Jump to content
Порталът към съзнателен живот
borislavil

Чувството за собствена значимост

Recommended Posts

Чувството за собствена значимост е обратно пропорционално на духовното ни развитие :D

Това не е вярно

За съжаление се оказва, че е точно така.

С вървенето по духовния път става ясно, че чувството за собствена значимост е уловка, верига,

С вървенето по духовния път чувството за собствена значимост се изменя в чувство за дълг да служиш с качествата си най-пълноценно.

Ако не осъзнаваш качествата и способностите си, как ще служиш на другите и на себе си?

Затова умереното самочувствие е част от реалистичния поглед към света и е необходимо.

Погледнете го и от обратата страна - ако се смятате за малоценни и невзрачни и сте доволни от това ... :(

Предпочитам да действам по тази тема, а не да философствам!

Редактирано от късметче

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Чувството за собствена значимост е обратно пропорционално на духовното ни развитие :D

Това не е вярно

За съжаление се оказва, че е точно така.

С вървенето по духовния път става ясно, че чувството за собствена значимост е уловка, верига, която ни е оковала към самсара /колелото на раждане и смърт/. Това чувство ни пречи да се посветим на вътрешната, най-истинската ни същност и ни отклонява от издигането по вертикала. Така цялата ни енергия се разпилява по "гонене на лъскави неща".

Sapienti sat

А истинската ни същност не е ли значима? Истинската ни същност не сме ли реално ние самите? Ако не е значима, защо да и се посвещаваме? Защо трябва да разсъждаваме за себе си от позицията на нисшето его, а да гледаме на душата си като на нещо различно от нас, да не кажа, че така я правим недостижима?

Редактирано от Станимир

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Правилни въпроси, макар и с друга цел.

Какво ще да е истинска същност... Понеже за мен истинността носи известна доза абсолютност, ще приема обективния критерий. Обаче тогава ще трябва да се лиша от местоимението, защото онази истинска същност не е наша. Била е, дано и бъде, но сега...

Въпросите ти посочват и пътя, по който се върви към нея, както и пътя, който е осеян с табели за нея, но ни отдалечава.

Общо-взето, тази същност не е значима. Ама съвсем не е. Защото в самосъзнаването и липсват очертанията на отделността - та ясно е, чисто графически, че няма как да изпъкне. И тук е интересния момент - към нея се върви само ако искаш наистина да изгубиш значимостта си. Когато паднат всички нейни дрехи, на значимостта, тогава докосваш и нещичко от Онази, истинска същност. По някое време в процеса, когато Тя се роди отново, може да си спомним пак за местоимението за притежание, но има вече и малко по-друг смисъл...

Душата ни не е нещо различно от нас. Напротив, ние сме основно душата си - природно родена, обслужваща животинско-телесните ни нужди и основния си инстинкт за самоутвърждение. Някои от нас имат нужда от Друга душа. Това означава, че имат нужда и да се освободят от тази си душа. Но всички търсения са заблуда и отдалечаване от този път, защото са плод на онова най-присъщо качество на старата душа - инстинкта за самоутвърждение. Глупаво е да си мислим, че истинското в нас расте докато ние храним илюзията.

Това да се приеме само за една гледна точица, асимилаема за онези, които няма да се хвърлят в бясното и отричане (с жегната ...душа).

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според мен е погрешно да се свързва значимостта с изпъкването. Да, чувството за собствена значимост може да доведе до прекомерна гордост и тщеславие, но не бива да обвързваме значимостта с тези неща. Все едно да обвържем любовта с ревността, която е възможно да се появи наред с нея, но в любовта ли е причината? Или човек е значим, или Бог е глупак – средно положение няма. Като хора все пак е нормално все да прескачаме от едната крайност в другата. Значимостта не означава, че си нещо повече от другите, че с нещо ги превъзхождаш, а просто че всеки човек е уникален и неповторим и заема място в мирозданието което влияе върху всичко останало по един или друг начин и което не може да бъде пренебрегнато. Разбира се за съществата между чиито съзнания и нашите има голяма разлика, хората не представляват интерес, тъй като не съществуват много допирни точки, но пък за клетките в тялото си например и животите, които ги съставляват, човек е от първостепенно значение.

Душата ни не е нещо различно от нас. Напротив, ние сме основно душата си - природно родена, обслужваща животинско-телесните ни нужди и основния си инстинкт за самоутвърждение. Някои от нас имат нужда от Друга душа. Това означава, че имат нужда и да се освободят от тази си душа.

Ти как разбра за „тази“ душа ли говорих или за „другата“?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Та това искам да кажа - значим си едва, когато оставиш знак в този свят.

