Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Велина Василева

Лекции от Екхарт Толе

Recommended Posts

Тишина и покой (1)

Покоят е вашата истинска същност.

Какво е покоят? Онова вътрешно пространство, онова съзнание, в което думите на тази страница се възприемат и превръщат в мисли. Без това съзнание не би имало възприятие, нито мисъл, нито свят.

Вие сте това съзнание, приело формата на човек.

Когато загубите връзка с вътрешния покой, губите връзка със себе си. Когато загубите връзка със себе си, изгубвате себе си в света.

Вашето най-съкровено себеусещане, усещането за това кои сте, е неделимо от покоя. То е онова АЗ СЪМ, което е по-дълбоко от името и формата.

Еквивалентът на външния шум е вътрешният шум на мисленето. Еквивалентът на външната тишина е вътрешният покой.

Когато край вас има тишина, послушайте я. Просто я забележете. Обърнете й внимание. Вслушването в тишината пробужда вътрешния покой, защото само чрез покоя можете да усетите тишината.

Ще видите, че в момента, в който забелязвате тишината наоколо, вие не мислите. Съзнавате, но не мислите.

Когато осъзнаете тишината, веднага настъпва състоянието на спокойна вътрешна будност. Вие сте в настоящето. Освободили сте се от хилядолетния колективен човешки стереотип.

Погледнете някое дърво, цвете, растение. Нека съзнанието ви се спре върху него. Вижте колко е спокойно, колко дълбоко вкоренено е в Битието. Позволете на природата да ви научи на покой.

Когато се вглеждате в дърво и възприемате неговия покой, във вас самите настъпва мир. Свързвате се с него на много дълбоко ниво. Чувствате се едно с това, което възприемате в покоя и чрез него. Усещането за единство с всички неща е любов.

Тишината помага, но не ви е необходима, за да намерите покоя. Дори при наличието на шум можете да съзнавате покоя зад шума, да съзнавате пространството, където възниква шумът. Това е вътрешното пространство на чистото осъзнаване, самото съзнание. Можете да съзнавате съзнанието като фон на всички ваши възприятия, на цялото ви мислене. Осъзнаването на съзнанието означава възникване на вътрешен покой.

Всеки шум, който ви дразни, може да ви помогне точно толкова, колкото и тишината. Как? Като се откажете от вътрешната си съпротива срещу шума, като го оставите да бъде такъв, какъвто е - това приемане също ви отвежда в царството на вътрешния мир, наречено покой.

Когато приемате дълбоко момента такъв, какъвто е - в каквато и форма да се проявява -вие сте в покой, вие сте в мир.

Обърнете внимание на празнотата -празнотата между две мисли, краткото късче тишина между думите в разговора, между нотите на пианото или флейтата, празнотата между вдишването и издишването.

Когато обръщате внимание на тези промеждутъци, съзнаването на „нещо" се превръща... просто в съзнание. Лишеното от форма измерение на чистото съзнание възниква някъде дълбоко във вас и замества отъждествяването с формата.

Истинският интелект действа тихо. Покоят е мястото, където се раждат творческата способност и решенията на проблемите.

Дали покоят е просто отсъствие на шум и съдържание? Не, той е самият интелект - скритото съзнание, от което се ражда всяка форма. А как това може да бъде отделно от вас? формата, която си мислите, че сте, е възникнала от това съзнание и се поддържа от него.

То е същността на всички галактики и на всяко стръкче трева, на всички цветя, дървета, птици и всички други форми.

Покоят е единственото нещо на този свят, което няма форма. Но пък от друга страна, то не е точно нещо и не е от този свят.

Когато се загледате в дърво или в човек в състояние на покой, кой гледа? Нещо по-дълбоко от човек. Съзнанието гледа своето творение.

В Библията се казва, че Бог създал света и видял, че това е добро. Същото виждате, когато гледате от състояние на покой, опразнено от мисли.

Нужно ли ви е повече знание? Дали повечето информация ще спаси света? Или по-бързите компютри, повечето научни и интелектуални анализи? Не е ли мъдростта това, от което човечеството най-много се нуждае сега?

Но какво е мъдростта и къде да я намерим? Мъдростта идва със способността за покой. Просто гледайте, просто слушайте. Не е нужно нищо повече. Когато сте в покой и гледате и слушате, тогава се задейства отвъд-понятийният интелект във вас. Позволете на покоя да направлява думите и действията ви.

Екхарт Толе

Администраторска бележка: Форумът е главно за споделяне на мнения и виждания, а не за публикуване на цели статии / лекции, освен с изрично позволение от администратор. По изключение тези публикувани вече статии ще останат. Моля всички, които се интересуват от Екхарт Толе, да изтеглят книгата, към която е даден линк под всяка лекция.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Отвъд мислещия ум (2)

Повечето хора прекарват целия си живот затворени в клетката на собствените си мисли. Те никога не се измъкват от тясната, умотворна, персонализирана представа за себе си, обусловена от миналото.

Във вас, като във всички хора, съществува измерение на съзнанието, което е много по-дълбоко от мисълта. То е самата ваша същност. Можем да го наречем присъствие, осъзнаване, непредубедено съзнание. Според древните учения, това е Христос във вас, или вашата природа на Буда.

Откриването на това измерение освобождава вас и света от страданието, което причинявате на себе си и на другите, когато не познавате друго освен създаденото от ума „малко аз" и то ръководи живота ви. Любовта, радостта, творческата изява и трайният вътрешен мир не могат да дойдат в живота ви, иначе, освен през това неподвластно на стереотипите измерение на съзнанието.

Ако успеете да разпознаете, макар и за миг, мислите, които прекосяват ума ви, просто като мисли, ако успеете да забележите мисловно-емоционалните си шаблони на реакция при проявата им, значи това измерение вече се пробужда във вас като съзнание, в което мислите и емоциите се случват - вечното вътрешно пространство, в което се разгръща съдържанието на живота ви.

Потокът на мисълта има огромна инерция, която лесно може да ви повлече със себе си. Всяка мисъл се преструва на ужасно важна. Тя иска изцяло да погълне съзнанието ви. Ето ви едно ново духовно упражнение: не взимайте мислите си прекалено насериозно.

Колко лесно е човек да попадне в капана на собствените си понятия!

В стремежа си да научи, разбере и контролира, човешкият ум обърква своите мнения и възгледи с истината. Той казва: „Точно така е".

Трябва да си по-голям от мисълта, за да осъзнаеш, че както и да тълкуваш „своя живот" или нечий друг живот или поведение, както и да съдиш за някоя ситуация, това не е нищо повече от гледна точка, една от многото възможни. Не е нищо повече от купчина мисли. А действителността е единно цяло, в което всички неща са преплетени и нищо не съществува само по себе си.

Мисленето фрагментира действителността - нарязва я на понятийни парченца.

Мислещият ум е полезен и мощен инструмент, но много ви ограничава, ако напълно превземе живота ви и вие не съзнавате, че той е само дребен аспект на съзнанието, което всъщност представлявате.

Мъдростта не е продукт на мисълта. Дълбокото познание, което тя представлява, възниква от простия акт да отдадеш на някого или нещо пълното си внимание. Вниманието е първичен интелект, чисто съзнание. То премахва бариерите, създадени от понятийното мислене, и с това настъпва осъзнаването, че нищо не съществува отделно и само по себе си. Свързва възприемащия и възприеманото в единно поле на осъзнаване. Лекува разединението.

Когато сте затънали в компулсивно мислене, избягвате онова, което е. Не искате да бъдете, където сте. Тук. Сега.

Догмите - религиозни, политически и научни -произтичат от погрешното убеждение, че мисълта може да улови действителността или истината. Догмите са колективни понятийни затвори. А най-странното е, че хората обичат затворническите си килии, защото им дават чувство за сигурност, фалшивото усещане „аз знам".

Нищо не е донесло повече страдание на човечеството от неговите догми. Наистина, рано или късно всяка догма се разпада, тъй като действителността в крайна сметка доказва неистинността й, но ако не бъде прозряна заблудата в самата й основа, догмата ще бъде заменена от друга.

Каква е тази основна заблуда? Отъждествяването с мисленето.

Духовното пробуждане е пробуждане от съня на мислите.

Царството на съзнанието е много по-необятно, отколкото може да схване мисълта. Когато престанете да вярвате на всичко, което мислите, излизате от мисълта и виждате ясно, че мислещият не е вашата истинска същност.

Умът винаги пребивава в състояние на „незадоволеност", той винаги е алчен за още. Когато се отъждествявате с ума си, лесно се отегчавате и ставате неспокойни. Отегчението означава, че умът е жаден за още стимули, за още храна за мисълта и жаждата му остава неутолена.

Когато се чувствате отегчени, можете да утолите жаждата на ума, като се зачетете в списание, като се обадите по телефона, като пуснете телевизора, като се поровите из интернет, като излезете на пазар, или -и това никак не се случва рядко - като прехвърлите менталното чувство за недоимък от ума към тялото и го задоволите за кратко чрез поглъщане на повече храна.

А можете да си останете отегчени и неспокойни и да наблюдавате усещането за отегчение и неспокойство. С осъзнаването на усещането внезапно го обгръщат празнота и покой. Отначало полека, но с усилването на чувството за вътрешно пространство отегчението започва все повече да отслабва и да губи значимостта си. Ето че дори и отегчението може да ви помогне да научите какво сте и какво не сте.

Откривате, че „отегченият човек" не сте вие. Отегчението е просто стереотипно движение на енергията във вас. Вие не сте нито гневни, нито тъжни, нито уплашени. Отегчението, гневът, тъгата, страхът не са „ваши", не са личностни. Те са състояния на ума, които идват и си отиват.

Нищо от това, което може да идва и да си отива, не сте вие.

„Отегчен съм". Кой знае това?

„Ядосан съм. Тъжен съм. Страх ме е."

Кой знае това?

Вие сте знанието, а не състоянието, за което то се отнася.

Всички видове предразсъдъци означават, че се отъждествявате с мислещия ум.

Означават, че вие вече не виждате другия човек, а само собствената си представа за него. Свеждането на друго живо човешко същество до представа вече е форма на насилие.

Мисленето, което няма своите корени в осъзнатостта, става самоцелно и нефункционално. Лишеният от мъдрост ум е изключително опасен и разрушителен. В такова състояние днес се намира по-голямата част от човечеството. Проявата на мисълта като наука и високи технологии, макар сама по себе си да не е нито добра, нито лоша, също става разрушителна, защото твърде често мисълта, която се материализира, няма корени в осъзнатостта.

Следващата стъпка в човешката еволюция е превъзмогването на мисълта. Сега това е нашата най-неотложна задача. Тя не означава да престанем да мислим, а само да не се отъждествяваме изцяло с мисълта, да не бъдем обсебени от нея.

Почувствайте енергията на вътрешното си тяло. Веднага мисловният шум ще намалее или ще изчезне. Почувствайте я в дланите си, в стъпалата си, в корема си, в гърдите си. Почувствайте живота, който сте, живота, който движи тялото ви.

Тогава тялото ще стане нещо като врата към по-дълбоко усещане за живот, отвъд непостоянните емоции и отвъд мислите.

Във вас има живот, който можете да почувствате с цялото си същество, не само с главата. В присъствието тук и сега, в което не се налага да мислите, всяка клетка е жива. Ако обаче в това състояние в името на някаква практическа цел възникне нужда от мисъл, тя се появява. Умът все така работи, и то прекрасно, когато по-висшият интелект, който сте вие, го използва и се изявява чрез него.

Може би не обръщате внимание на кратките периоди на „съзнание без мисъл", които се случват естествено и спонтанно в живота ви. Може да сте заети да вършите нещо с ръцете си, или се разхождате из стаята, или чакате пред гишето на летището и присъствате така пълно в настоящето, че обичайното статично напрежение на мислите отстъпва място на осъзнатото присъствие. А може да забележите, че гледате небето или слушате някого, без умът ви да го коментира. Възприятията ви стават кристално чисти, незамъглени от мисълта.

За ума всичко това не е важно, защото той има „по-важни неща", за които да мисли. Не го и запомня, затова може да пропуснете да забележите, че това се случва.

Истината е, че това е най-важното нещо, което може да ви се случи. То е началото на промяната от мислене към осъзнато присъствие.

Почувствайте се удобно в състоянието на „незнание". То ви отвежда отвъд границите на ума, защото умът винаги се стреми да тълкува и заключава. Той се страхува от незнанието. Затова, когато незнанието не ви притеснява, вие вече сте надмогнали ума. По-късно от това състояние възниква по-дълбоко, свободно от понятия знание.

Творчеството, спортът, танците, преподаването, адвокатурата – овладяването на всяко занятие изисква мислещият ум или изобщо да не участва, или поне да отстъпи на втори план. Напред излизат сила и интелект, които са по-големи от вас и същевременно едно с вас. Вече няма вземане на решения, правилното действие се осъществява спонтанно и не „вие" го извършвате. Овладяването на живота е точно обратното на контрола. Настройвате се към това по-голямо съзнание. Именно то действа, говори и работи.

Моментна опасност може да прекрати временно потока на мислите и така да ви даде възможност да усетите какво е да си тук в настоящето, буден и съзнаващ.

Истината е много по-всеобхватна, отколкото умът е в състояние да възприеме. Никоя мисъл не може да улови истината. В най-добрия случай може да сочи към нея. Тя може например да гласи: „В същността си всички неща са едно цяло." Това е указателна табела, а не обяснение. Да разберете тези думи означава да почувствате дълбоко в себе си истината, към която те сочат.

Екхарт Толе

Редактирано от velinavasileva

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Себичният „аз“ (3)

Умът непрестанно търси не само храна за мисълта, но и храна за своята идентичност, за своето себеусещане. Така се появява егото и то постоянно се самовъзпроизвежда.

Когато мислите или говорите за себе си, когато казвате „аз", обикновено имате предвид „моята личност и моята история". Това е Аз-ът на вашите симпатии и антипатии, страхове и желания, Аз-ът, който никога не остава задоволен за дълго. Това е умотворна представа за вас самите, обусловена от миналото и стремяща се да се осъществи в бъдещето.

Разбирате ли, че този Аз е мимолетно, временно образувание, като вълничка по повърхността на езеро?

Кой е този, който го разбира? Кой е този, който съзнава мимолетността на вашата физическа и психическа форма? „Аз, който съм."

Това е по-дълбокият Аз, който няма нищо общо с миналото или с бъдещето.

Какво ще остане от страха и желанията, свързани с проблемите в сегашното ви положение в живота, които всекидневно окупират вниманието ви? Една чертица, дълга няколко сантиметра, между датата на раждането и датата на смъртта върху надгробния ви паметник.

За себичния Аз тази мисъл е потискаща. За вас е освобождаваща.

Когато мисълта поглъща изцяло вниманието ви, това означава, че се отъждествявате с гласа, звучащ в главата ви. Тогава в мисълта се влага чувство за самоличност. Това е егото, сътвореният от ума Аз. Тази ментално изградена самоличност се чувства непълна и несигурна. Затова страхът и желанията са преобладаващите в нея емоции и движещи сили.

Когато разберете, че в главата ви говори глас, който се представя за вас и никога не млъква, ще се събудите от несъзнателното си отъждествяване с мисловния поток. Щом забележите този глас, ще осъзнаете, че вие не сте този глас - не сте мислещият, а онзи, който осъзнава мисленето.

Да разпознаете себе си в съзнанието, скрито зад гласа, означава свобода.

Себичният Аз винаги търси. Търси едно или друго, което да добави към себе си, за да се почувства по-завършен. Това обяснява непреодолимата загриженост на егото за бъдещето.

Когато осъзнаете, че „живеете за всеки следващ момент", вече сте се измъкнали от модела на себичния ум. Едновременно с това възниква възможността да изберете да отдадете пълното си внимание на този момент.

Когато отдавате цялото си внимание на настоящия момент, в живота ви навлиза интелект, несравнимо по-голям от себичния ум.

Когато живеете чрез егото, винаги свеждате настоящия момент до средство за постигането на някаква цел. Живеете за бъдещето и когато постигнете целите си, не сте удовлетворени - или поне не за дълго.

Когато отдавате повече внимание на действието, отколкото на бъдещите резултати, които искате да постигнете чрез него, разбивате старите условности на егото. Тогава действието не само става далеч по-резултатно, но и носи безкрайно повече удовлетворение и удоволствие.

