Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Ани

Спомени от Николай Дойнов

Recommended Posts

Изправен с лице към началото

/из книгата "И очите ми видяха Изгрева"/

Titul_1_copy.jpg

От 1892 година до края на живота си видният английският журналист Джеймс Дейвид Баучер е бил кореспондент за Балканския полуостров на известния лондонски вестник "Таймс". Както го подчертават мнозина, в най-критичните моменти за България, през годините от 1913 до 1918, той е защитавал интересите на нашата страна със своето убедително перо. На този именно човек е била притежание разкошна поляна, намираща се в края на младата борова гора, наречена Борисова градина. Тя се простирала вдясно около 200 метра от прашното по онова време, глухо и тясно шосе, отиващо от София до селата Дървеница и Бистрица. Баучер имал и един прислужник от Бистрица, на име Иван. Със своята преданост и изпълнителност Иван спечелва симпатиите на господаря си. И когато Баучер разбира, че идва краят на живота му, подарява поляната на своя доверен прислужник. Баучер умира през 1920 година.

Когато Учителя се установява в София, е правил утринните си разходки именно до тази поляна и е посрещал слънцето там. Отначало е идвал сам, а в последствие са започнали да го придружават и приятелите.

По препоръка на Учителя тази поляна се закупува от Братството през 1921 година. Притежателят й Иван добре е разбирал интересите си, щом като за нея е взел значителната за онова време сума от 200 000 лева, с която по тогавашен курс, е можело да се закупят два тристайни апартамента. Посещаването на това място от слушателите на Учителя започнало да става редовно и многочислено. Посрещналите тук слънцето, след завръщането си в града, с радост и възторг са споделяли с онези, които не са присъствали: "Тази сутрин ходих на изгрев на Баучеровата поляна. Учителя беше там! Прекарахме в молитви и песни, изпълнихме хармонични гимнастически упражнения, денят ни мина сред приятни и полезни разговори. Беше неизказано хубаво!"Това, е запалвало желанието и на другите. И утринното излизане сред този рядък кът на нашата Земя, и срещата им с Учителя оставяли светли дири в душите им. Впоследствие приятелите нарекли Баучеровата поляна Изгрева.

В началото на 1924 година съвсем неочаквано и изненадващо за мен се озовах в София, за да следвам в Университета. Подкрепи ме по-големият ми брат Борис, който вече беше редови студент. Той беше си дошъл в родния ви град Габрово по случай Коледните празници. И тогава, през семестриалната ваканция, каквато по онова време имаше и през която също се приемаха за записване студенти, аз постъпих в Университета. Казвам неочаквано и изненадващо, защото дотогава насоката в живота ми се очертаваше в съвсем друго направление.

За живота преди идването ми в София не бих казал нищо, ако и тогава ярко не проличаваше пръстът на Учителя в моята съдба, без да съм имал каквато и да било физическа връзка с Него - не Го познавах.

Още като ученик, 15-16 годишен, бях слушал и чел за идейни и духовни движения. Този по-друг мироглед ми допадаше. Жадувах и поглъщах всички тези влияния, които долитаха в малкия и дълбоко провинциален град Габрово. Бях и при това някак си самотен, саможив, пък и след училище замествах баща си в магазина. Продавахме платове и все имаше някаква работа за мен. Това напълно ме откъсваше от шумните, пълни с палавост и живот мои съученици. Тази уединеност твърде много допринасяше за едно по-задълбочено вглъбяване в света на мистичното. Между другото, по това време реших да стана вегетарианец. Бях чел вече литература, засягаща въпроса за вегетарианството и въздържанието. Една среща, която имах в габровския манастир с група толстоисти, начело с известния Стефан Андрейчин, утвърди окончателно у мен мисълта да стана вегетарианец.

