Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Допринасящи


Popular Content

Showing content with the highest reputation on 01/16/19 in all areas

  1. 1 point
    Василена Христова

    Силвия

    Здравей, истината е, че не може да контролираш или овладееш процеса. Тези емоции са нещо, което човек изразява, когато е готов за това нещо. Казвам го от личен опит също. Въпросът в случая е концетрация към настощия момент от една страна и подходяща литература, и подкрепа и емпатия от друга (към майка ти). Бъди търпелива, не притискай и бъди опора, покажи баланс и спокойствие. Бъди светлина. Всичко друго ще се случи, когато е необходимо, а ти ще си там.
  2. 1 point
    Но.. за да забележиш, че борчетата не са на място си, се изисква критична мисъл, и тя произтича от разума - а живота без него не съществува. Когато се стремим към любовта и истината, критиката е съвсем различна и дефинира проблемите без излишна емоция.
  3. 1 point
    Бедна е "статията" (по-скоро са разсъждения, не статия). Чувал съм за тези идеи, и звучат едностранно. Ако има по-реално теоретико/приложно изследване по темата би си струвало човек да се зарови в този въпрос. "Този, който е отнел девствеността й, става нещо като генен баща на бъдещите деца на жената." - Да се използва думите "генен" и "нещо като" в едно изречение никак не е сериозно. Да не говорим, че чрез външната среда (епигенетика) и чрез личната, съзнателно насочена воля може също да се влияе на гените.
  4. 1 point
    Това е теологичен въпрос, не е психологичен. Няма какво да му се отговаря.
  5. 1 point
    Това за почвата и дървото - зависи от ситуацията... Сещам се за два примера: 1. Сухата почва се намира в географски район, който по принцип е засушлив и/или почвата никак не е подходяща за дървета. Да се сади дърво в такава почва е критика към нея и към географията. И разбира се е глупост и престъпление спрямо живото същество - дървото - което ще натикате насила в място, което не е за него, където Бог не му е отредил да живее. Не че не можете силом да му осигурите условия, но то винаги ще се чувства на чуждо място.... Като нашата борова гора в Кенана - Хасково. Много си я обичаме, много ни радва, но... съхнат. Защо? Ами защото поясът, климата, почвата ни е подходяща за широколистни гори - най-вече дъб. Нашите хора изсекли дъбчетата - те са малки и не хващат око, но са местното дърво - и за ефект засели боровете, за да "подобрят" гората и въздуха. 2. Продължение на т. 1 Над гр Своге има селище на еколози, които работят над възстановяване на местната екосистема. На времето жестоко изсекли местния дъб - цер - за пари, разбира се. После пак за бърза дървесина - техните наследници засадили борове. Последните изсушили още повече и без това бедните почви и прогонили птиците (наторители). Сега умират бавно, съхнат, защото не са на своето място. Та Филип и приятелите му отглеждат малки местни дъбчета в саксийки, сеят житни култури и не ги жънат, за да привличат птици, и какво ли още не - ще ви разкажат като идете при тях - в сдружение Тринога. Мечтаят да върнат старата гора и водно богатство на красивото искърско дефиле... Ще кажете, че те критикуват предците ни. Не. Това не е критика, това е любов и знание... и всеотдайност.
  6. 1 point
    Да, отношението - не е болест и не си болен, а се учиш! Психоанализата - бавна пътека е. Липсва ѝ директният, естествен подход, в който самият симптом води до характеровите наличности, подлежащи на преобразуване. Подход, процесиращ въздействието си през директния мозъчен път стимули --> таламус ---> лимбична система. Път, през който се случват и тревожните атаки. С това не казвам, че анализата е слаба или нефункционална - когато терапевтът освен атавистичността ѝ (сама по себе си) владее и един по-цялостен подход, фокусиран в справяне, всичко е на мястото си. Ако си попаднал на такъв терапевт, чудесно. Ако е просто аналитик - ще отнеме доста време, както и ще ти се наложи сам да търсиш и си добавяш подходи, нагласи и методология. Успехи!
  7. 1 point
    Acid

    Благодаря!