СЕБИЧНИЯТ АЗ

Почти всяко его съдържа елемент на така наречената „идентичност на жертва". Някои хора имат толкова силна представа за себе си като жертва, че това се превръща в сърцевина на тяхното его. Недоволството и оплакванията съставляват важна част от самосъзнанието им.

Дори и ако оплакванията ви са напълно „основателни", вие сте си изградили идентичност, която много прилича на затвор с решетки от мисловни форми. Вижте какво си причинявате или по-скоро вижте какво ви причинява вашият ум. Почувствайте колко сте емоционално привързани към своята история на жертва, осъзнайте непреодолимото си желание да мислите или говорите за това. Бъдете там като присъствие, наблюдаващо вътрешното ви състояние. Не е нужно да правите нещо. С осъзнаването идват промяната и свободата.

Оплакванията и противопоставянето са любими мисловни шаблони, чрез които егото се самоукрепва. За мнозина преобладаващата част от психоемоционалната активност се състои в оплакване и съпротива срещу едно или друго. По този начин правите така, че ситуацията или другите да са „криви", а вие -„прави". Като „прави" имате усещане за превъзходство, а чрез него укрепвате самочувствието си. В действителност, разбира се, укрепвате само илюзията на егото.

Можете ли да наблюдавате тези шаблони в себе си и да разпознаете истинския характер на оплакващия се глас в главата ви?

Себичното самосъзнание има нужда от конфликт, тъй като чувството му за обособена идентичност укрепва в борбата срещу едно или друго, в демонстрацията, че „това съм аз", а „това не съм аз". Нерядко племена, народи и религии извличат силното си чувство за колективна идентичност от наличието на врагове. Кои ще са „вярващите", ако ги няма „неверниците"?

В общуването си с другите умеете ли да откривате едва доловимото чувство за превъзходство или непьлноценност спрямо тях? Това, което виждате, е егото, живеещо чрез сравнението.

Завистта е страничен продукт на егото, което се чувства наранено, ако другиму се случи нещо хубаво, ако друг има повече, знае повече или може повече от вас. Идентичността на егото зависи от сравнението и се храни от понятието „повече". То е готово да посегне лакомо към всичко. Може би укрепвате фалшивото си себеусещане, като смятате, че животът се е отнесъл с вас по-несправедливо, или че сте по-болни от другите.

Кои са въображаемите истории, от които извличате своето себеусещане?

На всяка конструкция на себичния Аз е присъща нуждата от съпротива и изключване, за да се поддържа чувството за отделност, от която зависи оцеляването му.

Така се получава „аз" срещу „другите", „ние" срещу „тях".

Егото има нужда да бъде в конфликт с нещо или с някого. Това обяснява защо търсите мир, радост и любов, но не можете да ги търпите дълго. Казвате, че искате щастие, но сте пристрастени към нещастието си.

Нещастието ви в крайна сметка произтича не от обстоятелствата в живота ви, а от стереотипите на вашия ум.

Изпитвате ли чувство за вина за нещо, което сте направили - или не сте успели да направите - в миналото? Едно е сигурно: действали сте според своето ниво на осъзнаване, или по-точно на неосъзнаване, по това време. Ако сте били по-съзнаващи, бихте постъпили различно.

Вината е още един опит на егото да си създаде идентичност, някакво себеусещане. За егото няма значение дали така създаденият Аз е позитивен или негативен. Онова, което сте направили или не сте успели да направите, е било проява на несъзнаване - човешко несъзнаване. Егото обаче го персонализира и заявява: „Аз го направих", затова вие поддържате в ума си представа за себе си като „лоши".

В течение на хилядолетия хората са извършвали безброй жестоки, насилствени, нараняващи деяния едни срещу други. И продължават да го правят. Всички тях ли трябва да заклеймим, виновни ли са всички те? Или тези действия са просто проява на несъзнаване, на етап от развитието, който вече надрастваме?

Иисус е казал: „Прости им, понеже не знаят, що правят."* (Евангелие от Лука, 23:34. - Бел. Ред.)

Тези думи са в сила и за вас.

Ако си поставяте себични цели, за да се освободите, да се изтъкнете или да засилите чувството си за собствена значимост, дори и да ги постигнете, те няма да ви донесат удовлетворение.

Поставяйте си цели, но знайте, че постигането им не е най-важното. Когато нещо произтича от присъствието в настоящето, това означава, че сегашният момент не е просто средство за постигането на някаква цел, че действието само по себе си носи удовлетворение във всеки един момент. Вече не свеждате Настоящето до средство, както прави себичното съзнание.

„Няма аз. Няма проблем." Това казал будисткият учител, когато го помолили да обясни същността на будизма.

Екхарт Толе

Редактирано от velinavasileva

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Настоящето (4)

На пръв поглед изглежда, че настоящият момент е само един от многото моменти. Всеки ден от живота сякаш се състои от хиляди моменти, в които се случват различни неща. Но ако се вгледате по-внимателно, няма ли винаги само един единствен момент? Целият живот не е ли „настоящият момент"?

Този момент - Сега - е единственото, от което по никакъв начин не можете да избягате, единственият постоянен фактор в живота ви. Каквото и да се случи, колкото и да се промени животът би, едно е сигурно: винаги е Сега.

След като няма начин да избягаме от Настоящето, защо да не го посрещнем с радост, защо да не се сприятелим с него?

Когато се сприятелите с настоящия момент, се чувствате добре, независимо къде се намирате. Ако не се чувствате удобно в Настоящето, където и да отидете, ще носите неспокойствие със себе си.

Настоящият момент е такъв, какъвто е. Винаги. Можете ли да го приемете?

Разделянето на живота на минало, настояще и бъдеще е плод на ума и в крайна сметка е илюзорно. Миналото и бъдещето са мисловни форми, абстракции на ума. Миналото може само да се помни в Настоящето. Онова, което си спомняте, е събитие, което се е случило в Настоящето, и вие си го спомняте в Настоящето. Бъдещето - когато настъпи - ще бъде Настояще. Така че единственото реално нещо, единственото, което изобщо съществува, е Настоящето.

Да съсредоточите вниманието си върху Настоящето не означава да отричате онова, което ви е нужно в живота, а да определите кое стои на първо място. После можете да се справите с по-маловажното съвсем лесно. Това не означава: „Вече не се занимавам с вещи, защото няма нищо друго освен Настоящето." Не. Първо вижте кое е главно, направете Настоящето свой приятел, а не враг. Признайте го, почитайте го. Когато Настоящето е основата и фокусната точка на живота ви, той се развива с лекота.

Прибирате тенджери, измисляте бизнес стратегия, планирате пътуване... Какво е по-важно - действието или резултатът, който искате да постигнете чрез него? Този или някакъв бъдещ момент?

Отнасяте ли се към сегашния момент сякаш той е някакво препятствие, което трябва да преодолеете? Смятате ли, че има по-важен бъдещ момент, до който трябва да стигнете? Почти всички живеят по този начин през повечето време. И тъй като бъдещето така и не идва, освен под формата на настояще, този начин на живот е нездрав. Той генерира непрекъснат поток от тревожност, напрежение и неудовлетворение, не уважава живота, който е Сега и никога нищо различно от Сега.

Почувствайте живота в тялото си. Това ви закотвя в Настоящето.

В последна сметка вие не поемате отговорност за живота, докато не поемете отговорност за сегашния момент - за Настоящето. Настоящето е единственото място, в което се намира животът.

Поемането на отговорността за настоящия момент означава да не се съпротивлявате вътрешно срещу „качеството" на Настоящето, да не спорите с това, което е, а да се равнявате с живота.

Настоящето е такова, каквото е, защото не може да бъде различно. Будистите го знаят от край време, физиците сега го потвърждават: няма изолирани неща и събития. Под повърхността всички неща са свързани помежду си и са част от съвкупността на космоса, който е създал формата на настоящия момент.

Когато казвате „да" на това, което е, влизате в хармония със силата и интелекта на самия Живот. Едва тогава може да станете проводници на положителна промяна в света.

Една проста, но основна духовна практика е да приемате всичко, което възниква в Настоящето - във вас или извън вас.

Когато вниманието ви се измести към Настоящето, то става будно внимание.

Все едно че се събуждате от сън – съня на мисленето, съня на миналото и бъдещето.

Такава яснота, такава простота. Няма място за създаване на проблеми. Просто този момент - такъв, какъвто е.

Още щом пристъпите в Настоящето с цялото си внимание, осъзнавате,

че то е свещено. Има нещо свещено във всичко, което възприемате, когато сте тук и сега.

Колкото повече обитавате Настоящето, толкова повече усещате простата, но дълбока радост от Битието и свещеността на живота.

Повечето хора бъркат Настоящето с онова, което се случва в Настоящето и грешат. Настоящето е по-дълбоко от случващото се в него. То е пространството, в което това се случва.

Затова не бъркайте съдържанието на сегашния момент с Настоящето. Настоящето е по-дълбоко от всяко съдържание, възникващо в него.

Когато пристъпите в Настоящето, излизате от съдържанието на своя ум. Непрестанният мисловен поток се забавя. Мислите не поглъщат вече цялото ви внимание, не ви ангажират изцяло. Между мислите се появяват промеждутъци - пространство, покой. Започвате да осъзнавате колко по-широки и по-дълбоки сте от своите мисли.

Мислите, емоциите, сетивните възприятия, всичко, което ви се случва - това съставлява съдържанието на живота ви.

„Моят живот" е онова, от което извличате своето себеусещане - и „моят живот" е съдържателен, или поне така ви се струва.

Непрестанно пренебрегвате най-очевидния факт - вашето най-съкровено усещане „Аз съм" няма нищо общо с онова, което се случва в живота ви, нищо общо със съдържанието. Усещането „Аз съм" е едно с Настоящето. То остава неизменно. В детството и старостта, 6 здраве и болест, в успехи и провали това „Аз съм" - пространството на Настоящето - остава непроменено в своето най-дълбоко ниво. Обикновено то се обърква със съдържанието, затова усещате това „Аз съм" или Настоящето, само смътно и непряко, през съдържанието на живота си. С други думи, чувството ви за битие се замъглява от обстоятелствата, от потока на мисълта и от многобройните неща в света. Настоящето се замъглява от времето.

Така забравяте вкоренеността си в Битието, своята божествена реалност и се изгубвате в света. Когато човек забрави кой е, възникват объркване, гняв, потиснатост, насилие и конфликт.

А колко е лесно да си спомните истината и така да се върнете у дома:

Аз не съм моите мисли, емоции, сетивни възприятия и изживявания. Аз не съм съдържанието на живота си. Аз съм животът. Аз съм пространството, в което се случва всичко. Аз съм съзнание. Аз съм Настоящето. Аз съм.

Екхарт Толе

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Кой сте в действителност (5)

Настоящето е неделимо от онова, което вие сте на най-дълбоко равнище.

Много неща в живота имат значение, но само едно е абсолютно важно.

Важно е дали успявате или се проваляте в очите на света. Важно е дали сте здрави или не, дали сте образовани или не. Важно е дали сте богати или бедни - това несъмнено прави живота ви различен. Да, всички тези неща имат значение в относителен смисъл, но те нямат абсолютно значение.

Има нещо, което е по-важно от всички тези неща и което е насочено към вашата същност отвъд мимолетното лично себеусещане.

Ще намерите мир не като преподреждате обстоятелствата в живота си, а като осъзнаете кой сте на най-дълбоко равнище.

Прераждането не помага, ако и в следващия си живот все така не знаете кой сте.

Цялото нещастие в нашия свят се дължи на личното чувство за „аз" или „ние". То прикрива същността на това кой сте. Когато не съзнавате най-дълбоката си същност в крайна сметка винаги създавате нещастие. Съвсем просто е. Когато не знаете кой сте, си изграждате умотворна самоличност -заместник на вашето прекрасно божествено битие, и се вкопчвате в това страхливо и ненаситно его.

Да защитавате и утвърждавате това фалшиво самосъзнание тогава става ваша главна мотивираща сила.

Много от използваните в ежедневието фрази, понякога дори самата структура на езика разкриват факта, че хората не знаят кои са. Казвате: „Той загуби живота си", или пък „моят живот", сякаш животът е нещо, което можеш да притежаваш или да загубиш. Истината е, че вие не притежавате живот, вие сте живот. Онзи единствен живот, единственото съзнание, с което е проникната цялата вселена и което приема временни форми, за да се яви като камък, стръкче трева, животно, човек, звезда или галактика.

Усещате ли дълбоко в себе си, че това е нещо, което вече знаете? Усещате ли, че вие вече сте това?

За повечето неща в живота имате нужда от време - да усвоите ново умение, да построите къща, да станете специалист, да направите чаша чай... Времето обаче е безполезно за най-важното нещо в живота, единственото, което наистина има значение - себеосъществяването, което означава да узнаете кой сте отвъд повърхностното его, отвъд името, физическата форма, миналото, историята си.

Не можете да откриете себе си в миналото или в бъдещето. Единственото място, където можете да намерите себе си, е Настоящето.

Хората с духовни търсения се стремят към себеосъществяване или просветление в бъдещето. Ако сте търсещ човек, значи се нуждаете от бъдещето. Ако вярвате в това, то е истината за вас - наистина ще ви трябва време, докато осъзнаете, че нямате нужда от бъдеще, за да бъдете себе си.

Когато гледате някое дърво, вие го осъзнавате. Когато мислите или чувствате, осъзнавате мисълта или чувството. Когато изживявате нещо приятно или болезнено, осъзнавате усещането.

Тези твърдения изглеждат истинни и очевидни, но ако се вгледате в тях внимателно, ще забележите, че по едва доловим начин самата им структура съдържа фундаментална илюзия - илюзия, която е неизбежна, когато използвате езика. Мисълта и езикът създават привидна двойственост и отделна самоличност, каквато не съществува. Истината е: вие не сте някой, който осъзнава дървото, мисълта, чувството, изживяването. Вие сте осъзнатостта, в която и чрез която се осъществяват тези неща.

Докато сте заети с делничните си дела, можете ли да съзнавате себе си като осъзнатостта, в която се развива цялото съдържание на живота ви?

Казвате: „ Искам да позная себе си". Вие сте това „себе си". Вие сте Знанието. Вие сте съзнанието, посредством което се опознава всичко. А то не може да опознае себе си, то е себе си.

Отвъд това няма нищо за опознаване, но от него произтича всяко знание. Аз-ът не може да превърне себе си в обект на знанието или на съзнанието.

И така, вие не можете да станете обект спрямо себе си. Именно поради това е възникнала илюзията за его-идентичността: защото вашият ум ви е превърнал в обект. Казвате: „Това съм аз". И започвате да изграждате връзка със себе си, да разказвате на другите и на себе си своята история.

Когато знаете, че вие сте съзнанието, в което се случват всички явления на съществуването, се освобождавате от зависимостта от явленията и от търсенето на себе си в различни ситуации, места и условия. С други думи, вече не е важно какво се случва или не се случва. Нещата губят своята тежест и сериозност. В живота ви навлиза игриво настроение. Виждате в света един космически танц, танц на формата - ни повече, ни по-малко.

Когато знаете кой сте всъщност, настъпва трайно, живо усещане за спокойствие. Можете да го наречете радост, защото радостта е именно това - животрептящо спокойствие. Това е радостта да знаете, че сте самата същност на живота, преди той да е приел някаква форма. Радостта от Битието - от това истински да бъдете себе си.

Както водата се среща в твърдо, течно и газообразно състояние, така и съзнанието може да се разглежда като „замръзнало" във физическа материя, „течно" като ум и мисъл, или лишено от форма като чисто съзнание.

Чистото съзнание е Животът, преди той да приеме конкретна форма, и този Живот гледа света на формите през „вашите" очи, защото вие сте съзнанието. Когато го разберете за себе си, ще разпознавате себе си във всичко. Това е състояние на абсолютна яснота на възприятието. Вече не сте отделна единица с тежко минало, което се превръща в понятиен екран, през който се интерпретира всяко изживяване.

Когато възприемате без да интерпретирате, можете да усетите кой е възприемащият. Максималното, което можем да изразим със средствата на езика, е че съществува поле на буден покой, където се извършва възприятието.

Чрез „вас" лишеното от форма съзнание осъзнава себе си.

Животът на повечето хора е движен от желание и страх.

