Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Дъгата

Осиновените деца

Recommended Posts

И аз имам въпрос:

кога и как да се каже на едно голямо дете (14г.), че е осиновено?

Не знам защо родителите са отлагали това толкова дълго....

Проблемът е, че много хора знаят кой е истинският биологичен баща на детето, който се е отказал от него.

А след това майката има брак и дете от друг мъж.

И сега хем искат да му кажат истината, хем ги е страх как то ще реагира.

Хем ги е страх някой да не му изтърси истината и той да реагира още по-зле...

Има ли начини да се "омекоти" разговора?

А дали хомеопатията би могла да се даде превантивно преди и/или след този тежък разговор???

"Каква би могла да е духовната причина, ако едно осиновено дете в продължение на години, често боледува?"

Глобално погледнато всичко е от безлюбие...

Но локално за този случай - не знам.

Винаги има много варианти - като се започне от тежка бременност, генетични особености, родилна травма, стрес в дома за изоставени деца, трудно адаптиране към семейството.....

Познавам няколко човека, които са осиновени като бебета. Имат дълбоко тягостно усещане, че са били нежелани, тежест, ненужни, захвърлени, вина ...

И като че ли в душите им седи въпросът "Защо не са ме искали и са ме захвърлили?"...

И в разговори с познати винаги е изниквала темата, че хем трябва да им се каже отрано истината, хем те го изживяват болезнено и остава една дълбока, кървяща душевна рана.

А дано не при всички е така.

Редактирано от Viki3

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благородно е да вземеш едно изоставено дете и да му дадеш шанс за по-добър живот.

Изискват се много качества, много любов и всеотдайност, за да може да приемеш в сърцето си

едно до вчера неизвестно крехко "плачещо вързопче" с бързо тупкащо сърчице

55d272b34f6fcfe065bc0974c4aa4001.gif

и да се посветиш да го отгледаш и възпиташ като личност.

Познавате ли осиновени деца?

Кой, кога и как са им казали, че са осиновени?

Как са реагирали в момента?

А по-късно? А от дистанцията на времето?

Искат ли да знаят, че са осиновени, или биха предпочели да не знаят?

Как се е променило отношението им към родителите?

Познават ли биологичните си родители?

А искат ли да ги срещнат?

:3d_053:

Редактирано от Viki3

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моя близка е осиновена.Нейните осиновители са и казали когато е била на 16 години(за да не го научава от "доброжелатели").Разказали и цялата история,разкрили коя е биологичната майка,дори дали адреса.

Тя приела факта спокойно и казала че други родители освен настоящите си няма и не желае повече да се говори по този въпрос.

Родители са тези които са те отгледали,а не тези които са те създали и изоставили.

Моята близка обичаше и уважаваше родителите си до последния им миг.Сега е щастлива баба на внуци които носят техните имена.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Прекрасна тема! Благодаря, Вики!

Останала съм с впечатление, че нашата култура каточе ли акцентира на изоставянето от физическите родители, което може да нарани детето, и се смята едва ли не за петно на позора. Малко мислим за другата страна на везната - дали физическите родители не са преценили съвсем разумно, че няма да могат да осигурят нормален живот на детето си по някаква съвсем реална причина. И вместо да го подхвърлят и взаимно да се измъчват, подаряват на други хора радост, която те самите не могат да имат също по реални причини, независещи от тях.

Помогна ми да видя цялата картинка един случаен познат-американец, с когото съдбата ме срещна преди десетина години за около месец. Той разказваше, че да бъде осиновено дете е привилегия, която другите деца нямат, защото има четирима родители, които познава откакто се помни, и много обича. Физическите му родители са го подарили на осиновителите му, защото са разбрали, че няма да имат достатъчно средства - многодетно семейство и неочаквана бременност. Осиновителите му са били много щастливи - скромни, добри, работливи хора, които не са могли да имат свои деца заради заболяване, което застрашавало живота на жената при евентуална бременност. Крис беше спокоен, чаровен младеж, който печелеше сърцата и на връстниците си, и на нас-по-възрастните, и на малките си ученици (беше учил журналистика, а после за начален учител). Ние - българите му разказахме какви са страховете на българските осиновители и какви кризи преживяват българските осиновени деца. Той се усмихна и ни напомни за Христос... който също е бил осиновен!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Щом става дума за осиновяване - това значи, че се докосваме до толкова много съдби и сърца,

до много болка и навярно и още повече надежда.

Обществото ни като че ли трябва да узрее и на този хуманен акт да се гледа като на нещо нормално.

Защото именно "доброжелателите" правят проблемите и натякват и си балалайстват какво ли не...

