Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Режисьорите, истинските познавачи на вътрешния свят на човека


Recommended Posts

За мен режисьорът е много особен вид човек ,с особени таланти и качества.

Майстори на пресъздаването на вътрешния свят на човека ,на неговата психология , емоции ,въжделения и философия .

Може би да си добър режисьор ,означава да си отличен психолог , философ и невероятно хуманен човек.

Добрите режисьори са онези ,които казват истината ,т.е. достатъчно убедителни са ,за да поднесат една истина .

Независимо дали ще бъде казана цинично ,критично ,смешно ,тъжно или иронично .

Ето какво споделя Рангел Вълчанов за киното , актьорите и собственото си изкуство :

""Първо, аз имам една такава теория или една такава приказка, че изкуство, което печели почести, губи честта си. Разберете ме в най-добрия смисъл на думата, защото обикновено наградите могат да разглезят човека, могат да го подведат, да го карат да се почувства много добър и затова казват, че награденият първи филм означава, че ще направиш много лош втори филм. Цялата практика го доказва, защото поради характера на нашата професия, ние сме поставени в положението да бъдем харесвани или не, и сме суетни... Все едно, че сме в някаква любовна игра и ако не ни харесват, ние започваме да капризничим. Не външно, а вътрешно. Ние се свиваме и преставаме да бъдем хора организирани и да имаме истински поглед върху света. Затова, ако нещо мразя в цялата история, това са наградите - ще преувелича малко тази тема.

Казвам, че нещата трябва да бъдат така... Човек, каквото и да почне – дали ще бъде битов случай или изкуство, аз защитавам една такава теза, така нареченото преувеличение. Примерът, който ще дам, е преувеличен, за да бъде разбран по-добре. Дето казват хората: не става дума за салата, а за са-а-лата, огромна салата. Като е просто салата, не я виждаш. И давам пример с моя внук, който един ден каза: "Вчера, деди, от гората излетяха седем риби, а пък други четири зелени отидоха да ги гонят горе към небето." Аз го гледам с недоумение и радост. А той казва: "Виж какво, всичко, което е на ужким, е най-хубаво, нали разбра, деди?"

Да, наистина, е най-хубаво. Думата "на ужким", всъщност, това е детското начало, а пък това детско начало трябва да го съхраним и то най-много в изкуството.

Тоест, учудването от всичко като че ли е най-доброто нещо. Колкото по-дълго човек запази учудването, толкова е по-добре. Да имаш учудване от съня, от шоколада, от това, че виждаш... истински да се зарадваш, а не да си мълчиш... Учудването като че ли е основа на много и много неща. И сред примерите, които човек може да даде, са тези награди. Наградите винаги, според мен, много или малко възпитават зле...

Иржи Менцел, когато получи "Оскар" за "Строго охранявани влакове", съвсем искрено ми каза, че този филм не е истинският и че това, че го награждават с "Оскар", е една случайност. Филмът, разбира се, беше много добър, но той си имаше свои собствени съображения. "Още повече, Рангеле, ти много добре знаеш какви филми има в Чехия, ненаградени, например филмите на Евалд Шорм!" Един Божи човек, пред който и Форман, и Немец, и Менцел, всички стояха с едно благопочитание, с най-дълбоко вътрешно въодушевление и респект към таланта му - всички му знаеха цената. Той не я знаеше, може би, но хората, които бяха около него, дълбоко го усещаха и признаваха, независимо от своята суета и своя егоизъм.

Така че, аз сега може би се разхвърчах много настрани, но започнах с въпроса за наградите, който е въпрос на възпитание и собствено отношение, което вие самите като хора би трябвало да си изработите, без да нарушавате, разбира се, собствената си конституция - човешка. Дали сте агресивни или примирителни, дали сте раними или обратно, няма никакво значение. Има такива универсални неща, според мен, които човек, ако ги вземе за правилни – като например, не пресичай на червено, не се радвай на нищо, което..., по-хубаво замълчи, отколкото да се изсилваш - ще бъде грешка.

