Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Vespertine

Млади да гледат стари..

Recommended Posts

Аз съм на 22 години, но не мисля, че 42 са толкова много, в работата си общувам главно с хора на тази възраст :)

Не знам, не мога да говоря какво бих искала да правя на 42. Със сигурност ще имам отложени желани дейности, но понякога не само децата са "виновни" за загубата на времето на родителите си. Много от тях се отдават изцяло на децата, забравят себе си, жертват се и после малко или много го натякват на децата си. Може би точно тези родители биха заявили гласно, че децата им са длъжни да ги гледат на стари години.

Между другото сега се замислих и защо някои не искат да си раждат дете, за да имат достатъчното време за развиване на себе си и духовността си. Чела съм, че Учителят не е препоръчвал на учениците да се женят и да се обвързват.

Но едно дете винаги си остава дете за родителите си, независимо дали е на 10 или 40, поне така смятам. Тези, които го обичат биха се грижили за него, ако е пострадало.

Именно, и аз не се чувствам стара. Радвам се, ти мислиш така, защото аз когато бях на 22, тези на 42 ми се струваха ... чичковци и лелки :P . А сега на 42 се чувствам много добре, дори бих казала по-спокойна и уверена. И ми се правят още много неща!

Децата ... Всяко дете определено отнема поне няколко години (сумарно) от живота на родителите си.

А последното ти изречение е много важно!

След него остава само да се запитаме - децата не са ли сред "тези, които обичат родителите им", та да не се грижат за родителите си, ако са пострадали също (защото дали от катастрофа или от инсулт е все едно)?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Има някои на по 30-35 които са с достатъчно застоял дух, че да ми се струват чичковци и лелки...  B):rolleyes::D

Има и такива на 50-60, с които те зарежда да си говориш и да си споделяте! Затова чувството за възраст е индивдуално..

Цвета5 много ми харесва последното твое изречение "Защото мисля, че живота върви напред чрез взаимопомощ и сътрудничество."

иска ми се все повече хора да го осъзнават и да се разчупят искрено!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, Диана е права. Човек не знае какво го чака утре.

И в моето мнение 24, аз дадох именно такъв реален пример.

Един прекрасен жизнерадостен мъж, красавец (средно аритметично на Брад Пит И Том Круз), стана инвалид на 30 години. Съдба!

А се сещам как родителите му "гледаха сестрата като за чужда къща", а сина като "да ги гледа на старини". А той избяга в далечен град....

..Та е сложно с гледането... и с виждането.... на дълбините.....

И защо толкова често се говори за егоизъм на родителите?

А не са ли егоисти децата, ако не искат да дават - внимание, уважение, елементарно изслушване...

Познавате ли родители, който са си записвали финансовите разходи?

Та като се започне от почерпката на докторите в родилното,

та се мине през дрехи, храна, учебници.... ....................................

.......................................................

.......................................................

А колко струва майчината ласка?

И как се мери енергията?

А любовта?

Редактирано от Viki3

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И тъй, ние сме длъжни малко да жертваме, но всичко да става от любов. Жертва, в която няма любов, не се приема. Във вашите умове, в умовете на учениците от Бялото Братство трябва да стои мисълта, че законът е неизменяем, и да се знае, че всичко, което вършим, трябва да бъде за Бога. Искам всяка мисъл, всяко чувство, всяко действие каквото и да е то, било във физическия, в духовния или в мисловния свят, да се извършва, да се прониква навсякъде от любов. Ако всичките ни действия са проникнати от любов, тогава ще се приемат, ще се благословят. И когато понякога не успяваме материално, то е, защото не спазваме този закон. Ако не жертвате материалното от любов какъвто и да сте - търговец, земеделец и пр. - няма да успявате. Но ако за всичко, което вършите, имате в ума и сърцето си мисълта, че го вършите от любов за Господа, ще имате благословение изобщо, ще лягате и ще ставате с радост, ще ядете и пиете с радост и навсякъде ще има веселие. Затуй аз желая всичките ви постъпки да бъдат любовни и ако не сте готови да вършите всичко с любов, въздържайте се, докато дойде любовта. Ако някой иска да ни даде нещо, да ни помогне в каквото и да е отношение, нека направи това от любов, това е за негово благословение. Ако не може да направи това от любов, нека се въздържа.

