Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Вярата


Ани

Recommended Posts

Какво мислите за Вярата? Първородната дъщеря на София (Мъдростта). Каква е разликата между Вярата в Разумното начало на Вселената и вярата на човек в себе си или други хора?

Явно, че за да премине човек към ученичеството е необходима Вяра. Ето какво казва Учителят в беседата Вяра – Великата майка.

Всички вие имате опитности за Вярата и затова няма да градите нова, а ще развиете тази, която имате, за да мине тя през нова фаза.

Следователно Вярата е първата стъпка по Пътя. Но на къде може да ни отведе тя?

Може ли Вярата да се превърне в суеверие, фанатизъм или дори скептицизъм? И ако може – кога става това?

Вярата не изключва знанието, но какво знание все пак?

Трябва да имате Вяра и Знание. Ако човек не знае, как ще се моли? Молитвата подразбира Знание. А има за какво да се молите: трябва да се молите да бъдете умни, добри, честни и справедливи.

Какво има предвид Учителят, казвайки:

Вярата на едно дете и Вярата на един светия се различават: Вярата на детето е в едно направление, а вярата на светията – в друго. И Ангелите имат Вяра, но тяхната е съвсем друга.

:hmmmmm:

Цитатите са от беседата Вяра, 5 март 1920 г., петък, 16 ч., София от книгата Великата Майка, цикъл от беседи пред духовна група от сестри(четвъртъчни беседи), 1917-1932г., изд. Бяло Братство,2006,София

Линк към коментар
Share on other sites

Бина, благодаря за темата!

Вярата е онова нещо в нас, което ни дава сили да вървим в живота си, да приемаме изпитанията и събираме знание. Може би знанието на детето е теоретично, събрано от заобикалящата го среда, за това и друга е вярата му. Но светията им други, реални знания за живота, изпитани и проверени.

Вярата, че всичко в живота е за наше добро помага да се справим с проблемите, да ги посрещаме разумно. Да извадим от тях положителен опит.

Да вярвам в Бога, значи и да вярвам в себе си! Да повярвам и в ближния си. С цялото смирение на което съм способна. И с молитва за проясняване и разбиране на Божията воля. Точно тази вяра ми е давала сили да се справям с изпитанията в живота си и благодаря на Бога за това!

Това е според мен :feel happy::wub:

Често онези, които следват окултната наука, но не са запознати с разните клонове на тази наука, като астрология, хиромантия, френология и др., не могат да си помогнат, когато ги нападне меланхолия или обезсърчение или една рязка промяна от едно състояние в друго. Например, ако някой минава от едно религиозно състояние в едно негативно състояние на Сатурна, той веднага ще се обезвери и за да се отклони ума му от тези отрицателни мисли, върху него трябва да действат магнетичните влияния на Слънцето, и той ще се хармонира. Някой казва: не вярвам в нищо. Но щом го извадите от това течение, ще каже, че се е заблуждавал. Защото в света има едно перспективно отклонение: можем да видим неща, които никак не съществуват и да ги считаме за реални. Там е опасността. А когато виждаме и самите реалностти, няма никаква опасност. (Беинса Дуно)
Редактирано от xameleona
Линк към коментар
Share on other sites

xameleona :thumbsup:

Виждам, че тази тема се дублира май с темата “Вярата всебе си”, открита в подфорума Разговор на други теми от Надежда. Не толкова по заглавие, колкото по мненията в нея. Така, че модераторите ако преценят могат да поставят моето мнение там.

Мисля, че има разлика между вяра в себе си и Вяра в Бога (Първопричината,Началото или както си го назовава всеки). Вяра в себе си е един от основните девизи на атеизма. Изпитала съм го. Стихотворението Вяра, на Вапцаров, което цитира Благост и което много харесвам, всъщност е писано точно за такава вяра. Или може би вяра в разни други обекти, като партия, държава, по-хубав живот, щастие и т.н. Но мен ме интересува Вярата в езотеричен смисъл.

Да вярваш в Бога,означава да вяраш в хората,да вяраш и в себе си.Просто е и неделимо.

Силвия

Дали винаги е неделимо? :hmmmmm:

Поне аз познавам доста хора, които не вярват в Бога, но вярват на себе си, на хората и ги обичат.