Желанието е нуждата да добавиш нещо към себе си, за да бъдеш още повече себе си. Страхът е страх да не загубиш нещо и така да бъдеш накърнен и непълен.

Тези две стремления скриват факта, че Битието не може да се даде или отнеме.

Битието в цялата си пълнота е вече във вас,

Сега.

Екхарт Толе

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Приемане и капитулация (6)

Винаги, когато можете, „надниквайте" в себе си, за да видите дали несъзнателно не създавате конфликт между вътрешно и външно, между външните обстоятелства в момента - къде се намирате, с кого сте, какво правите - и своите мисли и чувства. Усещате ли колко е болезнено да се противите в себе си срещу онова, което е?

Когато го проумеете, разбирате също, че вече сте свободни да се откажете от този безполезен конфликт, от това вътрешно състояние на война.

Ако трябва да изразите с думи вътрешната си действителност в момента, колко често всеки ден би трябвало да казвате: „Не искам да бъда там, където съм". Как се чувствате, когато не искате да бъдете там, където сте -

в задръстване на пътя, на работа, в чакалнята на летището, с хората около вас?

Наистина, има места, от които е добре да се махнеш - и понякога това е може би най-правилната постъпка. В много други случаи обаче измъкването не е възможно. В тези случаи нагласата „не искам да бъда тук"

е не само безполезна, но и нездрава. Тя прави вас и другите нещастни.

Известна е максимата: където и да отидеш, винаги е едно и също. Иначе казано: вие сте тук. Винаги. Толкова ли е трудно да го приемете?

Наистина ли изпитвате необходимост да поставяте в ума си етикет на всяко сетивно възприятие или изживяване? Наистина ли имате нужда да поддържате с живота връзка, основана на реакцията харесва ми/не ми харесва, която ви поставя в почти постоянен конфликт с обстоятелствата и хората? Или това е само здраво вкоренен навик на ума, който може

да бъде преодолян? Не като правите нещо, а само като позволите на настоящия момент да бъде такъв, какъвто е.

Привичната негативна реакция укрепва егото. Позитивната го отслабва. Вашата материална идентичност - егото - не може да понесе капитулацията.

„Толкова много имам за вършене." Да, но какво е качеството на онова, което свършвате? Шофирате на път за работа, разговаряте с клиенти, работите на компютър, тичате по задачи, занимавате се с безброй неща, които съставляват делниците ви... Доколко сте цялостни в онова, което правите? Дали сте му отдадени, или не? Това именно определя житейския ви успех, а не количеството усилие, което полагате. Усилието означава напрежение и натиск, необходимост за достигане на някаква точка в бъдещето или постигане на определен резултат.

Можете ли да откриете в себе си и най-малка следа от нежелание да правите това, което правите? Това е отрицание на живота, така че е невъзможно резултатът да бъде наистина положителен.

Ако можете да откриете нежелание в себе си, можете ли също така да се откажете от него и да се отдадете изцяло на онова, което правите?

„Да правиш нещата едно по едно" - така е определена същността на дзен-будизма от един дзен-учител.

Да правиш нещата едно по едно означава да бъдеш изцяло в онова, което правиш, да му отдаваш цялото си внимание. Това е действие на себеотдаване, което изпълва със сила.

Приемането на онова, което е, ви отвежда на по-дълбоко ниво, където вътрешното ви състояние и себеусещане вече не зависят от оценките на ума за „добро" и „лошо".

Когато кажете „да" на живота такъв, какъвто е, когато приемете момента такъв, какъвто е, усешате в себе си пространство, изпълнено с дълбок покой.

На повърхността е възможно все още да сте щастливи, когато грее слънце, и не толкова щастливи, когато вали; може да сте щастливи, че сте спечелили един милион долара или нещастни, задето сте загубили всичко, което сте притежавали. Но вече нито щастието, нито нещастието стигат толкова дълбоко. Те са вълнички, набраздяващи само повърхността на вашето Битие. Неизменният ви вътрешен мир остава недокоснат, каквито и да са външните обстоятелства.

Приемането на онова, което е, разтваря във вас дълбинно измерение, което не зависи нито от външните, нито от вътрешните условия на постоянно променящите се мисли и емоции.

Капитулацията става много по-лесна, когато осъзнаете преходността на всяко преживяване, когато приемете факта, че светът не може да ви даде нищо, което да има трайна стойност. След това продължавате да се срещате с хора, да участвате в различни дейности и събития, но вече сте свободни от стремленията и страховете на себичния Аз. Иначе казано, вече не изисквате една ситуация, човек, място или събитие да ви удовлетворяват или да ви правят щастливи. Позволявате им да бъдат мимолетни и несъвършени.

Чудото е в това, че когато вече не поставяте пред тях невъзможни изисквания, всяка ситуация, човек, място или събитие не само започват да носят удовлетворение, но и стават по-хармонични, по-умиротворени.

Когато приемете напълно настоящия момент, когато престанете да спорите с онова, което е, непреодолимото желание да мислите отслабва и отстъпва място на буден покой. Вие сте в пълно съзнание, но умът не поставя етикети на момента. Това състояние на отсъствие на вътрешна съпротива ви отваря за непредубеденото съзнание, което е безкрайно по-голямо от човешкия ум. Тогава този огромен интелект може да се изяви чрез вас и да ви помага - и във външен, и във вътрешен план. Затова, изоставяйки вътрешната съпротива, често установявате, че обстоятелствата в живота ви се променят към добро.

Казвам ли:

„Радвайте се на момента. Бъдете щастливи"? Не.

Позволете на момента да бъде такъв, какъвто е. Това е достатъчно.

Капитулацията е капитулация пред настоящия момент, а не пред някаква история, чрез която интерпретирате момента и после се опитвате да се примирите с него.

Може например да имате някакво увреждане, което вече не ви позволява да ходите. Състоянието е такова, каквото е.

Сега умът ви гради ли история, която гласи: „Дотук ли го докарах? Озовах се в инвалидна количка. Животът се отнесе зле и несправедливо с мен. Аз не го заслужавам."

Можете ли да приемете настоящия момент

такъв, какъвто е, и да не го смесвате

с историите, които умът плете около него?

Капитулацията настъпва тогава, когато престанете да питате: „Защо това се случва на мен?"

Дори и в привидно най-неприемливите и болезнени ситуации дълбоко е скрито нещо добро, във всяка катастрофа се съдържа зрънце милост.

От най-древни времена е имало мъже и жени, които пред лицето на тежка загуба, болест, лишаване от свобода или наближаваща смърт са приемали привидно неприемливото и така са намирали „мира, който надвишава всеки ум"*.

Приемането на неприемливото е най-големият извор на милост на този свят. Послание на Св. ап. Павел до филипяни, 4:7. - Бел. Ред.

Има ситуации, в които не помагат никакви отговори и обяснения. Животът престава да изглежда смислен. Или някой, който страда, идва при вас за помощ и вие не знаете какво да направите, какво да му кажете.

Когато приемете напълно, че не знаете, се отказвате да търсите мъчително отговори със своя ограничен ум. Именно тогава чрез вас може да се прояви висшият интелект. Тогава дори за мисленето ви може да има полза, тъй като висшият интелект се влива в него и го вдъхновява.

Понякога капитулацията означава да се откажете от опитите да разберете,

и да намерите удобство във факта, че не знаете.

Познавате ли хора, чиято най-важна работа в живота като че ли е да правят себе си и другите нещастни, да сеят нещастие? Простете им, защото и те са част от пробуждането на човечеството. Ролята, която играят, се състои 6 засилване на кошмара на себичното съзнание, на некапитулацията. В това няма нищо лично. Това не са те.

Може да се каже, че капитулацията е вътрешният преход от съпротива към приемане, от „не" към „да". Когато се предадете, себеусещането ви вече не се отъждествява с реакциите и оценките на ума, а се превръща в пространство, обгръщащо реакцията и оценките. Това е преход от отъждествяването с формата - мисълта или емоцията - към това да бъдете и да съзнавате себе си като нещо без форма - безпределно съзнание.

Всичко, което приемете изцяло, ще ви донесе мир, дори и приемането на факта, че не можете да приемете, че се противите.

Оставете Живота на мира. Позволете му да бъде.

Екхарт Толе

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ПРИРОДАТА(7)

Ние сме зависими от природата не само за физическото си оцеляване. Нуждаем се от нея и за да ни показва пътя към дома, пътя за излизане от затвора на собствените ни умове.

Изгубваме се в действия, мисли, спомени, очаквания - в лабиринт от сложности и в изпълнен с проблеми свят.

Забравили сме нещо, което скалите, растенията и животните все още знаят. Забравили сме как да бъдем - как да бъдем в покой, да бъдем себе си, да бъдем, където е животът: Тук и Сега.

Винаги когато насочите вниманието си към нещо в природата, нещо, което е възникнало без човешка намеса, напускате затвора на понятийното мислене и в някаква степен участвате в състоянието на обвързаност с Битието, в което съществува цялата природа.

Да насочите вниманието си към някой камък, дърво или животно не означава да мислите за него, а просто да го възприемате, да го задържите в съзнанието си.

Тогава нещо от неговата същност преминава във вас. Усещате колко е спокойно и същото спокойствие се заражда и във вас. Усещате колко дълбоко е вкоренено то в Битието - едно с всичко, което съществува. Осъзнавайки това, вие също намирате дълбоко в себе си кътче покой.

Когато се разхождате или почивате сред природата, уважавайте нейното царство, отдавайки му се изцяло. Бъдете в покой. Гледайте. Слушайте. Вижте как всяко животно и всяко растение са напълно и изцяло себе си. За разлика от хората, те не се раздвояват. Не живеят чрез мисловни образи на самите себе си, затова нямат нужда да бранят и утвърждават тези образи. Сърната е себе си. Нарцисът е себе си.

Всичко в природата не само е единно в себе си, но е и в единство с всемира. То не се отделя от тъканта на цялото, претендирайки за отделно съществуване: „аз" и „всичко останало".

Съзерцаването на природата може да ви освободи от това „аз", което ви създава толкова неприятности.

Насочете съзнанието си към различните едва доловими звуци в природата - шумоленето на листата във вятъра, падането на дъждовните капки, бръмченето на насекомо, първата птича песен при изгрев слънце. Отдайте се изцяло на слушането. Отвъд звуците има нещо много по-голямо, нещо свещено, което не може да бъде разбрано от мисълта.

Вие не сте създали тялото си, нито пък можете да контролирате функциите му. Там действа интелект много по-могъщ от човешкия ум. Това е същият интелект, който се грижи за цялата природа. Можете да се приближите до него само като осъзнаете собственото си вътрешно енергийно поле - като почувствате жизнеността, живителното присъствие в тялото.

Игривостта и радостта на кучето, безусловната му любов и готовност да приветства живота във всеки момент често е в контраст с вътрешното състояние на собственика му - потиснат, тревожен, натоварен с проблеми, унесен в мисли, отсъстващ от единственото място и време, които реално съществуват: Тук и Сега. Интересно, като живее с такъв човек, как кучето успява да остане толкова нормално, толкова весело?

Когато възприемате природата само чрез ума си, чрез мисълта, не можете да усетите жизнеността й, битието й. Виждате само формата и не съзнавате живота вътре във формата - свещената загадка. Мисълта свежда природата до стока, използвана за постигане на печалба или знание или някаква друга практическа цел. Вековната гора се превръща в дървен материал, птицата - в научен проект, планината - в нещо, което трябва да бъде покорявано или в което да се копаят мини.

Когато възприемате природата, оставете пространство без мисъл, недокоснато от ума. Ако подхождате така към природата, тя ще откликне и ще участва в развитието на човешкото и планетарното съзнание.

Обърнете внимание колко е отдадено на сегашния момент цветето, колко е отдадено на живота.

Растението, което имате у дома - заглеждали ли сте се някога истински в него? Позволявали ли сте на това познато, но въпреки това загадъчно късче битие, което наричаме растение, да ви разкрие тайните си? Забелязвали ли сте дълбокия покой в него? Как е заобиколено от покой? В момента, в който осъзнаете, че цветето излъчва мир и покой, това цвете става ваш учител.

Наблюдавайте някое животно, цвете, дърво и вижте колко е спокойно то в Битието. То е себе си. В него има огромно достойнство, невинност и святост. Но за да видите това, трябва да преодолеете навика на ума да нарича нещата с имена. Погледнете ли отвъд неговите етикети, усещате неизразимото измерение на природата, което не може да бъде разбрано от мисълта или възприето от сетивата. То е хармония, святост, която изпълва не само цялата природа, но и вас.

Въздухът, който дишате, е природа, както и самият процес на дишането.

Насочете вниманието си към дишането и ще осъзнаете, че не вие го правите. Това е дъхът на природата. Ако трябва да помните да дишате, скоро ще умрете, а ако се опитате да спрете да дишате, природата ще надвие.

Ще възстановите връзката си с природата по най-личен и силен начин, като осъзнаете дишането и се научите да задържате вниманието си върху него. Това е целебно и изпълващо със сили занимание. То измества съзнанието от понятийния свят на мисълта към вътрешното царство на неподвластното на стереотипи съзнание.

Имате нужда от природата като ваш учител, който да ви помогне да възстановите връзката си с Битието. Но не само вие се нуждаете от природата, тя също се нуждае от вас.

Вие не сте отделени от природата. Всички ние сме част от Единния Живот, който се изявява в безброй форми в цялата вселена - форми, които са изцяло свързани помежду си. Когато осъзнаете свещеността, красотата, невероятния покой и достойнство на някое цвете или дърво, вие давате нещо на това цвете или дърво. Чрез вашето осъзнаване природата също се опознава. Тя осъзнава своята красота и свещеност чрез вас!

Огромно пространство на тишина обгръща цялата природа. То обгръща и вас.

Само когато във вас настане мир, имате достъп до царството на покой, което обитават скалите, растенията и животните. Само когато шумният ви ум замълчи, можете да се свържете с природата на дълбоко равнище и да преодолеете усещането за отделеност, създадено от прекомерното мислене.

Мисленето е етап в еволюцията на живота. Природата съществува в невинен покой, който предхожда възникването на мисълта. Дървото, цветето, птицата, камъкът не съзнават своята красота и свещеност. Когато човек се смълчи, той превъзмогва мисълта. В покоя отвъд мисълта има друго измерение на познание и осъзнатост.

Природата може да ви отведе до покоя.

Това е нейният дар към вас. Когато възприемате природата и се присъедините към нея в царството на покоя, това царство се прониква

с вашето съзнание. Това е вашият дар към природата.

Чрез вас природата осъзнава себе си. Тя ви е чакала милиони години!

Екхарт Толе

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Взаимоотношенията (8)

Колко бързо си създаваме мнение за хората и си правим заключения за тях! На себичния ум му носи удовлетворение да лепва етикети на другите, да им придава понятийна идентичност, да произнася „справедливи" присъди над тях.

Всяко човешко същество е научено да мисли и да се държи по определен начин - това е както генетично обусловено, така и придобито от опита в детството и културната среда.

Хората не са това, само изглеждат такива. Когато съдите някого, обърквате истинската му същност с шаблоните на предубедения ум. Това само по себе си е дълбоко вкоренен и несъзнаван шаблон. Придавате на другите понятийна идентичност и тя става затвор не само за тях, но и за вас.

Да се откажете от оценките не означава да не виждате какво правят другите. Означава да разбирате, че поведението им е форма на условност и, да го приемате като такова. Не създавайте от него идентичност на хората.

Това освобождава и вас, и другите от отъждествяването с наложените шаблони, с формата, с ума. Егото повече не управлява взаимоотношенията ви.

Докато егото ръководи живота ви, повечето ваши мисли, емоции и действия произтичат от желания и страхове. Затова във взаимоотношенията си или искате нещо от другия, или се страхувате от нещо в другия.

Онова, което искате, е може би удоволствие, или материално благополучие, признание, похвала или внимание, или укрепване на представата ви за себе си посредством сравнение, уверявайки се, че имате, знаете или сте повече от другите. Страхувате се да не се окаже обратното и това по някакъв начин да накърни самочувствието ви.

Когато поставите настоящето в центъра на вниманието си - вместо да го използвате като средство за постигането на някаква цел, вие надмогвате егото и несъзнателния непреодолим стремеж да използвате хората като средство (а целта е да се самоутвърдите за сметка на другите). Щом отдадете цялото си внимание на човека, с когото общувате, вие изключвате от връзката миналото и бъдещето, освен за практически нужди. Когато присъствате изцяло с всеки, с когото се срещате, вие се отказвате от понятийната идентичност, която сте изградили за него -вашето тълкуване за това кой е другият човек и какво е правил в миналото - и сте в състояние да общувате без себичните желания и страхове. Ключът е вниманието, което представлява състояние на буден покой.