Раняват и майката, ако не може да има деца; създават се напрежения и конфликти в семействата; страдат толкова много хора...

Оказа се, че познавам много осиновени хора.

Единият узна за това чак след смърта на родителите си (бяха над 70 годишни). Прие го без емоции.

Друг научи от съсед, скарал се е бащата-осиновител, и решил така да си отмъсти. Момчето го прие лошо, 3 дни не се прибра в къщи. Майката чрез негов приятел успя да "говори" с него и той се прибра. Той много уважаваше майка си, но след този инцидент постоянно се заяждаше с баща си (с тежък характер). А той пък с майката, която поради прекаран перитонит не е могла да има деца... И станаха доста емоционални войни у тях... И така докато бащата почина, а синът бе на 15-16г.

Моя позната е била осиновена на 3-4 години. Помни и биологичните си родители, и осиновителите. Правила е много опити да бяга. Много тежко й е било да слуша хорските натяквания и погледи. Според мен това е създало много тежък отпечатък в психиката й, с който тя се бори цял живот.

Тя за мен е ярък пример за пренатални травми. Понеже е била "късен изтърсак" от голямо семейство, на бременната майка са се подигравали дали ще ражда дете или внуче - най-голямата дъщеря в семейството се е женила. И така бременната жена и търпяла доста унижения и хули, после и нежеланието и отрицанието "пак ли женско"... И под натиска на голямата фамилия, майката се е съгласила да я даде за осиновяване на познато семейство...

Тежка история. Тежка поради личностно и обществено "непорастване".

Друг познат пък не искаше и да знае. Каза, че щом се е стигнало до осиновяване, биологичните му родители нямат право да го видят повече. И съжаляваше, че изобщо са му казали. За него те му бяха единствени и истински.

Разни хора - разни истории...

П.П.: Моля преместете тук моя пост #3 от темата "Нашите деца", защото е по тази тема.

Редактирано от Viki3

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според мен на осиновените деца трябва да им се каже по-рано, че са осиновени. Може би на около 8-10 годишна възраст. Преди това е много важно родителите да възпитат едно отношение в детето за значението и важността на любовта, загрижеността и топлотата и че именно според това се определят отношенията между хората (вкл. и родителските). Какво точно ще бъде казано за родителите които са изоставили детето, зависи според конкретния случай. При всички случаи е добре в детето да не се създават условия да изпитва отрицателни чувства към тях, а да се наблегне на това, че случилото се всъщност е довело до това, че има щастливо семейство с добри и любящи родители.

Ако не бъде съобщено на детето в споменатата по-горе възраст, другия подходящ период мисля, че е около навършването на пълнолетие, но тогава може да се стигне до отчуждаване между човека и родителите му.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И според мен не е добре много рано да се каже тази истина, макар, че "защитниците на истината" настояват за това.

Едно малко дете може би ще се шокира от този факт и ще се почувства изоставено и нещастно, излишно и виновно.

А това, че на Запад е модно да се осиновяват китайчета и негърчета и на невръстна възраст (2-3-4г.) да ги водят на етно курсове - това според мен е твърде прибързано.

Детето има нужда от топлина и внимание, от любов и сигурност.

Многото информация би довела до объркване.

Помня децата как плачеха, когато умираше майката на сърничката Бамби или бащата на цар Лъв. И се гушкаха в мен, макар да знаеха, че това са само движещи се измислени картинки.

Защото за децата най-важната Истина е, че има някой, който безусловно много много ги Обича.

Редактирано от Viki3

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И според мен не е добре много рано да се каже тази истина, макар, че "защитниците на истината" настояват за това.

Много зависи от характера на детето, от това каква семейна среда му е създадена, от отношенията му към родителите... Някои деца биха приели тежко истината, че са осиновени без значение на каква възраст ще им я съобщиш (смятам 12-18 години за най-неподходяща). Важно е как ще им го кажеш, в какъв момент... При всички случаи не е лесно и могат да изникнат куп непредвидени последствия. Не е зле според мен още от началото родителите да споделят как се чувстват, да не крият че са притеснени, уплашени, че изпитват затруднения от това, че трябва да споделят истината и едва когато възникне здрава емоционална връзка между детето и тях, когато самото дете се почувства съпричастно, да му кажат истината. И двете страни трябва да са наясно, че случващото се не е леко нито за родителите нито за детето.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Много е важно според мен да има обич, правилен /индивидуален/ подход. Всяко дете е различно, има си и специфики на средата. Но най-важно е родителите да са разумни и да не се влияят от предразсъдъци.

Според мен ако има човек достатъчно обич /и малко средства/ може да отгледа дете. Да се отгледа човек не е достатъчно само да го родиш и захвърлиш... Нужно е чувство за отговорност, любов, търпение... Имам приятели, две семейства, които осиновеха прекрасни момченца. Едните искат и момиченце да осиновят. :wub: Много им се радвам.

Силно се надявам, че и обществото ни скоро ще узрее и ще надрастне предразсъдъците и съденето...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И аз познавам осиновени деца.

За тях това е един шанс, доколко добър, не мога да преценя.

Мислила съм по въпроса и все ми се струва, че може би отглеждане в къщички от типа на SOS - детски селища е най-добрия възможен вариант; или най-малкото зло, ако така ви харесва повече.

Не случайно има изоставени деца, бездетни семейства и "доброжелатели, поддръжници на истината", за които пишете.

Семействата, които са осиновили дете, са малко странни (ако въобще може да се каже така, защото всяко семейство си е твърде особено и различно) и някак все не успяват да дадат на детето както нужната му подкрепа, така и нужните му препятствия, макар че в повечето случаи много го обичат. Не, че и в други семейства родните родители се справят перфектно в това отношение, но ... не зная как да го обясня; просто усеща се една промяна в парадигмата при осиновяването.

Иначе подкрепям Станимир относно възрастта - 8-9 години (2-3 клас) или най-точно: моментът когато са започнали да никнат първите постоянни зъби (това има връзка и с циклите на Сатурн, където все не успявам да намеря време да пиша) е най-добрата възможна възраст!

До скоро бях много ЗА идеята за осиновяване, на няколко пъти исках да си взема дете, макар че си имам две, сега вече не съм толкова убедена в ползотворността на това действие.

В същност - пак бих взела, но непременно от дом, а не от по-нормални институции за отглеждането им, от типа на споменатите SOS-детски селища.

Редактирано от Диана Илиева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моя позната има дългогодишен брак,но за съжаление нямат деца.Когато сме разговаряли с нея по въпроса за осиновяването тя винаги е реагирала много негативно.Според нея изоставените деца носят лош генетичен материал(не споделям мнението и!).

Но дали да осиновиш дете или не е въпрос на личен избор.Аз бих осиновила на нейно място.

За това съм на детето да се каже истината във възрастта 8-9 години и не мисля че това ще доведе до някакъв срив в детската психика или до влошаване на отношенията.

Някои хора осиновяват порастнали вече деца и в много от случаите децата ги приемат като истински родители.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Някой хора искат да си осиновят бебе, а други - да е пораснало и доказано здраво дете.

И тогава започва "търговията с детски сърца", както се изрази една моя позната - майка в SOS-селище.

Тя се въздържа да коментира. Но все пак е имало и кратки коментари как хората отиват, отглеждат, зяпат, мръщят се, правят подкупващи подаръци, вземат ту едно дете за 1-2 дни, ту друго, чудят се, маят се, децата плачат, бълнуват....

Явно и културата на осиновяване следва да се развие и строго да се контролира от психолозите.

Не знам как да се разглежда факта, че една двойка няма деца - дали е карма, дали е липса на време и всеотдайност, дали е именно урок да се преизпълни сърцето с любов и да се дари на едно малко изоставено същество...

Размишлявам, имайки пред вид една моя приятелка.

Тя тежко прие факта, че генетично има двурога матка и почти нулев шанс да износи дете. След много спонтанни аборти в ранен срок изпадна в ярост и депресия. Почти по чудо си спаси брака на намесата на "доброжелатели", хеле пък натякванията на свекървата...

(Друг е въпросът какво се спаси от този брак...)

Но така и не се стигна до осиновяване. Мъжът й не искаше "чужда кръв", тя самата се колебаеше.

И двамата като цяло май не искаха да си променят стила на живот.

Но една (добре скрита) болка там нейде остана...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Прави ми впечатление, че всички използвате думата "изоставям" за родителите, които подаряват детето си на други родители... Защо сме склонни да виждаме само "зло" зад решението на една майка (това е много болезнено за нея - който е губил дете, знае отлично) да откъсне от себе си рожбата си. Защо обществото не поздрави един родител за това, че приема болката пред безотговорността да остави детето си да расте на улицата или да му липсват условия, които то би могло да има? Ето заради това осъждане, позор да изоставиш (забележете - не казваме да дариш дете, но даряваме кръв, нали???) - има толкова много аборти. Затова правилно отбеляза Вики, децата си се раждат пренатално натоварени с чувство за вина, за срам, за ненужност, грешка... Според мен докато цялата ни култура не промени кардинално отношението си към нестандартните бременности и не превърне изоставянето на деца в даряване на деца, не можем да мислим за изчистване на мисленето на следващите етапи. За законовата база и за защитата на интересите на детето и осиновителите - не е чак толкова сложно да се реализира.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според мен за "даряване" на дете може да става дума само, ако се промени системата на осиновяване.

Направи ми силно впечатление в една серия на "Приятели" как Чандлър и жена му имаха среща с бременна жена, която имаше право да избере родители за бебето си. Как те можеха да я посрещнат на гости, да й помагат, да са съпричастни към бремеността й, да присъстват на раждането...

Преди години така е било и у нас - обикновено роднини или познати "подаряват" бебе на бездетно семейство. Така е осиновена и моя приятелка.

Темата за мъката на майките, изоставящи с болка децата си ... е твърде болезнена...

Моля се за душите на тези родители.

Ако нямат възможност е по-добре да дадат детето за осиновяване.

Но често те се надяват на по-добри времена. И може да се окаже, че едно дете хем не в семейната си среда, хем не е дадено за осиновяване като бебе и са пропуснати много възможности.

Но пък има и етноси, които правят бебета без задръжки и емоции, за да получават майчинство и други социални плащания... и така до безкрай...

Все пак всички израстваме. :)

Променят се и обществените нагласи. :)

Редактирано от Viki3

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Относно това, че има риск детето, което се осиновява да има някакъв здравословен проблем.

Да, няма нищо лошо да се направят изследвания на детето. Всеки родител иска здраво, умно, прекрасно дете. НО - и когато създаваме нашето си дете няма 100 процента гаранция, че всичко ще е ОК.

Дори при самото раждане може да се получи проблем. А значи ли това, че майката трябва да захвърли детето си? Може би според някого-да! Но това значи да отхвърли Божията воля. Да слага рамки и да обича избирателно. Нима точно една душа, която е слязла /и може би изкупва грешки на цял род/ трябва да бъде захвърлена? Къде е любовта, къде е майчиното чувство? Или като животните ще убиваме болните и слабите, за да има здрав генетичен материал? Малко на нацизъм ми прилича...

Нещо не ми се връзва. Прекалено студено ми става, като мисля така... А всички за Любов и за Божия воля говорим...

Ако мъж и жена се обичат и искат, могат, имат сили и средства да отгледат и дадат обич на едно дете, то какво би ги спряло? Дивашкото обществено мнение, шушукането, съденето?....

Едно дете отгледано с любов и в здрава среда, става уверен човек. Но дете, което не е гушкано, не му е показана любов, то никога няма да я прояви... А и дори и да отглеждаме дете, което ще е винаги дете-има си своите ментални проблеми, то нима не ни възпитава? Да обичаме въпреки, а не защото...

Нима нашите семейства са идеални и не е имало противоречия и недобри моменти? Всичко е част от живота... И именно живота ни изгражда, възпитава...

Редактирано от xameleona

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, никога няма гаранции за здраве и щастие, но когато детето е на родителите, те по-лесно приемат тази Воля.

А когато "имат шанс" да избират - стават понякога и грозни сцени...

Една позната помагаше безвъзмездно на едно семейство, което "изведнъж му се обадили", че има бебе за тях. И след наколко месеца истината лъснала - други "връзкари" са се отказали от детето, защото е имало някакви проблеми с кръвоизливи в мозъка и де факто развивало умствено заболяваме, нелечимо.

И така едните върнали бебето, другите веднага го приели. И след това изпадат във финансов колапс, имало нужда и от операция в чужбина. След това им казали, че детето е обречено и просто бавно си гасне.

Нядявам се, че енергийното лечение и беседите са помогнали...

Редактирано от Viki3

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:) Понеже ума ни все отговори търси и за и против. Дали нещо е грешка?... То май е време да го заглушим и да попитаме сърцето си.

А ако и в синхрон заработят... /ума и сърцето/- прекрасно. :wub:

Редактирано от xameleona

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моето мнение е по-различно. Не се базира на предположения, а на два случая в семейството ми и на достатъчно професионални. Надявам се, че и колегите психолози също ще се включат по темата и ще споделят свои наблюдения, случаи и изводи.

Първият случай е свързан със сина на един от най-известните варненски актьори, чийто син в момента е вече на 20 години, учи в НАТФИЗ и неговата звезда също изгрява – затова няма да споменавам имена.

Момчето знае, че е осиновено от първия си ден в семейството. Истината првоначално му беше разказвана многократно под формата на приказка даже и тогава, когато той надали си е давал сметка какво му говорят. Впоследствие, бяха му казани всички факти и подробности.

Другият семеен случай е с моя арменска братовчетка (какво да се прави – голям, колоритен и разногенен род сме :D ). След претърпяна автомобилна катастрофа и последвали я бъбречни и други проблеми – казаха й да забрави за раждане на деца. Така тя си осинови момченце от дома във Виница, което беше на няколко месеца. И както често става, акта на осиновяването премахна фиксацията (истинската причина за проблемите) и тя веднага забременя. Карина се роди, когато Мануел беше едва на година и нещо и двамата бяха отгеждани и възпитавани еднакво. Сега са вече ученици в трети и първи клас. Знаят истината за осиновяването на Мануел още от първия си ден в семейството като бебета, пак първоначално предадена като приказка, а в процеса на израстването им - и реално с факти.

Останалите случай са мои лични наблюдения и работа с осиновени деца и възрастни.

Изводите, които съм си направила следствие на тях са, че колкото по-рано детето заживее с мисълта, че е осиновено – толкова по-добре е това за изграждането му на чувството за общност и неговата социализация като цяло. А такива хора винаги имат проблем с това. Обикновено пиковата фаза на кристализацията на тези проблеми са през едиповата фаза. А лекотата на преодоляването им зависи именно от това колко по-рано са заживяли с информацията и мисълта (дори и неосъзната), че са осиновени.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Чебурашка аз не съм психолог, но имам живи примери пред себе си с много близки мои роднини. Грижливо пазената тайна доведе до много тежки сътресения в пубертета и огромни проблеми. Нещата се изродиха до изнудване, а огънят беше подклаждан от "доброжелатели" които на ухо казваха истината, докато сърцето на майката и бащата се късаше от мъка и се чудеха как да угодят и какво да направят. Най- накрая, аз поех риска и отговорността да разсека възела и... си седна на четирибуквието т.е. осъзна какви родители има и колко много ги обича. Другия случай е с детето на бившия ми шеф :D . То и нямаше как да го крият защото е мулатче и си личи от далече :rolleyes::D , но те и никога не се опитаха да го направят :) . При тях изобщо няма никакъв проблем, любимецът на всички расте,хубавее и беснее като за световно. Така, че на твоето мнение съм по въпроса, трябва да се намери начин и подход децата да го научат и осъзнаят по възможно най- безболезнен начин. Поздрави!

Редактирано от Eлф

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И аз мисля, че не трябва да се пази в тайна осиновяването. И, колкото по-рано, толкова по-добре. Разбира се да е казано с обич и по подходящ начин. Страх и криене не са добри учители, все се намира някой или нещо, което да съсипе идилията, основана на лъжи.

Но пак всичко е и въпрос на избор :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Точно това се опитах да кажа и аз, Елф и xameleona. Благодаря за разбирането.

По-важното е истината, с която живеем да е част от нас от самото начало. То е нещо като да знаеш от самото си раждане, че си българин. Дишаш с този факт от първия си ден.

Осъзнаването идва много по-късно - когато вече си достатъчно голям и разумен. И самото осъзнаване е много по-лесно когато цял живот си живял с един факт или една мисъл.

Редактирано от Чебурашка

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
:thumbsup: Точно това е. Някак, не е имало кой да им каже, кой да ги научи и самите родители как да постъпят. Те са от онези идейните и праволинейните изповядващи чистата идея на онова време и щом като е дала обет за мълчание, мълчи и страда до гроб, дори да я разкъсват на прачета, докато през това време направи какво ли не. Благодарение на любовта и грижите им едното дете не е инвалид, а другото е женено с две деца и професия, но това мълчание им съсипа живота.Което аз естествено най- накрая не можах да понеса и ми падна пердето и накарах майка ми да онемее и след това да се разкъса от рев и ... тя онемя първоначално и след това направихме един дълъг разговор тричките :) .Нямам представа дали е казала след това на родителите си за това наше преживяване, но знам, че нещата се обърнаха и сега когато баща и не е добре и лежи в болница а майка и е с него, тя си взе отпуска за да се грижи за тях. Редактирано от Eлф

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според мен - казвате на детето че е осиновено веднага щом го осиновите /без значение на колко дни, месеци, годинки е/ и после забравяте, че сте го осиновили.

Ако помните че е осиновено ще се наложи и на въпроси да отговаряте след време...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Така е, докато не се намери някой който да ти го припомни грубо, да ти го натяква постоянно, да те изнудва и т.н... затова. Има всякакви ситуации, а това на което се нагледах и наслушах аз с времето от страна на тези мои близки и доброжелателите около тях беше отвратително. През носа им излезе на родителите всичко и все пак те и за миг не си помислиха нещо друго освен това, че това са техните деца.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×