Вие ще видите, че например Валери Петров е един от тия хора "над"... Вродено скромният човек, като думата скромен не значи безхарактерен - вие много добре знаете що за човек е, що за личност е той. Но понеже хората си живеем в един затворен свят, ние се учим един от друг, гледаме кой какво прави и в зависимост от нашето си състояние, ние си взимаме добрите или лошите неща, повече добрите неща, поне така са ни учили, нали?

* * *

Едно от нещата, които дълбоко се мъча да изповядвам, е, че младите хора по принцип винаги имат право, даже когато правят грешки. Бъдещето е тяхно и това, което правят, всъщност, е истинският прогрес. Забележете, само в младостта са ставали големите неща, а мъдростта след това ги е осъзнавала, формулирала по някакъв начин.

И ако вие внимателно се вслушате в гласа си и определите, така да се каже, вашия си портрет за света, а не имитирания, винаги ще имате право. И имате право. Затова, може би по тия причини, не съм се занимавал с преподаване. Страх ме е, да не би случайно да се опитам да манипулирам. Даже и сега, като говоря с вас, се страхувам да не би да ви отнема правото на ваш собствен поглед върху нещата. И в този смисъл смятам, че по-хубаво е човек да споделя, отколкото до преподава... Аз мога да си говоря за съмнението, но не за истината. Така че, иска ми се да ви чуя и като ви чуя, ще ми бъде по-приятно и по-лесно да говоря, а не да ви чета лекция или поучавам, защото не е възпитано... Не се притеснявайте, преодолейте тази цивилизованост, макар че аз се намирам в низината или във височината на своите години. Искам да ви кажа - колко е хубаво човек да има самочувствие...

* * *

Като правя филм, снимам някакъв епизод, дали имам усещането, че правя изкуство или просто някаква обикновена битова дейност? Като кажем "изкуство"... В "Немирната птица любов" имам епизод, в който Ицко Финци се мотае в една лента. В момента той снима реклами. Питат го какво прави. "Ами, занимавам се изкуство!" Рекламата се смята за висше изкуство, нали разбирате? Пак го питат: "А какво е това изкуство?" И той започва: "Изкуството е..." Знаете маниера на Ицко. "Изкуството е... изкуството е... хъм-м, хе-е, хъм-м, изкуството... Изкуството.., де да знаех какво е." А героинята казва: "А пък аз ще ти кажа: изкуството е онова, което не се яде." Искам да кажа, че когато човек започне да дава определение на неща от този характер, които са непреводими, които нямат собствена дума.... на такъв тип дейности, които не се поддават, според мен, на формулировки, просто е... Това са все неща в сферата на чувствено нерационалните. Изкуството - и то натам върви. Например някой се опитва да обясни каква е механиката на смеха, кое е смешното. И в инвалидна количка, и с патерици обикаля около това, но не може да каже за какво става дума... Трябва да го преживееш!... Защото много е глупаво да изскубеш тревата, за да видиш как тя расте. Тя вече престава да расте. Остави си я да расте... И, според мен, тая дейност, за която говорим, е нещо като... любовния живот на човека. Започва от въздишките, от пикаещите очи, които гледат неясно, от думите казани-недоизказани. След това преминаваме в стихове и понеже и това не достига, преминаваме към музиката, започва и мънкане, и всичко това се превръща в един свят, който не може да се формулира, а само изразява нещо като че ли извън него...

