Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Валерия

Любов и обич

Recommended Posts

:rolleyes:

Обичам те въпреки че не винаги се чувствам себе си с теб - тогава откривам нови ъгълчета от моето аз.

Обичам те въпреки, че представата ти за романтика не са свещи... а да ме водиш за ръчичка като малко момиченце...

Обичам те въпреки че не ме караш да се чувствам по-различно от преди - все съм щастлива.

Обичам те въпреки че понякога се шокираш, когато ти казвам абсолютно всичко - но винаги ме прегръщаш...

Обичам те въпреки че понякога изобщо не се сещам да мисля за теб - както не мисля за птичките и тревичките - само ги усещам до себе си.

Обичам те въпреки че не си неустоим.

Обичам те въпреки че не показваме най-доброто от себе си - не знаем кое е то, защото си се харесваме такива каквито сме.

Обичам те въпреки че понякога не ти е много весело...

Обичам те въпреки че сърцето ми не прескача, когато се сещам за теб

Обичам те въпреки че не се стараеш и не винаги ми казваш каквото имам нужда да чуя - просто казваш това, което ти е на сърцето...

Сърцето ми си е отключено и няма нужда от ключ - то е на всички, в него има Любов за всички.

Обичам те въпреки че не винаги ми будиш въображението и само от време на време ме караш да мечтая.

И без теб изживявах всяка секунда от живота си пълноценно - сега просто го правим заедно.

И разбира се моята Любов няма нищо общо с твоята интелигентност - ще те обичам дори и ако не си влюбен в мен, защото

те обичам точно толкова и така както обичам слънцето, птичките, тревичките и всички други хора.

С теб просто сме заедно в този живот. Сродни души. :3d_039:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
:thumbsup2: Донче, благодаря ти, че коригира една моя неточност в предния ми постинг! Разбира се, човек следва да изживява пълноценно всеки миг независимо от "другия"... въпреки че един важен маркер да това, дали другият е подходящият е именно дали при него се случва това изживяване и дали то се задържа и когато го няма! :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И Любов и обич да има в изобилие, напоследък като, чели повечко от това се нуждае света ни.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

"Отнесох всичко, но теб със мен не успях.

Оставих всичко и за спомен взех този смях." (Ирина Флорин)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ние , за да съществуваме и за да съществува света трябва любов . Обичта е съграждането , раждането на любовта . Когато човек има нужда от любов , той започва да обича , всичко и всеки , той започва да съгражда всички основи в живота си , за да предизвести появата на любовта . :3d_048:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Красиво!

Но за ТОЗИ СВЯТ важи изпятото от един човек:

"Няма Любов!

Не намерих Любов.

Преобърнах всичко,

ала не намерих Любов."

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, вярно е, важи за света на този човек... и за света на всеки човек, който търси Любов във света около себе си. Любовта не се намира там - тя е в него самия, но той я е "подпушил" (както казва Учителя).

Нещо друго се случва там - Извора на Доброто и Любовта от Бог заложен в човека такива хора каптират и превръщат в резервоар. Събират Любовта си и Доброто си, увеличават количеството им, за да станат богати и после да имат какво да разменят (не да раздават) , но да разменят по своите правила и цени... Ровят, търсят, всичко преобръщат около себе си, но така и не намират точно тази Любов, която търсят, за да я разменят за Своята скъпоценна любов в резервоара.

И всички знаем какво се случва, когато един извор се превърне в резервоар - на дъното му полека лека се събира тиня - тинята на гордостта, суетата, ревността, разочарованието, претенциите, недоволството.... И тинята затлачва Извора. И резервоарът се превръща в... блато... А блатото поглъща и дави всяка Любов, която случайно попада в него...

Сега погледнах темата и ми хрумна още нещо - може би Любовта е Извора дълбоко в нас, а обичта е потокът, който блика свободно и се разлива в река, за да даде на света около нас живот и цвят... и да се влее в морето на нашата обща Обич. После тази обич отива в Небето и отново слиза в земята като Любов - пречистена - за да захранва Изворите ни. :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Любов има , тогава когато пожелаем да я почувстваме я има . Ние сами я съграждаме и й даваме път в сърцето си .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:feel happy:

Чудесна тема! Вълнува ме отдавна.

Защо трябва да обича човек - за да се прояви. Животът не може да се прояви без обич.

