ItsJullez

Безкрайно съм благодарна и на трима ви - д-р Първанов, Георги Балджиев и Орлин Баев за прекрасното отношение, ценните съвети и спокойствието, които ми дадохте! Миналият път ми помогнахте и сега го направихте отново! Определено се чувствам много много по-добре, по-уверена и някак по-свободна! Вече като ми прескача ще се сещам за думите ви, а и осъзнах, че все пак е по-добре сърцето ми да пре-тупка отколкото да не тупка въобще, нали? Хаха! Шегата настрана, щастлива съм, че го има този форум, най-вече че ви има вас, които не знам дали осъзнавате колко много помагате на хората! Пожелавам ви всичко най-прекрасно от дъното на малкото ми претупкващо сърце и благодаря отново за отделеното време!

Благодаря много за бързия и точен отговор, д-р Първанов! Доста много ми поолекна да го чуя от Вас, и определено нямах идея, че има какъвто и да е риск ако сърцето бие без екстрасистоли. Време е явно да приема, че е нормално, просто е много объркващо когато на когото и да споделиш реагира все едно си сърдечно болен и те праща на лекар, защото нито има, нито познава някого с претупващо сърце. Затова и ми беше трудно да повярвам, че на почти всеки човек му прескача, но явно или познавам хора с непрескачащи сърца или не ги усещат или пък не им правят впечатление дори и да ги усетят. Извинявам се за личния въпрос, не е нужно да отговаряте, но как реагирате като Ви претупне? Усещате ли го? Питам, защото за мен чувството е много гадно и стряскащо, а явно всичко е до приемане на нещата. Както споменах това е единственото, което ме плаши и често взимам решения спрямо страха си "ами ако ми претупне?" Освен че екстрасистолите са явно нещо нормално, не може да се отрече, че и аз влияя както със съзнателното така и с подсъзнателното си притеснение от тях, защото преди да овладея паник атаките си ставаше доста кофти комбинация от паника и прескачане и тогава не бяха по 2-3, а доста повече. Да не говорим, че в момента почти няма напрегната ситуация, в която да не ми прескокне. Благодаря отново и се извинявам ако съм досадила с въпросите си!

Здравейте отново! Мина година и половина почти откакто ви писах и ето че отново имам въпрос към вас. Първо да благодаря отново за ценните съвети и отделеното време. Относно проблемите, за които ви бях писала - откакто си писахме последно не съм имала панически атаки, дори вече не ме притеснява мисълта за тях. Успях да променя начина, по който ги виждам и съм благодарна, че се случиха в този ми период от живота. Вие много ми помогнахте! Това, което ми остана от тревожността и заради което ви пиша отново, е прескачането на сърцето. Знам, че това не е кардио форум, но вече тотално се убедих, че този проблем ми е главно на психическа основа и показва, че все още имам проблеми. Когато си писахме последно ми препоръчахте спортуване и прием на магнезий в стресовите моменти и макар че усетих подобрение, когато ги вкарах в живота си, проблемът с прескачането си остана. Това което ме притеснява и за което бих искала съвет е, че откакто започна да ми прескача по-често, а именно през 2013, си ми прескача едва ли не всеки ден. Разбирам в стресов период на човек да му прескача известно време и когато премине този период да се успокоят нещата, но на мен си ми е така вече трета година. Само да уточня - прескачането на сърцето ми е минимално - например по едно-две претупвания на ден. В по-лошите дни (изключително рядко) може да стигне и до 4-5-6 прескачания на ден. Усещам го като по-силен удар или все едно ми спира за секунда сърцето.. или сякаш прави салто и ми се обръща стомаха. Нямам никакви придружаващи прескачането симптоми като причерняване, болки, гадене. Ходила съм на няколко кардиолога оттогава, правени са ми ЕКГ-та, слагали са ми холтер, гледали са ме на ехограф и не откриват никакви проблеми със сърцето. Нямам семейна обремененост със сърдечни заболявания. Имам периоди от около максимум седмица-две, в които нито един ден не ми прескача и съм много щастлива, но пък иначе поне по един път на ден си ми претупва колкото да ми напомни за себе си. Когато питах кардиолозите какво да правя с това прескачане ми казаха да го надживея, да не го мисля, че щяло да отшуми, даже че още ми растяло сърцето. Хващам се, че имам нуждата да чета за прескачанията и ми е ясно, че мислейки и четейки за това си го набивам повече в ума. Навсякъде пише, че тези прескачания ги има едва ли не всеки човек, повечето не ги усещали, а имали по хиляди на ден, че не били опасни и макар да осъзнавам, че не са животозастрашаващи винаги ми скапват настроението и ми се свива под лъжичката. В момента се боря с желанието си пак да посетя кардиолог - г-н Баев ми отвори очите за нуждата ми от лекари и сигурност и това ме спира да отида. Знам, че обръщайки се към вас отново се опирам на някой друг, но почувствах нуждата да го направя понеже много ми помогнахте миналия път. Просто явно не разбирам защо ми прескача, едва ли съм в стрес от три години. Още повече, че не се чувствам в стрес, нищо не ме тормози освен това. Осъзнавам, че в дните, в които мисля за това ми прескача повече. Но в повечето случаи ми прескача в най-спокойните моменти и точно затова ми идва като гръм от ясно небе. Е, разбира се, когато се напрегна, например ходих на интервю преди месец, беше ми много свито и по време на интервюто от напрежение ми прескочи сърцето два пъти, а е много гадно, защото ме заковава на място, даже ми прекъсва речта и се стряскам - естествено съм майстор на прикритието още от периодите с ПА и никой не ме хваща дори и да умирам вътрешно, навън съм камък. Искам да ви помоля да ми кажете вашето мнение - нормално ли е това, защо според вас ми се случва? Ясно е, че съм притеснителна и с мислите си го предизвиквам понякога, но егото ми някак не може да приеме, че завинаги ще ми прескача. Завинаги ли ще прескача така? На някого от вас прескачало ли му е сърцето? И ако ви се е случвало или познавате хора с този проблем как сте/са се борили? Направих си списък с моментите, в които ми прескача и те са: като се притесня, като лежа на лявата си страна или като лежа като цяло, като ревна, като се наведа, като вдишвам/издишвам, като се развълнувам, при важно събитие, при секс, като съм преяла/като не съм яла, като ми се раздразни гастрита, преди/по време на женските проблеми, без причина, като мисля за това. Както виждате прескачането ми е спътник и в добрите, и в лошите и в неутралните моменти. И не мога да го приема. Моля ви да ми дадете вашето мнение - какво да правя? Мога ли да предприема нещо освен да не го мисля? Всичко ли е в главата ми или просто такова си ми е сърцето и винаги ще си претупква? Знам че не звучи като голям проблем, но самият факт, че ме притеснява ме възпира от много неща и ми съсипва настроението. Да не говорим, че точно като с ПА, на никого от обръжаващите ме хора не му прескача сърцето и никой не знае какво ми е - радвам се за тях, на никого не го пожелавам, но и се чувствам бъгната и единствена. Иначе паниката определено ме научи да се владея и умея да се успокоявам бързо и лесно като ми прескокне, успявам да се окопитя за секунди и не изпадам в ужас. По-скоро го приемам като шамар и даже малко се обиждам, че ми е прескокнало, хаха, и си викам 'сега пък що?!' Не бих казала, че ме е страх, че ще умра от това, просто самото чувство на прескачането е гадно, все едно някой ми дърпа шалтера или ме удря с ток. Най-вече ме тормози това, че не разбирам защо трябва да ми прескача и на какво се дължи. Също мисля, че имам нервен стомах, защото при притеснение ме заболява, стяга се, все пак и гастрит имам, а бях чела, че стомахът и сърцето са свързани и може да си влияят. Не знам дали има нещо общо и фактът, че от кръста нагоре съм като клечка, имам много тесен гръден кош, тесни рамена и усещам дейността на сърцето си почти постоянно. Винаги съм си го усещала много ясно просто като си бие и може би затова реагирам толкова зле на по-силния удар при прескачане. Възможно ли е това да е някаква причина, при положение, че в дадени пози започва да прескача? Или просто съм по-чувствителна? Благодаря искрено за мнението ви и за отделеното внимание!

Благодаря много за отговорите и съветите!

Здравейте! Благодаря много, че уточнихте. Това наистина беше перфектен пример за грешния ми начин на мислене - веднага нещо ми е виновно. Всичко аз си го правя. Вече разбирам, че магнезият ще ми трябва само за периода на стрес, а понеже съм в такъв, ще трябва да си го набавя, докато не си стъпя на краката. Още нещо, което при мен е факт - ям много шоколад и то откакто се помня, поне кола и кафе не пия. Тук ми изникна един въпрос. Видях, че на няколко пъти подчертахте евентуалното увреждане на сърцето - тревожността, адреналина и паник атаките, естествено, са стрес и вредят на целия организъм и отслабват имунната система, но до каква степен могат да доведат до евентуални сърдечни проблеми в бъдещето? Срещала съм различни отговори на въпроса - от "да, увеличават риска" до "не, адреналина и бързото биене на сърцето са равносилни на тези при тренировка". Знам, че въпросът ми е глупав и сигурно безмислен, но искам да знам реално какво си причинявам с тези глупости. Благодаря за мнението и хубавите думи!

Добре! Заемам се с четенето, аудио сесиите и ще следвам внимателно всичко както трябва. Определено имам нужда от физически тренировки - заради случката миналото лято ги спрях, а се чувствах много по-добре с тях. Благодаря от сърце за времето, вниманието и насоките, Орлин Баев!!! Д-р Първанов, благодаря много за включването, защото екстрасистолите са главния спусък на паник атаките ми. А пък атаките предизвикват прескачане, ако дойдат първи, и се получава ужасен порочен кръг. Прочели Сте какво ми казаха кардиолозите (не казвам, че не са прави, аз наистина се филмирам), но защо никой не спомена, че може да е от липса на магнезий. Нямах идея колко важен е за сърцето. Ще го прибавя задължително. Още веднъж благодаря за помощта и ще дам всичко от себе си да се справя сама!

Привет! "шат на патката главата" - така бих описала първоначалната си реакция при прочитането на отговора, за който много благодаря! Осъзнавам, че наистина точно в това се коренят проблемите ми - липса на доверие.. към мен си и желание да контролирам и спирам лошите неща, което е нормалната първична реакция, но не трябва да е крайната. Все си мисля че ми трябват насоки как да се науча да си вярвам и да се отпускам, защото съм опитвала сама да се справям - нарочно съм ходила на плашещи места, за да си докажа, че мога да се справя, но не ми се е получавало. Сега разбирам, че гледната ми точка е била грешна, защото съм се борила, а не съм се оставяла на паниката. Днес цял ден бях навън, даже се прибрах преди половин час, и доста си повтарях 'отпусни се', 'хубаво ти е', 'ела ми, панико' и т.н., но пак успя да вземе връх.. може би от напрягане да не го мисля, съм го предизвикала. То е ясно, че няма да стане от първия път и ми трябва време да се пренастроя. Аз искам да ходя на психотерапия, защото поне ще знам, че съм на прав път, но от отговора Ви останах с впечатление, че за пореден път ще търся утеха, сила и сигурност от друг човек, вместо сама да се справя. Може и грешно да съм разбрала. Осъзнавам, че от мухата правя слон и че всичко, което ми се случва е нормално и просто прекалено насериозно го взимам и трябва да се стегна и да си живея живота. Според мен заради дългото време, в което съм в това състояние самият ми мозък се е научил да мисли и да гледа лошото и не знам как да я направя тази пренастройка, да променя начина си на виждане и мислене. Ще чета. И трябва да порасна. Благодаря за точния отговор и се надявам да ми дадете някакъв съвет какво да предприема или поне мнението си дали правилно съм разбрала. Благодаря!

