18.05.2008 г. - Любовта и Господ не търпят никаква философия

[Ася_И]

Мисъл на деня - 18 Май 2008 г.

„Първото условие за един ученик в окултната Школа е да има един висок идеал, стремеж към Бога... Когато се стремим да мислим дали има Бог, дали Бог мисли за нас, тогава ние Го изгубваме. Любовта и Господ не търпят никаква философия.”

Из Когато дойде Духът, 14.IX.1920 г.

[Ани]

...И когато учените искат да докажат, че Бог е такъв или онакъв, те заблуждават света. Чрез Него ние възприемаме мисълта, чрез Него ние любим и т.н.

Любовта и Господ не търпят никаква философия.

Когато дойде Духът

Да! Сблъсквам се с този проблем много често - да доказвам Бога.

Явно такава е съдбата на хора, които в началото са изградили своя мироглед върху основата на материализма. Първите седем години оказват голямо влияние върху целия ни живот.

От друга страна математиката също изгражда един стремеж към доказателство на всичко. Няма да забравя думите на един мой професор: "Ако някой ми каже на изпита, че дадено твърдение е очевидно - да се готви за есенната сесия".

Но и в математиката има аксиоми....Можем да доказваме даден обект, само ако той е от нашата система, пространство. Подлежи на законите в тази система. Бог е създател на този свят, но е извън него. Така разбирам нещата...

...защото от чисто окултно гледище Бог е една същина извън всички наши доказателства. Той не се доказва. И тогава ние можем да определим от тяхно гледище: Бог е същество извън пространството, извън времето и извън съзнанието, извън интелигентността на хората, той е извън живота на хората. Той е извън времето и пространството, но съдържа времето и пространството; извън интелигентността, но съдържа интелигентността; извън съзнанието, но съдържа съзнанието; извън живота, но произвежда живота.

Страхът и съмнението. Обичта

Редактирано Май 18, 2008 от Ани

[Донка]

Когато се стремим да мислим дали има Бог, дали Бог мисли за нас, тогава ние Го изгубваме. Любовта и Господ не търпят никаква философия.”

Когато дойде духът

Пиер Безухов - Война и мир - част 4 (Л.Н.Толстой)

Когато Любовта и Господ за него са били философия:

прежде, когда он забывал то, что было перед ним, то, что ему говорили, он, страдальчески сморщивши лоб, как будто пытался и не мог разглядеть чего-то, далеко отстоящего от него.

Прежде он казался хотя и добрым человеком, но несчастным; и потому невольно люди отдалялись от него.

Прежде он много говорил, горячился, когда говорил, и мало слушал,

Он не умел видеть прежде великого, непостижимого и бесконечного ни в чем. Он только чувствовал, что оно должно быть где-то, и искал его. Во всем близком, понятном он видел одно ограниченное, мелкое, житейское, бессмысленное. Он вооружался умственной зрительной трубой и смотрел в даль, туда, где это мелкое, житейское, скрываясь в тумане дали, казалось ему великим и бесконечным оттого только, что оно было неясно видимо.Таким ему представлялась европейская жизнь, политика, масонство, философия, филантропия. Но и тогда, в те минуты, которые он считал своей слабостью, ум его проникал и в эту даль, и там он видел то же мелкое, житейское, бессмысленное.

Теперь же он выучился видеть великое, вечное и бесконечное во всем, и потому естественно, чтобы видеть его, чтобы наслаждаться его созерцанием, он бросил трубу, в которую смотрел до сих пор через головы людей, и радостно созерцал вокруг себя вечно изменяющуюся, вечно великую, непостижимую и бесконечную жизнь. И чем ближе он смотрел, тем больше он был спокоен и счастлив.

вдруг он узнал в своем плену не словами, не рассуждениями, но непосредственным чувством то, что ему давно уж говорила нянюшка: что бог вот он, тут, везде. Он в плену узнал, что бог в Каратаеве более велик, бесконечен и непостижим, чем в признаваемом масонами Архитектоне вселенной. Он испытывал чувство человека, нашедшего искомое у себя под ногами, тогда как он напрягал зрение, глядя далеко от себя. Он всю жизнь свою смотрел туда куда-то, поверх голов окружающих людей, а надо было не напрягать глаз, а только смотреть перед собой.