Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Иво

Има ли ли сте Преживяване на Прага на Смъртта (ППС)

Има ли ли сте Преживяване на Прага на Смъртта (ППГ)  

85 гласа

  1. 1. Има ли ли сте Преживяване на Прага на Смъртта (ППГ)

    • Да
      43
    • Не
      42


Recommended Posts

Благодаря ти! Както винаги, когато чета тази тема и споделеното от вас, не мога да остана безразлична.

Това, което казваш, е точно така:

Сигурна съм, че беше отвъд. Нямаше повече болка, студ - само спокойствие, топлина , светлина, любов, удовлетворение. Няма другаде такова място, това беше вкъщи, това беше Бог... Знаех , че това е най-прекрасният ми дом ,който не бих напуснала за нищо на света. Там беше моята душа и се рееше, летеше, виждах цялата вселена, сякаш бях над или в житни поля, топло сякаш съм на плажа, светло сякаш съм във Слънцето.Душата ми ликуваше, пееше, радваше. Имах ясното съзнание, че зная къде съм и защо съм.

Много искам да те попитам - след като се върна, имала ли си някога същото усещане?

Тук.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не,никога повече не ми се случи да изживея това, но и до днес, когато си го припомням, все още го помня толкова живо сякаш сега съм била там и винаги предизвиква в мен силни вълнения, които ме "рестартират". Когато го визуализирам, винаги плача , не зная защо, просто изживявам необяснимо силна емоция.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте!

Изненадвам се колко отдавна съществува този форум, а аз не съм го открила. :) Впечатлена съм че има доста участници мъже. :thumbsup2: Искам да споделя и аз нещо в тази тема, ако все още някой я чете. Преди 16г имах подобно преживяване. Клинична смърт няколко дни след прекарана тежка операция и... пътуване към небитието. До този момент бях чела за други такива преживявания. И до сега без да се ровя целенасочено попадам на случки с други хора. Това което ми прави впечатление е че всеки от нас го описва по различен начин но винаги има общи неща, като светлината, тунела и после...волята за живот която ни връща тук в този свят и променените виждания за вселената с онази вяра, че живота е безконечен и дълбокосмислен. Далеч не мисля че преживявания от такъв характер правят когото и да е да изглежда луд в очите на околните. Но ако започнем да фокусираме вниманието им върху това наше преживяване налагайки им преживяната опитност като истина която трябва да признаят и приемат е възможно и за такива да ни обявят. Все пак такива преживявания не мисля че се случват на всеки (дори ако е бил в клинична смърт или кома). За тях също е нужна степен на духовна готовност за да имат своя смисъл да се случват. Мисля си, че на мен лично това ми се случи в момент в който душата ми не искаше да живее или по-точно не виждаше смисъл. Аз също бях огорчена от живота, неприемаща случващото ми се като справедливо, не виждах нещата да се случват така както ги смятах за правилни...И едва когато успях да попадна в тази друга реалност всичко се преосмисли и нишката на справедливостта се появи.

Редактирано от zemfim

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте! Нов потребител съм, но когато търсих нещо в гугъл, попаднах на тази тема, която стана повод да се регистрирам и да пиша в момента в нея.

Имам такова преживяване и исках да ви го споделя. Дали съм била в клинична смърт - не знам, понеже не бях в болница, а у дома.

Тук имаше мнение, в което пишеше, че вижданията ни, ни се променят след една такава "среща" и човека, който го написа е абсолютно прав! Също така каза, че когато го разкажем на хората, много от тях ни мислят за луди или лъжци - тук също е много прав/а и мога да кажа само колко е обидно и боли, когато смятат така за теб след споделеното, а ти си бил истински открит и просто си искал и другите да разберат, да се докоснат и най-накрая да повярват - тези, които не вярват, тези, които не са се докоснали и прочие, защото е Истината и цялата Истина, Любовта (висшата, най-красивата, най-, най-... нещо, което го няма "тук долу", само може да се доближава, но никога прекалено, нито напълно), Мира, Цялостта, Завършеността, Блаженството и Щастието.

При мен случилото се, което ще разкажа, беше преди 6-7 години.

Първо ще кажа, че нямам проблеми с дихателните пътища, никакви и че след случката майка ми ме беше закарала на лекари, но никой от тях не установи причина за него. Само аз предполагам за какво е било, може би.

Както всичко беше наред и настана период, в който започнах да се задушавам нощем, по време на сън. Периода беше от 6 нощи. През първите 5, изкачах от леглото, поради липсата на въздух, стресната, събуждайки се с тази липса от сън - можете да си представите какво е. Стоях седнала на леглото, с леко наведена глава към пода, мъчейки се да си поема капка въздух. Това траеше 1-2 мин., след което успявах и когато се уверявах, че вече дишам нормално, лягах отново.

През цялото време майка ми ме е усещала, понеже тя спи леко, а тогава спахме в една стая. Каза ми, че се задушавам все в един и същи часови период - между 4 и 6 сутринта.

На 6-тата нощ - пак същото. Този път, обаче не можах да си поема въздух. В първия момент, когато изкочих от леглото, поради същата причина видях, че този път майка ми е станала, а тя става 5-6 сутринта винаги или поне се събужда тогава, ако не е станала. Стоях пак седнала на леглото, мъчейки се 2 минути сама да си поема въздух, но този път не успях. Реших да отида в кухнята при нея да ми помогне. Правех й знаци с ръце, махайки с тях към устата си, че не мога да дишам, да ми помогне.