На една тържествена вечеря, каквато всеки род си устройва в началото на постите, определени от православната църква, бях седнал и аз на масата, заедно с всички роднини. Пред мен беше богато наредена трапеза, с най-различни безупречно направени яденета. А моята майка и жените от нашия род бяха общопризнати майсторки в кулинарното изкуство. Всичко на трапезата беше приготвено само от месо, така изискваше тържеството. Баща ми беше нещо като церемониалмайстор. Нареди да се прикади и тържествено да се прочете молитвата за този случай. Тъкмо да започне яденето, аз станах и пред всички заявих, че няма вече да ям месо. Това дойде като гръм, близките ми останаха безкрайно изненадани, което засенчи тържествената атмосфера. Баща ми строго ме изгледа, скара ми се и ме изпъди. Излязох и се прибрах вкъщи късно вечерта, като си легнах гладен. А на сутринта, едва що съм се събудил, застава пред мен баща ми смутен и ми казва: "Нощес сънувах много ясен сън. Сънувам, че съм те натиснал и искам да те вържа с едно въже и в този момент идва при мен един човек и строго ми казва: "Остави го свободен, не го връзвай!" Разбрах - продължи баща ми, - че се отнася за снощния случай. Щом не искаш да ядеш месо, недей яж - свободен си!" От израза на лицето му, с който дойде тъй рано при мен, разбрах, че човекът от неговия сън, му е направил силно впечатление. Баща ми беше религиозен човек и е приел този сън, като едно реално указание. По-късно и баща ми стана вегетарианец.

Друга една намеса на Учителя в живота ми, която много по-късно разбрах, беше решителна за съдбата ми. Още като бях ученик в горните класове на гимназията, баща ми се залови да реализира една отдавна зародена у него мечта - да става индустриалец. Но беше неопитен, крайно доверчив и всеки можеше лесно да го излъже. На около 15 километра от Габрово, в Стара планина, се намира чудно красивата долина на река Козещица. На тази бистра и пенлива, пълна с пъстърва и раци планинска река, моят дядо по баща е имал примитивен струг за правене на гаванки, задвижван от водата. Баща ми беше влюбен в тази дивна долина и не откъсваше очи от нея. Пък и нямаше човек, който да не е отишъл там и да не се е възхитил. За отдих и почивка беше прелестно, но не и за индустрия. Ала залови се баща ми да прави машинна дърводелска работилница за столове, карана от водата на реката. Там именно трябваше да съм и аз, още като ученик през ваканциите и след завършването на гимназията. Но неудачите започнаха още от самото начало. Монтираните машини не можеха да вървят. Търсехме причината във всичко, но не и там където тя беше. От напрежение и грижи разкошната ми, къдрава на едри вълни коса, окапваше на кичури. Най-после поисках документите с изчисленията, които инженерите бяха направили за силата на водата при получения пад. Бяха отбелязали, че тя е равна на двадесет конски сили, които са достатъчни, за да се задвижват поставените машини. По физика и математика бях силен ученик и не ми беше трудно да изчисля и аз тази сила. Моите изчисления показаха наличието само на две и половина конски сили. В многократните ми проверки се получаваше все същото. Инженерите явно бяха направили грешка. Да се продължи работата при това положение беше невъзможно, но това баща ми не искаше и да разбере. Той продължи с разместване на машините, с докарване на други за тъкане на платове - но все същото! Разните неудачи и мъчителните трансформации продължаваха. За оправянето на тази каша се намеси и моят зет, един рядко енергичен човек, но все така хилаво вървеше работата, докато се стигна до там, че най-после да се изостави долината и всичко да се премести в града. В цялата тази бъркотия и кипеж, в един момент се създадоха условията, без да съм искал или да съм мислил за това, и аз да ида да следвам в София. По-късно, вече на Изгрева, събрали сме се около Учителя на разговори, каквито често имахме, и изведнъж Той прекъсва темата, която водеше, поглежда ме и казва: "Тръгнал да пасе патките на баща си!" Разбрах какви усилия беше направил Той, за да ме измъкне от тази бъркотия, в която щях да пропилея живота си и да изгубя прекрасните условия за прогрес. Без съмнение Учителя ме привика и доведе в София на Изгрева.

Щом пристигнахме в София, брат ми ме заведе в квартирата си. Влязохме в една занемарена постройка на улица "Кракра", срещу турската легация. В един неголям хол, през който се минаваше към друга стая, се бяха настанили още пет-шест души, наши съмишленици, все студенти. Обстановката беше крайно неблагоприятна за сериозни научни занимания. След Първата световна война София преживяваше тежка жилищна криза. Мъчно се намираха квартири, а пък и наемите бяха високи. Затова се приемаше по необходимост и най-неподходящото.