Посоката на обичта е към някакъв конкретен обект / същество / предмет....

ОБИЧ - Омраза са два полюса - положителен и отрицателен. ЛЮБОВта...няма полюси, тя е безусловна.

Любовта има форми и степени. Знаем за Любовта като Стремеж, като Чувство , като Сила и като Принцип.

Любовта има отношение към мислите, а Обичта към чувствата.Човек люби с ума си, обича със сърцето си!

Любов + Светлина + Мир + Радост

:feel happy: днес чета в МОК "Новите схващания на ученика " и се появи импулс да го споделя :

"

Вземете сега Закона на Обичта. Обичта има положителен и отрицателен полюс. Заражда се въпросът, защо човек трябва да обича? Човек трябва да обича, за да се прояви. Животът не може да се прояви без обич. Живот без обич няма. Първият път на Живота е обичта. За да покажеш, че живееш, трябва да обичаш. Първата стъпка на обичта е към един предмет. Намериш една ябълка, вземеш я, погледнеш я и я обикнеш. При отрицателния полюс на живота пак има обич. Отрицателният полюс на живота винаги представлява областта, в която животът може да се прояви в минималната си степен.

Значи за да се прояви животът, трябва да обичате някого. Най-първо човек обича себе си.

Той не започва с обич към другите, но обича себе си, тялото си: той само яде и пие, за да може да расте. След време той вече си позволява да обича и другиго отвън. Като се развие, като забогатее, тогава може да обича и още едного вън от себе си. Тогава човек се раздвоява. Защо се раздвоява човек? Това е един философски въпрос. В какъв смисъл употребявате - думата раздвояване?

Женският принцип, който бил първоначално у мъжа, у човека, не могъл да бъде завладян от мъжа, понеже този принцип е активен отвътре, а пасивен отвън, а човекът - мъжът, е пасивен отвътре, активен отвън. Та понеже човек е двояк по естество, то вторият, женският принцип прозрял, т. е. видял външните неща, и тогава неговата външна пасивност се превърнала на външна активност, а вътрешната активност - на вътрешна пасивност. Вследствие на това този принцип се отделил от човека, напуснал го, излязъл навън. Такова било положението на Адама.

Този принцип, който излязъл от мъжа, не се върнал вече.

Ето защо и до днес виждаме, че между мъжа и жената не съществува хармония.

Между тях има вечно състезание.

Когато казват, че между тях не може да съществува любов, това е вярно. Любовта не е нещо външно. Най-първо този принцип трябва да се върне вътре, да стане отвън пасивен, а отвътре активен и да си заеме първото положение. Сега и жената е активна, и мъжът е активен.

Затуй при сегашното състояние не е възможно никакво възпитание, никаква култура."

Сега да се върнем към мисълта си. Ще знаете, че оригиналът на всичко е вътре във вас, а отвън е само копието. Затова няма да обичате външното като нещо свое. Туй, което имате, то е у вас. Пък като се изгуби отвън, ще кажете: аз имам оригинала му, ще го намеря в себе си. Ти можеш отвън само да му се радваш. Ще знаете, че всяка изказана мисъл не е изгубена, тя остава написана в самия човек.

Какво нещо е обичта? Да кажем, че обичате някого. Топ представлява само една възможност, за да се прояви вашата любов. Вие благодарете на онова съчетание, което съществува в света, че можете да проявите любовта си. За пример, ако в един кинематограф няма бялото платно, как ще може да се отпечатват картините? Тъй и вие благодарете, че има едно живо същество, което ще ви позира. То е пасивно. Вие ще проектирате върху него любовта си, а то ще ви разправя за тази любов. Аз, като любя някого, не зная колко го обичам, той ще ми разправи колко го обичам. Кой е този човек? Този отвътре, той ще ми разправя колко го обичам. Той едновременно е и отвън, и отвътре. Тогава вие, като обичате някого, ще бъдете тихи и спокойни, ще ви бъде безразлично дали той е при вас или ще замине в Америка. Тия връзки се разтеглят. Където и да замине той, вие се радвайте на това, защото той едновременно е и вътре във вас.