Колко прекрасно е да превъзмогнеш желанията и страховете във взаимоотношенията си! Любовта нищо не иска и от нищо не се страхува.

Ако миналото на другия беше ваше минало, ако неговата болка беше ваша болка, ако неговото ниво на съзнание беше ваше, щяхте да мислите и действате точно като него. Когато осъзнаете това, идват прошката, състраданието, покоят.

Егото не обича да чува това, защото ако му бъде отнета възможността да противостои, да играе ролята на праведния, ще загуби силата си.

Когато приемате всеки, който навлиза в пространството на Настоящето, като скъп гост, когато позволявате на всеки да бъде такъв, какъвто е, другите ще започнат да се променят.

За да познаваш друго човешко същество в дълбоката му същност, не е нужно да знаеш всичко за него - миналото му, историята му, какво е преживял. Ние смесваме осведомеността. за някого с дълбокото му познаване, което не се вмества в понятия. Осведомеността за някого и познаването са съвършено различни неща. Едното засяга формата, а другото - необвързаното с форма. Едното действа посредством мисълта, а другото - посредством покоя.

Осведомеността за даден обект е полезно за практически цели. На това ниво не можем без него. Но когато то е преобладаваш фактор в една връзка, става ограничаващо, дори разрушително. Мислите и понятията създават изкуствени бариери, разделение между хората. Тогава взаимоотношенията не се коренят в Битието, а се основават на мисълта. Щом липсват бариерите на понятията, любовта присъства естествено във всички човешки контакти.

По-голямата част от общуването между хората се свежда до размяната на думи - територия на мисълта. Много е важно да внесете малко покой, особено в отношенията с най-близките ви хора.

Никоя връзка не може да се развива успешно без усещането за пространство, което покоят носи. Медитирайте заедно или прекарвайте заедно известно време в мълчание сред природата. Когато се разхождате или когато седите в колата или у дома, свикнете да се чувствате удобно заедно в покой. Покоят не може и не е нужно да се създава. Просто бъдете възприемчиви за онзи покой, който вече съществува, но обикновено е заглушен от менталния шум.

Ако няма пространство на покой, умът ръководи връзката и тя лесно може да бъде изпълнена с проблеми и конфликти. Ако има покой, връзката може

Истинското слушане е друг начин да внесете покой във връзката. Когато наистина слушате някого, възниква измерението на покой и то става важна част от отношенията ви.

Но умението да се слуша истински се среща рядко. Обикновено по-голямата част от вниманието на хората е заето от мислите им. В най-добрия случай те претеглят думите ви или се подготвят какво да кажат. А може

и изобщо да не слушат, увлечени от собствените си мисли.

Истинското слушане надхвърля слуховото възприятие. То е възникването на будно внимание, пространство на присъствие, в което се приемат думите. Тогава думите вече нямат първостепенно значение. Те може да са смислени или безсмислени. Важното е не какво слушате, а самият акт на слушане, пространството на осъзнато присъствие, което възниква в процеса на слушането. Това пространство е обединяващо поле на съзнание, където се срещате с другия, без да ви разделят бариерите на понятийното мислене. И другият вече не е „друг". В това пространство вие се сливате в едно съзнание.

Често ли се случва да се повтарят едни и същи драми във връзките ви? Често ли става така, че сравнително дребни различия провокират ожесточени спорове и емоционална болка?

Корените на подобни изживявания са в основните шаблони на егото - потребността да бъде право и, разбира се, някой друг да греши. Иначе казано, отъждествяването с позицията на ума. Да не забравяме и нуждата на егото постоянно да се намира в конфликт с някого или нещо, за да поддържа усещането си за отделност между „аз" и „другите", без което то не може да оцелее.

Освен това, има и насъбрана емоционална болка от миналото, която вие като всеки човек носите в себе си - личната болка на вашия житейски път и колективната болка на човечеството, идваща от много, много далечни времена. Това „тяло-болка" е енергийно поле вътре във вас, което от време на време ви превзема, защото има нужда от още емоционална болка, от която да се храни и зарежда. То се опитва да контролира мислите ви и да ги прави дълбоко негативни. То обича негативните мисли, защото те резонират с неговата честота и може да се храни с тях. То също така предизвиква в близките ви хора, особено в партньора ви, негативни емоционални реакции, за да черпи енергия от драмата и емоционалната болка.

Как можете да се освободите от тази дълбоко вкоренена, несъзнателна идентификация с болката, която прави живота ви толкова нещастен?

Осъзнайте я. Осъзнайте, че вие не сте тази болка, разпознайте я такава, каквато е: минала болка. Наблюдавайте я как се проявява в партньора ви или във вас. Когато разчупите несъзнателното си отъждествяване с нея, става възможно да я наблюдавате в себе си и вече не я подхранвате. Тогава тя постепенно ще загуби енергийния си заряд.

Взаимоотношенията между хората могат да бъдат ад. А могат да бъдат и изключително духовно преживяване.

Когато погледнете друго човешко същество и усетите силна любов към него или когато съзерцавате красотата на природата и нещо във вас й откликне силно, затворете очи за миг и почувствайте същината на тази любов или красота в себе си, като неделима от вас, от истинската ви природа. Външната форма е мимолетно отражение на онова, което вие сте в дълбоката си същност. Затова любовта и красотата не могат никога да ви напуснат, за разлика от всички външни форми.

Как се отнасяте към света на вещите, на безбройните неща, които ви заобикалят и с които боравите всеки ден? Към стола, на който седите, към писалката, колата, чашата? Дали те за вас са просто средство за постигането на някаква цел, или понякога осъзнавате съществуването, битието им, макар и за кратко, като ги забележите и им посветите вниманието си?

Когато се привързвате към предмети, когато ги използвате, за да утвърждавате своята ценност в собствените си очи и в очите на другите, грижата за предметите може лесно да обсеби целия ви живот. Когато се отъждествявате с вещи, вие не ги цените заради онова, което са, защото търсите себе си в тях.

Когато цените един предмет заради това, което е, когато признавате битието му без мисловни проекции, не може да не почувствате благодарност за съществуването му. Може също да усетите, че предметът не е бездушен, а само така го възприемате. Физиците потвърждават, че на молекулно ниво предметите всъщност са пулсиращо енергийно поле.

Ако цените безкористно света на нещата, светът около вас ще оживее по начин, който изобщо не можете да възприемете чрез ума.

Когато се срещнете с някого дори и за кратко, признавате ли неговото битие, като му отдавате цялото си внимание? Или свеждате другия до средство за постигането на цел, проста функция или роля?

Какво е отношението ви към касиерката в супермаркета, към пазача на паркинга, към техника, към клиента?

Един миг внимание е достатъчен. Ако гледате или слушате другия в състояние на буден покой - може би само за секунда-две, или пък за по-дълго, това е достатъчно, за да възникне нещо по-реално от ролите, които обикновено играем и с които се отъждествяваме. Всички роли принадлежат на предубеденото съзнание - човешкия ум. Онова, което възниква в акта на внимание, е непредубедено - онова, което сте в своята същност отвъд названието и формата. Вече не действате по сценарий, ставате истински. Когато това измерение се появи във вас, това предизвиква появата му и в другия човек.

В крайна сметка, разбира се, „друг" човек няма, вие винаги срещате себе си.

Екхарт Толе

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Смърт и вечност (9)

Когато вървите през девствена гора, недокосната от човешка ръка, ще видите не само кипящия навсякъде около вас живот, но и паднали дървета, гниещи дънери, разлагащи се листа на всяка крачка. Където и да погледнете, ще видите живот, но и смърт.

Ако обаче се вгледате по-внимателно, ще откриете, че гниещият дънер и разлагащите се листа не само раждат нов живот, но и те самите са пълни с живот. В тях действат микроорганизми. Молекулите се преподреждат. Така че смърт няма никъде, само преобразуване на формите на живот. Какво можем да научим от това?

Смъртта не е противоположна на живота. Няма нищо противоположно на живота. Обратното на смъртта е раждането. Животът е вечен.

Векове наред мъдреци и поети са изтъквали, че човешкото съществуване е като сън -привидно ясно и реално и все пак така мимолетно, готово да се разпадне във всеки момент.

Наистина, в смъртния ви час историята на вашия живот може да ви се стори като сън, който наближава края си. Но дори и в съня трябва да има истинска същност. Трябва съзнание, в което да се случва сънят, иначе не би го имало.

Тялото ли създава това съзнание, или съзнанието създава съня за тялото, съня за някаква самоличност?

Защо повечето хора, които са се намирали на косъм от смъртта, са престанали да се страхуват от нея? Помислете върху това.

Разбира се, вие знаете, че ще умрете, но това си остава само понятие на ума, докато не се срещнете „лично" със смъртта за първи път -при тежко заболяване или катастрофа, която се случва с вас или с ваш близък, или когато почине любим човек. Тогава смъртта влиза в живота ви като осъзнаване на собствената ви бъдеща смърт.

Повечето хора се отвръщат от нея със страх, но ако не се уплашите и посрещнете лице в лице факта, че тялото ви е тленно и може във всеки момент да изчезне, настъпва някакво макар и леко отграничаване от физическата и психическата форма, от „аз". Когато проумеете и приемете преходността на всички форми на живота, настъпва странно усещане за мир.

Приемайки смъртта като факт, съзнанието ви в известна степен се освобождава от отъждествяването с формата. Затова в някои будистки традиции монасите редовно посещават моргата и там медитират сред телата на мъртвите. В западната култура смъртта е табу. Дори възрастните хора се опитват да не говорят и да не мислят за нея, телата на мъртвите се прибират на скрито място. Култура, която отрича смъртта, неизбежно придобива плитък и повърхностен характер, тя се интересува само от външната форма на нещата. Когато се отрича смъртта, животът губи дълбочината си. Възможността да узнаем кои сме отвъд името и формата, трансиендентното измерение, изчезва от живота ни, защото вратата към него е смъртта.

Хората не обичат нещо да свършва, защото всеки край е малка смърт. Затова на много езици думата за сбогуване означава „ще се видим отново".

Когато нещо свърши - приятелско събиране или ваканция, или когато децата напуснат дома, вие преживявате една малка смърт. Изчезва „формата", в която това преживяване е битувало в съзнанието ви. Често след него остава чувство за празнота и повечето хора се стараят с всички сили да не го усещат, да не го поглеждат в лицето.

Ако можете да се научите да приемате и дори да посрещате с радост свършека на нещата в живота ви, ще установите, че чувството за празнота, което отначало ви измъчва, се превръща в усещане за вътрешно пространство на дълбок покой. Ако се научите да умирате по този начин всеки ден, ще се отворите за Живота.

Повечето хора смятат, че тяхната самоличност, тяхното самоусещане са нещо изключително иенно, което не искат да загубят. Затова толкова се страхуват от смъртта.

Изглежда ви невероятно и страшно, че Аз-ът може да престане да съществува. Но вие обърквате безценния Аз с вашето име и форма и свързаната с тях история. Този Аз вече не е нищо повече от временно образувание в полето на съзнанието.

Докато тази обвързана с формата идентичност е единствената, която познавате, няма да съзнавате ценността на своята същност,

най-съкровеното усещане „Аз съм", което само по себе си е чисто съзнание.

То е вечното във вас - и единственото, което не можете да загубите.

Когато в живота си се сблъскате с някаква тежка загуба - ако загубите имуществото си, дома си, ако се провали важна връзка, ако загубите репутацията си, работата си или физическата си дееспособност, тогава нещо във вас умира. Чувствате се по-непълноценни от преди. Може донякъде да загубите ориентация: „Без това... кой съм аз?"

Когато формата, с която несъзнателно сте се отъждествявали и сте възприемали като част от вас, ви напусне или изчезне, това може да бъде много болезнено. Така да се каже, остава дупка в тъканта на съществуването ви.

Когато това се случи, не отричайте и не игнорирайте болката и тъгата, които изпитвате. Приемете, че ги има. Внимавайте за склонността на ума да плете истории около загубата, в която ви е отредена ролята на жертва. Страхът, гневът, негодуванието, самосъжалението са емоциите, които придружават тази роля. След това осъзнайте какво се крие зад тези емоции, както и зад изградената от ума история - дупката, празното пространство. Можете ли да погледнете в лицето това странно усещане за празнота и да го приемете? Тогава то може би вече няма да ви се струва страшно. Може с изненада да откриете, че от него се излъчва мир.

Когато настъпи смърт, когато изчезне някаква форма на живот, тогава Бог - непознаващият формата, безплътният - просветва през отвора, останал след изчезналата форма. Затова смъртта е най-свещеното нещо в живота. Затова божественият мир може да стигне до вас чрез съзерцаването и приемането на смъртта.

Колко мимолетно е всяко човешко преживяване, колко краткотраен е животът ни! Има ли нещо, което да не е подчинено на раждането и смъртта, нещо вечно?

Замислете се: ако имаше само един единствен цвят, например синьо, и целият свят и всичко в него беше синьо, тогава нямаше да има синьо. Трябва нещо, което да не е синьо, за да отличите синьото, иначе то няма да „се открои", няма да съществува.

По същия начин, не е ли необходимо нещо, което не е мимолетно и преходно, за да разпознаем мимолетността на всички неща? Иначе казано, ако всичко, включително и вие, е тленно, щяхте ли да го знаете? Дали фактът, че го съзнавате и виждате краткотрайния живот на всички форми, включително вашия собствен, не показва, че нещо във вас е неподвластно на разрухата?

Когато сте на двадесет години знаете, че тялото ви е силно и енергично. Шестдесет години по-късно съзнавате, че тялото ви е отслабнало и старо. Мисленето ви може също да се е променило в сравнение с времето, когато сте били на двадесет години, но съзнанието, което знае дали тялото е младо или старо и дали мисленето се е променило, е останало същото. Това съзнание е вечно във вас - то е самото чисто съзнание, неподвластният на формата Единствен Живот. Можете ли да загубите него? Не, защото вие сте този живот.

Някои хора намират дълбок мир и сякаш излъчват светлина непосредствено преди смъртта, сякаш някаква светлина прозира през разпадащата се форма.

Понякога много болни или възрастни хора стават, така да се каже, почти прозрачни през последните няколко седмици, месеци, дори години от живота си. Когато ви погледнат, виждате светлина, която струи от очите им. Вече няма психическо страдание. Те са капитулирали и личността, умотворния себичен Аз вече е изчезнал. Те са „умрели още преди смъртта" и са намерили дълбокия вътрешен мир, който е осъзнаването на безсмъртното вътре в тях.

Всяка катастрофа или бедствие съдържа потенциално измерение на спасение, което обикновено не осъзнаваме.

Огромният шок от напълно неочакваната връхлитаща смърт може да принуди съзнанието да прекъсне изцяло отъждествяването си с формата. В последните мигове преди физическата смърт и докато умирате, усещате себе си като свободно от форма съзнание. Изведнъж изчезва страхът, остава само спокойствие и знанието, че „всичко е наред", че смъртта е само разрушаване на формата. Тогава разбирате, че смъртта в крайна сметка е илюзорна - също като формата, с която сте се отъждествявали.

Смъртта не е аномалия или най-ужасното от всички събития, както ви внушава съвременната култура, а най-естественото нещо на света, неотделимо от своята противоположност - раждането - което е също толкова естествено. Припомнете си това, когато седите до нечие смъртно легло.

Голяма привилегия и свещенодействие е да присъствате при нечия смърт като свидетел.

Когато сте край умиращ човек, не отричайте който и да било от аспектите на изживяването. Не отричайте случващото се, нито собствените си чувства. Осъзнаването на факта, че нищо не сте в състояние да направите, може да ви накара да се почувствате безпомощни, тъжни или гневни. Приемете чувствата си. Поае направете още една стъпка: приемете, че нищо не можете да направите.

Приемете го напълно. Вие нямате никаква власт. Капитулирайте дълбоко в себе си пред всички страни на изживяването, пред чувствата си, пред болката и страданието на умиращия. Състоянието на капитулация на съзнанието и покоят, който то носи, ще помогне много на умиращия и ще облекчи прехода. Ако са нужни думи, те ще дойдат от покоя вътре във вас. Но те няма да имат първостепенно значение.