Нека този закон на самопожертване легне в душите ви. Когато искате да пожертвате нещо, не бързайте - спрете се, попитайте интуицията си, помислете и кажете: „Господи, аз искам да се жертвам заради Тебе от любов.” Ако почувстваш, че Господ ти се поусмихва, пожертвай се, но ако видиш, че лицето Му е сериозно, въздържай се. Подир малко пак се помоли и наблюдавай какъв е изразът Му. Ще бъде като с Каина и Авела, които направиха жертвоприношение Богу; защо на единия се прие жертвата, а на другия не?

Из Законът за самопожертването

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Родителите на моята майка и бяха внушили че е ДЛЪЖНА да се грижи за тях и за брат си.Целият си живот тя подчини на този "дълг".Провали личния си живот заради тях(и моят донякъде).Когато дойде момент брат и да я подкрепи, той се скри.

Свекърва ми има същите претенции към съпруга ми и семейството ни е пред разпад.Майка му е най-важният човек в неговия живот.Аз и дъщеря му сме длъжни да се подчиняваме на волята и.Превърнала е сина си в кукла на конци.

Отвратена съм от хора които смятат че децата които са родили и отгледали цял живот трябва да им бъдат удобни.Децата трябва да помагат на родителите си по собствено желание а не по задължение.И не с цената на всичко.

УВАЖЕНИЕТО И ОБИЧТА СЕ ЗАСЛУЖАВАТ.ТЕ НЕ СА ЗАДЪЛЖЕНИЕ!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, Диана е права. Човек не знае какво го чака утре.

И в моето мнение 24, аз дадох именно такъв реален пример.

Един прекрасен жизнерадостен мъж, красавец (средно аритметично на Брад Пит И Том Круз), стана инвалид на 30 години. Съдба!

А се сещам как родителите му "гледаха сестрата като за чужда къща", а сина като "да ги гледа на старини". А той избяга в далечен град....

..Та е сложно с гледането... и с виждането.... на дълбините.....

И защо толкова често се говори за егоизъм на родителите?

А не са ли егоисти децата, ако не искат да дават - внимание, уважение, елементарно изслушване...

Познавате ли родители, който са си записвали финансовите разходи?

Та като се започне от почерпката на докторите в родилното,

та се мине през дрехи, храна, учебници.... ....................................

.......................................................

.......................................................

А колко струва майчината ласка?

И как се мери енергията?

А любовта?

Точно това си мислех и аз. :thumbsup:

Но от друга страна granat1 е права за нейната си ситуация.

Това за съжаление отговаря на поговорката:"каквото повикало, такова се обадило."

Възпитаваният в любов, себеотдаденост и уважение рядко преминава в графата - не гледащ и неуважаващ.Когато си получил обич, връщаш обич, как ще я изразиш и предадеш си е особеност на всеки човек.

Възпитаният по задължение, с любов по задължение, в неуважение, рядко преминава в графата- гледащ, обичащ ,уважаващ.В най- добрият случай ще обръща внимание на родителите си по задължение.Ако е развил чувство за дълг или пък има насадена вина, ще гледа, но как никой не знае.

Вариации и в двата случая разбира се има, но те не са определящи като поведение на болшинството.

За себе си знам, получила съм толкова обич, че няма как да се отдам на безразличие, човек трябва да е луд за да не се върне там където го обичат.Човек трябва да е заслепен, за да не отвърне на любовта с любов.

Всичко останало са отношения подлежащи на изчистване, дълбок поглед навътре към себе си и навътре към всички останали.А какво по- голямо добро да превърнеш задължението в удоволствие, знаейки че доставяш спокойствие и удоволствие на някой.

Има родители, така е, които изискват гледането като задължение.Ами усмихнете им се на тези хора и ги успокойте.

Когато човек е наясно със себе, към подобно поведение би трябвало да се отнася с разбиране.

Както малкото дете е безпомощно и знаейки, че не може да се оправи само в този свят се концентрира в своята майка за помощ.Така и възрастният човек знаейки, че не може да се оправи с последните дни на своя живот,често се концентрира в децата си с призив за помощ.

Страхове, егоизъм, фикс идеи, както искаме така можем да го наречем, но да определяме нечие поведение като грешно съобразявайки го само с нашите желания и удобство също не е особенно правилно.

А ако това ни притеснява прекалено много в личния живот или нарушава нашето лично простронство значи проблемите са много и различни и нямат много общо с това кой кого и кога ще гледа.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Свекърва ми има същите претенции към съпруга ми и семейството ни е пред разпад.Майка му е най-важният човек в неговия живот.Аз и дъщеря му сме длъжни да се подчиняваме на волята и.Превърнала е сина си в кукла на конци.