Вярата в себе си е равнозначна с вярата към Бог! Ако един човек не вярва, че е способен да постигне велики неща, то той същевременно не вярва достатъчно силно, че бог е с него. Когато човек усеща силно присъствието на Бог в себе си, той знае, че нищо не може да го спре!

Angell123

И с това мнение не мога да се съглася по същата причина.

Нима Луцифер не е вярвал в себе си? Според мен прекалено дори. :P

Много добри хора не вярват в Бога, поне на физическо ниво. Душите им знаят за Бога, но са заспали.

Сатаната, Луцифер, Ариман или както наричаме там падналите духовни същности, знаят за Бога, не са заспали (предполагам), но Вярват ли?

:hmmmmm:

Редактирано от Бина
Линк към коментар
Share on other sites

Бина, за това слагам и смирението, защото прекалената увереност води до самоувереност и гордост. Но, когато има вяра в Бога, вяра в себе си и вяра в ближния, значи идва и Любовта. Вяра и Сила без Любов не може.

Аз не съм привърженик на това, че щом вярвам в Бога, значи всичко ще постигна. Да, човек може да постигне всичко, но зависи накъде е насочил приоритетите си. Към придобиване на слава, власт, богатство или към богатствата на Духа...

Стихотворението Вяра е прекрасно. То олицетворява развитието на човека и стремежа на Духа. Живота ни дава механизмите на вътрешното израстване. Но не може без Вяра...

Какво ще остане от мене тогава?

Миг след грабежа ще бъда разнищен.

И още по-ясно, и още по-право –

миг след грабежа ще бъда аз нищо.

Може би искате да я сразите

моята Вяра във дните честити,

моята Вяра, че утре ще бъде

живота по- хубав, живота по – мъдър?

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! Не струва!

Тя е бронирана здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея - няма открити!

Няма открити!

Линк към коментар
Share on other sites

:feel happy: Хама! Всяка една дълбока вяра идва от духовната Вяра, даже при т.нар.- атеисти! Стихотворението илюстрира прекрасно точно това. Но и Бина има право, че разликата е в това дали се осъзнава тя като духовна Вяра, или не може да се разпознае като такава и тогава се проектира върху външни обекти или върху ограниченото его. В последния случай тя може да е и много опасна, "демонична", но пак зависи, как е насочена. Които преди казаха, че вярата в себе си предполага вяра и в Бог също са донякъде прави - ако качеството на тази вяра е съответно много високо и чисто, то е в състояние да преобърне егоцентризма в духовно откровение. :angel: Редактирано от Добромир
Линк към коментар
Share on other sites

  • 4 weeks later...

Какво е вярата? Непременно въпрос на упование в Бог или в религиозни доктрини? Необходимо ли е тя да се противопоставя на здравия разум и на рационалното мислене, или да се отърсва от тях? Дори за да започне да вниква в проблема за вярата, човек трябва да прави разлика между рационалната и ирационалната вяра. Под ирационална вяра разбираме вярата (в личност или в идея), която се основава на подчинение на определен ирационален авторитет. За разлика от нея рационалната вяра е убеждение, което се корени в личното изживяване на мисъл или на чувство. Тя не е първично упование в нещо, а сигурност и устойчивост като качество на нашите убеждения. Вярата е черта на характера, пронизваща цулата личност, а не толкова някакво специфично вероизповедание.

Рационалната вяра произтича от интелектуалната и емоционалната активност. Тя е важен елемент на рационалното мислене, което се предполага, че изключвма вярата. Как например ученият прави едно откритие? Дали започва експеримент след експеримент и събира факт след факт, без да има някакво виждане какво очаква да открие? Много рядко са минавали по този път откривателите във всяка област на науката. От друга страна, никой не е стигал да съществен извод само с помощта на въображението. ... Вярата е необходима на всяка крачка - от рационалното прозрение до формулирането на една теория. Вярата в прозрението като една рационална цел, вярата в хипотезата като възможно и приемливо предложение и вярата в окончателната теория, поне докето се постигне консенсус за нейната истиност. Тази вяра се корени в собствения опит, в убедеността в силата, наблюдението и преценката на даден човек. Докато ирационалната вяра е приемане на нещо за вярно само защото един авторитет или мнозинството твърди така, рационалната вяра се основава на самостоятелно убеждение, до което човек стига в резултат на собственото си творческо наблюдение и мислене, въпреки мнението на мнозинството.