Първото нещо, което направихме, след като се установих, беше приятелите и моят брат да ме заведат на улица "Опълченска" №66, където живееше Учителя.

С идеите на Братството бях вече запознат още като ученик в Габровската гимназия. Една от ученичките на Учителя, Елена Казанлъклиева, начетена, интелигентна и енергична сестра, притежаваща едно умение да говори увлекателно, беше дошла в Габрово и успя да събуди доста души със Словото на Учителя. Освен това трябва да спомена, че присъствах на Братския събор, ръководен от Учителя, през август 1921 година в град Велико Търново, където прекарах незабравими дни на светлина и подем. Там Учителя държеше беседи и аз Го слушах с голямо внимание. При това мое посещение бях пропит със светлина, а имах и две по-изразителни преживявания.

Братята уредници на събора бяха наредили да се пазят нощем входните врати на бивака и чешмата, която беше на 50 метра пред вилата. По това време Търново страдаше от голям недостиг на вода и много от вилите и къщите си имаха резервоари, в които се събираше дъждовната вода от покривите. Такъв резервоар имахме и ние, и го ползвахме за обикновени нужди. За прясна и чиста вода ходехме да носим със съдове от чешма, някъде в едно дере, доста далеч от нашето лозе. Поповете и владиците не гледаха с добро око на делото на Учителя и не беше изключено да пратят злосторници, за да направят някоя пакост, включително и да отворят крановете на резервоара. Една нощ и мен пратиха да пазя чешмата пред вилата, намираща се на 50-60 метра от нея. Застанал изправен като войник, аз просто съм заспал. По едно време отворих очи - беше започнало да се разсъмва и видях пред мен Учителя. Той нищо не ми каза, усмихна ми се, но аз се засрамих от своето "акуратно" пазене и потънах в почуда, как съм могъл да заспя прав, без да се облегна някъде и без да падна.

Второто особено преживяване беше влизането ми във вилата. Тя се издигаше на два етажа. На горния имаше една по-голяма стая, в която бяха наредени столове и малка катедра за беседите при дъждовно време, иначе те се държаха навън. През този събор времето беше все хубаво. Друга, по-малка стая беше определена като стая за молитви. Приятелите, дошли на събора, отиваха на малки групи там да се помолят. Отидох и аз. Върху половината на една от стените имаше нарисуван с нежни бои Пентаграм. Разгледах символите в него, и се спрях на една от страните му, където беше образът на Христа, който ми направи силно впечатление. Виждал съм много образи на Христа, рисувани от най-различни художници, но такъв израз на възвишеното и неземното не бях срещал. От Пентаграма извираше светлина и ми говореше: "Христос иде, за да се прояви по-осезателно." На другата стена беше окачена картина от живота на Христа, наречена "Антиминс". Влизането в Горницата остави светъл белег в душата ми.

Из книгата "И очите ми видяха Изгрева"

Автор: Николай Дойнов

Издателство: "Бяло Братство", София, 1999 г.

Спомените на Николай Дойнов може да се обсъждат в съответната тема: "И очите ми видяха Изгрева" - отзиви на читателите.

Редактирано от Ани

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Петте стъпки за повдигането на човешката душа

/из книгата "И очите ми видяха Изгрева"/

Петте стъпки в повдигането на човешката душа имат връзка с петте планински върха, където на времето си са станали петте велики събития за прогреса на човечеството. Те са: Арарат, Мория, Синай с връх Хорив, Тавор и Голгота.

Те са изразени символично в Пентаграма, който представлява синтезиран образ на човешка фигура с разперени встрани ръце и крака - Път към истинския живот. Пентаграмът има три кръга, които отговарят на трите категории хора в света, а именно:

1. Външният кръг отговаря на светските хора.

2. Средният кръг, между самите линии на Пентаграма, отговаря на учениците на окултизма, които не са светски, а духовни хора.

3. Третият кръг "Светая Светих" е, който отговаря на Учителите - Великите Посветени.

Засега може да се говори и то много накратко само за първия и втория кръг от Пентаграма, т.е. за светските хора и за окултните ученици.