Отвратена съм от хора които смятат че децата които са родили и отгледали цял живот трябва да им бъдат удобни.Децата трябва да помагат на родителите си по собствено желание а не по задължение.И не с цената на всичко.

УВАЖЕНИЕТО И ОБИЧТА СЕ ЗАСЛУЖАВАТ.ТЕ НЕ СА ЗАДЪЛЖЕНИЕ!

Granat1, уви, познавам 2 такива случая.

И при двата свекървите развиха рак,

а снахите все боледуваха - поне до смърта на свекървите.

После всичко се пооправи...

Единият случай е на моя роднина - прекрасна жена. Взеха я за готвачко-чистачка за разплод. Съсипаха й иначе здравите нерви. Имаше и физическо насилие над нея. Поболя се, имаше доброкачествени тумори. Но така и не можа да се защити чрез Вяра.

Свекървата бе злобна, надменна и супер властна. Преливаща от гордост, и никой да не й ходи на гости, че това си е нейната крепост (мъжът й не пееше в хора)

А Бог въздава според делата!

Понякога бързо - понякога дава повече шансове на човек да се осъзнае.

Свекървата разви рак, операция, разсейки, .....много страда, със сълзи започваше и завършваше всеки нейн ден.

Разбра,че е разбила семейството на на сина си и детството на внуците си.....

Такива хора имат нужда от подпомагане на осъзнаването за живота...

Н.С. Лазарев би казал, че да се поощрява неморално и егоистично, консуматорско поведение не е желателно.

Та то е вредно и за двете страни!

Процесите на израстване са неизбежни.

По-добре с радост, ако ли не - то идва страданието, както често напомня Учителя.

И в такива случай децата възпитават родители те си. Макар, че промените не са нито лесни, нито бързи при хора с вкостеняло мислене.

Но ако има шанс за нови разбирания и прозрения, то е редно да се опива пак и пак.

Но никой (било то млад или стар) няма право да поболява и мачка душата на околните.

П.П.: По мои наблюдения, всеки човек има гордост. И никой родител не иска детето му да му сменя памперса, някак си е конфузно...

Понякога само е нужно да знаят, че детето им ( независимо от годините - 20 или 50) е готово да бъде до тях в труден момент. И това им стига!!!

Преди време баща ми бе много зле. Сънувах, че иска да си отиде от този свят. Събудих се разплакана. Оказа се, че има големи проблеми, които криеше от мен.

И от тогава внуците по телефона го лекуваха с разкази и споделяния, а знам, че той плачеше от умиление. И пак си възвърна желанието за живот и силата да оздравее.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Искам да пусна тази тема, над която много мислих днес – какви са правилните взаимоотношения в едно семейство, между младите хора и възрастните, които са ги отгледали? Не само между внуци, баби и дядовци, но и деца – родители?

По стечение на обстоятелствата и аз умувам над това от известно време.

С тази разлика, че моите "стари"любими хора, не искат нищо от мен дори и когато имат нужда. Искат да могат да продължават да дават, а аз виждам, че това вече им коства усилия. И зад това усилие - да бъдат силни - стои един вик за близост, който остава някъде в пространството.

Много ми е тъжно, да проследявам естествените процеси на природата. "Гората" в която аз съм се родила, като млада фиданка е вече стара и въпреки, че големите дървета удържат бурите, борят се с неволите и изненадите, които им поднася времето, те вече са много уморени. Много лесно ги нападат болести, всяка следваща зима навежда клоните им все по- ниско и през пролетта все по трудно успяват да ги изправят. Много сухи клони има по тях, много счупени парчета. Те знаят, че са в своята късна есен. Знаят, че ще дойде зимата след която, в техните клони няма да тече живот, но гордо и с достойнство се извисяват.

Тъжното е, че аз знам, че те знаят. Няма съпротива, няма илюзии, няма фантазии, просто преживяване на късната есен.

Тъжното е, че всички дървета се обръщат скришом, към онази млада гора в която е пуснала корени тяхната фиданка, радват се на младото дърво в което се е превърнала, на младата гора, която се е образувала край нея. Но тя е някъде там в своето ранно лято, а те са в другия край в своята късна есен.

И този ход на природата , така естествен и нормален е толкова тъжен и така непроменим, че неизбежно води до чувство за безсилие и в същото време спомага за усвояване на преходността.

Бих подкрепяла с удоволствие моите стари дървета, но горите ни са твърде далече. Единствено мога да облекча някоя по- тежка буря, която би ги прекършила преждевременно, но това е твърде незначително поставено в житейския природен цикъл.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз изпитвам уважение и съпричастност към всички възрастни хора без значение дали са ми роднини и дали въобще ги познавам. Ако не ги е имало, нямаще да ни има нас, ако не са садили и градили, ако не са пазили, сега може би щяхме да живеем в по-лош и мръсен свят. Колкото са могли, толкова.

По отношение на взаимоотношенията с родители и най-вече съжителството с тях, всеки случай е индивидуален. Ако комуникацията е необременяваща (рядко, но има такива случаи) и старите и младите искат да живеят заедно - ок. Но има един момент, който младия човек трябва да забележи - разликата между уважение и грижа и "тежест", която си длъжен да търпиш. Т.е. ако родител те дразни, няма защо да търпиш - помагаш винаги с каквото и както можеш, но не седиш плътно до него. Защото така си вредиш.

По мои наблюдение рядко, но има бабички и старци, които са с такъв начин на мислене и поведение, все едно са малки деца (сигурно от деменцията). И тоя вид старци не са проклети и са много приятна компания :) Е, за известно време де. А диапазона 55г-75г поне в България са царе да дават акъл без да си искал и да повтарят по 5 пъти.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Емил от Льонеберя

А, има родители, които цял живот са "дърпали" от децата си, недей се ограничава само до старите хора.

Просто такъв модел на поведение имат.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всичко зависи от любовта.

Ако сте отгледани с любов, ще сте заредени с нея.

Ако сте отгледани с любов, когато ви се отдаде възможност, ще дарявате любов, без да се замисляте, ще получа ли нещо в замяна, или какво ще загубя ако...

Има ли такива въпроси - значи любовта я няма.

Какво изпитвате към родителите си - Любов?

Въпросът би ли направил нещо за някого към когото изпитваш любов не ви ли си струва неуместен?

Към всички онези, които нямат това чувство към родителите си мога само да изпитвам състрадание...

Тук не става въпрос за дълг, за жертва, за отговорност... Не. Става въпрос за Любов.

Има ли я? Или я няма? Това е въпроса!

Надживели ли сме детето в себе си? Детето, което иска да се откъсне, за да е независимо, да се докаже, че е пълноценен и самодостатъчен индивид?

Зрелостта обаче не е в самодостатъчността. В нещо повече. Тя е във възможността да дарява. Да дарява живот. Да дарява грижи. Време. Внимание. Любов.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Получили сме живота си даром.

И го заслужаваме, като го даряваме.

Всичкото време, което ни е отредено на тази земя, ни е дарено. Дадено на заем. Временно.

Какво ни дава право да се опитваме да го запазим за себе си?

Изворът пази ли водите си за себе си? Изворът нима избира на кого да даде да пие и на кого да откаже?

Страхувате се да не изгубите драгоценното си време, ако трябва да го посветите на някого другиго? Пък бил той и Майка или Татко?

А как иначе да го спечелите, освен като го "прахосвате" за другите? И заедно с времето си и таланта си, усилията си, надеждите си, състраданието и радостта си... Живота си?

Живота не е мой. Аз съм негов.

Не мога да избирам най-доброто. Най-доброто избира мен.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Искам да пусна тази тема, над която много мислих днес – какви са правилните взаимоотношения в едно семейство, между младите хора и възрастните, които са ги отгледали? Не само между внуци, баби и дядовци, но и деца – родители?

Длъжни ли са младите да гледат възрастните, трябва ли да го чувстват като свое задължение? Също имат ли право възрастните да натякват колко са се грижили за малките и така да си осигуряват едно гледане на стари години, основано на чувство за вина и дълг от страна на децата си?

Каква е границата за личния живот, която толкова често се прекрачва в семействата, така че някой родители остават залепени и контролиращи децата си през цялия им живот? Как да постъпват младите хора, какъв да е моделът на мислене и на възрастните?

Ще съм благодарна за всички мнение и отговори!! smile.gif

В Природата няма хър-мър, ама така било- онака било.

Много ми харесва това, което Учителя казва, че няма такова нещо като пенсиониране. Нещо последно време хората изведнъж свикнаха да остаряват.......

Никой родител по природните закони не може да очаква, най-малкото да изисква, децата му да го "гледат". Няма такова нещо като гледане на възрастни хора. Гледат се малки деца, гледат се агнета, гледа се пипер.

На родителя само може да се помогне дотолкова, доколкото е немощен да свърши жизнено важни дейности сам за себе си.

Енергията тече нормално само в една посока: от родители към деца. Всичко друго е извращение. Децата винаги ще са деца за родителите си....дори родителите да са починали.