Мисълта и преценката не са единствените области, където се проявява рационалната вяра. В сферата на човешките отношения вярата е неотменно качество на всяко по-голямо приятелство или любов. "Да вярваш" в друг човек означава да си сигурен в надеждността и постоянството на фундаменталните му позиции, в сърцевината на неговата личност, в неговата обич. Тук не става въпрос той да не променя мнението си, а да съхрани основните си мотиви като личност, например че уважението към живота и към човешкото достойнство е просто част от него самия, която не се променя.

В същия смисъл ние инане вяра н себе си. Ние съзнаваме съществуването на Аз-а, на сърцевината на нашата личност, която е неизменна и оцелява през целия ни живот, въпреки променущите се обстоятелства. ... Ако нямаме вяра в постоянството на нашето собствено Аз, чувството ни за самоличност ще бъде поставено под заплаха и ние ще изпаднем в зависимост от други хора, чиято одобрителна оценка става основа за нашето чувство за самоличност. Само човек, който вярва в себе си, може да вярва в другите, защото единствено той може да бъде сигурен, че утре ще бъде същият, какъвто е днес, и следователно ще участва и ще постъпва според очаквания от него начин. ... По отношение на обичта от голямо значение е вярата в собствената обич, в способността да вдъхнеш обич у другите и в нейната устойчивост.

Един друг аспект на вярата в едно лице е свързана с вярата в способностите на другите. Нейната съвсем първична форма е вярата на майката в бъдещето на новороденото - че то ще живве, ще расте, ще проходи, ще проговори. ... Може би най-същественото условие е оня човек, който играе най-важна роля в живота на детето, да вярва във възможностите на своята рожба. Тази вяра обуславя разликата между възпитанието и манипулирането. Възпитанието е идентично с подпомагане на детето да осъзнае своите възможности. Противоположното понятие е манипулиране, което се основава в отсъствие на вяра в развитието на способностите на детето и в убеждението, че то ще се развие правилно само ако възрастните му налеят в главата онова, което желаят, и потиснат у него нежеланите от тях импулси. Не е необходима вяра в робота, тъй като в него няма живот.

Кулминацията на вярата в другите е вярата в човечеството. ... Както вярата в дете, тя се основава на идеята, че човек притежава способности, с които при подходящи условия може да изгради обществен ред върху принципите на равенството, справедливостта и обичта. Той още не е построил такова общество и затова убеждението, че би могъл да постигне тази цел, изисква вяра. Както при всички случаи на рационална вяра, тази също не е самоизмама, а се основава на доказателства за постигнатото от човешкия род и на вътрешния опит на всеки човек, на собственото му чувство за здрав разум и обич.

...

Вярата изисква смелост, готовност да поемеш риска, да понесеш дори разочарование и болка. Който настоява, че безопасността и сигурността са най-важните условия за живот, той не е в състояние да вярва. ...

Комуто липсва вяра, той непрекъснато се тревожи за детето си, страда от безсъние или не е в състояние да върши каквато и да е творческа дейност; той е подозрителен, пази се от сближаване с други хора... Да държиш на преценката си за някого дори когато общественото мнение или непредвидени обстоятелства я опровергават; да отстояваш убежденията си дори когато те не са популярни -- всичко това изисква вяра и смелост. ...

На практика вярата и смелостта се пораждат в дребните неща на всекидневието. Първата крачка е да разберем къде и кога губим вярата си, за да прозрем през мотивацията, прикриваща обезверяването, да изясним кога човек действа под напора на страха и как се оправдава. Да разберем, че всяко предателство спряма нашата вяра ни прави по-слаби. ... Тогава човек също така разбира, че докато съзнателно се страхува от това да не бъде обичан, е обзет от реалния, но обикновено неосъзнат страх да обича. Да обичаш значи да бъдеш всеотдаен, да си напълно убеден, че твоята обич ще породи обич у любимия човек. Любовта е акт на вяра и оня, който има малко вяра, обича малко. Може ли да се каже нещо повече за ролята на вярата? Някой друг навярно би могъл, а ако аз бях поет или проповедник, също бих опитал. Всъщност обаче не съм и не мога дори да си позволя да кажа нещо повече за практическата страна на вярата. Сигурен съм, че всеки, който желае, може да се научи да вярва, тъй както детето се научава да ходи

Ерих Фром - Изкуството да обичаш, "Захари Стоянов" 1998 г. ISBN 954-9559-49-1 (има я и в Спиралата)

Линк към коментар
Share on other sites

Какво е вярата? Непременно въпрос на упование в Бог или в религиозни доктрини? Необходимо ли е тя да се противопоставя на здравия разум и на рационалното мислене, или да се отърсва от тях? Дори за да започне да вниква в проблема за вярата, човек трябва да прави разлика между рационалната и ирационалната вяра. Под ирационална вяра разбираме вярата (в личност или в идея), която се основава на подчинение на определен ирационален авторитет. За разлика от нея рационалната вяра е убеждение, което се корени в личното изживяване на мисъл или на чувство. Тя не е първично упование в нещо, а сигурност и устойчивост като качество на нашите убеждения. Вярата е черта на характера, пронизваща цялата личност, а не толкова някакво специфично вероизповедание.

Ерих Фром - Изкуството да обичаш

Всъщност тук възниква въпросът: вяря=здрав разум (рационално мислене)?

Можем ли да докажем реалности от нефизическия свят с нашия ум, изграден като инструмент за справянето ни в материалния свят?

Когато се говори за вяра, трябва да се конкретизира: за вяра в какво.

Да вярваш на даден човек , в съществуването на някакъв физически обек или закон е едно. Да вярваш в Бог, в това, че не си само материално тяло, а нещо повече, че съществува и друг свят освен заобикалящата ни материя е съвсем друго. Първият вид вяра може да се постигне с рационализъм, с възпитание, с опит. Вторият –мисля, че идва само по ирационален път или по пътя на интуицията. :hmmmmm:

Авторът казва, че рационалната вяра е убеждение, което се корени в личното изживяване на мисъл или на чувство. Да но не всеки има възможност на лично изживяване в сферите вън от физическия свят. Там рационалната ни мисъл е безсилна. Така поне на мен ми се струва?

Линк към коментар
Share on other sites

Щом нещо съществува, то може да бъде наблюдавано - пряко или косвено. Законите които управляват надземните светове не са по-различни от тези които управляват земния. Доброто навсякъде е добро, справедливостта навсякъде е справедливост, любовта навсякъде е любов. Ние не сме извън висшите светове. Наистина ние не ги виждаме и в действителност всякакви представи, които си създаваме за тях правим на базата на аналогии с нещо познато. При вярата в Бог е същото. Ние вярваме, че Бог съществува, защото с разума и сърцето си чувстваме, че в основата на всичко съществуващо стоят доброто, любовта и справедливостта. Ние чувстваме необходимостта от него, защото така ни сочи нашия опит във видимия свят. Това чувство идва в резултат на нашето собствено духовно развитие, то не е плод на случайност, а на многогодишни наблюдения и работа над себе си. Наистина човек може да повярва сляпо в съществуването на Бог и може би в повечето случаи вярата в Бог започва именно така, но резултатът почти винаги е, че богът в който вярваме по този начин е доста далеч от истинския. Масовото възприемане на Бог в различните религии е доказателство за това. Дори и авторитетът на който основаваме нашата вяра да има правилна представа за Бог ние няма да сме в състояние да го разберем. Богът в който ние ще повярваме няма да е същия в който вярва въпросния авторитет. Само човек изпълнил себе си с любов може да разбере, че Бог е Любов; само човек проявяваш винаги доброто може да разбере, че Бог е Добро; само човек основаващ действията си на справедливостта може да разбере Справедливостта стояща зад Божесвените Закони. Човек вярва в Бог защото чувства Неговата любов в себе си и в света. Същото е и с всичко останало. Всички добродетели в които вярваме, трябва поне до известна степен да сме ги развили в себе си и единствено като носители (поне отчасти) на тези добродетели ние можем да повярваме в Бог, като носител на същите добродетели в цялото Битие. Злият човек може искренно да вярва, че лошите му дела ще бъдат опростени, но това е пример за самозаблуда. Той може да вярва в Бог, но тази му вяра е безсмислена, доколкото той си е изградил погрешна представа за Бог и за живота по принцип. Разбира се в бъдеще ще му бъде предоставена възможност да поправи тази си представа и вярата му от ирационална постепенно ще прераства в рационална, наред с неговото собствено вътрешно развитие и преживения опит. Тук трябва да отбележа, че положението на атеиста не е много по-различно от това на вярващия сляпо в Бог. Дори и ако не вярва в Бог, но вярва в добродетелите, които Той представя, човек е много по-близо до Него, отколкото вярващия в Неговото съществуване, но потискащ всичко духовно в себе си.

