Прехвърляне към съдържание


Снимка

България, днес


  • Заключена тема Тази тема е заключена
376 мнения в тази тема

#361 Ася_И

Ася_И

    Приятел на Портала

  • Участници
  • ПипПипПипПипПип
  • 2046 Мнения:

Публикувано: 24 май 2009 - 09:35

На 24 Май:

24 Май е празник на славянската писменост, на българската просвета и култура.
Той е празникът, който се чества от най-дълго време в близката ни история - 158 години.

Публикувано изображение

За първи път на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. Св. Кирил и Методий” в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров се организира празник на Светите братя Кирил и Методий - създатели на славянската писменост. През 1857 година този празник на Св. Св. Кирил и Методий започва редовно да се отбелязва в Пловдив, Цариград, Шумен, и Лом. Денят 11 май не е случайно избран от Найден Геров - това е общият църковен празник на двамата светии. Най-ранните данни за отбелязване на 11 май като ден на Светите равноапостоли и славянобългарски просветители Кирил и Методи датират от XII век, като те са признати за светци още в края на IX век. Поотделно паметта на Св. Кирил се отбелязва на 14 февруари, а на св. Методий - на 6 април (дните на тяхната смърт). Светият Всеруский Синод по повод празнуването хилядогодишнината на Моравската мисия на Св. Св. Кирил и Методий взема следното решение: `За спомен на хилядолетието, откакто първоначално бе осветен нашия бащин език чрез Евангелието и Христовата вяра, да се установи ежегодно, започвайки от тази 1863 г. 11 май, като църковен празник на преподобните Кирил и Методий!` След това празникът се чества във всички православни славянски страни. Общият празник на Св.св. Кирил и Методий се чества от българската църква и през следващите векове, а през Възраждането се превръща и в училищен празник на буквите, създадени от Кирил и Методий. Това тържество, изразявящо духовните въжделения на българите за църковна независимост, просвещение и националновъздигане. Празникът на Св. Св. Кирил и Методий се отбелязва през Възраждането не само в българските земи, но и зад граница - сред възрожденската ни имиграция в Румъния и Русия, сред българските студенти в чужбина, сред българите, заточени в Диарбекир. Възторженото честване от всички българи на празника на светите братя Кирил и Методий е свидетелство за жаждата на българина за просвета и наука, за национално самоопределение и бързо икономическо и културно възмогване. През 1892 г. Стоян Михайловски написва текста на всеучилищния химн, познат на всеки българин с първия си стих `Върви, народе възродени`. Химнът е озаглавен `Химъ на Св.св. Кирилъ и Методи` и включва 14 куплета, от които ние днес изпълняваме най-често първите шест. Панайот Пипков създава на 11.05.1900 г. музиката към химна. Ето първите два куплета от оригинала на химна с нормите на тогавашния правопис:

Публикувано изображение


Кирил и Методий са братя, създатели на славянската азбука, основоположници на славянската и българската литература, водили последователна борба за славянска църква и култура. Родени са в Солун. Баща им е помощник на солунския стратег (военен и административен управител). За детските им години почти липсват данни. От Панонските легенди и Житието на Кирил се знае, че Методий в продължение на 10 г. заема длъжността управител на една славянска област, разположена близо до Солун. След това заминава за манастира "Полихрон" в планината Олимп, където отначало е приет за монах, а след това става негов игумен. Кирил (Константин) показва още от дете голяма склонност към философията и поезията. Затова е изпратен да се учи в прочутата по онова време Магнаурска школа в Цариград. По време на следването си проявява своите големи дарования, които не остават незабелязани от цариградското правителство и Патриаршията. След завършването на школата остава в нея като преподавател по философия и като отличен познавач получава прозвището Философ. Благодарение на проявените си способности, макар и твърде млад, е натоварен с отговорна дипломатическа мисия при сарацините (851 г.) и при хазарите (860 г.), в която участва и брат му Методий. По време на своя престой в Херсон Кирил установява за пръв път контакт с руските славяни и изучил техния език. През 861 г. двамата братя се завръщат в Цариград, но не остават за дълго в него. Една година по-късно по молба на княз Ростислав (846-870 г.) двамата братя са изпратени във Великоморавия. За да се противопостави на силно проникналото немско политическо, културно и църковно влияние, княз Ростислав иска от византийския император подготвени учители по славянски език, които да проповядват между населението християнското учение на разбираем за него език. Кирил съставя нова азбука, предназначена специално за славяните, т. нар. глаголица. Тя е изготвена въз основа на гръцката и латинската азбука, като е съобразена с особеностите на славянския език. След това двамата братя пристъпват към превеждане на славянски език на най-необходимите за мисията им богослужебни книги. През 863 г. те се отправят за Великоморавия и се отдават на многостранна дейност. В продължение на три и половина години ограмотили голям брой ученици и с тяхна помощ превели значително количество богослужебни книги. Тази дейност обаче среща силна съпротива от страна на немското духовенство, което е привърженик на догматичната триезична теория, според която богослужението можело да се извършва само на три езика - еврейски, гръцки и латински. Поради това те отричали правото на Кирил и Методи да проповядват на славянски език и обявили тяхното дело за "еретическо". Под този претекст те възпрепятствали с всички средства дейността на двамата братя, наклеветили ги и пред римския папа. Кирил и Методи решават да заминат за Рим и пред самия папа да уредят възникналите спорове с немското католическо духовенство във Великоморавия. На път за Рим те минават през Панония (друго западно славянско княжество), където са посрещнати радушно от нейния владетел княз Коцел (отхвърлил също зависимостта си от немското католическо духовенство). Продължавайки пътя си, Кирил и Методи вземат участие в местния духовен събор във Венеция (867 г.), участниците в който са също така яростни привърженици на триезичната теория. Кирил влиза в спор с тях и като изтъква редица научни и исторически доводи, блестящо защитава правото на славяните да имат писменост на своя език. Към края на същата година двамата братя пристигат в Рим, където се явяват при новия папа Адриан II и пред него излагат някои свои искания: да бъде разрешено богослужението сред западните славянски народи на славянски език; някои от техните ученици да бъдат ръкоположени за свещеници; единият от двамата братя да бъде въздигнат за епископ и да им бъде позволено да управляват Моравската и Панонската църква самостоятелно, без намесата на немското духовенство. На свой ред те заявяват своята готовност да признаят върховенството на самия папа. Воден от желанието да задържи под свое влияние западните славянски народи и да не допусне като при българите да бъде изместен от Византия, папа Адриан II удовлетворява всички техни искания. Той признава официално славянските книги и правото на двамата братя да проповядват християнското учение на славянски език, като поставил само едно условие - в черквите Евангелието и Апостолът да се четат най-напред на латински език. Независимо от това условие победата на двамата братя е огромна. С удовлетворяването на техните искания е нанесен силен удар на немското католическо духовенство. Скоро след това Кирил се разболява и през 869 г. умира в Рим. Преди смъртта си отправя молба към своя брат да продължи започнатото дело. В изпълнение на неговия завет Методий се завръща в Панония и се отдава изцяло на проповедническа и книжовна дейност. През 870 г. княз Коцел е заменен от княз Святополк, който изпада под силното влияние на немското духовенство и то засилва своята борба против Методий и неговите ученици. Скоро Методий е затворен в един баварски манастир и освободен през 873 г. след намесата на папата. Въпреки това борбата против него не е прекратена. През 882 г. Методий предприема едно кратко пътуване до Цариград и отново се връща в Панония. Независимо от неблагоприятните условия той не се отказва от своята дейност и до края на живота си продължава да се занимава с книжовна дейност. Успява да завърши превода на свещените книги, които са необходими за проповедническата дейност на неговите ученици. През 885 г. той умира и е погребан във великоморавската столица Велеград. След неговата смърт немското духовенство предприема жестоки репресии над учениците му. Част от тях са избити, други затворени, а трети били принудени да търсят спасение чрез бягство вън от пределите на двете западни славянски княжества. Някои от тях - Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий, намират подслон в България, където са приети с голямо внимание от българския владетел княз Борис I (852-889 г.), който им предоставя прекрасни условия, за да продължат делото на своите учители.

Създаването на славянската писменост е най-значителното дело на Кирил и Методий. Посредством нея става възможно и създаването на славянската култура. Славянската азбука се превръща в едно от най-силните оръжия на славянските народи против опасността от немско-византийската им асимилация. Наред с византийската и латинската култура бил открит широк път за развитието и на славянската култура. Това разкрива пред славянските народи широк простор за тяхното бъдещо културно развитие. Със създаването на славянската писменост те получават още и възможността да се приобщят към културата на другите народи. Благодарение на активната дейност на учениците на Кирил и Методий в България тя се превръща в първия славянски културен център през средните векове, откъдето славянската писменост и книжнина получили разпространение и в другите славянски народи.
24 май е ден на българската просвета и култура и на славянската писменост. Официален празник посветен на делото на Светите братя равноапостоли Кирил и Методий, създатели на славянската писменост.

През 1914 г. е регистриран спортен клуб "Левски" в София. Спортен клуб "Левски" - София е основан през 1911 година от група ученици на Втора мъжка софийска гимназия, като основният практикуван вид спорт е футболът.
Клубът е регистриран официално на 24 май 1914 година. Наименованието на клуба в памет на Апостола на свободата Васил Левски е предложено от един от основателите му Борис Василев (Боркиша). На 3 пъти по време на тоталитарния комунистически режим името на клуба е насилствено променяно от 1950 до 1957 г. - на "Динамо", от 1969 до 1985 г. - "Левски - Спартак" (след обединението с клуба на столичния "Спартак") и от 1985 до 1989 г. на "Витоша". Значката на клуба е по проект на Минчо Качулев и е изработена през 1922 г. Първият химн на клуба е създаден през 1924 г. по текст на Д. Симидов, а мелодията е композирана от Христо Маников. Основните цветове на клуба първоначално са жълтият и червеният, а от 1920 г. за основен цвят е приет синият. Първото официално избрано ръководство на клуба през 1914 г. е в състав: Владимир Григоров (Валдиса) - председател, Георги Манолов - подпредседател, Крум Динков - секретар, Борис Василев - касиер, Стефан Тошков и Атанас Янков - членове и Костадин Манолов - домакин. През първите години след 1914 г. футболният тим на Левски е имал следният основен състав : К. Григоров - вратар; К. Манолов и К. Динков - бекове; К. Апостолов, С Стоянов и Б. Василев - халфове; В. Григоров, Ц. Генев, П. Стоянович, Г. Манолов и Д. Сираков - нападатели. Първият капитан на тима е С. Стоянов. Първоначално клубът не е имал свое игрище и провеждал тренировките си на празното място, наречено "Могилката" (днес там е изграден НДК), в последствие на плаца на 6-ти пехотен полк. Едва през 1924 г. Софийската община отпуска място за игрище на клуба, чийто строеж завършва през 1933 г. Днес на това място се намира националният стадион "Васил Левски". На първият си официален мач през 1914 г. Левски губи от столичния ФК 13 с 0:2. До 1921 г. в България не се провежда организиран футболен шампионат. Едва през лятото на 1921 г. след създаването на Софийска спортна лига (ССЛ), която обединява 11 клуба от София, започва официалният шампионатен летопис на "сините". На първият шампионатен мач за сезона 1921/22 г., който се играе на 18 септември 1921 г., Левски побеждава столичния Атлетик с 3:1.

През 1921 г. в редовете на ученическата манифестация в София е хвърлена бомба. В отговор са запалени партийни клубове на БКП.

През 1928 г. се провежда учредителна конференция на Работнически младежки съюз (РМС) към Работническата партия. Младежка организация, обединяваща трудовата младеж, е образувана е през 1928 г. по инициатива на БКП (т. с.) като легална проява на Българския комунистически младежки съюз. На учредителната си конференция в София, проведена на 28 май 1928 г. , приема устав и избира Централно настоятелство. В него влизат: Н. Иванов, П. Станчев, Ат. Трайков и др. Върху дейността на РМС по време на второто сговористко правителство (1926–1931 г.) отражение дава левосектантският курс на БКП. РМС първоначално се отказва от по-тясното сътрудничество с други младежки организации, но през лятото на 1933 г. заедно с представители на ЗМС образува Централна младежка антивоенна комисия за подготовка на Световния младежки конгрес за мир в Париж. След държавния преврат на 19 май 1934 г. РМС е забранен. Организацията преустройва своята дейност на нелегална основа. През 1936 г. е образуван Младежки конституционен фронт, който обединява младежите за борба за възстановяване на Търновската конституция и запазване на мира. В него се включват най-масовите политически младежки организации: РМС, ЗМС, ССМ, Демократичният младежки сговор "Ляпчев", Радикалният, Либералният и Демократическият младежки съюз. През този период РМС засилва своята дейност сред младежта и увеличава числения си състав. През 1938–1939 г. се слива с БКМС и взема активно участие в съпротивителното движение в България 1941–1944 г. В борбата загиват изтъкнати негови дейци и ръководители като: Й. Николова-Чанкова, А. Антонов, Ал. Димитров, Св. Русев и стотици др. На 9 септември 1944 г. РМС взема участие в свалянето на правителството на К. Муравиев и установяването на отечественофронтовска власт. Негови членове участват във войната за окончателния разгром на хитлеристка Германия. Със свои представители РМС се включва в Централната младежка комисия при Националния комитет на Отечествения фронт. В него с равен брой членове са представени ЗМС, ССМ, МНС "Звено" и по един представител на масовите организации. През декември 1947 г. се създава Съюз на народната младеж, в който се обединяват РМС, ЗМС, ССМ, МНС "Звено", младите радикали и масови организации. С образуването на новата младежка организация РМС преустановява своето самостоятелно съществуване.

През 1936 г.
е оформена опозиционна група от дейци на забранените партии - "Петорка", в която влизат Димитър Гичев (БЗНС “Врабча 1”), проф. Георги Данаилов (Демократически сговор), Боян Смилов (Националлиберална партия), Кръстьо Пастухов (БРСДП) и проф. Георги Генов (Радикална партия). На 29 май техният меморандум за възстановяване на конституционното управление е връчен на царя, а на 31 май е публикуван в белградската преса.

През 1941 г.
започва да излиза вестник "Целокупна България" - информационен и обществено-политически вестник. Излиза в Скопие. Директор е Н. Коларов, а редактор Г. В. Георгиев. Изданието е предназначено за българите от Вардарска Македония.

Публикувано изображение


През 1975 г. пред Народната библиотека в София е открит Паметникът на Св. св. Кирил и Методий.

През 1980 г. в Националния академичен театър за опера и балет е представен спектакълът "Дон Карлос" с участието на Николай Гяуров и Мирела Френи.

Публикувано изображение

Николай Георгиев Гяуров е български оперен певец, бас. Роден е на 13 септември 1929 г. в с. Лъжене, днешен квартал на Велинград. Учи пеене в Държавната музикална академия в София при проф. Хр. Бръмбаров. След това - в Ленинград (днешен С. Петербург) и завършва Московската консерватория в класа на проф. Р. Алиерт-Хасина. Дебютира в Софийската народна опера с ролята на Дон Базилио ("Севилският бръснар" от Дж. Росини). Солист на Болшой театър в Москва (1957-1958 г.), първи бас на миланския театър "Ла Скала" (от 1961 г.). Солист е на най-големите и известни световни оперни театри в света. Има много записи на отделни роли и цели спектакли на грамофонни плочи. Репертоарът му включва всички известни басови партии, в които се изявяват възможностите на неговия изключителен глас и таланта му на актьор. Носител е на Международната награда за изкуство "Златният стрелец" (1978 г., Италия), "Комендаторе д’Италия" (1975 г.), Кавалер на ордена на Почетния легион (1991 г., Франция), "доктор хонорис кауза" на Музикалната академия "П. Владигеров" в София (2000 г.). Николай Гяуров умира в Централна Италия на 74 години на 2 юни 2004 г. Той е надживян от неговата съпруга, италианката Мирела Френи, която е сопрано.

През 1998 г.
ЮНЕСКО публикува тревожен доклад за състоянието на образованието в Източна Европа. Рязко са намалели средствата за образование, като за пример е дадена България с двукратно намалено финансиране на образованието.

През 2006 г. ЦСКА побеждава “Черно море” с 3:1 и печели Купата на България по футбол. Точни за “армейците” са Емил Гъргоров (12’ и 28’) и Гийом да Заади (34’). До почивката ЦСКА прави резултата класически. На полувремето фенове на двата отбора се сбиват, но след намесата на полицията на стадион “Васил Левски” е въведен ред.


Родени:
През 1897 г. - Лазар Станев - политически деец, учител, журналист.

Роден е в с. Торос, Ловешко. Завършва Институт за прогимназиални учители във Враца и наред с учителската си професия се включва дейно в обществено-политическия живот на страната. През 1922 г. влиза в редовете на Българския земеделски народен съюз. След държавния преврат на 9 юни 1923 г. е лишен от учителски права, преследван, затварян и малтретиран. Въпреки това работи активно за възстановяването на БЗНС и ратува за изграждане на единен фронт между земеделци и комунисти. След атентата от април 1925 г. отново е арестуван и осъден на смърт, но през 1926 г. е амнистиран. Продължава политическата си дейност и се изявява като един от най-видните дейци на земеделската левица. През 1927 и 1928 г. е неин представител в Селския интернационал (Крестинтерна) в Москва. През 1931 г. влиза в редовете на Работническата партия и от нейно име е избран за депутат в ХXIII Обикновено народно събрание. Поради влошаване на здравословното му състояние през 1934 г. заминава да се лекува в СССР. Присъства на VII конгрес на Коминтерна (1935 г.), завършва и Международната ленинска школа (1936 г.). Завръща се в България и поради новите преследвания срещу него е принуден да мине в нелегалност. Избран е за член на ЦК на РП, но скоро след това умира в София. Като журналист участва в редактирането на печатния орган на земеделската левица. Автор е на публицистични съчинения.

През 1908 г. - Здравелин Петко (псевдоним на Петко Михайлов Здравков) – български писател.
През 1932 г. той завършва право в СУ ”Св. Климент Охридски” . От 1930 г. е член на легалната РП и на БОННС. Като съдебен изпълнител защитава безплатно комунистическите политзатворници. След Деветосептемврийския преврат 1944 г. заема отговорни обществени постове. Автор е на стихове, разкази, драми, работи в областта на документалистиката и публицистиката. Книгата му "Един прокурор разказва" (1969 г.) е основа на игралния филм "Авантаж" (сценарий Р. Чанев и Г. Дюлгеров). Пише и произведения за деца.

През 1932 г. - Кирил Борисов Серафимов - български инженер, учен космофизик, академик (1984 г.)

Публикувано изображение

Член-кореспондент (1977 г.), член на Международна астрономическа академия в Париж (1984 г.). През 1957 г. завършва Техническия университет в София, специализира в Института за земен магнетизъм и йоносфера и разпространение на вълните при Руската академия на науките в Москва (1958 г.), д-р на физико-математическите науки (1969 г.). Дълги години работи в Геофизическия институт при БАН, научен секретар на БАН (1973-1977 г.). в периода 1974-1986 г. е директор на Централната лаборатория за космически изследвания. Работи по проблемите на космическата физика и космическото уредостроене. Автор е на много студии, научни публикации и на монографиите “Физика на средната атмосфера” (на руски език, 1970 г.), “Космически радиоелектронни системи” (1973 г.), “Космически изследвания в Б-я” (на руски език 1979 г.), “Соц. интеграция в космоса” (1983 г.), “Б-я и космосът” (1979 г.), “Космически радиоелектронни системи” (1973 г.) и др. През 1984 г. получава орден “Г. Димитров” .

През 1934 г. - Кирил Господинов - български театрален и филмов актьор.

Публикувано изображение

Участва във филмите: "Шведски крале" (1968 г.), "Тримата от запаса" (1971 г.), "Момчето си отива" (1972 г.), "Анто и милиционерът" (тв, 1973 г.), "Не си отивай!" (1976 г.), серията за Баш майстора (тв, 1974-1983 г.), "Кратко слънце" (1979 г.), "Бон шанс, инспекторе" (1983 г.), "Петък вечер" (1987 г.), "О, господи, къде си?" (1991 г.), "Вчерашни целувки" (2001 г.), "Каталии" (тв, 2001 г.).


Починали:
През 1876 г. - Георги Бенковски.

Публикувано изображение

Загива в местността Костина, Тетевенско. Георги Бенковски (истинско име: Гаврил Груев Хлътев) e виден български революционер, един от ръководителите на Априлското въстание 1876 г. Роден е в Копривщица. Първоначално учи в основното училище в родния си град. След смъртта на баща си, Бенковски става най-напред терзийски и абаджийски чирак, а след това се занимава с търговия. През 70-те г. на XIX в. се озовава в Букурещ, където попада в средата на българската революционна емиграция. Запознава се с революционно-демократичните идеи на Васил Левски и Христо Ботев. Във връзка с подготовката на Старозагорското въстание 1875 г. е включен в групата на Ст. Заимов, на която е възложена задачата да подпали Цариград. По това време той приема името Бенковски, което преди това е носел един полски емигрант. След неуспеха на Старозагорското въстание той се завръща отново в Румъния и взема участие в подготовката на Априлското въстание. Определен е от Гюргевския революционен комитет за помощник-апостол на IV - Пловдивски, революционен окръг. В началото на 1876 г. заедно с П. Волов се прехвърля в България и пристъпва към трескава дейност в определения му район: основава комитети, грижи се за набавяне на оръжие, организира тайна комитетска поща и пр. На Оборищенското събрание 1876 г. Бенковски се налага като най-ярка личност; по негово настояване на апостолите е дадено пълномощие да ръководят въстанието; застава начело на комисията за изработване на конкретен план за действие и пр. След преждевременното избухване на въстанието в Копривщица Бенковски дава сигнал за неговото обявяване в Панагюрище и в целия революционен окръг. Чрез специални куриери отправил апел и до другите революционни окръзи да последват примера на панагюрци. За по-голяма подвижност из района на IV революционен окръг той организира специална конница, наречена "Хвърковата чета", която обикаляла различните въстанически пунктове и окуражава въстаналото население, води сражения с башибозушките потери. След разбиването на въстаниците на връх Еледжик и в Панагюрище се отправил с група свои другари към Стара планина с намерение да се прехвърли в Северна България и там да се свърже с останалите революционни окръзи, като вярвал, че те също са въстанали. В случай че те не се вдигнат на борба, възнамерява да премине в Румъния, да организира нова чета и да се върне отново в България, за да продължи борбата. В Тетевенския балкан, край с. Рибарица, Бенковски и придружаващите го няколко души били предадени от местен овчар на турските власти. При преминаването на р. Костина Бенковски е убит от засада.

През 1929 г. - Алексей Иванович Соболевски - руски славист, член на БАН.
Професор по история на руски език в Петербургския и в Киевския университети. Неговите “Лекцiи по исторiи рускаго язûка” (1888 г.) претърпяват няколко издания и са признати за класически. Изучава старата руската ръкописна книжнина, която е тясно свързана и със своя първоизточник – старобългарската писменост. Постепенно се задълбочава в нея и става неин добър познавач, за което свидетелстват многото му монографии, като: “Стихотворенiе Константина Болгарскаго”, “Кирило-Методиевскiе вопросû” (1883 г.), “Церковно-славянскiя текстû моравскаго произхожденiя” (1900 г.), “Древнiй церковно-славянскiй язûк, фонетика” (1891 г.) и др.

През 1988 г. - Серафим Северняк (псевд. на Серафим Николов Серафимов) - български писател, публицист, журналист.

Роден е на 10 юли 1930 г. в с. Горна Липница, Великотърновска област.През 1951 г. завършва специалност “Българска филология” в СУ” Св. Климент Охридски”. Заместник-главен редактор на сп. “България” (издание на БТА за чужбина, 1952 г.), кореспондент във в. “Лит. фронт” (1953-1956 г.), редактор в сп. “Пламък” (1956-1962 г.), драматург на ДМТ “Стефан Македонски” (1962-1964 г.) и на Сатиричния театър в София (1964-1966 г.), главен редактор на редакция “ЛИК” в БНТ (1966-1970 г.), първи зам.-главен редактор на в-к “Литературен фронт” (1971-1975 г.), главен редактор на сп. “Отечество” (1975-1988 г.). Дебютира във в-к “Литературен фронт” с разказа “Син” (1948 г.). Автор е на книгите “Стопани” (разкази, 1952 г.), “Свои хора” (разкази и фейлетони, 1954 г.), “Десет разказа” (1957 г.), “От нашия кореспондент” (1959 г.), “Златното сияние” (есета, 1961 г.), “Привечер” (разкази, 1962 г.), “Ракетите, спътниците и ти” (в съавт., 1964 г.), “Ветрило на санталово дърво” (разкази, 1966 г.), “Законът на всяка земя” (разкази, 1967 г.), “Криле” (повест, 1967 г.), “Между розата и лъва” (художествени пътеписи, 1969 г.), “Ден днешен” (съавт., 1971 г.), “Охридска балада” (повест, 1971 г.), “Бели грижи” (разкази, 1972 г.), “Квадратна вселена” (худ. пътеписи, 1972 г.), “Книга за Септември” (док. повест, 1973 г.), “Филипики и пристрастие” (есета, 1976 г.), “Когато розите стават звезди” (1979 г.) , “Изкачване на Еверест” (есета, 1980 г.), “Земя, отрупана с история” (1981 г.), “Чудомир” (1983 г.), “Сев. дърворез. Есета” (1985 г.), “Зелено небе” (роман, 1986 г.), “От Горна Липница до Монтевидео” (1986 г.), “Свободният преди Освобождението. Документална кн. за В. Левски” (1987 г.), “По острието на бръснача. Есета” (1987, 1990 г.), “Рози сред звездите” (1988 г.), “Ако ти не изгориш, ако аз не изгоря… Есета” (1988 г.), “Ветрило” (разкази, 1990 г.) и др.
  • 0

За да се освободите от дявола – усмихнете му се – няма да знае какво да прави.

#362 Ася_И

Ася_И

    Приятел на Портала

  • Участници
  • ПипПипПипПипПип
  • 2046 Мнения:

Публикувано: 25 май 2009 - 00:38

На 25 Май:
През 1856 г. под ръководството на Иван Кулин и Димитър Петрович в района на Северозападна България избухва въстание, наричано Димитракиева буна.

Публикувано изображение

Подготовката за въстанието започва още преди края на Кримската война, но организаторите смятат, че с въоръжени акции ще привлекат вниманието на великите сили към българския политически въпрос. Според предварителния план въстаниците трябва да нападнат Белоградчик, но вследствие на предателство турските части успяват да ги обкръжат и разбият. Димитър Петрович съумява да се измъкне от обсадата и с още около 20 души преминава в Сърбия.

През 1872 г. Екзархийският съвет утвърждава Иларион Макариополски за търновски митрополит. Същия ден на тържествена служба Антим І ръкополага Доситей за самоковски митрополит.

През 1876 г. Христо Ботев отпътува от Букурещ за Гюргево.
След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. След избухване на Априлското въстание през 1876 г. Христо Ботев застава начело на чета, която преминава в България, за да окаже помощ на въстаналия български народ. При неколкодневни тежки боеве той е убит, на 20 май 1876 г. (по нов стил-1 юни), в подножието на връх Камарата във Врачанския балкан.

През 1908 г. са проведени избори за Четиринадесетото ОНС.

Публикувано изображение

Спечелени са от управляващата Демократическа партия, на която са отредени 166 от 203 места. Четиринадесетото ОНС е открито на 15 юни 1908 г. За председател е избран Христо Славейков, който впоследствие е заменен от д-р Петър Ораховац след 15 октомври 1910 г.

През 1916 г. официално се приема на служба в българския флот първата подводна лодка.

През 1919 г. в София е проведена конференция на Добруджанската организация, която издига идеята за автономия на Добруджа с оглед присъединяване към България. На 30 май за автономна Северна Добруджа се изказва и Централният добруджански народен съвет във Варна.
С подписания на 7 май 1918 г. Букурещки мирен договор между Румъния, от една страна, и Германия, Австро-Унгария, България и Турция – от друга, България си връща Южна Добруджа в Санстефанските граници, като в Северна Добруджа е установено съвместно владение (кондоминиум) на Централните сили, в което доминира Германия. Предаването на кондоминиума на България става основна външнополитическа цел на българските правителства до края на войната. По силата на Санстефанския мирен договор 1878 г. Северна Добруджа преминава във владение на Румъния като компенсация за отнетата и от Русия Бесарабия. Както управляващите среди, така и обществеността в Румъния са против това решение, но са безсилни да го променят. Преговорите по Букурещкия мирен договор започват през декември 1917 г., но поради спорове между съюзниците продължават пет месеца. Като се стреми да наложи икономическото си влияние в Румъния, Германия настоява тя да запази Северна Добруджа, като върне на България само Южна Добруджа, присъединена от Румъния след Междусъюзническата война 1913 г. Германия е подкрепена от Турция, която има териториални претенции към България в Тракия. При подписването на договора Германия налага своите позиции. В Северна Добруджа е установено съвместно управление (Кондоминиум) от четирите съюзни държави. Те се задължават да осигурят търговски излаз на Румъния до Черно море чрез линията Черна вода – Кюстенджа. За Румъния остава Южна Бесарабия, завладяна през януари 1918 г. Срещу това е извършена корекция на западната й граница в полза на Австро-Унгария. Допълнително се сключват конвенции за румънски петрол, износа на селскостопански стоки, пощата и телеграфа, които засилват австро-германското влияние в нея. Конференцията приключва на 25 май 1919 г

През 1919 г. е основан Общограждански комитет "Обединение" с председател Харалампи Карастоянов за обединяване на сродните политически сили - против комунисти и земеделци.

През 1920 г. е проведен българо-турски конгрес край Гюмюрджина. Формирано е Временно българо-турско правителство на Западна Тракия начело с Тефик бей - 7 турци и 3-ма българи. То координира действията си с българските власти и с турското Временното правителство на Източна Тракия на Джафер Таяр, провъзгласено след английската окупация на Цариград през март 1920 г.

През 1924 г. е проведен Осмият конгрес на Добруджанската организация, на който се стига до разцепление: избрани са два ръководни органа начело с д-р Петър Вичев и Аспарух Айдемирски. На 5 юни под натиска на Никола Кямилев е постигнато формално, но не и фактическо обединение.

През 1978 г. Започва строежът на Народния дворец на културата в София.

Публикувано изображение

Националният дворец на културата е най-мащабният мултифункционален комплекс в югоизточна Европа. Разположен е в центъра на столицата. НДК обединява 13 зали и 55 конферентни помещения с капацитет от 100 до 4000 места.


Родени:
През 1848 г. - Петко Стоянов Стоянов - български офицер, подполковник.

Завършва свищовското класно училище и Военното пехотно училище в Одеса, Русия (1874 г.). Участва в Руско-турската война (1877 г. - 1878 г.) с 53 пехотен полк. След Освобождението служи в източнорумелийската милиция, участва в подготовката и осъществяването на Съединението (1885 г.). През Сръбско-българската война е командир на общия авангард при настъплението към Драгоман и Цариброд, след това командва лявата колона, атакуваща Пирот. Участва в преврата (09.08.1886 г.), след което емигрира в Русия. Офицер е в руската армия. Завръща се в България в 1897 г. и се отдава на обществена дейност. Умира на 28 декември 1925 г. в Стара Загора.

През 1852 г. - Филип Стоянов Симидов - български книжовник историограф.
Родом е от Търново (дн. Велико Търново). Учи в класното училище в родния си град. Негови съученици и другари са Ст. Стамболов, Ил. Драгостинов и др. Още като ученик е посветен в делото на Търновския революционен комитет от Хр. Иванов Големия. През 1874 г. е учител във Велес. Основава един от първите революционни комитети в Македония. Заподозрян от турската власт, успява да избяга в Румъния (март 1876 г.). Рисува с маслени бои знамето на Ботевата чета. През лятото на 1876 г., когато избухва Сръбско-турската война, е в четата на Филип Тотю. От септември до края на декември 1876 г. редактира в-к “Нова България”. Участва в Руско-турската война (1877 – 1878 г.) като разузнавач в руската армия. Няколко пъти е награждаван с медали за храброст и с грамоти. След Освобождението е училищен инспектор в Раковското учебно окръжие (1885 – 1900 г.). В Оряхово създава първата българска фабрика за мастило и червен восък (1890 г.). Три пъти е избиран за народен представител. Филип Стоянов Симидов е автор на “За парите” (Цариград, 1874 г., превод от руски език, съвместно със Ст. Стамболов), “Съвременни записки за българските чети в Сърбия в 1876 г.” - “Покрита храброст”, кн. I, “Битката при Флорентина”, кн. II, “Битката по Гредетинските планини” (Гюргево, 1877 г.), “Прочутият Филип Тотю войвода (наречен “хвърковатия Тотю”)” (2 т., 1890 г.).

През 1852 г. - Данаил Стефанов Юруков – български общественик и политически деец.
Родом е от Брацигово Той произхожда от заможно търговско семейство. Учи в родното си място и в Пловдив. От 1867 г. до 1878 г. се занимава с търговия. Взема участие в подготовката на Априлското въстание (1876 г.). След Освобождението играе активна роля в обществено-политическия живот на Източна Румелия. Участва в ръководството на южнобългарските комитети “Единство”. През 1978 г. е избран за член на Татарпазарджишкия съдебен съвет. През 1879 г. е съветник на Татарпазарджишката префектура. В периода 1879-1882 г. е председател на углавното отделение на Татарпазарджишкия окръжен съд. Депутат е в Областното събрание, член е на Постоянния комитет (1882 г. – 1885 г.) и виден деец на Народната партия (съединистка). Редактор е на в-к “Съединение”. Член е на Временното правителство след провъзгласяване на Съединението (1885 г.). Публикува “Спомени из политическия живот на България” (1922 г.), в които се съдържат сведения за подготовката и провъзгласяването на Съединението. Умира на 16 юли 1926 г. в София.

През 1869 г. - Георги Стаматов - български писател.

В периода 1882-1888 г. той учи във Военното училище в София, служи като офицер в трети артилерийски полк в Пловдив, а след това и в Сливен. Като русофил е уволнен от военна служба през 1889 г. Следва право във Висшето училище, а по-късно и в Женева. Стаматов работи като съдебен кандидат в София и военен съдия по време на Първата световна война. До 1921 г., когато се пенсионира, работи в различните съдебни ведомства в София и провинцията. През цялото време не подписва нито една смъртна присъда. В литературата дебютира през 1891 г. в сп. “Денница”. В последствие Стаматов сътрудничи на списанията “Мисъл”, “Българска сбирка”, “Съвременник”, “Съвременна мисъл”, “Листопад”, “Златорог”, “Българска мисъл” “Изкуство и критика”, на вестниците “Литературен глас”, “Вестник на жената” и др. Литературното му наследство включва “Избрани очерци и разкази”, “Лигурийци”, “Скици”, “Паладини”, “Разкази”, “Прашинки”, “Рибари”.

През 1870 г. - Иван Георгиев Куюмджиев- български революционер, деец на македонското освободително движение и на БЗНС.
Член е на Земеделския съюз от 1918 г. Влиза във ВМОРО през 1895 г., предвожда чета. Съратник е на Гоце Делчев и Яне Сандански. По време на Балканската война (1912 г.-1913 г.) воюва в състава на Македоно-одринското опълчение. След Първата световна война (1914 г.-1918 г.) е активен член на БЗНС. Работи с Димо Хаджидимов, В. Мулетаров, Д. Гичев. Взема участие в подготовката на Септемврийския селски бунт от 1923 г. След потушаването му е заловен и убит на 26 ноември 1923 г. в София.

През 1875 г. - Петър Георгиев Дървингов - полковник.
Той завършва Военното училище в София и висша военна школа в Торино в Италия. Дървингов е македонски революционен и военен организатор и участник в Илинденско-Преображенското въстание. Взема участие и в Балканските войни и в Първата световна война. Дървингов е един от главните организатори на Македоно-одринското опълчение и 11. пехотна македонска дивизия. Известен е като военен писател и историк, владеещ много чужди езици. Петър Дървингов е автор на студии и 14 книги по военни въпроси, сред които “История на Македоно-одринското опълчение", "Пирин и борбата в неговите недра" и др.

През 1901 г. - Вичо Димов Иванов – български писател.
Той сътрудничи на литературния периодичен печат - сп. "Хиперион", "Българска мисъл", в седмичника "Литературен глас" и др. От 1934 г. работи като главен библиотекар в Пловдивската народна библиотека и музей. След Деветосептемврийския преврат 1944 г. заема редица административни длъжности в Министерството на информацията, Радио София и др. От 1964 г. е директор на Българския културен център във Варшава. Първата му книга с разкази "Бунт" излиза през 1926 г. Автор е и на книги с повести и разкази, очерци за художници и писатели, спомени, впечатления и срещи, книги за Чехословакия и Полша, съставя "Възпоменателна книга В. Левски. 1837-1873-1937”. Умира в София 14 май 1979 г.

През 1918 г. - Гриша Исер Островски - български театрален и филмов режисьор, професор (1971 г.).
Завършва театрознание във ВИТИЗ. Режисьор е в Театъра на народната армия (1951 – 1957 г.), в Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов" (1957 – 1975 г.), във Варненския театър (1975 – 1979 г.), в Народния театър за младежта (от 1979 г.). В постановъчната си дейност акцентува на интелектуалното начало и ярката актьорска игра - "Дон Карлос", "Когато розите танцуват", "Еквус", "Опера за три гроша". От 1946 г. е преподавател по актьорско майсторство и режисура в Държавната театрална школа в София (ВИТИЗ, дн. НАТФИЗ). В киното работи първоначално с оператора Тодор Стоянов. Режисьор е на постановките - "Отклонение" (1967 г.), "Мъже в командировка" (1969 г.), "Герловска история" (1971 г.). Заснема екранизацията на "Нона" (1973 г.) по Й. Йовков, "Като белязани атоми" (1979 г.). Филми: "Разходки с ангела" (актьор, 1990 г.), "Всичко от нула" (актьор, 1996 г.). Театрални спектакли: "Любоф" (1998 г.), "Питър Пан" (1998 г.), "Краят на играта" (2000 г.), "Крадецът на праскови" (2002, г. Ямболски театър). Автор на автобиографичната книга "Тъга за истина" (1998 г.). Н. "Икар" за цялостно творчество (2002 г.).

През 1932 г. - Елка Георгиева Константинова - българска литературоведка, литературна критичка и общественичка.
Дъщеря е на литературния критик Г. Константинов. През 1956 г. завършва българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. През 1968 г. защитава дисертация на тема “Георги Райчев. Живот и творчество”. Преподава в Шуменския педагогически институт. Сътрудничи на вестник “Литературен фронт” (след 10.11.1989 г. - “Лиературен форум”), на сп. “Пламък”, “Септември” (след 10.11.1989 г. - “Летописи”), “Литературна мисъл”, “Век 21”, “Литературен вестник” и др. Интересите й са съсредоточени върху съвременното състояние на българската литература, български исторически роман, българска фантастика, литература между войните, български символизъм и диаболизъм. Редактор е на съчиненията на К. Христов, Д. Дебелянов, Г. Райчев, А. Страшимиров и др. Елка Георгиева Константинова е една от ръководителите на Радикалдемократическата партия. Тя е избрана за народен представител в 7. ВНС (1990 г.-1991 г.), министър е на културата (1991 г.-1992 г.). Член е на Международната асоциация по научна фантастика (от 1969 г.). Получава “Рицарски кръст” (2002 г.) от правителството на Полша за заслуги в утвърждаването на българо-полските културни връзки. Автор е на творбите: “Георги Райчев” (1970 г.), “Фантастика и белетристика” (1973 г.), “Камен Калчев” (1974 г.), “Георги Караславов” (1977 г.), “Наблюдения над литературното развитие” (1977 г.), “Самобитно и общочовешко” (1980 г.), “Георги Райчев. Жизнен и творчески път” (1982 г.), “Силуети от вчера и днес” (1985 г.), “Фантастика и съвременност” (1985), “Българският разказ от вчера и днес” (1987 г.), “Въображаемото и реалното. Фантастика в българската художествена проза” (1987 г.), “Николай Лилиев” (1988 г.), “Лечебната сила на литературата” (1992 г.), “Какво да кажем ние на младите сърца. Литературни - критически студии и статии” (2002 г.).

През 1952 г. - Петър Стефанов Стоянов - български юрист, политик.
Завършва Юридическия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски” (1976 г.). От 1978 г. работи като адвокат в Пловдив. Петър Стоянов е един от учредителите на Съюза на демократичните сили. Заместник-министър на правосъдието е в периода 1991 г. - 1992 г. Народен представител е в 37 НС (1994 г.); заместник-председател на Парламентарната група на СДС и заместник-председател на Националния клуб за демокрация (1995 г.-1996 г.). Работи като адвокат от 1978 г. до 1992 г. Специализира гражданско право. Печели предварителните избори за президент (1 юни 1996 г.). През март 1996 г., на VIII национална конференция на СДС, Петър Стоянов е избран за участие в първичните избори за президент. На 2 ноември 1996 г. с 59,73 % от гласовете на избирателите става президент на Република България. На 19 януари 1997 г. полага клетва като президент. Встъпва в длъжност на 22 януари 1997 г.
На президентските избори през ноември 2001 г. се кандидатира за втори мандат като независим. В надпреварата участва заедно с Нели Куцкова като кандидат за вицепрезидент. Получава подкрепата на ОДС, Национално движение Симеон Втори, Гергьовден и ВМРО, БЗНС-Народен съюз, но на втория тур губи от кандидата на Коалиция за България - Георги Първанов.
През 2005 г. участва в парламентарните избори като водач на листа от СДС в рамките на коалиция ОДС (СДС на Надежда Михайлова, "Гергьовден" на Любен Дилов, Демократическа партия на А. Праматарски и партия ДРОМ). От 11 юли 2005 г. е депутат в 40-то Народно събрание, като член на ПГ на ОДС - СДС, ДП, Движение Гергьовден, БЗНС, НС-БЗНС, ДРОМ. От 14 юли до 24 август 2005 г. е член на Временната комисия по европейски въпроси. От 24 август е член на Комисията по европейска и Комисията по въпросите на държавната администрация. От 20 октомври 2005 г. е председател на Парламентарна група на ОДС - СДС, ДП, Движение Гергьовден, БЗНС, НС-БЗНС, ДРОМ.


Починали:
През 1876 г. тежко раненият Стоил войвода, Георги Дражев и придружаващите ги четници са обградени в гората до с. Икисча (дн. Близнец) и заловени. По пътя за Сливен Стоил войвода е обезглавен

Публикувано изображение

Стоил Войвода е участник в националноосвободителното движение, войвода на чета. Роден е около 1841-1842 г. в с. Инджекьой (дн. Стоил войвода). През 1864 г.-1873 г. е овчар в Добруджа. През 1873 г. се завръща в родното си село. Сформира малка хайдушка чета в Батовската гора. Оттам прави набези към Варна и Балчик. Дружината му се увеличава и той се прехвърля в Котленския балкан. Предрешени в турски дрехи, а една част от четниците като роби с вързани на гърба ръце, минават през Котел, без някой да открие измамата, и продължават към Сливенския балкан. През 1875 г. емигрира в Румъния. Там се свързва с революционната емиграция. Определен е за помощник-апостол на Ил. Драгостинов и войвода на чета във II - Сливенски, революционен окръг по време на Априлското въстание 1876 г. Подпомогнат от Кондьо Кавръков, Мих. Гаджалов и др., изгражда лагер в Стара планина в местността Кушбунар, където впоследствие са пренесени оръжие, боеприпаси и храна, и който трябвало да бъде сборен пункт и изходна база на сформираните чети. След избухването на въстанието към четата му се присъединява четата на Ил. Драгостинов и Г. Обретенов. Дружината, към която се включват още въстаници, наброяваща вече 72 души, води няколко тежки сражения с турските потери, тръгнали по следите им след падналия сняг. На 22 май четата води бой при с. Нейково, Котленско, където Стоил Войвода е ранен, а знаменосецът Стефан Серткостов е убит. Знамето се поема от Стоил Войвода, като остава и начело на останалите 4 въстаници. След като е повторно ранен, четата спира между селата Близнец и Бинкос, Сливенско. На 25 май в местността Съчма чешме, при с. Бинкос, Стоил Войвода е заловен от потеря. Заради дръзкия му отказ да върви вързан е обезглавен. Турците занасят главата му, набучена на кол, в с. Близнец.

През 1906 г. - Манол Иванов – български езиковед, член на БКД (дн. БАН, 1900 г.)
Роден е на 24 декември 1867 г. в Пирдоп. Завършва славянска филология във Виенския университет, където защитава и докторат. Работи като преподавател по български език във Виенското училище за източни езици. В България е учител в Солунската българска гимназия (1893 г.-1895 г.) и в мъжката гимназия в София (1899 г.-1901 г.), окръжен инспектор към Министерството на народното просвещение. Стреми се да реорганизира граматичното обучение в българските училища. Занимава се с правописни въпроси ("По въпроса за нашето правописание", 1893 г.). Автор е на "Палеографически, граматически и критически особености на Пирдопския апостол" (1891 г.-1892 г. ) - първото палеографско описание в българската литература, "За спрежението в новобългарския език" (1892 г.-1894 г.), "Принос към изучаваните български диалекти. Забележки по говорите в областта на средногорското наречие" (1894 г.), "По историята на нашата граматическа терминология" (1903 г. – 1906 г.). Манол Иванов е съставител на учебници по българска граматика за средните училища: "Синтаксис на българския език за III и IV клас" (1901 г.), "Българска граматика. Звукословие, видословие и правописание за II клас" (1902 г.).

През 1934 г. - Анани Иванов Явашов - български учен, археолог и ботаник, педагог и общински деец.
Той е роден на 1 октомври 1855 г. В продължение на много години е учител и училищен инспектор в Разград и други градове (1884 г.-1925 г.). Избран е за народен представител и секретар на 3 ВНС (1886 г.-1887 г.), дописен член е на БДК (1898 г.-1900 г.), редовен член е на БАН (академик) от 1900 г. Сред по- значимите му трудове са: “Принос към народната ботаническа медицина” (1905), “Разград. Неговото археологическо и историческо минало” (част I, 1930), “Текето Демир баба” (1934 г.) и др.

През 1936 г. - Марко Колев Вачков – български кооперативен деец, основател на модерното пчеларство в България (1899 г.), книжовник, публицист, преводач, читалищен деец.
Завършва педагогика в Свищов през 1884 г. и земеделие в "Образцов чифлик", Русе през 1896 г. Основава списание "Пчела", на което е главен редактор от 1902 г. до 1927 г. Участва в международни изложби по пчеларство в САЩ, Русия, Белгия (1904 –1905 г.). Основател и директор е на първата на Балканския полуостров лозаро-винарска кооперация "Гъмза", Сухиндол (1909 г.), на Българския пчеларски съюз (1911 г.), кооперативна централа "Напредък" (1919 г.), на Сухиндолската популярна банка (1919 г.), на пчеларска кооперация "Нектар" в София (1920 г.), на Съюза на българските лозаро-винари (1920 г.), на Съюза на лозаро-винарските кооперации (1928 г.). Член е на УС на Съюза на популярните банки в София (1919 – 1935 г.) и на УС на Върховния кооперативен съюз (1927 – 1928 г.). Редактор е на вестници в Сухиндол. Негови книги са: "За лозарството и филоксерата в Сухиндол" (1899 г.), "Разсадник на американски лози" (1903 г.), "Отглеждане на пчелите в старите неразборни кошери" (1905 г.), "Пчеларска библиотека" (1905 г.), "Ново пчеларство" (1912 г., преведена на турски език), "Сухиндол и кооперацията му" (1915 г.); преводи: "Ползата от пчелите" от Т. Цеселски, "Медът като лекарство, храна и продукт за домашно употребление" от А. Дубини, "Живота на Франсоа Хубер" от А. П. дьо Кандол, "Пчела, нейната естествена история" от Т. В. Кован, "Кошерът Дадан-Блат" от Ед. Бертран, "Болести и неприятели на пчелите" от Ж. дьо Лаянс, "Селско-стопански кооперации в чужбина" и "Кооперативна христоматия" от В. Ф. Тотомиянц и др.

През 1945 г. - Демян Бедни - псевдоним на Ефим Алексеевич Придворов.

Публикувано изображение

Той е роден на 13 април 1883 г. Демян Бедни е руски поет, един от основоположниците на соц-реализма в поезията. През 1911 г. публикува във в-к "Звезда" стихотворението "За Демян Бедни - селянин вредни", откъдето е взет и псевдонимът на поета. През 1913 г. издава сборникът "Басни", през 1917 г. създава стихотворна повест "За земята, за волята, за работническата участ". Най-значително произведение от 20-те години е поемата "Главната улица" (1922 г.).

През 1945 г. - Иван Германов Кинкел – български икономист.
Той е роден на 18 януари 1883 г. в Брянск, Русия. Завършва стопански науки в Цюрих през 1911 г. От 1913 г. е доцент в С. Петербургския агрономически институт, член на руската партия на есерите. В началото на 1917 г. идва в България по здравословни причини. Преподавател е по политическа икономия и стопанска история в СУ “Климент Охридски” и в Свободния университет (1921 г. - 1945 г.). Титлата професор получава през 1930 г. Той е един от създателите и пръв председател (1932 г. - 1938 г.) на Българското научно-социологическо дружество. Последовател на К. Маркс в социологията. Привърженик е на фройдизма. В основния си труд “Опит за построяване нова теория относно стопанското развитие на културното човечество” (1921 г.) чрез използването на огромен фактически материал създава теория за циклообразния характер на икономическото развитие. Определя 3 цикъла с по 4 повтарящи се на все по-висше стъпало еднотипни подпериода на развитието. Изследва стопанското развитие на България до Освобождението (1878 г.). Създава трудове по история на политическа икономия: “Курс по сравнителна история на стопанския строй в ново време” (1925 г., 2 изд. 1947 г., посмъртно), “История на политическата икономия” (1936 г.-1939 г.), “Стопанско-битовите (стопанско-исторически), идеологичните (научно-философски) и обществени основания на икономическите школи” (1939 г.). Автор е на трудове по социология, психология и обществена психология.
  • 0

За да се освободите от дявола – усмихнете му се – няма да знае какво да прави.

#363 Ася_И

Ася_И

    Приятел на Портала

  • Участници
  • ПипПипПипПипПип
  • 2046 Мнения:

Публикувано: 25 май 2009 - 23:32

На 26 Май:
През 1836 г. в Пирот пристига българският първенец хаджи Нешо Филипович. Той трябва да се представи на пиротския аянин. Уплашени от множеството хора - около 8000 души, които придружават Нешо Филипович, местните турци откриват стрелба и убиват няколко души.

През 1867 г. четата на Филип Тотю се сражава при с. Върбовка, Търновско.

Публикувано изображение

Тодор Тодоров Топалски е роден през 1830 г. в колибите Гърците (днес Градците) край Килифарево, Великотърновско. След възникнал конфликт с турците около 1850 г. той бяга с неколцина другари и дълго обикаля из Търновско, Еленско и др. По-късно преминава на юг от Стара планина и действа в Новозагорско. На няколко пъти е залавян и затварян в Търновския и Сливенския затвор, но успява да избяга и отново да стане хайдутин. През 1863 г. бяга от Сливенския затвор и се прехвърля в Румъния. За да прикрие следите си, променя името си на Тотю. В Румъния се запознава с Г. С. Раковски и под негово влияние осъзнава нуждата от организирана борба за освобождението на България и приема четническата тактика. След Освобождението живее в с. Две могили и в Русе. Занимава се със земеделие и получава пенсия за участието в националноосвободителните борби. Умира на 23 март 1907 г.

През 1876 г. след неуспеха на Априлското въстание Панайот Волов се отправя за Румъния, но при с. Бяла е предаден и при опит да премине буйните води на р. Янтра се удавя.

През 1879 г. е открит Върховният (по-късно Върховен касационен) съд. За председател е избран Димитър Греков, а за членове: Марко Балабанов, Христо Стоянов и Иван Пенчович.

Публикувано изображение

Димитър Панайотов Греков е роден на 2 септември 1847 г. в Болград, Бесарабия. Завършва право във Франция през 1875 г.-1877 г. , след което работи като адвокат в Браила. След Освобождението се преселва в България и е назначен за председател на Софийския областен съд. Като висш магистрат участва в работата на Учредителното събрание 1879 г. В него се изявява като един от водителите на консервативното течение, което след закриването на събранието се обособява и в самостоятелна политическа партия. Като депутат в 3 -то Велико народно събрание е включен в състава на делегацията за намиране на нов кандидат за овакантения от княз Александър I Батенберг български престол. През януари 1899 г. княз Фердинанд I го назначава за министър-председател, и този пост Греков заема до началото на октомври същата година. Това става повод отново да възглави Народнолибералната партия до април 1901 г., когато неочаквано умира.

През 1880 г. окръжията са разделени на околии с княжески указ.

През 1916 г.
в хода на Първата световна война седма Рилска дивизия овладява Рупелското дефиле на Струма след предварително споразумение с правителството в Атина.

Публикувано изображение

Първата световна война е война между Германо – австрийския блок и Антантата. Отначало във войната се включват само 8 европейски държави - Германия и Австро-Унгария, от една страна, и срещу тях - Великобритания, Франция, Русия, Белгия, Сърбия и Черна гора. По-късно в нея са въвлечени и други страни. Във войната участват общо 38 държави - 4 в т. нар. Централни сили - Германия, Австро-Унгария, България, Турция, и 34 в Антантата. Повод за войната е убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц-Фердинанд в Сараево на 28 юни 1914 г. България е принудена първа от Централните сили да капитулира. На 29 септември 1918 г. е подписано Солунското примирие, на 30 септември 1918 г. капитулира Турция, на 3 ноември 1918 г. излиза от войната Австро-Унгария, на 11 ноември 1918 г. капитулира Германия. Условията за мирен договор с Германия и съюзниците й са изработени на Парижката мирна конференция 1919 г.-1920 г.

През 1924 г.
е закрит VIII конгрес на Добруджанската организация, на който се стига до разцепление. Избрани са два ръководни органа начело с д-р Петър Вичев и Аспарух Айдемирски. На 5 юни под натиска на Никола Кямилев е постигнато формално, но не и фактическо обединение.
Петър Вичев е роден е на 22 септември 1884 г. в с. Айдемир, Силистренско. Завършва право с докторат в Брюксел (Белгия). След завръщането си в България се занимава с журналистика. След установяването на румънска власт в Южна Добруджа се включва в националноосвободителната борба на нейното население. През февруари 1914 г. основава дружеството "Добруджанско братство". През 1925 г. е един от основателите на Добруджанската революционна организация и член на Централния й комитет до 1931 г. Междувременно се занимава и с активна журналистическа дейност. Редактор е на вестниците "Добруджанско знаме" (1920 г.-1921 г.) и "Свободна Добруджа" (1926 г.-1934 г.).

През 1935 г.
от 26 до 28 май се провежда посещение на Херман Гьоринг в София ("сватбено пътешествие" - Будапеща-София-Белград) за укрепване връзките на Третия райх с балканските страни.

През 1994 г. Народното събрание отхвърля поредния вот на недоверие към правителството на проф. Любен Беров, предложен от СДС.
Към правителството на Любен Беров са искани шест вота на недоверие.

През 2000 г. XXXVIII Народно събрание одобрява с мнозинство външната политика на българското правителство във връзка със затварянето на първите 4 глави от преговорите с Европейския съюз. Елена Поптодорова обявява, че за първи път от 10 г. в България има консенсус по външната политика, което й осигурява приемственост.

През 2001 г. по инициатива на бившия президент Ж. Желев в София е създаден Балкански политически клуб, в който участват бивши и настоящи балкански политици. Мотото на клуба е: "Да европеизираме Балканите". Между учредителите са Желю Желев, Ахмед Доган, Симеон Сакскобургготски, Киро Глигоров, Емил Константинеску, Сюлейман Демирел, Драголюб Мичунович. Балканският политически клуб през първия си работен ден публикува и своя етически кодекс.

През 2002 г. завършва посещението на папа Йоан Павел II в България. Това посещение е възприето като косвено доказателство, че България не е свързана с опита за покушение срещу папата през май 1981 г. Към папа Йоан Павел II многократно са отправяни покани за посещение на страната ни. При изключителни мерки за сигурност Папата каца на летище София на 23 май 2002 година. Сред посрещачите са президентът Георги Първанов, министър-председателят Симеон Сакскобургготски, Соломон Паси. И Патриарх Максим и др. На 24 май 2002 година папа Йоан Павел Втори е приет от президента Георги Първанов в Гербовата зала на Президентството. По време на срещата папа Йоан Павел Втори заявява, че т.нар. българска следа е една инсинуация, една несправедливост към българския народ и Негово Светейшество не е вярвал никога в нейното съществуване.

През 2006 г. журналистът Георги Коритаров се обръща към обществото от ефира на Нова телевизия и радио “Нова Европа” във връзка с изнесената информация, че е бил сътрудник на Държавна сигурност, под псевдонима Алберт. Коритаров казва, че е бил принуден да сътрудничи на бившата ДС, като категорично заявява, че в продължение на 16 години винаги е отстоявал принципите на демокрацията, откритостта и истината. Той разкрива много събития от личния си живот, с които се опитва да обясни постъпките и поведението си преди години.

През 2006 г. след повече от четири часа дебати българският парламент ратифицира на първо и второ четене споразумението за използването от страна на САЩ на три български военни бази. То е подписано в края на април от американския държавен секретар Кондолиза Райс. "За" ратификацията гласуват 150 депутати, “против” - 20, а двама са “въздържал се”. Според споразумението разполагането на американска военна техника и сила на българска територия ще позволи улесняването на модернизацията на инфраструктурите и ще засили сигурността, както в България, така и на целия Балкански регион. От парламентарната трибуна вицепремиерът и министър на външните работи Ивайло Калфин уверява народните избраници, че целта на споразумението между САЩ и България не е нападението срещу трети страни. Калфин уточнява, че все пак предприемането на военни действия от т.нар. бази не е изключено. Те щели да бъдат насочени не към определени страни, а срещу евентуални терористични заплахи. Министърът уверява, че влизането в подобна колективна система за сигурност намалява риска от нападение срещу България. Основният мотив на тройната коалиция между НДСВ, ДПС и БСП за подкрепа на подписаното споразумение е, че българските военни бази ще бъдат модернизирани, ще бъдат привлечени повече чуждестранни инвестиции и ще се открият нови работни места в регионите, където се намират базите. Десните сили подкрепят мнозинството и гласуват “за” споразумението със САЩ, но отправят остри критики към начина на водене на преговорите.


Родени:
През 1885 г. - Николай Лилиев – български поет.

Публикувано изображение

Родом от Стара Загора. Николай Лилиев в псевдоним на Николай Михайлов Попиванов. Творчеството му е свързано с поетиката на символизма. През 1903 г. той завършва Търговската гимназия в Свищов. След това следва литература в Лозана в периода 1905 г. - 1906 г. До 1909 г. работи като чиновник и учител. От 1909 г. до 1912 г. Лилиев следва търговия в Париж. Завръща се в България и през 1921 г. отново заминава. Този път за Виена и Мюнхен заедно с Н. Михов, за да събира сведения за българския стопански живот. Лилиев е драматург на Народния театър в София (1924 г.-1928 г. и от 1934 г. до края на живота си). Взема участие в редактирането на "Известия на института за литература". Първите си стихове публикува през 1905 г. Сътрудничи на литературния периодичен печат, съредактор е на сп. "Златорог". Автор е на съчиненията: "Птици в нощта" (1918 г.), "Лунни петна" (1922 г.), "Стихотворения" (1932 г.), "Стихотворения" (197 г.) и др. Умира на 6 октомври 1960 г. в София.

През 1932 г. - Григор Вачков – български актьор.

Публикувано изображение

Той завършва винаро-лозарски техникум в Плевен и един от преподавателите му там го съветва да кандидатства във ВИТИЗ. През 1951 г. е приет в Театралното училище и четири години по-късно завършва. След това работи известно време във Врачанския театър. Започва работа в Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов" още със самото му основаване. Там работи до 1980 г. Дебютира в игралното кино с филма "Дом на две улици" през 1960 г. На Международния кинофестивал на авторския филм Сан Ремо, Италия през 1974 г. получава "Златен медал за мъжка роля" за ролята на Иван Ефрейторов във филма "Последно лято". Сред филмите, в които се снима са: "Хитър Петър" (1960 г.), "Дом на две улици" (1960 г.), "Бедната улица" (1960 г.), "Призори" (1961 г.), "Тютюн" (1962 г.), "Смърт няма" (1963 г.), "Веригата" (1964 г.), "Невероятна история" (1964 г.), "Непримиримите" (1964 г.), "Вечен календар" (1965 г.), "Горещо пладне" (1966 г.), "Привързаният балон" (1967 г.), "Бялата стая" (1968 г.), "Гибелта на Александър Велики" (1968 г.), "Белият кон" (1969 г.), "На всеки километър" (1969 г.-1972 г.), "Кит" (1970 г.), "Князът" (1970 г.), "Най-добрият човек, когото познавам" (1973 г.), "Последно лято" (1974 г.), "Мера според мера" и др.. Умира на 18 март 1980 г. в София.


Починали:
През 1917 г. - полковник Борис Дрангов.

Публикувано изображение

Загива като командир на Девети пехотен полк при местността Завоя на р. Черна. Той е роден в Скопие на 3 март 1872 г. През 1891 г. постъпва във Военното училище в София, но през 1894 г. е освободен от него. Разжалван, той е изпратен в строева част и получава офицерско звание през следващата година. Дрангов посвещава целия си живот в преданост и служба на България. Във Военното училище дружи с Ал. Протогеров, Борис Сарафов, Петър Дървингов и др., отдали живота си за освобождението на Македония. По време на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. Дрангов напуска военната служба и възглавява чета в Македония. След въстанието продължава образованието си в Генералщабната академия в Русия. През 1907 г. се завръща в България и продължава службата си в армията. Той взема участие в Балканската война 1912-1913 г. и Междусъюзническата война 1913 г. След въвличането на България в Първата световна война 1914-1918 г. отново е на фронта. Освен като храбър офицер Дрангов се проявява и като отличен педагог. Автор е на “Помни войната! Съвети за строеви офицери", "Подробна програма за обучение на младите и старите войници", "Юнаци, изпълнете клетвата", и "Началник - съвети".

През 1993 г. - Цола Нинчева Драгойчева (Соня).
Родена е на 18 август 1898 г. в Бяла Слатина. Член е на Комунистическта партия от 1919 г. През 1931 г. завършва висш педагогически институт (Русе и София), след което работи като учителка. Взема участие в Септемврийския селски бунт през 1923 г. След потушаването на бунта е осъдена на 15 години затвор и лишаване от право на упражняване на професията. Драгойчева е амнистирана през май 1924 г. и работи във Военната организация на БКП. След април 1925 г. е осъдена на смърт, но по-късно присъдата е заменена с доживотен затвор. Отново е амнистирана през 1932 г. През 1933 г.-1935 г. учи в Международната ленинска школа в Москва, работи в женския секретариат към ИККН. През 1937 г. е избрана за член на ЦК, а през 1940 г. - за член на Политбюро на ЦК на БКП. През 1941 г. Драгойчева е затворена в концлагера "Св. Никола", откъдето избягва. Задочно е осъдена на смърт през следващата година. Участва в подготовката и политическото ръководство на Деветосептемврийския преврат 1944 г. В периода 1944 г.-1948 г. е главен секретар на Националния комитет на ОФ, председател на Комитета на български жени, председател е на Националния комитет за защита на мира (1949 г.-1952 г.). В периода 1947 г.-1957 г. е министър на пощите, телеграфите и телефоните. Тя е авторка е на мемоарните книги: "Повеля на дълга" (1972 г.), "Щурмът" (1975 г.), "Победата" (1979 г.). Избирана е за народен представител в ХХVI НС, във Великото, в I, II, III, IV, V, VI и VII НС.
  • 0

За да се освободите от дявола – усмихнете му се – няма да знае какво да прави.

#364 Надеждна

Надеждна

    Приятел на Портала

  • Модератори
  • ПипПипПипПипПип
  • 1711 Мнения:

Публикувано: 27 май 2009 - 00:32

На 27 Май:
През 1387 г. добруджанският деспот Иванко сключва договор с генуезката търговска колония в Пера (квартал в Константинопол). Договорът, с който двете страни сключват “добър и истински вечнотраен мир”, гарантира свободно и сигурно движение на търговците от двете страни; защита от вреди както на поданиците и селищата на Иванко, така и на генуезките търговци; приемане на генуезки консул, който да се грижи за интересите на генуезките търговци, и др. Той определя размера на вносните мита за генуезките търговци на 2 %, като специално подчертава безмитната търговия с луксозните и скъпи стоки “кораби, злато, сребро, бисери или други скъпоценности”. Регламентирането на отношенията между двете договарящи се страни след поредица от конфликти и взаимни нападения и обири по море и суша стабилизира положението на добруджанския деспот в черноморския район. Неговата икономическа активност, в значителна степен ориентирана към морската търговия, е важен фактор за пълната му самостоятелност в отношенията със съседните страни, включително и с Търновското царство.

През 1850 г. населението в Белоградчишко се вдига на въстание. Поредният бунт на българите прераства в най-голямото въстание в Северозападна България от първата половина на ХІХ в. В научната литература то се назовава обикновено като Видинско въстание, но неговият обхват е много по-голям. Видинското въстание предизвиква широк международен отзвук и принуждава Високата порта да предприеме конкретни действия за прилагане на аграрната реформа в този регион.

През 1866 г. в Букурещ е създаден Таен български централен комитет. Негов инициатор е Иван Касабов, помощник на Г. С. Раковски. Създаването на организацията е повлияно от идеята на румънски либерали за “свещена коалиция” между българи и румънци и за създаване на “влахо-българската държава”. Идеята пропада, но подкрепян от Одеското българското настоятелство, ТЦБК продължава да работи. Предвижда се създаването на революционна мрежа в България и сред емиграцията. Дейците на ТЦБК са склонни към различни политически комбинации. През 1867 г. те изпращат до султан Абдулазис и Великите сили Мемоар за създаването на дуалистична турско-българска монархия, по модела на Австро-Унгария. По този начин ТЦБК смята, че ще се постигне политическо освобождение на България. Според Мемоара страната ни трябва да получи пълна административна автономия със султански наместник християнин, Народно събрание, собствена армия, конституция и самостоятелна Българска църква. Противоречивите оценки на Мемоара причиняват сътресения в ТЦБК и поради идейни противоречия комитетът се разпада през 1868 г. Приемници на ТЦБК са Българския революционен централен комитет, Българското общество и “Млада България” .

През 1870 г. в периода 27 - 28 май Васил Левски преминава в България. Целта на Левски е да изгради широка мрежа от комитети, които да се заемат с практическата подготовка на бъдещата българска революция. Само за около година и половина той успява да създаде комитети в почти всички по-големи български селища, като по този начин поставя основите на Вътрешната революционна организация (ВРО). Начело на ВРО Левски поставя Ловешкия централен комитет, известен още и под името Привременно правителство в България. Връзките с Букурещкия комитет се осъществяват чрез Данаил Попов, български търговец, живеещ в Турну Мъгуреле.

През 1878 г. в хода на Руско – турската освободителна война по заповед на княз Александър Дондуков руските войски заемат окупираните от сърбите Трън и Цариброд. Княз Александър Дондуков¬Корсаков е роден на 12 септември 1820 г. Участва в Руско-турската война 1877 г.–1878 г.. След смъртта на Вл. А. Черкаски на 19 февруари 1878 г. е назначен за руски императорски комисар в България на 16 април 1878 г. и възглавява Съвета на управлението. Подкрепя активно всенародното движение на българския народ против несправедливите решения на Берлинския конгрес 1878 г. и съдейства за изграждането на гимнастическите дружества в Източна Румелия. Напуска България след прекратяване срока на Временното руско управление в страната и пристигането на избрания за български княз Александър I Батенберг. След завръщането си в Русия е ген.-губернатор на Одеса, после – на Харков. В края на живота си е член на Държавния съвет. Умира на 15 април 1893 г.

През 1884 г. в периода 27 май - 3 юни се провеждат избори за IV ОНС, спечелени от крайните либерали.

През 1925 г. е извършена публична екзекуция чрез обесване на извършителите на атентата в катедралата "Св. Крал" Марко Фридман, Петър Задгорски и Георги Коев. Това е последна публична екзекуция в Европа.

През 1941 г. след постъпки от София са освободени около 12 700 македонски българи военнопленници от немските лагери.

През 1983 г. между 25 - 27 май се провежда четвърти конгрес на българската култура. На него е приета е Декларация за мир и международно културно сътрудничество.

През 1985 г. в Рим започва процес срещу Сергей Антонов и задочно - срещу Тодор Айвазов и Жельо Василев, за съучастие в атентата срещу папата. На 13 май 1981 година Папа Йоан Павел II е прострелян с два куршума докато преминава между десетки хиляди богомолци. Единият куршум преминава през стомашната област, а другият попада близо до сърцето. Папата оцелява след петчасова вътрешно-чревна операция. При покушението са ранени и две жени: 60-годишната Анн Одри от Бъфало е улучена в гърдите, чието състояние остава критично и след направената оперативна намеса, и 21-годишната Роуз Хил от Ямайка е леко ранена в рамото. Арестуван е мъж от турски произход, за който се предполага, че е отправял и в минал период заплахи към Папата. Името на задържания е Мехмед Али Агджа, на 23 годишна възраст към момента на извършване на атентата. Задържането му става възможно благодарение на намесата на събралите се на площада богомолци. Те избиват от ръцете му 9-милиметров "Браунинг”. След залавянето му Али Агджа заявява: "Моят живот не е важен". По думите на Агджа в Италия той пристига 9 май 1981 година на летище в Милано и два дни по – късно отива в Рим. Полицията открива бележки, написани на турски език. Съдържанието на една от тях е било: "Убивам папата в знак на протест срещу империализма на СССР и САЩ, както и срещу геноцида, провеждан в Салвадор и Афганистан. По-късно в съдебния процес е замесено името на българския гражданин Сергей Антонов. Той е арестуван на 25 ноември 1982 г. Преди това работи в БГА "Балкан" и се занимава с багажа на летището. Основният обвинен за покушението срещу папата – Али Агджа, никога не се е срещал с обвинения Антонов и с другите двама бивши служители на посолството - Василев и Айвазов. Този факт е доказан по време на процеса. Оправдателна присъда на тримата българи по случая е издаден на 29 март 1986 г., но не поради невинност, а "поради недостиг на доказателства".

През 1993 г. СДС внася вот на недоверие на правителството на проф. Любен Беров заради побоя над председателя на Народното събрание Стефан Савов. Впоследствие вотът е отхвърлен. Към правителството на Любен Беров са искани шест вота на недоверие. Мотивите за всеки един от тях са съответно заради побой над председателя на Народното събрание Стефан Савов, заради преговорите по външния дълг, заради правителствено постановление за местните такси, заради антисоциална политика, заради престъпността и заради неспособност на премиера да организира и ръководи правителството. На 23 март 1993 г. Любен Беров прави следните промени в кабинета: Станислав Даскалов става министър на външните работи, Петър Корнаджев поема министерството на правосъдието на мястото на Мишо Вълчев, Кирил Найденов става министър на транспорта, Марко Тодоров - на науката и образованието, на мястото на Марин Тодоров, Ивайло Знеполски става министър на културата. На 15 юли 1994 г. Кирил Цочев става заместник министър-председател и министър на търговията на мястото на Валентин Карабашев. Любен Борисов Беров е роден на 6 октомври 1925 г. в София. През 1949 г. завършва икономика в СУ "Св. Климент Охридски". В периода 1950 - 1962 г. изпълнява длъжността асистент във Висшия икономически институт "Карл Маркс", София. През 1962 г. става доцент, а през 1971 г. - професор. В периода 1950 г. – 1976 г. е ръководител на катедра, заместник-декан и декан на ВИИ-София. От 1976 г. е доктор на икономическите науки. През 1985 г. получава титла професор в Института по балканистика при БАН и хоноруван професор в Икономическия институт към БАН. В периода 1990 г.- 1992 г. е съветник на президента на България Желю Желев по икономическите въпроси. От 1992 г. до 1994 г. е министър-председател на Република България с мандата на ДПС. От 1995 г. е председател на Селскостопанската кредитна централа. Автор е на повече от 200 книги, учебници и научни статии по икономическа история на Балканите и България.

Родени:
През 1833 г. - Тодор Шишков - възрожденски учител и книжовник.

Родом от В Търново. Първоначално учи в гръцко училище в родния си град (до 1847 г.), впоследствие и в Елена (1849 г.-1851 г.) при Н. Михайловски. След това следва в Сорбоната и Колеж дьо Франс в Париж в годините между 1861-1865 г. Запознава се със западноевропейската и руската литература. Кореспондент е на вестник “Камбана”. През 1866 г. посещава лекции във Филологическия факултет в Прага като стипендиант на П. Берон. Учител е в Килифарево, във Велико Търново за периода 1851 г. - 1852 г. и от 1869 г. до 1870 г., както и между 1873 г.-1877 г., в Стара Загора от 1856 г.-1861 г., в Сливен 1866 г.-1869 г.. В периода 1871 г. –1873 г. е директор на Българското училище в Цариград. След Освобождението е управител на канцеларията на губернатора във Варна и Шумен (1880 г.-1888 г.), председател е на Свищовския окръжен съд. Редактор е на вестник “Свободна България”. Тодор Шишков е либерал-просветител с туркофилски схващания по определени въпроси. Той е един от авторите на проекта за създаване на смесени турско-български училища. Издава учебници по математика, граматика, история, енциклопедични книги (“Малка енциклопедия, или Първоначални познания за децата”, 1885 г.). Пише статии по въпроси на българския правопис, събира и обнародва фолклор. Изказва се по въпроси на българската литература. Популяризира делото на Ю. Венелин. Автор е на историческата драма “Велизарий” (1873 г.), на комедията “Не ще може, или Глезен Мирчо” (1873 г.), на “Начална българска граматика” (1872 г.), “Елементарна словесност в два курса …” (1873 г.), “История на българския народ” (1873 г.), на драмата “Хубава Недялка, или България под турското иго” (1881 г.) и др. Умира през 1896 г.

През 1902 г. - Агапий (дякон Ангел Войнов) - български възрожденски просветител и духовник.
Той е роден през 1838 г. Завършва гръцка гимназия на о. Халки. През 1868 г. е учител в новото българско училище във Воден. Изгонен от гръцките власти, след което се премества в българското училище в Струмица през 1870 г. Преследван е отново с особена жестокост от гръцкото духовенство. През 1873 г. е принуден да напусне Струмица. Със съдействието на общината в Петрич провежда частни занимания с учениците.

Починали:
През 1876 г. Таньо войвода загива след като и четата му е нападната от многобройна потеря, подсилена от стотина конници редовна войска. Ден преди това четниците водят изтощителен бой до Керчан баир край с. Араплар (дн. Априлово). Това става след като едва се спасяват в района на с. Хайдар (днешен Кардам) , където отново се бият.
Таньо Стоянов е роден в Сливен. През 1873 г. за революционна дейност е арестуван и заточен в Диарбекир, откъдето успява да избяга и през 1875 г. и пристига в Румъния. По време на Априлското въстание 1876 г. той организира чета от около 20 души, с която на 16 май се отправя от Олтеница към Тутракан и оттам на юг към Стара планина, за да подпомогне въстаниците от Втори - Сливенски, революционен окръг. Предварително е съгласувано едновременното преминаване на четата на Таньо войвода и тази на Христо Ботев. Общият замисъл е да се подсили въстанието и в Западна, и в Източна Стара планина и да се разединят силите на турците. Таньо войвода слиза на българския бряг на 16 срещу 17 май, а Ботев - по обяд на 17 май. Пътят на четата на войводата минава през Лудогорието край турски и смесени българо-турски села. Скоро след това четата е открита и по следите й тръгват потери.

През 1925 г. - подполковник Георги Костадинов Коев.
Той е роден на 20 септември 1878 г. във Велико Търново. Завършва Военното училище в София през 1898 г. Участник е в Балканската война (1912 г.-1913 г.) и в Първата световна война (1915 г. – 1918 г.). През 1919 г. е уволнен от армията. Георги Коев е един от сътрудниците на Военната организация на БКП. Арестуван и съден е на процеса по дело ¹ 599/1925 срещу участниците в Атентата в църквата “Св. Неделя”. Осъден е на смърт чрез обесване.

През 1993 г. - Тодор Боров – български журналист, литературен историк, библиограф, редактор.
Той е роден на 30 януари 1901 г. в Лом. Завършва славянска филология в СУ "Св. Кл. Охридски". Специализира източноевропейска история, библиография и вестникознание в Берлинския университет (1924 г.-1927 г.). Библиотекар е в Университетската библиотека към СУ “Св. Климент Охридски” за периода 1929 г.-1931 г. и в библиотеката при централното управление на Българска земеделска и кооперативна банка (1931 г.-1944 г.). Тодор Боров е създател и директор на ББИ "Елин Пелин" (1941 г.-1964 г.), директор е на Народната библиотека за годините между 1944 г. –1949 г. През 1943 г. получава научна степен доцент , а през 1952 г. - професор в СУ "Св. Кл. Охридски" по библиотекознание и библиография. От 1952 г. до 1969 г. е ръководител на катедра "Библиотекознание и библиография". Член е на Съвета за духовните ценности при Държавния съвет (1971 г.-1975 г.)., редактира в. "Развигор" (1921 г.-1924 г.), сп. "Бълг. книга" (1930 г.), сп. "Подслон" (1935 г.-1942 г.). Редактор и съставител е на съчинения на Хр. Смирненски (1931 г.-1932 г.; 1948 г.; 1951 г.-1952 г.), на Елин Пелин (1938 г.), които са преиздавани многократно. След 1944 г. сътрудничи на вестниците "Отечествен фронт", "Работническо дело", "Труд", "Литературен фронт", на сп. "Простори", "Септември", "Ново време". Тодор Боров е основополагаща фигура в българската библиография, библиотекознание, книгознание и култура на библиотечнот дело.Той е автор на трудовете: "Речникът на Найден Геров" (1923 г.), "Литературната дейност на Ал. Балабанов" (1934 г.), "Защо ни е нужен български библиографски институт" (1941 г.), "Книги. Библиотеки. Библиография" (1941 г., 1946 г.), "Пътят към книгите. Увод в библиографията." (1942 г.), "Чехов и България" (1946 г.), "Bulgarische Bibliographie" (1959 г., 1966 г.), "Руската литература на VIII в. в България през епохата на Възраждането" (1966 г.), "Живот с книги. 1942-1972 г." (1973 г.), "Книга и литература" (1981 г.), "Студии, статии и малко спомени. 1923-1980 г." (1981 г.), "Стъпки по пътя на един дълголетник" (1992 г.).
  • 0
Красотата не е нещо статично, да я хванеш в един момент и да я задържиш завинаги. Тя е състояние на човешката душа.

#365 Ася_И

Ася_И

    Приятел на Портала

  • Участници
  • ПипПипПипПипПип
  • 2046 Мнения:

Публикувано: 27 май 2009 - 23:19

На 28 Май:
През 1802 г. Софроний Врачански завършва Първи Видински сборник, състоящ се от 386 листа и съдържащ 79 слова, едно посвещение и послесловие.
Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) е деец на Българското възраждане, книжовник, учител, църковен деец. Роден през 1739 г. в Котел. Осиновен е от вуйчо си след като остава сирак. Софроний Врачански учи в котленското килийно училище. През 1762 г. става свещеник, а после учител в родния си град. Занимава се и с книжовна дейност - преписва и подвързва книги. През 1765 г. преписва "История славянобългарска", донесена в Котел от Паисий Хилендарски (в бележка към преписа си пише: "Тази история принесе Паисий йеромонах от Света гора Атонска и я преписахме у село Котил"). В средата на 70-те години отива в Света гора (Атон), където престоява шест месеца. През 1781 г. преписва за втори път Паисиевата история. По време на кърджалийските размирици изтърпява нечувани страдания, лежи в затвора, а в Карнобатско, където живее известно време, едва не е лишен от живот. Около 1794 г. се замонашва и става епископ във Враца и приема името Софроний. През 1810 г. отива във Видин и 3 години извършва архиерейска служба. След това отива в Крайова и в Букурещ. Там продължава книжовната си дейност. През 1806 г. отпечатва в Римник (Румъния) книгата "Кириакодромион, сиреч Неделник" и с това слага началото на новобългарската печатна книга. Софроний Врачански е пръв ученик и последовател на Паисий Хилендарски. Той разпространява българското книжно учение, произнася църковни проповеди на български език. Преписва на простонароден български език два часослова и дамаскин, съставя два сборника, прави преводи.

През 1858 г. е издаден императорски указ на Александър ІІ, с който Одеското българско настоятелство е официално утвърдено под името "Настоятелство на одеските българи, събиращо дарения в империята за бедните български православни църкви и училища".
Одеското българско настоятелство е Наименование на обществена благотворителна организация на българите емигранти в Одеса. Основана е през 1854 г. след настъпилото в Русия раздвижване сред българската емиграция във връзка с избухването на Кримската война 1853 г.-1856 г. Между нейните основатели е и известният български възрожденски деец Н. Хр. Палаузов. В настоятелството влизат главно търговци и църковни дейци. То си поставя за цел да съдейства за създаването на независимо българско конституционно княжество с помощта на Русия. Наред с това настоятелството развива и друга общественополезна дейност: подпомага много млади българчета да получат своето образование в руски учебни заведения, събира и изпраща помощи за редица български училища и черкви и пр. Престава да съществува след Освобождението. С цялата си разностранна дейност Одеското българско настоятелство допринася твърде много за укрепване на българо-руските културни връзки през последните десетилетия на Българското възраждане.

През 1870 г. в периода 27 - 28 май Васил Левски преминава в България. Целта му е да изгради широка мрежа от комитети, които да се заемат с практическата подготовка на бъдещата българска революция. Само за около година и половина той успява да създаде комитети в почти всички по-големи български селища, като по този начин поставя основите на Вътрешната революционна организация (ВРО). Начело на ВРО Левски поставя Ловешкия централен комитет, известен още и под името Привременно правителство в България. Връзките с Букурещкия комитет се осъществяват чрез Данаил Попов, български търговец, живеещ в Турну Мъгуреле.

През 1876 г. след предателство революционерът Цанко Дюстабанов е заловен.
Цанко Христов Дюстабанов е деец на национално-революционното движение. Роден е на 13 май 1844 г. в Габрово в патриотично семейство. Завършва Габровското класно училище. През 1872 г.-1873 г. учи в Робърт колеж в Цариград. Въпреки че първоначално той не е привърженик на революционния път в националноосвободителната борба, постепенно се включва в обществено-политическия живот на родния си град. През 1875 г. е избран за училищен настоятел и член на околийския съд. Включва се в местния революционен комитет и като негов член разгръща широка дейност в подготовката на Априлското въстание през 1876 г. След избухването на въстанието застава начело на въстаническа чета и води сражения с турски потери при Батошево, Кръвеник, Ново село. Ранен тежко, той е заловен, осъден на смърт и обесен във Велико Търново.

През 1951 г. академичният съвет на Софийския университет “Свети Климент Охридски” обсъжда искането на Стопанския факултет за отделянето му в самостоятелен икономически институт и 18 от 25-те членове на Академичния съвет се обявяват против.
Софийският университет “Св. Климент Охридски” е основан на 1 октомври 1888 г. като Висш педагогически курс с едногодишен срок на обучение при Софийска мъжка гимназия. Инициатори за създаването му са Иван Шишманов, Т. Иванчов и Г. Живков. Редовни преподаватели са Ст. Станимиров, Ал. Теодоров-Балан, Л. Милетич и Ив. Георгов, като извънредни преподаватели работят Й. Ковачев, Ив. Данев и Н. Михайловски. От 1889 г. със закон е постановено откриването на Висше училище в София, а негов ректор става Ал. Теодоров-Балан. Първоначално са приети 43- ма студенти. Като преподаватели са привлечени М. Драгоманов, Ив. Брожка, А. Шоурек, П. И. Бахметиев. През 1888 г. е създадена Университетската библиотека. Първият випуск завършва през 1891 г. До началото на ХХ в. са обособени 3 факултета - Историко-филологически (философия, история, география, славянска филология и педагогика), Физико-математически (природни и математически науки) и Юридически (правни и политически. науки). През 1901 г. са приети и първите девойки (16 студентки). Със Закон за университета (1904 г.) Висшето училище приема статут на университет, превръща се в юридическо лице и е преименувано на Български университет “Братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово” (двамата братя даряват 6,8 млн. лева и парцел в центъра на столицата за построяването на висше училище). На 4 януари 1905 г. е преименуван “Св. Климент Охридски”. През 1918 г. е открит Медицински факултет, през 1921 г. - Агрономически, през 1923 г. - Богословски и Ветеринарен факултет. На 24 май 1936 г. Ед. Бойл връчва тържествено ректорски жезъл на университета (копие от жезъла на ректора на Оксфордския университет). От 1986 г. съществува университетското издателство “Св. Климент Охридски”, а от 1905 г. се издава “Годишник на Софийския университет”.

През 1955 г. Народното събрание ратифицира договора между България, Албания, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия за създаването на Военно-политическата организация на Варшавския договор. Договорът е сключен на 14 май 1955 г. за срок от 20 години, с автоматично продължаване за следващите 10 години при условие, че не е денонсиран една година преди изтичане на срока. Държавите участнички в договора се задължават в съответствие с Устава на ООН да се въздържат в международните отношения от заплаха със сила или използването й и да разрешават всички спорове с мирни средства. Висш ръководен орган на съюза е Политически консултативен комитет. Създадено е обединено командване на въоръжените сили и за негов главнокомандващ е назначен маршалът на СССР И. С. Конев. По-късно са създадени Комитет на министрите на отбраната, Комитет на министрите на външните работи и Обединен секретариат.На 28 май 1955 г. българското Народното събрание ратифицира договора, според който държавите се задължават да си оказват взаимни консултации по важни международни въпроси и военна помощ при нападение върху някоя от тях. След предаване на ратификационните грамоти договорът влиза в сила на 5 юни 1955 г. След 1962 г. Албания не участва в работата на органите на договора, шест години по-късно обявява й неговата денонсация. Независимо от високоотговорните декларации в документите на съюза неговите въоръжени сили неведнъж постигат целите си с насилствени методи. През 1956 г. Съветския съюз с въоръжена намеса във вътрешните работи на Унгария ликвидира въоръжения бунт на унгарския народ срещу комунизма. През 1968 г. страните членки на Варшавския договор, без Румъния, изпращат войски в Чехословакия, за да спрат започналия демократичен процес и създаване на условия за демократично развитие на чехословашкото общество. По време на своето съществуване Варшавският договор и неговите обединени въоръжени сили се използват за поддържане на напрежението между Източна и Западна Европа. На 1 юли 1991 г. договорът е прекратен.

През 1965 г. възстановеният кораб "Радецки", свързан с героичния път на четата на Христо Ботев, прави своя първи рейс по р. Дунав.
Австрийският пътнически параход “Радецки” е извършвал рейсове по р. Дунав главно между Оршова и Галац. Построен е през 1851 г. в Будапеща, от 1858 г. носи на носа си бюста на своя патрон - австрийския фелдмаршал от чешки произход Йосиф Венцел Радецки (1766 г.-1858 г.). При пътуването му към Виена на 16 и 17 май 1876 г. от различни дунавски пристанища (Гюргево, Зимнич, Турну Магуреле, Каратия и Бекет) на него на групи се качват, преоблечени като градинари, четниците от четата на Христо Ботев. На 17 май войводата на четата Христо Ботев настоява капитанът на парахода Дагоберт Енглендер да спре парахода на българския бряг при с. Козлодуй, Оряховско, като му връчва и писмен ултиматум на френски език. От палубата на парахода Ботев отправя и последните си писма до приятелите в Букурещ и до съпругата си Венета. При с. Оряхово четата слиза на родния бряг и поема пътя към Стара планина.Параходът излиза от употреба през 1918 г. и е унищожен през 1924 г. В периода 1964 г.-1966 г. с доброволни средства от българските деца той е построен отново по запазени чертежи и превърнат в музей, открит в чест на 90-годишнината от подвига на Ботевата чета.

През 1966 г. България и Турция издигат дипломатическите си представителства в ранг посолства.

През 1983 г. в периода 26 - 28 май в София между министерствата на външните работи на България и Чехословакия се състоят политически консултации.

През 2000 г. по инициатива на Гражданското движение "Св. Георги Софийски" се създава Гражданско обединение на демократичните организации (ГОДО).
В движението се включват 270 делегати от 70 организации на граждански движения от цялата страна, несъгласни с управлението, с надеждата да стане негова алтернатива. От ГОДО обявяват, че няма да се превръщат в политическа партия и ще имат само координационни хоризонтални структури. Декларирано е, че организацията е инструмент за промяна на политическия живот и начин на управление. Обединението е за нов обществен договор между управляващите и народа. За символ на ГОДО след дискусия е приета камбана, на която Св. Георги убива змея. На учредителното събрание е избрано председателство в състав: Андрей Пантев, Вежди Рашидов, Никита Шервашидзе, Стоян Александров, Огнян Сапарев, Димитър Луджев, Емил Хърсев, Борислав Ралчев и Бойко Бойков от Велико Търново. Присъства и експрезидентът Желю Желев, който заявява, че ГОДО може да стане трети политически център. Обединението декларира, че ще участва в следващите парламентарни избори, без да се регистрира като политическа партия. Различните граждански движения в ГОДО запазват напълно своята самостоятелност.

През 2002 г. в периода 25 - 28 май парламентарната асамблея на НАТО провежда заседание в София. За пръв път това става в страна, която е само кандидатка за членство в Алианса.


Родени:
През 1849 г. - Никола Тихов Обретенов - комитетски куриер от 1869 г.

Преди това работи като учител и библиотекар. Той е един от основателите на Русенския революционен комитет. Участник е в заседанията на БРЦК в Букурещ. Никола Обретенов е сред организаторите на Гюргевския революционен комитет. Определен е за главен апостол на София, а после - за помощник-апостол в Трети (Врачански) революционен окръг. Без да успее да организира някаква дейност в България (по обективни причини), се прехвърля в Румъния, където се включва в четата на Христо Ботев, където е член е на щаба. След разгрома £ е заловен и заточен в крепостта Акя, Северна Палестина. Освободен е през 1878 г. Никола Обретенов взема участие в Кресненско-Разложкото въстание (1878 г.-1879 г.). След Освобождението през 1878 г. е околийски началник в Тутракан, Враца, окръжен управител в Силистра, Русе и София. Депутат и помощник-кмет е на Русе от 1907 г.

През 1868 г. - генерал-майор Панайот Сантурджиев.
Той завършва осми випуск на Военното училище в София и участва като доброволец в Сръбско-българската война 1885 г. С Първи пехотен Софийски полк се сражава при Пирот. След войната Сантурджиев взема участие в детронацията на княз Александър Батенберг от 9 август 1886 г. По-късно става командир на дружина в Шестнайсети пехотен Ловчански полк. В Балканската война (1912-1913 г.) участва първоначално като командир на Първа дружина от Тридесет и осми пехотен Одрински полк, а след това на Тринайсети пехотен Рилски полк. По времето на Първата световна война Сантурджиев командва първа бригада от седма пехотна Рилска дивизия. След като се уволнява от армията Сантурджиев е председател на доброволческата организация “Сливница”. През 1952 г. е обявен за почтен гражданин на София.

През 1880 г. - Христо Иванов Силянов - публицист.

Той е един от ръководителите на ВМОРО. Учи в Цариград, Солун и Битоля, където завършва гимназия. Следва история в Швейцария, и завършва СУ “Св. Климент Охридски” през 1907 г. Учителства в Прилеп в периода 1901 г.-1902 г. През 1902 г. минава в нелегалност и тръгва с четата на войводата Марко Лерински. Участва в Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. След потушаването му се заселва в София. Занимава се с журналистика и с обществена дейност. Преди избухването на Балканскaта война (1912 г.-1913 г.) е в Македония с четата на В. Чекаларов. Председател е на Дружеството на столичните журналисти (1931 г.-1932 г.). За пръв път печата през 1898 г. в сп. “Ученически другар”. Редактира вестниците “България”, “Бум”, “Демократически преглед”, “Сила”, “La Bulgarie” и др. Сътрудничи с хумор, разкази, статии и фейлетони на сп. “Ново време”, “Просвета”, “Пролетна заря”, “Македонски преглед”, “Съвременна илюстрация”, “Македония”, “Македоно-одрински преглед”, “Художник”, “Народ и армия”, “Сборник от турските зверства”, “Седмица”, “Свободно мнение”, “Наблюдател”, “Отечество”, “Военни известия”, “Обединение”, “Листопад”, “Нови хоризонти”, “Български турист”, “Нова България”, на в-к “Македонска трибуна”, “Завет”, “Македония”, “Вардар”, “Знаме”, “Време”, “Вечерна поща”, “Нов век”, “Мир”, “Трибуна” (Враца), “Знание”, “Илинден”, “Пряпорец” и др. Основава заедно с Ал. Кипров хумористичния в-к “Българан” и остава задълго в кръга на българановци. А. Страшимиров го настанява на работа като редактор във в-к “Ден”. Повикан е в Цариград, за да поеме издаването на екзархийския в-к “Вести” в решителен политически момент - юни 1908 г., когато се премахва цензурата. Редактира заедно с П. К. Яворов и Д. Крапчев в-к “Илинден”. След 1923 г. е в Демократическия сговор, понякога застава на консервативни позиции. Христо Иванов Силянов е автор на: “Тъгите на роба” (1903 г., в съавторство с Вл. Ковачев), “Стихове” (1905 г.), “Един именит син на Костурско. Васил Чекаларов” (1914 г.), “Сръбско-българският спор и Русия” (1915 г.), “Македонската емиграция и българският нац. въпрос” (1919 г.), “От Витоша до Грамос. Походът на една чета през Освободителната война – 1912 г.” (1920 г.), “Писма и изповеди на един четник – 1902 г.” (1967 г.), “Освободителните борби на Македония” (т. I-II, 1933 г.-1943 г.), “Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско – 1903 г.” (1934 г.). Умира в София на 26 септември 1939 г.

През 1890 г. - Тодор Андонов Чопов - български революционер и писател.
Син е на македонски революционерка Руша Делчева, сестра на Г. Делчев. Тодор Андонов Чопов завършва гимназия в Солун. Включва се в революционната борба на македонските българи срещу турците. През 1913 г. участва като доброволец в българската армия. Семейството му се установява в Горна Джумая (дн. Благоевград). Работи като телеграфист в пощата, развива активна културно-просветна дейност. Взема участие в Септемврийския селски бунт (1923 г.) с Горноджумайския отряд. Приживе публикува само няколко разказа. През 1968 г. под редакцията на Г. Караславов излиза книгата “Повести и разкази”.

През 1918 г. - Иван Петков Гълъбов - езиковед.
В периода 1942 г.-1943 г. специализира в Хайделберг и Берлин. Професор е във Висшия педагогически институт във Велико Търново; в Института за български език при БАН (1960 г.-1970 г.). Изпълнява също така длъжностите директор на Института по славянски филология в Залцбургския университет и на Българския изследователски институт във Виена, който е създаден по негова инициатива през 1977 г. Автор е на съчиненията: "Проблемът за члена в български и румънски език" (1962 г.), "Надписите към Боянските стенописи" (1963 г.), "Старобългарски и латински в европейското средновековие" (1973 г., на немски език) и др. Умира в Залцбург на 13 декември 1978 г.


Починали:
През 1876 г. - Бачо Киро - учител, книжовник, читалищен деец,
фолклорист, историк, участник в националнореволюционното движение.
Роден е на 7 юли 1835 г. в с. Бяла черква, Великотърновско. Първоначално постъпва като послушник в Батошевския манастир. След това учителства в селата Коювци, Вишовград, Мусина, Михалци, Бяла черква и др. С пламенното си слово призовава народа към борба. Основава читалища и разпространява революционните идеи най-вече из родния си край. Сам застава начело на революционния комитет в Бяла черква, който е основан от В. Левски. При избухването на Априлското въстание 1876 г. в Първи - Търновски, революционен окръг Бачо Киро става един от организаторите и подвойвода на четата на Поп Харитон. Участва в сраженията и при Дряновския манастир. След разгрома на четата успял да се спаси, но след това бил предаден и заловен от османските власти. Изправен от тях пред съд в Търново, той се държи достойно, произнася пламенна реч в стихотворна форма. Осъден е на смърт и обесен в Търново.

През 1876 г. - Георги Измирлиев – Македончето.
Екзекуцията е извършена в Горна Оряховица. Измирлиев умира с думите “Сладко е да се умре за свободата на Отечеството!”. Роден на 21 април 1851 г. в Горна Джумая (Благоевград). Учи в Серес, в Цариград и във Военното училище в Одеса като юнкер в Люблянския пехотен 59-и полк. След като установява непосредствен контакт с българската революционна емиграция в Румъния Македончето се включил като военен специалист в подготовката на Априлското въстание 1876 г. Гюргевския революционен комитет го избира за помощник-апостол и военен ръководител на Първи- Търновски революционен окръг в България. В началото на 1876 г. Георги Измирлиев се прехвърлил през р. Дунав в определения му район, където развива широка организаторска дейност - създава нови комитети, привлича много съидейници и ги обучавана военно дело. След предателство турските власти тръгват по следите му, арестуват го и издават смъртна присъда.

През 1912 г. - Пенчо Петков Славейков.
Той е роден на 27 април 1866 г. Син е на Петко Рачев Славейков. Учи в Трявна и Стара Загора по време на Руско-турската война (1877 г.-1878 г.). След войната семейството му живее в Търново и Сливен. В края на 1879 г. се установяват в София. До 1881 г. учи в София, а през 1883 г. е един от инициаторите на ученическия "смут" в Пловдивската гимназия. По това време е под силното влияние на баща си и на неговия приятел П. Каравелов. През 1884 г. след нещастен случай край заледената Марица заболява тежко и остава частично неподвижен за цял живот. Лекува се в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж. Стиховете, които създава по това време, са повлияни от Хайне. По препоръка на д-р Кр. Кръстев учи в Лайпциг (1892-1898 г.), където слуша лекции на естета неокантианец Й. Фолкелт, психолога В. Вундт, изучава големите немски поети и философи. От Германия редовно сътрудничи на сп. "Мисъл" и на "Българска сбирка"; създава поемите "Ралица", "Бойко" и "Неразделни", първите глави от епопеята "Кървава песен", мрачните миниатюри от "Сън за щастие". През 1899 г. издава над 20 статии, очерци и есета, създава оригиналната антология "На острова на блажените". Завръща се в България през 1898 г.; учител е в Софийска мъжка гимназия. Става близък помощник на д-р Кр. Кръстев в редактирането на сп. "Мисъл". Поддиректор (1901 г.-1908 г.) и директор (1909 г.-1911 г.) на НБ в София, директор е на Народния театър (1908 г.-1909 г.). В 1911 г. посещава някои европейски градове, за да се запознае с библиотечните сгради и библиотечното дело. В София завършва втора част на "Кървава песен" и подготвя антологията "Немски поети". Уволнен от министъра на просвещението С. Бобчев на 10 юли 1911 г. Не приема длъжността уредник на училищен музей и заминава за чужбина. В края на август 1911 г. е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева. В края на ноември същата година пристига в Италия. Силният душевен гнет влошава здравето му и той умира. Поради преждевременната му смърт предложението на шведския проф. Алфред Йенсен да бъде удостоен с Нобелова награда за литература не е разгледано от Нобеловия комитет. Костите на поета са пренесени в България през 1921 г.

През 1986 г. - Леа Иванова - българска популярна изпълнителка на шлагери, легенда в българската забавна музика.
Родена е на 13 август 1923 г. в София. Израства в Цариград, където пее в детския хор на Българската екзархия. Учи в Дупница, а от началото на 40-те години в София. Пее като солистка в джаз "Славянска беседа", в "Джаз Овчаров" и оркестър "Оптимистите", с който работи до 1956 г. Изпълненията £ са в стил "суинг". От 1956 г. е в оркестрите на Хр. Вучков, Д. Ганев, Големия оркестър към Концертна дирекция. Сътрудничеството £ с Е. Казасян започва от 1957 г. и продължава почти 30 години. В началото на 60-те години прави турнета в Румъния, Унгария, Югославия (бивша), Берлин. От 1963 г. до 1983 г. работи във вариетета от висока класа в чужбина, продължават концертите £ в почти цяла Западна Европа, САЩ, Канада, Южна Америка, Близкия Изток. Изявите £ в България до началото на 80-те години са с инцидентен характер.
  • 0

За да се освободите от дявола – усмихнете му се – няма да знае какво да прави.

#366 Ася_И

Ася_И

    Приятел на Портала

  • Участници
  • ПипПипПипПипПип
  • 2046 Мнения:

Публикувано: 28 май 2009 - 23:06

На 29 Май:
През 1850 г.
избухва въстание в Ломско, Видинско и Белоградчишко за премахване на едрото османско феодално земевладение и извоюване на автономия. Реформените актове на Османската империя от 1832-1834 г. не водят до съществени промени в положението на поробеното българско население нито по отношение формата на собствеността, нито по отношение на данъчното бреме. Но те дават тласък на негодуванието и през 1850 г. революционери от Северозападна България се заемат с организиране на ново въстание. В подготовката му вземат участие и местните търговци, занаятчии и чорбаджии. За ръководители са избрани Ив. Кулин, П. Маринов и Ц. Тодоров. При избухване на въстанието броят на въстаниците достига около 16 000 души. Те обаче са лошо въоръжени и скоро османските власти надделяват във Видинско и Ломско. По-голям размах въстанието придобива в Белоградчишкия край. В продължение на няколко дни надигналите се селяни обсаждат града, но без успех. Срещу тях са изпратени османските войски, справили се с въстаниците във Видинско и Ломско. Лишени от възможността да се противопоставят, белоградчишките селяни се оттеглят към планинските райони. Действията на въстаниците стават известни на европейската общественост. С помощта на сръбското правителство водачите на въстанието влизат в преговори с Високата порта. Под натиска на западноевропейските държави тя приема през август - септември представители на надигналото се население. В резултат на това се стига до удовлетворяване на най-главното искане на въстаниците. Премахнато е господарското земевладение и е предоставено право на селяните сами да избират свои местни управители (кнезове) в нахиите (околиите). Обещанията на османското правителство обаче се оказват свързани с много условности, които обезсилват до голяма степен дадените права. Турското правителство се съгласява да премахне спахийското земевладение, при условие че местното население приеме да откупи спахийските земи. А обещанието за избиране на кнезове не се осъществило, тъй като Високата порта се отказва в последствие от намерението си да предостави автономия на този край. Въпреки неуспеха си въстанието изиграва голяма роля в националноосвободителната борба на българския народ. За неговия размах изключително голяма роля изиграват Ив. Кулин, П. Маринов, Ц. Тодоров и др.

През 1860 г. по време на църковната служба в Карлово името на гръцкия патриарх е “изхвърлено от богослужението”, с което карловци подкрепят акцията на цариградските българи. В края на март 1860 г. представители на Цариградската българска община провеждат съвещание, в което участват Петко Р. Славейков, Гаврил Кръстевич и други влиятелни църковни дейци. Взето е решение за организиране на т.нар. “Великденска акция”, чрез която се цели официално скъсване с Патриаршията. На 3 април се провежда самата акция. По време на тържествената литургия в българската черква “Св. Стефан” Иларион Макариополски не споменава името на патриарха. Според църковните канони този акт означава публично отхвърляне върховенството на патриаршеската власт и демонстрира желанието на българите да имат своя самостоятелна църква. Примерът на цариградските българи е последван във всички по-големи български общини.

През 1876 г. четата на Христо Ботев завладява австрийския пътнически параход "Радецки". Около обяд, когато параходът се доближава до с. Козлодуй, по даден от войводата сигнал четниците обличат въстаническите си униформи и с оръжие принуждават екипажа да спре "Радецки" на българския бряг. До големите и авторитетни европейски вестници ("Journal de Genеve" и "La Rеpublique Franсaise") е изпратена телеграма, в която се известява целта на четата. Христо Ботев пише прощалните си писма до съпругата си Венета и до приятелите си в Букурещ. При с. Оряхово четата, около 200 души, слиза на родния бряг. Военен ръководител на е Н. Войновски, а знаменосец Н. Симов - Куруто.
За да преминат през Дунава на 28 май 1876 г. Христо Ботев се качва в Гюргево заедно с част от четниците си на "Радецки". Останалите четници, предварително разпределени на групи, се качват от пристанищата в Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия и Бекет.
След като слиза на българския бряг четата полагат клетва пред знамето, ушито от Петрана Обретенова, и се насочват към селата Бутан, Добролево, Борован и Баница. По пътя към Стара планина четниците са преследвани непрекъснато от редовна турска войска, черкези и башибозуци. На 30 май са обкръжени на планинския рид Милин камък. Там водят цял ден бой, в който загиват 30 души, сред които и Н. Симов. На 2 юни Ботевата чета заема позиции на връх Камарата, Купена и част от Околчица. След целодневен бой загива и Христо Ботев. След смъртта на войводата четата се разделя на 3 групи. Едната, начело с Н. Войновски, се придвижва на изток в Стара планина, а останалите 2- на Г. Апостолов и на Д. Икономов водят на 3 юни тежък бой във Врачанския балкан, след което са разпръснати на малки групички. В продължение на 1 месец турците преследват четниците, избиват по-голямата част от тях, а заловените - съдят на два извънредни процеса в София и Русе. Само няколко души успяват да избягат в Сърбия и Румъния. Действията на Ботевата чета са епилог на Априлското въстание.

През 1948 г. във Варшава е подписан договор между Народна република България и Полската народна република за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ. Договарящите се страни се задължават да си оказват военна и всякаква друга помощ в случай на нападение от друга държава, да се консултират взаимно по всички важни международни въпроси, засягащи техните интереси, да укрепват и развиват стопанските и културните връзки помежду си. Договорът е подписан за 20 години. Подновен е от правителствата на двете страни на 6 април 1967 г. за същия срок.

През 1941 г. по решение на Светия синод за управляващ Маронейската епархия е определен митрополит Кирил Пловдивски с помощник епископ Иларион Нишавски, а за управляващ Струмишко-Драмската епархия - митрополит Борис Неврокопски с помощник-епископ Харитон Драговитийски.

През 1947 г. лидерът на опозицията в Народното събрание Никола Петков изразява отрицателно отношение към проекта за конституция на ОФ и от името на парламентарната група на опозиционния БЗНС прочита нов проект. В Народното събрание на 20 май започва обсъждането, а на 27 май и общите парламентарни дебати по проекта на ОФ за конституция. Въпреки неодобрението на Н. Петков, на 20 юни Шестото Велико народно събрание приема на първо четене проекта на ОФ за конституция на България с 302 гласа от присъстващи 366 депутати. Така на 4 декември се приема Конституция на Народна република България. Присъстващите 364 депутати (включително тези от опозиционната БРСДП) единодушно я одобряват. Тя влиза в сила на 6 декември 1947 г. и закрепва промените след 9 септември 1944 г., както и републиканското устройство на страната.

През 1989 г. Тодор Живков произнася реч, в която обявява, че българските турци могат да изберат родината си и ако сметнат, че това е Турция, да напуснат България. Думите на Живков стимулират масовото изселване на български турци през следващите месеци, наречено от медиите "голямата екскурзия". На 10 май 1989 г. Българският парламент гласува облекчения за пътувания в чужбина, правото на задграничен паспорт за гражданите, промени в Наказателния кодекс. Тези промени се изискват от Хелзинкските договорености, но се правят и за улесняване на изселването на турците от България. През май - август 1989 г. 300-400 000 български турци напускат България, като разпродават на безценица имуществото си. Българските власти организират прибирането на реколтата с помощта на бригадири - войници и ученици. В НС на 1 август е внесена протестна декларация на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството срещу прогонването на българските турци. Двадесет дни по-късно Турция затваря границата си с България, след като вече са се изселили 344 000 български турци.


Родени:
През 1977 г. - Христина Калчева - българската състезателка по лека атлетика, висок скок.

През 1998 г. тя е втора на турнира за Купата на Европа с постижение 190 см. На Световното първенство в зала през 1999 г. в Маебаши, Япония Христина Калчева печели световната титла с личен рекорд от 199 см.


Починали:
През 1932 - Богдана Иванова Гюзелева- Вульпе - българска оперна певица
(сопран), педагог, композитор.
Тя е родена на 5 февруари 1878 г. в Търново. Съпруга е на И. Вульпе. През 1908 г. се завръща в България и пее в Българската оперна дружба, където изпълнява някои централни роли - Неда ("Палячи" от Леонкавало), Графиня Розина ("Сватбата на Фигаро" от Моцарт), Кармен ("Кармен" от Бизе) и др. Композира по собствени либрета 3 опери и 3 оперети, симфонични картини по фолклорни мотиви, песни. Богдана Гюзелева-Вульпе е авторка на оперите "Психея" (1915 г., поставена в Българската оперна дружба), "Съюзници" (1917 г., поставена в театър "Одеон"). От 1917 г. до 1928 г. живее във Виена, Берлин, Измир (Гърция).

Мнението беше редактирано от Ася_И: 28 май 2009 - 23:10

  • 0

За да се освободите от дявола – усмихнете му се – няма да знае какво да прави.

#367 Станимир

Станимир

    Приятел на Портала

  • Глобални Модератори
  • ПипПипПипПипПип
  • 6774 Мнения:

Публикувано: 29 май 2009 - 23:00

На 30 Май:

През 1857 г. Георги Раковски завършва третата (окончателна) редакция на поемата "Горски пътник".

През 1876 г. ръководителите на Трети революционен окръг се събират начело със Стоян Заимов във врачанската църква "Възнесение" и обявяват въстание. Сформирана е малка чета.

През 1876 г. Ботевата чета отблъсква черкезки нападения край с. Баница и в района на Милин камък води първото си тежко сражение. Сред загиналите са знаменосецът Никола Симов-Куруто и поп Сава Катрафилов. Вечерта четата успява да разкъса обръча и се насочва към връх Веслец.

През 1876 г. в Цариград е извършен държавен преврат, ръководен от Мидхад паша. Абдул Азис е детрониран, а за султан е провъзгласен Мурад V (1876 г.). Поради здравословни причини през август месец същата година Мурад V се оттегля от престола и на негово място застава неговият брат, Абдул Хамид II.

През 1879 г. излиза първи брой на в. "Витоша", орган на Консервативната партия.

През 1886 г. в София започва да излиза военният седмичник "Народна защита". Това е първият военен вестник в България. Изданието помества материали по военни проблеми, върху историята на Сръбско-българската война 1885 г. и др. Издател и отговорник на вестника е К. Тулешков, а редактори са Ив. Фичев и П. Иванов.

През 1909 г. от 30 май до 3 юни се провежда първият конгрес на българските Търговско-индустриални камари в София.

През 1912 г. е основано е Дружество на южнобългарските художници в Пловдив.

През 1913 г. е подписан Лондонският договор между Турция, от една страна, и България, Гърция, Сърбия и Черна гора – от друга. С него се слага край на Първата балканска война, след която Турция губи всички свои територии в Европа. Само месец по-късно поради разногласия между бившите съюзници в подялбата на част от новозавзетите земи избухва Втората балканска (Междусъюзническа) война.
Балканската война (1912 – 1913 г.) е война на България, Сърбия, Гърция и Черна гора (държавите от Балканския съюз 1912-1913 г.) против Османската империя. Предизвикана е от нерешения национален въпрос на Балканите през последната четвърт на XIX и началото на ХХ в. По волята на западните европейски велики сили значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остават в пределите на империята след Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. По този начин обществено-икономическото и културно развитие е възпрепятствано, както от съществуващите феодални порядки в Османската империя, така и от упражнявания национален и религиозен натиск
Конкретен повод за войната стават кланетата над българското население в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (юли 1912 г.). В отговор на жестокостите на османските власти правителствата на България, Гърция, Сърбия и Черна гора отправят до Високата порта искане за административни реформи в европейските предели на империята и след последвалия категоричен отказ от нейна страна те пристъпват към обща мобилизация на войските си.
Начало на военните действия поставя Черна гора. В края на септември 1912 г. нейните войски нахлуват в Северна Албания. Това става повод за прекратяване на дипломатическите отношения между Османската империя и четирите балкански правителства. На свой ред на 5 октомври същата година България и Гърция обявяват война на Турция. На 7 октомври към тях се присъединява и Сърбия. При започване на войната балканските съюзнички разполагат общо с 645 000 души войска и 1412 оръдия, а армията на Османската империя възлиза на 420 000 души и 930 оръдия.

През 1914 г. приключва конференция в Париж, на която директорите на петте големи френски банки отказват заем на България въпреки натиска на френското правителство.

През 1917 г. е учреден орден "За насърчение към человеколюбие" с четири степени. I и II степен се носят на шия (I степен има и звезда); III и IV - на гърди. Има дамски кръст в три степени. Носи се на бяла лента с червени и зелени ивици. I степен е дадена само на проф. Д. Стаматов, ген. д-р Б. Каролев, митрополит Симеон Варненско-Преславски, д-р М. Русев, проф. Ст. Данев, митрополит Стефан Софийски и на 14 чужденци. С първа степен на дамския кръст са отличени само Екатерина Каравелова, Констанца Ляпчева и 9 чужденки. Отменен на 18 юли 1947 г.

През 1918 г. народнолибералите на Добри Петков напускат правителството и то губи мнозинството си в XVII ОНС. На 15 април 1919 г. с царски указ е разпуснато XVII ОНС. Избори за XVII ОНС се провеждат на 23 февруари 1914 г. Спечелени са от управляващата Либерална коалиция. Разпределението на депутатските места е както следва: Либерална коалиция –129 от 245 места, БЗНС - 51 места, демократи - 31 (от тях 7 са в новите земи), БРСДП (т. с.) - 11, БРСДП (ш. с.) - 10, народняци - 9, радикалдемократи - 5, прогресивнолиберали - 2. Откриването на XXVII ОНС се състои на 20 март 1914 г. За председател е избран Д. Вачов (либерал).

През 1919 г. изпълнителният комитет на македонските братства връчва на правителството изложение за самостоятелна Македония.

През 1919 г. централният добруджански народен съвет във Варна се изказва за автономна Северна Добруджа. Дни по-рано – между 23 и 25 май 1919 г., в София е проведена конференция на Добруджанската организация, която издига идеята за автономия на Добруджа с оглед присъединяване към България. С подписания на 7 май 1918 г. Букурещки мирен договор между Румъния, от една страна, и Германия, Австро-Унгария, България и Турция – от друга, България си връща Южна Добруджа в Санстефанските граници, като в Северна Добруджа е установено съвместно владение (кондоминиум) на Централните сили, в което доминира Германия. Предаването на кондоминиума на България става основна външнополитическа цел на българските правителства до края на войната. (По силата на Санстефанския мирен договор 1878 г. Северна Добруджа преминава във владение на Румъния като компенсация за отнетата и от Русия Бесарабия. Както управляващите среди, така и обществеността в Румъния са против това решение, но са безсилни да го променят). Преговорите по Букурещкия мирен договор започват през декември 1917 г., но поради спорове между съюзниците продължават пет месеца. Стремейки се да наложи икономическото си влияние в Румъния, Германия настоява тя да запази Северна Добруджа, като върне на България само Южна Добруджа, присъединена от Румъния след Междусъюзническата война 1913 г. Германия е подкрепена от Турция, която има териториални претенции към България в Тракия. При подписването на договора Германия налага своите позиции. В Северна Добруджа е установено съвместно управление (Кондоминиум) от четирите съюзни държави. Те се задължават да осигурят търговски излаз на Румъния до Черно море чрез линията Черна вода – Кюстенджа. За Румъния остава Южна Бесарабия, завладяна през януари 1918 г. Срещу това е извършена корекция на западната й граница в полза на Австро-Унгария. Допълнително се сключват конвенции за румънски петрол, износа на селскостопански стоки, пощата и телеграфа, които засилват австро-германското влияние в нея.

През 1931 г.
Демократическата партия формира коалиция Народен блок, в която привлича БЗНС “Врабча 1”, БЗНС-Стара Загора, Радикалната партия и Националлибералната партия на Георги Петров и Димитър Върбенов.

През 1934 г. политическият кръг "Звено" се саморазпуска. Политическият кръг “Звено” е обществено-политическа организация с ограничена социална база, създадена през април 1927 г. Основателите на организацията си поставят задачата да възпрепятстват "групирането на българските политически сили в два рязко враждебни лагера" и на преден план да излязат обществено-икономическите и културните въпроси на страната. Членският му състав включва представители от всички политически партии и професионални организации, без комунистите. Нейните членове запазват своята партийна принадлежност. Наред с безпартийните в "Звено" членуват видни социалдемократи, радикали, демократи, а също и сговористи. През следващите г. настъпва еволюция в идейните възгледи на организацията. Политическият кръг “Звено” отрича традиционната парламентарна демокрация, почиваща на принципите на Търновската конституция и възхвалява силната надпартийна авторитарна власт. По време на управлението на Народния блок (1931–1934 г.) около "Звено" започват да се групират дейци от буржоазните партии, недоволни от управлението. Към него се присъединява и по-голямата част от ръководството на Военния съюз. Разнородният политически и социален състав на организацията предизвиква непрекъснати борби в нейните редове. През януари 1934 г. групата около Д. Казасов я напуска и преминава към Народното социално движение на проф. Ал. Цанков. Начело на организацията застава К. Георгиев. С помощта на армията привържениците на "Звено" извършват на 19 май 1934 г. държавен преврат и завземат властта. В новия кабинет министър-председател става К. Георгиев. След преврата Търновската конституция е отменена, Народното събрание разпуснато, парламентарното управление ликвидирано. В страната се установява авторитарно безпартийно управление, "Звено" преминава към полулегален начин на съществуване, след като правителството забранява политическите партии. След отстраняване от власт на правителството на ген. П. Златев през април 1935 г. "Звено" минава изцяло в опозиция на монархическия режим. Приема идеята за парламентарна демокрация. Включва се в народофронтовското движение, в борбата за мир и премахване на опасността от нова война. Някои негови дейци стават привърженици на републиканските възгледи. След избухването на Втората световна война "Звено" открито се обявява против въвличането на България във военния конфликт. В годините на съпротивителното движение в България 1941–1944 г. негови представители се включват в Националния комитет на Отечествения фронт (септември 1943 г.). Политическият кръг “Звено” взема участие в подготовката и извършването на политическата промяна на 9 септември 1944 г. На 1 октомври 1944 г. възобновява своята организационна дейност под името Народен съюз "Звено". Включва се активно в първите отечественофронтовски правителства. В "Звено" се очертават три течения: едното, начело с В. Юруков, се обявява против БРП (к) и народнодемократичната власт, другото, възглавявано от К. Георгиев, е за пълно сътрудничество с отечественофронтовската власт и третото, под водачеството на Т. Доброславски и Т. Трифонов, се обявява против групата на В. Юруков. През 1946 г. "Звено" възприема новата програма на Отечествения фронт и изграждането на социализма по сталински модел. През февруари 1949 г. на своя конференция "Звено" взема решение да се саморазпусне. На членовете си препоръчва да се включат в Отечествения фронт. С този акт "Звено" престава да съществува като самостоятелна политическа организация. Печатни органи са: сп. "Звено", в. "Изгрев", сп. "Бразда".

През 1936 г. Демократическата партия изпраща писмо до царя с искане за възстановяване на парламентарното управление и оформя свой политически център заедно с Народната партия (Атанас Буров), Радикалната партия (Стоян Костурков) и националлибералите на Георги Петров - "Четворка".

През 1956 г. е подписан протокол за стокообмен и плащания с ФРГ.

През 1975 г. в София е открит Домът на съветската наука и култура на ул. "Шипка" 32.

През 1976 г. са проведени избори за VII Народно събрание, народни съвети, народни съдии и съдебни заседатели. За председател на парламента е избран отново Владимир Бонев. Мандатите са разпределени по следния начин: 272 за БКП, 100 за БЗНС и 28 за безпартийни (8 от тях за ДКМС). Броят на жените е 78. Седмото Народно събрание функционира до 7 април 1981 г.

През 1989 г.
външният министър Петър Младенов произнася реч в Париж. В нея той обявява, че България е променила паспортния режим в унисон "с тенденцията за нарастващ обмен на хора, идеи, културни стойности" и е признала безусловно правото на избор, но и че "определени външни среди се опитват да попречат на обновителните процеси в нашата страна", при което се е стигнало до "нарушаване на обществения ред". Така той определя протестите на българските турци срещу "възродителния процес".


Родени:

През 1901 г. - Христо Димитров Бързицов - публицист.

Той е известен е под псевдонимите Язека, Войдан, Бурян и др. След 9 септември 1944 г. е осъден от Народния съд на 9 години затвор по обвинение в шовинизъм. Христо Бързицов е автор на съчиненията: "Хумористична история на българите" (1928 г.), "В плен на дявола" (1930 г.), "Дневникът на един баща" (1936 г.), "Как ми се мярна Европа" (1939 г.), "Когато те говореха. Кратки интервюта с български писатели, артисти и композитори" (т. I-II, 1942 г.-1943 г.), "Мои познайници" (1943 г.), "Някога в Цариград" (1965 г.), "Во Прилепа града" (1969 г.), "Някога в София" (1970 г.), "Спомени на едно момче" (1971 г), "Екзарх Йосиф I” (1973 г.), "Български книгоиздатели" (1976 г.), "При големи хора по халат и чехли" (1976 г.), "Далечни спомени за близки хора" (1979 г.), "София разказва" (1979 г.), "Три хиляди нощи в затвора" (1992 г., посмъртно) и др. Умира в София на 31 януари 1980 г.

През 1902 г. - Иван Христов Попов - оперен певец и музикален педагог.
Той завършва право в Софийския университет “Свети Климент Охридски: през 1925 г. Учи пеене в Милано при М. Саммарко и Е. Вентура (1923 г.-1931 г.). Иван Христов завършва Държавната музикална академия в София (днешната БДК, 1937 г.) при М. Цибулка. Дебютира в операта в София през 1935 г. с ролята на Бал Хакан ("Савската царица" от К. Голдмарк). Утвърждава се в драматични роли от италианския оперен репертоар от ХIХ в. Умира на 16 февруари 1982 г. в София.

През 1907 г. Антон Маринович - режисьор.

Завършва право в СУ ”Св. Климент Охридски”. Сътрудник е на списанието “Нашето кино” и “Филм и критика”. През 1942 г. е асистент-режисьор на Хр. Цанков в “Изпитание”, а през 1945 г. осъществява първата си самостоятелна постановка - “Ще дойдат нови дни”. Антон Маринович пръв филмира популярни оперни и театрални спектакли - “Иван Сусанин” (1950 г.), “Снаха” (1954 г.). Екранизира произведения от българската литературна класика: “Гераците” (1958 г.), “Сиромашка радост” (1958 г.). Интерпретира от своя гледна точка обновителните процеси в съзнанието на българските мюсюлмани - “Ребро Адамово” (1956 г.). Снима и приключенски трилъри - “Нощта срещу 13-ти” (1961 г.), “Златният зъб” (1962 г.), “Приключение в полунощ” (1964 г.). Умира в София на 28 март 1976 г.

През 1930 г. Цвета Иванова Унджиева - литературна историчка.
През 1952 г. завършва българска филология в Софийския университет “Свети Климент Охридски”. От 1953 г. е научен сътрудник в Института за литература при БАН . Професионално се занимава с въпроси на българската възрожденска литература. Проучва въздействието на фолклора върху възрожденска литература, публикува изследвания върху наследството и естетическите възгледи на Хр. Смирненски, издирва и проучва архивни материали от епохата на Възраждането. Съставя и редактира съвместно с Д. Леков, Л. Минкова и П. Тотев съчинения и архивни материали на Р. Жинзифов, Л. Каравелов, Хр. Ботев, П. Р. Славейков. Сред по-известните произведения на Цвета Унджиева са: “Любен Каравелов - белетрист и фелейтонист” (1968 г.), “Христо Ботев - живот и дело” (1975 г., в съавторство с Ив. Унджиев.Книгата е издадена на руски, немски, френски, италиански, английски, румънски, унгарски и чешки език), “Христо Ботев”, брошура в превод на 12 ез. (съавт. Ив. Унджиев) (1976 г.), “Христо Ботев. Живот и творчество” (1983 г., съавт. Ив. Унджиев), “Сава Филаретов” (1990 г.) и др.


Починали:

През 1920 г. - Стефан Георгиев Паприков - генерал – майор.

Той е роден на 12 април 1858 г. в Пирдоп. Завършва Военното училище с първи випуск през 1879 г. и Академията на Генералния щаб в Санкт Петербург. Заема отговорни държавни постове като министър на войната (1899 г., 1900-1903) г.; министър на външните работи изповеданията в кабинета на Ал. Малинов (1908-1910 г.); пълномощен министър в Русия (1916 г., 1910-1912 г.).През 1912 г. е член на българската делегация на мирната конференция в Лондон . В Сръбско-българската война (1885 г.) е началник-щаб на Западния корпус. Споделя идеята на княз Александър I за отстъпление, но след сражението при Сливница ( 5.-7.11.1912 г.) приема настъплението като единствен начин за постигане на победа (ръководи настъплението към Пирот). Проявява качества на активен и способен командир. По време на русофилските бунтове в Русе и Силистра е помощник на началник-щаба на армията, участва в потушаването им и в процеса срещу бунтовниците. През Балканската война е началник-щаб на I армия. Автор е на "Сръбско –българската война ", т. 1-2 (ръкопис във ВИБ).

През 1963 г. Невена Христова Дончева - оперна певица.
Тя е родена на 31 май 1909 г. в София. Учи пеене при Е. Горянска, К. Кирова и Е. Орукин. Посещава и уроци по балет при А. Димитров и Ф. Мустакова. Работи в "Свободен театър" (1924 г.-1926 г.) и в "Кооперативен театър" (1926 г.-1937 г.). От 1938 г. до 1962 г. е в театър "Одеон", в Народната оперета и в Държавния музикален театър в София. Сред по-известните й роли са: Графиня Лиза ("Графиня Марица" от И. Калман), Щаси ("Царицата на чардаша" от И. Калман), Роз-Мари ("Херцогинята от Чикаго" от И. Калман), Теменужката ("Теменужката от Монмартър" от И. Калман), Игуменката ("Мамзел Нитуш" от Ф. Ерве), Жозефина ("Мадам Сан Жен" от П. Хаджиев), Гълъбина ("Айка" от П. Хаджиев) и др.

През 2001 г. - Георги Йорданов Божилов – живописец.
Умира след тежка катастрофа в Бургас. Художникът е пътувал със свои колеги за Царево, където е било предвидено откриване на изложба. Той роден в Пловдив на 13 юни 1935 г. Учи декоративно-монументална живопис във ВИИ "Н. Павлович" при проф. Г. Богданов. Георги Йорданов Божилов се утвърждава като портретист, пейзажист и майстор на фигуралната композиция: "Писта" (1961 г.), "Пловдив" (1965 г.), "Старият Пловдив" (1969 г.), "Икар" II (1978 г.) и много др. Има над 40 самостоятелни изложби в България и в чужбина. Картините му са част от колекции в цял свят.
  • 0
Истината надхвърля фантазията, бъдещето превъзхожда мечтата.
Единствено със сърцето проглеждаме за красотата на света, явен от Сърцето на Космоса.
Любовта към лилиите или към далечните светове има в основата си същата космичност.
Да, да, да! Мерило е космичната любов!

#368 Ася_И

Ася_И

    Приятел на Портала

  • Участници
  • ПипПипПипПипПип
  • 2046 Мнения:

Публикувано: 30 май 2009 - 23:00

На 31 Май:
През 1863 г.
в Браила започва да излиза седмичният политически, любословен и търговски вестник “Българска пчела”. Редактор на вестника е Христо Ваклинов, а спомоществователи са видни български търговци, организирани в акционерно дружество. Вестникът полемизира с другите вестниците "Съветник", "Турция" и "Гайда". Сътрудници на “Българска пчела” са Р. Блъсков, Р. Жинзифов, Ц. Гинчев, П. Калянджи, В. Берон, Т. Н. Шишков, В. Чолаков и др.

През 1876 г. във Враца е разпространен слух, че към града настъпва редовна турска армия. Въстаниците се разпръскват и в резултат властите извършват масови арести.
Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г. в Копривщица. Поради предателството на един от присъстващите депутати на Оборищенското събрание, местните турски власти научават за взетите решения и предприемат незабавни контрадействия. На 19 април една конна полицейска група от Пловдив, предвождана от Неджиб ага, пристига в Копривщица, за да арестува ръководителите на местния революционен комитет. За да предотврати тази акция, Тодор Каблешков заедно със своите другари нападат конака, където се е установила турската полицейска част. При завързалата се престрелка част от турските заптиета са убити, а други, начело с Неджиб ага, успяват да се измъкнат и избягат. Веднага след извършеното нападение Тодор Каблешков изпраща до Панагюрище, където се намират ръководителите на IV революционен окръг, и до други места бързо писмо, с което приканва всички българи към повсеместен бунт. Понеже е подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета, то придобива известност като "Кървавото писмо". Веднага след получаването на писмото в Панагюрище Бенковски обявява въстанието. Създава се Военен съвет, или т.нар. Привременно правителство, което става главен орган на революционната власт в IV революционен окръг. На него се възлага както ръководството на военните дела, така и осъществяването на новата гражданска власт в града. Той изпраща чета начело със стотника Иван Парпулов - Орчо войвода, която да подпомогне въстаниците в Стрелча и осигури връзката между Панагюрище и Копривщица. Веднага след обявяването на въстанието Панайот Волов и Икономов се отправят към североизточните райони на окръга, а Бенковски, който междувременно организира своя конна дружина, т. нар. Хвърковата чета, се насочва към средногорските села Мечка, Поибрене, Мухово и др. и вдига населението на въстание.

През 1876 г. четата на Христо Ботев изчаква в района на връх Веслец подкрепление от околните села. След като се разбира, че въстанието във Враца е осуетено, четата се насочва към Врачанския Балкан.
За да преминат през Дунава на 28 май 1876 г. Христо Ботев се качва в Гюргево заедно с част от четниците си на кораба "Радецки". Останалите четници, предварително разпределени на групи, се качват от пристанищата в Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия и Бекет. След като слиза на българския бряг четата полагат клетва пред знамето, ушито от Петрана Обретенова, и се насочват към селата Бутан, Добролево, Борован и Баница. По пътя към Стара планина четниците са преследвани непрекъснато от редовна турска войска, черкези и башибозуци. На 30 май са обкръжени на планинския рид Милин камък. Там водят цял ден бой, в който загиват 30 души, сред които и Никола Симов. На 2 юни Ботевата чета заема позиции на връх Камарата, Купена и част от Околчица. След целодневен бой загива и Христо Ботев. След смъртта на войводата четата се разделя на 3 групи. Едната, начело с Никола Войновски, се придвижва на изток в Стара планина, а останалите 2- на Георги Апостолов и на Д. Икономов водят на 3 юни тежък бой във Врачанския балкан, след което са разпръснати на малки групички. В продължение на 1 месец турците преследват четниците, избиват по-голямата част от тях, а заловените - съдят на два извънредни процеса в София и Русе. Само няколко души успяват да избягат в Сърбия и Румъния. Действията на Ботевата чета са епилог на Априлското въстание.

През 1900 г. с княжески pecкрипт до канцлера на българските ордени е учреден орден “За военна заслуга”. Първоначално орденът има шест степени - Голям кръст, Голям офицерски кръст, Командирски кръст, Офицерски кръст, Кавалерски кръст и Сребърен кръст, а от 1933 г. е въведена и степента Велик кръст, която е по-висока от съществуващите дотогава. С Великия кръст I и II степен се награждават български генерали в зависимост от заеманата от тях длъжност, с III степен - полковници и подполковници, командири на полкове, с IV степен - майори, служещи в щабовете, и капитани ротни командири, а с V и VI степен - ротни и взводни командири до капитан, подофицери, доброволци в Сръбско-българската война и в балканските войни, опълченци и др.

През 1902 г. е сключена тайна българо-руска военна конвенция в Петерхоф. Русия гарантира за 10 г. българо-румънската граница. При война българската армия минава под руско командване. С руска намеса "Фирмилияновият въпрос" е разрешен неблагоприятно за България и владиката получава официално назначение за Скопие.

През 1927 г. посланическата конференция на Антантата в Париж взема решение за закриване на Ликвидационния военен орган на Контролната комисия в България и на 30 юни той престава да действа.
Антантата е съглашение, сключено преди Първата световна война, между Англия, Франция и Русия за взаимна отбрана и общи действия по време на война.

През 1936 г. в белградската преса е публикуван меморандумът за възстановяване на конституционното управление, връчен на царя от оформената на 24 май опозиционна група на дейци от забранените партии- “Петорка”. Към опозиционната група на партиите се включват Димитър Гичев (БЗНС “Врабча 1”), проф. Георги Данаилов (Демократически сговор), Боян Смилов (Националлиберална партия), Кръстьо Пастухов (БРСДП) и проф. Георги Генов (Радикална партия).

През 1969 г. се създава се Национален комитет за европейска сигурност и сътрудничество.

През 1983 г. в София се състои Национално съвещание по въпросите на военно-родолюбивото възпитание на младежта и народа.

През 1989 г.
градският комитет на ОФ в София организира митинг в подкрепа на изявлението на Тодор Живков от 29 май. Митингът се провежда пред НДК и след това шествието продължава по бул. "Толбухин" (днес "В. Левски"), пред посолството на Турция до ул. "Гурко". Участват от 20 до 50 000 души (според различни сведения). Сътрудниците в Турското посолство отказват да приемат декларацията на Градския комитет на ОФ и тя е предадена в Министерството на външните работи, което я връчва служебно на турския посланик.
На 29 май Тодор Живков произнася реч, в която обявява, че българските турци могат да изберат родината си и ако сметнат, че това е Турция, да напуснат България. Думите на Живков стимулират масовото изселване на български турци през следващите месеци, наречено от медиите "голямата екскурзия". На 10 май 1989 г. Българският парламент гласува облекчения за пътувания в чужбина, правото на задграничен паспорт за гражданите, промени в Наказателния кодекс. Тези промени се изискват от Хелзинкските договорености, но се правят и за улесняване на изселването на турците от България. През май - август 1989 г. 300-400 000 български турци напускат България, като разпродават на безценица имуществото си. Българските власти организират прибирането на реколтата с помощта на бригадири - войници и ученици. В НС на 1 август е внесена протестна декларация на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството срещу прогонването на българските турци. Двадесет дни по-късно Турция затваря границата си с България, след като вече са се изселили 344 000 български турци.

През 1996 г. България отправя молба за членство в Централноевропейското споразумение за зона за свободна търговия (ЦЕФТА).
Централноевропейското споразумение за свободна търговия /ЦЕФТА/ е подписано на 21 декември 1992 г. в Краков от Полша, Чехия, Словакия и Унгария и влиза в сила на 1 март 1993 г. От 1 януари 1996 г. към ЦЕФТА се присъединява Словения. На 12.04.1997 г. е подписано Споразумението за присъединяване на Румъния. България подписва споразумението за присъединяване към ЦЕФТА в София на 17.07.1998 г. ЦЕФТА е многостранно споразумение за създаване на Зона за свободна търговия чрез постепенно премахване на митата и нетарифните ограничения за промишлените стоки, възможна максимална либерализация на търговията със селскостопански стоки и осигуряване на условия за свободна конкуренция между стопанските субекти на територията на страните-членки чрез адаптиране на законодателствата към европейските стандарти. Споразумението се изгражда в пълно съответствие с критериите и изискванията на ГАТТ/СТО и на базата на принципите и подходите, залегнали в търговската част на споразуменията за асоцииране към ЕС и може да се счита за преходен подготвителен етап за пълноправно членство на асоциираните страни в ЕС.

През 1996 г. във Виена България заедно с Албания, Беларус и Украйна е приета за член на Централноевропейската инициатива (ЦЕИ).
Централноевропейската инициатива (ЦЕИ) е междуправителствен регионален форум за сътрудничество, основан през 1989 г. от Италия, Австрия, Унгария и Югославия. ЦЕИ подкрепя и насърчава процесите на преход в страните-членки чрез развитие на регионалното сътрудничество посредством национални проекти и многостранни програми. По-късно към основната група се присъединяват Чехословакия (в последствие Чехия и Словакия стават пълноправни членове); Полша, а след разпадането на СФРЮ и три нови независими държави - Хърватска, Словения и Босна и Херцеговина. България става пълноправен член на ЦЕИ през 1996 г. Страната е представена в 12 от общо 17-те работни групи, сформирани в рамките на инициативата. Работните групи на ЦЕИ действат на равнище министри и на ниво експерти във всички области на сътрудничество. Координатори (председатели) на работните групи са страни-членки на ЦЕИ.


Родени:
През 1903 г. - Маньо Стоянов - български литературовед, историк и библиограф.

Той учи в Пирдоп и завършва Духовната семинария в Пловдив през 1925 г. Преподава в Пловдивската духовна семинария и в гимназиалните училища в Пловдив, Сливен и София. Уредник и директор е на Народната библиотека в Пловдив (1945 г.-1948 г). Работи в областта на историята на българска възрожденска книжнина, българо-гръцките книжовни връзки и отношения и славянската палеография. Автор е на творбите:“Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания (1806г.-1878 г.)”, “Пътят към свободата. Исторически разкази за Пловдив през Възраждането” (1966 г.), “Украса на славянските ръкописи в България. Албум” (1973 г.), “Очерци за Източна Румелия” (1974 г.). Умира на 5 ноември 1986 г.

През 1947 г. - Васил Сотиров - български лирик, сатирик и преводач.
Следва българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работи като редактор в редакция “Хумор, сатира и забава” при Българското радио (1971 г.-1979 г.). В годините между 1981 г. -1984 г. е редактор в сп. “Карикатура”; в Студията за анимационни филми “София” (1984 г.-1988 г.), а от 1991 г. във в-к “Пардон”. Лиричните и сатиричните му произведения се характеризират с прости изразни средства, остро чувство за детайла, смешното и пошлото в живота. Пише също така и поезия за деца. Автор е на съчиненията: “Лъвовете никога не плачат” (1981 г.), “Убийство на щурец” (1982 г.), “Смъртен скок” (1989 г.), “Да ти излезе номерът” (1989 г.), “За едни има - за други няма” (1990 г.), “Поръчка за събуждане” (1990 г.), “Цвете в саксия” (1990 г.), “Пъдене на лоши духове” (1991 г.). Носител е следните награди: “Сребърна фурма” за хумористичен разказ в Бордигера (1978 г.), “Южна пролет” (1982 г.), “Сребърен МладЕЖ” (1981 г.) и “Златен МладЕЖ” (1986 г.), “Ламар” за поезия (1991 г.) и др.


Починали:
През 1952 г. - Стефан Спиров Македонски - оперен певец.

Той е роден на 25 май 1885 г. в Сливен. Учи пеене в Москва и Париж. Пее в Софийската народна опера, в оперните театри на Берлин, Хановер, Кобург и Касел. От 1948 г. до 1952 г. е директор на Държавния музикален театър в София, който след смъртта му носи неговото име.

През 1992 г. - Кирил Апостолов - писател.
Той е роден на 30 октомври 1931 г. в с. Кърджево, Софийско. Завършва агрономство във ВСИ - София през 1956 г.
В периода 1962 г. -1967 г. е директор на селскостопански учебни заведения в с. Белица и с. Леснево, Софийско. За годините между 1968 г.-1971 г. е заместник-главен редактор на сп. "Пламъче". Главен редактор е и на редакция "Детско-юношеска литература" в издателство "Български писател" (1972 г). На издателство "Български писател" е главен редактор през 1981 г. и директор през 1989 г. От 1991 г. е заместник-генерален директор на издателска къща "Български писател". В своите разкази, новели, повести, очерци и произведения за деца Кирил Апостолов разглежда процесите в българското село от 60-те и 70-те години. Автор е на съчиненията: "Момчета" (1959 г.), "Гълъби и хора" (1962 г.), "Звездата над Осогово" (1965 г.), "Тримата връстници" (1967 г.), "На брега. Пиеси" (1968 г.), "По пътя" (1969 г.), "Ратайчето" (1970 г.), "Отиват си корабите" (1973 г.), "Зайко Късото ухо" (1974 г.), "Завръщане при своите" (1975 г.), "Началото на празника" (1975 г.), "Сезони в Югне" (1977 г.), "Солта на живота" (1979 г.), "Сезоните и хората" (1981 г.), "Радост за всички" (1982 г.), "Двамата Мироновци" (1985 г.), "Да спечелиш, да загубиш" (1985 г.), "Колата, или Голямата мечка" (1986 г.), "Гибелта на глутницата" (1988 г.), "Поклон" (1990 г.).
  • 0

За да се освободите от дявола – усмихнете му се – няма да знае какво да прави.

#369 Ася_И

Ася_И

    Приятел на Портала

  • Участници
  • ПипПипПипПипПип
  • 2046 Мнения:

Публикувано: 31 май 2009 - 23:00

На 1 Юни:

Днес е първи юни – международният ден за защита на децата. Честит празник на всички деца!

1 юни е учреден за Международен ден за защита на децата с решение на сесията на Съвета на Международната демократична федерация на жените през ноември 1949 г. За първи път 1 юни е честван през 1950 г. в 51 страни по света. На 20 ноември 1959 г. Генералната асамблея на ООН приема Декларация за правата на детето, която провъзгласява равни права на децата в областта на възпитанието, образованието, социалната защита, физическото и духовното развитие независимо от цвета на кожата, националната принадлежност, имущественото състояние и др. Декларацията призовава родителите, обществените организации, правителствата да признаят правата на децата и да съдействат за тяхното осъществяване .


През 1858 г. Георги Раковски е назначен за надзирател в Херсонската духовна семинария в Одеса.

През 1860 г. цариградската българска община се събира и избира комисия в състав Иларион Макариополски, Авксентий Велешки, Христо Тъпчилещов, х. Николи х. Минчоглу и Димитър Ив. Гешов, която да действа пред Високата порта за признаване на независимата българска църква.

През 1867 г. Любен Каравелов изготвя в Белград "Прокламация" към българския народ, в която издига лозунга "Свобода или смърт!"

През 1876 г. Ботевата чета се изтегля към връх Вола и оттам към върховете Камарата, Купена, Околчица. Обградени от три страни, четниците водят сражение целия ден. Преди залез слънце боят е прекратен. Щабът на четата се събира, за да обсъди по-нататъшните действия. За да преминат през Дунава на 28 май 1876 г. Христо Ботев се качва в Гюргево заедно с част от четниците си на кораба "Радецки". Останалите четници, предварително разпределени на групи, се качват от пристанищата в Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия и Бекет. След като слиза на българския бряг четата полага клетва пред знамето, ушито от Петрана Обретенова, и се насочват към селата Бутан, Добролево, Борован и Баница. По пътя към Стара планина четниците са преследвани непрекъснато от редовна турска войска, черкези и башибозуци. На 30 май са обкръжени на планинския рид Милин камък. Там водят цял ден бой, в който загиват 30 души, сред които и Никола Симов. На 2 юни Ботевата чета заема позиции на връх Камарата, Купена и част от Околчица. След целодневен бой загива и Христо Ботев. След смъртта на войводата четата се разделя на 3 групи. Едната, начело с Никола Войновски, се придвижва на изток в Стара планина, а останалите 2- на Георги Апостолов и на Д. Икономов водят на 3 юни тежък бой във Врачанския балкан, след което са разпръснати на малки групички. В продължение на 1 месец турците преследват четниците, избиват по-голямата част от тях, а заловените - съдят на два извънредни процеса в София и Русе. Само няколко души успяват да избягат в Сърбия и Румъния. Действията на Ботевата чета са епилог на Априлското въстание.

През 1878 г. по нареждане на княз Александър Дондуков екзарх Йосиф I пристига в Пловдив и остава там до 8 януари 1880 г., с прекъсване между 29 октомври и 20 декември 1878 г., когато се връща в Цариград. За негов наместник в Цариград е назначен архимандрит Теодосий Голованов.
Екзарх Йосиф І е роден на 5 май 1840 г. Той е български църковен и просветен деятел, публицист и преводач. Светското му име е Лазар Йовчев. Той завършва френски католически лицей в Цариград, след което следва във Философско-литературния и в Правния факултет на Сорбоната в Париж. През 1872 г. приема монашество и е назначен за екзархийски протосингел. Включва се активно в дейността на Българската екзархия за укрепване на влиянието и в смесените епархии. През 1876 г. той е ръкоположен за епископ и избран за ловчански митрополит, а на следващата година за екзарх. След Освобождението екзарх Йосиф работи за запазване и развитие на българското учебно и църковно дело в земите, останали под властта на Османската империя. Въпреки противодействието на Цариградската патриаршия и Високата порта с подкрепата на правителствата на Ст. Стамболов и К. Стоилов успява да запази седалището на Българската екзархия в Цариград и да издейства нови берати за българските владици в Скопие и Охрид (1890 г.), Неврокоп и Велес (1894 г.), Битоля, Струмица и Дебър (1897 г.). Със съдействието на Българската екзархия до 1913 г. в Македония и Одринско се откриват 13 гимназии и 87 прогимназии. След края на Балканската война 1912–1913 г. Йосиф І премества седалището на Българската екзархия в българската столица.

През 1879 г. България е приета за член на Всемирния пощенски съюз, основан на 1 юни 1878 г. с Парижката конвенция.

През 1880 г. е приет първият държавен бюджет на Българското княжество за 1880 г.-1881 г., одобрен от 2. ОНС през декември.

През 1913 г. начело на коалиционния кабинет на Народната и на Прогресивнолибералната партия застава Стоян Данев.

През 1922 г. се състои първа конференция на комитета Народен сговор в София. Ръководството се поема от проф. Александър Цанков.

През 1944 г. е назначен енов безпартиен служебен кабинет начело с Иван Багрянов, който заявява, че приема програмата на ОФ. До 12 юни в правителството участва проф. Дончо Костов от Комунистическата партия като е обсъдена и възможността за назначаване на още двама министри от същата партия - Минчо Нейчев и Иван Пашов. За седмица партизанските действия са прекратени по нареждане на Главния щаб на НОВА (Добри Терпешев).
1949 г.

През 1960 г. е изпратено писмо до ЦК на БКП от Никола Куфарджиев - секретар на ЦС на профсъюзите, Веселин Дашин - журналист, Г. Милев, Бенжамен Варон, Христо Проданов, Илия Гатев и Иван Дионисиев. Те изразяват тревогата си от "насоките и развитието на социализма в нашата страна" и констатират, че "при такъв модел на бюрократичен държавен социализъм мотивите за ефективен труд силно спадат. Остава голата и безсилна административна принуда..., партийното ръководство започна да залага на авантюризма, на уж възможното скокообразно излизане от задънената улица". Те пряко обвиняват Тодор Живков, че "повежда ЦК на БКП по опасни и безотговорни авантюри при уреждане съдбините на нацията и социализма" и "продължава атаката си срещу прокламираната през април 1956 г. демокрация в партията и обществото, преследва и отстранява всички свои възможни съперници с различни от неговите идеи и възгледи". Авторите на писмото са уволнени от работа и изселени.

През 1964 г. в дните между 1- 12 юни в Пловдив се провежда за първи път международен фестивал на камерната музика, който в следващите години става традиционен и се провежда през септември. Най-старият и единствен по рода си в България фестивал за камерна музика се провежда в двора на Етнографския музей в Стария град. Свидетелство за международния авторитет на фестивала е участието на изпълнители като Ифра Нийман, Святослав Рихтер, Данаил Шафран, Алексис Вайсенберг, Милчо Левиев, Минчо Минчев, Юри Буков, състави като Парижки камерен оркестър, Оркестър “Ерфурт”, “Инглиш Симфони”, “Лондонска серенада”, “Шидлоф квартет” и други. Фестивалът се организира от Община Пловдив – Дирекция “Култура”, Министерството на културата и Националния център за музика и танц.

През 1981 г. в дните между 1 –12 юни в София се провежда Световно биенале на архитектурата.

През 1994 г. БСДП, ГОР и Зелената партия подписват споразумение за политическо сътрудничество и съюзни отношения.

През 2001 г. в периода 1 - 11 юни е изнесен докладът на Комисията за разкриване на документи и установяване на принадлежност към бившата Държавна сигурност или бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб до 39-тото Народно събрание на Република България за дейността в периода 6 април-19 септември 2001 г. Председател е Методи Андреев, а членове на комисията са Евгений Димитров, Красимир Вълев, Христо Марински, Мохамед Реджеб, Веселин Ангелов и Владимир Велков. Според Доклада дейността по издирване, събиране, анализиране и оценка на документи, съдържащи информация не започва поради нежеланието на Министерство на вътрешните работи и Националната разузнавателна служба да се съобразят с решение на Народното събрание от 13 октомври 1994 г., което гласи, че “сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнение на специфичните задачи на органите на ДС, както и агентурната информация на тези органи, отнасяща се или свързани с периода до 13.Х.1991г., не се считат съставляващи държавна тайна по смисъла на точка 19 и 20 от списък на фактите, сведенията и предметите, които съставляват държавна тайна на Република България." Оспорва се правото на комисията да работи директно в служебния архив на бившата Държавна сигурност. Събрана е информация за бившите конституционни съдии. Проверени са лица, които са президенти и вицепрезиденти след 10 ноември 1989 г., народните представители във Великото Народно събрание, 36-то, 37-то , 38-то и 39-то Народно събрание, министър-председатели, заместник министър-председатели, министри и заместник-министри от всички министерски съвети след 10 ноември 1989 г. министрите от сегашния Министерски съвет. Извършена е проверка по чл. 66 от закона на кандидати за народни представители в изборите за 39-то Народно събрание.


Родени:
През 1927 г. - Жана Костуркова - българска художничка.

Иванка Пенчова Костуркова, известна като Жана Костуркова е българска художничка — графичка. През 1951 г. завършва специалност графика на Художествената академия в класа на проф. Веселин Стайков. От 1952 г. участва в общи художествени изложби и изложби в чужбина — Берлин, Будапеща, Букурещ, Варшава, Москва, Мексико, Периж. Костуркова работи в областта на графиката и илюстрацията, а тематично творбите ѝ са свързани с българския фолклор, народния бит и пейзажа. Известна е и като автор на екслибриси. През 1959 г. е удостоена със сребърен медал от Съюза на българските художници.


Починали:
През 1936 г. - Христина Василева Морфова – Лукаш - българска оперна певица (сопран),
сестра на Ал. Морфов.
От 1906 г. учи в Певческата школа на Фр. Пивода в Прага. Работи като солистка в операта в Бърно. Дългогодишно сътрудничество я свързва с пианистката Л. Прокопова. Първия си концерт изнася в Храдец Карлове.Дебютира на оперната сцена в “Продадена невеста” на Б. Сметана (Марженка). Специализира пеене в Париж при Иснардон през 1910 г. Завръща се в България през 1912 г. и концертира с Л. Прокопова в различни градове (до 1915 г.). От 1915 г. гастролира в чужбина - Будапеща и Виена (1915 г.) и др. През 1917 г.-1931 г. пее в Парижката народна опера; пее в Германия, Италия, Франция, Англия и др. От 1931 г. е на българската сцена и работи като преподавателка в Държавната музикална академия. След турнето си в СССР (1935 г.) е уволнена. Някои от ролите, които е изпълнявала са: Аида, Дона Ана, Либуше, Милада (драматични), Астарта, Филина, Лакме и др. (колоратурни). Загива при автомобилна катастрофа.

През 1937 г. - Любомир Георгиев Милетич - филолог.
Той е роден на 1 януари 1863 г. в Щип. Завършва Загребската класическа гимназия и славянска филология в Загреб и Прага. Професор е в Софийския университет “Св. Климент Охридски” по славянска филология; член е на БАН от 1898 г. и нейн председател от 1924 г., след Ив. Евстатиев Гешов. Председател е на Македонския научен институт (192 г.-1937 г.), редактор на сп. “Македонски преглед” (1924 г.-1936 г., 1938 г.-1943 г.).

През 1942 г. за шпионаж в полза на СССР е осъден на смърт и екзекутиран ген. Владимир Заимов.

Публикувано изображение

Владимир Стоянов Заимов е военен и политически деец. Роден е на 25 ноември 1888 г. в Кюстендил. Завършва Военно училище в София. Взема участие в Балканските войни 1912 г.–1913 г. и в Първата световна война 1914 г.–1918 г. Включва се във Военния съюз, като през 1934 г. застава начело на антимонархическото му крило. По същото време изпълнява длъжността инспектор на артилерията. През октомври 1935 г. е уволнен от армията заради републиканските му идеи и е изправен пред военен съд. Оправдан е поради липса на доказателства. Привърженик е на идеята за дружба със СССР. Той е активен деец на българо-съветските дружества. Поддържа връзка с БРП и работи за осъществяване на народофронтовските инициативи. По време на Втората световна война 1939 г.–1945 г. изпълнява секретни поръчения на Главното командване на Съветската армия в държави от Централна и Югоизточна Европа. Оказва съдействие и на ЦК на БРП при организиране на съпротивителното движение в България (1941г. - 1944г.). Хитлеристкото разузнаване разкрива дейността му и на 23 март 1942 г. е арестуван. Осъден е на смърт и е разстрелян на 1 юни 1942 г. Същият ден в знак на почит по целия фронт Съветската армия за кратко време прекратява огъня.

„В минутите, когато е изправен пред дулата, палачите посягат да закрият лицето му, но той гордо им заявява: "Войник съм, много пъти съм гледал смъртта в очите, в три войни съм участвал. Желая да умра с открити очи, защото умирам за свободата на България."

На 1 юни 1942 г. в тунела на стрелбището на Школата за запасни офицери в София присъдата е изпълнена. "Настъпи грозна тишина - разказва един от присъстващите на разстрела на генерала. - Самообладанието му до такава степен ни впечатли и прикова вниманието ни, че ние до един следяхме всяка негова стъпка, всеки жест, а когато премина покрай нас, неусетно тракнахме почтително токове и направихме лек поклон".

Върху цигарени кутии в затвора преди опита си да се самоубие ген. Владимир Заимов пише последното си посмо до своите близки: "Мили, скъпи мои Анечка, Стьопа и ти малко мое Клодинетче, които правя тъй нещастни, Вий стари немощни майчице, сестри Вера, Йосиф и всички близки, Вий всички сте противници на моите разбирания и ще ме упрекнете, че аз ви нося отрицателния позор. Простете ми и ми вярвайте, че всичко съм правил по убеждения. Това, че ви оставям без средства ще ви увери, че не съм се продал. Може би ще дойдат дни, които ще покажат, че съм бил прав. Колкото повече мисля, идвам до убеждението, че трябва да свърша. Верните слуги на немците ги повикаха и в моята работа и няма да ме оставят, за което някога може да съжаляват...

...Колко много, колко жадно искам да ви видя поне още веднъж.

Неделя - Връбница. Станах, омих се. Времето е намусено. Вали дъжд. Този ли е последният ми ден. Днес, Стьопа, Бубичко, последното ми удоволствие да ви пиша. Не намирам сладки имена, с които да ви нарека. Ако опитът ми излезе сполучлив, то последният ми дъх е за вас.
Помнете ме само с любовта ми към вас. Владя".

Изт.

През 1959 г. - Никола Филипов -писател.
Роден е на 14 ноември 1876 г. в Казанлък. Завършва история и литература в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специализира в Париж и Берлин. Сътрудничи на сп. “Мисъл”, “Демократически преглед”, “Съвременна мисъл”, “Родна реч”, “Философски преглед”, библиотека “Български писатели” и др., където печата главно исторически и литературни студии и критики. Сред по-важните му трудове са: “Произход и същност на богомилството”, “Философски проблеми в учението на богомилите”, “Паисий Хилендарски”, “Марин Дринов”, “Д-р Кр. Кръстев” и др.
  • 0

За да се освободите от дявола – усмихнете му се – няма да знае какво да прави.

#370 Ани

Ани

    Приятел на Портала

  • Модератори
  • ПипПипПипПипПип
  • 2901 Мнения:

Публикувано: 01 юни 2009 - 23:49

На 2 юни

2 юни
Денят на Ботев и на загиналите за свободата на България


Публикувано изображение


1876 г. След като на 1 юни Ботевата чета се изтегля към вр. Вола и оттам към върховете Камарата, Купена, Околчица, където в продължение на цял ден води сражения, щабът на четата се събира привечер, за да обсъди по-нататъшните действия.
По време на заседанието Христо Ботев е убит. За негов заместник е определен Никола Войновски, след което четата тръгва на югоизток. Ботевата чета води сражение в района на Рашов дол, край Лютиброд. В боя загиват Георги Апостолов и още 10 четници. Командваната от Никола Войновски група успява да се изтегли към с. Зверино.
Публикувано изображение
Христо Ботев е национален революционер, поет и журналист. Роден е 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в Калофер, в семейството на народния учител, книжовник и обществен деец Ботьо Петков. След завършване на основното си образование и с помощта на Н. Геров през 1863 г. заминава за Русия, където постъпва като частен ученик във Втора одеска гимназия. Там се запознава с руската литература и попада под силното влияние на А. Херцен, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Добролюбов и др. Тогава прави и първите си поетични опити. През 1865 г. Христо Ботев напуска гимназията и се свързва още по-тясно с руските революционни среди. През следващата 1866 г. постъпва като учител в бесарабското село Задунаевка. Поради заболяване на баща му в началото на 1867 г. Ботев се връща в родния си град. След като произнася пламенна реч на 11 май в чест на славянските просветители братята Кирил и Методий той е принуден да напусне Калофер и да замине отново за Русия с намерението да продължи образованието си в Одеса. След като се прехвърля в Румъния Христо Ботев се установява отначало в Букурещ, а после в Браила и работи като слово-слагател в печатницата на Д. Паничков. Попада в средата на българската революционна емиграция и се сближава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През лятото на 1868 г. Ботев се приготвя да премине в България с четата на Жельо войвода (Ж. Чернев). Христо Ботев е секретар на четата. След като по различни причини преминаването на четниците в България е осуетено, Ботев заминава за Букурещ, където се записва да следва в Медицинското училище. Поради липса на средства е принуден скоро да напусне училището. Изпаднал в крайно бедствено положение, Ботев прекарва зимата в една запустяла вятърна мелница край града. Там живее заедно с Васил Левски. От пролетта на 1871 г. до пролетта на 1872 г. Ботев живее в Галац и Браила, където се занимава главно с журналистическа дейност. На 10 юни 1871 г. излиза брой 1 на редактирания от него в. "Дума на българските емигранти". В Галац Христо Ботев установява контакт с руския революционер Н. Ф. Меледин и чрез него поддържа връзки с революционните кръжоци в Одеса.
През август 1874 г. Христо Ботев участва в Общото събрание на Българския революционен централен комитет и след това продължава да работи като негов секретар. На 8 декември 1974 г. Ботев започва да издава като орган на комитета в. "Знаме". След обесването на Васил Левски Христо Ботев застава начело на БРЦК. След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 г. БРЦК под ръководството на Ботев поставя началото на подготовката на въстание и в България. Въстанието в България избухва преждевременно и неуспехът му става причина за появата на сериозни разногласия в БРЦК. В резултат в края на 1875 г. Ботев си подава оставката, което води и до разпускането на организацията.
След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. След избухване на Априлското въстание през 1876 г. Христо Ботев застава начело на чета, която преминава в България, за да окаже помощ на въстаналия български народ. При неколкодневни тежки боеве той е убит в подножието на връх Камарата във Врачанския балкан.

1880 г. Приет е първият Закон за устройство на съдилищата.

1880 г. Обнародван е Закон за събиране на десетината за 1880 г. - 1881 г., който възстановява натуралния десятък. Поради протести за 1881 г. се дава право на избор за заплащане на десятъка в натура или в пари. На същата дата през 1901 г. със закон окончателно е отменен натуралният десятък и е въведен поземлен данък.

1885 г. Костите на Георги С. Раковски са пренесени от Букурещ в България.
Георги Раковски умира след тежко боледуване от туберкулоза на 9 октомври 1867 г. През 1885 г. костите му са пренесени в България в софийската катедрала "Св. Неделя". През 1942 г. са пренесени в Котел, а през 1981 г. - в Мавзолея на Раковски и музей на възрожденците в същия град.

1936 г.Министерският съвет на свое заседание приема Наредба-закон за запазване на моралната и материалната сила на войската.

Родени:


1900 г. проф. Асен Василиев (1900-1981), художник и изкуствовед.

Публикувано изображение
Роден в Кюстемдил. Завършва Художествената академия в София (1925), учителства в Берковица, Шумен и София и преподавател в Института за учители в София, като в същото време излага свои творби в България и чужбина. Над 50 години изследва изкуството на Българското възраждане, проучва паметниците на културата в Македония (1942), пътува до Света гора, изследва скалните манастири при с. Иваново, Тракийската гробница при Казанлък, възрожденските черкви в София, Бачковския манастир, Зографския манастир и с редица храмове. От 1940 до 1948 г. работи в Археологическия музей в София и участва в много археологически разкопки, след което е референт-ръководител на музеите в Комитета за наука, изкуство и култура (1948-1950). Членува в дружество "Съвременно изкуство" и е съучредител на Съюза на българските художници. Заместник-директор на Института по изкуствознание при БАН (от 1957 г.) и професор по история на българското изобразително изкуство в Художествената академия - София (1974 г.). Почетният гражданин на Кюстендил е автор на значимия труд "Български възрожденски майстори", на "Трем на българското Възраждане", "Черепишкият манастир", "Ктиторски портрети", "Троянският манастир", "Казанлъшката гробница", "Български светци в изобразителното изкуство" и др. Умира на 21.VI.1981 г. в София.

Починали:


1925 г. В околностите на гара Белово е убит Георги Василев Шейтанов. Той е български анархист, публицист. Роден е на 14 февруари 1896 г. в Ямбол.След 1911 г. заради антидържавна дейност в продължение на 12 години (до смъртта си) живее в нелегалност. Емигрира с чужд паспорт през Варна в Кюстенджа, Цариград, Яфа, Кайро, Александрия, Марсилия, Париж. Свързва се с дейци на френската левица, с български и руски емигранти. Завръща се в България през 1914 г. След престрелка с полицията край Казанлък е заловен и затворен отначало в Пловдивския, а по-късно в Софийския централен затвор (1915-1917 г.). В затвора организира бунтове, среща се с Ал. Стамболийски, Р. Даскалов, А. Пруткин. През юни 1917 г. успява да избяга от затвора. Организира бойни групи, а през март 1918 г. е в Москва, за да се свърже с дейци на болшевишката партия (К. Радек, Кр. Раковски). По време на Владайското въстание се връща отново в България, но въстанието вече е потушено. Издава два позива: “Писмо до анархистите” и “Писмо до интелигенцията”. При акция през октомври 1919 г. е арестуван и изпратен в Сливенския затвор, избягва (март 1920 г.). На 15 август 1920 г. в Търновския балкан започва издаването на нелегалния в-к “Бунт”, от който излизат 3 броя. През 1925 г. води чета в Търновския балкан. През май четата е разбита, а на 27 май е заловен край Нова Загора. Творчеството му е малко - няколко стихотворения и около 30 статии във вестници и списания.

1994 г. Умира Зорница Попова - българска композиторка.
Публикувано изображение
Тя е родена в София на 16 ноември 1928 г. През 1954 г. завършва Теоретически факултет на БДК, специалност "Пиано". Учи контрабас и още като студентка постъпва в оркестъра на Държавен музикален театър "Стефан Македонски", където работи до 1974 г. Член е на Съюза на българските композитори от 1985 г. Занимава се със забавна музика от средата на 60-те години ХХ в. Първата й композиция е оркестровата пиеса "Шега", изпълнена от ЕО на КТР с диригент Милчо Левиев (1964 г.). Две години по-късно К. Семов изпълнява и първата нейна песен "Въртележка". С песни на Зорница Попова са дебютирали много български певци: М. Нейкова, М. Иванова, Д. Венкова, Г. Христов, дует "Ритон", В. Маринов, К. Бодурова. Нейни песни са класирани на всички конкурси на фестивала "Златният Орфей" от 1967 г. Сред отличените са: "Всяко начало" (изпълнява Бисер Киров) - трета награда на радиоконкурса "Пролет" (1980 г.), "Днес си малко странна" (изпълнител Росица Кирилова) - втора награда на същия конкурс през 1987, "Колко радост има" (изпълнител Кичка Бодурова) - трета награда на "Шлагерфестивал" в Дрезден (1979 г.), "Песен за стария моряк" - първа награда (1987 г. ), и "Моряшка любов" (изпълнител Г. Христов) - награда на Съюза на българските композитори на конкурса "Песни за морето, Бургас и неговите трудови хора" (1985 г.). "Слънцето е в моите коси" (изпълнители М. Иванова и Р. Попов) е обявена за "Мелодия на годината" в едноименния телевизионен конкурс (1976 г.). През 1985 г. е удостоена от Съюза на българските композитори с награда за цялостно творчество. Създава по поръчка на Радио Берлин песни по немски текстове на Д. Шнайдер и Х. Хофман. Постоянен член е на журито на конкурса "Песни за морето" в Рощок, Германия. Голяма част от песните й са създадени в сътрудничество с поета Йордан Янков. През 1983 г. излиза албумът й "Избрани песни". През 1988 г.,1992 г.,1993 г. получава награди от "Златният Орфей". През 1990 г. получава наградата Мелодия на годината на Русия. През 1993 г. става носителка на III награда от Каван, Ирландия. Получава още наградата на публиката на радиоконкурса "Една песен за младостта" (1972 г.) и на конкурса "Бургас, морето и неговите трудови хора" (1987 г.) и др.
  • 0

#371 Ася_И

Ася_И

    Приятел на Портала

  • Участници
  • ПипПипПипПипПип
  • 2046 Мнения:

Публикувано: 02 юни 2009 - 23:00

На 3 Юни:
През 1894 г. на събрание на привържениците на правителството на Константин Стоилов в София по предложение на д-р Минчо Цачев е учредена Народна партия с орган в. "Мир" (от 22 септември). Централен клуб: д-р М. Цачев, д-р Петър Минчович, Петко Горбанов, ген. Данаил Николаев, д-р Георги Странски, Йов Титоров, д-р Димитър Моллов и Никола Манов. На 12 юни са основани два клуба на Народната партия в Пловдив, на 22 юни - в Русе и т. н. Лидер на партията е Константин Стоилов.

През 1899 г. 66-те опозиционни депутати в 10. ОНС издават Манифест към българския народ за борба срещу правителството на Димитър Греков.

През 1901 г. четници на Яне Сандански и Христо Чернопеев отвличат протестантската мисионерка мис Елен Стоун и бременната Катерина Цилка за откуп от 100 000 щатски долара. На 1 февруари 1902 г. откупът от 104 кг злато е изплатен на Я. Сандански, а на 23 февруари заложничките са освободени край Струмица.

През 1906 г. в рамките на един месец от 3 юни до 4 юли варненци на три пъти не допускат новия гръцки владика Неофитос да слезе на пристанището и завземат гръцките черкви в града. Основано е дружество "Български родолюбец" за координиране на действията. На 16 юли са завзети след кървави сблъсъци петте гръцки черкви в Пловдив. На 30 същия месец е опожарен Анхиало (Поморие) със 100 жертви. Така е ликвидиран диоцезът на Вселенската патриаршия в България (5 епархии). На 14 август и 13 ноември патриарх Йоаким III изпраща мемоари до Великите сили по този въпрос, оставени без последствия.

През 1927 г. дейци на ВМРО взривяват жп линията Скопие-Велес.

През 1993 г. в София е подписана съвместна декларация за сътрудничество между България и Великобритания.

През 1994 г. между 3 и 5 юни БСП провежда своя 41. конгрес, който преизбира за председател Ж. Виденов, приема проект за програма на БСП и устав. Конгресът обявява курс към предсрочни парламентарни избори. Жан Виденов е роден на 22 март 1959 г. в Пловдив. Завършва английска гимназия в Пловдив и външна търговия в Московския държавен институт по международни отношения. След 10 ноември 1989 г. се включва активно в обществено-политическия живот на страната. Член е на Висшия съвет на БСП от 1990 г. и на Председателството на Висшия съвет на БСП от 1991 г. Председател на Висшия съвет на БСП в периода 1991 г.-1996 г. Заема и отговорни държавни постове. Председател е на Министерския съвет в годините между 1995 г.-1996 г.

През 2000 г. на Втория конгрес на Българската евролевица, който се състои на 3 и 4 юни, преизбира Александър Томов за председател с 80 % от гласовете. Вътрешната опозиция учредява Политическо движение "Социалдемокрация", което има намерение да се регистрира по закона за политическите партии. Обявена е подкрепа за реформаторските действия на правителството във външната политика и националната сигурност, икономическите реформи и стратегическите отношения с МВФ.

През 2002 г. в периода 3 - 6 юни премиерът Симеон Сакскобургготски е на официално посещение в Русия, където разговаря с руския президент Владимир Путин и подписва декларация за сътрудничество между двете страни.


Родени:
През 1931 г. - Илчо Иванов Димитров – български историк.
Роден в София. Завършва история в Софийския университет “Свети Климент Охридски”. Специализира във Франция, Италия и Англия. Ръководи Катедрата по история на България. В периода 1979 г. – 1981 г. е ректор на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, директор е и на Центъра по българистика. Работи и като научен секретар и заместник-председател на БАН. Заместник-завеждащ отдел "Идеология и агитация" на ЦК на БКП. Илчо Димитров е министър на народната просвета в годините 1986 г.-1989 г.; 1995 г.-1997 г. Изследванията му са в областта на новата и най-новата история на България. Най-популярното му произведение е: "Князът, конституцията и народът" (2 изд., 2001 г.). Умира на 11 март 2002 г. в София.


Починали:
През 1395 г. - цар Иван Шишман.
Цар Иван Шишман е последният владетел (1371 г. – 1393 г.) на Търновското царство. Син е на цар Иван Александър (1331 г.-1371 г.) от брака му с втората му съпруга Сара (еврейка, която след покръстването си приема името Теодора, като на първата му жена). Цар Иван Шишман заема търновския престол след смъртта на баща си и след лишаването на по-големия му брат Иван Срацимир от трона. Това става причина за създаване на враждебни отношения между двамата братя, което не им позволява да обединят силите си против напора на османските нашественици. Същевременно засилените сепаратистични тенденции (откъсването на Добруджанската и Видинската област) води до чувствително отслабване на българската държава в териториално, икономическо и политическо отношение. За да спре нашествието на османските турци, цар Иван Шишман дава сестра си Мара (Кера Тамара) за жена на турския султан Мурад I (1362 г.-1389 г.). Но този компромис не води до трайни резултати. След победата на сърбите в битката при Плочник през 1387 г. той прави опит да влезе в съюз със своите западни съседи. През следващата година османските турци предприемат настъпателни действия против Търновското царство и обсаждат цар Иван Шишман в Никополската крепост. Поставен в безизходно положение, той е принуден да сключи мир с тях при тежки условия. Този мир обаче не продължава дълго. През 1393 г. последва ново нападение на османските турци, в резултат на което е покорено Търновското царство. Цар Иван Шишман успява да избяга и известно време се укрива в Никополската крепост. През 1395 г. е пленен и убит. Заради неговата борба против османските поробители името му било възпято в народния епос.

През 2000 г. - Невена Коканова - актриса.

Публикувано изображение

Тя е родена на 12 декември 1938 г. в Дупница. Дълго време тя е наричана "първата дама" на българското кино. Дебютира в средата на 50-те години в театъра, а в киното се появява за пръв път във филма "Години за любов" на режисьора Янко Янков. Звездният й път на екрана започва с ролята на Ирина от екранизацията на "Тютюн" (1962 г.). Следва печално-страстната Лиза от "Крадецът на праскови" (1964 г.), обречена на любов жена в безпощадно време. После идва ред на Ана от "Карамбол" (1966 г.), на Герда от "Дъх на бадеми" (1967 г.), на Неда от "Отклонение" (1967 г.) и т.н. Участва още в "Инспекторът и нощта", 1963 г., "Момчето си отива", 1972 г., "Дърво без корен", 1974 г., "Матриархат", 1976 г., "Трите смъртни гряха", 1980 г. и др.
  • 0

За да се освободите от дявола – усмихнете му се – няма да знае какво да прави.

#372 Ася_И

Ася_И

    Приятел на Портала

  • Участници
  • ПипПипПипПипПип
  • 2046 Мнения:

Публикувано: 03 юни 2009 - 23:00

На 4 Юни:
През 1850 г. въстаническият отряд, ръководен от капитан Кръстьо, е пресрещнат близо до Лом от турска конница и след двучасово сражение е разбит. Капитан Кръстьо е убит. Същия ден турски отряди разгромяват въстаниците при с. Гърци, Видинско (дн. Градец).
Капитан Кръстьо е един от водачите на въстанието в Северозападна България през 1850 г. Роден в с. Раковица, Видинско. Определен е за ръководител на въстаниците от Ломския край. Той е имал за задача да превземе Лом, след което да потегли с въстаниците си за Видин. Убит е още в първото сражение с турските войски при с. Динково, Видинско.

През 1876 г. във Враца влиза редовна турска войска, командвана от Хасан бей, "усмирителят" на Копривщица. Срещу голям откуп българските първенци успяват да спасят града от опожаряване

През 1880 г. със Закон за правото на рязане на монети в България е създадена националната парична единица: българският лев, състоящ се от 100 стотинки и равен по стойност на френския франк.

През 1885 г. в Габрово излиза първият социалдемократически вестник в България "Росица" под редакцията на Евтим Дабев.
Евтим Дабев е политически деец и журналист. Роден е на 25 октомври 1864 г. в Габрово. Завършва Априловската гимназия в родния си град, след което учителства в Севлиево и Габрово. Един от първите разпространители на социалистическите идеи в България. Редактор е на първия социалистически в. "Росица", в който публикува свой превод na съчинението на Карл Маркс "Наемният труд и капиталът" (1886 г.). През 1890 г. превежда и съчинението на Фр. Енгелс "Развитие на научния социализъм". Участва в Учредителния конгрес на БСДП през 1891 г., на който открито се обявява против създаването на марксистка партия в България. През 1892 г. излиза от нея и е един от създателите на Българския социалдемократически съюз. Заедно с Я. Сакъзов и С. Мутафов е редактор на печатния му орган – в. "Другар". След обединението на БСДС и БСДП в БРСДП (1894 г.) е избран за член на ЦК. През 1897 г. заедно с Г. Кирков поемат редактирането на в. "Работнически вестник", който в скоро време се превръща в печатен орган на партията. В периода 1900–1903 г. е редактор на сп. "Труд". След разцеплението на БРСДП през 1903 г. преминава към течението на широките социалисти, което се обособява в самостоятелна политическа партия. Скоро след това се отказва от активна политическа дейност и работи като учител и публицист. Сътрудничи на редица социалистически издания. Умира на 2 март 1946 г.

През 1905 г. в дните между 1 и 4 юни се състои извънреден конгрес на Сярски революционен окръг.

През 1945 г. е открита Седмица на съветската култура в България.

През 1955 г. на двудневно официално приятелско посещение (3 и 4 юни) в България пристига Съветска правителствена делегация. В нея са Никита Хрушчов - първи секретар на ЦК на КПСС, Николай Булганин - министър-председател на СССР, и Анастас Микоян - първи заместник-председател на Министерския съвет. Те пристигат в България от Югославия, където са преговаряли с Тито за подобряване на съветско-югославските отношения след конфликта от 1948 г. От България също се иска да подобри отношенията си със западната си съседка. Делегацията посещава и Толбухински окръг, сега Добричка област.

През 1965 г. е подписана спогодба между България и Чехословакия за премахване на визите и развитие на туризма.
Дипломатическите отношения между България и Чехословакия са установени на 27 септември 1920 г., прекъснати на 1 юни 1939 г. и възстановени отново на 10 октомври 1945 г. След разпадането на Чехословакия, на 23 декември 1992 г. България признава Чешката република и установява с нея дипломатически отношения на равнище посолства, считано от 1 януари 1993 г.

През 2000 г.
на Втория конгрес на Българската евролевица, който се състои на 3 и 4 юни, за председател с 80 % от гласовете е преизбран Александър Томов. Вътрешната опозиция учредява Политическо движение "Социалдемокрация", което има намерение да се регистрира по закона за политическите партии. Обявена е подкрепа за реформаторските действия на правителството във външната политика и националната сигурност, икономическите реформи и стратегическите отношения с МВФ.

През 2001 г. на 4 и 5 юни на първо официално посещение в България е македонският президент Борис Трайковски. Основните теми обсъждани между президентите Стоянов и Трайковски, са свързани с обстановката на Балканите. Отделено е внимание на перспективите за разширяване на двустранното сътрудничество във всички области от взаимен интерес, както и на изпълнението на регионалните инфраструктурни проекти. Отдадено е приоритетно значение на изграждането на проектите по основното трасе на коридор № 8 и на координацията на усилията си за осигуряване на необходимото външно финансиране за тези проекти. Подписани са Спогодба за обратно приемане на незаконно пребиваващи лица и Спогодба за взаимно признаване на документите за образование, научните степени и научните звания.


Родени:
През 1926 г. - Константин Василев Коцев - български драматичен и филмов артист.

Роден в Цариград. Дългогодишен актьор в ДСТ “Алеко Константинов” (от 1956 г.). Един от най-талантливите български актьори. Майстор на неординерните, полифункционални, предимно епизодични образи. Снима се в: “Две победи” (1956 г.), “На малкия остров” (1958 г.), “Първи урок” (1960 г.), “Анкета” (1962 г.), “Инспекторът и нощта” (1963 г.), “Веригата” (1964 г.), “Случаят Пенлеве” (1968 г.), “Шведски крале” (1968 г.), “Бялата стая” (1968 г.), “Птици и хрътки” (1969 г.), “Армандо” (1969 г.), “Малки тайни” (1969 г.), “Кит” (1970 г.), “Езоп” (1970 г.), “Гола съвест” (1971 г.), “Няма нищо по-хубаво от лошото време” (1971 г.), “Тихият беглец” (1972 г.), “Автостоп” (1972 г.), “Бягство в Ропотамо” (1973 г.), “Къща без огради” (1974 г.), “Магистралата” (1975 г.), “Вечни времена” (1975 г.), “Темната кория” (тв, 1977 г.), “Хора отдалече” (1977 г.), “Слънчев удар” (1977 г.), “Всички и никой” (1978 г.), “Топло” (1978 г.), “Роялът” (1979 г.), “Дулцинея Бистроева” (тв, 1979 г.), “Много мили хора” (тв, 1979 г.), “Нощните бдения на поп Вечерко” (тв, 1980 г.), “Неочаквана ваканция” (тв, 1981 г.), “Похищение в жълто” (1981 г.), “Равновесие” (1983 г.), “Константин Философ” (1983 г.), “Пясък” (тв, 1984 г.), “Събеседник по желание” (1984), “Горски хора” (тв, 1985 г.), “Страстна неделя” (1986 г.), “Стая за трима” (тв, 1986 г.), “Време разделно” (1988 г.), “Най-тъмно е преди разсъмване” (тв, 1989 г.), “Бащата на яйцето” (1991 г.), “Пантуди” (1993 г.), “Индиански игри” (1991 г.). Работи в тв театър - “Елин Пелин се смее”, “Шлагери” (1979 г.), “Паметник” (1980 г.), “Донаборник” (1981 г.), “Старчето и стрелата” (1983 г.) и тв шоу-спектакли - “Добър ден, довиждане!” (1979 г.), “На гости у Константин Коцев” (1980 г.) и др. Театрални постановки: “Мяра за мяра”, “Лунатици” (1995 г.), “Слънчеви момчета” (реж. и актьор, 1997 г.).

През 1930 г. - Георги Иванов Георгиев - капитан по далечно плаване.
Роден в Кърджали. Той е български състезател и треньор по ветроходство, един от основателите на яхтклуб "Порт Варна" при СО "Воден транспорт". Участва успешно в трансатлантическата регата "ОСТАР-76". От 20.12.1976 г. до 20.12.1977 г. с яхтата "Кор Кароли" сам провежда първото околосветско плаване в историята на българско корабоплаване. Изминава пътя от Хавана през Панама, Маркизките о-ви, о-вите Фиджи, Торесовия проток, Порт Даруин, Индийския океан, Порт Елизабет, Кейптаун и Хавана (23 018 морски мили) за 365 дни, от които в плаване - 201,9 денонощия. През 1981-1982 г. плаването му е вписано в книгата за рекорди "Гинес" като "най-добро постижение в света за обиколка на еднокорпусна яхта по време, независимо от големината £ и от маршрута на плаването". Умира на 13 май 1980 г.

През 1941 г. - Екатерина Петрова Йосифова - българска поетеса, журналист, драматург, педагог.
Родена в Кърджали. През 1964 г. завършва специалност "Руска филология" в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като учител в Дупница и Кюстендил. Редактор е на вестник "Звезда" (Кюстендил) и драматург на Кюстендилския театър. От 1981 г. до1990 г. тя завежда отдел "Поезия" в алманах "Струма". Някои от най-известните й съчинения са "Късо пътуване" (1969 г.), "Нощен иде вятър" (1972 г.), "Посвещение" (1979 г.), "Къща в полето" (1983 г.), "Имена" (1984 г.), "Подозрения" (1993 г.), "Ненужно поведение" (1994 г.), "Малко стихотворения" (1998 г.), "Нищо ново" (2001 г.), а последната и стихосбирка “Нагоре-надолу” излиза през април 2005 г. През 1984 г. Катерина Йосифова печели годишната награда за поезия на СБП, през 1998 г. наградата на Сдружението на българските писатели (наградата "Иван Николов" за цялостно творчество (1999 г.).

През 1956 г. - Димитър Дерелиев - български филмов драматург, сценарист и продуцент, директор на Националния филмов център.
Завършива право в СУ ”Св. Климент Охридкси.” Автор е на повече от 40 документални филма, между които "Неонови приказки" (най-добър документален филм в света за 1993 според класацията на Би Би Си), "Черна хроника" (за аварията в Чернобил), "Епизоди от живота на Леон Даниел" и др.


Починали:
През 1848 г. - Неофит Бозвели.

Видният възрожденски деец поставя началото на организираната църковно-национална борба. Първоначално той учи в родния си град (предполага се, че е ученик на Софроний Врачански). След това продължава образованието си и приема монашество в Хилендарския манастир. Към 1813-1814 г. се установява в Свищов, където в продължение на 20 години е свещеник и учител. Заедно с Е. Васкидович съставя учебник (1835 г.) за нуждите на българското начално взаимно училище под наименованието "Славеноболгарское детеводство за малките деца" . Книгата представлява една малка енциклопедия, състояща се от няколко части, преведена от гръцки език и приспособена за неговата учителска дейност. В "Детеводството" Бозвели издига идеята за светско образование, за налагане на говоримия български език в училищата, за създаване на обществени български училища и пр. През 1834-1835 г. живее в Сърбия във връзка с отпечатването на учебника. Там се запознава със сръбските просветителски идеи на Д. Обрадович, З. Орфелин и др. Завръщайки се в България, Бозвели се отдава на борбата за извоюване на независима българска църква. През 1839 г. се премества в Цариград и застава начело на борбата на българските еснафи и търговци против Вселенската патриаршия. По негова инициатива започва изграждането на българска черква в столицата на Османската империя, към която след това е създадена и българска община. Като книжовник сътворява голям брой диалози, които представляват разговори на олицетвореното Отечество с представители на различни слоеве от народа. Най-значителното му литературно произведение е "Мати Болгария" (1846 г.). Литературното му творчество е богат източник за изучаване положението на българския народ през първата половина на XIX в. Умира В Хилендарския манастир.

През 1875 г. - Иларион Макариополски.
Той е роден през 1812 г. в гр. Елена. Светското му име е Стоян Стоянов Михайловски. Първоначално учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (дн. към Велико Търново). През 1831 г. отива в Хилендарския манастир (Атон), където през 1832 г. приема монашество и продължава образованието си в гръцките училища в Карея (Атонския полуостров) и на о. Андрос. След това завършва гръцка гимназия в Атина. През 1841 г. пристига в Цариград, за да продължи своето образование. Там се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в борбата за извоюване на църковно-национална независимост. За активната му дейност по искане на Цариградската патриаршия през 1845 г. е заточен в Света гора. Освободен от там през 1850 г., той разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта. На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва дръзка провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. С този акт по той дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост. За тази си постъпка той е отново заточен, този път в Мала Азия, където остава до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет.
През 1872 г. е избран за търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец.

През 1958 г. - д-р Гаврил Илиев Кацаров - български историк, археолог, действителен член на БКД (1909 г.).
Роден е на 4 октомври 1874 г. в Копривщица. Завършва класическа филология и стара история в Лайпциг. Професор в СУ ” Св. Климент Охридски” по история и археология на източните и класическите народи. Член на много европейски АН, археологически институти и дружества. Основател и председател (1908-1920 г.) на Българското археологическо дружество; на тракологията в България. Автор е на трудовете “Принос към историята на София в старо време” (1910 г.), “Извори за старата история и география на Тракия и Македония” (1915 г.), “Приноси към историята на древността” (1920 г.), “Цар Филип II Македонски” (1922 г.), “България в древността” (1926 г.) и др.
  • 0

За да се освободите от дявола – усмихнете му се – няма да знае какво да прави.

#373 Ася_И

Ася_И

    Приятел на Портала

  • Участници
  • ПипПипПипПипПип
  • 2046 Мнения:

Публикувано: 04 юни 2009 - 23:00

На 5 Юни:
През 1854 г. четиринадесет търновски първенци изпращат прошение до английския посланик в Цариград, в което молят за неговата помощ за отстраняването на търновския митрополит Неофит.

През 1861 г. под влияние на Петко Р. Славейков Йосиф Соколски приема да се укрие в руското посолство в Цариград, след което тръгва с кораб за Одеса. По такъв начин ръководителите на църковното движение нанасят сериозен удар върху униатската пропаганда, която, оставена без своя духовен лидер, бързо изгубва влияние сред българското население. “Изчезването” на Йосиф Соколски предизвиква различни слухове, включително, че той е насилствено отвлечен от руската агентура в Цариград.”

През 1876 г. в Браила е отпечатан първият брой на редактирания от Светослав Миларов, Тодор Пеев и Иван Драсов в. "Възраждане". "Ние - се отбелязва в програмната статия на вестника, ще приносяме на своите читатели верни сведения и точни оценения върху движенията на въстанията на Балканския полуостров, а особено върху българското въстание... Ще следваме с бодро око групирането на разните европейски сили в отношение на Източния въпрос и ще бележим всичките стъпки, които те предприемат по тая работа..."

През 1876 г. след смъртта на Христо Ботев командваната от Никола Войновски група достига до Орхание (дн. Ботевград).
Никола Войновски е деец на националнореволюционното движение. Роден е в Габрово през 1849 г. Отначало учи в родния си град, а през 1862 г. се прехвърля в Румъния и завършва търговско училище в Галац. След това продължава образованието си в Николаевската военна гимназия в Одеса. През май 1876 г. изоставя учението си и се озовава в Румъния, където се включва в организирането на четата на Христо Ботев. Като неин военен ръководител се отличава в овладяването на кораба "Радецки", както и в боевете с турските потери от дунавския бряг до Врачанския балкан. След убийството на войводата застава начело на по-голямата част от четата и я повежда на изток в Стара планина. През 1876 г. загива в сражение с преследващите го потери край с. Чифлик, Ловешко.

През 1878 г. по нареждане на видинския вицегубернатор Петко Каравелов руските войски заемат окупираните от сърбите части на Кулско и Видинско.

През 1900 г. правителството въвежда военно положение в Шуменски и Варненски окръг. Това е следствие от селските вълнения и бунтове против десятъка. Те са стихийно масово движение на селяните срещу връщането на натуралния десятък в селското стопанство. Правителството на Т. Иванчов (1899–1901 г.) решава да заздрави финансовото състояние на държавата чрез замяната на въведения през 1894 г. поземлен данък с натурален десятък. Още по времето на обсъждането на законопроекта в Х ОНС започва неорганизирано селско движение срещу възстановяването на натуралния данък. В периода 1899 г. -1900 г. са организирани над 190 протестни митинги и събрания. След приемането на Закона за данъка на земните произведения за 1900–1901 г. селското недоволство прераства в открити бунтове. Те се преплитат с движението за изграждане на самостоятелна земеделска партия. Първият сблъсък става във Варна. Организираният на 5 март от Варненския околийски земеделски комитет митинг завършва с въоръжена намеса на полицията и войската. Във Варна е въведен полицейски час. В Русенски окръг сражения между селяните и войската стават в с. Тръстеник, където се събират 4–5 хил. души от съседните села. Правителството е принудено на 21 април да обяви военно положение в Русенска, Разградска, Търновска, Горнооряховска и Свищовска околия, за да се справи със селските бунтове. Движението против десятъка придобива масов характер и в Балчишка околия. Най-големи са сблъскванията в с. Дуранкулак, където след намесата на войската са ранени десетки селяни и убити около 90 души. На 5 юни 1900 г. правителството въвежда военно положение в Шуменски и Варненски окръг. В селата, където селяните продължават да се съпротивляват, са изпратени войскови части. Всичко това довежда до прекратяване на движението срещу десятъка.

През 1911 г. се провеждат избори за V ВНС. Те са спечелени от управляващата коалиция (народняци и прогресивнолиберали) - 336 места, БЗНС - 58, либерали - 6, БРСДП (ш. с.) - 5, народнолиберали - 4, радикалдемократи - 4, демократи - 2 и БРСДП (т. с.) - 1. Гласуват 54 % от избирателите.

През 1942 г. по време на Втората световна война (1939-1945 г.) правителството на САЩ обявява война на България.

През 1942 г. правителството на България приема наредба за поданството в новите земи. То се добива само след изразено желание, но не се дава на евреите от тези области.

През 1946 г. в периода 5 - 8 юни българска партийна делегация, начело с Георги Димитров, е в Москва. Сталин настоява България да отложи сключването на съюзен договор с Югославия за след подписването на мирните договори, но дотогава на Пиринския край да се даде "културна автономия", за да се развие в населението там "македонско национално съзнание" като първа крачка към присъединяването му по-късно към НР Македония.

През 1947 г. Великото Народно събрание отнема депутатския имунитет на Никола Петков. Той е арестуван в сградата на парламента с обвинение, че, заедно с военни организации, е "готвил да извърши държавен преврат срещу народната власт с въоръжена сила".

През 1955 г. влиза в сила Варшавският договор. Той е подписан на 14 май 1955 г. на Варшавското съвещание. Варшавският договор представлява договор за сътрудничество и взаимна помощ, сключен между Албания, България, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия. Той е военнополитически отбранителен съюз на европейските социалистически страни. Договорът е сключен за срок от 20 години, с автоматично продължаване за следващите 10 години при условие, че не е денонсиран една година преди изтичане на срока. Държавите участнички в договора се задължават в съответствие с Устава на ООН да се въздържат в международните отношения от заплаха със сила или използването й и да разрешават всички спорове с мирни средства. Висш ръководен орган на съюза е Политически консултативен комитет. Създадено е обединено командване на въоръжените сили и за негов главнокомандващ е назначен маршалът на СССР И. С. Конев. По-късно са създадени Комитет на министрите на отбраната, Комитет на министрите на външните работи и Обединен секретариат. На 28 май 1955 г. българското Народното събрание ратифицира договора, според който държавите се задължават да си оказват взаимни консултации по важни международни въпроси и военна помощ при нападение върху някоя от тях. След предаване на ратификационните грамоти договорът влиза в сила на 5 юни 1955 г. След 1962 г. Албания не участва в работата на органите на договора, шест години по-късно обявява и неговата денонсация. Независимо от високоотговорните декларации в документите на съюза, неговите въоръжени сили неведнъж постигат целите си с насилствени методи. През 1956 г. Съветския съюз, с въоръжена намеса във вътрешните работи на Унгария, ликвидира въоръжения бунт на унгарския народ срещу комунизма. През 1968 г. страните членки на Варшавския договор, без Румъния, изпращат войски в Чехословакия, за да спрат започналия демократичен процес и създаване на условия за демократично развитие на чехословашкото общество. По време на своето съществуване Варшавският договор и неговите обединени въоръжени сили се използват за поддържане на напрежението между Източна и Западна Европа. На 1 юли 1991 г. договорът е прекратен.

През 1957 г. в периода 5 - 11 юни българска правителствена делегация посещава Унгария и констатира пълно единодушие по международните проблеми, включително и при оценката на унгарските събития от 1956 г. и съветското участие в тях. Подчертава се нуждата от общоевропейска система за колективна безопасност. Двете страни се споразумяват да сключат дългосрочна спогодба за взаимни доставки за 1958–1960 г.

През 1957 г. е възстановен Българският туристически съюз. Той е доброволна масова обществена организация с идеална цел за популяризиране, развитие и ръководство на туризма, алпинизма, пещерното дело и туристическото ориентиране. Първия български туристически клуб е създаден през 1895 г. от Алеко Константинов. По този начин се поставя начало на организирания туризъм у нас.

През 1967 г. в периода 5 - 6 юни Тодор Живков е на официално посещение в Югославия. В разговорите с Тито се отбелязва разширяването на търговските и културните връзки и активизирането на сътрудничеството между БКП и СЮК. Двамата ръководители отново подчертават, че македонският въпрос не трябва да се поставя на преден план в двустранните отношения.

През 1974 г. се създава Съюзът на преводачите в България. Той е културна, творческо-професионална организация. Участва в Националния комплекс “Художествено творчество, културна дейност и средства за масова информация”. Членува в Интернационалната федерация на преводачите (ФИТ) под егидата на ЮНЕСКО

През 1991 г. във ВНС президентът Ж. Желев се договаря с ръководителите на политическите сили конституцията да се приеме в началото на лятото и да се подпише във Велико Търново, а изборите за ОНС да се проведат през септември.

През 1994 г. завършва 41-ви конгрес на БСП. На него Жан Виденов е преизбиран за председател, приема проект за програма на БСП и устав. Конгресът обявява курс към предсрочни парламентарни избори.

През 2001 г. Симеон Сакскобургготски представя в хотел "Шератон" в София предизборната програма на НДСВ.

През 2001 г. завършва първото официално посещение в България на македонският президент Борис Трайковски. Основните теми обсъждани между президентите Стоянов и Трайковски, са свързани с обстановката на Балканите. Отделено е внимание на перспективите за разширяване на двустранното сътрудничество във всички области от взаимен интерес, както и на изпълнението на регионалните инфраструктурни проекти. Отдадено е приоритетно значение на изграждането на проектите по основното трасе на коридор № 8 и на координацията на усилията си за осигуряване на необходимото външно финансиране за тези проекти. Подписани са Спогодба за обратно приемане на незаконно пребиваващи лица и Спогодба за взаимно признаване на документите за образование, научните степени и научните звания.


Родени:
През 1897 г. - Васил Минков Радославов – обществен и държавен деец.

Завършва минно инженерство във Фрайбург, Германия. Работи като стажант-инженер, завеждащ рудник „Бели бряг" (1924-1933 г.). Той е технически директор на Мина Перник (1933-1941 г.) и главен директор на Мина Перник (1941-1944 г.). През 1934 г. осъществява брикетирането на ситните въглища на мината. От 11 април 1942 г. до 13 септември 1943 г. е министър на железниците, пощите и телеграфите. На 9 септември 1944 г. се самоубива в полицейското управление в Перник. На 1 февруари 1945 г. Народният съд го признава за виновен като министър (1942-1943 г.) и присъжда в полза на държавното съкровище целия му имот. С решение на Върховния съд присъдата на Народния съд е отменена на от 26 август 1996 г. Той е автор на „Брикетиране на каменните въглища" (1925 г.), „Пернишки каменовъглен басейн" (1929 г.), „Геодезична карта на Пернишкия басейн" (1929 г.), „Машинизиране на подкопаването на забоите при каменовъглените мини „Перник" (1930 г.), „Брикетните фабрики при държавните каменовъглени басейни" (1931 г.).

През 1912 г. - Георги Шишков - немски философ от български произход.
Завършва математика и физика в Софийския Университет “Св. Климент Охридски”. Специализира философия в Мюнхен, Германия (от 1940 г.). През 1942 г. защитава докторска дисертация “Категориално-логически анализ на математическите осн. понятия” и получава степен “доктор по философия”. Хабилитира се с научния труд по философия на математиката. След Втората световна война остава в Германия. Създава “Списание за философско изследване” - първото философско списание в Германия след войната. Инициатор и основен организатор на 1-ви философски конгрес в следвоенна Германия в Гармиш-Партенкирхен през септември 1947 г. Съосновател на Всеобщото немско философско дружество. Основател е на реферативното сп. “Указател на философска литература”. В продължение на 30 години е главен редактор на двете списания. Издава поредицата “Монографии за философско изследване” в Майзенхайм на Глан. Основава Академично дружество “Доктор Петър Берон”, Хайделберг, и издава първи том на годишника му. Като професор в Залцбург и Мюнхен чете лекции по философия на математиката и научно знание, социална философия и социология, история на философската култ. Световноизвестен е издаденият от него “Философски речник”. Удостояван с високи държавни отличия на Германия за заслуги по възраждане на немската философска култура. Умира през 1991 г. в Германия.
Автор е на съчиненията “Петър Берон (1798-1871)” (на немски през 1971 г.), “Отец Паисий Хилендарски и неговата “История славянобългарска”” (на немски през 1963 г.), “Направляваното масифициране” (на немски, испански и други езици през 1964 г.). Редактор и издател на “Принос върху проучванията върху Лайбниц” (1946 г.) и др.


На 5 юни умират:
През 1957 г. - Луиджи Салвини - италианки учен, славист и българист, професор в университета в Рим.
Превежда български народни песни, проза (Й. Йовков, Г. Караславов и др.), поезия (двутомна антология на българска поезия), драматургия (Ст. Л. Костов, Е. Станев). Автор на съчиненията “Българска литература от Освобождението до Първата балканска война” (1936 г.).

През 1995 г. - Бронка Алексиева Гюрова Алшех – българска художничка.
Тя е родена в Шумен на 1 януари 1910 г. През 1933 г. завършва Художествената академия в София, специалност живопис при проф. Д. Гюдженов. През 1937 г. специализира живопис в Белгия. Член е на дружество "Родно изкуство" и на Дружество на новите художници (от 1937 г.). През 1951 г., заедно със съпруга си, художника Е. Алшех, емигрира в Италия. От 1952 г. живее в Буенос Айрес. Рисува пейзажи и портрети. Участва във всички общи художествени изложби в София (1933-1949 г.) и в изложбите на Дружеството на жените-художнички, дружеството на новите художници, в изложби в чужбина - Чехословакия, Югославия и Румъния. Известни нейни творби са "Портрет на момиче" (1935), "Карамфили" (1935), "Рисунка" (1940), серия пейзажи от Балчик (1942), "Пейзаж" (1949) и др. След 1952 работи предимно приложно изкуство, гл. текстил. Рисува и серия детски портрети (1958 г.).
  • 0

За да се освободите от дявола – усмихнете му се – няма да знае какво да прави.