С покоя идва и благодатта - настъпва мир.

Екхарт Толе

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Страдание и край на страданието (10)

Всички неща са свързани помежду си. Будистите винаги са го знаели, физиците го потвърждават сега. Нищо от онова, което се случва, не е изолирано, а само така изглежда. Колкото повече го съдим и обличаме в думи, толкова повече го изолираме. Нашето мислене фрагментира целостта на живота.

Но всяко събитие произтича от цялостния живот. То е част от мрежата

на взаимосвързаност, която представлява космосът.

Това означава, че онова, което е, не би могло да бъде другояче.

В повечето случаи не можем изобщо да разберем каква роля може да има някакво привидно безсмислено събитие в целостта на космоса, но признаването на неговата неизбежност в безкрайността на цялото може да постави началото на вътрешно приемане на нещата такива, каквито са, и завръщане към хармонията с целостта на живота.

Истинската свобода и краят на страданието идват, когато сякаш само вие избирате какво да чувствате или преживявате в момента.

Вътрешното сливане с Настоящето слага край на страданието.

Наистина ли е необходимо страданието? И да, и не.

Ако не бяхте страдали, във вас нямаше да има дълбочина, смирение, състрадание. Сега нямаше да четете тази книга. Страданието разчупва черупката на егото и идва момент, в който е изпълнило задачата си.

Страданието е необходимо, докато не осъзнаете, че не е необходимо.

Нещастието има нужда от сътворения от ума Аз и неговата история, от понятийна идентичност. То се нуждае от време -от минало и бъдеще. Когато премахнете времето от нещастието, какво остава? Остава настоящият момент такъв, какъвто е.

Усещането може да бъде за тежест, тревога, притеснение, гняв, дори гадене. Това не е нещастие и не е личен проблем. В човешката болка няма нищо лично. Тя просто е силен натиск или силна енергия, която усещате някъде в тялото си. Като му обръщате внимание, усещането не се превръща в мисъл и не презарежда нещастния Аз.

Вижте какво ще стане, когато просто оставите едно чувство да си съществува.

Създава се много страдание, много нещастие, когато вземате за истина всяка мисъл, която мине през главата ви. Една ситуация не може да ви направи нещастни. Може да ви причини физическа болка, но не да ви направи нещастни. Нещастни ви правят вашите мисли. Тълкуванията, историите, които сами си разказвате, ви правят нещастни.

„Онова, което тъкмо сега си мисля, ме прави нещастен." Осъзнаването на този факт елиминира несъзнателното себеотъждествяване с мислите.

Какъв отвратителен ден. Той не си направи труда да ми се обади, след като му оставих съобщение. Тя ме предаде.

Разказваме на себе си и на другите разни историйки, често под формата на оплакване. Те се създават несъзнателно, за да утвърждават винаги недоимъчното ни самочувствие, като доказваме „правотата си" и изкарваме нещо или някого „крив". „Правотата" ни поставя в положение на въображаемо превъзходство и така укрепва фалшивото ни себеусещане, егото. Освен това ни създава някакъв враг - да, егото се нуждае от враг, за да дефинира границите си. За тази цел може да послужи дори и времето

Чрез привични оценки на ума и емоционално свиване поддържаме с другите хора и със събитията в живота си персонализирани отношения на противодействие. Това са все форми на самоизфабрикувано страдание, които не съзнаваме, защото те носят удовлетворение на егото. Егото се утвърждава чрез противодействието и конфликта.

Колко прост щеше да бъде животът без такива истории.

Вали.

Той не се обади.

Аз отидох. Тя не дойде.

Когато страдате, когато сте нещастни, останете изцяло в Настоящето. Нещастието и проблемите не могат да оцелеят в Настоящето.

Страданието започва, когато с ума си назовавате или определяте някаква ситуация като нежелателна или лоша. Недоволни сте от ситуацията, недоволството ви я персонализира и пуска в ход противодействащия Аз.

Назоваването с имена и лепенето на етикети е привично действие, но навикът може да бъде преодолян. Започнете да се упражнявате да избягвате епитетите, като първо опитате с дребните неща. Ако изпуснете самолет, счупите чаша или се подхлъзнете и паднете в калта, можете ли да се въздържите да определите случилото се като лошо или болезнено? Можете ли веднага да приемете момента такъв, какъвто е?

Назоваването на нещо с думата „лошо" ви причинява вътрешна емоционална конвулсия. Ако му позволите да бъде такова, каквото е, без да го определяте, изведнъж получавате достъп до огромна сила. Емоционалното свиване ви отрязва достъпа до тази сила, силата на самия живот.

1 е яли от плода на дървото за познаване на добро и зло.

Стигнете по-далеч от доброто и злото, като се въздържате да определяте нещо в ума си като добро или зло. Когато преодолеете навика да използвате епитети, силата на вселената протича през вас. Когато не се съпротивлявате срещу онова, което преживявате, нещо, което бихте нарекли „лошо", често бързо се превръща в точно обратното благодарение на силата на самия Живот.

Наблюдавайте какво ще стане, когато не назовавате преживяното „лошо", а вместо това го приемете в себе си, кажете му „да" и му позволите да бъде такова, каквото е.

В каквато и житейска ситуация да се намирате, как бихте се почувствали, ако я приемете изцяло такава, каквато е - още Сега?

Има много недоловими и недотам недоловими форми на страдание, които са толкова „нормални", че обикновено изобщо не ги разпознаваме като страдание и дори може да носят удовлетворение на егото -раздразнението, нетърпението, гневът, спорните въпроси, недоволството, оплакването.

Можете да се научите да разпознавате всички тези форми на страдание, когато се появяват, и да знаете, че в този момент създавате страдание за себе си.

Ако имате навика да си създавате страдание, сигурно го създавате и на другите. Тези несъзнателни шаблони на ума изчезват, просто като ги направите съзнателни, като ги осъзнавате при появата им.

Не може да бъдете съзнаващи и едновременно с това да си създавате страдание.

В това е чудото: дълбоко зад всяко състояние, човек или ситуация, които изглеждат „лоши" или „зли", се крие някакво добро. То ви се разкрива -отвътре и отвън - като приемете в себе си онова, което е.

„Не се противи срещу злото" е една

от най-висшите истини на човечеството.

Ето един диалог:

„Приеми онова, което е."

„Наистина не мога. Разтревожен съм и съм разгневен." „Тогава го приеми."

„Да приема, че съм разтревожен и разгневен? Да приема, че не мога да приема?"

„Точно така. Внеси приемане в неприемането.

Внеси капитулация в съпротивата.

И виж какво ще стане."

Хроничната физическа болка е един от най-суровите учители, които човек може да има. Онова, на което тя учи, гласи: „Всяка съпротива е безполезна".

Няма нищо по-нормално от нежеланието да страдате. Но ако можете да се откажете от това нежелание и позволите на болката да бъде, може би ще забележите едва доловимо вътрешно разграничаване от болката, пространство между вас и нея. Това означава да страдате съзнателно, доброволно. Когато страдате съзнателно, физическата болка може бързо да изпепели егото във вас, тъй като то се състои предимно от съпротива. Казаното важи и за тежките физически увреждания.

„Да поднесеш страданието си на Бога" означава същото, казано с други думи.

Не е нужно да бъдеш християнин, за да разбереш дълбоката универсална истина, съдържаща се в символна форма в образа на кръста.

Кръстът е инструмент за изтезание.

Той символизира най-силното страдание и безпомощност, които човек може да изпита.

И внезапно човек се предава, страда доброволно и съзнателно и изразява това с думите:

„Да бъде не Моята воля, а Твоята." Евангелие от Лука, 22:42. - Бел. ред.

В този момент кръстът - инструментът за изтезание - показва скритото си лице на свещен символ, символ на божественото.

Онова, което привидно е отричало наличието на каквото и да е трансцендентно измерение на живота, посредством капитулацията става врата към това измерение.

Екхарт Толе

ГЛАСЪТ НА ПОКОЯ

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ВИЕ НЕ СТЕ ВАШИЯТ УМ (1а)

НАЙ-ГОЛЯМОТО ПРЕПЯТСТВИЕ ПРЕД ПРОСВЕТЛЕНИЕТО

Какво означава просветление!

Един просяк седял край пътя повече от тридесет години. Един ден край него минал непознат. „Да имаш малко дреб­ни?" - смънкал просякът, протягайки по навик старата си бейзболна шапка. „Нямам какво да ти дам" - отвърнал непознатият. После попитал: „Какво е това, върху което седиш?" „Нищо - отвърнал просякът. - Някаква стара ку­тия. Седя на нея, откакто се помня." „Поглеждал ли си ня­кога вътре?" - попитал непознатият. „Не. Защо да гле­дам? Вътре няма нищо." „Я погледни" - настоял непозна­тият. Просякът с мъка успял да отвори капака. Удивен, невярващ и възторжен, той установил, че кутията е пъл­на със злато.

Аз съм този непознат, който няма какво да ви даде и който ви казва да погледнете вътре. Не в кутия, както в притчата, а още по-близо - вътре в себе си. Чувам ви да казвате: „Но аз не съм просяк." Просяк е всеки, който - дори и да има големи матери­ални богатства - не е намерил своето истинско богатство, а то е струящата радост от Битието и дълбокият и непоколебим мир, който идва с него. Търсим извън себе си късчета удоволствие или себеосъществяване, одобре­ние, сигурност и любов, а носим в себе си съкровище, в ко­ето не само че е включено всичко това, но и то е безкрай­но по-голямо от всичко, което светът може да ни даде.

Думата просветление извиква в съзнанието представа­та за някакво свръхчовешко постижение - и на егото му харесва да поддържа тази представа, но всъщност прос­ветление е просто вашето естествено състояние на по­чувствано единство с Битието. То е състояние на свър­заност с нещо неизмеримо и неразрушимо, нещо, което - почти парадоксално - сте по същество вие и въпреки това е много по-голямо от вас. То е да намериш истинс­ката си природа, отвъд името и формата. Неспособност­та да изпитате тази свързаност поражда илюзията за отчужденост - от вас самите и от околния свят. Възп­риемате се - съзнателно или несъзнателно - като изоли­ран отломък. Появява се страх и вътрешните и външни конфликти се превръщат в норма.

Обичам простото определение на Буда за просветле­нието - „край на страданието". В това няма нищо свръх­човешко, нали? Разбира се, като всяко определение, то е непълно. Казва ви само какво не е просветлението - не е страдание. Но какво остава, когато вече няма страдание? По този въпрос Буда мълчи и мълчанието му намеква, че ще трябва сами да разберете. Той използва негативно оп­ределение, за да не може умът да го превърне в нещо, в ко­ето да вярва, или в някакво свръхчовешко постижение - цел, която не ви е по силите да постигнете. Въпреки тази предпазливост, повечето будисти все пак вярват, че просветлението е за Буда, а не за тях - или поне не в този живот.

Използвате думата Битие. Може ли да обясните какъв смисъл влагате в нея?

Битието е вечният, неотменно присъстващ Единен Жи­вот зад безбройните му форми, подвластни на раждането и смъртта. Но Битието е не само отвъд, но и дълбоко във всяка форма като нейна най-вътрешна невидима и неразру­шима същност. Това означава, че е достъпно за вас във все­ки момент като вашето най-дълбоко „аз", вашата истинс­ка природа. Но не се опитвайте да го проумеете с ума си. Когато присъствате, когато вниманието ви е изцяло със­редоточено в Настоящето, Битието може да се усети, но никога да се разбере с ума. Да си възвърнем съзнанието за Битието и да пребиваваме в това състояние на „чувстване и осъзнаване" - това е просветление.

.1

Когато говорите за Битие, Бог ли имате предвид? Aкo е така, защо не го кажете?

Думата Бог е опразнена от смисъл в резултат на хиляди го­дини злоупотреба. Понякога я използвам, но пестеливо. Като казвам злоупотреба, имам предвид, че хора, които ни­кога дори не са зървали царството на свещеното, безбреж­ната широта зад тази дума, я използват с огромна самоуве­реност. сякаш че знаят за какво говорят. Или пък излагат аргументи против нея, сякаш им е ясно какво отричат. Тази злоупотреба е породила абсурдни вярвания, твърдения и егоистични заблуди от рода на Моят или нашият Бог е единственият истински, а твоят е фалшив", или пък прос­ловутото изявление на Ницше: „Бог е мъртъв."

Думата Бог се е превърнала в затворено понятие, Още щом някой я произнесе, се създава мисловен образ, който вече едва ли е на белобрад старец, но все пак представля­ва мисловно изображение на някого или нещо извън вас и -да, точно така! - почти неизменно е от мъжки пол.

Нито Бог, нито Битие, нито която и да е друга дума може да дефинира или да обясни неизразимата действи­телност зад нея, затова единственият важен въпрос е дали думата помага или възпрепятства изживяването на онова, което назовава. Сочи ли тя отвъд себе си към тази трансцендентна реалност, или лесно се поддава на това, да се превърне просто в идея в ума ви, нещо, в което да вярвате, мисловен идол?

Думата Битие нищо не обяснява, но нима думата Бог обяснява нещо? Думата Битие обаче има преимущество­то да бъде отворено понятие. Тя не свежда безгранично­то невидимо до някаква крайна реалия. Невъзможно е да си изградите за него мисловна представа. Никой не може да претендира за изключителни права върху Битието. То е самата ваша същност и ви е непосредствено достъпно като усещане на собственото ви присъствие, като осъз­наването, че „аз съм" предхожда представата „аз съм това или онова". Затова е малка стъпката от думата Би­тие до това, да изпитате Битието.

Каква е най-голямата прeчкa пред това, да изпитаме тази действителност?

Себеотъждествяването с вашия ум, което прави мисле­нето натрапчиво. Неспособността да спрем да мислим е ужасно нещастие, но ние не го съзнаваме, защото от него страдат почти всички, така че минава за нормално. Този непрестанен мисловен шум ви пречи да откриете царст­вото на вътрешна тишина, неделима част от Битието.

Освен това ви създава фалшива умотворна самоличност, която хвърля сянка на страх и страдание. По-късно ще разгледаме това с повече подробности.

Философът Декарт смята, че е открил най-фундамен­талната истина, казвайки прочутото: „Мисля, следовател­но съществувам." Всъщност той формулира най-фундамен­талната грешка - отъждествяването на мисленето с Би­тието и на самоличността с мисленето. Натрапчиво мис­лещият — а това означава почти всеки човек - живее в със­тояние на видима отделност, в смахнат, сложен свят на непрестанни проблеми и конфликти, свят, който отразя­ва нарастващата фрагментация на ума. Просветлението е състояние на цялост, на това да бъдеш „в единство" и -следователно - в състояние на покой. Да бъдеш едно с жи­вота в неговата материализирана страна - света, - както и със своето най-дълбоко „аз" и нематериализирания жи­вот - едно с Битието. Просветлението е не само край на страданието и на непрекъснатия вътрешен и външен кон­фликт, но и край на ужасното робуване на непрестанното мислене. Какво невероятно освобождение е това!

Отъждествяването с ума създава непрозрачна преграда от понятия, етикети, образи, думи, съждения и определе­ния, която блокира всички истински взаимоотношения. Тя застава между вас и вас самите, между вас и другите хора, между вас и природата, между вас и Бога. Именно тази прег­рада от мисли създава илюзията за отграниченост, илюзи­ята, че има вас и напълно отделното от вас „всичко друго". Но при това забравяте важния факт, че под нивото на фи­зически видимото, на отделните форми, вие сте едно с всичко, което е. Като казвам „забравяте", имам предвид, че вече не можете да почувствате това единство като оче­видна реалност. Една вяра може да ви носи утеха. Но само ако я изживеете, тя може да ви донесе освобождение.

Мисленето се е превърнало в болест. Болест е налице тогава, когато се наруши равновесието между нещата.

Например, няма нищо лошо в това, клетките да се делят и множат в тялото, но когато процесът продължи, пренеб­регвайки нуждите на целия организъм, се получава болест. Внимание: умът е великолепен инструмент, ако бъде използван правилно. Но при неправилна употреба става крайно разрушителен. По-точно казано, вие не толкова използвате неправилно ума си, дори обикновено изобщо не го използвате. Той използва вас. Това е болестното. Вие си мислите, че сте вашият ум. Това е заблуда. Стана­ли сте подвластни на инструмента.