Тези две категории хора имат по пет стъпки за повдигане, или по пет фази, през които трябва да минат, за да завършат по един цикъл от своето развитие. Външният кръг се заема от светските хора, които признават правото на силата на своите пари, ако са капиталисти; правото на силата на своето знание, ако са учени или правото на силата на своята власт, ако са държавници. Техният живот е едно угнетяване, едно ограничаване на другите, като понякога ги лишават дори и от живот. Това отношение е най-добре изразено в положението на капиталистите спрямо работниците. Капиталистите навсякъде по земята разполагат с труда и живота на ония, които са им подчинени. В Пентаграма това е изразено символично със знака Сабя. Капиталистите със своите пари, учените със своето знание, държавниците със своята власт - всички те имат силата в своите ръце. Сила груба, егоистична, която служи само за тяхното благоденствие, а не на всички хора. В света обаче съществува един неотменим закон, наречен Закон на кармата, който връща на всекиго онова, което е сторил на другите - било то добро или зло. И когато някой забогатее с пари, със знание или с власт и почне да угнетява другите за своя лична полза, т.е. когато е взел сабята в ръцете си и сече с нея наляво и надясно, след известно време той ще се намери на мястото на угнетените и ще изпита на гърба си онова, което е сторил на другите. Той ще плати за стореното не един, а четири пъти повече.

Това второ състояние или втори кръг, който почва за този човек, е символизиран в Пентаграма със знака Чаша. Той изпива до дъно горчивата чаша, в която са събрани всичките страдания, причинени от него на другите и то в четворен размер. След това у него, подобно на болен, който взема някакво лекарство, настъпва едно приятно подобрение. Излекуван вече от една болест, той е научил урока си - да живее без да угнетява хората. Това му състояние е символизирано в Пентаграма с Разтворената книга. Човек е прочел от Великата книга на живота един урок, който никога вече няма да забрави. И започва да мисли как да живее, за да подобри живота си, но по съвсем друг начин. Не както по-рано - със Сабята. Защото по-ранното подобрение на живота му се е оказало всъщност влошаване. В процеса на това мислене той вече добива Светилника на живота - Светлината. Защото да мислиш правилно, всъщност значи да светиш. Следователно, той вече знае къде върви и какво върши. Тази фаза от неговото развитие е символизирала в Пентаграма със Запалена свещ. Когато върви с тази Запалена свещ в живота - разумната светлина, която човек трябва да увеличава чрез усъвършенстване - с нея пак придобива влияние и власт над другите, но вече не като властта на Сабята. По-рано е живял, за да взема, а сега със светлината, която сам излъчва, живее, за да дава. И само когато може да дава, може и да владее. Това му състояние, пето по ред, е символизирано в Пентаграма със Скиптър - Законът на правдата. И тъй Сабя и Скиптър са два символа на власт: на светската власт, която убива и взема и на духовната власт, която дава и възкресява. Тези два вида власт взаимно се изключват. Там където е едната, другата не може да бъде. От това следва, че онзи, който държи Сабята на узурпатора, учения или на държавника и казва, че служи на Бога, лъже и себе си и другите. Той сам ще се увери в това, когато му отнемат Сабята и го поставят на мястото на онези, които е управлявал със Сабята. Само тогава той ще разбере, че още е на първото стъпало на пътя - на широкия светски път, а не на духовния, както може би си е мислил. С този момент, когато човекът запалва светлината на своя собствен ум и добива Скиптъра на знанието, се завършва първия светски цикъл на неговото развитие, той влиза във втория кръг - вече духовен.