Чувството за собствена значимост е точно това - собствено чувство. Аз си знам колко и с какво съм значим за този свят и тези хора. Може с малко, може с много, важното е да си знам мястото в стълбицата на живота и да искам да се изкачвам нагоре. Да получавам похвали и ласкателства, това е човешката клаксофония, която ми крещи колко съм значим, колко към готин, колко съм умен, колко съм красив, колко съм полезен и прочее. Но това е просто сигнал за мен да не се взимам толкова едно-значно. Нямам нужда от похвали, защото знам колко струвам. Няма нужда да се правя на скромен, когато знам, че мога нещо - вместо да се срамя, просто го осъществявам. Няма нужда да се правя на незначителен, когато знам, че съм си свършил добре работата и че съм бил полезен. Всичко е просто обикновен житейски факт, от който не трябва да правя пиедестал и паметник. Да си силен означава не да спреш и да се оглеждаш под светлините на прожекторите, а да продължиш в правенето на това, за което се чувстваш значим.

Хората не ги интересува дали си умен, красив, добър или работлив. Хората ги интересува да проявиш своята умнота, красота, доброта и работливост. Никой не го интересува дали си богат, но всеки иска парите ти! :P

Отрицателното е, ако преекспонираш чувството си за значимост, а положително е, ако просто продължиш да вършиш задачите си. Това е според мен.

Едва ли може да бъде по ясно изразено това чувство за значимост, от казаното в поста на Деян.Съгласна съм и напълно го подкрепям :thumbsup1: Скромността не е от силните ми страни :rolleyes:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не случайно открих тази тема - тя наистина е изключително важна и актуална (особено за хора от Братството!) - нещо, което се потвърждава и от развитието на темата "Трудности по духовния път". От доста години съм в братските среди... Наблюдавал съм внимателно и себе си, и другите... Ще кажа нещо, което не е за укор, а констатация - хората от Братството имат прекрасни качества, дарби, способности - благи са, меки са, изпълнени със светлина и доброта, но... и с едно тънко самомнение... И то опропастява всичко, защото издава липсата на смирение. Дори и тогава, когато се опитваме да бъдем смирени, прозира нашата гордост, самовлюбеност. Мислим съм за причините - от една страна безусловно това са качествата и добродетелите, които притежаваме, а от друга - след като нашият Учител не е обикновен Учител, а "Велик, Миров, Всемиров", т.е. най - Великият от Великите, то... естественото следствие е Неговите ученици и последователи да са също най - великите ученици и последователи. :( Всички отиваме с пълни съдинки при Бога и искаме Той да ни сипе. В Братството не се говори (защото не се разбира значението му) за покаяние. А в беседата си "Дух Господен" Учителят казва: "Какво трябва да направите, за да възприемете чистия и възвишен живот? - Да се покаяте, т.е. да изпразните шишето си и сами да отидете при Великия извор, да го напълните." По времето, когато бях студент, наша приятелка получи духовно кръщение при евангелисти и... придоби пророчески дар. Събирахме се при нея да правим общи молитви и Духът чрез нея започваше да ни наставлява, като отговаряше на мислените ни въпроси. Беше много впечатляващо! От дузината хора, които бяхме, половината бяха от Братството, а другата половина - евангелисти. И един ден Духът се обърна към нас, от Братството, и ни посочи ясно какъв проблем имаме да решаваме: да си представим, че сме застанали пред ниския вход на пещера, в която трябва да влезем. За евангелистите (малките Му деца) това не е проблем - те могат да пропълзят през него. За нас големите (от Братството) обаче това е проблем! :hmmmmm:

Администраторска бележка: Моля не коментирайте медиумични въпроси във форумите на портала!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не случайно открих тази тема - тя наистина е изключително важна и актуална (особено за хора от Братството!) - нещо, което се потвърждава и от развитието на темата "Трудности по духовния път". От доста години съм в братските среди... Наблюдавал съм внимателно и себе си, и другите... Ще кажа нещо, което не е за укор, а констатация - хората от Братството имат прекрасни качества, дарби, способности - благи са, меки са, изпълнени със светлина и доброта, но... и с едно тънко самомнение... И то опропастява всичко, защото издава липсата на смирение. Дори и тогава, когато се опитваме да бъдем смирени, прозира нашата гордост, самовлюбеност. Мислим съм за причините - от една страна безусловно това са качествата и добродетелите, които притежаваме, а от друга - след като нашият Учител не е обикновен Учител, а "Велик, Миров, Всемиров", т.е. най - Великият от Великите, то... естественото следствие е Неговите ученици и последователи да са също най - великите ученици и последователи. :( Всички отиваме с пълни съдинки при Бога и искаме Той да ни сипе. В Братството не се говори (защото не се разбира значението му) за покаяние. А в беседата си "Дух Господен" Учителят казва: "Какво трябва да направите, за да възприемете чистия и възвишен живот? - Да се покаяте, т.е. да изпразните шишето си и сами да отидете при Великия извор, да го напълните." По времето, когато бях студент, наша приятелка получи духовно кръщение при евангелисти и... придоби пророчески дар. Събирахме се при нея да правим общи молитви и Духът чрез нея започваше да ни наставлява, като отговаряше на мислените ни въпроси. Беше много впечатляващо! От дузината хора, които бяхме, половината бяха от Братството, а другата половина - евангелисти. И един ден Духът се обърна към нас, от Братството, и ни посочи ясно какъв проблем имаме да решаваме: да си представим, че сме застанали пред ниския вход на пещера, в която трябва да влезем. За евангелистите (малките Му деца) това не е проблем - те могат да пропълзят през него. За нас големите (от Братството) обаче това е проблем! :hmmmmm:

Здравей, Бориславе! :)

Аз нямам голям поглед на хората от Братството, освен някои епизодични запознанства в градинката при гроба на Учителя. Не видях там хора с голямо самомнение, хора с изкуствена смиреност. Точно обратното. И това ме стимулира да започна да чета беседите на Дънов и да се обърна към учението му. Тази свобода, която липсва другаде. Това, че този път, който той ни дава не е единствения!

Била съм и при евангелисти, и при адвентисти, и при мормони. Навсякъде има вярност към съответното учение, но се отричат чуждите пътища. Ако това е смирение....? Ако това е пропълзяване...?

И защо трябва да влезем в пещерата? Не е ли обратното? Да излезем от нея? :hmmmmm:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:hmmmmm:

Истината е, че много хора се отварят сензитивно и търсят духовното. Дали сме от Братството или-не, това се преценява на друго място, ние просто извървяваме Пътя си. Хубаво е да имаме положително отношение към хората, да обменяме опит, споделяне. Ако можем, да си помагаме. Или поне да не си пречим... :) Е, понякога вибрациите ни падат, но пък е добре да се контролираме, доколкото можем. Точно тогава се познават добрите приятели, помагат ни да се осъзнаем.

Но всички се учим и сме различни, в това е красотата. Ако съм дала свобода на другите /и на себе си/ и ги приемам такива, каквито са, никой няма да ми пречи.

Редактирано от xameleona

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Преди да се премине към съвършенното смирение, което е състояние на съзнанието без аз, това аз трябва да се изтърка, да заблести. По този начин то олеква, става полупрозрачно, от груба черупка се превръща в тънка люспичка, която вече много лесно може да бъде свалена.

Чувството за собствена значимост се променя заедно с промяната на егото.

Един ангел също знае колко му е значимоста, без да се превъзнася, осъзнавайки безкрайната еволюция.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Приятели, нека да поразсъждаваме малко върху чувството за собствена значимост:

- притежаваме ли го - ДА

- кое го поражда - божественото в мен

- помага ли ни, или ни пречи - на мен ми помага

- има ли то място у Новия човек - ами да, човек е божие творение, така че как да не е значим

- съвместимо ли е със смирението или по - скоро се родее с гордостта - съвместимо е със смирението, когато смирявам егото си, а величая божественото в мен

- не са ли негови издънки и самоуважението, и честолюбието, и достойнството -аха - мутирали издънки

- можем ли да открием у светците и духовните Учители чувство за собствена значимост - ДА

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Трябва да сме много внимателни по отношение на чувството за собствена значимост, защото то може и да е много подвеждащо, т.е. неговата стойност да е фалшива и то да не е плод на себепознанието и разкритието на Божествения потенциал, когато ти осъзнаваш величието на Божественото Аз, а плод на някакви външни успехи, постижения в дадена област, хвалебствени слова на хората по твой адрес, на писания по вестници и т. н. Тогава се ражда това криворазбрано чувство за собствена значимост, което обича да крещи високо, да думка тъпана, за да привлече внимание към себе си, и се проявява под формата на гордост, тщеславие, любов към себе си (т. е. малкото и дребнаво "аз"), а негова рожба е лицемерието, защото първо ти заблуждаваш себе си, че си велик (няма истинско величие, каквито и успехи да си постигнал, ако не си познал Божествената същност и не си станал неин проводник!), а после заблуждаваш и хората около себе си. Ако си малко по - буден и осъзнат, но все още личността ти не е отстъпила господстващо място на Божествената индивидуалност, тогава е възможно да си наясно със себе си и да осъзнаваш, че ти не си това, което искаш и трябва да бъдеш, но за което се представяш пред хората, заблуждавайки ги. Всъщност този, който може да се нарече истински значим, не живее с необходимостта да доказва това, да получава признанието и аплодисментите, възхитата на хората... У него няма никакви претенции - защо розата да претендира, че е роза и че има специфичен аромат - та то е очевидно и си е в природата на нещата?! И обратно - по правило този, който не е открил Истински Великото в себе си, но се представя за такъв, е изпълнен с амбицията да се докаже, да докаже на всички, така че те да разберат, колко е велик. Но жабата, колкото и да се напъва и дуе, не може да стане вол, а най - много да се пръсне. Тогава, когато умре фалшивото, може да се роди истинското! Тогава, когато човек загуби своята фалшива самоличност, може да се слее със своята истинска Самоличност, създадена по образ и подобие Божие, и уподобявайки се на Бога, да познае своята Ипостасна природа. Всичко преди това е било само игра на Его-то, което е сянка, проекция на Божественото Аз, което включва в Себе Си всичко съществуващо. Едва когато познаем това на дело, а не само на думи, екзистенциално, а не като изтънчени философи и високообразовани богослови, става възможно истински да ценим и да обичаме всяко човешко същество, без да се самозабравяме, защото сме осъзнали една проста истина - че нямаме живот в себе си, а животът ни е в Бога. Извън Бога няма живот!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Fut