Не съм съгласен. Вярно, като повечето хора, и аз мисля много безцелно, но все пак мога да направя избора да използвам ума си, за да постигали неща, и постоянно го правя.

Това, че можете да решите кръстословица, или да напра­вите атомна бомба, не означава, че използвате ума си. Както кучето обича да дъвче кокал, така и умът обича да гризе проблеми. Затова попълва кръстословици и прави атомни бомби. Вие нямате никакъв интерес нито от ед­ното, нито от другото. Нека ви попитам: можете ли да се освободите от ума си винаги, когато пожелаете? Знае­те ли къде е копчето, с което се изключва?

Тоест съвсем да престана да мисля? Не, не мога, освен може би за миг-два.

В такъв случай вашият ум ви използва. Вие се отъждест­вявате с него несъзнателно, затова дори не знаете, че сте негов роб. Това е почти същото като да сте обсебени, но без да го знаете, и смятате себе си за това, което ви е обсебило. Свободата започва от осъзнаването, че не сте това, което ви е обсебило - не сте мислещият. Ако знаете това, ще можете да го наблюдавате, В момента, в който започнете да наблюдавате мислещия, се задейс­тва по-високо ниво на съзнание. Започвате да осъзнава­те, че отвъд мисълта се крие цяло царство от инте­лект, че мисълта е само мъничка част от него. Осъзнава­те също, че истински важните неща - красотата, любов­та, творчеството, радостта, вътрешния мир - се раж­дат отвъд ума. Започвате да се пробуждате.

КАК ДА СЕ ОСВОБОДИТЕ ОТ УМА СИ

Какво точно означава да „наблюдаваш мислещия"?

Когато човек отиде на лекар и каже: „Чувам глас в главата си", най-вероятно ще го насочат към психиатър. В дейс­твителност практически всички чуват такъв глас или няколко гласа в главата си, и то непрекъснато - това е неволният мисловен процес, за който не съзнавате, че притежавате властта да го спрете. Непрекъснати моно­лози или диалози.

Сигурно сте срещали „луди" хора по улицата, които непрестанно си говорят или мърморят нещо сами. Е, това не е особено различно от онова, което правите вие и другите „нормални" хора, само че вие не го правите на глас. Гласът коментира, прави предположения, съди, съ­поставя, оплаква се, харесва, не харесва и така нататък. Той не е непременно свързан със ситуацията, в която се намирате в момента. Възможно е да повтаря близкото или далечното минало, или да репетира или гради възмож­ни бъдещи ситуации. Често си представя как всичко се обърква и свършва зле - това се нарича тревога. Поняко­га към саундтрака вървят и визуални образи или „мислов­ни филми". Дори и гласът да говори по текущата ситуация, той я тълкува от гледната точка на миналото. Така е, защото той принадлежи към култивирания ум, който е резултат от всичко, което ви се е случило в миналото, както и от колективната културна мисловна нагласа, ко­ято сте наследили. Затова виждате и съдите за настоя­щето през очите на миналото и получавате една напъл­но изкривена картина. Нерядко този глас е най-лошият враг на човека. Много хора живеят с един инквизитор в главата, който непрекъснато ги напада и тормози, из­точва жизнената им енергия. Това причинява неописуемо нещастие, както и болести.

Добрата новина е, че можете да се освободите от ума си. Това е единственото истинско освобождение. Първа­та стъпка можете да направите още сега. Започнете въз­можно най-често да се заслушвате в този глас в главата си. Обърнете особено внимание на повтарящи се мислов­ни шаблони - онези стари грамофонни плочи, които може би въртите в главата си от години. Това имам предвид, когато говоря за „наблюдаване на мислещия". Иначе каза­но, слушайте гласа в главата си, бъдете там като наблю­даващо присъствие.

Когато слушате гласа, слушайте го безпристрастно. Другояче казано, не съдете. Не съдете и не заклеймявайте чутото, защото това би означавало, че гласът отново се е промъкнал във вас през задната вратичка. Скоро ще осъзна­ете: ето тук е гласът, а ето ме мен, аз го слушам и наблю­давам. Това осъзнаване, че „аз съм", това усещане на собст­веното присъствие не е мисъл. То идва отвъд мисълта.

И така, когато се заслушате в една мисъл, вие осъзнавате не само нея, но и себе си като неин наблюдател. Появява се ново измерение на съзнанието. Докато слушате мисълта, усещате съзнателно присъствие - вашето дълбоко ,,аз" - зад или под повърхността на мисълта. Тогава ми­сълта губи властта си над вас и бързо притихва, защото вие вече не вливате енергия в ума, като се отъждествя­вате с него. Това е началото на края на неволното и нат­рапчиво мислене.

Когато една мисъл затихне, усещате прекъсване в мис­ловния поток - празнина от „немислене". Отначало тази празнина ще трае кратко - може би няколко секунди, но постепенно ще става по-дълга. Когато се появи, усещате нещо като безмълвие и покой вътре в себе си. Това е на­чалото на вашето естествено състояние да се чувства­те едно с Битието - състояние, обичайно засенчено от ума. След като се поупражнявате, усещането за непод­вижност и мир ще се задълбочи. Всъщност то е бездънно. Ще почувствате и струйка радост, извираща дълбоко отвътре - радостта от Битието.

Това не е подобно на транс състояние. Ни най-малко. Тук няма загуба на съзнание. Точно обратното. Ако цена­та на покоя беше снижаване на съзнанието, а цената на тишината - загуба на жизнеността и будността, не би си струвало. В това състояние на вътрешна свързаност вие сте много по-будни, отколкото в състоянието на отъждествяване с ума. Присъствате изцяло. Освен това то повишава вибрационната честота на енергийното поле, което дава живот на физическото тяло.

Докато навлизате все по-дълбоко в това царство на не­мислене, както го наричат понякога на Изток, осъзнава­те състоянието на чисто съзнание. В него усещате собс­твеното си присъствие с такава сила и такава радост, че цялото възможно мислене, всички емоции, физическо­то ви тяло и целият външен свят стават сравнително маловажни в сравнение с него. И все пак, това не е егоис­тично състояние, напротив. То ви отвежда отвъд това, което преди сте смятали за ,,свое аз". Присъствието по същество сте вие, но същевременно то е неизмеримо по-голямо от вас. Това, което се опитвам да ви кажа, може би звучи парадоксално и дори противоречиво, но няма друг начин да го изразя.

Вместо да „наблюдавате мислещия", можете също да пре­дизвикате пауза в мисловния поток просто като насочите фокуса на вниманието си към Настоящето. Просто се из­пълнете с наситено съзнание за сегашния момент. Това за­нимание носи дълбоко удовлетворение. По този начин от­клонявате съзнанието от мисловната дейност и образува­те пауза от немислене, в която сте много будни и съзнава­щи, но немислещи. Това е същността на медитацията.

Можете да упражнявате това в делничния си живот, като вземете което и да е рутинно действие, обичайно служещо като средство за постигането на определена цел, и му отделите цялото си внимание, така че то да стане цел само по себе си. Например винаги, когато се качвате или слизате по стълбите в дома си или в работа­та си, обръщайте голямо внимание на всяко стъпало, на всяко движение, дори на дишането си. Присъствайте из­цяло. Или пък когато си миете ръцете, обръщайте вни­мание на всички сетивни усещания, свързани с това дейс­твие - на звука и усещането от водата, на движението на ръцете, на аромата на сапуна и т.н. Или когато се кач­вате в колата, след като затворите вратата, спрете за няколко секунди и наблюдавайте дишането си. Почувст­вайте тихото, но могъщо присъствие. Има един сигурен критерий за измерване на успеха ви в тези упражнения: степента на вътрешния мир, който ще изпитате.

И така, най-важната стъпка в пътуването ви към прос­ветлението е да се научите да се отграничавате от ума си. Всеки път, когато създавате празнина в мисловния по­ток, светлината на съзнанието ви укрепва.

Може един ден да усетите, че се усмихвате на гласа в главата ви, както бихте се усмихнали на лудориите на дете. Това означава, че вече не вземате чак толкова насериозно съдържанието на ума си, тъй като усещането ви за идентичност не зависи от него.

ПРОСВЕТЛЕНИЕТО: ИЗДИГАНЕ НАД МИСЪЛТА

Мисленето не е ли решаващо за оцеляването ни на този свят?

Вашият ум е средство, инструмент. Има го, за да го из­ползвате за определени задачи и когато задачите са из­пълнени, да го прибирате. Аз бих казал, че около 80-90% от мисленето на повечето хора е не само повтарящо се и безполезно, но и поради нездравия си и често негативен характер е до голяма степен вредно. Наблюдавайте ума си и ще видите, че е така. То води до сериозно източва­не на жизнена енергия.

Това натрапчиво мислене всъщност е нещо, към което сте се пристрастили. Какво е характерното за едно пристрастяване? Много просто - вече нямате усещане­то, че е по силите ви да спрете. По-силно е от вас. Освен това ви създава фалшиво усещане за удоволствие - удо­волствие, което неизменно се превръща в болка.

Защо се пристрастяваме към мисленето?

Защото се отъждествявате с него, тоест извличате чувството си за идентичност от съдържанието и дейс­твието на ума си. Защото вярвате, че ако спрете да мис­лите, няма да ви има. Израствайки, си създавате мислов­на представа за това какво сте въз основа на възпитани­ето си в личен и културен контекст. Можем да наречем това въображаемо „аз" ваше его. То се състои от мислов­на дейност и може да се поддържа единствено чрез пос­тоянно мислене. Терминът его означава различни неща за различните хора, но когато аз го използвам тук, влагам в него смисъла на неистинско „аз", създадено от несъзна­телното себеотъждествяване с ума.

За егото настоящият момент почти не съществува. За важни се смятат само миналото и бъдещето. Това об­ръщане на истината наопаки обяснява факта, че „его ре­жимът" на ума е толкова нездрав. Той винаги се грижи да поддържа миналото живо, защото какво сте вие без мина­лото? Постоянно се проектира в бъдещето, за да си оси­гури оцеляването и да търси там някакъв вид освобожде­ние или осъществяване. Казва: „един ден, когато стане това или онова, ще бъда добре, ще бъда щастлив, ще наме­ря покой". Дори когато егото привидно се занимава с нас­тоящето, това не е настоящето, което то вижда: възп­риема го съвсем изкривено, защото го гледа през очите на миналото. Или пък свежда настоящето до средство за постигане на някаква цел, а тази цел винаги се намира в мисловното построение на бъдещето. Наблюдавайте ума си и ще видите, че този процес протича точно така.

Настоящият момент крие ключа към освобождение­то. Но докато сте вашият ум, не можете да намерите настоящия момент.

He ucкaм да загубя способността си да анализирам и преценявам. Нямам нищо против да се науча да мисля по-ясно, по-фокусирано, но не ucкaм да губя ума си. Мисленето е най-ценният дар, кoйmo притежаваме. Без него щяхме да сме просто един от многото животински видове.

Надмощието на ума не е нищо повече от етап в еволюци­ята на съзнанието. Сега трябва да преминем спешно към следващия етап, иначе ще бъдем унищожени от ума, кой­то се е превърнал в чудовище. По-късно ще говоря за това с повече подробности. Мисленето не е синоним на съзна­нието. То е само една от неговите страни. Мисълта не може да съществува без съзнание, но съзнанието няма нужда от мислене.

Просветление означава да се издигнем над мисълта, а не да паднем обратно до равнището под мисълта - рав­нището на едно животно или растение. В просветлено­то състояние вие продължавате да използвате своя мис­лещ ум, когато ви е нужно, но много по-съсредоточено и ефективно от преди. Използвате го най-Вече за практи­чески цели, но сте освободени от неволния вътрешен ди­алог и във вас е тихо. Когато използвате ума си, особено когато трябва да се намери находчиво решение, премина­вате на всеки няколко минути между мисленето и тиши­ната, между мисленето и немисленето. Немисленето е съзнание без мисъл. Само така може да се мисли творчес­ки, защото само така мисълта притежава реална сила. Сама по себе си, когато вече не е свързана с много по-ши­рокото царство на съзнанието, мисълта бързо става без­плодна, нездрава и разрушителна.

Умът е по същество машина за оцеляване. Нападение и отбрана срещу други умове, събиране, съхраняване и ана­лизиране на информация - за това го бива, но изобщо не е съзидателен. Всички истински хора на изкуството, независимо дали го знаят или не, творят от територията на немисленето, от вътрешната тишина. След това умът придава форма на творческия импулс или прозрение. Дори големи учени са споделяли, че творческите им прозрения са настъпвали в моменти, когато умът се е смълчавал. Едно национално проучване на методите на работа на най-видните математици в Америка, включително Айн­щайн, изненадващо показа, че мисленето „играе едва вто­ростепенна роля в кратката и решаваща фаза на самия творчески акт"*.* А. Кьостлер, Духът в машината". - Бел. авт.

Затова бих казал, че простата причина повечето учени да не са творци, е не, че не знаят как да мислят, а че не знаят как да престанат да мислят!

Не е заслуга на ума и мисленето чудото, че на земята има живот, нито създаването и поддържането на вашето тяло. Очевидно тук действа интелигентност, която е безкрайно по-голяма от ума. Как е възможно една-единствена човешка клетка с диаметър една хилядна част от инча да съдържа в своята ДНК указания, които биха изпълнили 1000 книги с по 600 страници всяка? Колкото повече науча­ваме за начина на действие на тялото, толкова повече осъзнаваме колко безбрежен е този действащ в него инте­лект и колко малко всъщност знаем. Когато умът възста­нови връзката си с него, той се превръща в прекрасен инс­трумент. Тогава той служи на нещо по-голямо от себе си.

Екхарт Толе

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ЕМОЦИЯТА: РЕАКЦИЯТА НА ТЯЛОТО КЪМ УМА (1б)

Ами емоциите? Аз се заплитам в тях повече, отколкото в ума си.

Умът - в смисъла, в който аз използвам тази дума, - не е просто мисълта. Той включва и емоциите, както и всичкu несъзнателни мисловно-емоционални модели на реак­ция. Емоцията възниква там, където се срещат умът и тялото. Тя е реакцията на тялото към ума - или иначе ка­зано, отражение на ума в тялото. Например една мисъл за нападение или враждебност ще предизвика натрупване на енергия в тялото, която наричаме гняв. Тялото се при­готвя да се бие. Мисълта, че сте застрашени - физически или психически - кара тялото да се стегне и това е физи­ческата страна на онова, което наричаме страх. Изследва­нията показват, че силните емоции дори предизвикват промени в биохимията на тялото. Тези биохимични про­мени представляват физическото или материалното из­ражение на емоцията. Разбира се, вие не винаги съзнавате своите мисловни шаблони и нерядко можете да ги осъзна­ете единствено като наблюдавате емоциите си.

Колкото повече се отъждествявате с мисленето си, с онова, което харесвате и не харесвате, с преценки и тъл­кувания - с други думи, колкото по-малко присъствате като наблюдаващо съзнание, толкова по-висока ще бъде цената в емоционална енергия, независимо дали го съзна­вате или не. Ако не можете да усещате емоциите си, ако сте откъснати от тях, в крайна сметка ще ги изпитва­те само на физическо ниво, като физически проблеми или симптоми. През последните години беше написано много по този въпрос, затова е излишно да навлизаме в него тук. Един силен подсъзнателен емоционален модел може дори да се прояви в някакво външно събитие, което при­видно настъпва случайно. Аз например съм забелязал, че хора, които носят в себе си много гняв, без да го съзнават и без да го изразяват, е по-вероятно да бъдат нападнати, словесно или дори физически, от други, изпълнени с гняв хора, при това без видима причина. Те имат силно излъч­ване на гняв, определени хора го усещат подсъзнателно и това задейства собствения им латентен гняв.

Ако ви е трудно да усетите емоциите си, започнете с това, да фокусирате вниманието си върху вътрешното енергийно поле в тялото си. Почувствайте тялото си отвътре. Това ще ви помогне да се свържете с емоциите си. Ще говорим за това подробно по-нататък.

Казвате, че емоцията е отражение на ума

в тялото. Но понякога двете са в конфликт: умът

казва „не", а емоцията казва „да", или обратното.