Физическата любов все предполага, че ще станат някои пакости, че ще се случат лоши работи и т. н. И действително се случват. Духовната любов пък носи хубавото и красивото. Щом обичаме някого физически, може да му припишем най-лошите качества; ако го обичаме духовно, ще му припишем най-добрите, най-хубавите качества. За пример, физическата любов предполага: „може да му стане нещо", „може да излъже" и т. н. Да, но ти само предполагаш, а това, което ти предполагаш, я стане, я не. Щом обичаш физически, това, което предполагаш, ще стане, но ако обичаш духовно, лошото няма да стане, ще стане само хубавото. Духовната любов е правилната, защото няма причини, които могат да изменят тази любов. Тя е от Божествено естество. И затова апостол Павел казва: „Любовта не мисли зло. Любовта никога не отпада." И действително тъй е.

Запишете си следните три правила за приложение:

1. Когато сърцето ви изстива, че не може да обхване и вмести свободата на другите, продължете тогава радиуса на сърцето си - да обхване и недостатъците на хората, и продължавайте свещения път на сърцето: Към Бога на Любовта, при най-големите несгоди!

2. Когато умът ви се помрачава, че не можете да разберете и приемете известни истини, удължете тогава радиуса на ума си. Мислете, че всичко така трябва да бъде, за да се изяви Бог на Вечността в цялото разнообразие. Него намирайте във всичко. И продължавайте великия път на ума: Към Истината и през най-голямото противоречие!

3. И когато волята ви се изроди в своеволие, че спира своята деятелност в добро, удвоете тогава радиуса на волята си. Приемете волята като дар от Бога и я посветете Нему! Тъй продължавайте мощния път на волята: За проява на Божията Благост и през най-голямото зло!

Само светлият път на Мъдростта води към Истината!Тя постоянно ни весели!

Първа лекция на Младежкия окултен клас, държана от Учителя на 19 октомври 1924 г. в София - резюме

:feel happy: и още малко по темата :

ОБИЧТА Е ДА ЗНАЕШ ДРУГИТЕ В СЕБЕ СИ + СЕБЕ СИ В ДРУГИТЕ.

ДА ДАВАШ + ДА СГРЯВАШ + ДА ГОРИШ И ВНИМАВАШ.

ДА ЖЕЛАЕШ + ДА ТЪРСИШ + ДА РАБОТИШ И СЛУЖИШ.

ДА ЖИВЕЕШ В БУДНОСТ + ДА ВЪЗРАСТВАШ И ЖЕРТВАШ.

ЛЮБОВТА Е ХАРМОНИЯ + ЩЕДРОСТ + БЛАГОСТ.

БЛАГОДАРНОСТ + БЛАЖЕНСТВО + ПЛОД.

МИГ СВЕЩЕН + СЪКРОВЕНО БОГАТСТВО + ВЕРНОСТ.

БЛАГОДАТ + ИЗОБИЛИЕ + ЧИСТ / РАЗУМЕН / СВЯТ ЖИВОТ.

:feel happy: Любов + Светлина + Мир + Радост :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

Бий, днес, като че ли си се докоснал до някоя книга на Мъдростта или просто си влюбен:-))) Все в любовни теми пишеш...

Ако е така - радвам се за теб.

А и мисълта на Шекспир е чудесна. :thumbsup:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Сънят на дракона

автор: Eredia74

Имало една гора. Била гъста и непрогледна, с високи борове, които след росата сутрин ухаели на смола, а пръстта под тях била така мека, че било трудно да чуеш сам стъпките си. Но през нея не минавал никой. Може би защото била винаги мрачна и тъжна, потънала в мъгли и сенки, и тишина в която всеки шум се губел.

Някъде там, в тази гора живеел дракон. Той мъничко приличал на гората, мълчалив и мрачен като нея, и през лицето му често пробягвала сянката на тъгата, а очите му помътнявали. Тогава той навеждал глава и я извъртал в страни, като да валяло дъжд, който влиза в очите, но когато правел така, в гората не валяло и навярно дъжда бил единственно вътре в него.

Една сутрин, докато гледал как слънцето топли мъглата между клоните, до него кацнала птица. Била мъничка, не от тези, които пеят, но била крехка и красива и когато я видял, за миг притихнал а после отместил поглед, като да си спомнил нещо.

-Здравей, -казала му птицата -тази нощ те чух . Бях се свила в клоните на дървото, което расте само на хълма. Тогава ти дойде и погали кората му, след това седна до него и му разказа колко самотни са звездите и как нощта е тъжна и безсънна, когато никой не те прегръща и не ти пожелава "лека нощ", една целувка време, преди да е дошъл съня. Разказа и за съня без сънища, в който само не помниш нищо, и затова го чакаш, нощ подир нощ. Дървото те слушпаше и мълчеше, а аз се натъжих и затворих очи, а после заспах, и макар да бях тъжна, не се чувствах сама. На сутринта те нямаше край него. Тогава поисках да те намеря и те открих. Ето тук.