Ще отворя скоба. Илия Бешков казваше, че киното не е изкуство, а изотоп на изкуството. "Много е грубо - казваше, - за да бъде изкуство. То е комбинация от най-различни елементи и тая комбинация има претенция, че е изкуство. При нас такова нещо, такова животно няма." Разбира се, той беше краен и преувеличаваше... Между другото, тук колегите, които се занимават с кино, знаят добре, че всъщност киното е доста груба работа. Груба като занимание, но от резултатите могат да се получат трепети, които да те подведат, че не е кой знае колко сложно. А това не е така. Например метафората, която в литературата лесно може да я изразиш, в киното не можеш. Да кажем: "Човек лети като птица." Лесно му е на писателя, на поета. Написал го е - колко е хубаво. А сега, я заснеми "човек лети като птица"?! Идва ти на ум - една птица лети, до нея човек маха с ръце, после пак кадър - птица лети, и пак човек маха с ръце. И си казваш: "Тоя ахмак защо маха с ръце?" Не можеш да го докараш до тая метафора, която много леко става с думите, а в киното става грубо. Друга истина е чисто професионалната дейност, където с вдъхновение, прозрение и майсторлък трябва да преодолееш тази грубост, да направиш голямото овладяване на пространството. Такъв прецедент в световното кино, според мен, е Фелини, който най-майсторски успя да овладее квадрата, да раздвижи по една питагорова теорема фигурите си в съотношение на звук, изображение, характер...

За себе си мога да кажа, че изпитвам страшен страх, когато почвам да работя. Пълна каша е в главата ми и понеже знам, че е така, започвам да се разтрепервам и да се мъча да събирам отвсякъде аргументи, за да мога да отложа още малко, за да ми дойде в акъла за какво става дума. Почвам сънища, почвам бръщолевения, четене на книги, тръгвам след някаква музикална фраза - дано хвана някаква идея... И виждам, че всъщност аз съм се мъчел, както казва Бешков, да събирам, от разни места да скубя разни възгледи, за да мога да го докарам донякъде. И разбирам за себе си, че правенето на кино при мен е свързано с добре направени компромиси...

* * *

На въпроса ви какво става, когато приключат снимките и филмът заживява свой собствен живот... Когато се завърта последната ролка, последната репетиция, и се чуе и последната клапа "трак", когато приключи и мишунгът, и всичко е завършено, разбирам, че филмът спря, т. е. отиде си, той вече не е мой. "Ха, честито" - казваме ние и в момента аз се натъжвам. Защото филмът тръгва като някакво дете новородено - поемат го акушерките, само ти казват кой номер е детето и ако имаш кърма, да го храниш малко, дотук... Това чувство специално за мен е много тежко, защото знам какви хубави неща ми е донесъл - сприятелил съм се с хората, с които съм работил, какви предизвикателства съм имал... Ние работихме навремето на любовния принцип, т. е. обичахме си работата и така и не разбирахме какви пари получаваме, дали ги имаме, пък май и не получавахме. "Лачените обувки..." получи трета категория - 1200 лв. Толкова получих, няма значение, не ме интересува. Искам да кажа, че не това е било важно. Важното е, че се разделяш с нещо си. И то тръгва по свой собствен път и ти започваш да гледаш какво си родил. А си го обичаш, мама му стара, понеже е твое дете – може да е куцо, сакато, еднооко, но си го гледаш какво става. Забелязал съм, че когато най-много нападат, най-много се заяждат с моето дете, то ми става все по-скъпо и по-скъпо. Казвам си, горкото, какво стана, че не можа да стане така, както трябва да бъде. И то виновно ли за това ?...

