получава турския орден „Меджидие“. Без проблем проучва старата арабска медицинска терминология и я пригажда за употреба на турски език. Преведената от него терминология използват и до днес турските лекари. От 1875 год. е редовен професор по анатомия и хистология в светското Висше медицинско училище в Цариград. Превежда от френски на турски език анатомичен атлас и ръководство по анатомия. Побликува трудове върху филариатозата.

През 1884 г. - Цвятко Бобошевски - български политически и държавен деец.

Роден във Враца в семейството на заможен търговец. До V клас учи в родния си град, а VІ и VІІ клас завършва с отличен успех Софийската мъжка гимназия. Завършва право във Франция и до 1923 г. е адвокат във Враца. Като член на Демократическия сговор и Конституционния блок участва в подготовката и ръ ководството на преврата на 9 юни 1923 г. В правителството на Александър Цанков от 1923 до 1924 г. е министър на търговията, промишлеността и труда. От 1924 до 1926 г. е министър на правосъдието,от 1926 до 1930 г. отново е министър на търговията, промишлеността и труда в кабинета на Андрей Ляпчев. По време на Втората световна война Цвятко Бобошевски е на антигермански позиции и през 1943 г. участва в изграждането на Отечествения фронт. От 1944 до 1946 г. заедно с проф.Венелин Ганев и Тодор Павлов е назначен за регент на малолетния цар Симеон ІІ. Като министър по време на Септемврийското въстание през 1923 г. се застъпва пред ген. Иван Русев и ген. Иван Вълков за 10-ина интелектуалци от Враца замесени в събитията и лично донася в града заповедта за освобождаването им от ареста. Като правителствен комисар за възстановяване на щетите от големия пожар във Враца през 1923 г. помага на града и на хората по-леко да преодолеят пораженията. По негова молба цар Борис изпраща в опожарения град най-добрия тогавашен хирург проф. Александър Станишев с почти целия състав на Александровската болница. Към Враца тръгват влакове с големи палатки за останалите без подслон врачани, а други композиции транспортират към 5 000 кг. хляб и др. продукти. Цвятко Бобошевски умира през 1952 г. в София. На погребението правителството на Вълко Червенков му отдава почест като на виден държавник.

Починали:

През 1674 г. - Филип Станиславов - български католически епископ и книжовник.

През 1867 г. - Цветко Павлович - деец на българското национално-революционното движение от сръбски произход.

През 1990 г. - Васил Александров - български литературен критик, публицист и библиограф.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 9 Август:

През 681 г. на 16-тото заседание на Шестия Вселенски събор в Константинопол, презвитер Константин за първи път споменава българската държава като такава.

През лятото на 680 г. византийският император Константин IV Погонат предприема поход срещу прабългарите. Поражението на византийците и заселването на прабългарите на Балканския полуостров става през 680 г., а войната в Тракия завършва със сключването на мирен договор през лятото на 681 г. Това дава основание на някои историци да смятат 681 г. за начало на Първата българска държава.

През 1920 г. влиза в сила Ньойският мирен договор, наложен на България след поражението ѝ в Първата световна война.

Според договора България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини - села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, но става ясно, че тя ще бъде дадена на Гърция. Потвърждава се румънското владение над Южна Добруджа.

България няма право да притежава модерни военни технологии, флот и авиация, а задължителната военна служба е отменена. Сухопътните сили трябвало да не надминават 33 000 души, включително полицията. Страната се задължава да плати 2,25 милиарда златни франка репарации за период от 37 години, а на съседните страни - добитък, въглища, жито и вагони. С този договор България попада в тежко икономическо и политическо положение, което я вкарва в руслото на крайните идеологии и ревизионизма.

През 1946 г. на пленум на ЦК на БРП (к) е приета резолюция за даване културна автономия на Пиринския край.

През 1992 г. на 25-тите летни олимпийски игри в Барселона (Испания), България заема 18-о място по брой на медалите (3 златни, 7 сребърни и 6 бронзови).

Родени:

През 1914 г. - Люба Енчева - българска пианистка и педагожка.

1701.jpg

Пианистката, целуната от Бога и Буда,

в чиято музика се усеща небесно присъствие

"Люба Енчева - непосредствена, отзивчива към колеги и приятели, с бликаща духовитост, импулсивна - така е запазен образът й в моята памет.

Звучат ми нейните оргелово изградени Бахови творби, извисяващи се като готически катедрали. Звучи ми лъчистият Моцарт в нежните страници на съзерцание. А как Люба "рисуваше" Дебюси! Като хрупкавите и въздушни, проникнати от светлина пейзажи на Клод Моне. Като мимолетните трепети у Сисле. Тя разпръскваше фойерверки от живописното платно на Вато в "Островът на радостта" на Дебюси. А жаркото слънце и неподправеното веселие в темпераментния "Танц на огъня" от Де Файя! За нас Люба беше еталон на проникновен интерпретатор. Наш учител.

Първия досег с пианото получава от майка си Невена Енчева, която в Киев е възприела метода на Лешетицки. Едва десетгодишна Люба се класира първа между шестдесет и пет кандидати на конкурс в Кралската консерватория "Джузепе Верди" в Милано, а на деветнадесет години я завършва с диплом за "най-висока степен по пиано", отговаряща на "професор по пиано". Започва активна концертна дейност из Европа. Виенската критика отбелязва: "Свеж славянски талант" след изпълнението й на четвъртия Бетовенов концерт с диригент Карл Бьом.

.....

В памет на именитата пианистка през 1997 г. съпругът й Александър Петров дари на фондация "Млади дарования" родния й дом, построен от баща й инж. Атанас Енчев на улица "Дукатска планина" 18. Този дом се е огласял от звуци при посещенията на Панчо Владигеров, Димитър Ненов, Панка Пелишек, Донка Куртева, Величка Савова, които са били желани гости на нейните родители в годините, когато в България още не е имало активен концертен живот.

През 2001 г. в музикалния център "Млади дарования" бе открита и камерна зала на името на проф. Люба Енчева. В нея младите пианисти могат да се изявяват, докосвайки инструмента, на който Люба е свирила. Този жест на съпруга й не е случаен. Младите таланти ще се доближат символично до пианистката, радвала не едно поколение. Това за тях ще е и голям стимул."

Източник

Починали:

През 1909 г. - Георги Златарски - български геолог.

Проф. Георги Николов Златарски е основател на българската геоложка наука, действителен член на Българското книжовно дружество, член на чуждестранни академии на науките. Брат на историка Васил Златарски.

Завършва гимназия в родния си град Търново и учи след това в Имперския лицей в Цариград и в Загреб. От 1876 г. до 1880 г. следва естествени науки в Загребския университет. От юни 1880 г. е минеролог-геолог при Министерството на финансите, от 1890 г. е началник на отделението за мините и геологическата снимка при същото министерство, а от 1893 г. директор в геологическия отдел на Министерството на търговия и земеделието. На тази длъжност посещава и работи научно в Австрия и Англия, сътрудничи и дружи с учените Франц Тула и Константин Иречек.

Като преподавател в Софийския университет той е Декан на Физико-математическия факултет през учебната 1903-1904 г. Ректор е на университета през 1897-1898 и 1901-1902 г. Чете следните университетски курсове: Обща геология; Историческа геология; Геология на България; Палеонтология на безгръбначните животни; Физиографска и динамична геология; Геотектоника и стратиграфска геология; Палеозоология; Въведение в изучаването на геологията и динамичната геология. Автор е на 29 научни труда.

През 1928 г. - Антон Стоилов - български етнограф, фолклорист, педагог.

Роден на 5.II.1869 г. в с. Лешко, Горноджумайско. Произхожда от многочисленото семейство на поп Стоил от с. Лешко. Били седем деца. Майка му Цвета, по баща Мазнеева, била от съседното село Логодаш (дн. Станке Лисичково). Основното си образование завършва в гр. Дупница (дн. Ст. Димитров), а средно - в Солун през 1890 г. Три години учителствува в гр. Прилеп, след което следва славянска филология във Висшето улилище (сега СУ) и я завършва през 1897 г.

По-важни моменти от неговата дейност са: учител в директор на Битолската класическа гимназия, учител в Солунската мъжка гимназия, главен екзархийски училищен инспектор в Цариград, уредник в Народния етнографски музей в София. Автор на 258 заглавия, от които няколко монографии и много студии и статии. Неговите научни интереси са из областта на българския фолклор, етнография, езикознание, просветно дело, стара и възрожденска история, както и по някои обществени, литературни и политически въпроси. Попстоилов е от онези изследвачи, които още по време на своето обучение във Висшето училище получават тласък за научна работа. Освен примера на своите професори Ив. Д. Шишманов, Любомир Милетич, Димитър Матов, Беньо Цонев, Иван Георгов и др. той бива насърчен и от програмната статия на Иван Шишманов в първия том на Сборник за народни умотворения, която подтикна към работа много наши народоведи. Там се печатат по-късно произведения от изтъкнати автори (между тях и „Под игото” на Ив. Вазов), публикуват се фолклорни, етнографски, езиковедски, природонаучни и др.материали. В българските земи, останали извън държавните ни граници, наложени от Берлинския договор, в различни райони работят редица учители и други просветни дейци, между които в Горноджумайско определено най-голям принос има Антон Попстоилов като местен човек. Както сам той споделя, научните си занимания започва от най-ранна възраст, за да достигнат по думите на самия събирач през 1894 г. над 500 песни, 1000 пословици, 400 гатанки, 100 сънища, 180 клетви, 70 обичая, 40 баяния, 800 имена на местности, планини, реки и др. Освен от родния си край се интересува и от други места и пише статии и материали от Царево село (Пианечко), Малешевско, Леринско, Мариовско, Прилеп, Битоля, Велес, Добърско (Разложко), Одринско, Корчанско, Враня, София; посещава и изследва различни манастири. В Зографския манастир открива първообраза на Паисиевата „История славяноболгарская”. Отделни негови трудове са: „Битови песни” I и II кн., два тома „Показалец на печатаните през ХХIХ в български народни песни”, „Български книжовници от Македония” и др.

През 1939 г. - Стоян Аргиров - български учен - филолог и създател на библиотечното дело, създател на българската библиотекарска наука.

Роден на 10 февруари 1870 г. в Пазарджик. Завършва гимназия в родния си град и заминава като стипендиант на българското правителство да следва славянска филология в Карловия университет в Прага. Завършва следването си през 1892 г. и заминава да следва във Виена, където се надява да получи докторска степен. Принуден е да преустанови следването си след една година, тъй като не получава стипендия.

Завърнал се в България започва работа в Пловдивската библиотека като поддиректор, а по-късно и като директор до 1901 г. Там започва и превода на книгата на Константин Иречек “Пътувания по България”, която излиза през 1896 г. в обем 943 страници. И в по-късни периоди С. Аргиров се занимава с преводи на трудове на Иречек и на други чешки автори. Като преводач се подписва и с псевдонима С.А. Сребров. През 1902 г. С. Аргиров е секретар на Българската екзархия в Цариград.

Стоян Аргиров има особено големи заслуги за уреждане на библиотечното дело в България. От 1903 до 1930 г. е директор на Университетската бибилиотека на и полага основите на нейната модерна подредба. Той е и първият преподавател по библиотекознание в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на повече 70 публикации в областта на библиотекознанието. Най-значимият му труд е "Ръководство за уреждане на народни, общински, ученически и частни библиотеки" (1898 г.).

През 1900 г. Аргиров е избран за член на БАН. От 1929 г. е председател на речнишката комисия за издаване на пълен академичен речник, издава също така, стари български ръкописи и два стари еснафски устава. Участва в Международния библиотекарски конгрес в Прага през 1926 г. и при организиране на Съюз на славянските библиотеки. Взема участие във Втория библиотекарски конгрес през 1935 г. в Мадрид.

През 1949 г. - Дончо Костов – академик, професор, български агроном и генетик.

Дончо Костов учи естествена история в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и завършва агрономство в Хале през 1924. През следващите години преподава в Агрономическия факултет на Софийския университет. Специализира генетика в Харвардския университет (1926-1929), работи в Института по генетика в Ленинград (1932-1934) и преподава в Ленинградския университет (1934-1936).

През 1939 Дончо Костов се завръща в България и до смъртта си е директор на Централния земеделски изпитателен институт. От 1942 до 1946 преподава биология в Медицинския факултет на Софийския университет, а след това - генетика в Агрономическия факултет. През лятото на 1944 е включен в правителството на Иван Багрянов като министър на земеделието, но отказва поста и е освободен. През 1946 става редовен член на Българската академия на науките. Той основава и ръководи Института по приложна биология и развитие на организмите (1947-1949).

През 1956 г. - Никола Данчов – български писател, лексикограф и енциклопедист.

Син на художника Георги Данчов, по прякор Зографина, и брат на Иван Данчов.

Завършва славянска филология в Софийския университет, специализира в Петербург, Виена и Лозана. Работи като учител в София до 1926 г. Първите му публикации са още на 19-годишна възраст. Шест години по-късно театър "Сълза и смях" поставя пиесата му "Аз искам да живея". Сътрудничи на списанията "Мисъл", "Български преглед", "Българска сбирка", "Художник", на вестниците "Развигор", "Литературен глас", "Литературен фронт". Автор е на сбониците с разкази "Дъждовни дни" (1901), "Когато слънцето захождаше" (1911), "Ева" (1923) и "Родната стряха" (1935). Публикува множество статии за чистотата на българския език.

През 1936 г. заедно с брат си съставя и издава „Българска енциклопедия“. През 1954 г. двамата съвместно публикуват и „Правописен речник на българския книжовен език“ подписан под псевдонима „Братя Славянови“.

През 2000 г. - Владимир Смирнов - български драматичен и филмов актьор от руски произход.

Владимир Смирнов е роден на 22.06.1942 г. Завършил Ленинградския театрален институт през 1965 г.

Роли: Сбогом, Приятели! (1970), Най-добрият човек, когото познавам ( 1973), Началото на деня (1975), Спомен (1974), Приключенията на Авакум Захов (1980), Среща на силите (1982), По следите на капитан Грант (1986).

За него:

Стефан Мавродиев: "Летеше по сцената.

Той беше звезда в най-хубавите години от историята на Младежкия театър. Вовата просто летеше из сцената. А след премиера се превръщаше в душата на най-страхотните купони в гилдията - грабваше китарата и пееше руски романси и забранените хитове на Висоцки. Неслучайно беше надарен с артистичност, неотразим човешки чар и мъжка хубост. 2000 година досега е особена жестока към актьорското съсловие. Най-любимите стихове на Смирнов бяха: "И стало безпощадно ясно, жизнь прошумела и ушла.""

Люба Алексиева: "Беше чудесен. Играехме непрекъснато заедно - и в първата му пиеса "Моят син Володя", и в "Тримата мускетари", и в "Дундо Марое", и в "Разбойник", и в "Един непредвиден приятел"... Пътувахме много - из България и в чужбина. Беше чудесен колега. Когато репетирахме с Младен Киселов "Любов необяснима" от Недялко Йорданов, се колебаех за образа си. Вовата изведнъж реши да ми даде съвет: "Бубо, дай по-категорично, по-самоуверено, по-настъпателно...", и се оказа, че много ми помогна. След това получих награда за ролята си от Съюза на артистите."

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 10 Август:

През 1867 г. четата на Панайот Хитов достига Княжевац, Сърбия.

През 1886 г. е осъществен контрапреврат, оглавяван от Стефан Стамболов и подполковник Сава Муткуров, организиран от русофобски настроени дейци с цел връщане на престола на детронирания на 9 август 1886 г. княз Александър I Батенберг. Организиран е от председателя на Народното събрание Ст. Стамболов и е подкрепен от началникът на пловдивския гарнизон С. Муткуров. На 11 август те се обръщат с прокламация към българския народ, в която обявяват правителството на В. Друмев за незаконно и призовават народните маси да защитят короната. Към София се отправят останалите верни на княза военни части от Южна България и Сливница. До княз Александър I Батенберг е изпратена телеграма, с която го приканват да се завърне в страната. На 12 август е съставено ново правителство начело с П. Каравелов. То обаче просъществува само 4 дни. Съставено е княжеско наместничество, което според чл. 19 на Търновската конституция трябва да управлява страната при отсъствието на владетеля. В състава му са включени Ст. Стамболов, П. Р. Славейков и д-р Г. Странски. Образувано е ново правителство начело с В. Радославов. Князът се отправя обратно за България. По пътя изпраща телеграма до руския император, с която иска съгласието му за оставането си на престола. Отговорът е отрицателен и княз Александър I Батенберг е принуден на 25 август 1886 г. окончателно да абдикира. Преди да напусне България, съставя Регентство, което да управлява страната до избора на нов княз. В него влизат Ст. Стамболов, П. Каравелов и С. Муткуров.