Ако наистина искате да опознаете ума си, тялото винаги ще ви даде правдиво отражение, затова се вгледайте в емоцията или още по-добре, почувствайте я в тялото си. Ако между двете като че ли има конфликт, мисълта е лъжата, емоцията е истината. Не окончателната исти­на за това кой сте, а относителната истина за състоя­нието на ума ви в този момент.

Несъмнено конфликтът между повърхностните мисли и несъзнателните мисловни процеси се среща често. Може би още няма да сте в състояние да извлечете дей­ността на несъзнателното в съзнателното под формата на мисли, но несъзнателното винаги ще се отразява от тялото във вид на емоции, а тях можете да осъзнаете. Да наблюдавате по такъв начин една емоция е по същество същото, като да се вслушвате или да наблюдавате една мисъл, както вече беше описано. Единствената разлика се състои в това, че мисълта е в главата, а емоцията има силна физическа съставка и затова се усеща най-вече в тя­лото. Така ще можете да позволите на емоцията да я има, без тя да ви контролира. Вие вече няма да бъдете емоцията, а наблюдателят, наблюдаващото присъствие. Ако се упражнявате в това, всичко несъзнателно във вас ще бъде извадено на светлината на съзнанието.

Значи да наблюдаваме емоциите си е също толкова важно, колкото и да наблюдаваме мислите си?

Да. Създайте си навика да си задавате въпроса: какво се случва в мен, в момента? Той ще ви насочи в правилната посока. Но не анализирайте, просто наблюдавайте. Със­редоточете вниманието си навътре в себе си. Почувст­вайте енергията на емоцията. Ако няма емоция, задълбо­чете още вниманието си в енергийното поле на тялото си. Това е вратата към Битието.

Емоцията обикновено представлява усилен и енергизиран мисловен модел и поради нерядко огромния си енергиен заряд отначало е трудно да останете, да присъствате достатъчно, за да бъдете в състояние да я наблюдавате. Тя иска да ви превземе и обикновено успява - ако присъс­твието ви е недостатъчно. Ако бъдете увлечени в несъз­нателно себеотъждествяване с емоцията поради недос­татъчно присъствие - което е нормално, - емоцията временно става ваше „аз". Често се образува порочен кръг между мисленето и емоциите - те се подхранват взаим­но. Мисловният модел си образува увеличено отражение под формата на емоция, а вибрационната честота на емоцията от своя страна го подхранва. Разсъждавайки за ситуацията, събитието или човека, възприемани като причина за емоцията, мисълта й придава енергия, която пък храни мисловния шаблон и т.н.

По същество всички емоции са разновидности на една първична и недиференцирана емоция, чийто произход се крие в загубата на съзнанието за това, кой сте вие отвъд името и формата си. Поради недиференцирания й харак­тер е трудно да намерим название, което точно да опише тази емоция. „Страх" е близко определение, но освен непрекъснатото усещане за заплаха тя включва и дълбоко чувство за изоставеност и непълнота. Може би ще е най-добре да използваме дума, която е също така недиференцирана като тази базисна емоция, и да я наречем просто „болка". Една от основните задачи на ума е да се бори с тази емоционална болка или да я премахне, и това е една от причините за непрестанната му активност, но един­ственото, което той може да постигне, е временно да я прикрие. Всъщност колкото по-усилено се бори умът за премахване на болката, толкова повече тя се усилва. Умът никога не може да намери решението, нито може да си позволи да ви остави вие да го намерите, защото той самият е неделима част от „проблема". Представе­те си началник на полицията, който се опитва да залови подпалвач, като подпалвачът е самият началник на поли­цията. Няма да се освободите от тази болка, докато не престанете да извличате чувството си за идентичност от себеотъждествяването с ума, тоест от егото. Тога­ва умът ще бъде свален от власт и Битието ще се разк­рие пред вас като вашата истинска природа. Да, знам какво ще ме попитате.

Щях да попитам: ами положителните емоции като любов и радост?

Те са неделими от естественото ви състояние на вът­решна свързаност с Битието. Възможно е да зърнете за кратко любовта и радостта, възможни са кратки момен­ти на дълбок покой, когато възникне празнина в мислов­ния поток. При повечето хора това става рядко и само случайно, когато умът се окаже „безмълвен" - заради нещо изключително красиво, поради крайно физическо из­тощение или дори пред лицето на голяма опасност. Из­веднъж настъпва вътрешно безмълвие. И в него се усеща едва доловима, но наситена радост, любов и мир.

Обикновено подобни моменти са кратки, тъй като умът бързо възобновява производството на шум, което наричаме мислене. Любовта, радостта и покоят не мо­гат да разцъфтят, докато не се освободите от властта на ума. Но тях аз не бих нарекъл емоции. Те се намират отвъд емоциите, на едно много по-дълбоко ниво. Затова трябва пълно да осъзнаете емоциите си и да се научите да ги усещате, преди да можете да изпитате скритото зад тях. Емоция означава буквално „смущение". Произлиза от латинската дума emovere, която означава „смущавам".

Любовта, радостта и покоят са дълбоки състояния на Битието, или по-точно три аспекта на състоянието на вътрешна свързаност с Битието. Като такива те нямат противоположности, защото корените им са отвъд ума, От друга страна, тъй като са част от дуалистичния ум, емоциите се подчиняват на закона за противоположнос­тите. Това означава просто, че не можете да имате хуба­во без лошо. Така в непросветленото, умотъждествено състояние, което понякога погрешно наричаме радост, се намира удоволствието - обикновено краткотрайната страна на постоянния цикъл болка/удоволствие. Удоволс­твието винаги се извлича от нещо извън вас, докато ра­достта възниква във вас самите. Същото нещо, което днес ви носи удоволствие, утре ще ви донесе болка. Нещо­то, което нерядко наричаме любов, може известно време да бъде приятно и вълнуващо, но то е свързано с прист­растяване и привързване - състояние на сериозен недоимък, което може много лесно да се превърне в своята про­тивоположност. Много отношения на „любов", след като премине първоначалната еуфория, фактически се люшкат между „любов" и омраза, привличане и нападение.

Истинската любов не носи страдание. И как би могла? Тя не се превръща внезапно в омраза, истинската радост не се превръща в болка. Както казах, дори и преди просветлението - прeдu дa се освободите от ума си - можете да зърнете за кратко истинската радост, истинската любов и дълбокото вътрешно спокойствие, в което сте по-живи от всякога. Те са страни на вашата истинска природа, ко­ято обикновено е засенчена от ума. Но дори и в една „нор­мална" връзка на пристрастяване може да има моменти, когато може да се почувства наличието на нещо по-истин­ско и непокварено. Това обаче е само за кратко и скоро из­чезва с намесата на ума. Може да ви се стори, че сте имали нещо много ценно и сте го загубили, а може и умът да ви убеди, че то е било само илюзия. Истината е, че не е било илюзия и че не можете да го загубите. Това е част от ес­тественото ви състояние, което може да бъде прикрито, но никога унищожено от ума. Дори когато небето е нате­жало от облаци, слънцето не е изчезнало. То си е все там, от другата страна на облаците.

Буда казва, че болката и страданието възникват от Желанията и че за да се освободим от болката, трябва да прережем връзките на желанието.

Всички неустоими желания се свеждат до това, че умът търси спасение или себеосъществяване във външни неща и в бъдещето като заместител на радостта от Битие­то. Докато аз съм своят ум, аз съм тези желания, потреб­ности, привързаности и неприязни, извън тях няма „аз", освен като някаква възможност, като неосъществен по­тенциал, като непокълнало още семе. В това състояние дори желанието ми да намеря освобождение или просвет­ление е просто още едно желание за себеосъществяване или пълнота в бъдещето. Затова не се стремете да се ос­вободите от желанията или да „постигнете" просветле­ние. Присъствайте. Бъдете тук като наблюдатели на своя ум. Вместо да цитирате Буда, бъдете Буда, бъдете „пробуденият" - защото това означава думата „буда".

Болката владее хората от векове - още откакто са из­гонени от рая, навлезли са в царството на времето и ума и са загубили съзнание за Битието. От този момент те са започнали да се възприемат като безсмислени отломки в една чужда за тях вселена, без връзка с Първоизточника или един с друг.

Болката е неизбежна, докато се отъждествявате със своя ум, тоест докато сте в духовно несъзнание.

Тук става дума най-вече за емоционалната болка, коя­то е и първопричината за физическата болка и физичес­ките заболявания. Недоволството, омразата, самосъжа­лението, вината, гневът, депресията, ревността и т.н. -дори и най-дребното раздразнение - всички те са фор­ми на болката. А всяко удоволствие или емоционален по­дем съдържат в себе си семето на болката, тяхната не­отменна противоположност, която след време ще се прояви.

Всеки, който някога е вземал наркотици, за да се „изст­реля нагоре", знае, че „нагоре" неизбежно преминава в „на­долу", че удоволствието се превръща в някакъв вид болка. Мнозина знаят също от собствен опит колко лесно и бър­зо една интимна връзка може да се превърне от източник на удоволствие в източник на болка. От една по-далечна перспектива двата полюса са двете лица на една и съща монета и са част от скритата болка, която е неотмени­ма част от умотъждественото „его"-състояние на съзна­нието.

Болката има две нива - болката, която си създавате сега, и болката от миналото, която продължава да живее в ума и тялото ви. Как да престанете да създавате болка в настоящето и как да премахнете миналата - за това искам да говоря сега.

Екхарт Толе

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

СЪЗНАНИЕТО - ПЪТЯТ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ БОЛКАТА (2а)

НЕ СЪЗДАВАЙТЕ ПОВЕЧЕ БОЛКА В НАСТОЯЩЕТО

Няма човeк, в чийто живот да няма никаква болка

или cкpъб. Не става ли въпрос за това,

да се научим да живеем с тях,

вместо да се опитваме да ги избягваме?

По-голямата част от човешката болка е излишна. Създа­вате я вие самите, докато оставеният без наблюдение ум управлява живота ви.

Болката, която сега създавате, винаги е някаква форма на неприемането, някаква форма на несъзнателна съпротива срещу това, което е. На нивото на мисленето, съпротива­та приема формата на преценка. На емоционално ниво - е ня­каква форма на отричане. Силата на болката зависи от си­лата на съпротивата срещу настоящия момент, която от своя страна зависи от това колко силно се отъждествява­те с ума си. Умът винаги се стреми да отрича Настояще­то и да избяга от него. С други думи, колкото повече се отъждествявате с ума си, толкова повече страдате. Мо­жем да го кажем и така: колкото повече умеете да почита­те и приемате Настоящето, толкова по-свободни ще бъдете от болка и страдание - и от „игото" на ума.

Защо умът винаги отхвърля и се съпротивлява срещу Настоящето? Защото не може да функционира и да запази властта си, без да има време, което означава да има минало и бъдеще, затова възприема безвремието на Настоящето като заплаха. Всъщност умът и времето са неразделни.

Представете си Земята без хора, обитавана само от растения и животни. Дали още ще има минало и бъдеще? Бихме ли могли още да влагаме някакъв смисъл във време­то? Въпроси като „колко е часът" или „каква дата е днес" -ако би имало кой да ги зададе - не биха имали никакъв сми­съл. Дъбът или орелът биха се удивили на такъв въпрос. „Колко е часът ли?" - биха попитали те. „Ами часът е сега. Как иначе би могло да бъде?"

Да, имаме нужда от ума, както и от време, за да функ­ционираме в този свят, но настъпва момент, когато те превземат живота ни и там именно се появяват нездра­вото, болката, скръбта.

За да бъде сигурен, че ще запази контрола си, умът пос­тоянно се стреми да прикрие сегашния момент с минало­то и бъдещето, тъй като жизнеността и безкрайният съзидателен потенциал на Битието, който е неделим от настоящето, се закрива от времето, истинската ви при­рода се засенчва от ума. В човешкия ум се натрупва все по-голям товар от време. Всички хора страдат под това бреме и същевременно го увеличават винаги, когато дори за миг забравят или отрекат безценния настоящ мо­мент, или го сведат до средство за достигане до някакъв бъдещ момент, който съществува само в ума, никога в действителността. Това натрупване на време в колек­тивния и в индивидуалния човешки ум съдържа и огромно количество утаечна болка от миналото.

Ако не искате повече да създавате болка за себе си и за другите, ако не искате повече да добавяте към утайката от минала болка, която все още живее във вас, не създавайтe повече време — или поне не повече от необходимото, за да се справите с практическите страни на живота си. Как да спрете да създавате време? Проумейте дълбоко в себе си, че настоящият момент е всичко, което ще имате няко­га. Направете го център на живота си. Докато преди сте били във времето и сте посещавали Настоящето само за кратко, сега се установете в Настоящето и се отбивайте за малко в миналото и бъдещето, когато това се налага за­ради практически аспекти на конкретната ситуация. Ви­наги казвайте „да" на настоящето. Какво може да бъде по-безполезно, по-безумно от това, да се съпротивлявате вътрешно срещу нещо, което и без това е факт?. Какво по-безумно от това, да се съпротивлявате срещу самия жи­вот, който е сега, винаги сега? Предайте се пред това, ко­ето е. Кажете „да" на живота - и вижте как изведнъж той ще започне да работи за вас, вместо против вас.

Настоящият момент е понякога неприемлив, неприятен, дори направо ужасен.

Той е такъв, какъвто е. Наблюдавайте какви етикети пос­тавя умът и как този процес на етикетиране, това непре­къснато осъждане създава болка и нещастие, Наблюдавайки механизмите на ума, вие се измъквате от неговите модели на съпротива и тогава можете да позволите на настояще­то да бъде. Така ще вкусите от състоянието на вътрешна освободеност от външни обстоятелства, състоянието на истински вътрешен мир. Вижте какво ще стане тогава, и ако е нужно или възможно, предприемете нещо.

Приемайте - и след това предприемайте. Каквото и да съдържа настоящето, приемете го така, сякаш че сами сте го избрали. Винаги работете с него, не против него. Направете го свой приятел и съюзник, а не враг. Това ще промени чудотворно целия ви живот.

МИНАЛАТА БОЛКА:

ПРЕМАХВАНЕ НА БОЛКОВОТО ТЯЛО

Докато сте неспособни на достъп до силата на Настоя­щето, всяка емоционална болка, която изпитвате, оста­вя след себе си утайка от болка, която продължава да жи­вее във вас. Тя се смесва с вече натрупаната болка от ми­налото и се закотвя в тялото и ума ви. Това, разбира се, включва болката, изпитана в детството поради неосъз­наване на света, в който сте се родили.

Тази акумулирана енергия представлява отрицателно енергийно поле, което заема тялото и ума ви. Ако си го представите като пълноправно невидимо същество, ще сте доста близо до истината. Това е емоционалното болково тяло. То има два режима на съществуване: латентен и активен. Болковото тяло може да бъде латентно 90% от времето. При един интензивно нещастен човек обаче може да бъде активно до 100% от времето. Някои хора жи­веят почти изцяло чрез своето болково тяло, докато дру­ги го изпитват само в определени ситуации, например свързани с интимни връзки, или с минала загуба или раздяла, физическо или емоционално нараняване и т.н. Всичко може да го събуди, особено ако се получи резонанс с някакъв болков модел от миналото ви. Когато бъде готово да се събу­ди от латентното си състояние, дори и една мисъл или невинна забележка от някой близък може да го активира.

Някои болкови тела са крайно неприятни, но сравни­телно безобидни, например дете, което непрекъснато хленчи. Други са зли и рушителни чудовища, истински де­мони. Някои са физически агресивни, много други са агре­сивни емоционално. Някои нападат околните ви, други на­падат вас - своя гостоприемник. Тогава мислите и чувс­твата ви за собствения ви живот стават дълбоко нега­тивни и разрушителни. Често по този начин възникват болести и злополуки. Някои болкови тела докарват гостоприемниците си до самоубийство.

Когато си мислите, че познавате някого, и изведнъж се сблъскате за първи път с това непознато и отвратител­но същество, ви очаква немалък шок. По-важно е обаче да го наблюдавате в себе си, отколкото в другите. Внимавай­те за всякакви признаци на нещастие в себе си, в каквато и да е форма - възможно е това да е пробуждащото се болково тяло. То може да приеме формата на раздразнение, не­търпение, мрачно настроение, желание да нараните, гняв, ярост, потиснатост, потребност от някаква драма във взаимоотношенията ви и т.н. Уловете го в момента, в който се събуди от латентното си състояние.

