Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Допринасящи


Popular Content

Showing content with the highest reputation on 11/26/18 in all areas

  1. 1 point
    Сладко медено http://vbox7.com/play:f59af7030b
  2. 1 point
    Диляна Колева

    Валенти

    Това е ключовото в твоята история. Тревожността е дошла, казвала е нещо, не си го разбрал, отшумяло е всичко, без нова опитност осъзната да има. Вероятно сега има повторение на нещо като преживяване и тревожността отново идва, за да покаже проблем. Сега е важно да знаеш как отминава това състояние, за да не се повтаря. Специалистът, който ти трябва е психолог-психотерапевт работещ с тревожни състояния.
  3. 1 point
  4. 1 point
    Здравей! Ще споделя тук цитати от две книги - и двете могат да се намерят безплатно в интернет. Първото по твоята тема е от книгата "Твоето тяло ти казва: "Обичай се!" на Лиз Бурбо Това са самите въпроси: Друга книга, в която се дават кукички за осъзнаването на метафизичния проблем, е "Болестта като път" на Рюдигер Далке и Торвалд Детлефсен. Ти самият пишеш това: Това си е един бунт, който всъщност остава неизживян - бунт, на който тялото реагира, но съзнанието изглежда, остава подчинено, спазват се някакви наложени норми от по-големите и по-силни хора. Непоносимостта винаги избива отнякъде и някакси, намира си просека. Може би намирането на причината ще подейства освобождаващо. Успех!
  5. 1 point
  6. 1 point
    “Добрият терапевт не омаловажава страданието ви, не ви казва, че сте класически случай и не ви слага диагноза. Ако го прави, вероятно е зает повече със себе си, отколкото с вас.” Точно така - не го омаловажава. Както и не го преувеличава. Качественият терапевт е емпатиен - обича. Но не съжалява - последното е страхов контрапренос на собствени нерешени вярвания в клиента. "Класически случай"? Нарича се нормализиране. Намиране на златната среда между преувеличаването тежестта на ставащото и пренамаляването ѝ. Прави се, когато има нужда да се прави. Диагнозите - не се слагат, така е, нито човекът се "забива" в тях и етикетира с тях. Но отчетливото им познание в когнитивния контекст на терапевта подпомага приложната работа с присъстващите във всяка от тях общи патерни. А те са доволно ясни, когато знае какво прави. Което никак не отменя личното отношение, синхрон с конкретния индивид, работата през индивидуалната история и характерови казуси. Какво се получава тогава? Ако терапевтът е центриран, не храни неврозата със съжаление, но обича и нормализира, е „зает повече със себе си…“. "Прекрасно" скачане към заключения, при непознаване на актуално действения психотерапевтичен процес. “Добрият терапевт не ви обяснява какъв ви е проблемът!” Частично вярно... Има една психофилософска школа - психоанализа. Чудесен когнитивен контекст е за кого да е, занимаващ се с психотерапия. Измежду тоновете баластна плява, от анализата могат да се извлекат полезни зрънца познание - защитните механизми, понятието за психиката като динамичен процес, еволютивните фази, характеровите структури... Да се извлече полезното обаче е едно, а да се прави психотерапия с психофилософска, антипрактична псевдология, съвсем друго. Нищо общо няма психоанализата с актуално ефективната психотерапия. Което не я прави лоша, а просто поставя умозрителната ѝ полезност в позицията на ограничена, но важна част от спектъра на една резултатно-холистична психотерапия. Да се "изсипе" директно познание за психичния маладаптивен процес е неефикасно, поради защитните механизми и когнитивни изкривявания в самия невротичен процес, изопачаващи така подадената информация - не достига до целта си, остава единствено на информационно съзнателно ниво. Но и да се изчаква с години човекът евентуално сам, с помощта единствено на несугестивна интерператация от страна на терапевта, да достигне до собствени решения, е далеч по-хипотетично, непрактично и на дело, неслучващо се или реализиращо се единствено на идеационно ниво, нежели на прекогнитивно, където действително се осъществява невротичният процес – освен в твърденията на аналитиците, непотвърдени нито от наука, нито от резултатна практика. Самата презумпция, аргументираща такава пасивност, произлиза не от прагматика, а от нефункционална идейно-социална структура (психоанализата), доказала несъстоятелността си, но функционираща във финансово-пирамидална социална система, целяща поддържането си въпреки непрактичността си. Като в онова изказване: „От 20 години ходя на психоанализа. Започнах, защото не можех да летя със самолет. Оказа се, че имам още камара проблеми. Сега, след 20 години, погребах няколко анализирали ме терапевти, аз самата станах психоаналитик, но със самолет още не мога да летя!“… Хм, вероятно времето е недостатъчно… Може би още десетина години анализа, а след това още 20-на приключване на терапията и след това, вече започва житейският полет… Хм - а дано, но… надали… Когато се работи с тревожни, соматоформни, депресивни, хранителни и т.н. р-ва от невротичния спектър, опитът в резулатната психотерапия показва нуждата от достатъчно налична дидактичност (образователно-обучителен подход), насочена към общите параметри на конкретната нозологична единица, с която се процедира - да, ненатрапвана диагностично, а дали въобще споменавана, това е решавано според конкретния случай, динамика, клиент и развой в терапевтичния процес, когато и ако спомага този процес. Въпросният дидактичен процес е следван паралелно с диалектичния терапевичен подход, в който човекът достига до психична интеграция и синтез на психично разбиране в спираловидна градация от себеопознаващо, съзнателно разширение и растеж. Да се твърди, че единият подход е по-верен, е невиждане на цялата картина на психотерапията, действително случваща предназначението си. „Добрият терапевт не ви говори за его, свръхаз и защити. Ако го прави, вероятно още преговаря учебника по психология за 11-ти клас.“ Да, като цяло, да. В живия терапевтичен процес, термините са в огромна степен спестявани, а езикът е житейски синхронен с този на клиента. Писаното слово - варианти много, а един талантлив автор може да пише по много начини, в зависимост от целевата си група читатели и посланията, които възнамерява да предаде в конкретния си текст - творчески артистично, популярно, научно - популярно, образователно, твърдо научно… Когато обаче в даден изказ като този от текста в кавичките, който коментирам, присъства частичност, филтрираща недовиждането си в свръхобобщаване, заявяващо неразбирането си, обявявано за валиден аргумент, мога да пожелая само здрав смисъл. „Добрият терапевт не споменава Бог или майка ви, преди вие сами да го направите. Ако го прави, вероятно бърка психотерапията с проповед.“ Много вярно казано. От едното споменаване полза няма, така е – важно е да се живее Бога, да протича през присъствието на терапевта. Бог е любов, а без любов психотерапия няма. Има само орязани от мъдростта процеси, опитващи се да решат казуси от плоскостта, от която са създадени - а това не работи, както твърди и математикът-физик Айнщайн: „Не можем да решим проблемите от плоскостта на мислене, от която са създадени.“ По света, а все повече и дай Боже, с нашата активна дейност все повече и у нас, има поне 1000 вида психотерапии, включая православната, католическата, трансперсоналната, будистката, психосинтезът, йога и базираната на медитация (mindfulness based) терапии... Относно изчакването, имплицитно вложено в коментираната презумпция. Качественият терапевт не чака пасивно, а следва структуриран, активен терапевтичен процес, инвентаризиращ житейските преживявания, за да се извлекат характеровите структурни комбинации, съдържащи дезадаптивни вярвания, продуциращи невротична симптоматика – само за да може да проведе актуалната психотерапевтична преработка, през мотивирани малки стъпки, водещи до значими психични и житейски резултати. Тоест, в резултатната психотерапия присъства ясна структура, свързана с основни параметри, водещи от симптома на нозологичната единица директно към индивидуалните характерови вярвания, подлежащи на промяна. Такава