През 1908 г. в Гостивар и Одрин са основани български конституционни клубове от легализирани дейци на десницата на ВМОРО. Първите такива клубове са създадени във Велес и Битоля на 20 юли 1908 г. На 27 юли в Солун е основан клуб и изработените от него програмни документи са приети и от останалите клубове. Подобни клубове са учредени на 31 юли в Скопие, на 2 август - в Куманово, на 5 август - в Тетово, на 6 август - в Щип, на 7 август - в Кратово и Крива Паланка, на 10 август - в Гостивар и Одрин, на 15 август - в Кочани и Сяр, на 29 август - в Цариград.

През 1909 г. завършва учредителният конгрес на Българската народнофедеративна партия от дейци на левицата във ВМОРО (серчани) на базата на манифеста от 18 юли и на проектопрограмата от 14 август 1908 г.

През 1909 г. е открита е жп линията Левски-Свищов (51 км).

През 1923 г. е образувана нова правителствена партия Демократически сговор чрез обединение на Народния сговор, Обединената народнопрогресивна партия, демократите и радикалите. Последните влизат условно, ако сливането бъде одобрено от партийните им конгреси. В знак на протест Александър Малинов подава оставка от председателството на Демократическата партия. На 15 август е формиран 26-членен Управителен съвет и 8-членен Изпълнителен комитет. На 31 август е приет Временен правилник за управление до първия партиен конгрес. От 1 октомври излиза органът в. "Демократически сговор" . На 5 октомври са обединени младежките съюзи на трите партии в Сговора. В края на декември е създаден 70-членен Върховен партиен съвет с председател Андрей Ляпчев, председател на парламентарната група.

Начело на Демократическия сговор стои Централно бюро. Според устава на партията, приет на учредителния му конгрес, шефският институт в него е ликвидиран. Реален лидер на партията през управлението на първия сговористки режим (юни 1923 - януари 1926 г.) е проф. Ал. Цанков, който по това време е и министър-председател. От януари 1926 г. до юни 1931 г. на преден план в ръководството на Демократическия сговор излиза А. Ляпчев, който е министър-председател на второто сговористко правителство. След падането на сговористкия режим връх в Демократическия сговор се засилват противоречията и през май 1932 г. той се разделя на две самостоятелни формации със същото име. Начело на едната застава проф. Ал. Цанков, а на другата - А. Ляпчев.

Както по своя социален състав, така и по политическия си облик, Демократичния сговор е разнороден. Отначало в него участват буржоазни и дребнобуржоазни сили в лицето на народняци, прогресивни либерали, демократи, радикали и т.нар. "чисти сговористи" - от организацията Народен сговор. Демократическият сговор се оказва нетрайно политическо обединение. Още от самото начало на съществуването му в него започват ожесточени борби, с основна цел извличане на облаги от държавната власт.

През пролетта на 1924 г. от партията се отцепват част от радикалите начело със Ст. Костурков и част от демократите начело с Ал. Малинов и Н. Мушанов, които се обособяват в самостоятелни политически партии. През есента на същата година от Демократическия сговор се разграничават и двама от ръководните дейци на бившата Обединена народнопрогресивна партия. Засилват се борбите и в лагера на "чистите сговористи". Част от тях, които до правителствената промяна от януари 1926 г. поддържат проф. Ал. Цанков, след това минават в подкрепа на новия министър-председател А. Ляпчев.

През 1943 г. е създаден Национален комитет на ОФ: д-р Кирил Драмалиев (БРП), Кимон Георгиев (Звено) и Н. Петков (БЗНС “Пладне”), като Н. Петков не представлява партията си, а влиза самостоятелно. По-късно със същия статут влизат Григор Чешмеджиев (БРСДП) и Димо Казасов (независим).

През 1946 г. в дните 9 - 10 август се състои Десети пленум на ЦК на БРП (к), на който е приета резолюция за даване на "културна автономия" на Пиринския край. Изпълнен е "съветът", даден от Сталин през юни същата година, да се развие там "македонско съзнание" и така да се подготви бъдещото присъединяване на региона към Народна република Македония. На пленума БРП (к) поема ангажимента да популяризира в Пиринския край "македонския език и литература и историята на НРМ". Така партията пренебрегва българските национални интереси и историческите традиции в интерес на СССР и Югославия.

През 1950 г. е изпратена е българска нота до турското правителство, в която се отбелязва, че на 54 028 български турци вече са издадени задгранични паспорти, но само 15 835 от тях са получили турски входни визи и че турската страна създава пречки пред изселващите се. Предложението е Турция да приеме 250 000 български турци, пожелали доброволно да се изселят, като този процес приключи в тримесечен срок. На 22 август Турция протестира, защото според нея Конвенцията за установяване, подписана между двете страни през 1925 г., не предвижда масово изселване, нито срокове за приключването му.

През 1950-1951 г. страната напускат 156 410 турци, през 1969-1979 г. - 114 420, а през лятото на 1989 г. - над 220 000. В периода 1984 г. – 1985 г. се осъществява масово смяна на имената на българските турци.

На 8 май 1984 г. Политбюро на ЦК на БКП приема решение за продължаване на обичайните модернизационни мероприятия, с които да се подобри интеграцията на турското малцинство в българското общество.

Решението е подкрепено и от Тодор Живков. Той предлага "всички партийни държавни и стопански организации да провеждат партийната политика към групата на българските граждани с турско-арабски имена, наричани в документа "български турци" при зачитане на Конституцията". С това решение се набелязват и редица мероприятия за икономическото развитие, патриотичното възпитание и приемането във ВУЗ на младежи от тази етническа група. В документа обаче не е споменато за необходимите мерки, които трябва да се вземат, и е изготвено допълнително решение, утвърдено с протокол №371/1984 в отдел "Деловодство" на ЦК. С него се набелязват серия мероприятия срещу протурската и проислямска пропаганда, срещу учители "български турци" с националистически и други прояви, за материална и социална подкрепа на браковете между българи и "български турци". В изказването си Живков подкрепя и двата проекта и посочва, че по етническия въпрос решенията следва да се изпълняват при пълна секретност.

Посочва се още, че е необходимо да се работи за повсеместна употреба на български език. Дадени са указания говорещите друг език, особено турски, да не бъдат обслужвани в обществени заведения и учреждения. За успешно решаване на въпроса е посочено, че е необходимо изселване на някои националисти, настроени протурски.

Извън протокола Живков заявява, че е взел еднолично решение за смяна на имената на “българските турци”. Това решение е подкрепено от министър – председателя Георги Атанасов. Предвидено е решението на Тодор Живков да бъде реализирано чрез партийния апарат на БКП под ръководството на премиера Г. Атанасов и на държавните репресивни органи под ръководството на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. Указания от Тодор Живков Атанасов и Стоянов получават на 10 декември 1984 г. На проведено съвещание на ръководството на МВР е разпоредено да бъде предприето преименуване на българските граждани с турски имена във всички окръзи.

С решение на Политбюро на БКП в края на месец декември 1989 г. е отречен т.нар. “Възродителен процес”. През 1991 г. прокуратурата на въоръжените сили повдига обвинения срещу Димитър Стоянов, Тодор Живков, Пенчо Кубадински, Георги Атанасов и Петър Младенов. Делото многократно е внасяно от прокуратурата за разглеждане във Върховния съд, като е връщано за доразследване.

Родени:

През 1858 г. г. - Георги Стоянов Тодоров - български офицер, генерал от пехотата.

Брат е на Александър Теодоров-Балан. Завършва Военното училище в София с първия випуск (1879 г.). Учи в Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург. Участва в Съединението и Сръбско-българската война (1885 г.). По време на Балканската война (1912-1913 г.) е командир на 7-ма пехотна Рилска дивизия, генерал-лейтенант (2 август 1915 г.). По време на Първата световна война е командващ Втора армия в Македония, а по-късно на Трета армия в Добруджа. От началото на 1918 г. е помощник-главнокомандващ на действащата армия. Умира на 16 ноември 1934 г. в София.

През 1872 г. - Велико Вълков Йорданов - български писател, изследовател на народното творчество, старата българска литература, Възраждането, с принос към учебното, библиотечното и музейно дело, литературен критик.

Следва литература, естетика и философия в Лайпциг (1893-1898 г.), където общува с П. П. Славейков. До 1907 г. учителства в Сливен, Разград и София. От 1907 г. е в Министерството на народната просвета, директор е на Народния театър (1917-1918 г.), директор е на Народната библиотека (1928-1934 г.). Превежда от немски език, публикува статии на сръбски, немски и френски език, съставя антологията "Българска белетристика" (1922 г.). Умира на 6 февруари 1944 г. в София.

През 1875 г. - Стоян Кирков Киркович - български лекар.

Завършва медицина във Виена. Професор е в СУ “Св. Климент Охридски” по вътрешна патология. Основател и пръв директор е на клиниката по пропедевтика на вътрешните болести в Софийския медицински факултет, която ръководи 30 години. Автор е на учебници и ръководства по вътрешни болести.Умира на 14 март 1960 г.

През 1931 г. - Ради Димитров Радев - български философ.

Завършва философия в СУ “Св. Климент Охридски” през 1953 г. Специализира в Германия и Франция. Преподавател е във Философски факултет на Софийския университет от 1959 г. От 1969 г. е доцент, а от 1977 г. – професор по история на философията. Декан на Философски факултет на Великотърновския университет. Главен редактор е на списание "Философия". Сред популярните му съчинения: "Материалистически постижения в гносеологията на Аристотел" (1961 г.), "Из историята на арабската философия" (1966 г.), "Критика на неотомизма" (1970 г.), "Философия на елинизма" (1973 г.), "Неотомизмът - "модерна” философия на католицизма" (1976 г.), "Епикур" (1976 г.), "Сократ" (1980 г.), "Хераклит" (1986 г.), "Аристотел" (1988 г.), "Аристотел. Историческа съдба на неговата философия" (1989 г.), "Велики философи" (1990 г.). Автор е на учебниците: "Антична философия. Христоматия" (1977 г., 1988 г., 1995 г.), "История на античната философия" (1981 г., 1983 г.), "Антология по средновековна философия" (1986 г.), "Средновековна философия" (1994 г.). Съавтор на "Философите. Кратък речник" (1992 г.; 1995 г.).

Починали:

През 1965 г. - Георги Александров Стаматов - български драматичен и филмов актьор, режисьор и педагог.

Роден на 1 януари 1893 г. в Стара Загора. Следва право в СУ “Св. Климент Охридски”. От 1912 г. участва в “Съвременен театър” на Матей Икономов. През 1914 г. постъпва в Народния театър в София, където работи до 1964 г. Той е един от основателите на Държавното висше театрално училище през 1948 г. (дн. НАТФИЗ). В киното дебютира с мелодрамата “Малката” (1959 г.), а постига признание и творчески успех с “Тютюн” (1962 г.).

През 1970 г. - Асен Георгиев Христофоров - български писател.

Роден на 16 декември 1910 г. в Пловдив. Завършва Робърт колеж в Цариград (1931 г.) и икономически науки в Лондонския университет (1934 г.). Работи в Българска народна банка и в Главна дирекция на статистиката (1935-1938 г.). Преподавател е в Държавното висше училище за финансови и административни науки (1939-1943 г.). Доцент е в Юридическия факултет на Софийския университет от 1943 г. Професор е във Факултета за стопански и социални науки към Софийския университет (1945-1947 г.). Член е на Съюза на българските писатели. Автор е на съчиненията : “Скици из Лондон” (1945 г.), “Боен път” (1955 г.), “Скици из Рила” (1957 г.), “В дебрите на Рила” (1957 г.), “Мацакурци” (1958 г..), “Планинари” (1959 г.), “Ангария” (1960 г.), “Исковете” (1962 г.), “Трима с магаре на Рила” (1960 г.), “Кутрето на школо” (1964 г.), “Иманяри” (1965 г.), “Говедарци и околностите” (1967 г.), “Вуцидей. Иманяри” (1970 г.), “Поля, гори и хора” (1970 г.).

През 1987 г. - Марко Константинов Минков - български литературен историк, преводач, доктор хонорис кауза на Шекспировия институт при Бирмингамския университет.

Роден на 15 юли 1909 г. в Самоков. Един от най-добрите познавачи на Шекспир в света. Учи в Холандия и Англия. Следва класическа филология в Софийския университет (1928-1929 г). Завършва английска филология в Берлинския университет (1933 г.). Работи като учител в София (1935-1938 г.). Преподавател е по германистика в Софийския университет, чете лекции по английска литература и английски език. Професор е от 1945 г. Завежда Катедрата по английска филология в Софийския Университет от 1946 г. Почетен доктор на Шекспировия институт при Бирмингамския университет от 1966 г., почетен член в на Shakespeare Association of America от 1976 г., член е на бюрото на авторитетното сп. “Shakespeare’s Survey” от 1948 г. Много от научните му публикации са печатани в чужбина. Сътрудник на английското списание “Shakespeare Quarterly”, “English Studies”, “Renaissance Studies”, “Shakespeare Jahrbuch”, “Renaissance Drama” и др. Автор на учебници и учебни помагала по английски език - текстология и стилистика. Автор е на съчиненията: “Шекспир. Епоха и творчество” (1946 г.), “An English Grammar” (1958 г.), “English Phonetics” (1963 г.), “The Study of Style” (1966 г.), “A Hystory of English Literature. Part I-II” (1970 г.), “Shakespeare - First Steps” (1976 г.), “Things Supernatural and Causeles. Shakespearian Romance” (1987 г.).

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 11 Август:

През 1791 г. по време на Руско-турската война (1787-1791 г.) руският флот под командването на адмирал Ушаков побеждава турския флот край нос Калиакра. След победата на руската флотилия турският флот окончателно губи своето господство във водите на Черно море. За извоюваната победа при нос Калиакра адмирал Ушаков получава орден Св. Александър Невски. Същия ден в Галац турците подписват предварителните условия за мир с Русия.

През 1877 г. на 11 (23) август е най-тежкият ден от отбраната на Шипка.

От 9 (21) до 11 (23) август 1877 г. на връх Св. Никола (днес връх Столетов), връх Шипка и Орлово гнездо войските на Сюлейман паша срещат руско-българския отряд на ген. Н. Г. Столетов. След битката при Стара Загора Сюлейман паша насочва войската си (27 000 редовна войска - без башибозука, и 34 оръдия) за преминаване на Шипченския проход. Придвижванията на турските войски остават неизвестни за руското командване и то ги очаква на друго място. Едва на 7 (19) август ген. Столетов донася, че целият корпус на Сюлейман паша е построен срещу Шипка, че силите му са огромни, но че неговите бойци (Тридесет и шести Орловски пехотен полк и пет български опълченски дружини - 5500 души с 27 оръдия) ще се бият докрай и че подкрепления "са крайно необходими". На 9 (21) август сутринта войските на Реджеб паша започват атака срещу позициите на връх Св. Никола, а челните части на Шакир паша настъпват срещу Орлово гнездо. Положението на защитниците на прохода се влошава и от липсата на вода. Турската пехота държи под постоянен обстрел единствения водоизточник - един ручей в източното подножие на връх Св. Никола. В отбраната на Шипченския проход българските опълченци се сражават героично. Отблъсквайки 7 атаки през първия ден, руско-българският отряд дава 250 убити и ранени. Решителният и най-тежък бой започва на 11 (23) август. Още призори турците откриват артилерийски огън по цялата позиция. Около 10 ч. турците получават подкрепление. Към обяд всички турски атаки са отбити, но положението остава тежко. Патроните и снарядите са на привършване. Към 17 ч. настъпва критичният момент. По скатовете лежат труповете на повече от 1380 защитници. В боя се хвърлят всички, включително и тежко ранените. Суеверен страх обхваща турците, когато срещу тях полетяват трупове. В последния момент пристига помощ. Ген. Радецки пристига с две сотни казаци и взвод планинска артилерия. Шипка е спасена, а армията на Сюлейман паша не успява да се съедини с войските на Мехмед Али паша и да подпомогне Осман паша, отбраняващ Плевен, и заедно да изтласкат руската Дунавска армия северно от р. Дунав. По време на 3-дневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 руски войници и офицери и 535 български опълченци, а загубите на противника - на повече от 8200 души. Турците минават към отбрана.