Болковото тяло иска да оцелее, също като всяко дру­го същество, а това е възможно само ако ви накара не­съзнателно да се отъждествявате с него. Тогава може да се изправи, да ви превземе, да „стане вас" и да живее чрез вас. Чрез вас то получава „храната" си. Храни се с всяко изживяване, което влезе в резонанс със собствения му вид енергия - всичко, което създава още болка под каквато и да е форма: гняв, разрушителност, омраза, скръб, емоционална драма, насилие и дори болест. Зато­ва, когато ви превземе, болковото тяло създава в живо­та ви ситуация, която отразява обратно собствената му енергийна честота, за да може да се храни от нея. Болката може да се храни само с болка. Радостта не е храна за нея - не й понася.

След като болковото тяло ви превземе, вие ще се стремите към още болка. Ще станете жертва или престъпник. Ще искате да причинявате болка, или пък да страдате от болка, или и двете. Всъщност няма особена разлика. Разбира се, вие не го съзнавате и убедено ще твърдите, че не искате болката. Но ако се вгледате вни­мателно, ще установите, че мисленето и поведението ви са формирани така, че да я поддържате - за себе си и за другите. Ако наистина съзнавахте това, моделът би се разпаднал, защото да искаш болката е лудост, а няма чо­век, който да е съзнателно луд.

Болковото тяло - тъмната сянка, която хвърля егото -наистина се страхува от светлината на съзнанието ви. Страхува се да не го изобличат. Оцеляването му зависи от несъзнателното ви отъждествяваме с него, както и от несъзнателния ви страх да се изправите срещу живее­щата във вас болка. Ако не я погледнете в очите, ако не я изложите на светлината на съзнанието си, ще бъдете принудени да я изживявате отново и отново. Възможно е болковото тяло да ви изглежда като опасно чудовище, което не смеете да погледнете, но ви уверявам, че то е само незначителен фантом, който не може да надвие си­лата на вашето присъствие.

Според някои духовни учения, всяка болка е в крайна сметка илюзорна, и това е истина, Въпросът е: истина ли е за вас? Ако само вярвате в това, вярата не е доста­тъчна, за да го превърнете в истина. Искате ли да изпит­вате болка до края на живота си и да твърдите, че тя е илюзия? Освобождава ли ви това от нея? Това, към което се стремим тук, е да намерите начин да осъзнаете тази истина, тоест да я превърнете в реалност в собствения си живот.

И така, болковото тяло не иска погледът ви да попада върху него и да го видите такова, каквото е. В момента, в който го видите, в който усетите енергийното му поле в себе си и съсредоточите вниманието си върху него, отъждествяването ви с него е сринато. Намесва се пo-високо измерение на съзнанието. Аз го наричам присъс­твие. Вече сте свидетели, наблюдатели на болковото тяло. Това означава, че то вече не може да ви използва, като се прави на вас, и вече не може да се храни чрез вас. Вече сте открили своята най-вътрешна сила. Намерили сте достъп до силата на Настоящето.

Какво се случва с болковото тяло, когато съзнанието ни стане достатъчно, за да прекъснем отъждествяването си с него?

Създава го несъзнанието; съзнанието го превръща обрат­но в това, което е. Апостол Павел изразява великолепно този всеобщ принцип: „Всичко, което се изобличава, ста­ва явно чрез светлината; понеже всяко нещо, което ста­ва явно, е осветлено". Както не можете да се борите с тъмнината, така не можете да се борите и с болковото тяло. Подобни опити само създават вътрешен конфликт и съответно още болка. Достатъчно е да го наблюдава­те. Да го наблюдавате означава да го приемете като част от това, което е в настоящето.

Болковото тяло се състои от блокирана жизнена енер­гия, която се е отцепила от общото ви енергийно поле и временно е придобила самостоятелност чрез неестест­вения процес на отъждествяване с ума. Тя се е обърнала срещу себе си и се е превърнала в анти-живот, подобно на животно, което се опитва да си отхапе опашката. Защо, мислите, е станала толкова животорушаща цивилизация­та ни? Но дори и рушителните за живота сили все пак представляват жизнена енергия.

Когато прекъснете себеотъждествяването и се превър­нете в наблюдател, болковото тяло ще продължи да дейс­тва още известно време и ще се опитва да ви примами от­ново да се отъждествите с него. Макар че вече няма да вли­вате в него енергия посредством отъждествяването, то има известна инерция, като колело, което продължава из­вестно време да се върти, макар че вече не го задвижвате. На този етап е възможно то да ви създава физически болки и оплаквания в различни части на тялото, но те няма да продължат дълго. Останете присъстващи, останете съз­наващи. Бъдете вечно бдящият пазител на своето вът­решно пространство. Трябва да присъствате достатъч­но, за да можете да налюдавате пряко болковото тяло и да усещате енергията му. Тогава то не може да контролира мислите ви. В момента, в който мисленето ви се настрои на енергийното поле на болковото тяло, вие се отъждест­вявате с него и отново започвате да го храните.

Ако например гневът е преобладаващата енергийна виб­рация на болковото тяло и мислите ви са гневни, ако те се въртят около това какво ви е сторил някой и какво ще му сторите вие, съзнанието ви се изплъзва и болковото тяло се превръща във „вас". Където има гняв, зад него винаги има болка. Или когато ви нападне мрачно настроение и започне­те да затъвате в негативни мисловни модели, да мислите колко е ужасен животът ви, тогава мисленето ви се наст­ройва към болковото тяло, съзнанието изчезва, ставате уязвими от нападението на болковото тяло. „Несъзнание­то" в смисъла, в който използвам думата тук, означава да се отъждествявате с някакъв мисловен или емоционален модел. То предполага пълното отсъствие на наблюдателя.

Поддържаното съзнателно внимание прекъсва връзка­та между болковото тяло и мисловния процес и задейст­ва процеса на преобразуване. Все едно, че болката се прев­ръща в гориво за пламъка на собственото ви съзнание, ко­ето в резултат на това свети по-ярко. Това е езотеричният смисъл на древното изкуство на алхимията: преоб­разуването на обикновен метал в злато, на страданието в съзнание. Вътрешното разделение е излекувано, възвръ­щате целостта си. Задачата ви след това е да не създава­те повече болка.

Нека обобщим този процес. Съсредоточете внимани­ето си върху усещането вътре в себе си. Знайте, че това е болковото тяло. Приемете, че го има. Не мислете за него - не позволявайте усещането да се превърне в мислене. Не съдете и не анализирайте. Не си извличай­те самоличност от него. Запазете присъствието си и продължете да наблюдавате какво се случва във вас. Осъзнайте не само емоционалната болка, но и „наблюда­теля", безмълвния зрител. Това е силата на Настояще­то, силата на вашето съзнателно присъствие. Вижте какво ще стане тогава.

При много жени болковото тяло се събужда точно преди месечния цикъл. По-нататък ще говоря за това и за при­чините с повече подробности. Сега ще ви кажа само: ако съумеете да останете будни и присъстващи, да наблюда­вате онова, което чувствате в себе си, вместо да позво­лите то да ви превземе, това ви дава възможност за сил­но духовно упражнение и за бързо преобразуване на цяла­та минала болка.

Екхарт Толе

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ОТЪЖДЕСТВЯВАНЕ НА ЕГОТО С БОЛКОВОТО ТЯЛО (2б)

Процесът, който току-що описах, е мощен, но прост. Дори и дете може да го усвои и се надявам един ден това да бъде едно от първите неща, които ще преподават на децата в училище. След като разберете основния прин­цип да присъствате като наблюдатели на това, което се случва във вас - и да го „разберете", като го изживеете - вече ще имате на свое разположение най-силния инстру­мент за трансформация.

Не отричам, че е възможно да срещнете силна вът­решна съпротива срещу премахването на тъждествеността ви с болката, особено ако през по-голямата част от живота си сте се идентифицирали със своето емоци­онално болково тяло и сте вложили в него голямата част от представата за себе си. Това означава, че сте си изгра­дили едно нещастно „аз" от своето болково тяло и смя­тате, че сте тази измислица на ума. В такъв случай несъз­нателният страх да не загубите самоличността си ще ви кара да се съпротивлявате усилено срещу прекъсването на това себеотъждествяване. С други думи, ще предпоче­тете да запазите болката - да бъдете болковото тяло - вместо да се хвърлите в неизвестното и да рискувате да загубите добре познатото си нещастно „аз".

Ако това се отнася за вас, наблюдавайте съпротивата в себе си. Наблюдавайте привързаността си към болката. Бъдете много будни. Наблюдавайте особеното удоволст­вие, което ви доставя да бъдете нещастни. Наблюдавай­те натрапчивата потребност да говорите и да мислите за нещастието си. Съпротивата ще престане, ако бъде доведена до съзнанието. Тогава можете да насочите вни­манието си към болковото тяло, да присъствате като наблюдатели и да започнете преобразуването му.

Само вие можете да направите това. Никой не може да го направи вместо вас. Но ако имате късмета да срещне­те човек с много будно съзнание, ако можете да бъдете с него и да се присъедините към него в състоянието на присъствие, това ще ви помогне и ще ускори процеса. Така собствената ви светлина ще укрепне бързо. Когато в огнището сложите дървото, което току-що се е запа­лило, до друго, което гори силно, и след малко отново ги разделите, първото ще гори много по-силно от преди. Нали огънят в крайна сметка е един и същ. Една от зада­чите на духовния учител е да бъде такъв огън. Някои те­рапевти също са способни да изпълняват тази функция, стига да са се издигнали значително над нивото на ума и да са в състояние да създават и поддържат наситено съз­нателно присъствие, докато работят с вас.

ПРОИЗХОДЪТ НА СТРАХА

Казахте, че страхът е част от нашата дълбоко скрита емоционална болка. Как възниква страхът и защо има толкова много страх в живота на хората? Не е ли страхът донякъде здравословна самозащита?

Aкo не се страхувам от огъня, може да бръкна в него с ръка и да се изгоря.

Вие не бъркате с ръце в огъня не защото се страхувате, а защото знаете, че ще се изгорите. Страхът не е нужен за избягването на излишната опасност - достатъчни са известна интелигентност и здрав разум. За такива прак­тически неща е полезно да прилагате уроците, научени в миналото. Ако обаче някой ви заплаши с огън или с физи­ческо насилие, възможно е да изпитате нещо като страх. Това е инстинктивно отдръпване от опасността, но не психическото състояние на страх, за което говорим тук. Психическото състояние на страх не е свързано с конк­ретна, реална, непосредствена опасност. То се явява в много форми: дискомфорт, безпокойство, тревога, нерв­ност, напрежение, ужас, фобия и т.н. Подобен психически страх винаги е свързан с нещо, което може да се случи, а не с нещо, което се случва сега. Вие сте тук и сега, докато умът ви е в бъдещето. Това създава празнота от тревож­ност. Ако се идентифицирате с ума си и сте загубили връзката със силата и простотата на Настоящето, тази пропаст от тревожност ще бъде ваш постоянен спътник. Винаги можете да се справите с настоящия мо­мент, но не можете да се справите с нещо, което е само проекция на ума - не можете да се справите с бъдещето.

Нещо повече, докато се отъждествявате с ума си, как­то вече изтъкнах, егото ръководи живота ви. Поради фантомната си природа и въпреки изтънчените му меха­низми за защита егото е много уязвимо и несигурно и пос­тоянно се възприема като изложено на заплаха. Така е, впрочем, и когато външно егото изглежда много самоуве­рено. Спомнете си сега, че емоцията е реакцията на тя­лото към ума. Какво послание получава постоянно тяло­то от егото, от фалшивото умотворно „аз"? Опасност, над мен е надвиснала опасност! А каква емоция предизвик­ва това постоянно послание? Страх, разбира се!

Страхът има разнообразни причини. Има страх от за­губа, страх от неуспех, страх да не бъдете наранени и така нататък, но в крайна сметка всички страхове се свеждат до страха на егото от смъртта, от унищожени­ето. За егото смъртта дебне зад всеки ъгъл. В състояни­ето на себеотъждествяване с ума, страхът от смъртта засяга всички страни на живота ви. Например, такова привидно тривиално и „нормално" нещо като натрапчи­вата потребност да бъдете прави в спора и да докажете, че другият греши - да защитите позицията на ума, с кой­то се отъждествявате - се дължи на страха от смърт­та. Ако се отъждествявате с позицията на ума, това оз­начава, че ако сте неправи, самосъзнанието ви, което се опира на ума, е сериозно заплашено от унищожение. Зато­ва вие, като его, не можете да си позволите да бъдете неп­рави. Това би означавало смърт. За това са водени войни и са се разпаднали безброй лични връзки.

След като прекъснете отъждествяването си с ума, за себеусещането ви вече няма никакво значение дали сте прави или не, затова ще изчезне непреодолимата, натраплива и дълбоко несъзнателна потребност да бъдете прави - потребност, която е форма на насилие. Можете да заявите ясно и категорично какво чувствате или какво мислите, но в това няма да има нито агресивност, нито самозащита. Себеусещането ви идва от едно по-дълбоко и по-истинно място вътре във вас, а не от ума. Наблюдавайте всякакъв вид опити да се отбранявате. Какво защитавате? Една илюзорна самоличност, мисло­вен образ, измислено същество. Осъзнавайки този модел, наблюдавайки го, вие прекъсвате отъждествяването си с него. Под светлината на съзнанието ви, той бързо ще се стопи. Това е краят на всички спорове и игри на власт, които разяждат взаимоотношенията. Властта над дру­гите е слабост, маскирана като сила. Истинската сила е вътре във вас и тя ви е достъпна още сега.

И така, всеки, който се отъждествява с ума си и така губи връзката с истинската сила, с дълбоката си същ­ност, вкоренена в Битието, ще бъде постоянно съпътс­тван от страх. Все още броят на хората, надмогнали ума, е изключително малък, затова можете да приемете, че практически всички, които познавате, живеят в състоя­ние на страх. Те се различават само по силата му - тя ва­рира между тревожност и ужас в единия край на диапазо­на до смътно безпокойство и далечно усещане за застрашеност в другия край. Повечето хора осъзнават страха, едва когато той приеме някоя от по-острите си форми.

ЕГОТО ТЪРСИ ЦЯЛОСТНОСТ

Един друг аспект на емоционалната болка и присъщ еле­мент на его-ума е дълбоко вкорененото чувство за липса или незавършеност, чувство за непълнота. При някои хора то е съзнателно, при други - не. Ако е съзнателно, се проявява като постоянно тревожно усещане, че не са достатъчно стойностни или достатъчно добри. Ако е несъзнателно, се усеща само непряко като силно желание или потребност. И в двата случая хората често се впускат в натрапчиво преследване на удовлетворение за его-то и търсят неща, с които да се идентифицират, за да запълнят празнотата, която чувстват в себе си. Стре­мят се към имущество, пари, успех, власт, признание или специални връзки, за да се почувстват по-добре в кожата си, по-пълни. Но дори когато постигнат всички тези неща, не след дълго установяват, че празнината си е все там и че тя е бездънна. Тогава наистина става лошо, за­щото вече не могат да се самозаблуждават. Е, могат и го правят, но става все по-трудно.

Докато его-умът управлява живота ви, не можете да се почувствате истински удобно, не можете да намерите покой или себеосъществяване, освен в кратките мигове, в които постигате желаното, когато се осъществи няка­къв ваш силен стремеж. Тъй като егото е изкуствено съз­дадено себеусещане, то има нужда да се идентифицира с външни неща. Трябва постоянно да бъде защитавано и подхранвано. Най-честите отъждествявания на егото са свързани с имущество, професия, социално положение и признание, знания и образование, физически облик, специ­ални способности, връзки, лична и фамилна история, убеждения, както и с политически, национални, расови, религиозни и други колективни самоличности. Нищо от тези неща не сте вие.

Страшничко ли ви се струва? Или изпитвате облекче­ние? Рано или късно ще трябва да се откажете от всички тези неща. Сигурно още ви е трудно да го повярвате и аз, разбира се, не ви карам да вярвате, че самоличността ви не е в нищо от тях. Сами ще узнаете, че е така. Това ще стане най-късно когато почувствате наближаването на смъртта. Смъртта е събличане на всичко, което не сте. Тайната на живота е в това да „умреш преди смъртта" - и да разбереш, че смърт няма.

Екхарт Толе

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Гост
Тази тема е затворена за писане.
Sign in to follow this  

×