работа, както споменах, е преобладаващо дидактична. В нея осъзнаването на клиента активно се индуцира, предпоставя, насочва умело. Успоредно се следва по-дългият, диалектично терапевтичен процес, „вървенето“ по който може да бъде фасилитирано в клиента единствено доколкото и докъдето самият терапевт е достигнал в пътя към самия Себе си. Един от начините за такова продвижение е аналитичният подход – но не само. Всяка теоретична парадигма или холистичен висок поглед, съчетаващ интегративно и крос-парадигмално, върши работа, стига да е следван в синхрон с житейската мъдрост, вече вложена имплицитно в невротичното състояние. Любяща мъдрост, извличането на която терапевтът единствено фасилитира със зрелостта и целостта си. И ставайки дума за Айнщайн и психоаналитичните предразсъдъци: „ Да унищожиш предразсъдъците е по-трудно, отколкото да разделиш атома на частици!“… Особено когато зад поддържането на предразсъдъците стоят действащи финансови пирамиди… Но, въздържам се от продължаващи коментари от искрено уважение… „Добрият терапевт не ви казва, че няма смисъл да търсите причините за проблема си. Ако го прави, вероятно никога не е преминал през собствена терапия.“ Привърженик съм на въпроса ЗАЩО. Дава много смисъл. А когато има достатъчно ясно и мотивиращо защо, се намира и КАК, както твърди и Ницше. Въпросът е, че паметта е конструктивна, а не извличаща реалност и достатъчно често се случва отговорите на ЗАЩО да са "телета под вола" на пожелателното мислене, изфабрикуващо обяснения там, където реален паметов достъп отсъства, освен при единици гении – примерно през еволютивните етапи преди формирането на мозъчната основа на хипокампуса, преди третата година от развитието на инфанта.. . Но и това няма особено значение, стига тези отговори да придават тяга на фокусираната вече в решения, в КАК и КАКВО терапевтична работа. Въпреки, че в реалната практика, включително и в собствената ми, е милиони пъти оборван, се шири аналитичният мит, че осъзнаването на пораждащата причина води до разрешаването ѝ. Нищо такова - едва няколко процента е от цялата работа, състояща се от малки и упорити, насочени към действени решения стъпки. Можеш да знаеш, че мама не те е гушкала като бебе, което сега резултира в партньорско вкопчване, травма от самота и изоставяне и паническо разстройство, но актуалното ѝ преодоляване далеч не е свързано с говоренето за нея, а с практически психотерапевтични стъпки (само давам пример…). Причината рядко е единично макротравмено събитие, а по-често е поредица от характерово индуцирани микротравми, случващи се в резултат на невротичното пречупване на стимулите от реалността през неадаптивни характерови убеждения/ интроекти. Аз самият съм холистик и, както казах, обичам да стигам до причините зад присъстващата тук и сега невротична симптоматика и характерови движения. Правейки го, съзнавам, че по отношение на психиката няма никакво минало, а настояще, присъстващо в дългосрочната памет, както и че както е възможно проследяването на етиологичните причини през автобиографичното минало, заложено в епизодичната памет, така и могат да бъдат видени директно отвъд такъв подход, в наличните сега и „под носа“, в дългосрочната памет маладаптивни убеждения. А има и психотерапии, при това твърде успешни, в които фокусът е изцяло сега и в бъдещето, а работата по наличното сега, вече предопределя едно далеч по-красиво житейско изграждане (например терапия на възможностите). Интересно защо ли такива подходи са твърде резултатни?! Според твърдението, на което отговарям, личната терапия е свързвана единствено с някакво хипотетично минало. Оказва се, че е напълно възможно да е съвсем различна както в прагматичния си подход, така и в теоретично-парадигмалните си разбирания. Очевидно отново наблюдаваме филтриране на заключение въз основа ограничаване единствено до собствена мъничка визия, която от „дърветата“ на следвания лично терапевтичен метод, недовижда „гората“ на цялата терапевтична картина. Мдам… „Добрият терапевт не ви обещава бързи резултати. Ако го прави, вероятно е повярвал на магическата сила, която му приписвате, докато го гледате като последна надежда.“ Реалната характерова промяна в качествена посока отнема години – това е факт. При това ползваните парадигми и методите на работа могат да са разнообразни, както и холистично интегрирани през изследователския, трансформативен и инспиративен творчески процес на терапевта – когато го може. Съществува обаче факт, който масово е недоглеждан или въобще невиждан от мнозина колеги, нито описван в методите, през които работят. Няма разделение между цялостна характерова и симптоматична работа, когато симптомът е следван през естествеността на свързаността му с подлежащите го невротични характерови съдържания и динамични процеси – за да бъдат активно преработени до психичното здраве на любовта и смисъла. Докато реструктурирането на характеровите програми до адаптивни в продължителния диалектичен подход е в процес, успоредно се случва и друга, естествена линия на терапевтична промяна. А именно, през симптомите, водещи като магистрала право до същите характерови програми. През отношението на любящо доверие в синхроничната житейска мъдрост на преживяваното състояние, симптомите са следвани до тревожните им "корени", съдържащи травмени вярвания, пречупващи възприятието за себе си, света и другите болезнено, невротично изкривено. Оказва се, че самото тревожно преживяване вече съдържа и решението си, когато е виждано в истинската му светлина, като урок по себепознание, интеграция и оцялостяване. Писал съм за тази терапевтична линия. Малцина колеги я следват, а е най-естествената и съдържаща безценните съкровища на посланията на характеровата зрелост, вече присъстващи едва-едва прикрито в неврозата, подобно на брилянтни съкровища под слой от въглища. Тази линия на действие е много по-бърза - не защото някой нещо обещава, освен в нечие невежо неразбиране, а понеже е автентично задавана от динамиката на самото преживяване, зад което стои величието и мъдростта на негово височество Животът. Забележи, не фокусиран в симптома, нито плитко замазващ го, а следващ го до невралните и психични несъзнаваности процес, водещ до трансформиране на базисни характерови съдържания и преработка на фундаментални отношения в относително кратък времеви мащаб. Терапевтът не определя този срок, а единствено фасилитира процеса, помага с майсторството си в разкритието на природно вложените в неврозата диаманти от творчески смисъл. Говорили сме за прекогнитивния, бърз път на процесиране на информацията, неминаващ през мозъчната кора, както и за бавния, процесиращ се през нея. Постепенната характерова промяна, практикувана от масата терапевти, следва дългия, през кората път. Валиден терапевтичен вектор е, част от коя да е добра терапевтична школа. Малцина обаче въобще схващат мъдростта на този втория, споменаван по-горе терапевтичен вектор, засягащ бързия, прекогнитивен път. Качественият терапевт води промяната паралелно и по двата. Защото така успоредно-холистично съществуват не само в психичната, но и в невралната реалност. „Добрият терапевт не изисква от вас да сте силно мотивирани. Ако го прави, вероятно самият той се съмнява в ефективността на метода си и неизбежно ще ви припише вината при неуспех на терапията.“ Такова изказване предизвиква в мен искрена усмивка… Познавам достатъчно на брой силно ефективни терапевти. Себе си не желая да самовключвам в това число – това е задача на хилядите ми клиенти. Всеки един от споменатите терапевти, отличаващите се от масата колеги по ефикасността си, без изключение, генерира мотивация в клиента си още преди тета тет сесиите, а в самите тях го прави с емпатията, "танца си" с нормалните съпротиви, умението си за синхрон и водене, създаването на несъответствие между целевата промяна и статуквото, с вдъхновението си, с поощряването на самостойността на клиента, с цялостното си, мотивиращо към творчески плам присъствие. Бих свързал умението за мотивиране със собствената вдъхновена мотивация. Илюзорната корелация между мотивация и съмнение в случая виждам като продукт на следването на тотално различен терапевтичен стил, в който действително мотивация не се изисква, но затова пък е не само неефективен, но уверено задълбочаващ невротичността с подхода си на безкрайно анализиране, превръщащо се в част от проблема на невротичното ментално предъвкване, нежели от решението - психоанализата, разбирана и практикувана по атавистичен, тотално извън духа на времето модел. „Добрият терапевт не ви изброява 16 вида терапия, които смята да миксира според нуждите ви.“ Вярно е - не ги изброява, нито еклектично миксира, но ги интегрира през характеровата си, холистична цялост. Духът на времето е все по-интердисциплинарен, крос-парадигмален, интегриращ потоци познание до гещалта на океана, надхвърлящ сумата от съставилите го притоци. Целостта (холистичността) няма общо с еклектична манджа с грозде, както е виждано от ниското съзнание. В еклектизма се комбинират елементи в произволен формат, като на бит пазар. Нищо общо с интегративния и холистичен подход. Интегралният изследователски и трансформативен творчески процес (клик за статията) достига до нови, полезни и приложни парадигми и методологии, в случая в областта на психотерапията. Малкият ум дори не може да се досети за що иде реч - нужно е лично, преживелищно познание на творческия процес от високо ниво. Ако отсъства такова познание, наистина по-добрият вариант е следването на малкото познавателно поточе на една парадигмичка и терапевтично методче. „Добрият терапевт не говори повече от вас...“ Тоест, според аналитичния подход, говори по-малко… Хм… Терапията обаче не е количествен процес и въпросът е не колко, а как! Качествен процес е. В този дух, говоренето може да е много, малко или никакво, според конкретния казус и момент от терапията. Пасивното отразяване и интерпретация могат да бъдат малка част от една холистична терапия - но, ако само на тях се разчита - такъв процес вече не е психотерапевтичен, а обслужващ нечии финансови пирамиди, преподаващи анализа на психолози, учещи се да преподават на други психолози, без прагматично лечебна и действително помагаща стойност за крайния потребител - клиента. Защото с психоанализа или психодинамичен подход да правиш терапия на обсесивно компулсивно р-во, паническо р-во, генерализирано тревожно р-во, партньорски казуси, социофобия и т.н. – кауза пердута е… А къде и в какво е реално ефективна анализата тогава? В подържането на неефективната си мотивация за липса на развитие на „метода“ си. Развитие, отдавна случвано в когнитивната, хуманистична и консруктивистка парадигми. Съществува друг психотерапевтичен мит, популиран от аналитичната ориентираност – митът, че психоанализата е нещо като „майка“ на всяка съвременна психотерапия. Нищо такова. Както писах по-горе, валидни елементи от нея могат да се ползват и е желателно да се ползват. В ефикасната психотерапия, не и повече! Ако говорим за теоретично парадигмалния контекст на съвременна психотерапия, а оттам и до приложната ѝ методология – сформирането ѝ започва с поведенческата наука от началото на 20-ти век и когнитивната революция, от началото на 50-тте години на същия век, до наши дни. Но, не желая да продължавам, въпреки че прекрасно знам точно какво говоря… .............. Източник на горния текст
  7. 1 point
    Здравей, аз като някой който преминава през това състояние - вече няколко месеца ще ти кажа следното, минал съм през толкова много натрапливи мисли и специално точно тези с полудяване, звукови/визуални халюцинации и подобни и съм се плашил от тях много. Като се замислих обаче стигнах до извода, че повечето от сценариите, които си разигравам в главата са в следствие от четенето на глупости из интернет, дори преди месеци. Идва момент в който ти писва от това "полудяване" и си задаваш въпроса "Ама, чакай малко, не трябваше ли вече да полудея ? Колко време мина и аз само си седя с този безпочвен страх ?!" и поне аз в този момент спирам да се фокусирам върху тези мисли и да ги анализирам и съответно спирам да си мисля глупости.
  8. 1 point
    А кой казва, че е нормално всеки ден секс и на ден по 10 пъти и отново всеки ден? Освен социалната сугестия на обществото, настояващо за все повече оргазми, но затова пък все по-лишено от любов, кое друго тласка към това? Страховете, че за да съм мъж, трябва да се доказвам постоянно. Такива страхове, колкото и секс да инициират, колкото и мачо поведение да се демонстрра, са далеч от истинската мъжественост. Тя е спокойна, зряла, обичаща. Либидото при нея се проявява не само в сексуалност, но в обич, творчество, грижа за жената, топлина и здраво обожание. Аналогично с женственоста. В последните 10-на години тенденцията жената да се държи като разгонена самка, нааства все повече, отново под давлението на социалните порно сугестии. Но жената, фокусирана преимуществено в секса, губи баланса, губи любовта и идващите от нея естествени закономерности. Сваля любовта до едната страст, фините чувства до интереса, обгръщащата женска, трансформиращо сърдечна сила до вулгарното искане "дай, длъжен си ми", мотивиращото вдъхновение, способността да е муза и въздига, слизат единствено до манипулацията към още и още материални придобивки... Та, какви са несъзнаваните мотиви зад ежедневния многочасов секс, така масово популиран?! Дали здраво разкрепостяване, както е внушавано, или комбинация от нравствен разпад плюс несъзнавани наличности, рационализирано обявявани за нормалност в една все по-порно базирана цивилизация? Но, нищо против секса. Напротив! Сексът е нещо чудесно - едно от най-магичните преживявания на тази земя е. Просто и тук има мярка. А тя идва от любовта. Представи си, че обичаш бизнеса си - развиваш го активно, мобилизиран си. Около теб има много жени и всички те искат - защото така работи психиката на самката. Вижда не само теб, а сигурността, силата, социалния статус, принадлежността, които можеш да и дадеш. А разликата между жената и самката, е че жената освен всичко това, вижда и теб - сърдечността ти, духа ти, същността ти - защото тя самата има единство с тях в самата себе си. Но, приземено - развивайки бизнеса си, бидейки желан от маса жени, в теб се появява увереност, сигурност, мъжественост, която не е нужно да се доказва, а просто е там. Тогава идва балансът - не е нужно да се доказваш пред всяка самка, а всъщност пред неувереността си. Любовта е като този бизнес - средоточие на мислите, чувствата ти е, мотивира те, постоянно присъствие в теб е, което разтваря страховете, прави те естествено самоуверен. Примерът с бизнеса е само метафора - основната ни заетост (бизинес), за която идваме на тази земя, е намирането на любовта, провеждането ѝ през живота ни и въздигането му до нея. Само познавайки любовта, сексът се нормализира. Без нея се превръща в част от вечната страстна неудовлетвореност, в контрол над другия и манипулацията му, в жалкото нагонно, териториално себедоказване, често присъединяващо се към характерови страхове. Ако в двадесетте започнеш да ползваш полови стимулатори, за да нагодиш ума и тялото към неразбирането и бягането от сянката си, какъв ли би бил в 50-тте? Не съм сигурен, че прекрасна картинка. Накратко: осъзнай страховете си, разтвори ги до спокойна мъжественост, имай ясни цели, следвай ги силно. В ядрото на всичко това е любовта. Още се нарича смисъл. Няма ли го, остават само чукането, власта и парите. Обществото усилено тръби, че това е всичко. Не е - любовта е единицата, която поставена пред нулите на която и да е житейска цел и дело, включително и секса, ги превръща в трилионите на смисъла!
  9. 1 point
    Малкият извор http://www.vbox7.com/play:ddb1bc80f0
This leaderboard is set to Sofia/GMT+03:00
×