Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Kalina_f

Участници
  • Общо Съдържание

    6
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

2360 посещения на профила

Kalina_f's Achievements

  1. Употребих понятието в смисъла му на човек страдащ от социална фобия. Ти насочи мисълта ми към нея, а аз пък реших да се „кръстя” така...Но, да, наистина се получи диагностично и дамагосващо някак... Ще нахвърлям онова, което ми идва наум, пък ти ще ми напишеш доколко /не/греша. Мислене...Тук няма да ми помогне отхвърлянето на старото мислене, довело ме дотук. Ще ми помогне само заместването му с ново. Самонасаждане на мисли, които ме карат да раста. Сещаш ли се за Алиса? Тя има парченце гъбка, която я кара да се смалява и такова, което я кара да расте. Ако съумея да избера и задържа мислите, които ме карат да раста, това ще е чудесно. Тези мисли, които ме карат да се чувствам добре колкото се може по-често и по-задълго. Мисли, които засилват вътрешната ми сигурност, ведрина и спокойствие. На първо време те едва ли ще са възможни в моментите, които не се чувствам добре – биха приличали на поза, на насилие. Но във всеки един друг момент – да! Тяло...Спорт на открито. Добра храна. Вода. Много вода. Имам ниско кръвно, което в определени моменти копира почти напълно симптомите на интензивна тревожност. Само че аз не си казвам: „От кръвното е, вземи мерки!”, а се паникьосвам, че, ето на, всичко пак се повтаря... Поведение...Хм, ако промяната в мисленето е най-трудна, тази ще е най-...относителна. Поведението зависи от състоянието на горните две, ведно с емоцията. Хубаво би било то да е по-смело, не толкова отбягващо, не толкова плахо по отношение на страха, когато той дойде. Това ми хрумва...Моля те, насочи вниманието ми към нещата, които според теб ми убягват...
  2. Привет, отново! Ако трябва да се самодиагностицирам, бих приела, че имам завишена личностна тревожност и съответно завишена способност на тялото ми да реагира със съответните симптоми на това. Това е една фонова тревожност, която при определени ситуации ескалира, но се случва да я има и когато наглед ситуации липсват. Както се случва и друго – да ги има притесняващи ситуации, но да не реагирам с безпокойство на тях. Трудно ми е да определя себе си като социофоб. Поне не във вида, описван в литературата. Обичам общуването; непознатите по-скоро ме въодушевяват, отколкото плашат; не изпитвам смущение или срам в социални ситуации. Налице е обаче една дълбока неувереност дали ще се справя с определени роли – родителство, семейни взаимоотношения, работа. И то не глобално, а сведено до съвсем прозаични ситуации. А не бих казала, че имам причини. Поне не причини в настоящето. Имам чудесни взаимоотношения, престижна работа, добре организиран живот като цяло. Много креативна и творческа личност съм. Бих казала, че се харесвам. Но ето, че не мога да се приема изцяло. Тази тревожност /и по-скоро телесните й симптоми, защото в чист вид тревожността си е двигател/ не са част от онази мен, която трябва да бъда. Не случайно употребих „трябва”. Можех да го заменя с „искам”, щеше да звучи по-меко, по-приемливо, но и по-невярно. Аз често си поставям такива „трябва”. Перфекционизмът ми и склонността към прекалена взискателност също не помагат. Ето защо тревожността ми ескалира не просто в социални ситуации /понякога съвсем не са такива/, а в ситуации, когато задължително трябва. Не може по друго време, не може по друг начин, не може друг...Трябва да съм аз и трябва да съм в кондиция. Преди да се сблъскам с телесните симптоми на тази тревожност я нямаше мисълта, че нещо такова като паниката, треперенето, прималяването, може да се случи. И то съответно не се случваше. А сега точно тази мисъл затваря кръга. Достатъчно е да задълбая в нея, за да се почувствам напрегната. „Дали ще се правя?” Как само ми е омръзнала тази питанка... Как се работи с тази вътрешна несигурност? Как мога да си помогна, осъзнавайки я? Спортът, релаксацията тук имат ли пак своето място? Също как се изключва това очакване? Всъщност изключва ли се или на първо време се приема и, както често пишеш, обиква. Признавам имам трудности в това отношение – трудно ми е да обикна нещо, което не харесвам, което ме плаши, което не е част от светлото Аз, което искам да нося... Това е, което ми хрумва сутрешно...Дано ми се получи разбираемо... Светъл и вдъхновен ден!