През 1923 г. с постановление на българското правителство са отпуснати 30 000 000 лв. за подпомагане на бежанците и още толкова за подпомагане на инвалидите, сираците и вдовиците от войните.

През 1941 г. на юг от устието на Камчия са стоварени две групи от българи-инструктори за партизанското движение, начело с Цвятко Радойнов и Съби Димитров (14 души), изпратени от СССР за изграждане на военно-разузнавателна организация.

През 1944 г. по време на Втората световна война (1939-1945 г.) англо-американската авиация извършва бомбардировка над с. Койнаре.

През 1948 г. Българският Национален Комитет се регистрира не само като антифашистка, но и като антикомунистическа организация и получава признание от западните държави като единствен официален представител на българската политическа емиграция по света.

През 1984 г. Варненският делфинариум е открит за посетители. Делфинариумът е изграден от алуминий и стъкло с оригинална архитектура. Строителството му отнема 7 месеца. Намира се в северната част на Варненската Морска градина. Той разполага с 1134 места. Представленията на делфини включват акробатика, баланс и танци върху водата. Първите делфини, пристигнали в делфинариума още през 1984 г. са Пипи, Попи, Рейна и Сплит. Те всички са от вида Tursiops Truncatus. По-късно са закупени още делфини, някои се раждат тук. В момента атракциите се изпълняват от Пипи, Доли, Кимбо и Йоана, въпреки че Пипи е на над 30 години и се появява рядко. Йоана, която е родена в делфинариума, прави своя дебют през 2001 г. Варненският делфинариум е единственото подобно съоръжение на Балканския полуостров и предлага на многобройните си гости уникалната възможност да се насладят на невероятните способности на интелигентните морски бозайници.

dolphinarium.jpg

През 1999 г. от Европа, включително и от българското северно Черноморие, се наблюдава последното за 20 век пълно слънчево затъмнение. Около 350 милиона хора в Европа и Азия стават свидетели на затъмнението. Феноменът започва над Атлантическия океан, стотина мили източно от Бостън, Северна Америка. Първите свидетели на явлението са жителите на остров Сицилия. В Румъния то може да се наблюдава най-продължително. Йордания и Сирия обявяват деня за национален празник.

Първото пълно слънчево затъмнение за 21 век е на 21 юни 2001 г. То се наблюдава на много по-малка територия в сравнение със затъмнението от 1999 г. Най-добре се вижда в южната част на Африка.

Родени:

През 1854 г. - Михалаки Георгиев - български писател и обществен деец на следосвобожденска България.

Развива активна обществена дейност, помага на руснаците по време на Руско-турската война (1877-1878 г.). След Освобождението заема отговорни обществени длъжности. Издава в. "Балканска трибуна" (1906-1908 г.). Той е един от основателите на дружество "Славянска беседа", на Физико-медицинското общество и на Българското земеделско дружество. От 1884 г. е редовен член на БКД (днес БАН). Първите си разкази печата в сп. "Денница" през 1890 г. Негови съчинения са "Така се лъже човек. Хумореска" (1899 г.), "Три срещи. Спомени от миналото" (1899 г.), "От късмета е всичко на този свят" (1904 г.), “Разкази и хуморески” (т. I, т. II, 1919 г., 1921 г.) и др. Умира на 14 февруари 1916 г. в София.

През 1882 г. - Кимон Георгиев - български политик и държавник.

Завършва Военното училище в София и участва във войните от 1912–1918 г. като офицер. Като един от основателите на Военния съюз, Георгиев е избран за член на централното му ръководство. Участва в ръководството и на създадения през 1922 г. Народен сговор. Кимон Георгиев е сред главните организатори на държавния преврат на 9 юни 1923 г. Включва се в изграждането на Демократическия сговор. От 1926 г. до 1928 г. е министър на железниците, пощите и телефоните в правителство на Андрей Ляпчев. Налага се като лидер в Политическия кръг "Звено". Активно участва в подготовката и провеждането на държавния преврат на 19 май 1934 г. От 19 май 1934 г. до 22 януари 1935 г. заема постът министър-председател. Вътрешната му политика прокарва идеята за надпартийна власт и управление на елита. За целта е отменена Търновската конституция и е разпуснато Народното събрание. Във външната си политика се стреми към сближаване с Югославия и Франция, възстановява дипломатическите отношения със СССР. Влиза в конфликт с царя. След януари 1935 г. преминава в опозиция. Постепенно заема демократични позиции и търси сътрудничество с БЗНС "Ал. Стамболийски", а по-късно и с РП. Привърженик е на сътрудничеството със СССР. Обявява се срещу съюза на България с хитлеристкия блок в началото на Втората световна война 1939–1945 г. През 1942 г., заедно с ръководения от него Политически кръг "Звено", приема предложението на БРП за образуване на Отечествен фронт. Избран е в Националния комитет на ОФ. От 9 септември 1944 г. до ноември 1946 г. е министър-председател на първото отечественофронтовско правителство. След това заема редица важни държавни постове: министър на външните работи (до декември 1947 г.), министър на електрификацията и мелиорациите (до март 1959 г.), председател на Комитета по строителство и архитектура, зам.-председател на МС, зам.-председател на Националния съвет на ОФ. Умира на 29 септември 1969 г.

През 1944 г. - Христо Калчев - български писател белетрист, публицист.

Завършва английска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като драматург в театрите в Русе, Пазарджик; член на СБП (до 1990 г.). Бивш състезател по фехтовка (сабя). Изявява се и като публицист с много статии в българския печат, води рубриката “Рубикон” във в. “Демокрация” от самото му създаване. Първата му книга е сборник с разкази “Инерция” (1974 г.). Други негови книги са “Предел” (сборник с разкази и новели), “Железният кон” (сборник с новели), “Монолог” (сборник с новели). Пише романите “Луда вода”, “Вътрешна светлина”, “Опит за оцеляване”, “Студен огън”, “Нежни вълци”, трилогията “Белият дявол”, поредицата вулгарни романи: “Нерон Вълка”, “Калигула Бесния”, “Цикълът на Месалина”, “Ликвидирайте генерала”, “Оратория за козел и ангорска котка”, “Кървавият път на коприната”. Умира на 22 март 2006 г.

Починали:

През 1956 г. - Минчо Колев Нейчев - български политик.

Роден на 23 март 1887 г. в Стара Загора. Завършва право и философия с докторат в Швейцария (1908 г.). Участва в Септемврийския селски бунт (1923 г.). Член е на ЦК на БРП (к.) от 1945 г., член на Политбюро на ЦК на БКП (1949-1954 г.). Бил е министър на правосъдието (1944-1946 г.), министър на народната просвета (1946-1947 г.) и министър на външните работи (1950-1956 г.). Председател е на Великото народно събрание (1947-1950 г.) и на Президиума на НС (1950 г.). Оглавява конституционната комисия за изработване на проекта за конституцията на Народна Република България (1947 г.).

През 1963 г. - Никола Димитров Обрешков - български математик, академик (1945 г.), д-р по математика в университета в Палермо (1932 г.), д-р по математика в Сорбоната в Париж (1933 г.).

Роден на 6 март 1896 г. във Варна. Завършва математика в СУ “Св. Климент Охридски” през 1920 г., след което от 1922 г. до 1923 г. специализира в Берлин. Никола Обрешков е доцент (1922-1925 г.), професор (1925 г.) и ръководител на Катедрата по висша алгебра и теория на вероятностите (1928-1963 г.) в СУ “Св. Климент Охридски”. Има значителен научен принос в различни области на математиката. Създава научна школа.

През 1986 г. - Любомир Кабакчиев - български театрален и филмов актьор.

Роден на 1 декември 1925 г. в Казанлък. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1950 г.) и ВИТИЗ (днес НАТФИЗ, 1953 г.) при Кр. Мирски. Работи активно в телевизията и по-рядко в киното. Участва в “Утро над родината”, “Наша земя”, “Димитровградци”, “Ребро Адамово”, “В навечерието”, “Стръмната пътека” (1961 г.), “13 дни” (1964г .), “С пагоните на дявола” (тв, 1967 г.), “Двойникът” (1969 г.), “На всеки километър” (тв, 1969-1972 г.), “Войниците на свободата” (1977 г.), “Константин Философ” (1983 г.). Участва в много телевизионни постановки: “Човекът от досието” (1966 г.), “Рожден ден” (1971 г.), “Рози за д-р Шомов” (1972 г.), “Първият удар” (1972 г.), “Елегия” (1976 г.), “Годежна вечеря” (1977 г.), “Силни времена” (1978 г.), “Хора и богове” (1979 г.), “Клопка” (1983 г.), “Рози за д-р Шомов” (1984 г.), “Забравете този случай” (1985 г.), “Ретро” (1986 г.) и др.

През 1988 г. - Мара Георгиева (М. Г. Нанева) - българска скулпторка.

Родена на 11 юли 1905 г. в Чирпан. Член-основател е на Дружеството на новите художници. Създава портрети и тематични композиции: "Копачки" (1930 г.), "Сеяч" (1930 г.), "Класосъбирачка" (1934 г.) и др. Създава портрети и характерни типове на обикновени хора: "Студентка" (1933 г.), "Работник бронзолеяр" (1938 г.). Създава серия портрети на изтъкнати българи, хора на изкуството и културата: "Проф. Никола Маринов" (1932 г., бронз), "Станка Чичовска" (1941 г., бронз), "Добри Христов" (1931 г., тониран гипс), "Олга Кирчева" (1935 г.), "Зорка Йорданова" (1938 г., изкуствен камък). След 1944 г. работи в областта на монументалната скулптура и създава редица паметници, предимно портретни: "Г. Кирков" (1954 г., бюст), "Александър Боримечков" (1955 г.), "Д-р Иван Богоров" (1970 г.) и др. През 1954 г. заедно с В. Емануилова създава централната трифигурна група на паметника на Съветската армия в София.

През 1991 г. - Кольо Севов - български писател.

Роден на 23 септември 1933 г. в с. Черна могила, Хасковско. Завършва гимназия в Хасково. През 1951-1952 г. работи в родопския минен басейн. Служи като матрос във Военноморския флот (1952-1955 г.), електротехник на яз. “Студен кладенец” (1955-1956 г.). Завършва Библиографския институт в София през 1958 г. Автор е на филмови и телевизионни сценарии. Стихотворенията му са преведени на много езици. Негови съчинения са “Котвите се вдигат” (стихосбирка, 1961 г.), “Моряшки възел” (стихосбирка., 1964 г.), “В средата на лятото” (стихосбирка., 1969 г.), “По високото било” (лирически поеми, 1971 г.), “Големият ден” (стихосбирка., 1972 г.), “Индустриален пейзаж” (стихотворения и поеми, 1974 г.), “Дневник с адрес” (художествена публицистика, 1976 г.), “Есенно море” (стихосбирка., 1976 г.); “Моите странствания” (пътеписи, 1978 г.), “Походно легло” (поеми, 1978г .), “Между два празника” (стихосбирка., 1979 г.), “Под едно небе” (есеистични разговори, 1979 г.), “Насрещни ветрове. Стихове” (1980 г), “Чужди грехове” (1980 г.), “Оброк” (1981 г.), “Айсберги” (1982 г.), “Градището. Роман” (1982 г.), “Безбрежия” (1983 г.), “Книга на живите” (1984 г.), “Безветрие” (1985 г.), “Непредвидено време” (1989 г.) и др.

През 1995 г. късно вечерта край столичния кв. „Люлин, на 200 метра от разклона за Банкя, челно се блъскат военен камион ГАЗ-53 и трактор Т-150 К. Един лейтенант, двама ефрейтори и 11 редници от поделение 58410 в Обеля загиват на място. Войниците се връщали от строителен обект в местността Манастирски ливади. Оцеляват само двама - 19-годишният Кръстьо Дунчев и 49-годишният шофьор на трактора Любен Ковачки.

През 1996 г. - пророчицата Ванга (Вангелия Пандова Гущерова).

Родена на 31 януари 1911 г. в Струмица. След смъртта й нейните почитатели, организирани от Светлин Русев, изграждат в нейна памет на Рупите храм "Света Петка" с фрески на Светлин Русев.

160px-Vanga.jpg270px-Rupite_STA50116.JPG

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 12 Август:

0913a295b4e4028378640da16b7350d3.jpg

По традиция на 12 и 13 Август се провежда Роженският събор.

Съборът има над сто-годишна история. Началото е поставено през 1898 г., когато границата на България и Турската империя минава през връх Рожен и спонтанно родовете от двете страни на границата се събрали на върха.

На събора през 1961 година изгрява "Чудото на Рожен" - самобитният гайдарски оркестър "Сто каба гайди". Тук е извършен и записът на песента "Излел е Дельо хайдутин" в изпълнение на Валя Балканска, излетяла в космоса със совалката Вояджър.

Вояджър и Валя Балканска

Истинското началото на Роженския събор е поставено далеч във времето и се дължи на силната и здрава традиция в Родопите да се почитат оброчищата. Празниците им обикновено са през летните месеци, когато мъжете се прибират по домовете. През останалото време на годината те са на “гурбет” по далечни чужди места.

На Роженските поляни са почитани стари черковища, свързани с християнски светци, чиито празници са в рамките на 2 месеца - юли и август. Макар и на близки дати в календара, те били редовно посещавани от жителите на с. Соколовци, в чиито землище са. Празничният ден започвал с молебен, но основно място в него било отредено на веселбите, песните и хората. Изпълнявали се съборянските песни.

Селището Соколовци остава в пределите на Османската империя, а най-хубавите му пасища - в Източна Румелия. До 1885 г. и Съединението границата е формална и постовете не създават проблеми за преминаване през нея. Петте параклиса на Рожен са почитани, съборите на тях се посещавали и от други селища, особено този на св. Пантелеймон.

Проблемите за преминаване през границата се засилват след 1892 г. и създаването на с. Проглед от изселници от Соколовци. Това затруднява честия достъп до параклисите на Рожен. Отец Ангел Инджов, свещеник в с. Соколовци, дава идея за общ събор, като през 1898 г. призовава енориашите си да почетат всички светии на роженските параклиси в деня на св. Пантелеймон, но на параклиса “Св. Кирик и Юлита”, където и до днес се провежда съборът.

В този период, края на ХIХ и първото десетилетие на ХХ в. Роженският събор придобива нов смисъл. Той масово е посещаван от българите от двете страни на граничната линия. За три дни на роженските поляни се стичат родопчани от Ахъчелебийско, Чепеларско и Широколъшко, разделени от българо-турската граница. Рожен става мястото, където роднини и близки се срещат веднъж в годината, разменят новини и най-вече веселят се заедно. Рожен става символ на свободата и българското единство.

През 1908 г. съборът протича особено тържествено. В Османската империя е започнала младотурската революция, дадена е “свобода и опрощение” за българските поборници-илинденци. Чепеларският граничен пост и тамошната интелигенция отправят специална покана към турския щаб в Смолян да гостуват на събора на Пантелей. Турските офицери приемат поканата и оповестяват опрощението за родопските комити. На събора присъстват известните в целия район освен като комити и като прочути гайдарджии Хвойню от Левочево, Лакудата от Чокманово и Лютата от Смолян.