Както казва баща ми: "да сте видели крава да бозае от теле?!" :)

Редактирано от БожидарЗим

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Децата винаги ще са деца за родителите си.

.С това не съм съгласна. Зависи от децата и най-вече от родителите. Когато станат самостоятелни и тръгнат по своя житейски път, децата ни стават приятели, най-близките. После ако се наложи си помагаме и подкрепяме взаимно, защото сме приятели, а не защото имаме чувство за дълг или играем някаква роля и това е част от нея... Не защото някой очаква от нас или някой ще ни укори, ако не го правим, а защото сме приятели, много близки приятели. Ако приятелството ни постави пред такова изпитание, значи то ни е било необходимо важно и за двете страни. тно време да Разбрах го, когато майка ми си счупи крака и трбваше известно време да и помагам. Първият път, когато имаше упойка и трябваше да се сменят памперсите, аз го приемах по най-нормалния начин, но майка ми страдаше доста. Когато я попитах защо е толкова разтревожена, тя си призна, че винаги се е страхувала от това да не би да се наложи някой от нас - децата и - да прави това, което аз ще правя. Тя беше се грижила за своите родители при много тежки обстоятелства и явно това беше оставило доста стрес. Започнах да се шегувам и след около минута две и тя се смееше през сълзите си и след още 5-10 се успокои. ...

Редактирано от Донка

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всичко зависи от любовта.

Ако сте отгледани с любов, ще сте заредени с нея.

Ако сте отгледани с любов, когато ви се отдаде възможност, ще дарявате любов, без да се замисляте, ще получа ли нещо в замяна, или какво ще загубя ако...

Има ли такива въпроси - значи любовта я няма.

Какво изпитвате към родителите си - Любов?

Въпросът би ли направил нещо за някого към когото изпитваш любов не ви ли си струва неуместен?

Към всички онези, които нямат това чувство към родителите си мога само да изпитвам състрадание...

Тук не става въпрос за дълг, за жертва, за отговорност... Не. Става въпрос за Любов.

Има ли я? Или я няма? Това е въпроса!

Надживели ли сме детето в себе си? Детето, което иска да се откъсне, за да е независимо, да се докаже, че е пълноценен и самодостатъчен индивид?

Зрелостта обаче не е в самодостатъчността. В нещо повече. Тя е във възможността да дарява. Да дарява живот. Да дарява грижи. Време. Внимание. Любов.

Това е много точно.Ако живеем с любов,всичко ще бъде песен.Но любовта я разбираме всеки различно .А и не рядко действаме по някакъв ,,належащ" извън любовта начин.Задължение ни е ,да изразяваме любовта и се учим да го правим.Да покажем на детето красотата и хармонията в света.Това става като му ,,разказваме" за света,без каишка на врата.Щото свободата е основен елемент на живота...Свободни сме и да рушим телата си.И после,, млади да гледат стари" Редактирано от АлександърТ.А.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

За съжаление има родители, които вменяват непрекъснато на децата си, че са им длъжни. Оплакват се при всяка болежка и обременяват децата си.

такива са родителите на моя мъж.

Майка ми е прекрасен човек, винаги готова да помогне и справяща се сама с трудностите. Живя 13 години сама, защото след смъртта на баща ми съпругът ми не пожела да заживеем с нея. И никога не е мрънкала или да ни натоварва с проблеми. доскоро дори работеше и ни помагаше.

Да е жива и здрава, но аз я обичам и няма да ми тежи да и помагам и да се грижа за нея. Но аз мисля, че такива хора си отиват безболезнено, защото Господ не ги наказва да страдат много. Така се случи и с баща ми.

Искам и аз да съм като майка, силна и добра.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 8.01.2010 г. at 20:38, Диана Илиева каза:

 

 

Именно, и аз не се чувствам стара. Радвам се, ти мислиш така, защото аз когато бях на 22, тези на 42 ми се струваха ... чичковци и лелки :P . А сега на 42 се чувствам много добре, дори бих казала по-спокойна и уверена. И ми се правят още много неща!

 

Децата ... Всяко дете определено отнема поне няколко години (сумарно) от живота на родителите си.

 

А последното ти изречение е много важно!

След него остава само да се запитаме - децата не са ли сред "тези, които обичат родителите им", та да не се грижат за родителите си, ако са пострадали също (защото дали от катастрофа или от инсулт е все едно)?

Ми те са си такива спрямо някой на 22.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моля регистрирайте се, за да коментирате

Вие можете да публикувате коментар след като влезете в акаунта си



Влизане Сега
Sign in to follow this  

×