  3. От сърце благодаря за времето и топлината, която отдели. Да, искам да питам, но преди това имам нужда да обмисля внимателно онова, за което ми писа. Не зная дали правилно ще го обясня - възникнаха въпроси, но още не са изкристилизирали като такива...Сега са по-скоро неясни усещания с потенциал за въпроси...А, знаеш, че правилният въпрос, дори незададен гласно, вече носи и част от отговора си Светло и пъстро да ти е в душата, Орлине!
  4. Здравейте, Орлин! Много бих искала да прочета вашето мнение за онова, което ще напиша. Първо искам да благодаря. Да благодаря за цялото време, знания, човечност и доброта, която споделяте и тук, и в блога си. Преди няколко месеца писах във форума /"Д-р Първанов - до поискване/. И от темата, и от всичко, което прочетох от него и вас в този форум получих много информация. Информация, която ми се иска да бях имала преди много години, но...явно е имало път да извървя... Получих и нещо още по-важно...Получих Надежда. Тя сякаш най-много ми липсваше. Аз съм на 36 години, омъжена и с две дъщерички. Няма да повтарям поста си, но основните си "симптоми" съм описала в предната тема. И от Вас, и от д-р Първанов, на когото безкрайно благодаря за напътствията и добрината, се уча как да приемам себе си и страхът си, как да се доверявам на Бог, как да приемам личностната си тревожност като нещо, което не е непременно лошо за мен...Имам обаче много, много още път да извървя до спокойствието, което така жадувам...Защото го има още самоовинението. Има го още човъркащото гадничко чувство, че момиченцата ми са избрали да се родят при "дефектна" мама...Че с воля, разум или каквото там съм могла някакси да предотвратя случващото се... Как се преодолява това? От няколко дни умувам върху нещо /тази склонност към умуване май пречи/...Хронична депресия ли е това, което получавам или е чисто тревожно разтройство? Аз нямам достатъчно знания да диференцирам състоянията и се водя само от симптоматиката, но вие имате. Знам, че умората, липсата на апетит, задуха се квалифицират като депресивни симптоми, но могат ли те да бъдат симптоми и на изострена тревога?! Моля ви, обърнете внимание на този ми въпрос и поговорите с мен за това, защото се улавям, че не ме плашат толкова паник атаките. Когато се случат при мен минават не толкова драматично - научих се как да успокоявам тялото и дишането си, за което отново трябва да благодаря и така най-общо се свеждат до няколкоминутно сърцебиене, изпотяване, прималяване и разстроен стомах. Плаши ме обаче безсилието в някой дни. Това да се събудя сутрин и да нямам енергия да се разхождам, да тичам, да се смея. Пречи ми самонаблюдениетто...Пречи ми самообвинението...Срамът все още... Ще споделя и още нещичко, за което не съм говорила с никого...Чела съм, че има депресивни пациенти, които посягат на живота си...И от това ме е страх...Страх ме е, че в един момент мога да съм толкова обезверена, уморена и нещастна, че да реша, че близките ми ще са по-добре без мен. А аз ги обичам безумно, обичам и искам живота си с тях. Страхувам се от смъртта, а ето, че като че ли сега ми се налага да се уча как да не се страхувам и от Живота. Противоречиво ли ви се струва?! Като че ли отчаяно имам нужда да повярвам, че това, което се случва с мен не е депресия, не е нещо биохимично обослувено, а интензивна в определени ситуации тревожност...Предполагам, че е защото смятам, че при второто топката и силата е в мен, докато върху първото мога да не мога да имам контрол...Ах, този контрол... Нахвърлях думите съвсем спонтанно, но знам, че с чувствителността си ще усетите усещанията зад тях. Още веднъж ви благодаря за всичко, което сте, Хора!
  5. От сърце благодаря за времето, търпението и загрижеността Ви! Оценявам високо Вашата искреност, отдаденост и готовност да предложите на хората потърсили ви най-доброто. До нови срещи!Бъдете здрави!
  6. Здравейте д-р Първанов, Пиша Ви писмо без адрес...Звучи като закачка, но наистина все още не знам по какъв начин ще го изпратя. Това, което знам обаче е, че имам необходимостта да го сторя. И то да е именно до Вас. Имам нужда от мъдрост. От помощ. Ще пиша, пък каквото излезе. И Ако излезе. Живея с тревожност вече 10 години. От 10 години претеглям всяка ситуация, всяка новина от гледната точка на страха си. И много, много искам живота си обратно. Решена съм на всичко за да го имам такъв, какъвто искам – спокоен, ведър и радостен. За пръв път получих паник атака /тогава не можех да идентифицирам усещането/ преди 10 години. През призмата на сегашната ми информация едва ли е била класическа атака, по-скоро наподобява момент на много интензивна тревожност и последващият страх от това, което се случва с мен. Замайване, студени тръпки, мравучкане по крайниците и главата, учестен пулс...Беше свързано помня с конкретна ситуация – на другият ден трябваше да кумуваме на сватбата на наши приятели и явно това ме е притеснявало. По това време кърмех първото си дете /много, много се тревожех, че ще ми прилошее точно преди да го нахраня и няма да съм в състояние да го сторя, ужасяваше ме мисълта, че няма да мога да се погрижа за него/, медикаментите бяха невъзможни, консултациите не съвсем полезни и в крайна сметка това състояние отшумя. До другата пролет, когато отново кумувахме. Разказвам Ви всичко, за да добиете представа за механизма, който задейства симптомите, за мислите свързани с тях. Бях уплашена, спрях да се храня, спрях да спя, да се смея, да живея... Страх от страха. Абсолютната класика. След няколко седмици мъки ми беше предписан Ципралекс. Антидепресанта ми повлия добре, но след спирането му симптомите се възобновяваха с натрупването на плашещи ме ситуации. Не отникъде, разбира се – страхът от тях си беше останал. Беше останал и навикът /сега знам, че е точно това – навик/ да се притеснявам от определени ситуации. И резонно – тялото отговаря. Ситуациите са много „избистрени” след толкова години. Обикновено са весели – предстои ни море, а аз се треса от страх, че ако не се чувствам добре ще съсипя почивката на семейството си и съответно не я съсипвам /поне не изцяло/, но пак не се чувствам добре; предстои ми командировка, а аз се тревожа, че ще ми прилошее в колата, че ще трябва да потърсим помощ и че ще проваля пътуването на останалите хора с мен; предстои ни празнуване на някакъв повод – пак така. Страха, че ще проваля нещо, което за мен и съответно за хората, които обичам, е важно. Ще ги разочаровам, ще се изложа...Страха да оставам сама с децата си, защото, ако паниката ме стегне, ще ги изплаша, ще ги притесня, ще ги накарам по някакъв начин да се срамуват от мен...Смислено ли Ви се вижда?! Тази пролет – отново. Това, както разбирате разклати много силно увереността, че някога ще преодолея случващото се, че имам сили да го сторя...А можете да предположите без вяра как е... Изминах много път през себе си, но все още изпитвам чувството за нещо липсващо, за някакво малко детайлче, което ми се изплъзва, а е най-същественото. Сякаш има някакво зрънце, до което ако се добера, всичко ще се окаже съвсем лесно и простичко Когато човек си даде сметка, че сам е създал страха, създал е навика да се страхува и съответно може да ги унищожи, чувството е окриляващо, но и плашещо. С душата си разбирам, че всичко е в умът ми, но така, лутайки се сама губя увереност, че мога да го изкарам от там. Близка ми е теорията за фокуса. Съзнавам, че обективът е един и през визьора ще видя точно това, към което съм го насочила. Аз съм много сетивен, интуитивен и вникващ човек и когато се чувствам комфортно, балансирано и светло, съвсем очаквано вниманието ми е насочено към красивите, радостни и светли неща, не ми е трудно да ги откривам, не ми е трудно да се радвам на мъничките неща. В моментите на страх обаче не мога, не зная как да се откъсна от мрака. Прочетох Вашите доводи, с които се опитвате да разграничите ПР от социалната фобия, да речем, и за пръв път поставих под съмнение, това което са ми казвали лекарите и това което сама съм казвала на себе си. Много ще ми е полезно да опитате да направите това и за мен. В града, в който живея няма психотерапевти. Сама съм. Ще съм благодарна за всяка идея за самопомощ и самопознание, за всяка информация или просто надежда. Благодаря Ви, дори само за това, че бяхте отсреща! П.П. Ето, че открих и начин
×
×
  • Добави...