След 1912 г. Роженският събор губи политическото си значение, придобито по стечение на обстоятелствата във връзка с граничната линия. Но запазва духа на традицията, времето и мястото на провеждането, ролята на средище за хората от Среднородопието. На Рожен се правят все повече родови и дружески срещи на изселени във вътрешността на страната родопчани.

Създаването на Смолянски окръг дава нова насока в развитието на Роженския събор. През август 1961 г. е проведен тридневен събор-надпяване, организиран от Министерството на просветата и културата, Управлението за радиоинформация и телевизия, Дома на народното творчество - София, и Окръжен народен съвет - Смолян. Това е третият за страната събор-надпяване след Граматиково и Тервел и е обявен от специалистите за най-значимото фолклорно събитие на годината. На Рожен вземат участие над 500 самодейци певци и инструменталисти. Възторжено ги аплодира 60-хилядна публика, твърде разнолика по състав родопчани и представители на родопските дружби, видни български писатели, музикални дейци, журналисти, фолклористи, много туристи и курортисти, почитатели на родопската музика. За специалистите по фолклор и за радиожурналистите “Рожен 61” е изключително успешен - представена е цялата Среднородопска област, изслушани и записани са над 1500 автентични песни, открити са нови гласове и майстори свирачи. Жури и публика имат шанса да се срещнат с феномени като най-стария изпълнител дядо Стоян Делигегов, на 91 г., родом от Чокманово, навремето тежък кехая, с репертоар от над 600 песни.

Следват години, през които Роженският събор търси социалната си значимост чрез национални събори на туристи, автомобилисти, на българо-съветската дружба или на единните родословни корени. Важно е, че не губи същността си като сцена на родопския фолклор.

Връх в развитието на събора през тези години е “Рожен 72”. Изявяват се 3500 самодейци. Гайдарите са 300, представени от оркестъра за възрастни и детско-юношеския и от свирачи от различни селища. Публиката достига 150 хиляди души.

През 1993 г. за първи път съборът на Рожен е национален. Поканени са и участват състави и индивидуални народни изпълнители от цялата страна и е представено разнообразното и невероятно богато фолклорно наследство на България.

В своята над стогодишна история Роженският събор носи най-големите ценности и отлики на българския народностен дух, почитане на традициите, на семейството и родовите корени; поклонение пред светците-покровители, завещани от дедите; воля за свобода, неподвластна на разделяне от държавни граници; простор и триумф на родопския фолклор. Рожен и съборът са едно наследство, в което намираме идентичността си като българи.

През 1860 г. във Варна е открито българско училище.

За учител e поканен Константин Арабаджиев от Търново. Година по-късно започва строежът на нова двуетажна училищна сграда. Това начинание среща съпротива от страна на гръцката и гагаузката общност, затова се налага да се потърси влиянието на Иларион Макариополски. След неговото застъпничество българите във Варна получават султански ферман, който им разрешава да построят свое училище. То е открито на 25 юли 1862 г.

През 1875 г. на заседание на Българския революционен централен комитет е взето решение за организиране и избухване на Старозагорското въстание (1875 г.). През май 1875 г. избухва въстание в Босна и Херцеговина, което поставя началото на Източната криза. БРЦК преценява, че е настъпил благоприятен моментът за общо въстание в България.

Старозагорското въстание (1875 г.) има за цел освобождение на България от османско иго. В плана на въстанието Българският революционен централен комитет набелязва главните райони за действие, а така също и комитетите, които ще ги ръководят. Определени са и главните апостоли: Никола Обретенов - за района на Русе, Шумен, Варна и Разград; Михаил Сарафов - в Търновско; Панйот Волов - в Троянско; Ст. Драгнев - в Ловеч; Стефан Стамболов - в Старозагорско; Т. Стоянов и С. Танасов - в Сливенско. Заедно с тях в подготовката на въстанието вземат участие и други революционни дейци като Иларион Драгостинов, Ив. Хаджидимитров, Георги Икономов, братя Жекови и пр. Планът на БРЦК предвижда въстанието да бъде подкрепено с чети отвън, да се подпали Цариград от група, ръководена от Стоян Заимов и Георги Бенковски.

Старозагорското въстание завършва с поражение. Причините за това са от най-различно естество: краткото време, с което разполага Българският революционен централен комитет, не му позволява да извърши необходимата подготовка. Не са без значение и предателствата, извършени от някои местни чорбаджии.

Неуспехът на въстанието предизвиква остра криза в Българския революционен централен комитет. Христо Ботев се оттегля от него и не много след това комитетът на практика престава да съществува. Въпреки поражението му обаче Старозагорското въстание изиграва не малка роля за засилване на общия революционен подем сред българския народ. То показва нарасналото национално и политическо съзнание на населението и заедно с това допринася за задълбочаване на общата криза в Османската империя.

През 1886 г. след превратът на 8 срещу 9 август извършен от група офицери русофили, недоволни от външнополитическия курс на княз Александър I Батенберг, на 12 август 1886 г. е съставено княжеско наместничество в състав: Стефан Стамболов, Петко Рачов Славейков и Георги Странски. Кабинетът на митрополит Климент подава оставка. Новият кабинет е образуван от представители на различни политически сили, обединени около идеята за предотвратяване на гражданска война и политическата криза. Правителството е назначено с прокламация “Към българския народ” от 12 август 1886 г. За министър- председател е назначен Петко Каравелов. Два дни по-късно, след като е предотвратена опасността от гражданска война Стефан Стамболов изпраща телеграма до княз Батенберг, намиращ се по това време в Австро-Унгария, с която го кани отново да заеме престола. Част от войсковите единици, които участват в бунта, са разформировани, а офицерите са разжалвани или дадени под съд. Поради разногласия при оценката на вътрешнополитическото положение между ръководителите на контрапреврата и правителството Каравелов подава оставка на 16 август 1886 г.

През 1906 г. в периода 12 - 15 август в София се провежда Първият учредителен конгрес на Радикалдемократическата партия. Изработва се устав и програма на партията. За председател е избран Найчо Цанов (на снимката).

През 1920 г. в периода 12 - 20 август Българска църковна делегация, състояща се от архимандрит Стефан и протопрезвитер професор Стефан Цанков участва в подготвителната конференция в Женева на икуменическото движение "Единство на църквите".

През 1941 г. с министерско постановление еврейските трудови групи преминават от Министерството на войната към Министерство на общите сгради, пътищата и благоустройството.

Еврейски въпрос е условно обозначение на расовата и етническата дискриминация спрямо еврейското население в Европа в навечерието и по време на Втората световна война (1939–1945 г.). Проповядвана най-открито от немските националсоциалисти. След идването на А. Хитлер на власт в Германия (1933 г.) става и официална държавна доктрина.

Под натиска на Берлин антиеврейската политика се възприема и от редица европейски държави, сред които и България. На 24 декември 1940 г. правителственото мнозинство в XXV Народно събрание гласува специален Закон за защита на нацията, чрез който се регламентира лишаването на българските евреи от граждански и политически права, отстраняването им от стопанския живот на страната и отчуждаването на имуществата им. След като България подписва тристранния пакт (1 март 1941 г.), тя е подложена на още по-голям натиск от страна на хитлеристка Германия. От началото на 1942 г. годното за физическа работа еврейско население е разпределено принудително в работни групи и изпращано на обекти, където се изисква упражняването на тежък физически труд. Пристъпва се и към непосредствени мерки за ликвидиране на българските евреи. На 22 февруари 1943 г. е сключено специално споразумение между пълномощника на Гестапо Т. Данекер и комисаря по еврейските въпроси на България Ал. Белев за депортиране на 20 000 д.уши в лагерите на смъртта. Междувременно в столицата и други градове на страната непрестанно се предприемат нападения и погроми над еврейски домове и цели махали. От друга страна, против Закона за защита на нацията, както и срещу предприетите дискриминационни действия срещу българските евреи, надигат глас видни обществени и културни дейци – Янко Сакъзов, Д. Казасов, Л. Стоянов и др. В протестната акция се включват и видни представители на Българската православна църква – митрополитите Стефан Софийски и Кирил Пловдивски, както и цели обществени организации – Съюзът на адвокатите, Съюзът на лекарите, Съюзът на художниците и др. При тази обстановка цар Борис III и тогавашното правителство на проф. Богдан Филов не се решават да изпълнят постигнатата договореност с Берлин. Като "компромисен вариант" е възприето депортирането на евреи само от новоприсъединените земи в Беломорието и Тракия. През март 1943 г. под предлог за прехвърлянето им във вътрешността на България 11 836 души евреи са отведени до дунавските пристанища и от там отправени за концентрационните лагери. Разработва се и нов план за допълнително депортиране на още 8 560 души евреи. Неговата реализация не се осъществява поради острата протестна вълна, в която се включват и някои дотогавашни правителствени симпатизанти – Димитър Пешев, подпредседател на Народното събрание, и др. Те обаче набързо са свалени от заеманите от тях постове. Друг съществен фактор, който попречва за изпращането на новата група български евреи към Полша, е настъпилият обрат в хода на Втората световна война. Войските на Вермахта през 1943 г. и 1944 г. търпят тежки поражения не само на Източния, но и по другите фронтове. Между стъпките, които предприема дошлото на власт в началото на септември 1944 г. правителство на Константин Муравиев, е и отмяната на антисемитското законодателство в страната. На практика обаче действителното възстановяване на гражданските и политическите права на еврейското население в България настъпва след политическата промяна на 9 септември 1944 г.

За приноса на Учителя и ролята на Бялото Братство - тук

През 1965 г. в периода 12 - 15 август в Копривщица се провежда Първият национален събор на народното творчество.

Надпяването става на 7 естради в местността “Войводенец” близо до Копривщица. Участниците са 4 000 души – народни певци, свирци, танцьори, разказвачи на приказки и легенди от цялата страна. Показани са много народни носии и народни художествени занаяти. Първият събор определя облика на следващите събори. Наградите са 100 златни, 160 сребърни, 190 бронзови медали и 1 144 грамоти.

През 1994 г. е учреден е “Съюз за отечеството”. Регистриран през септември същата година. Председател е Гиньо Ганев. Други по-видни дейци: Кольо Георгиев, Румен Статков, Румен Скорчев и др.

Родени:

През 1839 г. - Иван Попхристов Кършовски - български книжовник, общественик, участник в борбата за освобождение на България от турско иго.

Учи в Елена и Свищов. Работи като учител на различни места. Постъпва в Първа българска легия на Г. С. Раковски (1862 г.); в Белград остава до 1864 г. Учителства в Добруджа и се занимава с революционна дейност (1865-1866 г.). Емигрира в Румъния и се включва в организирането на чети през Дунава (през 1867 г. е писар в четата на П. Хитов), включва се във Втората българска легия в Белград (1868 г.). След кратък престой в Одеса се установява в Румъния. Един от дейните членове на Гюргевския революционен комитет. В Плоещ издава на румънски език в-к “Вултурул” и “Индепенденца национала” (1876-1877 г.). След Освобождението е съдия, адвокат, член на Либералната партия, народен представител в I и II НС. Доброволец в Сръбско - българската война (1885 г. ). Редактор на вестник “Струма” (1889 г.), “Вардар” (1889-1891 г.), “Юнак” (1898-1900 г., заедно с Ив. Бобевски); сътрудничи на български и румънски периодичен печат. Издава книгите: “Нова българска Света гора - Бузлуджа” (1898 г.), “Неразбранщина” (1899 г.), “Румъно-българско скарвание и истинските му причини” (кн. 1-3, 1900 г.).

През 1853 г. - Стоян Стоянов Заимов – български възрожденец, революционер, просветен деец, общественик и писател.

Роден в Чирпан. Първоначално учи в с. Рупките, Старозагорско, а след това и в родния си град. През 1867 г. продължава образованието си в класното училище в Стара Загора, където се включва и в революционната борба. Изпълнява куриерска служба между Стара Загора и Чирпан. Дейността му не остава скрита от местните османски власти и това го принуждава през 1870 г. да се прехвърли в Пловдив, където завършва едногодишен педагогически курс. През 1871 г. е учител в Хасково и участва в организирането на местния революционен комитет. През 1871 г., заедно с А. Узунов, П. Берковски и други революционни дейци, взема участие в покушението на местния чорбаджия и предател хаджи Ставри Примо (т. нар. Хасковско съзаклятие). Заловен е и осъден на "вечно заточение" в Диарбекир. През следващата година успява да избяга и се прехвърля в Румъния, където попада в средата на българската революционна емиграция. Установява контакти с Любен Каравелов, Христо Ботев и други видни български революционери. В началото на 1875 г., в продължение на няколко месеца, редактира в Браила хумористичния в. "Михал".

По време на подготовката на Старозагорското въстание 1875 г. Стоян Заимов е определен за ръководител на групата, която трябва да подпали Цариград. След неуспеха на въстанието е един от дейците, които изиграват най-голяма роля за създаването на Гюргевския революционен комитет. Той е определен за апостол на III - Врачански, революционен окръг и в началото на 1876 г. се прехвърля на българския бряг, откъдето се отправя за определения му район. Поради присъствието на многобройни османски войски и съпротивата на местните чорбаджии Стоян Заимов е възпрепятстван да вдигне въстание във Врачанския край.

По същите причини не успява да окаже помощ и на четата на Христо Ботев. След разгрома на Априлското въстание 1876 г. Стоян Заимов е заловен и е осъден на смърт, но впоследствие смъртната му присъда е заменена с доживотен затвор. Той е изпратен на заточение в крепостта Акя (Сен Жан д'Акър) в Мала Азия. Амнистиран е след края на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. През 1880-1882 г. следва в Педагогическия институт в Москва, след което в продължение на няколко години учителства в Шумен, Варна и Кюстендил. Заема и редица други административни длъжности - директор на Софийската библиотека (днес Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий"), член на Учебния съвет при Министерството на народното просвещение, окръжен управител в Стара Загора и др. Заради откритото си русофилство по време на първия стамболовистки режим (1887-1894 г.) е преследван и затварян. Това го принуждава за известно време да емигрира в Русия. Завръща се след падането на Стамболовото правителство и се включва дейно в обществено-политическия и културния живот на Княжеството. Възглавява Комитета за увековечаване на българо-руската бойна дружба и подпомага акцията за изграждане на стотици паметници на загиналите руски офицери и войници по време на Освободителната война, както и за изграждането на военноисторическите музеи в София, Плевен, Пордим, Бяла и Шипка. Избран е и за председател на Върховния поборническо-опълченски комитет. Умира в Плевен. Оставя богато книжовно наследство от преводи, мемоари и пр. По-главни трудове: "Миналото. Белетристически и исторически очерци из областта на българските движения от 1870-1877 г." в 4 т. (1884-1888 г.), "Васил Левски. Дяконът. Кратка биография" (1895 г.) и др.

През 1901 г. - Асен Вапорджиев – български контрабасист виртуоз.

Завършва Софийската музикална академия и Парижката консерватория. През 1927-1929 г. е солист на различни оркестри в Берлин, Брюксел, Лондон и други европейски градове. През 1929-1944 г. е преподавател в Музикалната академия в София. Вапорджиев е контрабасист със съвършена техника, красив и изразителен тон. Притежава богат репертоар, обхващащ както пиеси за контрабас, така и транскрипции за пиеси за виолончело и цигулка.

През 1940 г. - Александър Йосифов - български композитор.

Израства в семейство със солидни музикални традиции. Учи в БДК при проф. П. Владигеров. Занимава се активно с обществена и организационна музикална дейност. Автор е на симфонии, симфонични пиеси, инструментални концерти, вокално-инструментални творби, песни, музикално-сценични произведения, твори в областта на музикалния театър (радиооперата "Завръщане към началото", мюзикъла "Моряшка чест", балетните сцени "Партизанката", "Криле на дружбата" и др.). През 1979 г. завършва операта "Хан Крум Ювиги" (либрето - Банчо Банов, поставена на софийска сцена през 1981 г.). Автор на операта за деца "Тошко Африкански" (по едноименната повест на А. Каралийчев) и оперетата "Златното копие".

През 1941 г. - Димитър Якимов – български футболист, нападател.