Драконът се вгледал в нея и с нежност в гласа попитал тихо:

-А ти коя си?

Птицата отвърнала:

-А защо му е на някой да знае коя съм?

След това разтворила криле и отлетяла в синьото на небето.

Вечерта дракона отново се качил на своя хълм, при своето дърво, докоснал кората му и седнал сред тревата, а после, без да откъсва очи от звездите, казал:

-Зная, че си тук. -някъде над него, скрита в листата птицата отвърнала:

-Знаех, че ще дойдеш.

След това полетяла тихо, кацнала до него и се усмихнала:

-Тъжна ли е сега нощта?

-Може би не е. -отвърнал дракона -Коя си?

-Защо ти е да го разбираш? Аз знам, но искам да забравя.

Дракона навел глава.

-Затова ли през онази нощ дойде тук на хълма?

-А ти?

-И аз. -затворил очи и и пошепнал: -Знам, че си тъжна и сама отвътре.

Птицата се сгушила с криле и също му прошепнала:

-А ти?

-Сега не съм.

-Ще дойдеш ли и утре?

-Обещавам.

-Лека нощ -казала му птицата.

-Лека нощ. -усмихнал и се той.

Всяка вечер дракона се качвал на хълма, затварял очи и се заслушвал в шума от тревата и листа, а когато ги отворел, до него била кацнала птицата. Докато една нощ тя попитала:

-Какво означава "обичам"?

-А нима не знаеш? -учудил се той.

-Може би забравих. Кажи ми ти какво е.

-"Обичам" е "обичам". Когато ти се случи истински, разбираш че не може да го разкажеш. Ако можеш, значи не е било наистина.

-А какво е да се сбогуваш с някой, преди да си успял да кажеш колко много го обичаш?

-Това го знам. -въздъхнал тъжно дракона- Това е болка в дланите, след като си го прегърнал на раздяла.

Птицата протегнала грациозно шия:

-Ако някой ден трябва да заминеш, ми кажи. Не искам да се досещам сама, когато не те намеря тук.

-Обещавам да не заминавам. -казал дракона.

-Не, не искам да ми обещаваш такова нещо. Трябва само да ми кажеш, ако тръгнеш за някъде.

Той завъртял глава:

-Обещавам същото.

-Кое?

-Да не тръгвам.

Птицата се усмихнала и нещо в погледа и се променило, а той се сетил, че отдавна никой не го е гледал по този начин.

Нощ след нощ птицата долитала в клоните на дървото и чакала дракона да дойде от тъмнината и да седне тихо, заслушан в шума на вятъра. Когато за пореден път се сгушила в тревите до него, незнайно защо застанала неподвижна и вкаменена, без да отделя поглед от очите му.

-Какво има? -разтревожил се той.

-Не бива да се привързваш към мен.

-Защо?

-Ще те нараня. Разбираш ли?

Драконът се свил сред тревите.

-Не.

-Някой ден ще си замина.

-Нищо не разбирам.

Тя запляскала нервно с криле.

-Може би ще реша да ида другаде, може би ще поискам да съм с някого завинаги.

-Разбрах. -тихо и отвърнал той, и си помислил: "-Обикновено така ти казват, когато всъщност премълчават, че си непотребен"

Птицата все така не откъсвала поглед от него.

-Ето, нараних те.

Драконът опитал да и се усмихне:

-Не, не си.

-А защо очите ти са влажни?

Той погледнал тъжно в страни, където в тъмното била гората.

-Не е нужно да си загрижена за времето в мен. Дори ако там сега вали.

Птицата кимнала и тихо казала:

-Добре.

Над тях листата на дървото шептели на вятъра, а тревите се превивли тъжни, прегърнати една в друга.

След още вечери драконът отишъл отново под дървото, погледнал звездите и видял колко са самотни, а нощта край него е тъжна и безсънна, както когато няма никой, който да ти пожелае "лека нощ".

-Знам, че я няма. -казал той, и очите му се забулили в мъгла.

-Знаеш че я няма. -прошепнало му с листата си дървото.

-Знаех, че ще си замине.

Дървото кимнало: -Не я прегърна за раздяла.

-Но дланите пак болят -въздъхнал дракона.

-А сега? -попитало дървото.

-Сега ще спя, защото само докато спя, не сънувам и не помня ка не ставам за обичане. Не помня нищо.

-Но сънят ще свърши.

-Ще го чакам следващата нощ. Сън без спомени.

Дървото тъжно отпуснало клони, а драконът докоснал кората му и заслизал надолу по хълма, навел глава и загледан на страни, както когато вали дъжд и влиза в очите. Пред него гората пак била тъжна и мрачна и в тишината и всички звуци на нощта се губели и оставали неми. Неми както онова "обичам", което драконът не посмял да каже, и което скрил дълбоко вътре в сърцето си.

Един от следващите дни вятъра го стигнал сред дърветата и го заговорил:

-Трябва да ти кажа нещо.

-Не сега -отвърнал дракона.

-Това е важно. Тази вечер тук ще дойдат ловци на дракони. Замини далеч.

-Не мога. -отвърнал тихо дракона.

-Как не можеш? Имаш криле както птиците. Ще отлетиш. Когато опасността отмине, се върни отново.

-Птиците просто разтварят криле и отиват където поискат. Драконите не се като тях. За да полетим наистина трябва да полетим първо в сърцето си. Моето отдавна е от от олово и тежи. Не помня от кога не е летяло.

Вятъра се завъртял объркан:

-Ще те убият. Нима не го разбираш?

Дракона въздъхнал тъжен:

-Смъртта е също сън, но сън без болка от събуждане.

После спрял да слуша вятъра и се свил в тревите, с притворени очи.

Когато звездите изгрели отново, дошли ловците и дълго забивали копията си в неподвижното му тяло, учудени, че е така притихнал. Тогава пристигнала смъртта, невидима за всички освен него, застанала там, където всяка вечер стоял съня, прегърнала го нежно и тихо му прошепнала:

-Лека нощ.

Той и се усмихнал и заспал щастлив, спомнил си как е хубаво да те прегърнат докато спиш. Вятъра простенал и се залутал в клоните, а след това се издигнал над гората, станал облак и дълго плакал.

София 2005

источник

Редактирано от bee_bg

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

- Но дланите пак болят - въздъхнал дракона.

- Ще го чакам следващата нощ. Сън без спомени.

Неми както онова "обичам", което драконът не посмял да каже, и което скрил дълбоко вътре в сърцето си.

Вятърът простенал и се залутал в клоните, а след това се издигнал над гората, станал облак и дълго плакал...

Нека не стигаме дотук - ветровете да ридаят за нас.

Бий, благодаря за тази алегория. Беше ми много навременна. Уцелване.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Щом стана дума за

сърца за изстръгване веднага се сетих за един разказ които преди доста време събуди противоречиви мисли и отговори в съзнанието ми .

Малко е извън темата но пък си струва да се прочете .

автор: Tiranozavar

По-скоро го направих от инат. Елисавета пристига винаги в десет. Десет минути по-рано аз съм в коридора, втренчил поглед в кафявата врата със златиста дръжка. Котката както винаги ме гледа подозрително с едното си жълто око. Тя е полусляпа от старост. Когато чуе движение започва да мяука на вратата. И да се гали в глезените ми.

- Добро утро, господине.

- Добро утро, Елисавета.

- Днес времето е хубаво.

- Да, Елисавета.

Винаги разговаряме така. Това е нашият код. За това й плащам. Трябва да се съгласява. Да върши това, което трябва. Да се движи така, както искам аз. Да идва винаги в десет. Да не стъпва тежко, да не бърза, да не ме гледа изплашено, да е винаги с пола и мека обувка, да има хубава прозрачна бяла риза. Да бъде перфектна. И тя го прави. Без усилие. Не предполага колко я харесвам и затова понякога ме гледа изплашено. Обичам свенливите жени. Това е качество, което проститутките не притежават. Елисавета е проститутка. Поръчах я по телефона. Описах я така, както си я представям на мъжкия дрезгав глас отсреща.

- Да.

- Искам момиче.

- За секс?

- Да.

- Кога?

- Днес.

- Къде?

Вкъщи глупако, помислих си.

- Възможно ли е да е тъмна и не много висока?

- Възможно е.

- Мога ли да я задържа за една нощ?

- Ще ви струва доста.

- Цената е без значение.

- Ще я пратя с охрана. Никакво насилие.

Веднага си представих, че прерязвам гърлото на момичето с кухненския нож или затискам главата й във ваната. Стаята е разхвърляна, високата й черна обувка артистично е полегнала на пода, шапката е върху креслото ми, мирише на чужда жена, на момиче, на младост.

Тя обаче се оказа не чак толкова млада. Може би е на 30 или на 35. Може би има дете. Някъде там, зад моята врата.

Момичето пристигна бързо. И беше точно такова, каквото си го представях. Елисавета, тъмна и не много висока, с плътни устни, тънък глезен, изящни ключици. Когато я видях, ми се стори, че вече съм я виждал. Може би в списание. Възможно е дори да съм я сънувал. Беше напрегната. Малко надменна. И любопитна. Изгледа котката с отвращение. Попита ме къде е банята. Насочих я. Налях си уиски. Появи се гола. Тялото й е матово. Със стегнати гърди. Не предизвика нищо у мен. Продължаваше да ме гледа в очите, с овладяна усмивка.

- Облечи се.

Вероятно си е мислила, че съм психопат. Върна дрехите върху себе си. Напрегнато. Вече не ме гледаше.

- Седни.

Свлече се в креслото. Запали цигара. Изчаках докато дръпне два пъти.

- Тук не се пуши.

- Извинете.

Продължавах да я гледам. Никога не съм предполагал, че това може да се случи с мен. Чуждо момиче или жена срещу мен. Очаква да я докосна или пък просто да бъда груб. Чувствам се сковано. Отново си представих мъртвото й тяло във ваната. И малки мехурчета, които излизат от устата й. Размазаното червило, черните сенки под очите. Учуденият поглед и пръстите на ръцете, вкопчили се в ръба. Плиските намокрят ризата ми. Косата ми е разрошена. Жената е мъртва.

- Можеш да спиш тук.

- Благодаря.

Не ми задаваше въпроси. Не вярвах да й се е случвало. Аз бях възрастният отчаян мъж от разказите на нейните приятелки. Мъжете, на които тя не трябваше да се доверява. Платих й.

- Как се казваш?

- Елисавета.

- Това име е измислено.

- Така се казвам.

- Ще дойдеш ли утре отново.

- Ако желаете.

- Желая.

Оттогава мина повече от година. Елисавета идваше веднъж седмично. Отначало привечер за час или два. Сега е тук точно в десет. Всеки ден. Вече работи само за мен. Бяха я пребили. Преди време. Тогава я помолих да се откаже от това име. Тя ме разбра. Поискала е да се махне. Не са й позволили. Затворили я. Насилвали са я. Тогава не я видях цяла седмица. Обадих се, за да я повикам. Гласът не беше дрезгав. Мъжът, с когото говорих бе рязък. Глухо му заявих, че след час ще бъда там. Не знаех къде е това там. Но след час Елисавета бе тук. С подпухнало лице. Имах желание да я прегърна, искаше ми се за я задуша. Да бъда нежен. Много внимателен. Да я нося на ръце. Да й пусна музика. Може би и тя очакваше това от мен. Очите й бяха изпъкнали. Приближих се и разроших косата й. Сцената на удавянето отново изникна пред мен. Сякаш някой ме обля с вода. Ризата ми се овлажни. Ръката ми се стегна. Вече исках да я ударя.

- Биха ли те?

- Да.

Посегна да ме прегърне. Двете й ръце се вкопчиха в мен. Надигна се на пръсти и ме целуна. Зашлевих я. Удрях я докато падна на земята. Биех я където сваря. Превъзбудено. Кожата от пръстите ми се обели. Тя плачеше тихо. Не понечи да ме спре. Задъхвах се. Котката започна да вие. Спрях малко преди да я убия. Бях й счупил ръцете. Лицето й обаче бе непокътнато. След това й платих. Разписах й чек. Не бе мечтала никога за такава сума. Поръчах цветя по телефона. Отсреща бе женски глас. Много орхидеи. Орхидеи, които да затрупат цялата къща. Всички стаи. Цветя до небето. Когато Елисавета дойде в съзнание ми се усмихна. Мина ми безумната мисъл да я осиновя. Всички жени, които не можех да имам, можеха да ми бъдат дъщери. А Елисавета ми принадлежеше.

Тя се привърза към мен. След първия ми сън. Сънувах, че се любя с нея. Бе грубо, но сладострастно. Елисавета бе бременна. Връщах се у дома и я биех. Удрях с юмруци големият й корем и след това я карах да коленичи с лице към скута ми. В тези моменти чувах писъка на бебето. Още едно момиче. Истинската ми дъщеря. Зачената в съня ми. Елисавета притваряше очи, ръцете й държаха бебето като в кошница, миглите й потръпваха. Виждах пръстена си в косите й. Роша косата й, а бебето пищеше докато оглушея.

- Сънувах те.

- Хубав ли беше сънят, господине?

Господине, господине, господине. Едно добре възпитано момиче. Повече не я докоснах. Елисавета е нещо като котката ми. Минава край мен, мълчи. Понякога сяда в скута ми и ми държи ръката. Тогава затварям очи и си налагам да остана спокоен. Или си я представям като котка. Когато отворя очи ушите й вместо встрани ще изпъкват от челото й. Зъбите й ще са мънички и редки. Краката и ръцете й ще бъдат окосмени. А тялото ще си остане женско. Тя е моята робиня.

Днес поръчах торта. А може би не беше нужно. Елисавета ме погледна и се хвърли на врата ми.

- Ти имаш рожден ден.

- Нямам, Елисавета.

- Каква е тази торта?

- Ти имаш рожден ден.

Иска ми се да й кажа моето момиче. Да я вдигна на ръце. Да се въртя с нея из цялата къща. Да я сложа на леглото. Да я съблека и да я целувам, докато изпадне в безсъзнание. Да целувам белезите по ръцете й. Там, където присадиха пироните. Да я стопя.

- Нямам, господине.

- Имаш.

Тя отново ме погледна с онзи поглед. Затворих очи. Елисавета бе моята малка дъщеря, която днес става на една година. Първият й рожден ден след въображаемото осиновяване.

Елисавета реже тортата. Усмихва се, но очите й са насълзени. Може би това е последният ми ден с нея. Може би утре ще съм мъртъв. Ще лежа студен в леглото, а тя навела се над мен ще ми пее. Ще ме вика. Ще съжалява, че не е родила онова момиче, моята дъщеря. Внучката ми. Или мъртвата ще е тя. Тялото й бавно ще се сковава, а аз ще изследвам кожата й. Ще я натискам като лекар, за да разбера какво я боли. Ще оставя очите й отворени. И ще местя зениците с карфица.

Елисавета ще гледа винаги в мен.

Сяда срещу мен. Тортата е от сметана. Спокойно може да бъде част и от моя бял дроб. От дланите ми…

- Елисавета.

- Да, господине.

- Днес ще се самоубия.

Тя спира. Приборът с парчето торта застива пред гърдите й. Когато прострелям слепоочието си, ще опръскам тортата с кръв. Тя може да се представи, че това са ягоди. Може да я опита.

- Грижи се за котката.

- Да, господине.

Елисавета е едно дете…

//вероятен источник Хулите нет

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

Бий, наистина поста ти е доста дълъг.

А Сърца за изтръгване е разказ на Борис Виан.

Може би трябва да се открие и цял форум тук в Портала за лично творчество, нещо като лични дневници на потребителите, подобна опция има и на други интернет форуми.

Модераторска бележка: Можете обсъдете предложението ТУК

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Както казва Елза Парини, любовта е 90% самонавиване и 10% предразполагане от другата страна, аз бих вмъкнал там някъде и 1% желание за лична драмата.

Редактирано от Вендор

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Fut

А това за личната драма много ми хареса :thumbsup: точно така е и за самонавиването също, но хубавото е че като се мине през този период... следва продължение :3d_045:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Истинската любов не е мания, не е желание за драма и няма нищо общо с онези пред - любовни примитивни състояния на зависимост, през които преминава човешкото същество в собствения си път/ за справка Ерих Фром/! Истинската любов е хармония на сливането на две души в едно цяло! - /теорията за Андроидите/ - Тя е даряване, обмен,пълнота, усещане, че си завършил себе си с и чрез другия, без да го накърняваш или "употребяваш". пожелавам на всички, които не са достигнали до това преживяване в живота си - все още да им се случи - Няма по - висше благо на този свят от любовта и нейните плодове -децата.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×