Трябва да сме много внимателни по отношение на чувството за собствена значимост, защото то може и да е много подвеждащо, т.е. неговата стойност да е фалшива и то да не е плод на себепознанието и разкритието на Божествения потенциал...

Да, само Божествената Мъдрост може да се справи с древната хитрост вкоренена дълбоко в нас и която ние често дори не осъзнаваме. Нека Бог да ни дари с будност и сили да се справим с това. Поздрави!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Учителят някъде беше казал, че на човек му приляга известна доза гордост. Не мога да цитирам в коя беседа, но съм сигурен в това. В психотерапията се говори за здрав и за болен егоизъм. Здравият егоизъм е инструмента, с който живеем тук, в този свят, личността с нените кусури и кривотийки. Колкото и здраво да е егото (малкото), все си има кривотийките обаче. Според мен дори великите, на които се прекланяме имат от това малко его. И те имат мозък и ранни години и пренатален период, през които са минали, имат си и характер и предпочитания, вкусове за храна и дори навици различни. Но различното при тях е свързаността с онова, голямото АЗ, със сърдечното единство на Вселената. А тази свързаност успокоява малкото его. Наистина голяма част от него дори може да изчезне, като остават само базисните му характерови склонности - но поизчистени и посмекчени. В темата за хипнозата (ак се не лъжа) бях писал,че обикновеният човек първо има нужда от едно здраво, стабилно его. Ако не е такова, първо има нужда да го стабилизира и едва тогава да търси вечното, безсмъртното и космичното. Иначе неустойчивото малко его не издържа присъствието на вечното и се стига до ... шизофрения ... Та, първо стабилно его, а след това и космичност и разтваряне на егото!!!

що два месеца аз искам да възприема думи изрази на хора като ВАС а не мога тъп ли съм калъф ли съм или до шизоврения от ВАС стигам ми че кво ми е на егото като от все душа иска да се учи хм........

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Fut

zlatnia помниш ли какво ти бях казала ТУК

Мнение #331 - първото изречение

: :D На това аз му вИкАм няма какво да търсиш ти си стигнал т.е. намерил си го отдавна :rolleyes::) )).

Продължавам да държа на това свое мнение и един съвет не излизай от центъра към периферията, просто такова е мнението ми :). Поздрави!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз обичам и одобрявам себе си такъв какъвто съм и такъв какъвто Бог ме е създал. И защо да ме интересува дали съм дебел грозен или че пиша без препинателни знаци . Аз се обичам и одобрявам .Аз се обичам и одобрявам . Аз се обичам и одобрявам.

...

що два месеца аз искам да възприема думи изрази на хора като ВАС а не мога тъп ли съм калъф ли съм или до шизоврения от ВАС стигам ми че кво ми е на егото като от все душа иска да се учи хм........

Eееей, защо се косиш?! :) И аз обичам и одобрявам себе си, ама ... каква е връзката с коментираната тук "собствена значимост"?

Собствена значимост? - странно словосъчетание по принцип и като гледам всеки го тълкува по различен начин. Ето, златния го свърза с горното, Роси - с увереността в себе си, Орлин - с гордостта, Максим - подобно на златния ...

Това са други неща, мисля.

Дори и borislavil, говори за едно, а май има предвид друго.

Ако взема предвид буквалното значение на "собствена значимост" - струва ми се само Деян и Кристиян са говорили по същество и аз спокойно мога да се присъединя към техните думи.

Споделям и казаното от valentinus, макар че той не отговаря на поставените в темата въпроси.

Въобще думата значимост предполага едно съотнасяне: "значим" - означва да значиш нещо (какво, колко?) за някого (за кого?). Ако отрежа едно парченце от нокътя си, то това парченце (и всички клетки, които го изграждат) значимо ли е и за кого или за какво? Да не говорим за това колко е значимо - става направо смешно. :D

Е, ако отрежат едно парченце от черния ми дроб, за да го присадят на друг човек, то това парченце вече е малко по-значимо (за човека, на когото ще го присаждат), но ... ако не беше то, моето, щеше да е нечие друго.

Или ето аз съм тук и си комуникирам с вас, но ако ме нямаше (вече или още, или поне не участвах тук в сайта) - много по-различно ли щеше да бъде? - със сигурност, не.

А пък ако решим да го кажем по-простичко тази "собствена значимост" не означава ли "чувстваме ли се важни"? :harhar:

Така зададен въпросът не звучи лицеприятно, но поне е по-прям!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз обичам и одобрявам себе си такъв какъвто съм и такъв какъвто Бог ме е създал. И защо да ме интересува дали съм дебел грозен или че пиша без препинателни знаци . Аз се обичам и одобрявам .Аз се обичам и одобрявам . Аз се обичам и одобрявам.

...

що два месеца аз искам да възприема думи изрази на хора като ВАС а не мога тъп ли съм калъф ли съм или до шизоврения от ВАС стигам ми че кво ми е на егото като от все душа иска да се учи хм........

Eееей, защо се косиш?! :) И аз обичам и одобрявам себе си, ама ... каква е връзката с коментираната тук "собствена значимост"?

Собствена значимост? - странно словосъчетание по принцип и като гледам всеки го тълкува по различен начин. Ето, златния го свърза с горното, Роси - с увереността в себе си, Орлин - с гордостта, Максим - подобно на златния ...

Това са други неща, мисля.

Дори и borislavil, говори за едно, а май има предвид друго.

Ако взема предвид буквалното значение на "собствена значимост" - струва ми се само Деян и Кристиян са говорили по същество и аз спокойно мога да се присъединя към техните думи.

Споделям и казаното от valentinus, макар че той не отговаря на поставените в темата въпроси.

Въобще думата значимост предполага едно съотнасяне: "значим" - означва да значиш нещо (какво, колко?) за някого (за кого?). Ако отрежа едно парченце от нокътя си, то това парченце (и всички клетки, които го изграждат) значимо ли е и за кого или за какво? Да не говорим за това колко е значимо - става направо смешно. :D

Е, ако отрежат едно парченце от черния ми дроб, за да го присадят на друг човек, то това парченце вече е малко по-значимо (за човека, на когото ще го присаждат), но ... ако не беше то, моето, щеше да е нечие друго.

Или ето аз съм тук и си комуникирам с вас, но ако ме нямаше (вече или още, или поне не участвах тук в сайта) - много по-различно ли щеше да бъде? - със сигурност, не.

А пък ако решим да го кажем по-простичко тази "собствена значимост" не означава ли "чувстваме ли се важни"? :harhar:

Така зададен въпросът не звучи лицеприятно, но поне е по-прям!

Всички хора се нуждаят от ново, истинско знание. С това знание, с което разполагате, ще имате сила само веднъж да похлопате на райската врата.http://triangle.bg/books/1930-09-21-05.1998/1932-06-26-05.html

така е а защо да не се почуствам лициприятно като желая да помогна на приятели с наученото от Вас за любовта положителното добронамереното ама все нужните думи не мога да намеря ей за това ме е яд

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Трябва да сме много внимателни по отношение на чувството за собствена значимост, защото то може и да е много подвеждащо, т.е. неговата стойност да е фалшива и то да не е плод на себепознанието и разкритието на Божествения потенциал, когато ти осъзнаваш величието на Божественото Аз, а плод на някакви външни успехи, постижения в дадена област, хвалебствени слова на хората по твой адрес, на писания по вестници и т. н. Тогава се ражда това криворазбрано чувство за собствена значимост, което обича да крещи високо, да думка тъпана, за да привлече внимание към себе си, и се проявява под формата на гордост, тщеславие, любов към себе си (т. е. малкото и дребнаво "аз"), а негова рожба е лицемерието, защото първо ти заблуждаваш себе си, че си велик (няма истинско величие, каквито и успехи да си постигнал, ако не си познал Божествената същност и не си станал неин проводник!), а после заблуждаваш и хората около себе си. Ако си малко по - буден и осъзнат, но все още личността ти не е отстъпила господстващо място на Божествената индивидуалност, тогава е възможно да си наясно със себе си и да осъзнаваш, че ти не си това, което искаш и трябва да бъдеш, но за което се представяш пред хората, заблуждавайки ги. Всъщност този, който може да се нарече истински значим, не живее с необходимостта да доказва това, да получава признанието и аплодисментите, възхитата на хората... У него няма никакви претенции - защо розата да претендира, че е роза и че има специфичен аромат - та то е очевидно и си е в природата на нещата?! И обратно - по правило този, който не е открил Истински Великото в себе си, но се представя за такъв, е изпълнен с амбицията да се докаже, да докаже на всички, така че те да разберат, колко е велик. Но жабата, колкото и да се напъва и дуе, не може да стане вол, а най - много да се пръсне. Тогава, когато умре фалшивото, може да се роди истинското! Тогава, когато човек загуби своята фалшива самоличност, може да се слее със своята истинска Самоличност, създадена по образ и подобие Божие, и уподобявайки се на Бога, да познае своята Ипостасна природа. Всичко преди това е било само игра на Его-то, което е сянка, проекция на Божественото Аз, което включва в Себе Си всичко съществуващо. Едва когато познаем това на дело, а не само на думи, екзистенциално, а не като изтънчени философи и високообразовани богослови, става възможно истински да ценим и да обичаме всяко човешко същество, без да се самозабравяме, защото сме осъзнали една проста истина - че нямаме живот в себе си, а животът ни е в Бога. Извън Бога няма живот!