#374 Ани

Ани

    Приятел на Портала

  • Модератори
  • ПипПипПипПипПип
  • 2901 Мнения:

Публикувано: 06 юни 2009 - 06:35

На 6 юни

1205 г.Цар Калоян завладява Филипопол (Пловдив).
Публикувано изображение
На връщане от Солун българската войска превзема тази най-важна крепост в Тракия, която е в ръцете на местното население. Според изворите, до българската атака се достига, след като местните павликяни и богомили предлагат да предадат града без бой, но ромейските аристократи отказват. Калоян наказва част от съпротивляващите се, а друга част изселва принудително зад Стара планина.

1802 г. Софроний Врачански завършва Втория Видински сборник (439 л.).
Сборникът съдържа поучителни слова и разкази, преводи на Езоповите басни и едно слово при ръкополагане на архиерей.
Публикувано изображение
През 1765 г. Софроний Врачански преписва "История славянобългарска", донесена в Котел от Паисий Хилендарски (в бележка към преписа си пише: "Тази история принесе Паисий йеромонах от Света гора Атонска и я преписахме у село Котил"). В средата на 70-те години отива в Света гора (Атон), където престоява шест месеца. През 1781 г. преписва за втори път Паисиевата история.

1913 г.
Българското Главно командване на Действащата армия се премества от Одрин в София за ръководство на евентуални действия срещу Сърбия и Гърция.

1918 г.Избухва бунт в 27. Чепински полк.
През 1915-1918 г. избухват войнишките бунтове. Въвличането на България във войната през октомври 1915 г. се посреща с недоволство от народните маси. Нежеланието на българските войници да участват във войната проличава още в първите дни след започването на военните действия. Първи се надига 27 пехотен Чепински полк, който се разбунтува на 5 октомври 1915 г. Правителството на д-р В. Радославов декларира, че участието на България във войната ще бъде кратко, но през есента на 1915 г. войната се превръща в окопна. Всичко това предвещава, че краят на войната не е толкова близко и става причина през 1916 г. брожението сред войнишките маси да се засили, като в 11, 21, 25 и 46 пехотен полк прераства във вълнения. В началото на 1917 г. до българските войници достигат известията за станалите събития в Русия - избухването на Февруарската революция и свалянето на император Николай II от трона и Войнишките бунтове вземат по-масов размер. Тогава се образуват и първите войнишки комитети. След излизането на Русия от войната през есента на същата година лозунгът на съветското правителство за незабавен мир активизира още повече антивоенните настроения в българската войска. Така започват да зачестяват отказите на войниците да изпълняват заповедите на своите офицери, както и дезертиранията от фронта. Бунтове избухват в повечето от пехотните полкове.
Най-масов е бунтът на войниците от 27 пехотен Чепински полк, възглавен от запасния подпоручик Б. Николчев. Засилените брожения и бунтове във войската (както и тези в тила) заставят цар Фердинанд I през юни 1918 г. да се раздели с правителството на д-р В. Радославов и да повери управлението на страната на кабинет от демократи и радикали, възглавен от Ал. Малинов. Новия министър-председател обаче издава декларации, че кабинетът му ще следва линията на неговия предшественик до "окончателната" победа над съглашенските войски. Същевременно на фронта войниците търпели лишения по отношение на храна, дрехи и пр. Всичко това става причина за ново разгаряне на бунтове. В разпространяваните нелегални позиви войниците издигат искане за прекратяване на войната до 15 септември 1918 г., като в противен случай заплашват с масово напускане на фронта. Цар Фердинанд I и правителството на Ал. Малинов не предприемат нищо в отговор на техните искания.

1936 г. Българското правителство приема наредба-закон за запазване материалната и моралната сила на войската, която забранява създаването на политически организации в армията и политическа дейност на офицерите.

1946 г. Започва съдебен процес срещу 72-годишния Кръстю Пастухов от БРСДП (о), обвинен, че с две свои статии във в. "Свободен народ" е "накърнил достойнството и боевата сила на българската армия". На 27 юни той е осъден на 5 г. строг тъмничен затвор.

1952 г. В Пловдив, при "закрити врати" се гледа делото на католическия свещеник Йосиф Тончев, обвинен в "шпионаж" и в "подривна дейност" - "образуване на нелегална организация". Той получава смъртна присъда и е екзекутиран на 25 януари 1953 г.

1983 г.
По инициатива на Центъра "Знаме на мира" в София започват празници на детското изобразително, литературно и музикално творчество "За дружба подайте си ръце".

Родени:

1886 г. Никола Ракитин – писател.
Публикувано изображение
Завършва славянска филология в Софийски Университет през 1908 г. Работи като учител в Плевен от 1908 до1933 г. Участва в Първата световна война. От 1933 до1934 г. е директор на Военно-историческия музей в Плевен. Несправедливо обвинен в злоупотреба с държавни пари и оклеветен, на 2 май 1934 г. Ракитин се самоубива. За пръв път печата през 1906 г. в списание "Демократически преглед". Поезията му е предимно пейзажна.
Стихосбирката "Размирни години" е протест срещу войната и насилието над човека.
Някои негови съчинения: "Под цъфналите вишни" (1909 г.), "Животът може би е сън" (1911 г.), "Беглец" (1914 г.), "Размирни години" (1919 г.), "Преди да съмне" (1920 г.), "Златните нишки" (1922 г.), "Родното село" (1922 г.), "В тишината на далечния град" (1923 г.), "Васил Левски" (1923 г., съавтор със Ст. Георгиев), "Жената и морето" (1923 г.), "Мургаш" (1923 г.), "На една струна" (1923 г.), "Освободеният Прометей" (1923 г.), "Лес" (1924 г.), "Дарове на Балкана" (1932 г.), "Капят листата" (1933 г.), "Русалска поляна" (разкази, 1938 г.) и други.

1903 г. Петко Тихолов – поет и журналист. Завършва гимназия в Плевен през 1923 г. и политически науки в Свободния университет в София през 1931 г. Занимава се с журналистика. Редактор е на списание “Чайка” и на “Читалищно слово”. Сътрудничи на вестник “Народ”, “Дъга”, “Дневник”, “Кооперативна България”. Редактор е във вестник “Отечествен фронт”. Един от основателите на Съюза на българските журналисти след 9 септември 1944 г. Член на СБП. Дебютира със стихотворение в списание “Ученическа мисъл” (Русе) през 1920 г. Обнародва интервюта с видни писатели, художници, артисти, общественици.
Автор е на съчиненията “Робство” (1929 г.), “Разговор със 72 бълг. писатели” (1941 г.), “Кръстьо Сарафов” (1946 г.), “Николай Райнов” (1948 г.), “Стефан Македонски” (1956 г.), “Елин Пелин” (1959 г.), “Николай Лилиев” (1962 г.), “Срещи с три поколения” (1973 г.) и други.

1928 г. Тодор Монов – писател белетрист. През1950 г. завършва Българска филология в Софийски Университет.
Специализира кинодраматургия в Москва (1962-1963 г.). Работи като журналист в Българско радио и като редактор в Българска кинематография. Драматург на Варненския театър “Ст. Бъчваров” (1964 г.). От 1972 г. е сценарист към Студия за игрални филми. Член е на СБП. Дебютира през 1947 г. във вестник “Народна младеж” с разказ.
Автор е на съчиненията “Вълнения” (1958 г.), “Смърт няма” (1960 г.), “Вярност” (1968 г.), “Снежен човек” (1976 г.), “Брегът на терасата” (1988 г.) и др.

Починали;

1921 г. Никола Янев – поет и журналист. Завършва гимназия в Солун през 1906 г. Следва Българска филология в Софийски Университет. Работи като редактор в Дирекция по печата към Министерството на външните работи, секретар в консулството в Женева (1917-1920 г.). Печата за пръв път през 1909 г. във вестник “Балканска трибуна”. Участва в редактирането на списание “Звено” (1914 г.). Стихосбирката му “Любов” излиза през 1930 г.

1999 г. Дамян Петров Дамянов – български поет.
Публикувано изображение
През 1961 г. завършва Българска филология в СУ “Климент Охридски”. Работи като литературен консултант във вестник "Народна младеж". От 1968 г. е към писателската група при ЦС на българските профсъюзи, редактор в отдел "Поезия" на списание "Пламък".
Първата му публикация е от 1949 г. във вестник "Сливенско дело". През 1997 г. получава наградата "Ив. Вазов" за цялостното си литературно творчество.
Някои от най-известните му съчинения са: "Ако нямаше огън" (1958 г.), "Очакване" (1960 г.), "Лирика" (1962 г.), "Стени" (1964 г.), "Живей така, че … Есета, силуети, импресии" (1969 г.), "Тетрадка по всичко" (1980 г.), "Отворен кръг" (1983 г.), "Таванът" (1983 г.), "Любовна лирика" (1990 г.; 2. изд. 1992 г.), "Още съм жив" (1993 г.). Автор е на пиеси, есета, пътни бележки и други.
  • 0

#375 Ани

Ани

    Приятел на Портала

  • Модератори
  • ПипПипПипПипПип
  • 2901 Мнения:

Публикувано: 07 юни 2009 - 06:28

На 7 юни

1876 г. Четата на Таньо Стоянов води сражение в района на с. Аязлар (дн. Светлен, Поповско). След като се отскубват от преследвачите, четниците се установяват на Керчан баир, край с. Араплар (дн. Априлово, Поповско), където боят продължава. През нощта четниците правят опит да се измъкнат, но без успех.

1879 г. Високата порта назначава комисия по реформите в европейските вилаети в изпълнение на чл. 23 от Берлинския договор. През септември проектът е одобрен от Държавния съвет (Дивана) и през ноември е изпратен за обсъждане във вилаетите.

1901 г.
Светият синод свиква за първи път епархиални събори на свещениците по инициатива на митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски и утвърждава типовия им устав на 27 март 1903 г.

1977 г. Българска културна делегация, оглавявана от Людмила Живкова, е на официално посещение в САЩ в периода 7 – 15 юни за участие в откриването на 8 юни в Метрополитън музей в Ню Йорк на изложбата "Тракийското изкуство по българските земи". На 14 юни е подписана първата спогодба със САЩ за научно-техническо и културно сътрудничество и програма за културен, образователен, научен и технически обмен между двете страни за 1977- 1978 г.

1979 г. От 7 до 9 юни се провежда Втора международна писателска среща "София 79" под девиза "Мирът - надежда на планетата".

1981 г. Провеждат се избори за VIII НС, за народни съвети, кметове и народни съветници, за съдии и съдебни заседатели от районните и окръжните съдилища.

1988 г.
В дните между 7 - 17 юни се състои полет на втория български космонавт Александър Александров заедно с руските космонавти Александър Соловьов и Виктор Савиних с корабите “Союз ТМ-5” и “Союз ТМ-4” и на изследователския комплекс “Мир”. През първите две обиколки на Земята екипажът провежда серия от проверки за способностите на системите и агрегатите на космическия кораб. През следващите обиколки се започва подготовката за сближаването на "Съюз-ТМ5" и орбиталната станция "Мир". Последният етап на сближаването е завършен на 33 обиколка около Земята. Достигайки на разстояние 200-300 км от космическата станция "Мир", екипажът се подготвя за "стиковка". На 9 юни в 18 ч. 57 мин. 12 сек."Съюз ТМ5" се скачва с орбиталната станция "Мир" с екипаж Владимир Титов и Муса Манаров.От 10 юни започва изпълнението на експериментите "Лабиринт", “Люлин", "Прогноза", "Стандарт", "Просвет", “Георесурс-1"и "Климент-Рубидий". На 17 юни в 13 ч. и 13 мин. завършва вторият космически полет на България.
Публикувано изображение
Александър Александров е роден на 1 декември 1951 г. Завършва специалност летец-инженер през 1974 г. До 1978 г. служи в бойните части на Военновъздушните сили като изтребител-бомбардировач. През 1983 г. завършва аспирантура в Института за космически изследвания към АП на бившия СССР, Москва. Получава научна степен "кандидат на техническите науки" доктор на науките. По време на полета извършва над 56 успешни научни експеримента. Той е военен летец първи клас, заслужил летец, летец-космонавт на Република България.

2001 г.Президентът Петър Стоянов отправя обръщение към нацията, в което обявява, че ще се кандидатира като независим в президентските избори през есента. Мотивите за решението му е насочена срещу НДСВ.

2006 г. Съветът на директорите на АЕЦ “Козлодуй” ЕАД избира за нов изпълнителен директор Иван Генов, доскорошен член на Съвета на директорите и заместник-изпълнителен директор на атомната централа.

2006 г. Излиза от печат монографията “История на музейното дело в България” от доц. д-р Симеон Недков.
Монографията на доц. Недков е посветена на всички музейни дейци в България, работили всеотдайно за опазване на богатото ни културно наследство, тя излиза и по повод 150-годишнината на музейното дело в България.
Доц. д-р Симеон Недков е преподавател по музеология в СУ “Св. Кл. Охридски”. Член е на Международния съвет на музеите /ИКОМ/ и заместник-председател на Българския национален комитет на ИКОМ. Неговите научни интереси са в областта на историята на музейното дело в България и по проблемите на съвременната музеология. Автор е на десетки публикации, посветени на тези теми. Доц. Недков е гостуващ преподавател в Кейптаунския университет и Западнокейпския университет в ЮАР, както и в Лятната музеоложка школа на Центъра “Диана” на Народния музей в Белград. Участник е и в редица международни музеоложки конференции.

Родени:

1877 г. Петър Ацев - деец на македоно-одринското революционно движение.
Публикувано изображение
За периода 1897–1901 г. е учител в Прилеп, Крушево и други селища в Македония. В началото на 1902 г. излиза в нелегалност, няколко месеца по-късно е околийски войвода в Прилепско. Взема участие в Илинденско-Преображенското въстание - 1903 г. След потушаването му продължава да се сражава с турските войски и със сръбските и гръцките чети. През 1906 г. е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет. След Младотурската революция излиза от нелегалност и се установява да живее в Прилеп. Две години по-късно е арестуван и 15 месеца е разкарван из различни затвори в Македония и Мала Азия. Освободен е през 1911 г. и се заселва в Пловдив. Участва като доброволец в Балканската война 1912–1913 г. Член е на Илинденската организация.

1907 г. Младен Исаев - български поет и писател.
Публикувано изображение
Участва в Септемврийския селски бунт през 1923 г. През 1926 г. емигрира в Югославия. През 1929 г. се завръща в София. Сътрудник е на левия литературен печат, отговорен редактор е на в. "Ехо" и на сп. "Наша мисъл". През 1932 г. е политически затворник. От 1933 г. до 1942 г. работи в СБП. След 1941 г. се включва в нелегалната комунистическа дейност. Участва в Отечествената война като военен писател. След 9 септември 1944 г. е секретар на СБП (1944-1947 г., 1956-1958 г.), заместник-председател на СБП (1962-1966 г.), редактор в сп. "Изкуство" (1946-1948 г.), заместник-главен редактор на в. "Литературен фронт" (1958-1960 г.), редактор в сп. "Български воин" (от 1960 г.). Първите му стихосбирки "Пожари" (1932 г.) и "Жертви" (1934 г.), го нареждат между имената на "септемврийските писатели". Книги: "Младост" – 1949 г., "Звезда на мира" – 1950 г., "Обич" – 1954 г. Автор е на произведения за деца, превежда поети от руска литература, издава книги с очерци и есета, мемоари ("Незабравимото" – 1976 г.).

Пролетно

Събуди вятърът глухото усое,
гората проехтя, настана чудо:
дърветата след зимния покой
се люшнаха и заиграха лудо.
В това веселие на всеки бук
аз чувам - сок бушува под кората,
опива ме дълбоко този звук
и слънчевия празник на гората.
Кънти копитен тропот на сърни,
ликуващ плясък от криле на птици,
а бялата вода лети, звъни
и с пръски ръси крехката тревица.
И аз се сливам с този порив млад.
Като сестра гората ми е близка.
И бих желал дори на оня свят
над мене бялата вода да плиска.

1977 /Младен Исаев/


1923 г. Юри Буков – български музикант, пианист.
Публикувано изображение
През 1945 г. учи в Музикалната академия в София при проф. Андрей Стоянов, а от 1946 г. - в Парижката консерватория. Само за 1 година завършва специалност "Пиано", а през 1947 г. отново за 1 година – специалност "Камерна музика". Ученик е на Маргьорит Лонг. От 1947 г. започва кариерата му на солист на Запад. Има над 1 000 концерта. Записва повече от 30 плочи, лауреат е на международни конкурси в Париж, Брюксел, Женева и др.

Починали:


. Роден е на 21 ноември 1876 г. в с. Драгижево, Търновско. Учи в родното си село, после в Одринската българска мъжка гимназия "Д-р Петър Берон" и в Петропавловската семинария край Лясковец, а след нейното преместване и в Самоков. През 1901 г. завършва Киевската духовна семинария и продължава образованието си в Санктпетербургската духовна академия, където получава научната степен "кандидат на богословието". След завръщането си в България е учител надзирател в Софийската духовна семинария. Приема монашество през 1904 г. През 1909 г. е удостоен с архимандритско достойнство и служи като протосингел в Софийската митрополия. От 1912 до 1915 г. е ректор на Софийската духовна семинария. Междувременно на 21 юни 1915 г. е избран за неврокопски митрополит, но поради смъртта на екзарх Йосиф I и включването на България в Първата световна война 1914–1918 г. хиротонисването му се извършва чак на 17 април 1916 г. Заема поста си през март 1918 г. През юли 1930 г. е избран за член на Светия синод.

1977 г. Григор Кръстанов Ленков - български поет и преводач.
Публикувано изображение
През 1962 г. завършва българска филология в СУ “ Св. Климент Охридски”. Работи като учител, литературен консултант във в. "Студентска трибуна" (1965 г.). В периода 1965-1968 г. е редактор за чуждестранна литература при Радио София,от 1968 г. е заместник-главен редактор на сп. "Родна реч" . През 1974-1977 г. е секретар на секция "Художествен превод" при Съюза на преводачите в България. Дебютира със стихове през 1957 г. Превежда поезия от 1959 г. от чешки, руски, сърбохърватски, полски и други езици. Превежда "Евгений Онегин" на Пушкин (1971 г.), В. Незвал, В. Михалек и др. Преводите му се характеризират с чистота на поетическата фраза, спазване на ритмиката, образността и логическите акценти на оригинала.
  • 0

#376 Ани

Ани

    Приятел на Портала

  • Модератори
  • ПипПипПипПипПип
  • 2901 Мнения:

Публикувано: 08 юни 2009 - 05:54

На 8 юни

1929 г. Провежда се архиерейско събрание на митрополитите и епископите на Българската екзархия. Обсъдени са възможностите за вдигане на схизмата от Вселенската патриаршия.
Схизмата е наложена след като на 11 май 1872 г. при тържествена служба в храм “Св. Стефан” в Цариград Българската църква е провъзгласена за самостойна. В Цариград е свикан събор и на 16 септември 1872 г. Вселенската патриаршия обявява новосъздадената Българска екзархия за схизматична (отцепила се от нея). На 22 февруари 1945 г. Вселенската патриаршия официално признава БПЦ за пълноправен член на православното семейство.

1932 г.Симеон Кавракиров е заловен от дейците на ВМРО (Ив. Михайлов) и е държан в плен за две години. На 14 юни 1934 г. той е убит край село Осеново, Ботевградско.
Симеон Христов Кавракиров е политически деец и участник в македонското освободително движение. Той е роден на 16 ноември 1898 г. в Солун. През 1919 г. идва в България и следва право в СУ "Св. Климент Охридски". Става член на БКП. В края на 1924 г. е изпратен в Пловдив, където се включва в окръжното ръководство на Военната организация. След провал в организацията попада в затвора. След освобождаването си преминава в редовете на ВМРО (об.). От 1929 г. е секретар на нейния Областен комитет в Пиринския край. Като такъв съдейства за изграждането на местни групи и органи на ВМРО (об.) в този край.

1946 г. Завършва посещението на българската партийна делегация начело с Георги Димитров в Москва. По време на срещата Сталин настоява България да отложи сключването на съюзен договор с Югославия за след подписването на мирните договори. Дотогава на Пиринския край да се даде "културна автономия", за да се развие в населението там "македонско национално съзнание" като това е първа крачка към присъединяването му по-късно към НР Македония.

1965 г. България и Полша подписват подписват спогодба за премахване на визите и развитие на туризма.

Родени:

1840 г. Петър Мусевич - общественик и политически деец
. Учи в Пловдив при Й. Груев, а по-късно в протестантско училище. Пътува много в пределите на Османската империя и продава книги. През 1869 г. получава разрешение от султана да събира антики из българските земи и Влашко. Голяма част от откритите материали изпраща в Императорския исторически музей в Цариград. През 1872 г. става деловодител на Българското благодетелно братство "Просвещение" в Цариград. Като такъв помага за откриването на първото изложение на български изделия и материали в османската столица. По време на Априлското въстание 1876 г. е арестуван и осъден на смърт. По-късно амнистиран. След Освобождението се включва в политическия живот на Източна Румелия и става един от основателите на Народната партия там. Взема участие в Сръбско-българската война 1885 г. Убеден русофил, Мусевия се противопоставя на външната политика на Фердинанд I и на Ст. Стамболов. Той е преследван и принуден да емигрира. Завръща се в страната през 1890 г., но е екстерниран в Сърбия. Там става секретар на българските църковни общини в Македония. Едновременно с това е назначен от Екзархията за училищен инспектор. В края на ХIХ в. се завръща в България. През 1900 г. в София основава търговско училище с пансион, с чиито дела се занимава до смъртта си.


1879 г. Славейко Василев - политически, държавен и военен деец, полковник.
Публикувано изображение
Участник във войните 1912-1913 г. и 1915-1918 г. Един от ръководните дейци на Военния съюз и от създателите на организацията Народен сговор. Изиграл важна роля при подготовката и извършването на деветоюнския държавния преврат през1923 г. Министър на благоустройството и обществените сгради в кабинета на А. Ляпчев (1926- 1931 г.). Същия пост заема и в правителството на Ив. Багрянов (юни - септември 1944 г.). Известно време е и председател на Съюза на запасните офицери в България. Участва в организирането на националистическите организации "Хр. Ботев" и "Отец Паисий". Умира на 09.09. 1944 г.

1894 г. в София е роден академик Борис Стефанов. Баща му е от далматински произход, опълченец от Освободителната война. Майка му, българка от София, умира при раждането му и той е даден за осиновяване на бездетното семейство на Стефан и Велика Попови, чиято фамилия приема. Борис Стефанов е ботаник със световна известност и признание. Описал е като нови за науката голям брой растителни видове. Според известния наш ботаник и историограф на ботаниката Стефан Станев, обемът на написаните трудове по ботаника от всички наши ботаници докъм 1950 може да се съпостави с обема на написаното от Борис Стефанов до този момент. Според друг наш изтъкнат ботаник - Стефан Ив. Кожухаров (1933-1997), "Б. Стефанов се отличава с мащабност на обобщения и идеи, която не е по възможностите на нито един ботаник от неговите съвременници и от последвалите го до днес изследователи на растителната покривка на България". Продължава да твори до края на живота си — 12.12. 1979 г.

1895 г. Васил Захариев (В. З. Стоянов) - художник-график, изкуствовед. Основоположник на съвременната български графика. Завършва Художествено-индустриалното училище в София. В периода 1922-1924 г. специализира в Лайпциг. През 1924 г. преподава графика и декоративно изкуство, в периода 1929-1945 г. е професор. От 1939 г. до 1943 г. изпълнява длъжността директор на Художествената академия в София. В периода 1962-1964 г. е професор в Института за изобразителни изкуства при БАН (по-късно Институт по изкуствознание). Работи предимно в областта на гравюрата върху дърво. Участва в общи изложби от 1919 г., в биеналета във Венеция (1928 г. , 1942 г.), изложби на графика в Синсинати, Варшава, Лугано, Сао Паоло, Любляна и др. Представя самостоятелни изложби в София (1920 г.), Пекин, Шанхай (1955 г.), Прага, Будапеща, Варшава (1960 г.) и др. Негови творби се съхраняват в НХГ - София и в галерии в чужбина. Първите му графики са в духа на народната традиция: "Земенският манастир" (1925 г.), "Руината “Св. София" (1925 г.). Други произведения: "Селска църква" (1926 г.), "Старинна самоковска къща" (1927 г.), "Троянският манастир" (1930 г.), "Малинарки" (1932 г.), "Дряновският манастир" (1935 г.), "Маринчо Бинбелов-Страшният" (1935 г.), "Иван Рилски" (1946 г.), "Боянската църква" (1950 г.), "Софроний Врачански" (1951 г.), "Голгота 1915-1918” (1970 г.) и др. Работи в областта на приложната графика - оформяне на книги, екслибриси, подвързии, пощенски марки, банкноти. Издава съчинения (албуми и изследвания), в които проявява интерес към изкуството на Българско възраждане и приложните изкуства.

Публикувано изображение
Старинната базилика /Васил Захариев/


Починали:

1895 г. Михаил Петрович Драгоманов - украински историк, фолклорист, публицист и политически деец.
Публикувано изображение
Доцент е в Киевския университет, но от 1875 г. е принуден да работи в емиграция в Женева, а от 1889 г. в София. Става професор по история в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на редица изследвания върху славянския фолклор: "Славянските сказания за пожертвувание собствено дете", "Славянските сказания за рождението на Константина Великий", "Славянските варианти на една евангелска легенда"

2007 г. Богомил Райнов известен български писател и професор по естетика.
Публикувано изображение
Син е на академик Николай Райнов, от когото се отрича през 50-те години на ХХ век и брат на скулптора Боян Райнов. Има научни публикации в областта на естетиката, изкуствознанието и културологията. Автор на многобройни монографии за изобразителното изкуство, история на теософията, криминални и шпионски романи, чийто главен герой е Емил Боев, както и романизирани автобиографии. Романите му са много популярни, издават се по няколко пъти в големи тиражи.


1971 г. Стефан Елевтеров (С. Е. Стефанов) - български литературовед. Той е роден на 10 април 1930 г. в Горна Оряховица. През 1948 г. завършва гимназия в Търново, а през 1952 г. специалност "Българска филология" в СУ “Св. Климент Охридски”. Първоначално работи като учител. В периода 1956-1960 г. е редактор в сп. "Младеж". След като защитава дисертация на тема "Италианската легенда" получава научна степен доктор по филология. През 60-те и 70-те години на ХХ в. преподава български език и литература в университетите в Белград, Сиатъл и Йейл (САЩ). През 1976-1978 г. е научен секретар на Института за литература към БАН. От 1983 г. до 1986 г. е преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”. Специалист по българска литература и поетика след Освобождението. Съставител и редактор е на "Избрани творби" на Ал. Константинов (1974 г.) и А. Страшимиров (1986 г.), на "Антология на българска литературара" (1977 г.). Автор е на съчиненията "Художествен образ" (1964 г.), "Нова българска литература. 1878-1918” (1978 г.), "Поетиката на Алеко Константинов и нашето литературно развитие" (1978 г.), "Студии по историческа поетика" (1993 г.).

1987 г. Цеко Николчов Торбов - юрист и философ, професор. Той е роден на 2 април 1899 г. в Оряхово. През 1923 г. завършва право в Германия и защитава докторат в Гьотингенския университет. В България работи като адвокат; преводач (Л. Нелсон, В. Юго, Ф. Достоевски). Сътрудник на проф. Л. Нелсон в Гьотингенския университет през 1925 г. Там през 1929 г. защитава докторат и по философия. Поддръжник на т. нар. етичен социализъм. През 1931-1944 г. е преподавател по немски език в Италианско училище в София. През 1939-1947 г. е преподавател по международно право във Военна академия в София. От 1942 г. е доцент. В периода 1947-1948 г. е професор по обща теория и философия на правото в СУ “Св. Климент Охридски”. През 1947-1948 г. е декан на Юридическия факултет. От 1932-1947 г. е член и секретар на философско-социологическото дружество и на Философския клуб в София. От 1951 г. е член на Международната асоциация за правна и социална философия.
  • 0

#377 Ася_И

Ася_И

    Приятел на Портала

  • Участници
  • ПипПипПипПипПип
  • 2046 Мнения:

Публикувано: 09 юни 2009 - 12:31

Скъпи приятели, изтече една година от стратирането на темата :).
Дано ви е било полезно това, което публикувахме.
  • 0

За да се освободите от дявола – усмихнете му се – няма да знае какво да прави.




0 потребители четат тази тема

0 регистрирани потребители, 0 гости и 0 анонимни потребители