В този момент просто видях как тя се ококори с очи, уплашена, а преди това стоеше спокойно, решавайки си кръстословица. Видях, поне така ми се стори, че изпадна в шок и седнах на стола в близост. Ръцете ми бяха на краката отпуснати. Започнах да не чувствам тялото си, сякаш ставах по-лека с всеки миг, докато накрая не усетих, че съм по-лека и от въздуха буквално, защото след едно такова преживяване разбираш, че и въздуха е тежък, дори най-чистия планински въздух. Гледах масата, дивана, цветята, стената - всичко, но явно съм го гледала с духа ми, а не с тялото, защото бях изключила от него вече. Гледах ги и се възхищавах как от билиардни микро частици е сътворено нещо толкова мащабно и си казах "Красота!", сякаш виждах тези частици. После цветовете ставаха все по-наситени, ярки и пак си казох "Боже, колко е красиво!". После погледнах тялото си и все едно гледах чуждо тяло, а след това сякаш започнах да ставам от стола, но тялото си стоеше на място - като все едно се носиш, летиш, но без милиграм тежест и натоварване. После погледнах пак цветовете на всичко около мен и продължаваха да стават все по-ярки, докато от яркост, не започнаха да губят цвета и да избледняват - побеляваха. После започна в цялата стая да навлиза бяла светлина, която с всеки миг ставаше повече и повече. Беше ярка и чисто бяла, но очите не ме боляха от нея, ни най-малко. Колкото повече ставаше тази бяла светлина, толкова повече се чувствах спокойна, истински щастлива, чак не можех да повярвам на това щастие - все едно ставаш едно Цяло с Красотата и Любовта. Знаех, че умирам, но не ме беше страх и грам и не ме интересуваше, че умирам, защото онова, което усетих беше съвършенството и щастието, което винаги съм търсела, и сякаш отивах на мястото си (както някой беше споменал у Дома).

Усещането за тази бяла светлина беше, сякаш е Всичко, сякаш е Жива, сякаш е едно "същество" и в същото време един Цял Свят (може би зад нея, но зад нея не отидох) от най-хубавото, което може да има - максимума, и в същото време с Разум. Даже и тези думи не ми стигат да го опиша.

Спомням си, че не изпитвах никаква липса, никакви нужди, защото имах всичко, от което имах нужда - абсолютно всичко като висши и красиви усещания. Сякаш се усмихнах.

После просто усетих нещо, като завъртане, някакво действие, след което някаква тежест минавща през гръкляна ми и след това все едно паднах от 100000000 м. височина, след което усетих тялото си тежко, все едно с тонове. После всичко се върна по старо му. Това, което е станало, е, че майка ми ми е завъртяла главата, направила ми е изкуствено дишане и...съм се "върнала" .

Първата ми реакция беше да й се разкрещя с думите "Защо го направи?!?!?! За първи път в живота ми бях истински щастлива.. Мразя те за това! Защо го направи!?" и се разревах, затворих се в стаята си. Послед, минути след това осъзнах и отидох и й се извиних - беше първосигнална реакция. Реакция от стрес - минаване от единия свят към другия и обратно. Тогава разбрах, че думата "Блаженство" е единствената присъща за "там" и който, и когато да я използва за чувства, които изпитваме "тук", ще бъде абсолютно погрешно използвана и ще е като грях, макар да я използваме като средство да опишем красива емоция, удовлетворяваща ни.

После описах всичко на майка ми, което съм видяла и защо така съм реагирала. За мен беше минало 30 мин. - 1 час време, а тя ми каза, че били минали само 2 минути някъде, което говори, че времето тече различно (поне при мен така беше) и че съм стояла без въздух около 4-5 минути сигурно, но не знам дали е било клинична смърт, защото не се чувствах мъртва, а напротив - по-жива и щастлива от всякога и до този момент. Също така й казах, че за мен тя беше изпаднала в шок, замръзнала, заради което седнах на стола и само чаках часа си, а тя ми каза, че се стреснала от вида ми, че съм била мораво-синя, с ококорени очи, все едно да изхвръкнат, но е било за минута...

Радвам се, че го видях, радвам се страшно много, защото така се убедих. Това ми промени виждането за живота, за "там", за много, много неща. Но имам чувството, че повече започнах да страдам, може би, заради по-голяма чувствителност, сякаш си подложен на изпитания.

И както един потребител каза, още като се сещам за тази случка с бялата светлина ми се насълзяват понякога очите и изпитвам силни чувства, но и е нещото, което понякога ме успокоява, връщайки се към усещанията и видяното - никога няма да го забравя и ще ме крепи до край.

Радвам, когато мога да разкажа за това, защото искам и другите да го знаят, заради "там", заради другите, заради...

Редактирано от Kenaz_F

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Все пак такива преживявания не мисля че се случват на всеки (дори ако е бил в клинична смърт или кома). За тях също е нужна степен на духовна готовност за да имат своя смисъл да се случват. Мисля си, че на мен лично това ми се случи в момент в който душата ми не искаше да живее или по-точно не виждаше смисъл. Аз също бях огорчена от живота, неприемаща случващото ми се като справедливо, не виждах нещата да се случват така както ги смятах за правилни...И едва когато успях да попадна в тази друга реалност всичко се преосмисли и нишката на справедливостта се появи.

Знаеш ли, имам .. не, имах приятел (вече е само познат от миналото като ни свързва спомена за приятелството преди)... който преди време ми беше казал, че веднъж си прерязал вените и чакал само да умре (за мен да сложиш сам край на живота си е като грях, защото живота ни е училище за духовно извисяване и ако напуснеш по собствена воля "далеч" няма да "стигнеш").

Каза, че не видял никаква бяла светлина - с него споделихме тези неща - моето и неговото, и че даже напротив, станало черно пред очите му и само чернилка - нищо друго, докато не се свестил след като оцелял. Поне това ми каза.