* * *

Ама, каква радост аз съм имал от моите филми... Развил съм много силно чувство за мазохизъм....Всеки човек обича майка си и баща си. И аз обичам мама и татко. И понеже те са хора неграмотни, от село, аз ги водя на премиера на мой филм. Те са гледали само мои филми. Най-много три филма са гледали, повече не пожелаха да видят. Водя ги на премиерата на "На малкия остров". Аз тогава се бях оженил, от пет дена. Жена ми имаше едни големи очи, две очи едновременно, от тук до тук – значи, четири очи, и клепачите й така се вдигаха половин час и падаха така "как шорох ресниц"… С млечно бяло лице, беше много красива. Аз бях много влюбен и си бях изпочупил краката от спъване по нея в тротоари. Пишех писма, все едно, че съм пленник в Ленинград по време на блокадата. Жестока работа. Тя стоеше с една огромна шапка, като се оженихме, и мама стои, тя е като от земята направена, защото е селянка, и шапката на Саша, жена ми, стои над нея. Един фотограф снимаше и направи много голямо откритие – това лице бяло и това лице, на майка ми. Невероятно нещо. И те вървят достойно една до друга на премиерата. Свършва филмът и аз питам мама какво ще каже. Тя мълчи. А много е важно какво ще каже мама. После вика: "Е, па..." "Какво ти хареса?" "Ами, това водата дето шава, шава, като живо." Аз се изненадах: "А детето? А хареса ли ти как умират героите?" "Кое да ми хареса?" "Дето ги застрелват, дето умират героите." А тя: "Леле, майче, затова ли си учил...? Как умират... ти да беше показал хората да се женят, да се кръщенеят, па да пеят песни, па да си целинат ръце. Я това разбирам убаво. А това, че ще умрем, аз това го знам. Кажи ми как да живея." Искам да ви кажа, че това беше страшно респектиращо... От това по-късно се роди идеята за "Лачените обувки...". В него има една хипербола, в която жените си целуват ръце една на друга. Преувеличавах даже, само да си целуват ръце непрекъснато. Т. е. напускаш реалното, но казваш метафората за целуването на ръцете... После питах баща ми за филма. Той каза: "Е, хубаво е." "Откъде разбра?" "Така, като излизах, ония около мене викат хубаво е. Значи, хубаво е." А майка ми: "Он спа през цялото време, ще ми вика хубаво е..." Баща ми, защото е уморен, заспал на филма, естествено... Та това е част от радостта, за която говорим. Както и при "Слънцето и сянката". Имах съмнения към този филм и продължавам да имам . Ние сме говорили с Валери, че този филм не успях да го разбера, макар че го правих, макар че получи толкова много награди. А се оказа, че наградата си е награда, а твоето чувство си е чувство. А и публиката също като че ли не му обърна много внимание. Защото симбиозата между поезия и кино май не стана. Минаха осем години и организираха прожекция в университета. Гледаха го млади хора на вашата възраст и като започнаха да дерат филма - съсипаха го. И на мен ми стана страшен кеф. Най-после хората разбраха филма.

Така че - радостта от срещата с публиката... Аз нямам много добри срещи, имам много добър опит. И от тогава, как да кажа, като че ли развих чувство на мазохизъм. Като не го харесват и на мен вече ми е хубаво.

Много интересно, в момента, в който дойде публика и гледа филма, ти започваш да го гледаш с техните очи. И викаш: "Леле, колко е лошо, леле тук как не е станало... Ей сега това ще го отрежа." Не случайно Чарли Чаплин е събирал публика на филмите си преди да ги пусне на екран. По реакциите й той установява къде точно е сбъркал... По време на снимане аз не съм много сигурен и гледам как реагират хората наоколо, онези, с които работя. Шофьора, реквизитора гледам - не им е направило впечатление, и усещам, че май нещо не е наред... Актьорът, като играе пред камерата, иска да бъде харесван и в момента, в който свърши кадъра, гледа оператора. Ако лицето на оператора е усмихнато, той се радва и играе... Бате Димо, бог да го прости, беше феноменален. Той го имаше това – запазеното детско, радваше се непрекъснато, за разлика от други негови колеги, които гледат осветлението и пр., а не разбират, че ти установяваш контакт с човека отсреща. Като свърши кадърът, бате Димо отиваше: "Мама...", целува го по челото, а те всички почват да се радват, играят и всичко е както трябва. С лоши думи песни не стават...

http://www.filmmakersbg.org/art-culture-Rangel2.htm

Линк към коментар
Share on other sites

Ина, страхотна тема! Искуството е нещо в правенето на което не съм много добър - поне така си мисля. Но го оценявам с цяло сърце! Жалко, че в Б-я толков атрудно се правят филми -скъпичко идват добрите филми, дори да има идеи и добри сценарии!

