Покаянието и прошката

[Guest valentinus]

ОТКРОВЕНИЕ на Йоан от о. Патмос

"...[1:10] Един неделен ден бях обзет от дух и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше: Аз съм Алфа и Омега, първият и последният;

[1:11] и туй, що видиш, напиши на книга и изпрати на църквите, що са в Асия: в Ефес и в Смирна, в Пергам и в Тиатир, в Сарди, във Филаделфия и в Лаодикия.

[1:12] И обърнах се да видя, отде иде гласът, който говореше с мене; и като се обърнах, видях седем златни светилника,

[1:13] а сред седемте светилника едного, подобен на Син Човечески, облечен в дълга до нозете дреха и препасан до гърдите със златен пояс;

[1:14] главата и космите Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му - като огнен пламък;

[1:15] нозете Му - подобни на лъскава мед, като в пещ нажежени, и гласът Му - като шум от много води;

[1:16] Той държеше в дясната Си ръка седем звезди, а от устата Му излизаше двуостър меч; лицето Му сияеше, както слънце сияе в силата си.

[1:17] Щом Го видях, паднах при нозете Му като мъртъв. Той тури върху ми дясната Си ръка и ми каза: не бой се; Аз съм първият и последният

[1:18] и живият; бях мъртъв, и ето, жив съм вовеки веков, амин; и имам ключовете на ада и смъртта..."

Ето тук са описани ОБРЪЩЕНИЕТО и ПОКАЯНИЕТО пред лицето на нашия Пимандър /Параклет, Утешителя, Първообраза ни, Другия в нас/

[borislavil]

Покаяние и смирение е едно и също.

Силвия, мисля че все пак би трябвало да се разграничат. Не мога да кажа, че по онова време, когато преживях покаяние, преливах от смиреност. Дори по - скоро обратното: имах огромен стремеж, огромна жажда да позная Бога, каквато малцина имаха, бях лидер. Но точно това ме правеше по - скоро горд, отколкото смирен. После преживях покаяние. За постигането му (Донке!) няма техника. Според мен, не е въпрос на техника, а на огнен стремеж, насочен към богопознание, на пламтящо от любов сърце. Да, покаянието е фундаментално, катарзисно преживяване, "фундаментален обрат" (Валентинус!), след който не можеш вече да бъдеш същият. Но това не означава, че ставаш съвършен. Не бих казал, че ставаш дори и смирен. Пътят до смирението е много дълъг, защото за нашето човешко, земно естество смирението не е привлекателно. Да, покаянието те заставя да опиташ вкуса на автентичното смирение, защото те изправя пред величието на Бога и на този необятен фон ти осъзнаваш колко си нищожен ("Блажени нищите духом"). Парадоксалното е обаче, че подобни върховни преживявания могат както да те смирят, така и да те възгордеят - да те накарат да си помислиш, макар и скришом, колко си велик, богоизбран, специален. Който от вас е вникнал достатъчно задълбочено в човешката природа, ще разбере за какво говоря. Затова е и много трудно, почти невъзможно, да намериш измежду хората постигнали, в една или друга област, много или значителни успехи, истински смирен човек. Да, той може да е чудесен актьор и да създава впечатлението, че е просто обикновен човек като вас, но вътре в него да живее скрита отровната змия на измамното самомнение, което ни казва, че сме по - добри, по - висши, духовно по - развити от другите.

[Диана Илиева]

Покаяние и смирение е едно и също.