Линк към коментар
Share on other sites

Само човек изпълнил себе си с любов може да разбере, че Бог е Любов; само човек проявяваш винаги доброто може да разбере, че Бог е Добро; само човек основаващ действията си на справедливостта може да разбере Справедливостта стояща зад Божесвените Закони. Човек вярва в Бог защото чувства Неговата любов в себе си и в света.

:thumbsup2:

"Мнозина смесват вярата с вярването. Това са два различни процеса. Вярата е положителен принцип, който изключва всякакво противоречие. В каквото вярва човек, това става. Във вярването не е така. Във вярването повечето неща не стават. "

"Само в Божествения свят човек запазва силата си. Каквато е силата му в началото, такава е и в края. Това значи да започне човек с добро и да свърши с добро; да започне с Любов и да свърши с Любов; да започне с вяра и да свърши с вяра. Човешкият и духовният свят, съединени в едно, образуват Божествения."

Из Вяра и вярване

Линк към коментар
Share on other sites

Щом нещо съществува, то може да бъде наблюдавано - пряко или косвено. Законите които управляват надземните светове не са по-различни от тези които управляват земния. Доброто навсякъде е добро, справедливостта навсякъде е справедливост, любовта навсякъде е любов.

:thumbsup1:

Ние не сме извън висшите светове. Наистина ние не ги виждаме и в действителност всякакви представи, които си създаваме за тях правим на базата на аналогии с нещо познато.

Пинципът на Хермес-Каквото горе,такова и долу!

Но понякога аналогията може и да не е вярна. В математиката например не винаги свойствата на безкрайните редове съвпадат с тези на крайните.

При вярата в Бог е същото. Ние вярваме, че Бог съществува, защото с разума и сърцето си чувстваме, че в основата на всичко съществуващо стоят доброто, любовта и справедливостта. Ние чувстваме необходимостта от него, защото така ни сочи нашия опит във видимия свят. Това чувство идва в резултат на нашето собствено духовно развитие, то не е плод на случайност, а на многогодишни наблюдения и работа над себе си.

Ако някой атеист прочете това, ще каже че си създаваме Бог по наш образ и подобие. :rolleyes:

Масовото възприемане на Бог в различните религии е доказателство за това. Дори и авторитетът на който основаваме нашата вяра да има правилна представа за Бог ние няма да сме в състояние да го разберем. Богът в който ние ще повярваме няма да е същия в който вярва въпросния авторитет. Само човек изпълнил себе си с любов може да разбере, че Бог е Любов; само човек проявяваш винаги доброто може да разбере, че Бог е Добро; само човек основаващ действията си на справедливостта може да разбере Справедливостта стояща зад Божесвените Закони.

Защо само? А не може ли да стане обратното. От вярата в Бога, а от там в съществуването на любов, доброта, справедливост, да се премине към стремеж за проява на тези качества във вярващия? Сещам се за Жан Валжан от "Клетниците". Мисля, че героят на Юго върви по пътя на ирационалната вяра. Приема авторитета на абата, който му помага и му показва силата на доброто. :hmmmmm:

Злият човек може искренно да вярва, че лошите му дела ще бъдат опростени, но това е пример за самозаблуда. Той може да вярва в Бог, но тази му вяра е безсмислена, доколкото той си е изградил погрешна представа за Бог и за живота по принцип.

Да с това съм съгласна. Към този тип вяра може да се причислят и камикадзетата, готови да убият и себе си и хиляди други хора в името на своя бог или идея.

Тук трябва да отбележа, че положението на атеиста не е много по-различно от това на вярващия сляпо в Бог. Дори и ако не вярва в Бог, но вярва в добродетелите, които Той представя, човек е много по-близо до Него, отколкото вярващия в Неговото съществуване, но потискащ всичко духовно в себе си.

:thumbsup2:

Относно вярата в Бога възниква един друг въпрос. Дали познанието ни носи вяра. Много често съм чувала от познати следната мисъл: Дяволът познава Бога, знае много по-добре от един човек за Него, но вярва ли в него? :rolleyes:

Ася, много интересни мисли си намерила. :feel happy:

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави...