Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

Здравейте,

Съвсем скоро открих този форум. Причината да потърся помощ при вас е, че изобщо не мога да се контролирам. Ревнувам прекалнено много приятеля си. Знам, че е глупаво, безсмислено и така само ще го прогоня, но незнам какво да направя. Когато съм спокойна дори ми е смешно какви мисли са ми идвали на главата, но когато той не е до мен, направо полудявам. Чувствам се ужасно, не мога да си намеря място. Наистина ми е много зле. Той ме разбира, но понякога и на него му писва. Принципно нямам причина да го ревнувам. Той е прекрасен човек. Това моето е някакво болестно състояние. Ако има някакво хапче, което да помага бих го взела.

Много ще съм ви благодарна, ако ми помогнете. Да ме насочите към някой психиатър или да ми кажете какво да правя.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте!

Ами хапче против ревност засега не съм чувал да е създадено ... Има транквиланти, които биха ви поуспокоили чисто механично, но по никакъв начин няма да ви помогнат да премахнете причината за ревността си! А тя е дълбоко в психиката ви, в недрата на несъзнаваното във вас. Древните са говорели за това несъзнавано метафорично като за 'долната земя" и "горната земя". Подсъзнание и свръхсъзнание. Програмите, които не виждате и които всъщност причиняват ревноста ви, са капсулирани в подсъзнанието ви. А разрешаването им се намира в свръхсъзнанието ви, тоест в разширяването на съзнанието ви до една по-цялостна връзка с мъдростта, светлината и любовта, присъстващи във вас, в самия живот и в другите хора! Изразявам се метафорично, но се надявам че ме разбирате!

Ако държите да си помогнете с хапчета, препоръчвам ви д-р Петър Василев, с който работя в екип. Ето телефона му: 0898209175. Поздравете го от мен!

Вижте тази статия за ревността - разделена е на две части: тук и тук. В тази рубрика (психотерапия онлайн) има и други теми за ревността - прегледайте ги. Ще ви помогнат да се саморазберете, да осъзнаете малко повече някои неща във вас, да осветлите подсъзанието си с лъчите на осъзнаването! Ревността, както добре знаете от собствен болезнен опит, е нещо много мъчително. Преди всичко за вас самата, но също и за партньора ви! И да, сам би го отблъснала, както казвате. Затова вземете мерки. Посетете психотерапевт - на психотерапия ходят само интелигентните и мотивирани за щастие хора - а вие сте такава!

Ето сайтове, в които можете да изберете психотерапевт: тук и тук! Във втория линк има 76 терапевти (към днешна дата) - и стават все повече! Което е чудесно, защото ви дава богат избор!

Ако искате, споделете още и можем и тук да разменим няколко писма!

Успех: Орлин

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте,

Съвсем скоро открих този форум. Причината да потърся помощ при вас е, че изобщо не мога да се контролирам. Ревнувам прекалнено много приятеля си. Знам, че е глупаво, безсмислено и така само ще го прогоня, но незнам какво да направя. Когато съм спокойна дори ми е смешно какви мисли са ми идвали на главата, но когато той не е до мен, направо полудявам. Чувствам се ужасно, не мога да си намеря място. Наистина ми е много зле. Той ме разбира, но понякога и на него му писва. Принципно нямам причина да го ревнувам. Той е прекрасен човек. Това моето е някакво болестно състояние. Ако има някакво хапче, което да помага бих го взела.

Много ще съм ви благодарна, ако ми помогнете. Да ме насочите към някой психиатър или да ми кажете какво да правя.

Здрасти,

За първи път пиша в подобен форум. Изумена съм от това, което споделяш, защото се чуствам по същия начин и идскам на всяка цена да промена това. Просто четейки, все едно говориме за едн и същи мъж, а ние сме една и съща жена. Надявам се да не си прибегнала до хапчета, понеже според мен това допълнително би ти навредило . С проблема трябва да се справим, като ако не можем сами да повярваме да се обърнем към психолог, който ще ни помогне да променим мисленето си в дълбочина.

Аз винаги знам какво правя и знам , че не трябва да го правя, но чуството на ревност ме обзема изведнъж вследствие на мои лични сценарии и по този начин обвинявам човека до мен и го карам да се чуства виновен без вина. От друга страна, когато той ми отговори подобаващо и се аргументира аз разбирам колко тъпо съм постъпила и се чуствам безкрайно виновна.

Ще ми е приятно да ми пишеш и споделиш как се чустваш, взела ли си някакви мерки и дали са ти били от полза. Аз също искам да запазя връзката си и да бъда една силна и уверена в личните си качества жена. :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Хубаво е че поне неказвате ,че ревността е признакнак на обич ,защото е доста разпространена тази гледна точка :).Ще цитирам Дон Мигел Руис :

"Съществуват два основни източника на емоциите: единият е страха и всички емоции, произтичащи от него, другият е любовта и всички емоции, произтичащи от нея. Ние преживяваме и двете емоции, но тази, която преобладава в ежедневието на хората е страхът. Може да кажем, че една обичайна връзка е основана на 95 % страх и 5% любов. Разбира се, това варира в зависимост от хората, но дори страхът да е 60%, а любовта 40%, тя все още е изградена на базата на страха.. Ревността не е нищо друго освен страх с маска. Тъгата, също е страх с маска, гневът също. С всички тези емоции, идващи от страха и предизвикващи страдание, ние само претендираме, че сме мили. Ние не сме мили, защото не се чувстваме добре, не сме щастливи. Ако вие сте на пътя на любовта, нямате задължения, нямате очаквания. Не съжалявате себе си или партньора си. Всичко върви добре за вас и затова усмивката е винаги на лицето ви. Чувствате се добре със себе си, и тъй като сте щастлив, вие сте мил. Любовта винаги е добра и тази доброта ви прави щедър и отваря всички врати. Страхът е егоистичен - това е само за мен. Егоизмът затваря всички врати."

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте,

Съвсем скоро открих този форум. Причината да потърся помощ при вас е, че изобщо не мога да се контролирам. Ревнувам прекалнено много приятеля си. Знам, че е глупаво, безсмислено и така само ще го прогоня, но незнам какво да направя. Когато съм спокойна дори ми е смешно какви мисли са ми идвали на главата, но когато той не е до мен, направо полудявам. Чувствам се ужасно, не мога да си намеря място. Наистина ми е много зле. Той ме разбира, но понякога и на него му писва. Принципно нямам причина да го ревнувам. Той е прекрасен човек. Това моето е някакво болестно състояние. Ако има някакво хапче, което да помага бих го взела.

Много ще съм ви благодарна, ако ми помогнете. Да ме насочите към някой психиатър или да ми кажете какво да правя.

Вижте моите постове в форума Възрастова регресия в хипнозата и хипнотерапията може да са ви полезни.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Това са цитати близки до моите разбирания.

К. С. Луис разделя любовта на следните два вида - любов-нужда и любов-дар. Ейбрахам Маслоу също разделя любовта на два вида: първия вид нарича несъвършена любов, а втория - същинска любов. Разликата е съществена и трябва да бъде осмислена.

Любовта-нужда, т.е несъвършената любов, зависи от другия и поради това е незряла любов. Всъщност тя не е любов в истинския смисъл на думата, а по-скоро нужда. При нея използваш другия като средство, експлоатираш го, манипулираш, доминираш. При това другият постепенно може да достигне до пълна разруха. Вторият партньор не остава по-назад в това отношение. Той също се опитва да те манипулира, доминира, притежава, използва. Да използваш друго човешко същество, е нещо твърде нелюбовно, което само повърхностно може да наподобява обич, всъщност е фалшива монета. Точно това ставa с почти 99 % от хората, понеже първия урок по любов получаваш по време на детството си.

Новороденото зависи от майката. Неговата любов към майката е несъвършена любов - то има нужда от майката, не може да оцелее без нея. Обича я, защото тя е неговия живот. Всъщност тук любов няма, детето би обичало всяка жена, която би го защитила, би му помогнала да оцелее, би задоволила нуждите му. Майката е нещо като храна, която то консумира. Детето взема от майка си не само млякото, но и любовта - то има нужда от тази любов.

Много хора остават на това детско равнище през целия си живот, никога не порастват. Трупат години, но не съзряват умствено, психиката им остава непълнолетна, незряла. Винаги се нуждаят от любов като от храна.

Човек съзрява едва когато започне да обича, вместо да се нуждае. Започва да прелива, да споделя, започва да дава. Ударението тук е съвсем различно. Преди той се е стремял да взема колкото се може повече. Сега, обратно, иска да даде повече и повече от себе си, без да поставя условия. Това вече е истинско израстване, истинска зрелост.

Зрелият човек дава. Всъщност само зрелият е в състояние да даде, понеже само той притежава любовта. Тази любов сега е независима от това дали другият ти отвръща със същото или не. Сега любовта не е връзка с другия, а състояние на съзнанието. Любовта е лукс. Тя е изобилие, толкова много живот, че да не знаеш какво да правиш с него и да започнеш да го споделяш. То е да имаш толкова много песни в сърцето си, че просто трябва да ги изпееш, независимо дали някой слуша или не. Дори да няма никой, ти пак ще трябва да ги изпееш, да изтанцуваш собствения си танц.

