Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Криво ми е...


Recommended Posts

Днес едно нещо ме ядоса, по-скоро човек, който не ми е безразличен ама хич. Имаше спречкване. И въпреки че съм свикнала на какви ли не превратности в отношенията, усещах как цял ден ми е криво. За да не си го изкарвам на хората на работа, просто им казах, че ми е криво, да не ме закачат, че гърмя. Те се смяха. Слава Богу, работя с много свестни хора и мога да си позволя тази откровеност.

И се сетих по този повод за нещо, което четох в една книга на Чогям Трунгпа. Той казва там, че повечето от нас като ги яде нещо отвътре започват да обвиняват другите, да си го изкарват на тях - уж на други теми. А обикновено, казва той, би помогнало просто да проявим откровеност - да си кажем, че ни е криво, че това няма общо с другите, и да останем малко насаме със себе си. Или да слушаме какво ни казват (ако възприемаме), но да не си го изкарваме на околните по други поводи (както често става). Първото той нарича състояние на будност, второто - на сън.

Та тъй де, прибрах се и още бях "крива". Мина ми малко - то винаги минава. Ама реших да отворя ей тази тема. Та ако на някой друг му е криво, да си каже. Нещо като дупка в стената, в която да може да си извика фрустрацията. Не знам дали ще бъда разбрана, но мисля, че аз себе си разбирам.

Редактирано от azbuki
Линк към коментар
Share on other sites

И аз съм имала такива моменти. Даже и без причина-ей тъй-криво ми е... Поплача малко и ми мине. Но после започвам да мисля. - Защо? Какво ме е накарало да съм такава 'крива'?... И вземе, че ми се изясни... Светне ми. В повечето случаи причината си е в моите разбирания и като ги осъзная и попроменя нещата се нареждат.... :)

Линк към коментар
Share on other sites

Да, винаги е моето виждане за нещата. Хората си имат техните уроци, но са само повод за нещата, които стават вътре в мен, не са причина. С времето се научих да не си го изкарвам на другите, макар да съм доста холеричен темперамент и хич, ама хич не ми е лесно. Затова научих номера с "криво ми е" - да знаят всички да стоят надалеч. И да не го приемат лично, ако им реагирам неадекватно, погледна криво и т.н.

Линк към коментар
Share on other sites

azbuki,

Напълно си разбрана :) Имам дни, в който направо си признавам пред близките, че съм яхнала метлата, да не ми обръщат внимание. То е ясно, че все има нещо за което някой да те закачи, но по този начин самата аз си държа едно наум, че околните не са ми виновни за проблемите ми. И че дори да си изсипя негативите на тях (обикновено пострадалият е капката, която е преляла и за нищо не е виновен :() после всичко ще се върне при мен, и то умножено няколко пъти :).

Линк към коментар
Share on other sites

И аз те разбирам, azbuki! :thumbsup: Да си призная честно преди да се запозная с хората тук в Портала и със Словото на Учителя, тези моменти бяха много по-чести и в много от случаите дори не можех да си дам сметка за това,че аз съм си виновна. Понякога даже тълкуването на постъпките и действията на хората, които съм "нарочвала", е било погрешно!? И сега, като се сетя, ме е яд на мене си, но пък как иначе щях да се науча да оглеждам нещата от различни гледни точки, да си давам сметка кога и с какво съм предизвикала нечие отношение или даже само реплика, която ме е наранила...!? Обикновено, когато не съм си доспала, съм много крива и избухлива, но на помощ ми дойдоха и различни видове упражнения - дихателни, йогийски, а и най-вече съзнанието за това да си признавам, че ми е криво. За съжаление много хора са в това "спящо състояние", за което споменаваш. И е много трудно, когато си заобиколен с такива хора, а те сипят най-жестоките си обвинения обикновено към най-близките си и ти много искаш да им помогнеш да си "отворят" очите и да потърсят истинската причина за ежедневното си неразположение, но от това става още по-лошо... И се замислям има ли начин въобще някой "отвън" да помогне за "събуждането" на тези хора!? :hmmmmm: Единственото, което ми хрумва, е да продължавам да мисля за тях позитивно и да се опитвам мислено да им въздействам да обърнат погледа си навътре в себе си.