Покрай тази негова история се замислих именно в/у думите ти за това, до колко всеки го вижда, но както вече споменах, според мен е като грях сам да "напуснеш у-щето на живота". Според мен той е търсил лесното и затова не го е видял, защото не е достигнал, заслужил или нещо друго такова. Според мен зависи какъв човек си - душата, независимо колко грешки си направил. Ако става дума аз като малка (първите класове ..1-4) убих с голи ръце едно пиле - удуших го, след което много плаках и не се понасях - как съм могла да го направя и още не съм го забравила. Важното обаче е било .. душата ми - сълзите, обвиненията сама към себе си. Не си намирах място, за което. Имам и много други прегрешения, но след повечето (дали всяко не знам, защото е сложна и много комплексна тема) се чувствам виновна, съвест, мъка, с последвало я извинение или постъпка, говореща за него - тип извинение без думи и тип осъзнаване на моята вина в случая. Преоценка. Урок. След години се случи една котка да нападне едно врабче. Когато видях това, отидох и разкарах котката от него (изплаших я, за да се махне и да го остави). Взех врабчето в ръцете си. Гледах очите му, кръвта му, дишането му и плаках. Накрая умря в ръцете ми. Същото се случи с едно коте - малко, което енди момчета ритаха като футболна топка в стената на един блок. Една жена се разкрещя на тях, а аз отивах към тях да взема котето, без значение дали ще ме бият или не. Когато избягаха, взех котето в ръцете си (много сладко беше и измъчено, пребито). Седнах на входа си с него в ръце. Мъчеше се много, а аз пак ревах и исках да помогна, но не знаех как. Беше смазано. Накрая се наака и напишка, и умря. И още много смърт на животни в живота ми, както и на 2-ма от семейството. А, един път моя приятел щеше да умре в дома си - бях на гости и много се забави, при което умах усещане, че нещо не е наред, притеснение и отидох да видя какво прави, и го видях да лежи на една кушетка, все едно спи (така си помислих, но видях един скъсан фас цигара до него и сметнах, че нещо не е наред). Погледнах го пак и забелязах, че ставаше мораво-син (това преди 2 години). Отидох, пипнах го за врата и китката за пулс, дали диша - пулс изключително слаб, дишане - почти никакво. Устата му беше оплюнчена, заради което започнах през носа да му правя изкуствено дишане. После отидох и викнах сестра му от съседната стая да се обади на бърза помощ, а тя първо на майка си се обади и говореше първо с нея. Дойдоха лекари, линейка и ме разпитваха, а аз шах - не знам какво става, какво е станало с него - нямах идея. После лекарите му инжектираха нещо, аз чаках долу на входа, държейки вратата. Той се беше свестил, гледаше, но сякаш не виждаше и повтаряше името ми. Линейката не ме изчака - бях без значение за тях, дали искам да съм с него. Качих се горе стоях и не знаех как да реагирам след това, макар по време на инцидента да бях абсолютно хладнокръвна, заради което не се паникьосах и направих това, което трябваше. После осъзнах какво става и се разревах. Обадих се на майка ми и й казах "не знам какво да правя - майка му изпадна в истерия и ме питаше какво сме направили, аз не знам какво става, не се чувствам на място, искам да се изпаря.. какво да правя...!!!??!?!" Тя ми каза да ида в болницата и да питам, и да чакам. Направих го. Бях объркана. Ревах пак. Лекарите му казали, че минута само закъснение и щял да е мъртъв и че в момента живее втори живот, заради навременна намеса и че трябвало да е благодарен. Той питал за момиче (мен), но закарали майка му, защото нали тя беше в линейката и беше отвън залата, преди мен, а той питал за мен, после ми каза...Мина се много време и когато стана на въпрос за случката, както до преди беше благодарен и го оценяше, ми каза "вече не съм сигурен, че го дължа на теб" .. хах.. Нищо. Когато обичаме, прощаваме. Всяко нещо с времето си.

Извода: живота е училище и всичко се връща по 1 или друг начин, с невинни или не, с различни обстоятелства и случки, различни поуки и т.н. За едни часа е настъпил, за други не, защото за тях има още.. и могат да понесат още.. защото са силни, въпреки болката - продължават, но не забравят. Защото биват изпитвани.

С времето се насъбира и се питаш колко още можеш да издържиш, защото вече усещаш как става прекалено много, но за твое учудване разбираш, че можеш още ... макар да се питаш "Колко, Боже?" и се питаш "Колко грешки, колко болка, колко злини?!", а в същото време и "Колко е красиво, Боже, колко е красиво......." в дадени моменти, когато можеш да видиш и красивото, и дори когато страдаш, защото самото страдание в един такъв случай, е породено от любов.

И да ти кажа - от малка мисля за живота и смъртта. От много малка, наистина (като се сетя, че 4 пъти съм щяла да умра). Може да се каже, че мислех като по-голяма като малка - гледах реакции, слушах думи, мислех, плачех, усмихвах се, преценях, тук-там говорех и когато говорех се оказвах права. Сега не толкова (Защо ли?), но не е и никак рядко да се окажа права (последен пример с приятел, с който говорим за неговата - казвам му така и така... и той казва "оказа се права пак", а аз от своя страна му казах последно "ех, май съм родена да помагам, както мога, според ситуацията, но ми се ще и на мен някой да помогне поне в тази сфера хехехехе" шегувайки се, разбира се, до някъде ;) - сложна работа).

Бе, много случки и различни, както с много хора става така..

Хубавото от всички ситуации, е, че се научаваш на самоконтрол и до някаква степен хладнокръвие в такива моменти (поне на първо време, постъпвайки до някаква степен правилно, докато не се отприщи след това 'другото'). Макар понякога в моменти, когато са ставили примерно масови боища (без важна причина), съм се ужасявала и съм се чудила кому е нужно, мислейки си, че не искам да виждам такива неща и че в повечето пъти нямат смисъл - не и по този начин - самоунищожение. Макар че, когато гледам да ритат някого в главата (по ТВ или наживо, както съм гледала) и в корема, съм се смайвала на цялостта - причината за боя, следователността - ударите и травмите, че и отнемане на живот, заради едно нищо - 1 юмрук, пада и си удря главата в плочки => смърт, заради тъпотия.

Редактирано от Kenaz_F

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Това което ми прави впечатление е че всеки от нас го описва по различен начин но винаги има общи неща, като светлината, тунела и после...волята за живот която ни връща тук в този свят и променените виждания за вселената с онази вяра, че живота е безконечен и дълбокосмислен.

Знам, че много писах, но ми се иска да коментирам и това.

При мен нямаше тунел. Само бяла светлина, навлизаща в стаята с всеки миг повече. Описах го даже с малко думи. Спестих доста от описанието, което с думи мога да дам - повече думи, много повече, чак не стигат.

"Волята за живот" - нямах я по време на случилото се. Не исках да се връщам изобщо. По никакъв начин не исках, Бога ми, кълна се! Затова реагирах остро на майка ми. После помислих от нейна гледна точка. Нищо не ме задържаше, за да искам. Наистина, нямах никакво желание тогава да се върна, никакво, но майка ми ме върна (може би "е" писано, кой знае). Затова изпитах онова разочарование, че го е направила в първия момент - сякаш ми отне най-хубавото, най-, най-.. . После разбрах, че живота "тук" е ... "ЖИВЕЙ го!" и това е.. Но живей го красиво, до колкото можеш и с обич (обич в обич, обич в страдание, обич в сълзи, но истински и чувствено, без да изневеряваш на стойностното и онази красота в душата - истината). После не ме беше страх от смъртта, ни най-малко. Нито грам страх, буквално - толкова лекота изпитах, че не се боя вече, след това. Толкова лекота - освободена от страха от смъртта. Единствено се боя и искам да избегна болката от нея (н-на), а не самата смърт, макар че като се замисля и тази болка от н-на ще отмине за минути и край с нея.

Промених се. Може би затова, майка ми, ми е казвала "Ти не си за този свят..." след това (понякога). Може би, заради това се замислям за доста неща в детайли и често. Май не ме е пускало, откакто ми се случи. Разбрах и как не ми трябва светски живот, а живот в хармония и любов, спокойствие и как се стремя към него. Как само то си струва... Под "то" имам предвид онова, което мисля, относно въпроса, но думите не стигат и е толкова много, че ще стане хаос, ако тръгна да го изказвам, а понякога е по-добре да спрем до 'тук', където се намираме да говорим. Другото понякога няма значение.

Поздрави! :hypocrite::v: Just A Perfect Day (Various Artists)

Редактирано от Kenaz_F

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

">
" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350">

Линк:

Редактирано от erdtek

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Искам да благодаря на всички ,които споделиха своята опитност.Това ,което казвате е нещо невероятно,прекрасно.Докато четох често си мислех,че това е нещото което всеки иска да изпита,всеки ТРЯБВА да изпита(нямам в предвид по някакъв трацичен повод) за да укрепне вярата ни в Бог . Да повярваме че той винаги ни води,винаги е до нас,а ние като слепци го търсим в невероятни посоки.Благодарна съм за това че прочетох всичко това,не можете да си представите какъв ефект имаше в/у мен-почувствах спокойствие,почувствах се щастлива.Изведнъж ми се прииска да погледам някоя цветна градина,някакви такива чувства.Клипчето допълни всичко казано до тук.Благодаря ви за голямата доза вяра и любов ,които споделихте с нас.Не знам още как да изразя щастието и благодарността си.Няма случайни неща .Отдавна се терзаех за някои неща,от няколко месеца душата ми страдаше и не можех да си намеря място И случайно реших да прочета тази тема(мислех че ще прочета баналните неща за тунела,светлината, и т. н.),но се оказа ,че темата се разглежда много по-дълбоко,много по-подробно .Именно това ми подейства.Съжалявам за болката която сте преживяли,но е имало смисъл-получили сте просветление и го споделихте с нас.Наистина не е било напразно.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте!Историята която ще ви разкажа се случи с мен преди повече от 10 години на един 8-ми март.Рожденната ми дата е 18 март и преди 15-на години забелязах,че на 8-ми март всяка година организма ми е особено чувствителен и склонен към неприятни изненади по отношение на здравето ми.Същият ден получих много силна медикаментозна алергична криза вследствие на смесването на няколко вида лекарства,които пих заради грипа и алкохола който употребих във връзка с женският празник.Дигнах висока температура над 40 градуса и лицето ми започна да се подува от алергичният шок.За няколко минути отока обхвана цялото ми тяло и започнах да губя съзнание.И тогава засънувах странен сън.Сънувах,че мой приятел си е купил нова кола и се суети около нея.Трябваше да я спусне по някакъв стръмен път, но се страхуваше защото нямаше достатъчен опит.С радост му предложих аз да извърша маневрата и подкарах колата по стръмнината надолу.Както се спусках надолу, изведнъж съня ми се смени и се озовах в странен тунел.Тунела беше от нещо като матово зелено стъкло с много гладки и хлъзгави стени от които прозираше бледа,зеленикава светлина.Съвсем спонтанно в главата ми се появи мисълта,че трябва да се изкача нагоре по тунела или ще се случи нещо лошо.Бях гол и се изкачвах по стръмнината с голямо усилие страхувайки се ,че мога да се подхлъзна и да полетя надолу.И тогава забелязах долу в краката си нещо много странно.По невъзможен начин за наклона ,който беше около 45% пред мен стояха и се поклащаха някакви странни "яйца".Бяха 10-на на брой .По непонятен начин се бяха закрепили на стръмният гладък под и не се подчиняваха на закона на гравитацията, според който би трябвало да изтъркулят надолу.Изумен се наведох и започнах да ги разглеждам невярвайки на очите си.Пипнах с ръка едно от тях за да видя какво ги задържа и то полетя с шеметна скорост надолу по наклона.Разбрах,че не трябва да ги пипам и продължих нагоре към изхода на тунела.В следващият момент се върнах в съзнание и се чух да повтарям:"Бабо много те обичам!"/Баба ми беше починала преди доста години/.После успях да се посъвзема от алергичният шок и в поликлиниката ми биха някаква инжекция, като ми препоръчаха да преспя в антиалергичното отделение на Исул.След време прочетох някъде,че човешката душа има форма на яйце.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

на 28 Декември (Неделя) ще направим среща относто Преживяванията Близки до Смъртта в София. Една възможност да се запознаем с хора, които са имали такива преживявания и също ако сте имали такова преживяване да го споделите с другите на живо :)

Повече инфо за срещата: http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=6027

Поздрави,

Ники

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Има едно такова обяснение: смъртта е биологична регресия. При "класическата смърт", след като неокортексът изключи, съзнанието се връща в риненцефала и в този момент може да се наблюдава изживяване на границата на смъртта - прословутото NDE.

Тук все още съществуват химически връзки между неокортекса и риненцефала, затова по-късно хората могат да си спомнят за Тунела. После съзнанието слиза в рептилния мозък. Все още има връзка между неокортекса и риненцефала, но в по-голяма степен между неокортекса и рептилния мозък. За този етап вече не си спомнят. Никой не е разказвал за него.

(Затова пък, при стимулиране на рептилния мозък могат да се провокират сънища, халицюнации..)

След това съзнанието се връща още по-назад - от рептилния мозък към клетките и от клетките към ядрото на ДНК. ДНК е образувана в началото на света, така че в този момент съзнанието (доколкото го има) възприема Първичния свят.

Съществува и така наречената "Тахионна теория".

Тахионите са съвсем нови частици, открити в ускорителя на елементарни частици Саркле. Те притежават едно изключително качество - по-бързи са от светлината.

Може би, точно те се намират в полето на съзнанието.

Когато сутрин сме все още не съвсем адекватни, изглежда, че тахионите на съзнанието още не са се върнали при нас.

Теоретиците на тахионите смятат, че това е частица, която няма нито минало, нито бъдеще.

Може би, тахионите съставляват "материята" на Душата.

Доколкото тези частици са в полето на съзнанието ни - дотолкова зависи дали те ще са далече от нас. Тоест, ако например, сънуваме осъзнато - те са си в съзнанието ни. Тогава, където и да бродим насън в "междинното пространство" - менталното ни и виталното ни тяло са неделими.

"Игнорирането" им надали е уместно, защото именно те ни помагат да се обогатяваме с информация, бродейки насън и наяве.

Малко инфо:

През 1967 г. Джералд Фейнбърг, професор по теоретична физика в Колумбийския университет, Ню Йорк, публикува студия за частиците, които съществуват само над скоростта на светлината (Фейнбърг: "Възможност за по-бързи от светлината частици", публикация във "Физикъл ревю").

Нарекъл частиците тахиони, от гръцката дума "таchys"= бърз.

Последствията от много чисто изчислената "тахионна теория" са зашеметяващи, защото тахионите могат да се движат обратно във времето. Докато в нашата жизнена система всичко се движи от миналото към бъдещето, то при тахионите става обратното.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тук все още съществуват химически връзки между неокортекса и риненцефала, затова по-късно хората могат да си спомнят за Тунела. После съзнанието слиза в рептилния мозък. Все още има връзка между неокортекса и риненцефала, но в по-голяма степен между неокортекса и рептилния мозък. За този етап вече не си спомнят. Никой не е разказвал за него.

Добре, това откъде се разбира, в смисъл, откъде се знае, че когато човек си спомня нещо, то е точно спомнено от този момент, когато еди-какви си протсеси е имало в мозъка? Не може ли да си го спомняме от друг момент, само да не знаем всущност че е от такъв друг момент? В смисъл, може да се приеме това единствено, ако се каже като за начало, че еди-какви си процеси в мозъка произвеждат еди-какви си резултати, но последното е отричано от редица окултисти, които твърдят, че е вярно точно обратното - че еди-какви си ментални процеси могат да предизвикат процеси в мозъка но не обратното. Ще кажете, че няма значение, но всъщност ако се замислите има - защото така например може да има определено преживяване в другия свят, но ако не съществува добра връзка с тялото, това може да не се отрази точно в някакъв процес. Това, че си спомняме нещо ми се струва, че не се дължи само на физически явления.

Казвам това неслучайно. По-точно, това че нещо се случва във физическото тяло не задължително означава, че именно на него кореспондират явления в духовния свят. Обратното би се разбрало като един вид материалистично мислене, който днес се разпространява в много посоки.

Какво разбирам под материалистично мислене - не това да се стремиш да имаш материални удобства и т.н. Не е само това материалично мислене. Също пример за материалистично мислене е това да се опитваш да обясниш феномени от духовния свят по такъв начин, сякаш обясняваш феномени от физическия. Да пренесеш разбирането си за физическите процеси в (оше неизграденото) разбиране за духовните такива. Например, да кажеш - и в миналото е имало такива идеи - духовните процеси са процеси, подобни на тези, които стават във физическия свят. Духовните сили са сили, подобни на тези във физическия свят - на електрическите, на магнетизма, гравитацията и т.н. Истината е, че тези сили и процеси могат само условно да се уподобят на такива сили в конкретни ситуации, но напълно условно и само в определено значение, иначе всъщност те нямат толкова общи, освен че физическите процеси произлизат от духовните процеси. Т.е. връзката е обратна, но ако се опитваме да обясним духовния свят по начин, по който се опитваме да обясним физическия, няма да можем, задължително ще сбъркаме още в самото начало. Може единствено да се правят аналогии във вид на метафори, например, но всъщност самото сравнение не може нищо повече да допринесе. То може да бъде само сравнение, но не и обяснение. Това, което е автоматично и каузално във физическия свят, в духовния свят може да не е - там се добявя, най-малкото, свободната воля на съществата. В този смисъл, обяснение на духовни процеси или онагледяването им с физически няма смисъл. Онагледяването може да бъде едно чисто умозрително представяне, но само дотам, то не е обяснение и не може да съвпада с обяснение.

Когато се споменава, че може едно материално явление да има същата природа като едно духовно, тогава може да се говори за материализъм. Човек би изжождал в такъв случай именно от разбирането си за материалното явление и би оценил духовното според това разбиране, а точно това не би било правилно. В известен смисъл, материята е много кондензиран духовен процес, но ако например се казва, че духовността се базира на тези и тези явления и ако те се описват като едни материални явления описанието тогава не би имало никаква полза, то може да принесе единствено затрудения в разбирането на духовния процес. Освен това, така поставено, всъщност в сузнанието остава впечатлението, че духовното се основава на нещо материално, когато нещата са що-годе обратни.

В този смисъл, прочетох една статия за тахомите в нета и излиза, че те не са доказано явление. Не знам дали съвсем наскоро са открили тахоми в този ускорител, за кйото говори Чебурашка, но това първо би разтърсило физиката (теорията на Айнштайн би трябвало да не е валидна, защото тя се основава на идеята, че скоростта на светлината е най-голяма във физическия свят) и второ, не пише в нета за такова нещо. Може и да са открили нещо, разбира се, но това съвсем не може да означава, че са открили точно частиците на душата или нещо подобно. Всъщност, точно в едно такова обяснение, че душата е съставена от частици стои и едно материалистно разбиране.

В такъв смисъл, представянето на явления от духовния свят чрез явления от физическия, опитът да се обяснят например астралните тела с квантови полета, да се открият частици, от които е съставена душата, са твърдения, произлизащи от материализма. Съвременното общество много често използва или се опитва да проверява такива материалистични идеи, но тези идеи нямат нищо общо с едно истинско познание за духовния свят. Пренасянето на идеи и представи от физическия свят в духовния свят не би могло да създаде една реална представа, а само да изкриви фактите и да създаде една напълно грешна представа.

Някои окултисти и посветени в началото на 20-ти век са споменали именно за тази опастност при обяснението на духовни явления с физически понятия и за това, че материализмът в обществото ще нараства за следващите 4 века (за тях следващите 5 века). Те са предсказали, че обществото ще започне по-задълбочено да се занимава именно с такива материалистични идеи, като това ще нарастне. Общо взето, това се случва вече. Например, големият взриж е освен научна хипотеза и един опит да се замени проижода на света от един божествен порядък и да се сложи на негово място именно едно материалистично разбиране за проижода на света. Друг е въпросът, че големият взриж никога не може да обясни например какво идва преди него, както и това, че зад едни обстоятелстжа, каквито и да са те, трябва да стои една разумност - защото всичко изглежда така, сякаш светът случайно е станал, по едни статистически причини и по едни възможно случайни обстоятелства. Физическият свят е отражение и проявление на духовното, във физическите закони има редица неща, които могат да напомнят на човек за божествения порядък, но той не е самото духовно.

По същия начин изразът частиците, изграждащи душата е сам по себе си материалистичен и няма смисъл. Това жайи и за редица други неща, някои от които в момента особено занимават немалка част от човечеството, като например едно филмче за квантовата теория, както казах, големия взрив и т.н. Във всички тях има един стремеж да се направи един паралел (но за съжаление, не само паралел, а почти идентификация), между физическия свят и духовния, само че тъй като те почиват и на едни материалистични разбирания, всъщност това, което се търси само по себе си е безсмислено. Друг е въпросът колко разочарован може да се почувства човек, когато не открие това, което търси, но това всъщност е донякъде един етап, който засега не може да бъде избегнат.

Това исках да напиша, че е говорено по тези работи и че едно разбиране за духовното няма защо да минава през разбирането за физическия свят. Двете може да се допълнят, наистина, но не и разбирането за духовното да произлезе от разбирането за физическия свят. Рано или късно, трябва двете да бъдат разграничени. Най-много помага това човек да е с ясно съзнание за нещата, да не прибързва в заключения и да внимава какви представи си изгражда. Това обаче не означава той да не е отворен към нови идеи. Когато той преценява една идея на базата на друга, обаче, той трябва да е честен пред себе си, преди всичко, доколко преценката е точна и пълна - защото, ако не е, той не бива да се самоизмамва или да измамва другите.

Помага и това да се знае тази информация.

Редактирано от Apolo14

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Абсолютно съм съгласна с теб!

Въпросните тахиони не са отречени от Айнщайн и самият той ги нарича "хипотетични частици за които съществува "екзотична" възможност да се движат само със скорости по-големи от тази на светлината".

За тяхното съществуване няма експериментални доказателства все още. Приети са условно.

Което потвърждава и другото, което казваш - че науката все още няма обяснение за много феномени и приема за валидни "истини", които само временно схематизират нещата, колкото да я залъжат, че владее положението.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ППС са състояния, при които се изключват петте сетива и "се дава свобода на шесто сетиво".

За функционирането на мозъка при свръхсетивни състояния, т.е. когато функционира споменатото шесто сетиво, принос и добре обоснована теория, предлага Спас Мавров, в книгата си "Свръхсетивност". Нея можете да я изтеглите в електронен вид от тук: http://www.iskri.net/spas_fr.html

"Рецензент" на книгата е Кубрат Томов и ще си позволя да публикувам неговите думи:

В последните години водещите умове на човечеството започнаха да осъзнават, че фактически протича качествено нова научна революция, различна от научните революции в последните няколко хиляди години. Вече натрупаните знания ни показват, че човекът, микросвета и Космоса са неща много по-сложни, по-парадоксални, по-фантастични - изобщо по-невероятни от това, което знаехме досега за тях. Една съществена характеристика на новото познание е, че то представлява синтез на древните знания и мъдрост със съвременните научни, технологични и духовни постижения. Водещо място тук постепенно зае психотрониката - или както я наричаха преди -парапсихологията. Един от елементите на този синтез е настоящата студия. Приносните моменти в нея са достатъчно сериозни и трябва да бъдат добре осъзнати и осмислени.

http://www.magicaura.com/authors/24/%D0%9A...%BC%D0%BE%D0%B2

Редактирано от mecholari

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

За себе си мога да кажа ,че благодарение на сънищата и кошмарите си и никога да не забравя да пропусна Бог ,който ми е показвал пътя на победата и съм добила не само безстрашие. Не бих искала да разказвам,защото ще настъпи истински трилър а не е и необходимо.По важната идея е че каквото и да ни се случва,то ни е необходимо,а кошмарите и сънищата ни известяват за много неща,нормално е ,духът ни е локатор за всичко.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Предимно преживяваме кошмари ,защото имаме и много страхове,а страхът те прави роби на всичко друго,не и водачи на светлината. Сънищата са ни зависими от нашия дух и състояние.Това което може да изживееш на сън,преживе може и никога да не ти се случи,това укрепва духа ти и ти придава знания, но в много случаи те предупреждава за събитие и ти представа урока и изпитанието ,което ти предстои и това може да стане по хиляди начина.Целта е да имаш познания и да си подготвен ,да не допускаш духът ти да бъде жертва.За да съм разбрана правилно ще дам пример какви жертви е направил Исус,но духът е останал в позицията си.Ами Бог каква жертва направи за нас? Ние ли бяхме по-ценните за него?

Незабравяйте,че това е все пак Бог,а Бог е Любов и всички ние побеждаваме от Любов с Любов.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Едното от моите такива всъщност първото ми по силно се случи така: Няколко часа преди да тръгна за училище-бях 9 клас, полегнах на леглото и се отпуснах леко и мислите ми нещо блуждаеха,това което беше интересното,че каквото мислих се случваше.Примерно -ще мине камион и става и така различни такива за около 10 минути няма, и продължих да следвам мислите си и ме отведоха на един асансьор ,който нямаше стени-беше открит.Той ме понесе полека нагоре и бавно ,но се притесних че няма стени и някак си мисълта ме понесе и литнах от асансьора бавно надолу към асфалта и така започна.Стигна ми лицето до самия асфалт,мина през него и продължи нодолу и тогава четох в онзи период книга на големите съногадатели и там пишеше според еди кой си гадател, различно тълкуват посоките нагоре и надолу и понеже попаднах в нещо непонятно за мен положих усилия, да спра това потъване под земята.Със сетни усилия успях,но докато се връщах обратно се засилваше скороста нагоре и в следващия момент минах като изтребител през асфалта и продължих с невероятна скорост нагоре и с нищо неможех да го спра,толкова беше опиянявящо -светлината.....тя е перлена ,като блясъка на седеф на слънце и това се получаваше от скороста .Първо премина на обграждаща светлина и от скороста стана на непрекъсващи светещи в блясък ресни ,които се събираха в средата на една педя разстояние от очите ми...-невероятно. Тялото го почувствах че е потънало в най-блаженното си състояние,нищо не чувствах ,нито дишах нищо, а си жив и от всичко това нямаш нужда.Съвършенно.Много бързо стана всичко .Пробих чорупката на планетата от скороста и седнах отгоре и знаех че нямам време,трябва да реша дали да се върна или да остана.Огледах се наоколо и нямаше нищо,само бездна.Ние тук си имаме нагоре, надолу,изток запад,север ,юг а там седнал си на една малка топка и отвсякъде ,отвсякъде ,отвсякъде бездна и под топката също.Огледах се и за нещо друго, сама ли ще съм и какво ще правя,трябва да има причина ако съм там някаква цел........задача....и времето ми изтичаше за решението,знаех 4е този отвор ще се затвори и няма връщане назад ,за миг се сетих че съм на училище и че като се приберат моите родителите и ме видят в това състояние ,че ще ги оплаша и взех решението на живота си да се върна ,а това стана с една мисъл,много по бързо от отиването.Тогава реших да направя експеримент как е моето тяло , да не би да остана затворена и ще мога ли да го върна в движение.Това беше много тежката задача да се вмъкна в кожата си и в тленното си тяло.Първо пробвах ръцете немърдаха отникъде,после поне пръстите също,после краката-те пък изобщо реших друго, да поработа върху мозъка той да поеме руля. Чувствах се все едно чакам пред лекарски кабинет,чакаш и незнаеш кога ще дойде твоя ред.Започнах умишлено да обяснявам на тялото си и мозъка 4е съм аз да ме провери и разпознае и полека обикалях там някъде вътре в един объл "салон" и няколко "врати" за към различните сектори.Периодично проверявах има ли напредък ,защото се опасявах много да не стоя дълго така.След което реших вече да се активирам и да търся пробив в тялото, където евентуално ще е най-близо отам да задейства и това бяха пръстите на ръката.Най-тежките от всичко бяха клепачите,а тялото си стоеше в същото съвършенно удобство,като върху мек пух.И така малко по -малко за около 10 минути вече размърдах и главата,която изобщо неисках да местя.От тогава даже имах периоди в които неможех да затвора очи защото веднага отново изхвърчах,но незнаех нищо какво се случва и се страхувах и това друг път може да разкажа при силен интерес .....

Редактирано от jolie

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ПРи следващите пъти след като затварях очи и до 5 минути няма и отново нещо ме издъпваше и директно изчезвах .Исках да приключа с това,защото незнаех докъде ще я докарам и какво се случва с мен,а в училище никой не преподаваше такъв предмет за подобни познания. Чувствах се сама. Мислите ми бяха единствено в това да си отговоря и с какво се сблъсквам.В този период преживявах и жестоки кошмари, докато спях нещо идваше и или ме души или бомби ми гърми или ме тровят веднъж пък с някакво същество в сянка докато спях ми завъртя един диск и ми сряза главата и мозъка ,но с времето от всички тизи неща се научих да се боря,ако неможех избавлението беше бързото ми събуждане.Дори непомня в кой момент,аз се научих да спя много леко

все едно постоянно съм будна. Веднъж отидох на ирисова диагностика и жената ми каза че повече се уморявам от съня отколкото от работата през деня,а нищо не бях и споменавала за причини за прегледа. Направо ме учуди. Това същество с диска го открих,

след нанесената травма върху мен аз продължих да спя и пуснах духът ми да търси кой е и спомням си аз спя и съответно гледам отстрани себе си как спя и обикалям и търся кой е и си повтарях-Кой е? ,Кой е? и се сетих че това същество след като ми раздроби всичко ми постави като станиолова кутийка с конец в главата и тогава отидох до себе си и казах какво е това? и го извадих, взех го и нещо ме накара да излезна на терасата и да погледна към масата на двора и там видях двама си стояха и незнам защо, тази кутийка е хвърлих на масата и падна пред тях. Тогава единия от двамата се изправи и направи две крачки през цветята ,а на третата стъпна на стената и тръгна по стената на къщата и се превърна в същото същество. Тогава се оплаших и дадох крачки назад и имах 3 секунди да съм себе си в духа си и да победя. Мога да кажа че в този момент ,нищо друго не ми трябваше освен чистата ми съвест и Духът си и силата на светлината от Бога ....и когато това дойде пред мен с две ръце го хванах и несъзнателно направих движение на кръст се разпадна на прах. Това си ми остана единствената най-жестока война в която победих с Божията помощ. Бяха ми омръзнали тези нападки ,а те се случват винаги ,когато всичко е утихнало и си се успокоил и забравил за тях дори.Точно тогава винаги атакуват в изненада, неочаквани и след също многото непрекъснати "излитания" се притесних да не се вмъкне някое друго нещо ,защото и това преживях -по много хитър начин. Реших максимално да направя така че да приключа със всичко това. Тези излитания ги възпирах като започнеше да ме издърпва и потеглях ,знаех че до 3 секунди трябва да си взема дъх,защото после е твърде късно.При самото вземане на дъх това ми причиняваше адска болка в гърдите , на слънчевия сплит. Болката е все едно ти въртят забит нож. И откак се научих на това постепенно намаляха случаите на неочаквани и непрестани излитания и прекъснах и атаките от незнам къде си,макар че и до днес ги имам,но се дължат на някои негативни изпратени енергии към мен.Всичко това което съм преживяла е по-истинският живот,а на сутринта се озовавам на измисления и умишлено нагласен и с преиначени представи живот. Това което научих от всичко е, че от Човека, Душата му е най-ценна и се водят жестоки войни за всяка една. За това Исус говори : Бдете!!! Матея-10:28

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

А когато бях още по-малка в 5-6 клас, през ноща тъкмо преди да заспя и нещо започваше да ме души,някаква енергия ми затягаше и спираше дъха,душеше ме.И сестра ми спеше на съседното легло до мен ,изправих се и започнах да я викам да ми помогне.Но само устата ми се отваряше и никакъв звук не излизаше.След около 5 минути ме остави . След около месец отново се случи същото и аз тогава вече наистина се разгневих,сметнах че си имам работа с нещо невидмо че трябва да се боря до последно веднъж за винаги и мислено се подготвих в духа си за борба. Не след дълго врем пак когато си мислих че всичко е приключило ,то отново се случи и тогава още докато не ме е затегнало здраво и да немога да реагирам аз се извъртях хванах една кутия химикали до мен и я хвърлих и предизвиках голям шум,сестра ми скочи и аз се изправих и започнах ужесточена война да прогоня това нещо и нареждах из стаята си- изчезвай и никога повече не се появи.След време отидохме на лагер и там съучениците ми си заразказаха ,такива страховити истории и интересното беше, че абсолютно същата история я разказаха само че за друго дете и че то предупреждавало родителите си за това душене ,но не му обърнали внимание и на третия път го намерили удушено.И тогава си спомних ,че и аз разказвах на моите родители и те по същия начин не взеха под внимание това.

Редактирано от jolie

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Другия случай ми беше пак към 7клас сънувам че търся тоалетна хартия и незнам защо нелогично излезнах на терасата и отидох до другия край,когато се обърнах да се върна прибера пред вратата стоеше едно почти прозрачно кълбо голямо колкото точно да разпериш дзвете си ръце в кръг и стоеше на моята височина почти ,малко по ниско и трептеше като въздуха над огън или като на над нагорещена ламрина.Тогава това ми заговри и ми каза :Трябва да ти кажа нещо много важно. Аз се уплаших колкото и да стоеше невинно,защто ми бе припречило пътя да се прибера и това ми беше достатъчно да не му вярвам. И казах сега неискам и минах отстрани му като го наблюдавах и внимавах да не се допра до него и се промушнах и се прибрах.Действително имах нужда в живота си за много от нещата за някое предупреждение.

Другият случай беше ,през ноща нещо ме накара да излезна отново на терасата и като че ли знаех какво точно трябва да направя и отидох пак до края ,погледнах надоу и попаднаха моите очи в едни чакащи други очи ,тези очи гледаха точката където аз ще се появя преди аз да погледна и застана точно там,знаеха точно къде ще са моите и ги чакаха.Направо ме изуми.Един мъж в доспехи а погледът му нищо не изразяваше само гледаше и аз опитах да разбера какво се крие в този поглед и намеренията му,но нищо ......разбрах че е там само за да ме види.Почувствах се особено и какво знача за този човек,защо точно мен.Толкова мъже има в къщата,защо и какво иска ,каква е причината. След което се прибрах по същия начин както се и появих, побързах да започна да заключвам всички врати и прозорци,но колкото и да ги заключвах те пак си бяхя отворени и отключени.Тогава казах на баща ми че има някакъв странен мъж отвън, който ме гледаше странно без причина и без да ме познава и че може да влезе в къщи, а баща ми тогава ми отговори лежейки си на леглото-Не бой се аз съм тук..,но се замислих дали ще е наистина така и се събудих.До ден днешен този сън немога да го забравя и тези дълбоки и презнаещи в абсолютен контрол, спокойствие и сила зеленикави очи.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×