"Другата половина"

Никога не мисли за жената като за "другата половина", защото нито тя е половина, нито ти. Ти си нещо цяло, тя - също. Тя е индивидуалност, както и ти. Старото схващане, че жената е другата половина, е направило много бели. Започнеш ли да притежаваш - защото това е един вид притежание - започнеш ли да разрушаваш индивидуалността на другия, ти убиваш нещо особено ценно. Правиш нещо нетворческо. Никога не мисли за жената като за другата половинка, защото тя не е.

Двамата влюбени са като две колони в храма - така казва Халил Джубран. Поддържат един и същи покрив, но са отделени една от друга, не са заедно. Ако двете колони в храма се приближат много една до друга, зданието ще се срути, защото няма да има опора за покрива. Така трябва да бъде и с влюбените - отделни индивидуалности, поддържащи заедно едно и също нещо.

Жената не е половинка на мъжа, нито мъжът е половинка на жената. Съпругът не е отдаден на сьпругата, нито съпругата е отдадена на съпруга. И двамата обаче са се отдали на бога на любовта. Запомни това! Иначе е наистина парализиращо.

Моля те, недей да притежаваш жената, недей да притежаваш мъжа. Притежанието не е любов. Индивидуалността на жената трябва да остане непокътната. Свободата й трябва да се зачита и уважава свято - каквото и да означава това. Безусловно, свободата й трябва да остане непокътната. Ако наистина я обичаш, ще обичаш и нейната свобода. Как можеш да посегнеш на свободата на любимия човек? Ако имаш доверие в любимия, ще имаш доверие и на свободата му.

Веднъж при мен дойде един мъж, който наистина се бе объркал жестоко, бе страшно нещастен.

- Ще се самоубия! - възкликна.

- Защо? - попитах.

- Имах доверие на жена си, но тя ме предаде. Доверявах й се напълно, а тя се влюбила в друг мъж, за което научавам чак сега. Попаднах на няколко писма, после я притиснах до стената и тя призна, че е влюбена в друг от много време. Ще се самоубия!

- Казваш, че си й имал доверие?

- Да, вярвах й, а тя ме предаде.

- Какво разбираш под доверие? Защото в доверието може да има понякога и тънка политика, погрешни представи. Имал си й доверие, за да не те предаде. Доверието ти е било трик. Сега искаш да й внушиш чувство за вина. Това не е доверие.

Той се смути видимо.

- Ти какво разбираш под доверие - попита недоверчиво - Та аз й се доверявах безусловно.

- Ако бях на твое място - подех, - за мен доверието щеше да означава доверие и към свободата й, към нейната интелигентност, към способността й да обича. Ако обикне някой друг - толкова по-добре, ще уважавам това. Интелигентна е, може да избира. Свободна е, нека обича! Вярвам в нейните разбирания.

Какво разбираш ти под доверие? Когато уважаваш интелигентността, разбиранията на любимата си, бъди последователен. Ако тя прецени, че трябва да се влюби в някой друг -чудесно! Дори и да те боли, то няма да е от любов, а от ревност. Що за доверие е било това, което може да бъде предадено? Моето разбиране за доверието е, че то не подлежи на предателство; това е заложено още по дефиниция в самата природа на феномена. Не можеш да предадеш доверие. Ако подлежи на предателство, значи не е било никакво доверие.

Замисли се върху това. Ако аз обичам някоя жена, то значи, че имам безкрайно доверие в нейната интелигентност. Щом в даден момент тя е решила да обикне някой друг, нямам нищо против - та нали винаги съм се доверявал на интелигентността й. Тя е свободна, не е някаква си моя половинка, независима е от мен. Когато двама души са независими индивидуалности, само тогава любовта между тях става възможна. Любовта вирее само сред свобода. Ревността никога не присъства в любовта. В случаите, когато я има, любовта я няма. Ревността не е част от любовта, а част от чувството за притежание. Това чувство няма нищо общо с любовта. Иска ти се да притежаваш, защото чрез притежанието се чувстваш силен, полето на действията ти се увеличава. Ако някой друг се опита да проникне на твоя територия, гневиш се. Ако съседът вдигне по-голяма къща от твоята, ревнуваш. Ако някой по някакъв начин пожелае да те лиши от собственост, ревнуваш и се гневиш. Щом обичаш истински, ревността е невъзможна, невъзможна изобщо!

