Допринасящи

Когато погледа Ти не желая и търся да се скрия като мъничко дете, дори когато тъй отдалечавам се, аз зная, към мен протегнати са Твоите ръце. И търпеливо чакат бурята в мен да утихне, мъглата от илюзии да се стопи, В сърцето ми Ликът Ти пак да засияе и Твоята усмивка да ме озари. Единствена опора нерушима, е мисълта за Твоята Любов – безбрежна, вдъхновяваща и... недостижима, завинаги пленила ме със своя зов. Далечна, и все пак колко близка, даряваща надежда и крила, и колко лека, извисяваща е Любовта ти, всеосвещаваща със своята светлина!

Дари ми сила да съм неотклонно с Теб – да пазя Твоя образ в мислите си всеки път, когато от илюзии коварни аз съм обграден; когато мрак прегражда пътя ми напред и бури яростни бушуват срещу мен; когато сякаш свършил е светът. С Теб единствено ще устоя! Учителю, с Теб ще победя! – нали Духът е вечен победител, а Твоята сила е в Духа – неугасим и огнен предводител?! С Теб единствено ще устоя! Опора, щит, посока, светлина, съветник и приятел всеотдаен... Нима заслужил съм това, с което ти даряваш ме – не зная. Какво без Теб, Учителю ще е света, защото твоят Свят е Свят безкраен?! С Теб единствено ще устоя!

Стъпки във снега по пътя към олтара, всред белоснежна тишина. Изгарящи следи сърцето ми оставя, но ще достигна въпреки това и там смирено ще положа букет от огнени цветя. Стъпки във снега бележат пътя ми към Тебе – поникнали сълзи в поле от чистота. Дали цветята ми достойни са – не зная, но те са част от моята душа. Прости стремежа ми да Те докосна във тишината на нощта, но ако цветята ми приемеш само, за мене ще настъпи утринта и ще излекува слънцето следите останали от стъпките в снега.

Като стрела свистяща в бъдещето устремена, в летеж изпълнен с красота, зовяща, непреклонна, всепобедна – най-мощното оръжие е ,да'! Като елмаз блестящ с на знанието красотата и пътя осветляващ във нощта – надеждата неугасима във душата, на вярата щита е ,да'! Като грижовната прегръдка на Земята над семенцето бдяща с топлина – разперени на птицата крилата и бронята сърдечна – пак е ,да'! И като ручея извиращ от недрата във порив за живот на свобода – и Слънцето възхождащо във небесата, и на вечността короната е ,да'!

Как искам да съм птица в небесата – без пътища да следвам своята посока и да усещам вятъра в крилата – свободен да се рея нависоко. Как искам насред въздуха край мене да се пробудят хиляди цветя засмени и да се сипят над света в дъжд ароматна топлина. Как искам във човешките сърца да посея светли семенца и с утринните слънчеви лъчи да разцъфнат техните души. Как искам заедно да полетим – като безчет звезди да заблестим в ширта безкрайна над Земята, искрящи в Царството на Светлината.

Ръка, протегната към утрото усмихнато. Искрица, неудавена във времето. Дочут глас в самотата от стонове и викове. И глътка въздух потушаваща съмнението. За миг поспри и погледни простора от лъчи, над руслото водовъртежно криволичещо. Ръка подай и смело полети с вятъра в пътуване магическо. Повярвай и с пръсти докосни ликът на слънцето в небето – сред звездите. Към царството космическо се устреми в което неизменно сбъдват се мечтите.