Според мен причините са комплексни.
От една страна в семейството имаше постоянни скандали, след като минах 14-15 години. Майка ми постоянно викаше по мен, постоянно ме обвиняваше че не правя това което ми е казала както трябва, постоянно имаше скандали. Често бягах посред нощ от нас в опит да се спася от виковете и. Баща ми под нейно влияние често ми налагаше побой. Стремях се да бъда колкото мога "по-възпитан", но все не успявах, все нещо караше майка ми да избухне в нервна криза. Това продължи докато станах на 20 години и бях изгонен от вкъщи от майка ми. Заживях принудително по квартири и започнах сам да се грижа за себе си.
В последствие се оказа, че майка ми се е разболяла от психическа болест. Това обясняваше скандалите които тя правеше със всички свои близки. Диагнозата беше шизофрения. Наложи се да водим дело, за да успеем да я вкараме в болница. Беше почти загинала от занемаряване и самоизолация, както и от пропиване с алкохол. Всички хем страдахме от обидите и, хем страдахме и от мъка че загива пред очите ни.В болницата успяха да я възстановят, да я успокоят.
Сега живее вкъщи и е на инжекции и е доста по-спокойна и вече се държи с близките си нормално. Показателен за влиянието, което беше оказала върху психиката ми беше факта че след като я изписаха от болницата с месеци не можех да говоря с нея нормално, поради факта че не знаех какво да кажа, за да не я ядосам, просто мълчах и избягвах контакта с нея. Не можех да проведа нормален разговор с нея, беше ми непознато това нещо. и Това е причината за състоянието ми според последния психиатър, с когото се консултирах.
От друга страна, стоят едни доста трудни за мен студентски години. Трудни от гледна точка на общуването с колегите ми в университета. Поради факта че съм по-чувствителен човек и бях по-затворен от другите, постепенно станах човека за подигравки в курса. Постоянно бях подиграван и отбягван от колегите, не успях да си създам приятели и често бях много самотен. По принцип бях от добрите студенти и другите ме определиха като "зубър". Не можех да си обясня отхвърлянето от другите и постоянно търсех причините в себе си. постоянно се наблюдавах и внимавах какво ще кажа, за да не ме подиграват, но почти всичко което кажех беше осмивано и бях изкарван "идиот".
Стигах 2 пъти до бой с колеги в опитите си да се защитя. това продължи 4 години и доста ми повлия.
И до ден днешен се стъписвам, когато попадна сред повече хора и ставам доста мълчалив, макар сред приятелите си да съм весел и приказлив. Всяка лека подигравка от някого ме засяга, а страхът да не бъда подиграван от всички, от компанията, направо ме хвърля в ужас. Страхът да не бъда изолиран отново.....
Предполагам съвкупността от тези причини е причината за създаване на чувство за свръхконтрол, самонаблюдение на това което правя и което казвам, нещо което с времето премина в наблюдение на чисто физиологичните движения и моториката на тялото ми, както и в отчаян опит за контрол на мозъка ми. Постоянно се страхувам дали ще извърша дадено движение както трябва и се контролирам в стремежа си "всичко да ми е наред". Това самонадлюдение е част от живота ми вече 4 години, с различни периоди на интензивност. Факт е че именно в стремежа си да премахна тези натрапливи мисли заминах за чужбина, което уви не може да ме излекува оттях и напрежението не спира да е част от живота ми.
мерси за отоговора предварително