Познавам едно момче, който професионално се занимава с направата на рекламни филми - е, не са игрални и кой знае какво не е от гледна точка на изкуството, но все е в бранша. Той казва : "В зависимост от режисьора от един и същ сценарий могат да станат сто различни филма!"

Та така за режисьора! Е, и без сценарий не може... Ако за капак има и 100 - 200 000 лева колкот оза направата на един нискобюджетен филм, нещата си идват на мястото ! :)

Линк към коментар
Share on other sites

  • 8 months later...

На днешната дата 16.01. са родени:

През 1953 г. - Росен Елезов, български режисьор. Автор е на редица телевизионни програми („Наблюдател“, „неВалидно“, „Очевидец“, „2 и 200“, „За вас, потребители“, „Никъде другаде“, „Шах и Мат“ и др.) и на повече от 20 рекламни и музикални клипа.

През 1957 г. - Иван Черкелов, български режисьор и сценарист. Син на актьора Георги Черкелов. Той е завършил кинорежисура във ВИТИЗ Кръстьо Сарафов през 1982 г. Дебютира с филма „Балада“ и игралния кинофилм „Парчета любов“ (1988 г.), който в анкетата на в. Култура през 1993 г. фигурира в десетката на най-добрите български филми за всички времена. Следват игралните филми „Търкалящи се камъни“ (1995 г.) и „Стъклени топчета“ (1999 г.), на които той е сценарист и режисьор. Филмите му са излъчвани многократно по БНТ. Участвал е в кинофестивали в Германия, САЩ, Канада, Франция, Индия и България.

Линк към коментар
Share on other sites

На днешната дата 17.01. са родени:

През 1880 г. Мак Сенет - американски актьор и режисьор. През 1912 г. организира компанията “Кийстоун”, в която започва системно производство на комедии, което полага началото на американската комедийна филмова школа. Създава оригиналния комедиен жанр “слапситки”, основан на традициите на мюзикхола и американския популярен театър. През 1915 г. създава фирмата “Трайенгъл” заедно с Томас Инс и Дейвид Грифит, в която продължава да снима комедии, а след ликвидацията й (1917 г.) работи и в други компании като режисьор и продуцент. От 1920 г. снима пълнометражни филми. Късометражният му филм “Схватка с риба меч” получава “Оскар”. През 1935 г. се оттегля от киното. През 1937 г. получава специален “Оскар” за цялостно творчество и принос за развитието на американската ексцентрична комедия. Умира на 5 ноември 1960

През 1902 г. Леонид Трауберг - руски сценарист, режисьор, изследовател и педагог. Учи в студия към Комичната опера в Петроград. През 1919 г. организира театрална студия в Одеса, а през 1921 г. заедно с Григорий Козинцев - Фабрика на ексцентричния актьор (ФЕКС). От 1924-1925 г. до 1945 г. работи в киното заедно с Козинцев. Първите им съвместни филми са “Похожденията на Октябрина” (1924 г.), “Дяволското колело” (1926 г.), “Шинел” (1926 г.), “С. В. Д.” (1927 г.), “Новият Вавилон” (1929 г.), “Сама” (1931 г.). Митологизация на Октомврийската революция Трауберг и Козинцев осъществяват в своята трилогия за Максим - “Младостта на Максим” (1935 г.), “Завръщането на Максим” (1937 г.) и “Виборгска страна” (1939 г.). Снима още “Актрисата” (1943 г.), “Обикновени хора” (1945 г., премиера 1956 г.), “Вървяха войниците” (1959 г.), “Мъртви души” (1960 г.), “Волният вятър” (1961 г.). Сценарист е на редица филми - “Болница” (1956 г.), “Две години над пропастта” (1967 г.) и др. Преподавател е в Ленинградския институт за сценично изкуство (1926-1934 г.), а през 1962-1968 г. ръководи Висшите режисьорски курсове в Москва. Автор е на книгите: “Как станах режисьор” (1946 г., съвместно с Григорий Козинцев), “Когато звездите бяха млади” (1976 г.), “Филмът започва …” (1977 г.), “Дейвид Уорк Грифит” (1981 г.), “Светът наопаки” (1984 г.).Умира на 14 ноември 1990 г.