    Здравейте, Жена съм и живея в София. За разлика от повечето писали във форума, не търся помощ за проблем. Просто искам да изкажа огромната си благодарност на хората, които пишат тук! Нека първо разкажа историята си. Всичко започна през 2014 г. когато бях нападната и два пъти душена от един мъж, в апартамента, в който живеех. Няма да ви занимавам с подробности. Историята е дълга, но за сметка на това "кална" и долна. Само ще спомена, че бях подложена на изключителен психически тормоз и непрекъснати интриги, които ескалираха в планирано физическо насилие. Един месец след нападението преживях паник атака. Бях на място пълно с хора, сама, с гръб към стената и изведнъж почувствах силен страх. Страх, който растеше с всяка секунда и в един момент не изпитвах нищо друго освен страх. Трескаво се оглеждах, залата "подскачаше" пред очите ми и точно когато бях готова да изскоча навън с писъци, разумът ми взе превес и изкрещя "СПРИ!!! Кажи ми от какво се страхуваш и ако наистина си в опасност - имаш правото да избягаш от тук и повече да не се върнеш". Проумях, че съм се страхувала, че онзи мъж може да в същото помещение и в момента, в който го осъзнах, дойде и фактът, че въпросният изрод няма как да е на същото място и се успокоих. След това на няколко пъти изпитвах силно безпокойство - основно в претъпкани помещения, но си казвах, че ми няма нищо и просто си фантазирам. Въпреки това, страхът си стоеше. Два месеца след нападението продължавах да вървя по улиците и да се озъртам дали някой няма да ме нападне. Започнах да живея сама и при всеки шум от съседите подскачах. Сънувах кошмари, предимно свързани с мъже, които ме гонеха. В един момент се сринах физически от напрежението. Останах си два дни вкъщи, уж бях настинала, но знаех, че съм само психически изтощена. И тогава в онези дни се сетих, как докато онзи мъж ме душеше за втори път, ме държа по-дълго за гърлото до степен, че в един момент си помислих "край, сега ще умра". Уж ми олекна, като проумях, че опасността е отминала, но проблемите със съня продължиха, а зедно с тях и страха да не срещна отново онзи мъж. Затворих се в себе си. Винаги съм била интровертна, но тогава почти престанах да общувам с хората. Не можех да се наспивам добре, събуждах се изтощена, спях добре само вкъщи, при майка ми. Една година след случката се наложи да напусна работата, която обожавах и която бих могла да работя до края на живота си. Три месеца живях при майка ми (в града близо до София, в който съм израснала), през което време се чувствах все едно животът ми е спрял. Точно тогава обаче с майка ми станахме изключително близки. Отношенията дотогава бяха много сложни - тя с нейния твърд и властен характер, аз - с моя инат и сприхавост. Ситуация усложнена от липсата на баща. И именно през онези три месеца с майка ми се преоткрихме. Тя ме прие такава, каквато съм, аз от своя страна - вече можах да приема нея. Говорихме, споделяхме, шегувахме се, домакинствахме заедно, бяхме като едно цяло. Не ми стигат думите, за да опиша колко добре се разбирахме. Намерих си нова работа. Не беше най-желаната от мен, но поне беше в моята област (завършила съм специалност свързана с изкуство и намирането на работа по нея, особено в София, е почти чудо), справях се добре, работех с желание. Два месеца след като започнах на новата работа и вече бях започнала да си мисля, че животът ми е влязъл в релси - майка ми почина. Една сутрин ме събудиха с новината, че предишната вечер е получила инсулт и няколко дни след това мама почина без да дойде в съзнание. В същия ден, в който научих за инсулта й, разбрах, че бащата, когото обожавам и когото не съм виждала повече от 20 години, защото живее на другия край на света, е болен от рак. Имах чувството, че светът ми се срива около мен, а аз не мога да направя нищо. Много добре помня, как в този период започнах да си мисля, че никога повече