Благодаря ти за темата, azbuki! :feel happy:

Линк към коментар
Share on other sites

За съжаление много хора са в това "спящо състояние", за което споменаваш. И е много трудно, когато си заобиколен с такива хора, а те сипят най-жестоките си обвинения обикновено към най-близките си и ти много искаш да им помогнеш да си "отворят" очите и да потърсят истинската причина за ежедневното си неразположение, но от това става още по-лошо...   

Да,така е Моника,аз живея и работя с такъв човек,който винаги търси вината в другите,дори и за най-дребното...,единственото което мога да кажа,че е страшно трудно и

изтощаващо подобно съжителство,да не говорим за отношенията в семейството,които са винаги обтегнати,а резултата е пагубен най-вече за детето...И понякога,за да се

промени и прогледне такъв човек,трябва да се случи нещо разтърсващо,радикално в живота му,като едно отделяне от най-близките хора ,в/у които е сипел всичките си

негативи през годините/без дори да се замисля какво им причинява/.Това понякога е необходимост,колкото и травмираща да изглежда за него.

Линк към коментар
Share on other sites

Не мисля че е просто необходимост - това е единственото лекарство за такива хора. Да, горчи им, но ако не го вземат ги грози загуба на разсъдъка...

Да оставя такъв човек да прави това дълго време, прчинявайки ми страдание - това е сериозна грешка от моя страна (правих я дълго време докато осъзная кой е причината за поведението му - моето присъствие до него.)

Сега, когато на мен ми е криво или усещам,че на другия му е криво, отдръпвам се - този, на когото му е криво, има нужда от време и свободно пространство, спокойствие, за да се съвземе... Няма нужда от кошче, в което да хвърли душевния си отпадък. Кошчето е вредно за него.

Линк към коментар
Share on other sites

При някои хора отделянето не помага, а задълбочава гордостта и изтласкването на проблема върху външни неща. Далеч съм от мисълта, че в човешките отношения вината за неразбирателствата е само от едната страна. Другите със сигурност имат принос, но не този начин на мислене помага да се разреши проблема. Вчера се ядосах на една моя приятелка, която изведнъж се държа адски неуважително към мен (доста по-млада е от мен) - като към някаква леличка без хумор, даже ми каза, че тонът ми бил "учителски", тя обичала да си се майтапи и да й е весело и т.н. Аз всъщност само я помолих да не продължава с определен хумор, защото не го възприемам. И тъй като винаги съм я възприемала като разумен човек, мислех си, че всичко е ясно - просто й сигнализирам, че тук вече не ми е смешно и това е. Като се нахвърли върху мен с тия обвинения в първия момент адски се ядосах, че ми говори така, чак злобно някак си. Никога не беше се случвало. После си дадох сметка, че прехвърля върху мен неща от отношението си към майка си. Тя отдавна "избяга" от България и не дава да й се говори нито за България, нито за майка й. Знам, че беше някакво ужасно трудно семейство, че майка й така хапливо, чак злобно, се нахвърляше върху нея и тя й отговаряше със същото. И явно си има заложено някакво такова презрение към хора, които й звучат поучително - макар и аз само да рекох, че това ми преминава границите на хумора, не съм я поучавала. От друга страна по-възрастни от нея хора (включвам и себе си тук, но и кръстницата си и много други мои по-възрастни приятели) са й помагали много - тя буквално беше отгледана от хора извън семейството си, които й помогнаха да изплува от това блато, включително и от безкрайното безпаричие, в което живееше. Но ето че сега, отдалечила се от семейната обстановка, успяла да се поутвърди професионално, имаща вече пари, се е превърнала в една много студена и горда жена, горда от успехите си (тя такива действително има и заслужено, защото е много талантлива), и започна това да го насочва и срещу хора, които довчера са я издърпвали от локвата. Станала е доста материалистична, студена и надменна. Мисля, че единственото "поучително" нещо, което й казаха, е, че се чудя къде е отищло онова момиче, което някога така вежливо се държеше с хората, без които трудно щеше да оцелее, кога се е превърнала в тази горда и студена жена. Последния път, когато я видях, сподели, че са й открили киста на гърдата...