Любовта те спохожда, когато си зрял. В състояние си да обичаш само когато си пораснал. Когато разбереш, че любовта не е нужда, а нещо, което прелива извън теб, т.е. същинска любов или любов-дар - тогава даваш без никакви условия.

Първият вид любов произтича от дълбоката нужда от някой друг. Любовта-дар или същинската любов тече от една зряла личност към друга зряла личност поради своето изобилие. Човек се чувства наводнен от нея. Имаш я в себе си и тя започва да тече наоколо ти, като че си запалил лампа, чиито лъчи разпръскват тъмнината. Любовта е страничен продукт на съществуването. Когато си, около теб се стеле аурата на любовта, когато не си, такава аура липсва. А когато около тебе няма такава аура, почваш да молиш другия да ти даде любов.

Нека повторя: Когато нямаш любов, искаш от другия да ти даде, превръщаш се в просяк. Другият пък моли теб да му дадеш любов. Двама просяци протягат ръце един към друг, на-дяват се, че у другия ще намерят това, което им липсва. Накрая и двамата се чувстват победени, изиграни.

Основният проблем с любовта се свежда до твоята зрелост. Ако си готов, узрял, ще намериш добър партньор, защото недозрелите няма да те привличат изобщо. Всъщност зрелият човек не се влюбва, той расте чрез любовта.

Зрелият човек притежава достатъчно капацитет, за да остане сам. И когато такъв човек дава любов, чувства се благодарен за това, че са приели любовта му. Той не очаква от теб благодарности, никак не очаква, дори. Не се нуждае от едно "мерси". Напротив - той ти благодари, че си приел любовта му.

Когато две зрели личности се обичат, се случва един от най-големите парадокси; в живота, едно от най-красивите явления - те са заедно и в същото време ужасно сами, до такава степен са заедно, че са почти едно. Единството не разрушава индивидуалността им. Обратно - подчертава я - и двамата стават по-индивидуални. Когато двама зрели хора се обичат, те си помагат да станат по-свободни. Тук вече няма никаква политика, никаква дипломация, никакъв стремеж към доминиране. Нима можеш да доминираш човека, когото обичаш? Помислете по това.

Доминирането е един вид омраза, гняв, враждебност. Нима можеш дори да помислиш да доминираш любимия човек? Трябва да се радваш, когато го виждаш напълно свободен, независим, трябва да се стремиш да му придадеш повече индивидуалност. Ето затова назовавам това явление най-големия парадокс. Те са до такава степен заедно, че са почти едно, но дори и в това единство продължават да са пълноценни личности. Индивидуалността им не се е загубила, а изпъква още по-ярко от преди. Взаимно са се обогатили със свобода.

Незрелите влюбени се разрушават един друг, защото накърняват свободата си, създават обвързаност, затвор. Зрелите влюбени си помагат, за да станат още по-свободни, да разрушат всякакви вериги. А когато любовта е пълноценно съчетана със свобода, има и красота. Свързаната със зависимост любов е грозна.

Ревността

Ревността никога не присъства в любовта. В случаите, когато я има, любовта я няма. Ревността не е част от любовта, а част от чувството за притежание. Това чувство няма нищо общо с любовта. Иска ти се да притежаваш, защото чрез притежанието се чувстваш силен, полето на действията ти се увеличава. Ако някой друг се опита да проникне на твоя територия, гневиш се. Ако съседът вдигне по-голяма къща от твоята, ревнуваш. Ако някой по някакъв начин пожелае да те лиши от собственост, ревнуваш и се гневиш. Щом обичаш истински, ревността е невъзможна, невъзможна изобщо!

Ревността няма нищо общо с любовта. Ако обичаш собствената си жена, нима можеш да я ревнуваш? Ако обичаш съпруга си, как би могла да го ревнуваш? Ако жена ти се смее с някой друг, защо да ревнуваш? Трябва да си доволен и щастлив - та нали твоята жена е радостна! Нейното щастие е и твое - нима можеш да имаш нещо против щастието й?

Наблюдавай внимателно. Жените са в състояние да ревнуват дори от вестниците, ако съпругът прекалено много се вдаде в тях. Грабва ти вестника от ръцете, ревнива е. Как смееш в нейно присъствие да изневеряваш, да я изместваш от мястото й с един вестник? Та това е кръвна обида. В нейно присъствие ти трябва да си изцяло обладан от чара й... какъв ти вестник! Вестникът се превръща в съперник, какво да кажем пък за живия човек! Ако в присъствие на жена си мъжът започне да разговаря с друга жена и изрази по някакъв начин удоволствието си от това - съвсем в реда на нещата си е, хората се уморяват един от друг, появи се нещо ново и веднага литват по него - но жената е гневна и сърдита като облак. Можеш да си сигурен, че ако някой мъж, който върви до жена, е мрачен, именно той е съпругът. Обратно, ако е радостен, не са женени, тя не е неговата жена.

Ти не обичаш истински жена си или мъжа си, или дори приятеля или приятелката си. Ако действително си влюбен, то нейното или неговото щастие ще бъде и твое. Ако обичаш, няма да търпиш чувството за притежание.

Любовта е в състояние да дари любимия човек с пълна свобода. Само любовта е способна да даде тотална освободеност. Ако свободата липсва, става въпрос за нещо друго, не за любов - за някакъв вид пътуване на егото. Имаш красива жена, искаш да я покажеш на всеки в града - да се поперчиш със собствеността си. Като че си купил кола и всички трябва да се пукат от яд, че нямат такава. Носиш диаманти на жена си, но не от любов. Тя е украшение за твоето его... Развеждаш я от един клуб в друг, но не й даваш да се отдели от теб – всякак подчертаваш, че тя е твоя. Всяко посегателство върху правото ти над нея те гневи, можеш да я убиеш! А твърдиш, че обичаш! Навсякъде твори огромното егоистично чувство. Искаме от хората да бъдат като предмети. Притежаваме ги като вещи, приравняваме ги с мебелите.

Редактирано от hip

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Привет, Тодоре!

Когато чета горните мисли, сякаш нещов мен разтваря крила и просто се пускам по тяхното течение. А то е много светло, радостно и силно - и води нагоре и още по-нагоре! Знам обаче как същите тези вълшебни слова биха се плъзнали през разума ми, без въобще да ме докоснат преди години. Знам как съм ревнувал... Как съм се опивал в ревността, като в някакво болезнено моноидеистично вино. Един пълен фокус в обекта на ревност, примесен с изгаряща болка, страст, желание за контрол и агресия. Наистина само онази самостойна фина Любов, която носи пълнота, идва от сърцето и не зависи от никой и нищо, само тя носи зрялост в отношенията. А всеки е личност, а не половинка! Преживелищното осъзнаване на това изисква доста високо съзнание обаче...

Благодаря ти за мъдрите думи, както и за опита ти в терапията! Действа!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Прекалената ревност издава дълбоки психични проблеми, както и никаквата ревност също.

Прекалената ревност най-често е свързана със търсене на смисъла на живота извън вас и зависимостта ви от външните фактори и колкото и изненадващо да звучи липсата на каквото и да е ревност означава същото или по-скоро защитно замаскиране на същото.

Единствената полезна стъпка е работата с психотерапевт според мен.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Това са цитати близки до моите разбирания.

- Ти какво разбираш под доверие - попита недоверчиво - Та аз й се доверявах безусловно.

- Ако бях на твое място - подех, - за мен доверието щеше да означава доверие и към свободата й, към нейната интелигентност, към способността й да обича. Ако обикне някой друг - толкова по-добре, ще уважавам това. Интелигентна е, може да избира. Свободна е, нека обича! Вярвам в нейните разбирания.

Пишеш невероятно...това което прочетох и достигна до съзнанието ми, ми помогна невероятно много....извървям труден път..незрялата психика, която ти описваш...бих искала да прочета още твои размисли...

цитирах ти само това което не разбрах! след като той или тя обикне друг...казваш свободна/ден е да го направи...къде тук е Любовта помежду Ви...и как си го обясняваш и какво следва?!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте,

Съвсем скоро открих този форум. Причината да потърся помощ при вас е, че изобщо не мога да се контролирам. Ревнувам прекалнено много приятеля си. Знам, че е глупаво, безсмислено и така само ще го прогоня, но незнам какво да направя. Когато съм спокойна дори ми е смешно какви мисли са ми идвали на главата, но когато той не е до мен, направо полудявам. Чувствам се ужасно, не мога да си намеря място. Наистина ми е много зле. Той ме разбира, но понякога и на него му писва. Принципно нямам причина да го ревнувам. Той е прекрасен човек. Това моето е някакво болестно състояние. Ако има някакво хапче, което да помага бих го взела.

Много ще съм ви благодарна, ако ми помогнете. Да ме насочите към някой психиатър или да ми кажете какво да правя.

Скъпа someone, разкажи ми как се справяш с проблема сега. Имаш ли напредък? Защото и аз съм в твоята ситуация и като че ли за сега нямам никакъв напредък.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

×