животът ми няма да е окей и винаги, когато ми се случи нещо хубаво - непременно след това ще ми се случи нещо ужасно. Сега, аз и преди това съм имала травматични преживявания (опит за изнасилване, когато бях на 14, след който в продължение на много години не можех да търпя да ме докосват; грозен развод на родителите ми, когато бях едва на 10, а бях въвлечена в борбите им за надмощие; училищно насилие, което ескалираше и в 7ми клас беше непоносимо) обаче загубата на майка ми просто преля чашата! Въпреки това правех всичко по силите си, за да продължа - работех, борих се с финансовите проблеми, свиквах с живота без семейство. Напуснах тази работа, намерих си друга коренно различна от предишната. И проблемите започнаха - работата ми беше свързана с цифри и непрекъснато обработване на финансови документи. Аз, с моя афинитет към изкуството и изцяло хуманитарна насоченост, трябваше да се превърна в ходещ калкулатор. Съответно започнах да правя грешки от липса на достатъчно умения, а и работата беше ужасно много. И колкото повече грешки правех, толкова повече си казвах, че трябва да се стегна и да внимавам и колкото повече се фрустрирах - толкова повече грешки правех. Кръгът се омагьосваше все повече и повече. По цял ден "подскачах" от притеснение, изпадах в паника при най-малкия проблем, имах натрапливи мисли и съвсем изгубих съня си - трудно заспивах, а и почти всяка нощ се будех внезапно със силно сърцебиене и задъхана. Парадоксално - но не усещах никакво желание за живот, все едно някой ми беше изсмукал живеца. Просто влачех някакво съществуване и все повече се затварях в себе си. Паралелно с притеснението се задълбочиха и хипертоничните ми кризи, които имах и преди майка ми да почине. Всеки път като вдигнех кръвно изпадах в паника, как ще получа инсулт и може да остана безпомощна и да съм зависима от някого, съответно - кръвното налягане се покачваше още повече. Така в началото на миналия декември (1 година и 7 месеца след като майка ми се отиде) се озовах при личната лекарка с молба за лекарство за хипертонията. Описах й състоянието си, като си мислех, че това ще я насочи към изписването на бета-блокер. Само че тя ми заговори с такова внимание и съчувствие (каквито не получавах от никого другиго по това време), че ме разбира как искам да съм силна, но съм в ситуация, в която не мога да се справя сама и ми предложи успокоителни. Приех. Като видях зелената бланка се усъмних, но не достатъчно, за да премисля ситуацията. Излязох от кабинета с рецепта за ксанакс и диуретик за високото кръвно. Започнах ксанакса още същата вечер. Спах през цялата нощ като пън. Тежък сън без сънища, от който едва се събудих. На следващата сутрин се чувствах толкова спокойна, колкото изобщо бях забравила, че мога да бъда. Продължих да го пия. Само че скоро след като се успокоих достатъчно си дадох сметка в какъв капан съм се вкарала - ксанаксът приспа онази част от мен, която много харесвах - артистичността, чувството за хумор, умението да разказвам вицове, улавях се как понякога, докато говоря, не мога да се сетя за някоя дума, престанах да улавям по-фините нюанси в живота и света, музиката не ме възторгваше толкова силно, колкото преди, изобщо - емоционалността ми изчезна и на нейно място се настани апатията. Освен това, дозата от половин таблетка - стана цяла таблетка. И точно когато и цялата таблетка вече не беше достатъчна, за да се наспивам - открих този форум. От почти два месеца го чета заедно с блоговете. Разбрах, че не съм луда, че не съм единствена и още по-важното - че мога да се справя с това състояние. Започнах да осмислям случилото се, погледнах се спокойно, но честно (или поне се надявам да съм го направила) и осъзнах някои от слабостите на характера си - колко съм зависима от чуждото мнение и как едновременно с това винаги си налагам някакви прекалени изисквания да съм перфектна, да не правя грешки, да съм най-компетентна, всичко това с надеждата, че някой ще ме оцени, без да се интересувам дали това наистина е важно за мен. Осъзнах, че живея по някакви съвсем измислени стандарти, според които съм си провалила живота, което няма нищо общо с действителността. Напротив - справям се сама, не съм останала гладна, жадна и бездомна и това, че не се занимавам с изкуство, изобщо не значи, че животът ми е пропилян. Проумях, че не мога да продължавам да живея по този начин. Наложих си и не увеличих ксанакса. Изживях няколко дни с пристъпи на паника, но ги изтърпях! Освен това започнах да се натоварвам физически. Свръхнетренираното ми тяло виеше от умора, но си наложих да продължа. Установих, че ако два дни се натоваря повечко - на третия организмът ми сам си иска натоварването. Главното обаче е, че преди две седмици отидох отново до блока, в който ме нападнаха (само допреди няколко месеца ежедневно минавах наблизо на път към работа, всеки път изпитвах безпокойство, но така и не събрах сили просто да мина от там). Ужасно се страхувах, въпреки че знаех, че няма да срещна никого. Вървях, почти не можех да дишам от страх и в един момент започнах да водя вътрешен монолог все едно обяснявам на някого кое е това място - ето това е градинката, а ето там, на първия етаж - е апартаментът, това са прозорците на кухнята, да! същите пердета! само че сега са пуснати, защото никой не живее там, а тук чаках вуйчо ми да дойде, за да мога да отида и да си събера багажа". Продължих и в един момент окончателно разбрах, че онази случка е в миналото и вече няма отношение към настоящето. Все едно се спука някакъв балон. Тръгнах си и усетих как страха се трансформира в едно триумфиращо чувство на "да! харесва ми това вълнение! искам още от същото!". Малко по-късно усетих, че за първи път от много време дишам с пълни гърди. На следващия ден престанах да взимам лекарството за кръвно и намалих ксанакса с 1/4. Виене на свят, "паниране" от няма нищо, неспокоен сън, но отново се заинатих и останах с по-малката доза. Даже в един момент, докато бях с почти постоянен световъртеж и се страхувах, че мога да припадна, започнах съвсем сериозно да обмислям къде и пред кого да припадна, за да създам максимално силно впечатление. Хем го мислех сериозно, хем се майтапех със себе си! Замайването отмина преди да успея да припадна. Най-хубавото е, че вече се чувствам много по-спокойна и дори - по-смела. В петък бях на интервю за нова работа и можах да се заявя спокойно и с нужното самочувствие. Е, признавам си, че по отношение изразяване на финансовите изисквания има още какво да се желае, но и на тях ще им дойде времето. Знам, че имам още неща върху които да работя и че имам нужда от психотерапия - тя в момента е един от най-важните ми приоритети и се надявам, че скоро ще мога да си я позволя. Но вече знам, че мога да се справя, и че психотерапевтът ми само ще трябва да ме насочва по пътя и леко да ме подбутва, а не да ме "влачи". Също така от днес тръгвам на уроци по танци, а вечерта ще намаля ксанакса с още 1/4. Всичко това е благодарение на вас! Без вашите консултации в този форум и статиите в блоговете ви, още щях да продължавам с битието на легална наркоманка и да се успокоявам, че в ролята на жертва не е чак толкова лошо. Благодаря ви! Много, много ви благодаря! Дори не мога да повярвам, че има хора, които доброволно да отделят от времето си, за да помагат на другите. Имам само една молба - можете ли да ми препоръчате подходяща литература? Вече си набелязах Уейн Дайър, Носрат Песешкиан и Лазарев. Чела съм по малко Фройд и Юнг, защото като тийнейджърка се интересувах от психология, даже смятах да ставам детски психолог, но после избрах да се занимавам с изкуство и психологията остана като хоби. Благодаря предварително! P.S. Съжалявам, че публикацията ми стана толкова дълга!
  8. 1 point
    д-р Тодор Първанов

    Светлю

    Ха, ха --- доста пъти съм го писал.Бях с паническо разстройство повече от десет месеца.Мислих,че умирам.Тогава се роди голямата ми дъщеря, изобщо не се радвах, знаех,че няма да я видя пораснала, защото ще умра Филма бе страхотен, много по-силен от филмите на Хитчкок.Бях на 24 и знаех, че няма да доживея 25 . Днес гоня шестдесетте и се надявам в добро здраве да посрещна стоте.
  9. 1 point
  10. 1 point
    Аз водя война с препарати, понеже гледката и последиците от размазани хлебарки не са приятни. На някой по-садистично настроен може и да са. Накрая ги измитам с метлата. Иначе може да се каже, че ги обичам, понеже всъщност са малки незлобливи нехапещи бръмбарчета, за разлика от разни жилещи, хапещи, смучещи и бръмчащи техни съотборници. В Русия навремето е-хе-е... са ги смятали за символ на берекет в къщата. Обаче не ми е кеф да се разхождат по кухненската маса, шкафовете, микровълновата и компютъра. В ей тази клавиатура, дето чикам по нея, се бяха заселили малки бебчета хлебарчета. Извинявайте, мънинките ми, обаче райд-прас и готово! Комбинирам различни препарати, понеже само с един не става. Борбата е безкрайна... с променлив успех. Сигурно ги има да ни научат на нещо и да ни държат в постоянна бойна готовност.
  11. 1 point
    Животните притежават групова душа, която обитава и в нашия астрален свят. Страхът, агресията, съмненията, алчността, изобщо всички страсти у нас са такава проява. Егото е израз на животното в нас. И Учителят го е казал : " Личният егоизъм е най - възвишеното състояние, до което животните са достигнали. " .............!!! Тази наша нисша природа обуславя и трупането на карма. Любимите ни животни отразяват нашето собствено ниво на съзнание. През известен период от нашата еволюция сме развивали техните качества, които сме превърнали в инстинкти. Те са материален израз на излъчваните от нас вибрации, затова ни привличат едни или други животни. Индианците са знаели тези неща, наистина. Не отглеждам животни в къщи, мисля, че мястото им е сред природата, но харесвам всички животинки, особено се впечатлявам от дивите коне. На терасата у дома винаги има лястовички. Имам въпрос : Някой знае ли кои животни е разрешено да убиваме? Питам за хлебарките, защото единствено те са ми неприятни и ги трепя без угризения на съвестта. Някъде четох, не си спомням къде, че и радиацията не ги мори тези Божии гадинки.
  12. 1 point
    А моето любимо животно е Котката.Често пъти вечер преди да заспя, си представям как моят дворен котарак се е сгушил в краката ми - тази представа ми носи успокоение, радост, блаженство. Не си "падам" по кучета, но установих, че кучетата ме харесват! Дори когато съм безразлична към тях или поне не така емоционална, както към котките. Преди няколко години, за да преодолея сънищата си, в които пълзят змии, метнах през врата си бебе питон. Беше кадифен и топъл.
  13. 1 point
    Ако наблюдаваме внимателно животните ще разберем как ни "говорят" с поведението и начина си на живот. Например гледах за живота на лъвовете в прайда и видях как мъжкият убива чуждите малки, за да живее неговото потомство. Това го наблюдавах при мъж, зодия лъв, който смачкваше психологически другите деца, за да не се виждат грешките на собственото му дете... Или скорпиона. Той може и да замръзне, и в огън да влезе, и когато най-малко очакваш, той оживява... Т.е. в каквито и дупки да пропадна, все намирам нещо, за което да се хвана и оцелявам И на мен любимо животно ми е кучето. Четох някъде, че който гледа куче се нуждае от любов, а който гледа котка не иска обвързване...
This leaderboard is set to Sofia/GMT+02:00
×