За да стъпи в духовния път на ученичеството, или на Стръмната пътека, както още я наричат, човек трябва да мине Тясната врата, за която говори Свещеното Писание. Преминал през нея, той среща Великия Учител Христос - лице с лице, физически, както е посочено в Пентаграма. Оттук нататък ученикът е в непрекъснато общение с Христа. И пътят на ученика има вече връзка с петте върха, за които споменах в началото. Но само онзи може да стане ученик, да срещне Христа, който има непоколебима вяра в Него. Вярата му трябва да бъде като гранитна скала, в която да се разбиват вълните на житейското море. Тази вяра е символизирана с планината Арарат, на която е спрял Ноевият ковчег. Значи планината Арарат е онази здрава канара, която символизира непоклатимата вяра на ученика. В Свещеното Писание имаме три образа с такава непоколебима вяра: Авраам, Петър и Разбойникът на кръста. Авраам, който имаше тази вяра се удостои да бъде наречен Приятел на Бога. Но това високо положение вместо да го направи горделив, толкова го смири, щото той не се подвоуми да принесе в жертва сина си на планината Мория. С такова смирение вече човек напредва бързо по своя духовен път и се изкачва, като Мойсей на планината Синай на връх Хорив, където получава Заповедите Божии. Когато ги получава, човек се преобразява и над него слиза Духът. Това е планината Тавор. Той се преобразява, но това още не е краят. Краят е безсмъртието, но за да го получи, човек трябва да се отрече от себе си, т.е. да умре за света. Христос казва: "Ако не умрете за света, нямате живот вечен." Но трябва да се знае, че човек умира плътски, т.е. за всички наслади и удоволствия на светския живот, за да се роди изново. Това вече е "Възкресението от мъртвите", а то става на Голгота. И тъй, планините Арарат, Мория, Синай, Тавор и Голгота са петте стъпки на възлизането на човешката душа. Те са петте цикъла в развитието на човека, които той минава за хиляди, а може би и за милиони години, докато завърши своята земна, човешка еволюция.

Това са петте посвещения, които очакват всеки окултен ученик, тръгнал по пътя на Христа и ръководен от Него. Всички, които сте чели и постоянно четете окултна литература, знаете за пътя на ученика и посвещенията. Тия пет стъпки не са указани там. Те са стъпки на един път, по който трудно се върви, защото не е път на философстване, а път на живото дело, на постоянно творчество. Той е именно пътят на Христа. Всеки, който иска да върви по този път, се задължава в определено време от деня да мисли поне пет минути за значението на петте планини Арарат, Мория, Синай, Тавор и Голгота. По този начин ние ще се приближим към тях най-напред с мисълта си, после със сърцето си и най-после с цялата си душа. Ние ще станем едно с тях. И само тогава ще завършим нашата човешка еволюция. Еволюцията от третия кръг на Пентаграма не е човешка, а ангелска, затова за нея не се говори. Централният кръг се нарича Светая Светих.

Където се събират общества с висши подтици е добре да има Пентаграм, тъй като той има най-много свещени точки от всички геометрични фигури. Защото както е начертан и петте линии имат по две такива съвършени точки, точки от друг свят, получени чрез "златното сечение" или наречено от окултистите "Божествено сечение". Точките, които ние виждаме са общо 10, но не можем да установим, да кажем къде точно са. На нашата планета имаме много неща от други светове, които ние виждаме, но не можем да определим къде точно са.

Из книгата "И очите ми видяха Изгрева"

Автор: Николай Дойнов

Издателство: "Бяло Братство", София, 1999 г.

Спомените на Николай Дойнов може да се обсъждат в съответната тема: "И очите ми видяха Изгрева" - отзиви на читателите.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

За Антиминса

/из книгата "И очите ми видяха Изгрева"/

Бащата на Учителя, Константин Дъновски, като младеж е тръгнал за Света гора, за да се покалугери. Но като стигнал Солун е бил върнат от един свят монах, който му е дал Антиминс, точно в деня на Великата събота преди Възкресението. Случило се в храма "Свети Димитър", долу в подземието пред гроба на светеца.

Антиминсът е бяла кърпа с изображение, която се поставя на жертвеника в олтара на новопостроена църква при освещаването й, за да се положат върху нея светите дарове. Изобразен е Христос, снет от кръста, около Него майка Му, жените, учениците и Йосиф от Ариматея Го приготовляват за погребението Му.

Антиминсът, даден на бащата на Учителя, където и да се постави, на маса или камък, става олтар и пред него може да се извърши служба.

Антиминсът, който беше разпространен между приятелите в Братството, е препечатан от оригинала. Препечатването е станало към 1925 година в Москва, по желанието на дядо поп Константин със съгласието на Учителя. Антиминсът е раздаден на първите ученици, но в много ограничен брой. Той е основа на Синархическата верига, която изпълнява наряди, определени от Учителя.

Монасите от Атонската обител първи са разпространили Антиминса. Те са го възприемали като емблема на надеждата - след погребението идва Възкресението.