Силвия, мисля че все пак би трябвало да се разграничат. Не мога да кажа, че по онова време, когато преживях покаяние, преливах от смиреност. Дори по - скоро обратното: имах огромен стремеж, огромна жажда да позная Бога, каквато малцина имаха, бях лидер. Но точно това ме правеше по - скоро горд, отколкото смирен. После преживях покаяние. За постигането му (Донке!) няма техника. Според мен, не е въпрос на техника, а на огнен стремеж, насочен към богопознание, на пламтящо от любов сърце. Да, покаянието е фундаментално, катарзисно преживяване, "фундаментален обрат" (Валентинус!), след който не можеш вече да бъдеш същият. Но това не означава, че ставаш съвършен. Не бих казал, че ставаш дори и смирен. Пътят до смирението е много дълъг, защото за нашето човешко, земно естество смирението не е привлекателно. Да, покаянието те заставя да опиташ вкуса на автентичното смирение, защото те изправя пред величието на Бога и на този необятен фон ти осъзнаваш колко си нищожен ("Блажени нищите духом"). Парадоксалното е обаче, че подобни върховни преживявания могат както да те смирят, така и да те възгордеят - да те накарат да си помислиш, макар и скришом, колко си велик, богоизбран, специален. Който от вас е вникнал достатъчно задълбочено в човешката природа, ще разбере за какво говоря. Затова е и много трудно, почти невъзможно, да намериш измежду хората постигнали, в една или друга област, много или значителни успехи, истински смирен човек. Да, той може да е чудесен актьор и да създава впечатлението, че е просто обикновен човек като вас, но вътре в него да живее скрита отровната змия на измамното самомнение, което ни казва, че сме по - добри, по - висши, духовно по - развити от другите.

Благодаря! Много хубаво изказване, помогна ми да си доизясня някои неща!

[Валентин Петров]

не е въпрос на техника, а на огнен стремеж, насочен към богопознание, на пламтящо от любов сърце.

Да, покаянието е фундаментално, катарзисно преживяване, "фундаментален обрат" (Валентинус!), след който не можеш вече да бъдеш същият. Но това не означава, че ставаш съвършен. Не бих казал, че ставаш дори и смирен. Пътят до смирението е много дълъг, защото за нашето човешко, земно естество смирението не е привлекателно.

Доста точно наблюдение, но противоречието може да се избегне.

Например стремежът към Бога е полезна амбиция.

Смирението трябва да се проявява към хората.

Много помага непрекъснатият контакт с напреднали търсачи на истината.

Тогава тъй като те са смирени, виждаме че ние които сме значително-по-зле сме просто отблъскващи когато проявяваме гордост.

Малки хватчици но помагат

Да, покаянието те заставя да опиташ вкуса на автентичното смирение, защото те изправя пред величието на Бога и на този необятен фон ти осъзнаваш колко си нищожен ("Блажени нищите духом"). Парадоксалното е обаче, че подобни върховни преживявания могат както да те смирят, така и да те възгордеят - да те накарат да си помислиш, макар и скришом, колко си велик, богоизбран, специален. Който от вас е вникнал достатъчно задълбочено в човешката природа, ще разбере за какво говоря.

Ами това не става по време на покаянието а след това почват тези нашепвания - и егото се опитва да използва всичко в своя изгода. Трябва да се наблюдава това спокойно и без отвращение.

Да се изтече и пътят нагоре продължава отново без проблеми.

Затова е и много трудно, почти невъзможно, да намериш измежду хората постигнали, в една или друга област, много или значителни успехи, истински смирен човек.

Да, той може да е чудесен актьор и да създава впечатлението, че е просто обикновен човек като вас, но вътре в него да живее скрита отровната змия на измамното самомнение, което ни казва, че сме по - добри, по - висши, духовно по - развити от другите.

Интересно че на запад мнозина успяват да запазят скромност и трезва представа какво точно представляват като ум, способности и т.н. Веднъж бяхме в компанията на премиера на Квебек на една училищна церемония. Скромно стоеше с телохранителя си сред всички. И хората също реагираха на присъствието му съвсем нормално. Според мен това е от възпитанието в млада възраст. Със самоконтрол може да се преодолее и по-късно. Голяма е ползата да сме по-често с хора които ни превъзхождат в някои отношения.

[Донка]

Изглежда Бог е дал на всеки правото и избора как да се обърне към него и как да стигне до покаянието си...

За моята лична съдба и обръщението към Бог, и покаянието никак не бяха огнен стремеж, нито жажда... за мен беше въпрос на оцеляване. Зад мен миналото ми беше пожарище, пред мен зееше пропаст.... Бог ми остави един само път - нагоре...

1) Обръщение – обръщение към Бога към духовния живот. Тя е от Бога. Човек не може да се обърне към духовния живот, преди Бог да го е събудил отвътре. Затова Христос казва: „Никой не може да дойде при мене, ако отец ми не го призове”. При тази първа степен, казва Учителя, се образува правилната връзка между физическото и астралното тяло.

Пътища и методи за влизане във връзка с Невидимия свят - Влад Пашов

Първо трябваше да осъзная бавно какво означава за мен Бог и защо и как се обръщам към Него... Клетка по клетка се налагаше да свързвам физическото и астралното тяло по новия начин след като през първата половина от живота си съзнателно или не бях разкъсвала тази връзка... Сега си давам сметка,че чувството за вина е било едно от "оръжията" с които съм я разкъсвала... Колкото напредваше процесът, толкова повече изчезваше вината, разочарованието от себе си, срамът, безнадеждността - на тяхно място бавно се раждаха детска радост, любов към всичко и всички - сърцето и умът ми се изчистваха от старите мисли и емоции. Но всичко това беше съвсем съзнателно, контролирано от нещо много силно и добро вътре в мен, което сега бе поело "кормилото" на живота ми от ръцете на личността, която не искаше да живее повече... И посрещането на изгрева (нещо отваряше очите ми навреме и ме изтикваше от завивките в гората), и молитвата, и книгите, които завладяха живота ми.

После усетих, че вече съм готова, имам достатъчно сили да :

Престават безплодните, убиващи жизнената енергия, мисловни превъртания на спомените и гледането под лупа на реалните и предполагемите последствия от "прегрешението". И закълнява новият Живот, който просто не може да не бъде различен от предишния.

Да, точно казано! Закълнява - и лесно може да залинее и да се върнем назад, замествайки покаянието с разкаянието. Сега пред очите ми това се случва с моя приятелка - не може и не желае да направи крачката - промяната на себе си. Казва,че тя заслужава любов и щастие такава каквато е, изкупила си е вината със страданията си вече и не тя, а другите трябва да се променят и Бог най-сетне трябва да и прати щастие по начина по който тя го иска...

2) Покаяние. След като се е обърнал човек към Бога, идва покаянието, т.е. човек прави равносметка на досегашния си живот и решава да живее по нов начин. Това е от човека.

Следвах Учителя и за мен покаянието наистина беше период на много бавна и старателна работа над равносметката, опознаването и промяната си - всъщност това беше почистване на истинското ми аз от пластовете предразсъдъци и зависимости - един по един изплуваха....Само че вече не изпитвах угризения, срам, вина, а радост, че осъзнавам и свалям поредната брънка от "оковите" си... И още изплуват от време на време, но вече много рядко и много малки остатъци...

3) Спасение. То е от Бога и това значи, че човек след като се е покаял и взел насока в живота си, има подкрепата на Разумния свят, за да използва разумно условията на настоящият си живот и да се повдигне в развитието си. При тази фаза се образува правилна връзка между астралното и умствено тяло на човека и с това се създават условия да може човек да хармонизира своите мисли и чувства. Тук човек се научава да мисли.

Ами сега се уча да използвам разумно условията на настоящия си живот... уча се да мисля... Може би преди бих твърдяла - ето това е покаяние - това не е.... Сега приемам,че всеки има свободата да достигне и изживее своите степени на развитие така, както е най-добре за него... Бог говори на всеки от нас на нашия език и се грижи за всеки по най-подходящия за нас начин. И като ни дава всичките си благословения, прилага и Любовта си да ни бъде вечен закон.

[Роси Б.]

Според мен покаянието, ако е истинско, отзнаменува края на живота във вина. Престават безплодните, убиващи жизнената енергия, мисловни превъртания на спомените и гледането под лупа на реалните и предполагемите последствия от "прегрешението". И закълнява новият Живот, който просто не може да не бъде различен от предишния. А пък ако покаянието не е истинско, чувството на вина остава, а новият живот не се появява...

От всичко, написано по темата до тук, това ми допада най-много.

Аз ще добавя само още някои подробности.Например в началото има осъзнаване,а в края има и прошка.Ако не прогледнеш, ако не видиш истинската ситуация около себе си, няма как да направиш равносметка.Ако не простиш на себе си и на другите около теб, не би могъл да живееш по нов начин.

[Станимир]

Покаянието отразява примиряването на човек със себе си, с миналото си, приемането на низшето аз такова каквото е. Идва един момент в живота на човека, когато той получава достъп до спомените от всичките си прераждания на земята. Тогава едва ли човек може да изпита нещо друго освен ужас от всички "нечовешки" постъпки, които е извършвал в миналото и които трудно може да възприеме, че са негово дело. Според мене истинско покаяние може да има единствено след този момент. Тогава човек ако иска да постигне цялостност, да запази връзката си с Висшето си "Аз", с душата, трябва да приеме нисшата си природа, вместо да я отрича, защото само така може да я трансформира; човек трябва да приеме миналото, да приеме последствията от своите действия отговорно и в смирение, а не като незаслужено наказание. Покаянието в случая е равносилно със стремежа тези постъпки никога повече да не бъдат повторени, с желанието да бъдат поправени, дори и с цената на саможертва.

[Ася_И]

"После, искате да оправите света. Казвате: „Ти си голям грешник, трябва да се покаеш.“ Покаянието се проповядва от 8 000 години. Все проповядваха: „Да се покаем, да се покаем!“ Нека сега носят това учение: сега е без покаяние! „Покай!“ Българинът казва: „Кай, кай“ (казва). Значи „Кажи, кажи.“ Кажи, че обичаш. Кажи, че любиш. Това значи: „Кажи, че любиш.“ „Кай, кай“ – кажи в себе си, че обичаш, и кажи, че любиш. Покай какво значи? – Ще му дадеш условия и възможности да се прояви. По значи ще му дадеш условия на житното зърно, да се прояви. Да се покаеш значи: дай на себе си условия любовта да се прояви. Любовта да се прояви в твоя ум, в твоето сърце. Туй значи да се покаеш. Сега турят, да се покаеш – да започнеш да тъжиш за миналото, че си правил прегрешения. То е друг въпрос."

Две врати за освобождение

[Станимир]

Хората са несъвършени. През живота си всеки е допускал немалко грешки. Сигурно и за напред ще е така. Човек трябва да приема себе си такъв, какъвто е, но в същото време той трябва да пази един висок идеал за своето бъдеще. Приемането на себе си, на слабостите си, не означава, че ние трябва да продължаваме да носим тази тежест със себе си. Покаянието е ценно само и единствено когато то води до промяна. Само и единствено тогава то е истинско. В противен случай нашето покаяние е една лъжа. Каква истина би имало в покаянието на един крадец, ако на следващия ден той открадне отново? Никаква. Щом липсва стремеж за промяна, това би било просто една лъжа или самоизмама. Покаянието не е с цел човек да се самообвинява и самонаказва, а да признае наличието на определен проблем в неговата психика, на дадено несъвършенство в мислите и постъпките му. Само признаването, че проблемът съществува, може да доведе до решаването му. Ако считаме себе си за безгрешни, как ще изправим действията си? Покаянието е признаване на нашите грешки и наред с това то е стремеж към тяхното неповтаряне, т.е. изправяне. Да, това е трудно – далеч по-трудно от представите на много хора за покаянието и прошката, но думите без дела струват малко. И ако човек не положи поне някакво усилие да промени негативното в себе си, то всякакво словесно покаяние е безсмислено. Желанието за промяна рано или късно ще доведе до промяна, стига да го има и да гори непрестанно.