Ядосвах се адски вчера, включително и се ядосвах за това, че изобщо съм й реагирала и съм си навлякла това. Но кой знае, може и да е полезно в крайна сметка, защото някой трябва да й сигнализира, че не върви на добре по този начин. Може пък конфликтът да я накара да се замисли за причините на това нейно поведение. Гордостта й се е превърнала в стена, която я оковава в образа на "успяла жена", но само при споменаването на някои теми (България, минало и т.н.) под тая стена започва нещо да ври и да клокочи и усещаш, че аха-аха всичко да гръмне. Колко ми е познато. И при мен беше така - амбиция, амбиция и после изведнъж "бум!" - балонът се пукна...

Та някои хора като са далеч, не осъзнават проблемите. Напротив, създават си илюзия на изолация - все едно проблем няма.Но вероятно е нужно това. Човек да се втвърди до точката на абсолютно замръзване, за да сцепи после този лед, да бъде видян - той и това, което се крие зад него. Болезнено е, но вероятно необходимо.

Редактирано от azbuki
Линк към коментар
Share on other sites

Не мисля че е просто необходимост - това е единственото лекарство за такива хора. Да, горчи им, но ако не го вземат ги грози загуба на разсъдъка...

Да оставя такъв човек да прави това дълго време, прчинявайки ми страдание - това е сериозна грешка от моя страна (правих я дълго време докато осъзная кой е причината за поведението му - моето присъствие до него.)

Да,напълно съгласна съм с това мнение!Това е сериозна грешка,която допуснах,търпейки това отношение дълги години ,с което причиних голяма вреда на детето си.

Линк към коментар
Share on other sites

Мисля, че се оформят два вида "криво ми е". Едното състояние е, когато допуснем нещо или някой за момент да ни наруши балансите, усещаме се (понкога не, но в много случай - да), че може да "изпушим" и се стараем да не причиняваме болка или нараняваме околните, които на практика не са виновни, че ние сме поддали. Втората ситуация е свързана с хора, които винаги са прави, едва ли не самото съвършенство, в действителност в повечето случаи не се справят особено добре с живота, но именно околните, които винаги и за всичко са им виновни за това, са причина за неосъществените им амбиции. И за двете ситуации има посочени изходи - в единия случай се стараем да не избухнем, във втория - колкото и да е тежко, се налага да вземем трудни решения и да направим радикални промени в живота си.

Линк към коментар
Share on other sites

Хроничното "криво" има нужда от радикални решения. При мен се случва напоследък само спорадичното и гледам да му намаля дълготрайността. Е, животът все ни изненадва с нещо...

Линк към коментар
Share on other sites

Криво ми е когато се оспамва тема в която всеки писал е изказа своята човешка болка без цитати и високопарни формули/изрази/сентенции кое как да е.

та по темата - понеже съм в Плутонов транзит аз не си "играя" с такива чувства като "криво ми е" удрям направо в 10та с "бясна съм", разбира се на себе си. това са моменти в които съм разочарована от себе си в отношенията си с Х.

какво правя? - необходимото "кръвопускане" :)

Линк към коментар
Share on other sites

Да,така е Моника,аз живея и работя с такъв човек,който винаги търси вината в другите,дори и за най-дребното...,единственото което мога да кажа,че е страшно трудно и изтощаващо подобно съжителство,да не говорим за отношенията в семейството,които са винаги обтегнати,а резултата е пагубен най-вече за детето...И понякога,за да се промени и прогледне такъв човек,трябва да се случи нещо разтърсващо,радикално в живота му,като едно отделяне от най-близките хора ,в/у които е сипел всичките си негативи през годините/без дори да се замисля какво им причинява/.Това понякога е необходимост,колкото и травмираща да изглежда за него.

pcheliza, ние с теб май имаме подобен житейски опит - определено мисля, че трудността да разрешиш подобен проблем в един личен план се увеличава в пъти повече, когато и професионално си свързан с такъв човек. Също съм съгласна с Донка, че единственото и необходимо "хапче" в такива случаи е раздялата с него - за доброто на всички. Обаче, докато четях разсъжденията ви, се замислих за един друг, според мен още по-сложен случай - когато съществуват и кръвни отношения, като родител и дете, например. Моя приятелка, която наброява вече 43, живее с родителите си и абсолютно всичко, което има, дължи на тях, предимно на майка си. Разбираемо е,че точно това е разковничето на нейната агресия буквално срещу нея. Присъствала съм на такива сцени, в които ми е идвало да я хвана и да я разтърся, даже и шамар да й ударя, че да се "събуди" - просто за най-малкото нещо се заяжда с майка си, ама ей така, без според мен някаква реална причина. Постоянно се оплаква от това,че горката, била принудена да живее с родителите си и дори през ум не й минава,че може да се отдели, щом толкова недоволства. Но какво според вас би могла да направи възрастната й майка? Ясно е,че тя самата я е докарала до тук и вероятно сега просто трябва да пие търпеливо от горчивата чаша на криворазбраната майчина загриженост, но мислите ли, че е възможно да има начин да я стресне, да я разтърси, така че да осъзнае кой и защо й е крив за всичко? Особено в България майките и въобще родителите от по-старото поколение как биха могли да се справят с такава ситуация, а те са наистина много? :hmmmmm:

Линк към коментар
Share on other sites

Но какво според вас би могла да направи възрастната й майка? Ясно е,че тя самата я е докарала до тук и вероятно сега просто трябва да пие търпеливо от горчивата чаша на криворазбраната майчина загриженост, но мислите ли, че е възможно да има начин да я стресне, да я разтърси, така че да осъзнае кой и защо й е крив за всичко? Особено в България майките и въобще родителите от по-старото поколение как биха могли да се справят с такава ситуация, а те са наистина много? :hmmmmm:

типичен пример за енергииен вампиризъм. Криворазбраната родителска "обич" която изсмуква всички жизнени сили ...

нормално е да има агресия, това е защитна реакция. По майсторски е когато "отровата" е тези които опиват и тогава няма недоволство... ето това съм го наблюдавала от "първи ред"...

Линк към коментар
Share on other sites

Криво ми е...Живеем в мамента с моята баба ,която е на 85,издържлива физически колкото мен и в пълно психическо здраве.Днес както обикновенно отново и повиших глас.След това се чуствам много криво.Каза ми да облека детето и аз избухнах като буре с динамит.Днес се замислих като четох темата ,колко натоварени са нашите взаимоотношения и вместо да ги изчистим ,те се усложняват.Единственото решение ,което съм намерила за себе си е да общувам колкото се може по-малко с нея,макар че не виждам много голям смисъл в това.Може би така е най-лесно за мен?

Линк към коментар
Share on other sites

Има и още едно решение - най-много помага - смехът. Ей така - да се види и представи ситуацията в абсурдния и вид.

Идеята за това ми дойде от тук:

Отишли двама и двамата имат несрета в живота си. Единият шегаджия се среща с друг, пита го къде отиваш? – Отивам да се давя. Защо? – Не ми върви нещо. А ти къде отиваш? И аз отивам да се давя. Та онзи смешникът казва на другия: Съблечи си дрехите, с дрехи няма да потънеш във водата. Тогава онзи го разсмял, казва: Я да оставим да се давим, ами да се окъпем хубаво. Окъпват се двамата и излизат. Та този смешникът спасява другия. След като се окъпват, водата произвежда известна реакция върху тях и онзи го хваща, и го завежда някъде, питат ги: Къде ходихте? Ходихме да се давим, пък разбрахме, че е по-хубаво да се окъпем, отколкото да се давим.

Някой път отиваш да се давиш, кажи: Съблечи се, с дрехи не се дави. Това е да видиш комичната страна. Някой път разсърдил си се заради нещо. Тогава с дрехи отиваш да се давиш. Кажи: Чакай де, съблечи се малко. Направи си една малка смешка на себе си. Защото ти или друг, то е все същото нещо. Защото никой не се ражда така сериозен. И кой как се роди, все се смее.

Постижимото, разумното и реалното

Майка ми смята, че винаги ще си остане майка и трябва да следи какво правя и да ми се кара..... все още :D

Отначало ми ставаше криво, после досадно... реших да намеря лек преди да е станало късно.

Един ден отново тръгна след мен с люта критика - аз съответно влезнах в роля на 7-годишно момиченце (аз съм на 50), хукнах към Емо (съпруга ми - на 59) и запищях "Емиии, мама ми се кара, иска да ме бие" и се скрих зад гърба му, тропайки с крака... Емо ме прегърна и сериозно каза на мама "Мамо, не се карай на Дончето, тя е добро момиченце" И така нататък театрото беше пълно... Мама отначало широко отвори очи от изненада, после понечи да се скара на двамата, но, аз я изпреварих със съответния писклив тембър: "Видя ли сега, Емо ти каза да не ме биеш!" Картинката беше неустоима - всички избухнахме в смях...

Друг път ми стана криво, че не предвидих навреме една подробност и нещата се оплескаха яко... Ха -ха да яхна метлата - чух вътре в себе си как започвам да се плюя и после да търся виновен... Спрях и си представих как отварям шкафа, дръпвам един малък пакет и нещо се олюлява до него. Опитавам се да го спра и бутам неволно другото до него и... изведнъж надолу във верижна реакция започват да летят малки и големи неща, които отчаяно се опитвам да спра... Случвало ви се е нали? Много е смешно отстрани... Разсмях се с глас и... започнах да си оправям кашата и да "изхвърлям счупеното" - здраве да е - явно ново е трябвало да "купя"...

Линк към коментар
Share on other sites

Аммм, аз с майка ми измислих друго. Просто престанах вътрешно да й реагирам. Значи, такива велики идеи има понякога, ум да ти зайде. Преди избухвах от досада, ядосвах се. Много обича да дава съвети, понякога е адски нетактична. Сега съм на принципа "Ааааа! Интересно..." И сменям темата. Но я вземам "насериозно" де. И някак си като не се бунтувам тя като че ли се кротва със съветите, пък и аз правя каквото си искам. Баба ми е по-опасна. Ама и на нея й намерих цаката. Все пак открих едно нещо. Че понякога не вреди да се вслушаш в родителите си. Защото с времето така свикваме с досада да реагираме, не забелязваме, че понякога наистина ни дават добри съвети. Както се изрази един мой приятел, който цял живот правил напук на баща си, на 40 години му отишъл на гости и открил "какъв голям кеф било да слушаш кво вика тати". Баща му му дава акъл, той слуша, не се противи. И открил (както и аз), че като отпадне преградата да послушаш и другата страна като че ли спира да съветва и натяква толкова. Аз така постигнах хармония с родителите си и накрая се получава парадокс - хем "слушам", хем си правя каквото искам. ;) И вълка сит, и агнето цяло.

Редактирано от azbuki
Линк към коментар
Share on other sites

При нас с майка ми е точно обратното, когато аз и давах съвети (непоискани) как да се храни за да няма проблеми със жлъчката, колита тя се съгласяваше и си правеше каквото си знае/иска..

Та криво ми е, че трябваше да премине един дълъг период от физическа болка за да стане вегетарианка, но не по идея, а защото се налага.

Болката ни е учител все още.

Линк към коментар
Share on other sites

Guest Кристиян

На мен пък ми е право...Право ми е и туй то...Дали да си накривя шапката? Не заради друго, ами щото като ми е толкова право, слънцето право във очите грей...Или да оставя да ми е право до пълно слънчево заслепение- да, ама като не разполагам с везни за да си претегля това-онова...За това пък си имам лък и един колчан "точни попадения". Я най-добре да си лягам, и да рестартирам "деаствителността"... :3d_012: пък сутринта ще има пуцане докато не уцеля подходящо за сезона решение... :D

Редактирано от Кристиян
Линк към коментар
Share on other sites

Guest Кристиян

Все още продължава да ми е право...но вече започна да ми доскучава...Няма ли някой доброволец, да ми накриви шапката...или...да продължава да ми е право, и след малко право в леглото, рестартирам "системата"...и в неделя по право човек трябва да си почива...а все някой ще се намери работа да му отвори...Та- ако не стане с доброволец...ще стане по "сценарий"..

Линк към коментар
Share on other sites

Да продължим за майките - и моята още ме наставлява, че имам и няколко лели в прибавка. :)

Обаче аз съм и от другата страна - и като майка ...понякога не смея да кажа мнението си, защото дъщеря ми го приема за даденост и закон.

А на мен просто ми се иска да поразсъждаам на глас, да изкажа някакви хипотези , но... тя просто приема всяка моя дума за закон и реалност. Думите ми тежат явно много за нея.

Нейната нагласа не ми дава правото на равнопоставеност. Затова в такива случаи казвам нещо от рода на: Сега забрави, че съм ти майка и...

Линк към коментар
Share on other sites

Все още продължава да ми е право...но вече започна да ми доскучава...Няма ли някой доброволец, да ми накриви шапката...или...да продължава да ми е право, и след малко право в леглото, рестартирам "системата"...и в неделя по право човек трябва да си почива...а все някой ще се намери работа да му отвори...Та- ако не стане с доброволец...ще стане по "сценарий"..

Кристияне, има една стара и добре изпитана рецепта - намери си някоя Ксантипа и... твоето "право" ще се накъдри. Ако не ми вярваш, попитай Сократ. :D

Линк към коментар
Share on other sites

Обаче аз съм и от другата страна - и като майка ...понякога не смея да кажа мнението си, защото дъщеря ми го приема за даденост и закон.

А на мен просто ми се иска да поразсъждаам на глас, да изкажа някакви хипотези , но... тя просто приема всяка моя дума за закон и реалност. Думите ми тежат явно много за нея.

Нейната нагласа не ми дава правото на равнопоставеност. Затова в такива случаи казвам нещо от рода на: Сега забрави, че съм ти майка и...

Мисля, че ако ти се бях паднала аз, можеше да имаш основно свободно време, защото аз от малка съм си вироглава и дръжа всичко да си правя и решавам сама. Изобщо нямаше да има нужда да ми припомняш, че си имам свой живот, свое мнение и т.н. Но има едно но. Човек може неусетно да се вкопчи и в това думите му да имат тежест за някой, който твърде лесно ги приема. Не знам дали това е твоят случай, само споменавам, че и този вариант не е изключен. ;) Освен това децата ти, доколкото разбирам, са все още малки. Не че това е толкова важно. Аз на 14 години исках да се прибирам по нощиите, да си движа с който искам и куп други неща. Майка ми и баща ми се бяха хванали за главата, но освен конфронтация, друго с желанието си да се наложат не постигнаха. От 16-годишна възраст не живея с родителите си.

Може да пробваме в следващия живот аз да съм ти дъщеря, за да видим как ще е... Има предизвикателства, с които човек вече се е справил. Има и такива, с които още не се е сблъскал. И често ни е трудно да направим разликата.

Искам да кажа, че някак си изглежда все едно бихме били "идеална" комбинация. Майка, която не се меси и дъщеря, която се оправя сама. И все пак, нещата се изпитват и доказват единствено и само на практика. Затова съм си Тома Неверни... ;)

Редактирано от azbuki
Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Добави...