"Атон" значи "Изгрев" на староегипетски. Известно е, че във Светогорските манастири са живели и живеят монаси от всички православни народи българи, сърби, гърци, румънци, руси. Но по ония времена повечето били от поробените от Турската империя народи. За монах обикновено се отивало по обет на рода. Освен в молитви за душата на своя род, монасите са се молили и за своя народ. Християните се обърнали с молитва и покаяние към Господа и това молебствие приело организиран характер. В Атон се образувало малко, но здраво ядро от монаси, верни и силни във вярата. В определено време, по единично в своите отшелия и на общи срещи, те са отправяли молебствия да освободи Бог от агарянско иго поробените християнски народи.

Може би и Френската революция да е оказала влияние. В Атон идвали поклонници от всички краища на света. Не може идеята за свобода да не е намерила отзвук и там. Както казахме този жив център за освобождение на поробените народи започва работата си с молитви към Бога. Постепенно назрява идеята да се привлекат в тази работа будните и родолюбиви монаси, свещеници и миряни, всички които са верни и предани на народа си. Подбирали са се много внимателно. На онези, които са били включени в делото, давали Антиминса. Той е бил знак и знаме. На тази духовна организация не са били чужди и Паисий, и Левски.

В онова време от Светогорските манастири са изпращали монаси да събират помощи и дарения и тогава са привличали верующи и честни синове на народа. Така с общо молебствие делото се е разширило във всички посоки. А монасите са били толкова предпазливи, предвидливи и прозорливи, че това движение остава неразкрито от турците чак до Освобождението и малцина знаят за него. Известен е само един провал. Цариградският патриарх Григорий VII е бил посветен и привлечен за делото, но неговият протосингел го е издал на турците и патриархът е бил посечен в църквата пред олтара на връх Великден.

Посветените в делото скътвали Антиминса, символ на надеждата - "След погребението, очаквайте Възкресението". Антиминсът минавал за обикновена икона, а всъщност бил знаме на дълбок духовен бунт.

Молитвата е сила! Човек трябва първо да поиска от Бога, после Бог ще отговори на молбата му. Детето трябва първо да поиска от майка си, после тя ще му даде. Христос казва: "До сега не сте искали в мое име - в името на Любовта. Искайте и ще ви бъде дадено." Великият разумен свят отговори на това молебствие. И какъв беше неговият отговор? Родиха се възрожденците, просветителите и революционерите. Възраждането започна с молитва към Бога. Световното обществено мнение се застъпи за поробените народи. Надигнаха се гласовете на Толстой, Достоевски, Короленко, Тургенев, Юго и др. Повдигна се вълна от протест в Русия и на Запад. Дойде и Освобождението. Когато през 1854 г. онзи странен монах срещнал тримата младежи в църквата "Се. Димитър", той се спрял на бащата на Учителя. Него е намерил достоен за делото. За това на следващия ден го посвещава и му дава Антиминса, като му казва: "Няма защо да ставаш монах, ти имаш друга мисия." И Константин Дъновски се връща в България и става свещеник, за да служи в църквата на славянски. Той е един от първите възрожденци, радетел на първото варненско училище за българчета.

Антиминсът е свързан с Учителя, Той е знаме и надежда. "Ето - иде скоро!" И наистина, Освобождението дойде. Дойде и Учителя, създадоха се условия за неговата духовна работа. Макар в бурни времена, войни и революции, Учителя свърши своето дело.

Молитвата е голяма сила, когато е отправена от чисто сърце. Молитвата е сила непреодолима!

Из книгата "И очите ми видяха Изгрева"

Автор: Николай Дойнов

Издателство: "Бяло Братство", София, 1999 г.

Спомените на Николай Дойнов може да се обсъждат в съответната тема: "И очите ми видяха Изгрева" - отзиви на читателите.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева

КОСМИЧНАТА СТЪЛБИЦА НА РЕАЛНОСТТА

Този път, в утрото до нозете на нашия Учител, думите Му, с тяхната импозантност, оставиха в нас неизличими следи.

Духът и материята са два полюса на една същност.

Космичната стълбица на реалността:

Материята е кондензирана енергия.

Енергията е кондензирана светлина.

Светлината е кондензирана мисъл.

Мисълта е кондензирана любов.

Любовта е плод на Духа.

А Духът е проява на Бога.

Редактирано от Донка

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×