Линк към коментар
Share on other sites

  • 3 weeks later...

На днешната дата 3 февруари е роден:

1909 г.

Андре Каят - френски режисьор, по професия адвокат. Работи като журналист и писател. През 1938 г. дебютира със сценарий за филма “Вход за артисти” в съавторство с Анри Жансон. Първата режисьорска работа на Каят е през 1942 г. - “Лъжелюбовница” по О. Балзак. Следващи негови екранизации са “Дамско щастие” (1943 г.) по Зола, “Пиер и Жан” (1943 г.) по Г. Мопасан, “Веронските любовници” (1949) г. по У. Шекспир. Популярност му носи “съдийската серия” филми, разкриващи пороците на френските съдопроизводство. Сценариите за тези филми пише в повечето случаи в съавторство с Шарл Спаак “Всички сме убийци” (1952 г.), “Преди потопа” (1953 г.), “Без да остави адрес” (1954 г.), “Черното досие” (1955 г.). В детективските филми и мелодрамите на 60-те год. Каят робува на умозрителни конструкции, “доказващи” относителността на всяка истина - “Брачен живот” (1964 г.), неизбежността на съдебните грешки - “Меч и везни” (1963 г.). Обръщането му към историческа и политическа тематика е белязано от двойственост - “Преход през Рейн” (1960 г.), непоследователност и спекулативно мислене - “Пътека към Катманду” (1969 г.). Най-добрите му филми са психологическите драми от 70-те год. - “Да умреш от любов” (1971 г.), “Няма дим без огън” (1973 г.), “Присъдата” (1974 г.), “Всеки си има своя ад” (1977 г.), “В интересите на държавата” (1978 г.), “Става въпрос за любовта” (1978), в които се прокрадва критика срещу обществените недъзи под формата на назидателно-морализаторски сюжетни конструкции.

s_257945f6.jpg

Линк към коментар
Share on other sites

  • 3 weeks later...

На днешната дата 21 февруари през 1893 - в Пенза се ражда руският кинорежисьор и теоретик и един от основателите на руската кинематография Всеволод Пудовкин (1893-1953). Учи в отделението за естествени науки на физико-математическия факултет на Московския университет, но заради избухването на Първата световна война не успява да завърши. На фронта е ранен и попада в плен, връща се в Русия през 1918-а, а от 1920-а учи в Госкиношколата. Още като студент (1925) работи в студио "Межрабпом", като актьор, сценарист и режисьор. През 1925-а излиза първия му филм, а големият успех идва с "Майка" по Горки. Сред другите му известни филми са "Завръщането на Чингиз хан", "Суворов", "Адмирал Нахимов", "Краят на Санкт Петербург" и др. Автор на три книги и множество статии по теория на киното.

200px-Vsevolod_Pudovkin.jpg

Линк към коментар
Share on other sites

Днес 24 Февруари са родени:

През 1912 г. Иржи Трънка - чешки режисьор и художник. Учи рисуване при Й. Скупа и в Пражкия институт за приложни изкуства. Той е основател на кукления “Дървен театър” в Прага (1936 г.). В началото на 40-те години е театрален художник. В киното е от 1945 г. Основоположник е на националната школа за куклена анимация и на детската художествена кинематография. Анимационни филми: “Как дядо посадил ряпа” (1945 г.), “Палавникът и есесовците” (1946 г.), “Животното и разбойниците”, “Подаръкът” (1946 г.). През 1947 г. режисира първия си куклен филм “Чешка година”, определен като епопея на националния живот. Куклени филми: “Славеят на императора” (1948 г.), “Принцът на Баяя” (1950 г.), “Старинни чешки приказки” (1953 г.). Претворява литературната класика: “Приключенията на храбрия войник Швейк” (1955 г.) и “Сън в лятна нощ” (1959 г.). Критикува и осмива технизацията на обществото в “Страст” (1961 г.) и “Кибернетична бабичка” (1962 г.). Иржи трънка умира на 30 декември 1969 г.