Играч на “Септември” (1955-1960 г.) и “ЦСКА” (1960-1974 г.). Шампион е на страната (1961 г., 1962 г., 1966 г., 1969 г., 1971 г., 1972 г., 1973 г.) и е носител на купата (1960 г., 1961 г., 1965 г., 1969 г.). Има 308 мача и 151 гола в групата на майсторите. Голмайстор е през 1971 г. с 26 гола.

В националния отбор има 60 мача с 8 гола. Дебютът му в националния отбор е на 6 декември 1959 г. срещу Дания (2:1), последният му мач е на 11 юни 1970 г. срещу Мароко (1:1). Участник е в 3 Световни първенства (1962 г., 1966 г., 1970 г.). Причисляван е към най-добрите български футболисти.

През 1967 г. - Емил Костадинов - български футболист, нападател.

Юноша на “ЦСКА”, на 17 години дебютира в мъжкия състав. С “ЦСКА” Костадинов печели 3 шампионски титли (1987 г., 1989 г. и 1990 г.) и 3 национални купи. От 1990 г., в продължение на 4 години, е състезател на португалския “Порто”, след това на испанската “Ла Коруня”, а в сезона 1995/1996 г. облича фланелката на “Байерн”, с който печели и Купата на УЕФА, като във втората финална среща срещу “Бордо” отбелязва и гол. На 17 ноември 1993 г. на стадион “Парк де Пренс” Емил Костадинов отбелязва двата най-важни гола в кариерата си и класира България за световните финали в САЩ. Той е титуляр в единадесеторката, постигнала най-големия връх в българския футбол - четвърто място в света в САЩ-94. Участник е на Европейското първенство в Англия’96 и Световното първенство във Франция’98. Костадинов е Футболист № 1 и Спортист № 2 на България за 1993 г.

Починали:

През 1935 г. - Никифор Петров Никифоров - военен и държавен деец, дипломат.

Роден на 12 април 1858 г. в Ловеч. Завършва Военното училище в София през 1879 г. Участва в Сръбско-българската война 1885 г. като командир на 6-ти Пехотен Търновски полк. По-късно заема отговорни постове в Министерството на външните работи и изповеданията. Дипломатически агент е в Германия (1905–1908 г.) и е пълномощен министър в същата страна (1908–1909 г.). Произведен е в чин генерал-майор на 15 септември 1900 г. и в чин генерал-лейтенант на 2 август 1912 г. Военен министър е от 16 март 1911 г. до 1 юни 1913 г. Приема закона за Военната академия през 1912 г.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 13 Август:

През 1911 г. се провежда първия полет на български военен самолет над София - пилот е поручик Симеон Петров, със самолет Blériot XI.

Симеон Петров е роден на 01.09.1888 г. в Русе. Служи в 4-ти артилерийски полк в София. След конкурс е изпратен в школата за обучение на пилоти на Луи Блерио в Етамп край Париж.

Симеон Петров е първият авиатор в световната история, който приземява самолет със спрял двигател. По повод на това геройство във Франция издават картичка с лика му. Заедно с Христо Топракчиев разработват методика за приземяване на самолети със спрял двигател, която е приета в програмата за обучение на пилоти в школата на Луи Блерио. Той е първият правоспособен български пилот и първият български авиатор, летял над България. Този полет е извършен на 13 август 1912 г. След това заминава за Русия за закупуването на аероплани. Изпълнил задачата си, той се връща в България към средата на октомври 1912 г. По време на Балканската война извършва редица бойни полети. На 14 март 1913 г. излита със своя самолет "Блерио" към противниковата столица Цариград/Истанбул, но поради лоша видимост е принуден да се върне след Епиватос.

Симеон Петров конструира авиационните бомби тип „Чаталджа“, изключително успешна конструкция. Впоследствие чертежите са предадени на Германия и бомбата е използвана от Централните сили до края на Първата световна война.

През Първата световна война Симеон Петров е началник на 2-ро аеропланно отделение. След войната Петров се занимава с внос на спортни стоки и най-вече велосипеди. Водач е на българския колоездачен отбор на Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. През 1938 г. той създава дружеството "Симонавия" (от Симеон Авиатора), което най-първо внася от Франция грамофонни плочи, а по-късно организира производството им в България. Марката на плочите е "Орфей". Дружеството записва повече от 5000 плочи, които са основа на репертоара на Радио София. През 1947 г. то е национализирано и е преименувано "Балкантон". Самият Петров става работник-бобиньор в софийския Силнотоков завод. Умира, забравен от всички, през 1950 г. в София.

Родени:

През 1826 г. - Неделя Петкова - българска просветителка.

Родена в Сопот, Неделя Петкова получава елементарна грамотност по взаимоучителната метода. По препоръка на Найден Геров става учител в новооткритото девическо училище в София (1858-1861), където работи със Сава Филаретов. По-късно е учителка в Самоков (1862-1864), Кюстендил (1864-1865), Прилеп (1865-1866), Охрид (1868-1869), Велес (1870-1871).

Във Велес Неделя Петкова се включва в местния революционен комитет. След разкриване на участието й в комитета, тя е изгонена от града и основава училище в Солун. Участва в борбата на местното население срещу гъркоманите, създава женски и благотворителни дружества, съдейства за изпращането на български девойки на учение в Русия. След Освобождението живее в Кюстендил (1878), а през 1879 се заселва в София. През 1883 работи за просветата на чепинските българи. Умира в София на 1 януари 1894 г.

Неделя Петкова е майка на Станислава Караиванова-Балканска,а също и най-младата вуйна на Васил Левски, с когото е поддържала най-тесни връзки,и който и поръчва да ушие знаме,което после е използувано за обявяване на Разловското въстание.Тя е била жена на най-малкия вуйчо(брат на майка му Гина)Петко Караиванов.Моминското име на Неделя е: Неделя Делюва Гульова.

През 1870 г. - Цоньо Калчев - български писател.

През 1873 г. - Кръстьо Раковски - български, румънски и болшевишки политически и държавен деец.

160px-Rakovsky01.jpg

Кръстьо Раковски (истинско име – Кръстьо Георгиев Станчев), известен в света повече с руските си имена като Христиан Георгиевич Раковский, е болшевишки политически и държавен деец, и дипломат от български произход. Роден е в Котел. Според някои източници е племенник на видния български революионер Георги Раковски. Учи в гимназиите във Варна и Габрово. През 1890 г. започва да следва медицина в Женева, (Швейцария), където попада под влиянието на социалистическите идеи. По-късно следва в университетите на Берлин и Цюрих и защитава докторска дисертация по психиатрия в университета на Монпелие (Франция). Той е един от основателите на Женевската група на българските социалдемократи. Участва дейно в живота на Втория интернационал и на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП). През 1919 г. участва в учредяването на Третия (Комунистическия) интернационал. От 1905 г. до 1917 г. е един от водачите на румънското социалистическо движение. Опитва неуспешно да организира революция в Румъния, заради което е изгонен от страната. След Октомврийската революция е първият министър-председател на Украйна през периода 1919-1923 г. През 1923 г. за кратко е заместник народен комисар на външните работи на СССР. През периода 1923-1925 г. става първият съветски посланик в Лондон, а през 1925-1927 г. е посланик във Франция. През периода 1923-1925 г. К. Раковски е автор на няколко политически публикации. Близък до Лев Троцки, Раковски влиза в конфликт с Йосиф Сталин, изключен е от Болшевишката партия и е заточен в Централна Азия през 1928 г. През 1934 г. се връща в Москва, през 1935 г. е възстановен в партията и работи известно време в Министерството на здравеопазването. През 1937 е отново подсъдим, заедно с Бухарин, Алексей Риков и Генрих Ягода, и е осъден на 20 год. трудов лагер. През 1941 г. пак е съден, получава смъртна присъда, която е изпълнена в околностите на гр. Орел на 11 септември 1941.

През 1923 г. - Леа Иванова - българска певица.

Лилия Иванова Иванова, наречена Леа Иванова е българска шлагерна и джаз певица, легенда в българската забавна музика. Родена в Дупница. Леа Иванова израства в Цариград, където учи в Робърт колеж и пее в детския хор на Българската екзархия. По-късно продължава да учи в Дупница. От началото на 40-те години се премества в София с намерение да следва в Художествената академия, но това не се осъществява поради силното ѝ увлечение към музиката. Леа Иванова започва да пее като солистка в джазовите формации „Славянска беседа“, „Джаз Овчаров“ и оркестър „Оптимистите“, с който работи до 1956 г. Изпълненията ѝ са в стил ѝ суинг. Тя е една от първите изпълнителки на джаз в България заедно с Лени Вълкова и Люси Найденова. През 1949 г. при участието си в „Джаз Овчаров“ групата получава покана за турне в САЩ. Това става причина за политически репресии за изпълнение на „упадъчна музика“; Леа Иванова е арестувана и изпратена в концлагера Ножарово. След като излиза от лагера, Леа продължава да гради кариерата си. От 1956 г. Леа Иванова е в оркестрите на Христо Вучков, Димитър Ганев и Големия оркестър към Концертна дирекция. Сътрудничеството й с певеца и композитора Еди Казасян започва от 1957 г. и продължава почти 30 години – до края на живота ѝ, тъй като двамата стават семейна двойка. В началото на 60-те години Леа Иванова прави турнета в Румъния, Унгария, Югославия (в Белград пее с оркестъра на Куинси Джоунс), Берлин. От 1963 г. до 1983 г. певицата работи във вариетета от висока класа в чужбина, като продължават концертите ѝ в почти цяла Западна Европа, САЩ, Канада, Южна Америка, Близкия Изток. Изявите ѝ в България до началото на 80-те години са много малко, поради което тя остава малко известна сред по-младите поколения. При едно от завръщанията си в България през 1983 г. Леа Иванова получава втори инсулт и остава, за да се възстанови. При този инсулт Леа е парализирана наполовина. Трудно движи единия си крак и лявата й ръка остава неподвижна, прикована към тялото й. Въпреки направената в Париж възстановителна операция, Леа е загубила гласа си и чувството си за ритъм. С много усилия на волята се научава да ходи отново на висок ток, както и да пее в полуречетатив, характерен за нейните късни записи. Тъй като не може вече да пее суинг, тя се примирява с композираните от съпругът й, Еди Казасян, песни, които тя преди инсулта никога не е харесвала. Въпреки трудностите, Леа продължава да пее и да изнася концерти у нас и в чужбина. Повикана е отново на турне от управителя на престижното вариете "Кайвохуоне" в Хелзинки. В София прави серия концерти, няколко месеца наред, заедно с Тодор Колев в "Новотел Европа". През 1985 е удостоена с орден „Кирил и Методий“ I степен. Има издадени албуми от фирмите "Qaliton" (Унгария), "Electrecord" (Румъния), "Deutsche Vogue" (Германия), Радиопром и „Балкантон“. Албумът „Нощен клуб Интернационал - на живо“ е записан в „Баеришерхоф“ в Мюнхен, Германия. Леа Иванова умира в София на 28 май 1986 г. от рак.

През 1938 - Драгомир Шопов - български поет.

През 1944 г. - Димитър Бочев - български писател.

През 1946 г. - Михаил Белчев - български естраден певец,композитор, поет и режисьор.

Завършва ВМГИ, София и телевизионна режисура в Драматическия факултет на Театрална академия "Черкасов", Ленинград.

В началото на кариерата си пише текстовете, музиката и сам изпълнява своите песни. Едни от най-популярните от този период са: "Булевардът", "Младостта си отива" и "Не остарявай любов". Автор е на музика за театрални постановки и филми. Режисьор в дирекция „Художествено-творческа дейност“ в НДК.

За песните си получава първи награди от фестивала „Златният Орфей“ през 1969, 1984, 1990, 1998. Същата награда за цялостно творчество му е присъдена през 1996 г.

През 1960 г. - Андрей Слабаков - български режисьор.

Починали:

През 1895 г. - Трайко Китанчев - български революционер.

140px-TraikoKitantchewBGteacher.jpg

Роден в село Подмочани, Ресенско. През 1869 г. е изпратен с помощта на митрополит Натанаил Охридски да учи в Цариград в българското училище в Фенер, където негов съученик е Димитър Благоев. Техен учител е бил П. Р. Славейков. От 1874 г. учи в духовната семинария в Киев, която завършва през 1879 г., след което за кратко следва право в Москва (1879 - 1880 г.). След завръщането си е учител в семинарията на Лясковския манастир и в Солунската българска мъжка гимназия. През 1884 г. Трайко Китанчев се премества в Пловдив, а след това - в София. През 1884 г. става редовен член на Българското книжовно дружество. Той се сближава със Стефан Стамболов, като известно време двамата дори живеят в една стая. По време на преврата през август 1886 г. Китачев е заедно с него в Търново и пише под негова диктовка прокламацията, с която превратът се обявява за незаконен. По време на управлението на Стамболов отношенията между двамата охладняват, а след убийството на финансовия министър Христо Белчев Трайко Китанчев е изпратен в затвора по подозрения в съучастие. След освобождаването си от затвора Трайко Китанчев отново е учител в Солун, а след това - училищен инспектор в Търново. Той се сближава с Петко Каравелов и Демократическата партия и е избран за народен представител. Става пръв председател на създадения през март 1895 г. Върховен македоно-одрински комитет. Китанчев понася тежко неуспеха на Четническата акция на ВМОК и умира от инфаркт през лятото на същата година.

През 1913 г. - Илия Блъсков - български писател, публицист и педагог.

През 1934 г. - ген.-лейт. Георги Вазов - български офицер, генерал-лейтенант от инженерните войски.

Той е един от основните организатори на проруския преврат от 1886 г., целящ детронирането на княз Александър I Батенберг. По време на Балканската война командва Източния сектор при обсадата на Одрин, където е извършено настъплението, довело до превземането на града.

Георги Вазов е брат на писателя Иван Вазов, на генерал-лейтенант Владимир Вазов и на политика Борис Вазов и чичо на политика Иван Вазов. Негов син е режисьорът Александър Вазов.

Роден на 17 януари 1860 г. в Сопот. Той е петото дете в семейството на търговеца Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова-Вазова. От 1874 г. учи в Априловската гимназия в Габрово, но през 1876 г. заради възникнал бунт е изгонен от гимназията и се завръща в Сопот. Както е известно, Сопот не въстава по време на Априлското въстание, въпреки това сопотчани са свидетели на зверствата на башибозука. След потушаването на въстанието през есента на същата Минчо Вазов година решава да изпрати сина си Георги в Олтеница, Румъния при брат си Кирил. Там той остава една година и учи в българското училище. По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. работи като писар в руската администрация в Свищов. През 1880 завършва Пехотното училище в Одеса. През следващите години е на служба в милицията на Източна Румелия и известно време е адютант на генерал-губернатора Алеко Богориди. През 1882 г. постъпва във Военно-инженерната академия в Санкт Петербург, но прекъсва обучението си, за да участва в Сръбско-българската война от 1885 г. През Сръбско-българската война (1885) изпълнява различни функции в Пионерната дружина и артилерията. Включва се в авангардния отряд на майор Петко Стоянов и взема участие в боя при цариброд (12 ноември *). Провежда разузнаване в тила на противника, с което пленява противникови войници на (14 ноември *). Награден е с Орден „За храброст“ IV степен. След войната води курса по фортификация във Военното училище в София. През 1886 г. е сред ръководителите на проруския преврат, целящ детронацията на княз Александър I Батенберг, а след контрапреврата емигрира в Русия. През 1888 г. завършва Николаевската военно-инженерната академия, след което остава на служба в руската армия. Под негово ръководство е възстановена крепостта Кушка в Средна Азия. След размразяването на българо-руските отношения в края на 90-те години, през 1898 г. Георги Вазов е върнат на служба в Българската армия. През 1899-1900 г. работи във Военно-инженерната инспекция, след това е командващ пионерна дружина (1900-1903 г.), командир на 2-ра инженерна дружина (1904), началник на инженерните войски (1904-1905 г.) и инспектор на инженерните войски (1908 г.). През 1906 г. е повишен в първия генералски чин генерал-майор. По-късно е обвинен в корупция при доставките на взривни вещества и през 1908 г. е уволнен от армията. При започването на Балканската война през 1912 г. Георги Вазов е мобилизиран и е назначен за началник на военните съобщения и транспорта. На 22 ноември* става военен губернатор на Лозенград, а от 1 февруари* е началник на Източния сектор при Одрин. Той ръководи сектора и по време на настъплението на съюзническите войски два месеца по-късно, при което Одрин е превзет. На неговия участък са превзети първите фортове Айвазбаба, Айджиолу и др. Участва в пленяването на Шукри паша. След започването на Междусъюзническата война Георги Вазов е назначен за министър на войната в правителството на Стоян Данев (11 юли-17 юли* 1913 г.) и в правителството на Васил Радославов (17 юли-4 септември* 1913 г.) и е повишен в генерал-лейтенант. Подава оставката си заради политически различия и се уволнява от армията. През 1915-1919 г. е общински съветник в София.[1] Той е един от хората, които се обявяват против участието на България в Първата световна война. Автор е и на десетки статии в областта на военното дело.

Награди: Орден „За храброст“ III и IV степен, 2-ри клас, Орден „Св. Александър“ II степен с мечове отгоре, V степен без мечове, Орден „За военна заслуга“ III степен, Руски орден „Св. Станислав“ III степен, Руски орден „Свети Владимир“ IV степен, Руски орден „Света Ана“ I степен

През 1936 г. - Д-р Иван Георгов - български учен философ-идеалист, педагог, академик на Българската академия на науките, председател на Македонския научен институт.

Иван Георгов е роден през1862 г. в будния български град Велес, днес в границите на Република Македония. Учи философия в Йена, Германия и Женева, Швейцария. В 1889 година защитава докторат по философия и педагогика в Лайпциг. След това се установява в България и започва да преподава във Висшия педагогически курс, днешния Софийски университет. От 1888 до 1934 година е неизменен шеф на катедрата по история на философията, на два пъти е декан на историко-филологическия факултет (1900-1901 и 1908-1909) и четири пъти (1898-1899, 1905-1906, 1916-1917, 1918-1919) ректор на университета. От 1902 година е действителен член, а от 1928 до 1936 председателства историко-филологическия клон на БАН.

Георгов развива активна дейност и в полза на каузата на останалите под чужда власт македонски българи. В 1905 година той става пръв председател на Благодетелния съюз, а в 1923 - съосновател и пръв председател до смъртта си на Македонския научен институт в София.

Трудове: „Що е съвест?“ (1903); „Първите начала на езиковия израз за самосъзнанието у децата“ (1905); „История на философията. Том 1. Древна философия. Том 4. Нова философия до Канта. Част 1. Нова философия до Хобса.“ (1925-1936); „Днешното положение в Македония под сръбска и гръцка власт и Обществото на народите“ (1925); „Днешното положение в Македония под сръбска и гръцка власт и Обществото на народите“ (1926); „La Question macédonienne“ (1929).

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 14 Август:

През 1872 г. Васил Левски и Вутьо Ветьов предприемат опит да сплашат ловешкия чорбаджия Денчо Халача. При акцията е убит слугата на Денчо Халача.

През 1879 г. са публикувани Привременни правила за общинското градско и селско управление: въведен е възрастов, образователен и имуществен ценз за общинските съветници и кметове, както и за назначаване на кметовете и на половината от столичния общински съвет от правителството.

През 1943 г. - от 14 до 15 август се състои посещение на цар Борис III в немската Главна квартира и са проведени разговори с Хитлер за изпращане на две български дивизии в Албания и Гърция на мястото на италианските.

Родени:

През 1864 г. - Христо Юрданов - български военен деец, полковник.

Завършва Болградската гимназия, а след Освобождението - Военното училище в София (1884 г.). В Сръбско-българската война е командир на Кюстендилската опълченска дружина. Участва в боя за с. Плоча, като допринася за отблъскване на противника през първия ден на войната. Напуска бойното поле тежко ранен. През Балканската война е командир на VII пехотен Преславски полк. Проявява се в боя при Караагач и атаката на Чаталджанската позиция, когато спасява полковото знаме. В Междусъюзническата война е командир на II бригада от VII пехотна Рилска дивизия. Умира на 17 ноември 1924 г. в София.

През 1881 г. - Тодор Парашкевов Хаджиев - български оперен диригент, композитор и пианист.

Баща на П. Хаджиев. Завършва Пражката консерватория, специалност композиция и пиано. Военен капелмайстор в София и диригент на Народната опера (поставя на българска сцена над 40 опери). Умира на 9 октомври 1956 г..

През 1888 г. - Никола Иванов Янев - български поет и журналист.

Завършва гимназия в Солун (1906 г.). Следва българска филология в Софийския университет. Работи като редактор в Дирекция по печата към Министерството на външните работи, секретар е в консулството в Женева (1917-1920 г.). Печата за пръв път през 1909 г. във вестник “Балканска трибуна”. Участва в редактирането на сп. “Звено” (1914 г). Стихосбирката му “Любов” излиза през 1930 г. ( с предговор от А. Страшимиров). Умира на 6 юни 1921 г. в София.

През 1945 г. - Борис Кирилов Христов - български поет.

Завършва българска филология във Великотърновския университет (1970 г.). Работи като учител в Перник, редактор е в сп. “Комсомолски живот”. Член е на СБП. Дебютира със стихове през 1973 г. Участва със стихотворения в сборник “Трима млади поети” (1975 г.), автор е на стихосбирката “Вечерен тромпет” (1977 г.), “Честен кръст” (1982 г.), на новелата “Бащата на яйцето” (1987 г., адаптирана за киното от А. Кулев), повестта “Смъртни петна” (1990 г.), “Крилете на вестителя” (1991 г.), на стихосбирката “Думи върху думи” (1993 г.; билингва, съвместно с Анри Кулев) и др. Издава поезия в САЩ (билингва). Негови стихове са превеждани в САЩ, Канада, Германия, Гърция, Индия.

Член на Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България.

Починали:

През 1872 г. - Спиридон Николаев Палаузов - български учен, историк медиевист, византолог и балканист, първият представител на модерната българска историография.

Роден на 16 юли 1818 г. Завършва право в Ришельовския лицей в Одеса (1839 г.) и държавно-стопански науки в Мюнхен с докторат "За политическата икономия, която е била позната на гърците" (1843 г.). Същевременно завършва и история в университета в Санкт Петербург с магистърска дисертация, посветена на цар Симеон Велики (1852 г.). Заема високи държавни служби в С. Петербург и Варшава. Член е на авторитетното "Общество за руска история и древност" от 1846 г. Сред популярните му съчинения са: "Исторически очерк на сръбската държава до края на XV в." (1845 г., на руски език), "Векът на българския цар Симеон" (1852 г., на руски език), "Румънските княжества Влахия и Молдова в историко-политическо отношение" (1859 г., на руски език) и др. Най-важното от творчеството на Палаузов е издадено в "Избрани трудове", т. I-II (1974 г., 1977 г.)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 15 Август:

Ден на град Варна

90px-Varna-coat-of-arms.svg.png

През 718 г. арабите прекратяват обсадата на Константинопол, след като претърпяват изключително тежки загуби. Те са изолирани по суша и море, като огромна част от войската им загива. Опитът на арабите да завладеят византийската столица и да нахлуят в Европейския югоизток завършва без успех. Българската войска на хан Тервел изиграва изключителната роля за спиране на арабската експанзия в Европа.

През 1002 г. българската армия под командването на цар Самуил превзема Адрианопол (Одрин). Докато византийската войска е концентрирана при обсадата на Бдин (Видин), българите достигат Тракия. По това време в Адрианопол много хора са се събрали за традиционния панаир, организиран на празника на св. Богородица. Без да срещнат съпротива, българските войски заграбват значителна плячка и се оттеглят.

През 1279 г. армията на Ивайло разгромява петхилядната византийска войска, командвана от протовестиария Априн, който намира смъртта си в сражението. Въстанието на Ивайло е антифеодално селско въстание, едно от първите селски антифеодални въстания в Европа. Отслабването на централната власт и засилването на вътрешните феодални междуособици, честите нашествия на татарите, които опустошават българските земи, правят непоносимо положението на селското население. То е обременено с данъци и ангарии, лишено е от права.

През пролетта на 1277 г. в Североизточна България избухва въстание. Негов водач става Ивайло. Отначало действията на въстаниците са насочени против болярите, но след това и против татарите, които извършват набези от север. След няколко успешни битки въстаниците разгромяват татарите и ги изтласкват отвъд река Дунав. Постигнатите успехи привличат на тяхна страна голям брой от населението в Североизточна България и скоро се образува голяма въстаническа армия. През есента на 1277 г. тя се насочва към столицата Търново. Срещу нея излиза с войска цар Константин Асен. В сражението царските войски са разбити, а Константин Асен е убит. От своя страна Византия, възползвайки се от размириците в страната, се опитва да наложи със сила на българския престол Иван Асен III - внук на цар Иван Асен II. Византийците успяват да нахлуят в България откъм Варна, пускат слух, че Ивайло е убит от татарите, и това открива пътя към престола на Иван Асен III. Скоро обаче Ивайло успява да разбие татарите и след като ги прогонва на север от Дунав, се отправя към Търново. Въпреки подкрепата на византийците Иван Асен III не успява да устои на натиска на въстаническата армия и е принуден да избяга в Цариград, заграбвайки царското съкровище. Сраженията между Ивайло и византийските войски продължават около година и завършват с успех за Византия. За да избегне пленничеството, Ивайло бяга при татарите отвъд р. Дунав, където е убит.

През 1836 г. турските власти успяват окончателно да потушат въстанието в Белоградчишко и Пиротско.

През 1851 г. за архиерей на цариградските българи тържествено е ръкоположен Стефан Ковачевич под името епископ Лаодикийски. Той е сърбин по рождение и кандидатурата му е наложена от Русия.

Стефан Ковачевич е учител и духовник. Той е прогонен от своята страна през 1842 г. и става учител във Враца. По-късно приема монашество и е ръкоположен за архимандрит в Рилския манастир. През 1851 г., по искане на българите в Цариград и по препоръка на руския посланик в Османската империя, е издигнат за пръв български епископ в българската черква "Св. Стефан". Дейността му не се харесва на Вселенската патриаршия и по нейно искане през 1858 г. е изпратен на заточение в Мала Азия. След като е освободен, той се завръща в Сърбия, където остава до края на живота си. Умира през 1862 г.

През 1856 г. в Шумен е организирано първото театрално представление у нас. Изиграна е пиесата на Сава Доброплодни "Михал".

През 1866 г. Варненската община организира епархиален събор, който изработва "Привременен устав". Според него ръководството на църковно-училищните дела в цялата епархия се поемат от общината и нейния председател.

През 1892 г. в Букурещ е основано Българско научно-благотворително дружество "Братство".

През 1915 г. е осъществен пробен полет на първия български аероплан в Божурище, построен от изобретателя Асен Йорданов.

Асен Йорданов е роден през 1896 г. в София. Асен Йорданов е роден в София през 1896 г., син на Христо Йорданов - инженер и химик. От малък любимото му занимание е да прави хвърчила. През лятото на 1912 г., придружен от баща си, любознателният младеж посещава технически изложби и музеи в Италия, Швейцария и Франция. После баща му го изпраща да учи в Гренобъл, но той постъпва в училището за пилоти на известния френски летец-конструктор Луи Блерио в парижкото предградие "Етан".

По време на Балканската война, едва 16-годишен, Асен заминава за фронта доброволец и постъпва като механик в аеропланното отделение край Свиленград с 26 нови аероплана, доставени от Франция, Русия Германия и Италия. Оттук на 16 октомври 1912 г. излита "Албатрос", пилотиран от поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев, които хвърлят ръчни гранати над Одринската крепост - първото в света бомбардиране от самолет.

В аеропланното отделение Асен продължава да работи върху конструиранаето на първия български самолет "Експрес", който завършва през лятото на 1915 г. След неговото изпитание специална комисия от Министерството на войната заключава: "Апаратът е сигурен. Няма допуснати грешки. Признава се за изобретение, а Асен Йорданов - за изобретател. Датата 10 август 1915 г. да се счита за начало на българското самолетостроене." В ежедневния вестник "София" от 21 август 1915 г. четем: "От няколко дни в манежа на цар Фердинанд е изложен за гледане от публиката в естествената му величина, готов за летение, един аероплан, комбиниран и изобретен от седмокласния гимназист Йорданов, син на Христо Йорданов, бивш управител на Централната земеделска банка. Този български аероплан е една сполучлива комбинация от съществуващите видове аероплани от типа "Би-план". Непълнолетния българин, който в гимназията е отличен математик, внесъл едно ново и важно подобрение, което липсваше при съществуващите аероплани, а именно устройство, предпазващо апарата от падане... в самолетостроенето е внесено едно изобретение от българин - нещо, което не може да не погъделичка националното ни чувство и народна гордост."

След Първата световна война Ньойският договор забранява България да има авиация, самолетите й са унищожени, личният състав е уволнен. Това силно обезкуражава Асен Йорданов.

През 1921 г. Американският аероклуб обявява конкурс за обиколка на Земята със самолет. За победителите е обявена награда от един милион долара. Кандидати са и българските летци Асен Йорданов и Гаврил Стоянов. В писмо до министър-председателя Ал. Стамболийски за отпускане на 6000 долара Йорданов пише: "Значението на този конкурс е безпорно, защото във въздуха ще се срещнат на рицарски двубой за първенството всички цивилизовани народи... Светът ще види, понеже този конкурс е едно велико дело на човешката култура, че българския народ чрез своя мощен дух с достойнство ще се бори в тази област... Ще разнесем българското име и ще станем причина веднъж завинаги да изчезне нашата непопулярност и обидно за нас питане: "Нали столицата на България е Букурещ?" Молбата е удовлетворена и двамата българи пристигат в САЩ, но конкурсът не се провежда... защото от другите страни не се престрашават да участват.

С разрешение на правителстовто Асен Йорданов остава в САЩ. Първоначално върши каквато и да е работа и старателно изучава английски. След време постъпва чертожник в конструкторското бюро на заводите Къртис, сетне става летец-изпитател. Продължава да учи и завършва аероинженерство, химия, физика и радиоинженерство. Със своята деловитост, с широките си технически знания и опит постепенно става централна фигура в концерна Къртис и е назначен за главен конструктор на заводите. Едновременно е член на конструкторските екипи Къртис-Райт, Локхийд, Дъглас, Пайпър, Боинг и МакДоналд. Като инженер участва в разработката и съставянето на документацията и инструкции за поддържане и пилотиране на известни самолети, като например летящата крепост Боинг Б-17, изтребителите Локхийд P-38 Лайтнинг и Къртис Хоук 81, бомбардировачите Б-24 и Б-29, както и за транспортния самолет Дъглас DC-3.

През 1941 г. Асен Йорданов основава дружество "Джорданов Авиейшън Къмпани", преименувано по-късно в "Джорданоф Корпорейшън", придружено от "Джорданоф Електроникс". Ателиетата му заемат четирите етажа на сградата на "Медисън авеню" в Ню Йорк. Дейността им е в тясна връзка с военната отбрана на САЩ и се намира в строга секретност.

Неговата популярност нараства, когато открива авиационно училище. За кратко време то се превръща в най-авторитетната школа, която подготвя пилоти за гражданската авиация на САЩ.

Асен Йорданов е автор на многобройни трудове с огромна научна и практическа стойност. Автор на много книги за пилотиране, теоретична подготовка на пилотите, включително за дневно и нощно пилотиране, наземна поддръжка, радиоекипировка, метеорологични станции, които стават настолни книги за летците и хората от самолетната промишленост. В САЩ са продадени 750 000 екземпляри от книгите му. Те са преведени в много страни, включително и СССР. Текстът в тях е сбит, точен и е придружен от илюстрации. Това може да се определи като визуално преподаване. В текста си Йорданов използва обикновено разговорен стил, сякаш се обръща към читателите като към свои ученици и приятели. Той често добавя към своите технически илюстрации някои комикси, които превръщат сухата материя в приятна и лека за четене. "Деветдесет на сто от познанията си по авиация щатските летци дължат на г-н Джорданоф - пише видният американски авиоспециалист Д. Х. Ърл. Почти всички от стоте хиляди наши летци в Америка притежават неговите книги и те се четат като Библията. Досега е ненадминат. Той е пръв в това отношение. Тренингът по неговите думи ни донесе значителни успехи по време на Втората световна война... Хората от ВВС се кълнат в книгите на Джорданоф. Те се издават в милионен тираж, а са антикварна ценност. Невъзможно е да си представим съвременната авиация, без тя да е използвала като най-привлекателно и същевременно най-ефикасно методично средство книжнината на българина" - изтъква г-н Ърл.

Нийл Армстронг, първият човек, стъпил на Луната, пише за Асен Йорданов: "От него както аз, така и всички американски пилоти сме се учили на авиация."

На 19 октомври 1967 г. световните информационни агенции съобщават: "Асен Йорданов - пионер на авиацията, летец-изстребител, авиоконструктор на Боинг и Дъглас, почина на 71-годишна възраст. Прахът от урната е разпръснат със самолет в небето над Америка."

През 1923 г. е сключено споразумение за неутралитет между БКП и ВМРО. Комунистите се задължават да не вдигат въстание в Пиринския край и да разпуснат Емигрантския комунистически съюз "Освобождение", а ВМРО - да не се намесва във въстанието.

През 1926 г. е подписана декларация на ЦК на Вътрешната добруджанска революционна организация против четническата дейност в Добруджа. На 26 август българската полиция разбива четата на Дочо Михайлов край с. Никола Козлево и той е убит.

През 1965 г. във Варна започва Балканиада на народната песен.

През 1981 г. на връх Рожен започва национален събор-надпяване, посветен на 1300-годишнината от основаването на Българската държава. Организирано е надпяване на 4 естради. За първи път има детски естради “Единство, творчество, красота”. Участват повече от 3 000 самодейци.

През 1981 г. започва втората международна асамблея "Знаме на мира - София".

Председател на Инициативния и организационния комитет на международната детска асамблея е Людмила Живкова. Фондация "Людмила Живкова - Знаме на мира" е правоприемник на идеите на Людмила Живкова за "Единство, Творчество и Красота", в които е вложено съдържанието на интелектуално наследство и висока хуманна същност: грижи за детското развитие и възпитание, разкриване на детските способности и поощряване на творческото израстване и възпитанието на децата в дух на мир. Фондация "Людмила Живкова - Знаме на мира" е неправителствена организация, създадена през 1999 година във връзка с 20-годишнината от създаването на Международното движение "Знаме на мира". Фондацията няма политически или идеологически мотиви и цели.

Родени:

През 1859 г. - Христо Паков - български офицер, генерал-майор (1917 г.).

Завършва Военното училище с първи випуск (1879 г.) и военна академия в Санкт Петербург, Русия (1890 г.). В Сръбско-българската война командва 4-та дружина от 6-ти пехотен Търновски полк и участва в овладяването на Драгоманския проход и височината Остра чука. Участва в преврата на 9 август 1886 г. и по-късно е уволнен от армията. Емигрира в Русия и служи в руската армия. Връща се през 1898 г. и командва последователно 9-и пехотен Пловдивски полк и 19-и пехотен Шуменски полк. През Балканската война (1912 г.-1913 г.) командва 2-а бригада от 6-а пехотна дивизия. През Първата световна война (1915 г.-1918 г.) е командир на дивизия. Автор е на "Действията на 6-и пехотен Търновски полк през време на Сръбско-българската война" (сп. "Военен журнал" кн. 3, 1908) и множество военно-исторически изследвания.

През 1867 г. - Георги Кирков (Майстора) - български публицист и писател, член на БРСДП от 1895 г.

Учи в Александровската гимназия в град Николаев (Русия). От 1886 г. до 1887 г. е ученик в Априловската гимназия в Габрово. През 1887 г. помага на Ц. Гинчев в издаването на сп. “Труд” в Търново, а от началото на 1888 г. участва в редактирането на сп. “Развитие” в Русе. Работи като учител. Завършва Школата за запасни офицери (1890 г.). Следва картография във Виена (1892 г.-1895 г.). Сътрудничи на в-к “Социалист” и сп. “Ден”. Главен редактор на “Работнически вестник”, който излиза в Казанлък (печатаните фейлетони във вестника излизат в отделна книжка - “Дремиградски смешила”, 1900 г.). Избран за член на ЦК на БРСДП (на V конгрес на партията), а от 1903 г. е секретар-касиер на ЦК. Основател на Общия работнически синдикален съюз (1904 г.). Участва в различни конгреси на Интернационала. Марксист, борец срещу опортюнизма в работническото движение; посреща с възторг събитията през 1917 г. в Русия.

Автор на песните: “Песен на труда” (1898 г.), “Работнически марш” (1899 г.) и др. Георги Йорданов Кирков е един от най-големите български оратори.

През 1877 г. - Стефан Руневски - български писател.

Завършва гимназия в Габрово (1897 г.). Учителства в с. Баниска, Русенско, в с. Гостилица, Габровско и в Дряново. Учи право в Софийския университет “Св. Климент Охридски” (1910 г.) и става адвокат. Участва в Балканската и в Първата световна война. Един от основателите на Българския учителски съюз. През 1908 г.-1909 г. е редактор на неговия орган - в-к "Съзнание". Участва и в редактирането на сп. "Селска пробуда" на Ц. Церковски и "Наш живот" ("Наблюдател") на А. Страшимиров. Издава, заедно с Г. Малкьов (Балтаджиев), "Илюстрована народна читанка за вечерни и празнични училища" (1905). Съчинения: "Чужденец. Драма в 1 д. В. Търново" (1903 г.), "Разкази. Габрово" (1904 г.), "Стоян и Калина. Сцени из селския живот. Кюстендил" (1906 г.), "Разкази. Т. I. Дряново" (1977 г.), "Разкази. Т. II. Дряново" (1912 г.), "Нашенци. Разкази." (1919 г.), "Разкази. С предговор от Н. Димков" (1967 г.).

През 1908 г. - Кръстьо Генов - български литературовед.

Завършва славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1932 г. Професор (от 1972 г.) в Института за литература при БАН.

Съчинения: "Поетиката на Аристотел" (1943 г., в съавт. с П. Радев), "Съветска литература. Развой и представители" (1946 г.), "Д. Чинтулов. Живот, идеи, поезия" (1949 г.), "Е. Пелин - живот и творчество" (1956 г.), "От Паисий до Ботев" (1967 г.) и др.

През 1909 г. - Пеко Таков - български политик, комунист. Преди преврата от 9-ти септември 1944 г. лежи в затвора за антиправителствена дейност. Член е на БКП, на ЦК на БКП; министър на външната и вътрешната търговия; кандидат-член на Политбюро на БКП; заместник-председател на Държавния съвет.

През 1946 г. - Доротея Тончева - българска актриса.

Завършва ВИТИЗ (НАТФИЗ) през 1969 г. Играе на сцените на театър “София” и “Театър 199” (“Последната нощ на Сократ”, “Събота 23” и др.). Носителка е на две награди “Златна роза” за женска роля на Варненския кинофестивал. През 1997 г. става директор на театър “София”.

Участва в: “Почти семейна история” (1977 г.), “Реквием за една мръсница” (1977 г.) и др. В киното играе в: “Отклонение” (1967 г.), “С дъх на бадеми” (1967 г.), “Бялата стая” (1968 г.), “Шибил” (1968 г.), “Черните ангели” (1970 г.), “Езоп” (1970 г.), “Князът” (1970 г.), “Нона” (1973 г.), “Последната дума” (1973 г.), “Иван Кондарев” (1974 г.), “На живот и смърт” (тв, 1974 г.), “Сватбите на Йоан Асен” (1975 г.), “Вината” (1976 г.), “Петимата от РМС” (тв, 1977 г.), “Всеки ден, всяка нощ” (1978 г.), “Дами канят” (1980 г.), “Адската машина” (1998 г.), “Адът - това съм аз” (1998 г.).

Починали:

През 1883 г. - Панайот Семерджиев - български възрожденски писател, представител на “даскалската поезия”.

Учи в Педагогическото училище в Загреб (1868 г.-1875 г.). Учителства в Хасково (1875 г.-1876 г.). След Освобождението е административен и просветен служител в Търново. От Загреб изпраща дописки, статии и стихотворения в различни вестници и списания. Сътрудничи на вестник “Право”, “Век”, “България”, на сп. “Училище”, “Читалище”, “Ден”. Помества стихотворенията си в сп. “Училище”. През 1873 г. превежда и издава “Емилия Галоти” от Г. Е. Лесинг. Съчинения: “Аритметика за народните ни училища и за самоуци” (дял I, Цариград, 1875 г.).

През 1889 г. - Иван Доспевски - български художник, иконописец и стенописец, представител на Самоковската художествена школа; читалищен и театрален деец; фотограф.

Син на Димитър Зограф и племенник на Захарий Зограф. Ученик на брат си Станислав Доспевски. Автор на иконите в църквите "Св. Илия" в с. Граница, Кюстендилско (1862 г.), "Св. архангел Михаил" в с. Косача, Пернишко, "Св. Димитър" в Кюстендил (1867 г.-1869 г.), "Успение Богородично" в Пирот (1870 г.), "Св. Теодор Тирон" в с. Конопница, Кривопаланско (1874 г.), "Успение Богородично" в с. Ново село, Видинско (1880 г.), "Св. Никола" в с. Негован, Софийско, в Германския манастир, в Пловдивската семинария и др. Освен църковната живопис е автор и на портрети на Хр. Лекарски, Гр. Караманов (1875 г.), Хр. Николиев (1883 г.). Доспевски е първият кмет на Самоков след Освобождението (1878 г.), депутат в Учредителното народно събрание (1879 г.).

През 1904 г. - Димитър Душанов - български възрожденски просветител.

Душанов работи в Галац и Тулча, развива активна обществена дейност. Учителства в Карнобат, Хасково, Плевен, Севлиево, Пловдив. Активен просветен деятел, съставител на учебни помагала. Сътрудник на "Цариградски вестник", "Македония", "Напредък", "Читалище", "Българска сбирка и др. Един от първите преводачи на Омир в България. Художественото му творчество е на равнище опити.

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

16 Август

През 1878 г. в Пловдив е основан комитет за борба срещу решенията на Берлинския конгрес, наречен по-късно "Единство". Начело на комитета застава Димитър Матевски. Комитетите “Единство” са създадени в различни краища на Княжество България и Източна Румелия, за да ръководят всенародното движение на българския народ против несправедливите решения на Берлинския конгрес от 1878 г. На 29 август 1878 г. в Търново Ст. Стамболов, Г. Живков, Хр. Иванов-Големия и други основават комитет "Единство" като си поставят за цел да подпомагат съпротивителното движение на българите от Македония и Одринска Тракия и да работят за обединението на българските земи. Подобни комитети възникват в Русе, Габрово, Ловеч, София и много други градове на Княжеството. Първият комитет в Източна Румелия е учреден на 16 август 1878 г. в Пловдив от Д. Матевски, П. Свещаров и др. Скоро след него възникват комитети в повечето градове и села на Областта. Под тяхно ръководство са и гимнастическите дружества, чиято цел е непосредствената подготовка на населението от Източна Румелия за въоръжена борба. Редица дейци на комитетите участват активно и в подготовката на Кресненско-Разложкото въстание 1878–1879 г.

През 1886 г. след контрапреврата, осъществен от русофобски настроени дейци с цел връщане на престола на детронирания на 9 август 1886 г. княз Александър I Батенберг, пловдивските войски влизат в София. Назначено е ново правителство от националисти русофоби начело с Васил Радославов, което обявява военно положение, отменено на 30 август 1887 г. Правителството е назначено с прокламация “ Към българския народ” от 16 август 1886 г., обнародван в “Държавен вестник”, бр. 80 от 19 август 1886 г.

Контрапревратът е организиран от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и подкрепен от началника на пловдивския гарнизон С. Муткуров. На 11 август те се обръщат с прокламация към българския народ, в която обявяват правителството на Васил Друмев за незаконно и призовават народа да защити короната. Към София се отправят верните на княза военни части от Южна България и Сливница. Детронаторите се разбягват. До княз Александър I Батенберг е изпратена телеграма, с която е призован да се завърне в страната. На 12 август е съставено ново правителство начело с П. Каравелов, което съществува 4 дни. Съставено е княжеско наместничество, което според Търновската конституция трябва да управлява страната при отсъствието на владетеля. В състава му са включени Ст. Стамболов, П. Р. Славейков, и д-р Г. Странски. Образувано е ново правителство начело с Васил Радославов. На път за България княз Александър I Батенберг изпраща телеграма до руския император, с която иска съгласието му за оставането си на престола. Отговорът е отрицателен и на 25 август 1886 г. княз Батенберг обявява окончателното си решение да абдикира. Преди да напусне България той съставя Регентство, което да управлява страната до избора на нов княз. В него влизат Ст. Стамболов, П. Каравелов и С. Муткуров.

В тази обстановка правителството и тримата регенти трябва да се справят с опитите на съседните държави да се възползват от тежкото положение на Княжеството, да неутрализират войнстващата русофилска опозиция и да изберат нов княз.

През 1947 г. на 16 август 1947 г. Софийският областен съд произнася смъртната присъда над Никола Петков по обвинение в контрареволюционна дейност.

ead7585d3e4f0b737b7963c3ea241afc.jpg

Присъдата е изпълнена на 23 септември 1947 г. На 15 януари 1990 г. IX - тото Народно събрание приема решение, с което обявява политическа и гражданска реабилитация на Никола Петков.

Никола Димитров Петков е роден на 21 юли 1893 г. Той е български общественик, политик, създател и деец на БЗНС. Завършва Първа мъжка гимназия в София (1910 г.) и следва право в Париж, завръща се по време на войните. През 1922 г. завършва Сорбоната и е назначен за секретар на българската легация в Париж. След Деветоюнския преврат 1923 г. подава оставка и живее в Париж до 1929 г. От 1930 г. е в земеделското движение. Работи като редактор на вестник "Пладне"; през 1931-1932 г. е редактор на вестник "Земя". През 1932 г. става съосновател на БЗНС "Ал. Стамболийски"; редактор на вестник "Земеделско знаме" (1932-1934 г.). След Деветнадесетомайския преврат 1934 г. е в опозиция и се ориентира към БЗНС "Врабча 1”. От 1937 г. е отново в БЗНС "Ал. Стамболийски". Никола Петков е народен представител в XXIV обикновено НС (1938-1939 г.); касиран за антифашистка дейност. Министър без портфейл в правителството на Отечествения фронт, образувано след Деветосептемврийския преврат 1944 г. От лятото на 1945 г. напуска правителството и създава опозиционния БЗНС "Никола Петков". Народен представител в VI ВНС (октомври 1946 - юни 1947 г. ). Обявява се против съветската окупация и защитава българския държавен суверенитет. Арестуван в Народното събрание на 5 юни 1947 г. Екзекутиран по силата на скалъпен процес, а партията му е забранена със закон.

Родени:

През 1845 г. - Ангел Димитров Пюскюлиев – български възрожденски лекар и общественик.

Завършва медицина в Цариград през 1871 г. От 1871 г. до 1877 г. е военен лекар в турската армия. През Руско-турската война (1877-1878 г.) избягва от турската войска и се завръща в България. Работи като окръжен лекар в Габрово (1879-1880 г.), градски лекар във Варна (1881-1884 г.), управител на Варненската държавна болница (1884-1892 г.). От 1892 г. до 1894 г. е директор на Гражданска санитарна дирекция при Министерството на вътрешните дела и председател на VI медицински съвет. Внася в НС проект за изменение на санитарния закон от 1888 г., утвърден през 1893 г., а чрез Върховния медицински съвет издава няколко правилника за народното здраве. Противопоставя се на проекта на Стефан Стамболов за откриването на Медицински факултет в София. От 1895 г. до смъртта си упражнява частна практика във Варна. Той е един от основателите (1883 г.) и председател (до 1888 г.) на Варненското медицинско дружество, един от основателите (1903 г.) и председател (от 1921 г. почетен председател) на Варненския клон на Българския лекарски съюз. Избиран е 2 пъти за кмет на Варна. Като студент сътрудничи на вестник "Гайда" (1863-1967 г.) и "Македония" (1866-1872 г.). Автор е на "Лекуването на охтиката в санаториумите" (1894 г.). Умира в София на 9 март 1935 г.

През 1858 г. - Атила Спасов Зафиров - български военачалник, генерал-майор (1917 г.).

Завършва Пловдивското класно училище през 1877 г., след което участва в Освободителната война (1878 г.). След Освобождението завършва Военното училище с втория випуск (1880 г.) и стрелкова школа в Русия. Участва в преврата на 9 август 1886 г., след което емигрира в Русия, където служи в руската армия. През 1898 г. се завръща в България и служи в 22 пехотен Тракийски полк и 9 пехотен Пловдивски полк. През 1912-1913 г. командва 26 пехотен Пернишки полк. През I световна война командва III бригада и I пехотна Софийска дивизия. Умира на 29 януари 1922 г.

През 1866 г. - Иван Николов Бацаров - български офицер, ген.-майор и военен лекар.

Завършва медицина в Цюрих Швейцария. Участва като доброволец в Сръбско-българската война през 1885 г. Постъпва на служба в армията през 1893 г. През 1904 г. е назначен за началник на I Софийска дивизионна болница, а от 1906 г. и по време на Балканските войни (1912–1913 г.) е дивизионен лекар в IV Пехотна Преславска дивизия. От януари 1914 г. е назначен за главен лекар в Българската армия. След въвличането на България в Първата световна война (1914–1918 г.) е началник на Военно-санитарната част при Министерството на войната и главен лекар при Щаба на Действащата армия. Той е първият български лекар, удостоен с генералски чин (15 август 1917 г.). Уволнява се от армията през 1920. Умира през януари 1951 г.

През 1900 г. - Магда Драгова Петканова - българска писателка.

В периода 1918-1921 г. следва математика в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи в Министерството на железниците и като коректор в Държавна печатница. Укрива дейци на ВМРО. След 9 септември 1944 г. се включва в организационния живот на СБП - секция драматурзи, и в редколегията на списание "Театър". Дебютира със стихове през 1932 г. Утвърждава се като поетеса на страниците на вестник "За жената". Превежда творби от полски, чешки и сърбохърватски език. Авторка е на сценарии за игрални филми - "Шибил" (1968 г., съвместно със З. Жандов), на либретото за операта "Ивайло" (музика М. Големинов), на либретата "Левски" ("Водите прииждат"), "Към пропаст" (по пиесата на Ив. Вазов) и "Сеяч на дните, дето идват" (по "Самуил"). Нейни драми са поставени в Народния театър в София. Автор е на съчиненията "Македонски песни" (1927 г.), "Изгубен камък" (1933 г.), "Кавали свирят" (1939 г.), "Царица Теодора" (драма, 1946 г.), "Буна за земя" (драма в стихове, 1956 г.), повестта "Левски" (1957 г.), "Стихотворения" (1958 г.), "Една от нас" (драма, 1961 г.), "Самуил" (драма, 1961 г.), "Райна Княгиня" (очерк, 1962 г.), "Командировка" (комедия, 1964 г.), "Апостолът на свободата" (драма в стихове, 1966 г.). Умира на 16 май 1970 г. в София.

През 1903 г. - Георги-Асен Димитров Дзивгов - български поет и преводач.

Завършва Френския колеж, след което през 1931 г. следва литература и философия в Париж. Пътува из Европа и Америка. Работи в български легации в Париж, Милано, Анкара, Техеран. В периода 1936-1948 г. е първи секретар в Министерството на външните работи. През 1949-1955 г. е началник-отделение. Сътрудник е на списание "Златорог". Превежда на френски език големите български поети и съвременни произведения - на Д. Димов, А. Гуляшки. Автор е на съчиненията "Етюди. Стихотворения" (1927 г.), "Poetes bulgares. Превод и критика" (1927 г.). Умира на 18 февруари 1986 г. в София.

През 1938 г. - Йорданка Кузманова - българска драматична и филмова актриса.

Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ) през 1960 г. Работи във Варненския (1960-1964 г.), Народния (1964-1966 г.) и Младежкия (от 1966 г.) театри. Изпълнява роли в: “Укротяване на опърничавата”, “Чайка”, “Боряна”, “Иван Шишман”, “Варвари”, “Въпрос на принцип”, “Лошо момиче” (1992 г.), “Обичам…” (1994 г.), “Дон Жуан в ада” (1997 г.), “Маркиза дьо Сад” (1997 г.), “Жени на ръба” (2001 г.). Участва в телевизионния театър (“Ивайло”, 1972 г.), изявява се като автор на моноспектакли - “Насаме”, “Обичам”. Снима се в характерни роли в киното - “Под дъжда” (1967 г.), “Самодивско хоро” (1976 г.), “Година от понеделници” (1977 г.), “Двойникът” (1980 г.). Стихосбирката “Реалността, която…” (1997 г.).

Починали:

През 1942 г. - Иван Пеев Плачков - български книжовник и публицист, преводач.

Завършва Роберт колеж в Цариград (1882 г.). Учител, член на Висшия учебен комитет, мин. на нар. просвещение (1900-1901; 1912-1913). Член на БАН и неин секретар от 1912г. Сътрудничи в списание "Наука", "Периодическо списание", "Мисъл", "Българска сбирка", "Български преглед", "Училищен преглед" и други; във вестник "Южна България", "Балканска зора" и други. Редактор е на вестник "Реч" (1909 г.), главен редактор на вестник "Мир" (1912-1935 г.). Отделни книги: "Идеологическа класификация на българските предлози" (1890 г.), "Бележки, очерки и фейлетони, 1884-1900” (1907 г.), "Очерки и бележки по учебното дело" (1911 г,), "Иван Евстратиев Гешов" (1926 г.), "Доктор К. Стоилов" (1930 г.) и други. Прави и преводи от английски език.: Кингсли - "Между два свята", Марк Твен - "Ново поколение", Чарлз Дикенс - "В безпътица". Автор на биографии (за Ю. Трифонов, Й. Иванов, Г. Бенев, Ст. Л. Костов, Ст. Аргиров), рецензии, стихотворения, пътни бележки. Книги.: "Допълнение на Закона за Народното просвещение" (1911 г.), "Стоян Аргиров" (1943 г.), "Спомени" (1994 г.).

През 1959 г. - Константин Константинов Соларов – български офицер, генерал от пехотата.

Роден на 19 февруари 1881 г. в Търново. През 1901 г. завършва Военното училище в София, а през 1910 г. и Военната академия в Торино, Италия. Като млад офицер служи в Лейбгвардейския ескадрон. През Балканската война (1912-1913 г.) служи в щаба на VI-та пехотна дивизия, в щаба на V-та армия, а после в щаба на Съединените армии. Преподавател е по военна история във Военното училище в периода 1913-1915 г. През I световна война е началник-щаб на 3-та и 6-та пехотни бригади, а по-късно служи в щаба на конната дивизия. След войната служи в Министерството на войната като командир на V-та пехотна Дунавска дивизия и началник на III инспекционна област. Произведен е в чин генерал-майор през 1926 г. Генерал-лейтенант става през 1930 г. Има много публикации и книги в областта на военната психология и педагогика.

През 1965 г. - Константин Василев Кисимов - български актьор.

caf326b5d43241ab995f7b662654611a.jpg

Роден на 16 април 1897 г. Следва право и философия в СУ “Св. Климент Охридски” (1921-1922 г.). До 1924 г. играе в “Театър - студио” на И. Даниел. Завършва Драматичната школа при Народния театър “Иван Вазов”. Участва във филмите: “След пожара над Русия” (1929 г.), “Безкръстни гробове” (1931 г.), “Грамада” (1936 г.), “Калин Орелът” (1950 г.), “Под игото” (1952 г.), “Героите на Шипка” (1955 г.), “Хайдушка клетва” (1958 г.), “Хитър Петър” (1960 г.), “Стубленските липи” (1960 г.), “Вятърната мелница” (1961 г.), “Българи от старо време” (тв, 1963 г.), “Грамофон и маслини за моите приятели” (тв, 1965).

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 17 Август:

През 986 г. Българските войски побеждават ромеите в битката при прохода “Траянови врата”.

През лятото на 986 г. византийският император Василий ІІ навлиза дълбоко в пределите на България и достига до гр. Средец, като безуспешно се опитва да го превземе. На 17 август в прохода “Траянови врата” българите обкръжават оттеглящите се от София ромейски колони, преграждат пътя на византийците за отстъпление и ги нападат в планинските теснини. Сражението се командва от Самуил, но в него участват и брат му Арон и синът на цар Петър - Роман (971 г. – 997 г.). По-голямата част от византийската войска е избита, а император Василий ІІ преминава през прохода, за да се спаси във Филипопол (Пловдив). Разказите на хронисти представят бягството му като паническо – императорската палатка и знаците на императорското достойнство са изоставени и завладени от българите. Последвалото поражение на неговата армия осуетява плановете му да покори още в края на 80-те години на Х в. България. Победата при Траянови врата укрепва увереността на Самуил във възможностите на неговата войска и стабилизира позицията му на водач на българския народ.

През 1853 г., след окупацията на Влашко и Молдова от руската армия, е изготвена молба от влиятелни български търговци (Иван Селимински, Евлоги Георгиев Недев, Михаил Авромович, архимандрит Максим Райкович) от Букурещ, Галац и Браила до руския император Николай I с искане за автономия на българите.

През 1886 г. Княз Александър I се връща в страната и одобрява действията на наместничеството и кабинета на Васил Радославов.

На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят Александър I Батенберг от престола. Въпреки извършения контрапреврат, поради отказа на руския император да одобри завръщането му в България, на 26 август с.г. той абдикира и напуска завинаги пределите на страната, като се отказва от българската княжеска титла и от привилегиите си на принц. До края на живота си служи в редовете на австро-унгарската армия в Грац. Александър I Батенберг умира на 19 ноември 1893 г. По негово желание е погребан в София, където му е издигнат мавзолей.

През 1916 г. от 17 до 22 август се осъществява настъпление на Първа Българска армия: освободени са Лерин (17 август) и Костур (22 август). Водят се боеве при връх Чеган. Втора Българска армия настъпва на изток от р. Струма. До края на месеца е освободен районът между р. Струма и р. Места без Сяр, Драма и Кавала (по споразумение с Гърция). За няколко месеца там се установява 20-ти турски корпус с щаб в с. Зиляхово.

През 1919 г. се провеждат избори за 18-то Обикновено Народно събрание. БЗНС печели 85 места, БКП - 47, БРСДП (о) - 38, Демократическата партия - 28, Народната - 19, Прогресивнолибералната партия - 8, Радикалдемократическата партия - 8, Народнолибералната партия (Добри Петков) - 2 и Народнолибералната партия (Никола Генадиев) - 1.

През 1977 г. от 17-ти до 28-ти август в София се провеждат световните студентски летни игри "Универсиада 77".

Думата “универсиада” идва от латинската дума университет и гръцката олимпиада. Това са световни студентски спортни състезания. Още през XIX век Англия и САЩ се провеждат състезания по различни видове спорт между представители на различни университети. Първите международни университетски състезания се провеждат през май 1923 г. в Париж. До Втората световна война (през 1925 г., 1927 г., 1930 г., 1933 г., 1935 г., 1937 г. и 1939 г.) в различни европейски градове се провеждат още няколко подобни игри под егидата на Международната конфедерация на студентите. След войната игрите се провеждат в рамките на Международния фестивал на младежите и студентите под ръководството на Международния съюз на студентите. През 1948 г. по инициатива на няколко европейски страни е създадена Международната федерация по университетски спорт (ФИСУ). През 1959 г. в Торино (Италия) се провеждат първите световни студентски игри. От тогава те се наричат “Универсиада”.

Студентските игри (летни и зимни) се провеждат веднъж на две години – в нечетните години. Летните игри включват състезания по 10 задължителни дисциплини, плюс още 3 дисциплини, които се избират от страната домакин, а зимните - 6 задължителни и 1 или 2 по избор на организаторите.

На игрите през 1959 г. участие взимат 1400 спортисти от 43 държави. На лятната Униврсиада през 2003 г. в Дегу (Корея) участват 6600 студенти от 174 държави.

Емблемата на Универсиада (ФИСУ) представлява латинската буква U в обкръжение от 5 разноцветни звезди, които символизират петте континента.

Родени:

През 1900 г. - Руси Стоянов Русев (псевдоним на Ст. Свиларов) - български литературен историк и критик.

Завършва английска филология (бакалавър) в университета "Виктория" в Манчестър (1923 г.). Специализира класическа филология в Колумбийския университет, Ню Йорк от 1925 г. до 1926 г. Работи като учител в София, лектор и преподавател в СУ (1929 г. – 1966 г.). От 1938 г. до 1948 г. чете лекции по английска и американска литература, автор е на около 200 статии и студии, в които разглежда автори и произведения от ранното английско средновековие, както и модерни писатели (В. Уулф, О. Хъксли, Дж. Джойс), работи върху въпроси на езика и стила. Голяма част от изследванията му са посветени на специфични въпроси на българска литература. Русев е един от първите преводачи на най-добрите драми на У. Шекспир. Автор е на "Граматика на английския език" (1934 г.), "Българо-английски речник" (1947 г.), "Английски пословици и българските им съответни" (1967 г.). Умира на 19 март 1988 г.

Починали:

През 1994 г. - Крум Цоков – български общественик, дипломат.

Роден на 30 юни 1900 г. в София. Учи в немската търговска гимназия и Френския колеж в Пловдив. Завършва Консулско-стопанския факултет на Свободния университет. Търговски съветник към българската легация във Варшава. След започване на II световна война заедно с дипломатическия корпус напуска Варшава (06.09.1939 г.); търговски съветник в Берлин (1940 г.) Крум Цоков е натоварен с ликвидацията на българското търговско съветничество във Варшава. Заедно със своя секретар Д. Икономов организира нелегална българо-полска организация, наречена “Група Б”. Тя организира изнасянето от Полша на документи, пари и евакуацията на полски граждани, преследвани от германските окупационни власти. Разкрит е от германската полиция през 1940 г. и е осъден на 5 г. затвор. По време на Варшавското въстание успява да избяга от затвора и заедно със съпругата си заминава за Прага, където е арестуван от съветските органи за сигурност и продължително време разследван. След освобождаването му през 1947 г. заминава за Варшава, там е арестуван по искане на българската държавна сигурност; затворен в концлагера “Куциян”. След освобождаването му през 24 март 1949 г. е преследван като “фашистки дипломат” и работи като каменар и строител. Обвинен в шпионаж през 1952 г. и е осъден на 7 години затвор. След освобождаването от затвора (1959 г.) успява да замине за Полша при семейството си. Въпреки съпротивата на българските власти полското правителство го награждава с ордена “За бойна слава” в знак на признание за заслугите му към Полша и участието в полската съпротива срещу фашизма.

През 2002 г. - Теодор Делчев Димитров – български дипломат, емигрант, дарител на България.

Роден на 26 февруари 1932 г. Завършва славянска и романска филология в Университета в Букурещ (1955 г.), Библиографски институт "Елин Пелин" в София (1957 г.) и женевския Институт по международни отношения (1978 г.). През 1958 г. печели конкурса за работа в ООН в Женева и се издига до заместник директор на библиотеката на ООН. Напуска организацията през 1992 г. Теодор Димитров извършва исторически проучвания по македонския въпрос. Помага на България с документи, организира на свои разноски рекламни сбирки за България и конференции по балканските проблеми в дома си в Жеж. Завещава цялото си имущество на българската държава (имоти в Швейцария и Франция, безценна колекция от 50 хил. тома и документи). Автор е на 15 книги: "Сборник с документи на ООН “Жалбите на Македония” (1919 г. – 1939 г.)", на книга за Макгахан (1977 г.).

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Гост
Тази тема е затворена за писане.
Sign in to follow this  

×