Като изключим синьото (което може би е резултат на неточно изразяване), останалото мисля, че великолепно обяснява проблема със собствената ни значимост.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Кристиян

Учителят някъде беше казал, че на човек му приляга известна доза гордост. Не мога да цитирам в коя беседа, но съм сигурен в това. В психотерапията се говори за здрав и за болен егоизъм. Здравият егоизъм е инструмента, с който живеем тук, в този свят, личността с нените кусури и кривотийки. Колкото и здраво да е егото (малкото), все си има кривотийките обаче. Според мен дори великите, на които се прекланяме имат от това малко его. И те имат мозък и ранни години и пренатален период, през които са минали, имат си и характер и предпочитания, вкусове за храна и дори навици различни. Но различното при тях е свързаността с онова, голямото АЗ, със сърдечното единство на Вселената. А тази свързаност успокоява малкото его. Наистина голяма част от него дори може да изчезне, като остават само базисните му характерови склонности - но поизчистени и посмекчени. В темата за хипнозата (ак се не лъжа) бях писал,че обикновеният човек първо има нужда от едно здраво, стабилно его. Ако не е такова, първо има нужда да го стабилизира и едва тогава да търси вечното, безсмъртното и космичното. Иначе неустойчивото малко его не издържа присъствието на вечното и се стига до ... шизофрения ... Та, първо стабилно его, а след това и космичност и разтваряне на егото!!!

що два месеца аз искам да възприема думи изрази на хора като ВАС а не мога тъп ли съм калъф ли съм или до шизоврения от ВАС стигам ми че кво ми е на егото като от все душа иска да се учи хм........

Не си крив, нито шизофреник ще станеш. Просто малкото его трябва да порасне...за да запълни "пейзажа" на съзнанието. Знанията са храна за егото- то яде, расте, от малко пораства и става голямо, достига до предел, който му осигурява някаква гъвкавост, подвижност и бързина...след което започва да напълнява и да дебелее- ето такова его може да бъде победено лесно...Малко и пъргаво его- иди та го хвани, пък го накарай да вярва в Бог, а не в себе си, да служи на Бог а не на себе си...

Охранено, дебело и тромаво его, което не може да излезе от стаята си, не може да стане от леглото дори- ето това е целта на натрупаните знания, които са и усвоени като опит (асимилирани и станали част от егото, без да бъдат "изхвърлени" като отпадъци)...Такова его не може да бъде освободено- а то не би могло да се откаже от същността си- да расте и расте, и пълнее ли пълнее, защото природата на егоизма е такава- досущ като на прасето...Затова и в библията егоистичната природа често бива сравнявана с прасе...Христос съветва да не се хвърлят бисери на прасета, изгонва бесове (желания) от един човек, и бесовете молят Христос да влязат в стадо прасета, които впоследствие групово се самоубиват в селския "гьол"- а водата, като ограничен съд- чаша, кофа, езеро, представлява онова, което у всеки човек наричаме "подсъзнание" (лично аз не съм съгласен, че такъв термин е възможен и твърдя, че не може да има под-съзнание...то е просто неосъзнаване), което всъщност представлява астралната му природа, която е природата на желанията на т.нар. "животинска душа", или нисша душа...Водата погубва стадото свине поради бесовете, пожелали да влязат в това стадо свине, след като Христос ги изгонва от човека, който сам се оковавал докато носещите името "легион" бесове са били в него...Това е една тема за размисъл- свинята, също както егото ни, е всеядно- извлича всички калории и от помията, и ако я храниш с пасти и торти...Нечистотата на свинята, описана в библията няма пряко отношение към биологичния вид животно- свиня, а нечистотата е качество на егоизма ни...

Но, малко, нечисто, и много пъргаво его, съзнанието ни не може да впрегне да върви по какъвто и да е път, камо ли по духовен...Когато егото се угои и състоянието му може да се оприличи на 500 килограмов човек, затворен между четири стени на стаята си- неговото "битие", едва за такова его Духовния Път е нещо, което единствено и само чрез Вяра, може да се превърне в реалност...

Докато егото е слабичко, подвижно и дееспособно- Вяра е невъзможна....А това е състоянието на старозаветните хора- каквито сме всъщност всички хора по земята...За това наше състояние е даден Закона, или Тора- старозавентната част от библията е насочена към точно това его, което е дейно и чиято същност са делата...Чрез система от заповеди, деата на такова его са фактор, от който то или ще доживее до дълбоки старини и ще народи синове и дъщери, ще дочака внуци, и правнуци дори...или ще си получи според делата- всичко зависи о това, дали ще изпълнява заповедите или ще си кара както си знае...А его изпълняващо заповеди не може да бъде свободно- то е като впрегнат вол да оре нива...

Ето защо, всяко начало към каквато и да е духовност довежда до охранване на егото....Голямото его се вижда отдалече, а и то самото ясно може да се отграничи от всички останали, и колкото повече знания трупа, колкото повече опит трупа, толкова повече се диференцира, намирайки все повече признаци по които се отличава от другите...

С други думи- знанията са необходимото добро и необходимото зло за егото..Добро- защото то ще отрасне, и в края на краищета ще напълнее, ще затлъстее и накрая знанията ще го доведат до смърт...Лошото е, че всичко това може да се случи, без никакви признаци на проява на Вара в нещо, извън себе си- т.е. без признаци на вяра в Твореца и Този, Който е проводил за Спасител...

А кога човек осъзнава нуждата от спасение? Едва тогава, когато осъзнае битието като четири стени, а себе си-като заложник на това битие, който не може да помръдне от леглото си...Ако можеше да мине през вратата- човек би вярвал в това, че може и сам да се спаси, че има свобода на волята, че в него имало някаква скрита божествена същност, която може да се открие чрез някаква системна работа върху себе си...Все дела, дела, дела...За такива хора е далече простото заключение, че всъщност целия им живот представлява олицетворение на поговорката "кучето скача според тоягите", само че в случая става въпрос за душата, която "скача" според желанията, от които резултатите са два- наслаждение или страдание...и душата няма избор спрямо желанията...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest НиколаДамянов

...

С други думи- знанията са необходимото добро и необходимото зло за егото..Добро- защото то ще отрасне, и в края на краищета ще напълнее, ще затлъстее и накрая знанията ще го доведат до смърт...Лошото е, че всичко това може да се случи, без никакви признаци на проява на Вара в нещо, извън себе си- т.е. без признаци на вяра в Твореца и Този, Който е проводил за Спасител...

...

Здравей Кристиян !

От гледна точка на сегашните ти кабалистични убеждения, и теорията за "напълването", за което споменаваш на различни места, ...при което се задоволяват всички желания на една Душа, не се ли губи смисъла на всичко, в следствие на подчертаното от цитата по горе ?

Ще уточня...Значи има и ситуация, в която човек се "напълва" (задоволяват се неговите неразумни материални желания) , ...егото му закономерно "затлъстява", всичко въпри по план,... НО идва лошият вариант, при който не се получава необходимото осъзнаване - никаква Вяра в Твореца няма като следствие ...

Тогава какво правим ?

За друг живот ли се отлага "пълненето" или може би става някакво "донапълване" всеки следващ живот? Докога...? Колко живота така...? Няма ли опасност от "зацикляне" ? - в смисъл да угодиш на ненаситното око е все едно да пълниш каца без дъно... :)

Съжалявам, че въпросите не са по темата, но няма къде да ги задам.

Надявам се модераторите да вземат по бързо решение и евентуално да отключат поне една от темите "Имам въпрос...", за да можем да уточняваме мимоходом възникващи въпроси, които понякога се явяват ключови и пораждат полезни теми за размисъл.

Поздрави.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Кристиян

...

С други думи- знанията са необходимото добро и необходимото зло за егото..Добро- защото то ще отрасне, и в края на краищета ще напълнее, ще затлъстее и накрая знанията ще го доведат до смърт...Лошото е, че всичко това може да се случи, без никакви признаци на проява на Вара в нещо, извън себе си- т.е. без признаци на вяра в Твореца и Този, Който е проводил за Спасител...

...

Здравей Кристиян !

От гледна точка на сегашните ти кабалистични убеждения, и теорията за "напълването", за което споменаваш на различни места, ...при което се задоволяват всички желания на една Душа, не се ли губи смисъла на всичко, в следствие на подчертаното от цитата по горе ?

Ще уточня...Значи има и ситуация, в която човек се "напълва" (задоволяват се неговите неразумни материални желания) , ...егото му закономерно "затлъстява", всичко въпри по план,... НО идва лошият вариант, при който не се получава необходимото осъзнаване - никаква Вяра в Твореца няма като следствие ...

Тогава какво правим ?

За друг живот ли се отлага "пълненето" или може би става някакво "донапълване" всеки следващ живот? Докога...? Колко живота така...? Няма ли опасност от "зацикляне" ? - в смисъл да угодиш на ненаситното око е все едно да пълниш каца без дъно... :)

Съжалявам, че въпросите не са по темата, но няма къде да ги задам.

Надявам се модераторите да вземат по бързо решение и евентуално да отключат поне една от темите "Имам въпрос...", за да можем да уточняваме мимоходом възникващи въпроси, които понякога се явяват ключови и пораждат полезни теми за размисъл.

Поздрави.

Здравей Никола,

Настоящите ми убеждения не са кабалистични, но това няма значение...

"Значи има и ситуация, в която човек се "напълва"...егото му закономерно "затлъстява", всичко въпри по план,... НО идва лошият вариант, при който не се получава необходимото осъзнаване - никаква Вяра в Твореца няма като следствие ..."

Няма лош вариант. Има два възможни пътя- кратък, в който угояваш егото докато то не достигне критичната си маса и в него не се активира "ядрена реакция" на разпад, в която всичко що егото е натрупало се превръща в енергия, която изпълва душата- а самата душа напълнена с тази енергия е със същото предназначение, каквото е предназначението на ракетния двигател- да изгори осигурявайки нужната тяга за извеждане на ракетата/совалката в космоса, но за разлика от ракетите и соваките, подобно изстрелване е еднопосочно...Душата след като изгори като гориво, се отделя и пада" на земята...като една празна "външна обвивка".

Дългият път е пътя, чрез който Твореца чрез желанията, чийто резултат е или наслаждение или страдание, принуждава човека да започне да Му вярва- колко животи са нужни за това ли? Лично аз не знам, но със сигурност това в библията е описано с точност. Ако някой ден, в прираста на знанията ми се съдържа и това знание за броя животи- ще мога да отговоря на този въпрос. В сегашното си състояние отговорът ми би бил предположение- а от предположения полза няма- те са като плевелите...

Така че, в този процес човекът няма думата, нито има избор, по-голям от този, да подбере подходяща среда, подходящите "книги" (източници на информация) и подходящия наставник/учител.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest НиколаДамянов

...

Настоящите ми убеждения не са кабалистични, но това няма значение...

....

Извинявай Кристиян, но съм останал с подобно усещане...Все пак от известно време цитираш много често сайта на кабала, обосноваваш мненията си с цитати от там, използваш кабалистична терминология, все неща които ме караха да си мисля, че приемаш кабалистичните постановки (говоря за новите на Михаил Лайтман).

Дори преди време си затвърдих това мое убеждение, когато прочетох едно твое мнение за личното ти "пречупване" :

...

И преди да се стигне до точката на пречупване, което дори и тук, на това място из темите, мога да проследя откакто съм се регистрирал и прописал в този сайт, четейки мненията си, писани преди момента на пречупване, виждам, че всъщност точно те са били възпиремани както от мен, така и от другите участници, като "духовни", като неща, пълни с умност и прочие...

...

В интерес на истината аз винаги съм четял мненията ти с интерес... Харесват ми от гледна точка на ентусиазъл, хъс, интелигентно написани, много енергия, много прочетена информация и най-вече неповторимо чувство за хумор, което рядко се среща в духовни среди.

Би ли споменал нещо за този твой "момент на пречупване" ? Какви са твоите убеждания сега?

Интересно ми е това от гледна точка на израстването...В смисъл, всеки следва своя Път и има моменти на "пречупване", което води до корекция на посоката, която следва ...Навярно всичко е съгласувано от Горе спрямо личните възможности и тежестите които може да носи човек и уроците, които трябва да учи...

И все пак... Как дойде този момент при теб ? Изведнъж или постепенно...? Сподели нещо повече в тази насока...

Светъл ден ти желая!

Поздрави.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Кристиян

И все пак... Как дойде този момент при теб ? Изведнъж или постепенно...? Сподели нещо повече в тази насока...

Привет Никола,

Както идва инфаркт...но вместо минути, трае години...и колкото повече съпротива оказваш- толкова повече боли...Има си точни указания за това- дадени са в библията. Знам, че ще приключи и освен да припомня думите на апостола Павел, който пише, че смъртта със смърт се побеждава- друго не се сещам.

А от умрял- писмо да се чака....В ХХІ век сме ве пак- едва ли са останали наивници в "чакалнята" :)

Другото не бих коментирал- ако с езикът на физиката можех да изразявам най-точно мненията си, повярвай ми- бих писал с уравнения...Кабала предлага възможност за изразяване, при което може да се игнорират времето и пространството, и диалектическия човек да остане в неприветливите условия на Нищото, без никаква възможност да бъде нито причина, нито следствие...Затова го ползвам- защото е точен и не дава възможност да се деформира причината в изродено следствие- друга полза от кабала всъщност няма....

Приятна вечер :)

Поздрави!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

" Аз се обичам и одобрявам .Аз се обичам и одобрявам . Аз се обичам и одобрявам."

Ех ако вместо това казваше истински.Те ме обичат и одобряват.Те ме обичат и одобряват.Те ме обичат и одобряват.

Това ако те одобряват другите е много яко нещо. ;)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моля регистрирайте се, за да коментирате

Вие можете да публикувате коментар след като влезете в акаунта си



Влизане Сега

×