През 1924 г. Сидни Поатие - американски актьор и кинорежисьор. Участва във филмите - "На учителя с любов", "Познай кой ще дойде на вечеря" и др. През 2002 г. получава "Оскар" за цялостно творчество.

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

Днес, 8 март през 1922 г. е роден Евгений Семьонович Матвеев - руски режисьор и актьор. През 1940-1941 г. учи в актьорска школа при Киевската киностудия. На сцената е от 1946 г. От 1952 г. до 1968 г. е в Малий театър. Дебютира в киното през 1955 г. - “Добро утро”. Играе във филмите: “Търсачи” (1957 г.), “Разораната целина” (1960 г.), “Възкресение” (1962 г.), “Родна кръв” (1964 г.), “Ярост” (1966 г.), “Сибирячка” (1972 г.), “Укротяването на огъня” (1972 г.), “Емелян Пугачов” (1979 г.). Като режисьор дебютира през 1967 г. с филма “Цигани”. Други негови филми са: “Пощенски роман” (1970 г.), “Смъртен враг” (1972 г.), “Земна любов” (1975 г.), “Съдба” (1978 г.), “Особено важна задача” (1981 г.), “Луди пари” (1982 г.), “Победа” (1985 г.), “Завещание” (1987 г.), “Мястото на убиеца е свободно” (1990 г.), “Да обичаш по руски” (1995 г.), “Да обичаш по руски-2” (1995 г.), “Губернаторът” (1999 г.). Евгений Матвеев умира на 1 юни 2003 г.

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

Днес 22 март през 1905 е роден Пол Гримо - първият голям френски режисьор-аниматор. След Емил Рено той е един от тези, които освобождават националното кино от подражателстото на У. Дисни. Негови филми са "Търговецът на ноти" (1942 г.), "Малкият войник" (1947 г.), "Овчарката и коминочистачът" (1953 г.).

Линк към коментар
Share on other sites

  • 3 weeks later...

На днешната дата 7 април са родени:

През 1928 в Бронкс, Ню Йорк - американският режисьор, сценарист и продуцент Алън Пакула (1928-1998). Синът на полски емигранти завършва Йейл и всички очакват да поеме семейния печатарски бизнес, но той убеждава баща си да финансира филм и поема по пътя на продуцентството. Така се появяват "Fear Strikes Out", "Да убиеш присмехулник" (номинация за "Оскар" за най0добър филм, 1963) и др., преди през 1969-а да направи и режисьорският си дебют с "Стерилната кукувица". Следват и "Клуте", "Цялото президентско войнство" (номинация за "Оскар" за най-добър режисьор, 1977), "Изборът на Софи" (номинация за "Оскар" за най-добър адаптиран сценарий, 1983), "Невинен до доказване на противното", "По взаимно съгласие", "Версия "Пеликан", "Жив дявол" и др. Загива на 19.XII.1998 г. в Мелвил, Лонг Айлънд, Ню Йорк, при нелеп пътен инцидент - движеща се насреща му кола закача лежаща на пътя метална тръба, която излита и разбива предното му стъкло.