Здравейте! Предварително се извинявам за дългото писмо, но моля да го прочетете. Благодаря! Аз съм момиче, след около седмица на 23 и страдам от години от панически атаки. Запознах се с ПА през 2007 - като тормозена заради теглото си тийнейджърка реших, че ще слабея чрез глад и един горещ летен ден излязох да карам колело (за да отслабвам още по-ефективно, разбира се) из града, но за мое нещастие видях припаднал човек на тротоара (вече имаше хора около него, а и по-късно разбрах, че прекалил с пийването), стъписах се от гледката и след малко взе рязко да ми прилошава. В този момент се сетих, че бях гледала серия на д-р Хаус, в която лекарка сама разпозна симптомите си на инсулт и се обади на бърза помощ. Вече знам, че съм получила паник атака, но тогава бях убедена, че получавам инфаркт. След случката не излизах 2 месеца от нас. Ходенето дори до близкото магазинче беше ужасяващо. Постоянно плачех, мерех си кръвното, ходих по лекари и "нищо ми няма". Естествено беше ми предложено да отида на психиатър, но ме беше страх, а и реших че ще се опитам първо сама да се справя, пък ако не успея чак тогава (най-голямата ми грешка). За да не става прекалено дълго ще кажа накратко че от 2007 имам периоди на затишия и бурии с паник атаките. Проблемът при мен дойде в 3ти курс в университета, когато към скъпите ми панически атаки се присъедини и прескачане на сърцето. Беше ми се случвало и преди, но в 3ти курс по време на сесията се появяваше всеки ден по няколко пъти, което ме прати при няколко кардиолога, които заключиха, че съм си напълно здрава и "да се стегна" и "да го надживея". Лятото преди 4ти курс пък беше най-ужасяващият ден в живота ми когато на път за зъболекар получих зверска паник атака с милиард прескачания на сърцето и то на излизане от метрото на НДК. Хванах първото такси и право в Пирогов, където в момента, в който влезнах при лекарите всичко изчезна. Няколко месеца ме беше страх да ходя на лекции, но въпреки всичко се насилвах и ходех и ми поотмина. От около месец съм много тревожна, най-вече защото започнах магистратура и лекциите ми са късно вечер и ми прескача сърцето и се панирам и ме е страх да ходя, въпреки че ПР не съм позволявала да ми спира образованието и въпреки ужаса съм се насилвала и съм ходила. Чела съм много за паническите атаки, знам механизма им, но някак си това не ми помага, защото когато ми се случва паническа атака нямам вяра в себе си, че мога да се овладея и изпадам в ужас. Също искам да кажа, че имам и агорафобия, защото винаги когато съм сред много хора ми е много напрегнато и притеснено и има голяма вероятност да се панирам. Избягвам социални събития, не се возя в метрото (вече знаете защо), не ходя по барове, дискотеки, купони, планини, и на отдалечени от болници места. Даже пътя до университета съм си го разграфила като survival map и на всеки няколко метра знам къде какво има - болница, стоянка на таксита, магазинче, което ме успокоява или знам, че някой работи или живее наблизо. Като цяло съм много тревожна и съм имала редица ирационални страхове през годините. Напоследък забелязвам, че нещата се влошават, защото се появява паника или претупване в хубави за мен моменти - когато съм развълнувана или подарявам подарък или трябва да съобщя нещо важно. Стряскам се лесно, постоянно си следя пулса, който по време на лекции варира между 100-120 докато не се прибера, а в следствие на гладуването и вечните диети имам хроничен гастрит, който като се обостри (особено есента), както е и в момента, положението е трагично, а мисля и че ми влияе на сърцето. Въобще не мога да кажа, че съм щастлива, постоянно ми се плаче. Ужасявам се, че може цял живот да съм така и да не успея да се справя. Нямам самочувствие никакво - даже се мразя и не се понасям особено когато съм в паник фаза. Искам да бъда щастлива. Не мога да се насладя на младостта си. Имам много причини да съм щастлива. Чувствам се неразбрана - никой около мен не страда от ПР (много се радвам за тях, но съм сама в ужаса си), добре че имам интернет да знам, че не съм луда, а когато се отпусна и разкажа получавам или разтревожен поглед или неразбиране. Изписах всичко това с надеждата да се свържа с психотерапевт, който може да ми помогне да заживея щастливо и свободно. Не пия никакви лекарства, само Валидол под езика когато се притесня. Миналата година пих Ремотив за 1-2 седмици по време на сесията. Написах името Ви, Орлин Баев, защото гледах Ваши участия в предавания, също четох коментари и теми постнати от Вас и много ми хареса подходът Ви и чувствам, че Вие сте моят психотерапевт. От София съм. Много бих искала да чуя мнението Ви и ако може да ми кажете как да се свържа с Вас и дали имате място за още една загубена душа, а ако ли не да ме пренасочите към друг психотерапевт, който би могъл да ми помогне. Още веднъж се извинявам за дългото писмо. Наистина искам да си върна себе си - това не съм аз. С най-искрено уважение, загубено и уплашено момиче