Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Допринасящи


Popular Content

Showing content with the highest reputation on 01/18/20 in all areas

  1. 1 point
    Здравей ! Психотерапевтите четат главно темите : психология и психотерапия . Виж Дияна http://www.beinsadouno.com/board/profile/4119-диляна-колева/ За по малките деца най важно е това което чувстваш . А като се сравняваш с майка си ,Възползвай се и нейните грешки ги обръщай в своя полза . Да изразяваш обичта към другия за несвикнал е ужасно трудно . Но упоритото повтаряне го превръща в много приятен навик .Приятен и за двете страни . ...А ревноста към детето е нормална , но е проблем и ще те тормози винаги ,Също може да нарани отношенията ви . Помисли , нали за това гледаме деца . За да ги направим самостоятелни и успешни . С разтежа самостоятелноста им ще се увеличава .
  2. 1 point
    Казусът е следният - моята майка е перфекционист във всяко отношение, добра домакиня, подържана жена и т.н, ОБАЧЕ....аз не помня нито една прегръдка, нито една хубава дума, нито някак да ми е показала, че се гордее с мен, нито един мил поглед и топлинка не помня. Знам, че е имало. Сигурна съм, че ме обича, но помня само обидите (знам ги наизуст) и ооонзи поглед, а и понякога "защо съм ви родила" Сега съм на 30, осъзнавам че човек трябва да възпита невероятна психика, за да отгледа дете с увреждане (сестра ми). Дано никоя майка не преживее това, през което е минала тя, но ... между мен и нея няма нищо! Никаква емоционална връзка! Дори онзи ден ми каза - Спри да ядеш, виж се на какво приличаш. Мъжът ти няма да иска да легне с теб като си такава! - Мноооого ме обиди, много ме нарани! Досега говорих като дъщеря, сега като майка - имам дъщеря на 6 и син на почти 3. Аз се превръщам в майка си! Не искам! Не искам! Самосъжалявам се и се чувствам толкова жалка, че не знам, как да го кажа. Днеска ми стана криво, че малката вече трета вечер иска да спи при баба си и мрънка и тропа с крак и аз и казах - ами слизай, но аз не съм ти майка вече! Щом го изрекох ми идваше да си отхапя езика, ама... извинявах се, прегръщах, целувах, но най ме е страх, че тя ще запомни само думите. Знам, че ще стане така и не знам сама на себе си как да помогна и да не се превърна в майка си. Връщам се назад, опитвам се да се погледна отстрани - не се харесвам. Дори ужасно не се харесвам! Дали един психолог би ми помогнал? Или психотерапевт? В нашият град няма и очевидно ще трябва да пътувам, но имам нужда от помощ. Благодаря Ви
  3. 1 point
    Винаги съм смятал подобни расъждения , за излишно интелектуализиране . То и често води до затъване в обяснения и зацикляне , когато не е съпроводено от практическо опитване . Колко по лесно е , да се смени подхода и от нова позиция се разгледа случая .Например да се смени въпроса , защо , със въпроса , какво да се прави сега .Това простичко заменяне действа като магия и сменя перспективата почти , както се сменя ноща с деня . Разрешаването на въпроса , защо , отива на заден план и се заемаме да видим , сега .Успеем ли да изоставим оценките за случката и предположенията за бъдещето , изоставяме ненужните емоций и се заемаме с реална оценка , на настоящето и как тя може да доведе до желаното . Това в никакъв случай не е самозалъгване . Това на практика е справяне с непознатото поднесено от живота . Едва когато излеза от ,,гадното" , Когато всичко се уравновеси , мога да си позволя пренасочване на ресурси за търсене на смисъла . Подобна препоръка има в беседите . На първо място да се справяме с ежедневните задачи , независимо колко дребни са те . И после може да се заемем с така наречените духовни . По друг начин когато си наранена се спираш и обгрижваш раната . Първо даваш шанс на тялото да се възстанови .
This leaderboard is set to Sofia/GMT+02:00
×