160px-Alan_J._Pakula.jpg

През 1939 в Детройт, щата Мичиган - Франсис Форд Копола - американският кинорежисьор, сценарист и продуцент, създал филми като сагата "Кръстникът" (1972, 1974, 1990), "Апокалипсис сега" (1979), "От сърцето", "Аутсайдерите", "Котън клуб" (1984), "Дракула", "Американски графити", "Патън", "Разговорът", "Каменни градини" и др. - общо 23 филма. Синът на създателят на филмова музика Кармине Копола и чичо на актьора Никълъс Кейдж завършва драма в "Хофстра юнивърсити" и киношколата при Калифорнийския университет. Пише и сценариите на "Най-дългият ден", "Великият Гетсби", "Париж в пламъци" и др. От 1963-а е женен за Елионор Копола, с която имат 4 деца - една от които - София, получи "Оскар" за своя "Загубени в превода" (2004), продуциран от него. Има общо 4 номинации за "Оскар" и печели наградата през 1971-а за сценарий за "Патън", през 1973-а за сценария за "Кръстникът" (поделена с Марио Пузо) и през 1975-а за режисурата на "Кръстникът" II.

160px-Francis_Ford_Coppola(CannesPhotoCall).jpg

Линк към коментар
Share on other sites

  • 1 month later...

На 28.05. през 1971 г. е починал Жан Вилар – френски актьор и режисьор. Роден е на 25 март 1912 г.

От 1932 г. учи в школата на Ш. Дюлен. Дебютира на сцената на театър "Ателие" в Париж, където се изявява и като режисьор. В периода 1945 г.-1951 г. играе и поставя спектакли в различни парижки театри. От 1951 г. до 196 г. е директор, актьор и режисьор на Националния народен театър в Париж. Развива идеите на Р. Ролан за народния театър, дава тласък за създаването и развитието и на други народни театри в цяла Франция. Като режисьор поставя предимно класически произведения, на които придава съвременно звучене. Сред по-известните му постановки са: "Ричард II" от Шекспир (1947 г., изпълнител и на гл. роля), "Смъртта на Дантон" от Бьохнер (1948 г., Робеспиер), "Сид" от Корней (1949 г., кралят), "Хенри IV" от Пирандело (1950 г., главна роля), "Дон Жуан" от Молиер (1953 г., главна роля), "Кариерата на Артуро Уи" от Брехт (1960 г., Уи), "Мир" по Аристофан (1961 г.) и др. От 1947 г. е несменяем ръководител на фестивалите за драматично изкуство в Авиньон. От 1946 г. се снима в игралното кино. Автор на книгата "За театралната традиция" (1965 г.).

Линк към коментар
Share on other sites

На днешната дата 29.05. през 1894 е роден американският режисьор от австрийски произход Джоузеф фон Щернберг. През 1914 г. той се мести в САЩ, където работи като монтажист, сценарист и асистент-режисьор. От 1925 г. започва работа като самостоятелен постановчик - “Ловци на спасение” (1925 г.), “Нелегалност”, “Нощите на Чикаго” (1927 г.), “Доковете на Ню Йорк” (1928 г.). В първите си филми Щернберг демонстрира умение за пресъздаване на реалистична атмосфера на действието, за композиране на кадъра и ръководство на актьорския състав. През 1930 г. световен успех и популярност му носи мелодрамата “Синият ангел”. Влиянието на този филм се чувства и в няколко от следващите - “Мароко” (1930 г.), “Обезчестената” (1931 г.), “Русата Венера” (1932 г.), “Шанхай експрес” (1932 г.), “Дяволът е жена” (1935 г.). Във всички тях участва Марлен Дитрих. Щернберг е сценарист, а понякога и художник на своите филми. Поставя още: “Делото на Лени Смит” (1929 г.), “Американска трагедия” (1931 г.), “Престъпление и наказание” (1935 г.), “Аз, Клавдий” (1937 г., който остава недовършен), “Сага за Анатахан” (1953 г.). Джоузеф фон Щернберг умира на 22 декември 1969 г.

Линк към коментар
Share on other sites

На днешната дата 4.06. през 1882 във Венеция е роден Фьодор Фьодорович Комисаржевски. Той е руски режисьор, педагог и театрален теоретик. Брат е на В. Комисаржевска. През 1910 г. организира студия, а през 1914 г. - театър “Комисаржевска” ,“Нов театър” и др. През 1919 г. емигрира. Умира на 16 април 1954 г. в Дарън, щата Кънетикът в САЩ.

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави...