Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Допринасящи


Popular Content

Showing content with the highest reputation since 03/01/20 in Мнения

  1. 4 points
    Молитвен наряд за начало: Господнята Молитва На утрешния ден Молитвен наряд за край: „Напред да ходим смело“ Ще се развеселя Ще прочета само няколко стиха от 12 глава от Евангелието на Иоана, от 12 стих нататък: „На утрешния ден“ /12 стих/. Ще взема само едно изречение от 12 стих, което изисква едно малко обяснение: „На утрешния ден“. В обикновения език утрешният ден е неизвестно. Днешният ден е известното, а утрешният ден е неизвестното, това са възможности за бъдещето. Евангелистът разправя за утрешния ден, за едно събитие, което е минало. Той разправя какво се е случило (на) утрешния ден. Този ден, който не е бил, може да се изрази чрез друго едно станало събитие. Тъй щото има известни неща, които са станали, и ние можем да ги знаем. Има неща, които не са станали, и ние не можем да ги знаем. Значи, според мене има две неща, две положения. Същото е и според учените хора. Аз наричам учени хора тия, които разбират законите на живота, законите на природата. Животът не седи в многото, което ние желаем. Животът е в малкото, в микроскопическото. Може да си богат човек и да не можеш да използуваш богатството си. Ти можеш да имаш цел хамбар с жито и пак да умреш гладен. А можеш да имаш само един хляб в торбата си, и пак да живееш. От човека зависи може ли да обработва малкото. Малкото, но обработено струва повече, отколкото голямото, което никога не е обработено. От памти века досега, почти всички хора имат един стремеж. Всички се стремят към великото в света и пренебрегват малкото. Ние можем да кажем, че всички страдания и нещастия в света произтичат от онзи ламтеж за великото, за незнайното, изобщо за такива неща, които и след като ги имаме, пак не можем да ги задържим. Ти можеш да станеш цар, да завладееш цялата земя, но утре остаряваш, дойдат други, детронират те, заместват те и ти най-после умираш. Ти може да си учен човек, да си написал 50 тома учени работи, но дойде друг, засенчва те и те замества. Ти може да си пръв певец в света, но утре дойде друг някой, по-добър певец от тебе и те засенчва. Ти казваш, че животът е лъжлив, че светът е лъжлив. – Не, нито светът е лъжлив, нито животът е лъжлив, лъжливи са твоите разбирания за живота. Ние мислим, че щастието на целия свет зависи от нашето щастие. И право е казал Настрадин Ходжа. Той е казал: Когато жена ми умре, половината свет умира. Когато аз умра, целият свет умира. Според него, жена му е половината свет, а той представя целия свет. Ние мислим, че щом сме щастливи, и целият свет ще бъде щастлив. Когато ние сме нещастни, целият свет е нещастен. Често аз се учудвам на хората. Дойде някой и казва: Мене никой не ме обича. Какво разбира този човек под думата, че не го обичат? Друг пък казва: Ти ме обичаш. Нито единият знае какво означава, че не го обичат, нито другият знае какво означават думите, че го обичат. Под думата обич, аз разбирам, нещо понятно, което и децата разбират. Който ме обича, той е готов заради мене да направи всичко, каквото аз обичам. Това значи обич. Който не ме обича, той не е готов да направи нищо от това, което аз искам. Това е в най-прост смисъл обяснение на думата обич. Някой път ние даваме философски смисъл на това понятие и казваме: Субективен, обективен, абстрактен и т. н. ... На утрешния ден
  2. 1 point
    Благодаря! Необходими_условия_за_ученика
  3. 1 point
    Ines Raycheva

    SelfKnowledge88

    Здравей, @SelfKnowledge, Натрапливостите ти ще останат, дори да скъсаш с нея. Ако изобщо има "облекчение", ще е временно. Просто в случая са се "закачили" за взаимоотношенията ви, но и без тях ще се намерят поводи. Най-общо казано трудността е във и със самия теб и начина, по който се справяш (или съответно не се) с напрежението, което трупаш, как реагираш на стреса. Сега фокусът ти е навън в приятелката ти и връзката ви, вярваш, че възелът на проблема е там, но това няма да те доведе до пътеката към справяне с натрапливостите - потърси добър терапевт, който работи с такива, сам е доста по-трудно, не невъзможно, но значително по-времеемко. Успех!
  4. 1 point
    Трябва да споделиш тези мисли с психотерапевта си и въз основа на отговорите му, да прецениш, ще го посещаваш ли повече.Ние, не може да ти дадем адекватен отговор.
  5. 1 point
    Здравей, Знам ли! Какво би станало?! Бих свикнала на 10 път, че това съм аз, просто бих преминала ей, така най-накрая. Но?! Знаеш ли, осъзнавам че май съм се прилепила към тревогата и паниката. Закачила съм се и не пускам. Явно са ми в зоната на комфорта и не искам да изляза извън него/тях. Защото големия въпрос, ами ...ако това стане, после какво ?! Живея си в сивото и се лепя за кофтито, но не мърдам. Хем боли, хем стоиш. Знам ще кажеш, ами стои си или тръгни! Но?! Явно всяко нещо си стои във времето и чака просто да се случи. А?!
  6. 1 point
    Тази настройка е част от проблема. Оправията също трябва да се дефинира, за да може резултата да се измери. Виждаш, работа е. Поздрави!
  7. 1 point
    Жено, докато не спреш да го храниш този упир с енергия, шансът да спре да те тормози е много малък. Може да продължи да го прави, докато и е кеф, колкото и позитивизъм да излъчваш. При положение, че вече толкова месеци те тормози, а прилаганите от теб методи не помагат, може би е време да се замислиш за промяна в подхода. Разумно е онова, което е подходящо. Ако нещо не дава резултат толкова дълго време, може би не е подходящо и може би трябва да се смени с друго? Мисля, че е време да подадеш жалба в полицията или да отидеш и да и кажеш, че ако не престане ще подадаше жалба, но предпочиташ да не се стига дотам. Както и че желаеш добри отношения с нея, но това дали ще са добри, не зависи само от теб, а и от нейното поведение. Ако след добронамерения разговор не престане - пусни жалба. П.П.: Би могла да се замислих и върху това как да станеш по - неуязвима за нейните "стрели". Тоест, как да станеш максимално безчувствена към агресията и, вместо щедро да я заливаш с енергия. Нали Петър Дънов е казал, че някъде не трябва да се дава нищо, а другаде - всичко. Ти от доста време и даваш много, без тя да го заслужава. "Бог помага, но в кошара не вкарва", "помогни си сам, за да ти помогне и Господ", "моли се така сякаш всичко зависи от Бог, работи така сякаш всичко завиди от теб".
  8. 1 point
    Привет! Уроците, както казва Орлин, не са научени - да кажеш "ремисия", значи да приемеш, че по някакъв повод, незнайно какъв и за теб дори, "коварната болест" досега се е спотайвала... а то не просто не става въпрос за болест, ами дори обратното - става въпрос за един хубав сигнал да бъдеш по-здрава и цялостна. Попаднала в капана на въпроса "защо", ще получиш лош отговор, в смисъл такъв, че като зададеш лош въпрос, ще и получиш лош отговор. Но понеже ме изненада, че има въобще форма на страх, която да ти хареса, ще ти отговоря на въпроса: "Завърнало" се е ПРчето, защото идеята му е през страха да те насочи към промяна. Как би се стимулирала за истинска промяна, ако не те хване истински страх? Познатият страх не е толкова страшен, затова идва непознат - за да те уплаши. То това му е работата на страха. Казваш го все едно теорията трябва да те освободи сама по себе си Всъщност работи точно обратното - минимално теория, максимум практика. Полезни и изпитани? - не мисля. Просто практики. А за бавното... какво да ти кажа - толкова е вярно, колкото ако пишеш по-бавно, че ще те четат по-бавно. Напротив - мозъкът е създаден за учене и понеже прави това най-добре, може да го прави бързо. Светкавично бързо дори. Стига, разбира се, да не му се пречи с много борба, пот и усилия.
  9. 1 point
    Здравейте, Найден! Завършвате писмото си с апел за помощ за друг човек. Допускате да мислите, че Вашето лично щастие и пълноценност са в пряка връзка със здравата личност на Вашата сестра. Считате ли действително, че Вашето лично щастие зависи от другите и тяхното поведение, или бихте искали да носите отговорност за себе си като мисли, емоции, чувства и поведение, за да тръгнете по пътя на промяната?! Направили сте известни стъпки в посока „бягство от проблема”, живеейки далеч от тях, но както сам сте разбрал – където и да отидем по Света, носим себе си навсякъде. По-съществената част от Вашето писмо е, как се чувствате Вие и как го преживявате. Споделяте за житейски трудности, пред които сте изправен. Един човек би могъл да бъде адекватна опора на друг, само когато той е стабилизиран. В противен случай, Найден, ще се клатите и ще се завличате взаимно. Помислете върху това! Всеки един от нас е част от дадено семейство със своите специфики, житейски истории и ситуации, но и всеки от това семейство е индивидуалност. Идва момент, когато всеки от нас поема отговорност за собственото си развитие, действия и житейски избори. Хабите ценна енергия, време и мисли да преминавате в неравностойна битка с човек, който все пак е с шизофрения, очаквайки твърде много от него и ядосвайки му се. Успели сте дори да присвоите част от битката на сестра Ви с това състояние като своя, а дълбоката истина е, че това не е Ваша битка. Да подкрепяме семейството си, да сме загрижени и да бъдем опора, не означава да се изгубим в това, да се заличим или да се удавим в трудностите. Помислете в посока на самосъхранението си, както и в това да се повиши самооценката и самочувствието Ви. Не е необходимо, да не казвам, че дори не Ви е нужно, да присвоявате за себе си и етикетите, мислите и чувствата на останалите хора спрямо Вас. Въпросът е Вие постепенно да повярвате в силите и възможностите си, да спрете да давате сам на себе си тази оценка, която чувате от другите, и да я приемате за своя. Обикновено се срещаме или привличаме хора, които много добре успяват да ни резонират и да ни върнат обратна връзка за това, как самите ние се чувстваме насаме със себе си. Найден, приемете, че понякога се срещаме и с хора, които не са нашите хора. Те могат да очакват твърде много, за да запълвате Вие техните дефицити. Не е нужно да се променяте заради някого и неговите очаквания. Ако имате проблем или дискомфорт със себе си, поработете и направете постъпления за промяна, но заради себе си. Не е лесна ситуацията в семейството Ви и разбирам напълно, че това Ви се е отразило. Разбирам и загрижеността Ви, но е време да помислите за себе си. Човек може да помага на другите, само ако има какво да даде от себе си. Първо дайте на себе си това, от което имате нужда, и после отдавайте смело. Хубаво е да сте запознат и с границите си на себеотдаване, за да не се почувствате изморен, изчерпан и изнервен. Ще се появи и подходящия за Вас човек, когато самочувствието Ви се подобри. Седенето в самота като защитен механизъм, за да не се преживява отново и отново усещането за отхвърляне, няма да Ви свърши добра работа. Не забивайте в това направление, там е улица без изход. Пожелавам Ви успех, Найден! P.s. „Нямам нужда от някой да ми натяква че съм скучен, схванат и т.н. какво пък не може всички да сме вискоки, яки, забавни и най- най. Може и проблемите със сестрата да са дали отражение, чувство за вина, стрес в работа и др.Сега съм си сам, сякаш най- добре успявам да отпочина, да понеже и често пъти се чувствам преуморен, работата ми е предимно с документи, а аз съм ел. инженер обичам да поправям нещо, пък и колегите са ,,комунистически кадри" така да се каже все гледат да прехвърлят работа ако може да не работят най- добре. Мисля и за смяна на работата, нещо което ще ми е по сърце, не смятам че съм некадърен. Сам да почувствам че имам развитие да ходя със желание на работа. Шефовете ми гласуват доверие защото съм честен и се старая да си върша работата, и аз ценя корекното отношение, но не смятам, че то е най важно за да се задържиш някъде макар и да е криза за работа.” Никой не може да ни вменява чувства, мисли и емоции, ако ние не го позволяваме или ако тайничко не го мислим същото за себе си. Когато хората говорят, Найден, слушайте ги внимателно. Често те споменават за това как усещат себе си и какво мислят за себе си, но го запращат вербално с 200 км/час, за да се удари челно в другия, защото е по-лесно да го изнесеш от себе си, обвинявайки друг. Някои хора така живеят по-лесно. Хубавата новина е, че „обичате да поправяте нещо” и сега имате прекрасната възможност да си направите този подарък, Найден! Още веднъж, успех, Найден!
  10. 1 point
    Извинявай , изглежда лично , но не е така . Има много хора в твоето положение , не си единствена . .. И да се съберете отново , няма да е същото преживяване . Човек може да се радва на счупена играчка , но не по същия начин . пожелавам ти , успех и разум .
  11. 1 point
    Искам да отбележа някои съществени разлики между ПР и социалната фобия. Разлики, които обуславят и различните подходи към тяхното лечение. Тук ще поясня защо въпросът за социална фобия, зададен от едно момиче, остана без отговор http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=10852 Ще отговоря и на Студент за каква диагнза се касае при него. Започвам с няколко уточнения: 1.В поста си ще използвам цитати от Международната класификация на болестите 10 ревизия/ МКБ-10/ За тези, които не знаят, това е класификация изработена от СЗО, в която са описани всички критерии за поставянето на която и да е медицинска диагноза. МКБ позволява лекарите от цял свят да ,,говорят ‘’на един език. Така, когато аз поставя диагнозата социална фобия и напиша кода и, всеки лекар, независимо каква специалност е и в коя страна е, може да си направи справка в МКБ-то и разбере за какво точно става дума. 2. Написаното ще важи само за социална фобия и Паническо разстройство. В практиката те се съчетават с други психични разстройства, например депресия и агорафобия - тези случаи не са обект на поста ми. 3. За отговора на Студент ще използвам написаното от него, но до датата на моята задача (нямам възможност да следя всичките му постове). 4.Някои от пациентите, с които съм работил, преди да се видят с мен, са писали в различни форуми, посветени на тревожните разстройства. С тяхно разрешение, за да няма спекулации относно истинността на думите ми, нарочно ще ползвам техни постовете. Ще използвам и цитат от форума на човек, който не познавам, но изразява добре същността на ПР. Започвам с дифиницията, дадена в МКБ-10 за соц.фобия и ПР. Соц.фобия е – страх от критично отношение от страна на други хора, водещо до избягване на социални контакти. По – тежките соц. фобии обикновено се съпровождат с понижена самооценка и страх от критика. Те могат да се изразяват в страх от изчервяване, треперене на ръцете, гадене или позиви на уриниране. / тук може да влезе всеки симптом, предизвикан от симпатиковата нервна система, подчинена на адреналина - за по кратко ще пиша само адреналин – мое уточнение/. Пациентът понякога е убеден, че една от тези вторични прояви на тревожност, е основният му проблем. Симптомите могат да се задълбочат до пристъпи на паника / но въпреки това в случая няма да се пише диагноза Паническо разстройство, ще се разбере по долу защо-мое уточнение/ Паническо разстройство (епизодична пароксизмална тревожност) – Основна характеристика са повтарящи се пристъпи на тревожност/паника/, които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредвидими. ……….Често се среща вторичен страх от смъртта, от полудяване и загуба на контрол. И така вече става ясно защо соц.фобия не е ПР и защо ПР не е соц. фобия. Първо - пристъпите на паника трябва да са непредвидими и внезапни. Второ - те трябва да са епизодични, като между кризите поне в началото имаме нормално функциониране. Трето – мисълта, която е в съзнанието на човека с ПР е ,,АЗ УМИРАМ’, а на човека с соц фобия – „ИЗЛОЖИХ СЕ… ЩЕ МЕ ПОМИСЛЯТ ЗА ЛУД ИЛИ ГЛУПАК” Четвърто - в езика ни има различни нюанси за изразяване степента на страх- опасение, уплаха, страх-лек или силен, паника /ужас. Думата фобия означава страх, т.е. соц. фобия означава, че човекът изпитва само страх /подчертано е, че рядко може симптомите да са толкова силни, че да се говори за паника/ Докато при ПР те са винаги силно изразени до степен на паника. Защо от постовете на Студент диагнозата Паническо разстройство се изключва? Цитат- „Няма час от деня, в която да нямам никакви симптоми. Те са толкова много....» ----МКБ_10 - казва обаче за ПР – повтарящи се пристъпи, даже се подчертава, че става дума за Епизодична пароксизмална тревожност При Студент нещата не са на пристъпи. Само това е достатъчно да изключи диагнозата ПР. Нека видим как са нещата при ПР – цитат от форума/не познавам потребителя/ ,,,,за определено време всичко е идеално и изведнъж пак се появяват паническите атаки.при мен те са свързани със сърцебиене и започвам да си мисля че ще получа сърдечен пристъп.инфаркт или нещо подобно.вече мисля че няма да изляза никога от това състояние.когато премине па си казвам че нищо няма да ми се случи ,но по време на самата атака просто изпадам в ужас’’’’ Както виждате човекът има пристъпи, но има и периоди, в които няма никакви оплаквания. Обърнете внимание и какво си мисли по време на паниката - инфаркт, естествено това е свързано и с представата за умиране. Да се върнем на Студент - преглеждайки постовете му ще видите, основно пита за възможността да падне или припадне пред хора. Ето какво казва: ,,,,,,Но на следващият ден отидох на лекции, там имаше много нови и непознати хора, пред които ме е страх да не е изложа.. и симптомите и страхът се появиха с пълна сила, защото се появиха и мислите, които ги провокират. Симптомите се появиха отново, а запомних и мислите, които залагах в момента - Ще се изложа, какво ще ме правят другите като падна, ще ме видят слаб, ще си направят заключение че съм болнав, защото съм паднал и мн други такива.. Много ми е трудно да съумея да не е страхувам от мнението на другите, много. А знам, че спре ли да ми пука за него, ще изчезнат всичките ми симптоми и тревоги’’’’’’’ И ето нещо изключително важно, изключващо ПР- ,,,,,,Толкова ми беше писнало, че отидох на кафене и си казах: "този път вече наистина не ме интересува дали ще припадна, дали ще падна, дали ще се олюлея и дали ще се изложа пред някой". Даже исках точно това да се случи - най-после да взема и да падна. И познай - за пръв път престоят в кафенето мина без никаква симптоматика.’’’’ Вече разбрахме, че за ПР говорим когато паниката се стовари абсолютно неочаквано и непредвидимо върху човека. Тя не само е неочаквана но и неконтролируема на разсъдъчно ниво. Всеки с ПР се е опитвал да си казва каквото и да е – това там не работи или поне не до степен да спре пристъпите на паника. И за да приключим със Студент давам следният цитат: Отивам в кафене и замайването в началото е точно толкова силно, колкото и вкъщи (т.е поносимо и съвмем необезпокояващо). След малко обаче, ако леко се засили за секунди, веднага минават мислите, които го насищат със страх и те са: ще падна, ще се изложа, ще изглеждам слаб и други познати механизми Така че категорично може да кажем - в случая се касае за социална фобия. Паническото разстройство като диагноза се изключва. Това разграничение е важно за лечението. Нека да кажа няколко думи и защо никой не отговори на въпроса, зададен от момичето. В България диагнозата „социална фобия” рядко се поставя. Ако някой я постави, то е или психолог, или самият потърпевш /За Бога хора, престанете да четете форуми и си поставяте разни несъществуващи диагнози. Внушаемостта варира от 35 до 90 %. След като си внушите нещо, после кой и как ще ви помага?/ . Защо психиатрите не поставят тази диагноза? Нима те не могат да я диагностицират? Могат, разбира се. Всеки начинаещ психиатър знае кога пациентът има социална фобия, ПР или друго невротично р-во. За него това обаче няма никакво практическо значение. Всички невротични разстройства се лекуват с комбинация от главно две групи лекарства – антидепресанти и транквилизатори. Много рядко се използват и невролептици в ниски дози. Поради това няма да ги споменавам. Ако някой смята, че за всяко невротично разстройство има специфична комбинация от лекарства, греши. Няма такaва. Всеки психиатър има 2-3 схеми с медикаменти и започва с едната. Ако тя не проработи, я сменя с втората и т. н. Затова и човек с монофобия, ПР, соц. фобия и т.н. попаднал при един психиатър, ще се лекува с едни и същи медикаменти и това ще бъде правилно. Когато човек със соц фобия посети психиатър, в почти всички случаи той му поставя диагноза ПР, а не соц.фобия. Защо? Защото ПР или страховата невроза( името му преди години) е много по-популярно сред хората. А и форумите са пълни с хора, които са се самодиагностицирали като болни с тази диагноза. Така лекарят избягва многото обяснения, а казва просто:”имаш ПР, пий тези лекарства и ще ти мине.” Ако пациента попита – на какво се дължи ПР –отговорът е кратък -серотонина ти е малко./Мнението на повечето психиатри е, че лекарствата трябва да се приемат цял живот, както при диабет. Това разбира се е абсурд, защото твърдението, че ПР се дължи на ниски нива на серотонин няма потвърждение./ Ако обаче психиатърът каже: „Вие имате соц. фобия” ще трябва да влезе в много и противоречиви обяснения, които в никакъв случай няма да обосноват приема на медикаменти. Един диалог би протекъл примерно така: Лекар - вие имате соц. фобия Пациент – какво е това? Лекар – имате страх от критично отношение от страна на други хора(цитатът е отМКБ-10/ Пациент – на какво се дължи това, от къде идва този страх? Лекар – от ниската ви самооценка. Понеже оценката ви е ниска, вие се самооценявате чрез мнението, което изказват другите за вас. Ако самооценката ви бе стабилна, нямаше да се интересувате какво мислят другите за вас и всичко щеше да е наред. Пациент – вярно, ако самооценката ми беше висока, нямаше да ми пука за това, което другите ще си кажат, когато ми стане лошо и понеже нямаше да ме е страх от мнението им, страхът щеше да бъде невъзможен. Каква е причината за моето ниско самочувствие? Лекар-всеки студент знае, че това, детето да има стабилна самооценка, е фукция на бащата. Вашият баща е този, който не си е бил на мястото, не ви е научил да бъдете смел /ако е момче/, че сте страхотно момиче/ако се касае за жена/. Пациент-питам се обаче, как лекарствата ще променят моята самооценка? Как практически ще я повдигнат? И тук лекарят няма какво да отговори. Никой няма да се хване на въдицата да твърди, че някакво хапче ще може да вдигне самооценката на пациента (изключвам наркотиците но и там е за няколко часа, а и кой лекар би искал да влезе в затвора, давайки наркотик, за да повиши самочувствието на пациента си) Мисля, че вече е ясно защо няма много поставени диагнози „соц. фобия” и всички те се дагностицират като ПР. От гледна точка на психиатрията това не е грешка и няма значение точността на диагнозата. Друг е въпросът, че те, лекарствата, не помагат за повишаване самооценката на пациента и проблемът не може да бъде решен по този начин. Това може да бъде постигнато единствено с психотерапия. Защо болшинството от психотерапевтите също не говорят за соц. фобия и не я различават от ПР? Според мен причините са следните: 1. Голяма част от школите твърдят, че причината човек да има невротични оплаквания е залегнала някъде далеч в миналото. Това са някакви нерешени конфликти с родители или други хора и когато те се разрешат, невротичните оплаквания ще изчезнат заедно със симптомите. От тази гледна точка тях не ги интересува това фобия ли е, ПР, или соц. фобия. Принципът е – реши проблемите в миналото и всичко се нарежда. Тук не мога да се стърпя да не разкажа нещо. Декември месец приключих работа с една пациентка от сайта за ПР на Розали. Тя от 8 години бе на АД. На края на терапията момичето ми каза следното:” След първата си среща с Вас през целия път до дома си мислех „този човек изобщо знае ли какво прави? Та той нищо не ме пита за миналото” Развеселих се от признанието и. За какво ми е да се връщам в миналото? ПР се формира или от едно рязко стресово събитие, или на принципа „капка по капка”. В писмото си тя не ми беше казала да е имала рязък стрес и по тази причина знаех, че ПР при нея е от множество малки стресови ситуации. Това ми беше достатъчно. Разбира се, понеже работя на час, можех да отделя 4-5 часа, ровейки се ненужно в миналото и. Но смятам, че след 8 години страх и лекарства, човек заслужава максимално бързо да се чувства свободен. (отплеснах се малко) 2. Други психотерапевтични школи твърдят, че невротичните симптоми се дължат на някакъв подсъзнантелен конфликт. (това ми е много сложно и не мога да го разбера) Казват, че всеки симптом си има тълкование и т.н. По тази причина те не говорят за диагноза, а за симптом – стягането било израз на нещо, сърцебиенето на друго нещо и т. н. При мен са идвали такива клиенти, на които предишните им психотерапевти са им направили подобни внушения. .....Въпросът опира до това – въпреки, че знаеха тълкуванието на симптома, страхът не ги напускаше.Няма и как да се повиши самоценкта ти ако мислиш,че стомаха ти се свива защото имаш скрита агресия към баща си или майка си. Ето накратко и моето мнение. Психотерапията е средство, което трайно и завинаги може да реши проблема с ПР и със социалната фобия. Но за да е ефективна, тя трябва да раздели едното от другото, защото се използват различни подходи. Лекарствата няма как да доведат до трайно овладяване на страха.За да се обоснова, ще цитирам отново МКБ 10. ПР е :Основна характеристика са повтарящите се пристъпи на силна тревожност (паника), които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредсказуеми. От опита ми- отделните пристъпи продължават няколко минути или по-дълго. От медицинска гледна точка пристъпът се прави от внезапното изръсване на адреналин и активиране на симпатиковата нервна система и колкото по-силна е кризата, толкова е по-кратка тя. Това е просто за обяснение – адреналинът е крайно количество. Бързото отделяне води до бързо разграждане и успокояване. В този смисъл стремежът да се избегне кризата я прави по – слаба, но по- продължителна по време. Характерно е, че след силна криза идва период, чист от кризи.(причината е – няма адреналин) Разбира се, с времето синтезата се увеличава и се стига до няколко кризи дневно. Има още един феномен. Тъй като основния страх при ПР е от смъртта, то след кризата често настъпва известно облекчение – дължи се на ендорфините. Mисълта ”все пак и сега оцелях” води до отделянето им. (предствяте ли си какви катаклизми претърпява човешкото тяло, каква каша е понякога в него?) Искам да подчертая, че истинската паническа криза няма нищо общо със страхa при соц. тревожност. То затова и едното е ПР(паника), а другото фобия (страх). Защо адреналинът при хора с ПР се отделя толкова силно и рязко, а при хора със соц. фобия не? Причината е проста: основната мисъл при ПР е „аз умирам”. Този човек има страх, че ще умре по време на криза. Нещо повече - в началото той е уверен в това и трябва да минат години понякога, докато се убеди, че няма да умре. Тогава и паниката става по-лека, но зад нея пак стои мисъл за някакво неоткрито тежко заболяване. Каква е основната мисъл при соц. фобия? „Да не се изложа, да не ме помислят за луд или глупав.” Ясно е колко по-малко адреналин ще се отдели при такава мисъл. Да, но затова и тревожността е почти постоянна, с усилване в ситуация с много хора. Обърнете внимание на тези думи на студента- ,,,Вечер пък преди заспиване получавам някакъв огромен прилив на енергия и едвам заспивам.’’’’ Прилива идва от успокоението, че вече няма да излиза –е ндорфините и тук са се вдигнали, както и при паниката, но там е веднага след кризата, а тук - едва вечерта. Накарах Студента да чете постовете на Донка. Те са много наистина, но дори 4-5 да беше прочел, той щеше да разбере, че тази жена има стабилна самооценка и много добре знае коя е. По тази причина тя никога не може да започне да се страхува до такава степен от мнението на другите, че да се говори за соц. фобия. Стабилната самооценка е ваксината и и тя е доживотна по отношение на възможността – соц. фобия. /Четейки постовете на Максим, Божидар-Зим, Иво и още доста хора, мога да кажа същото./ Каква е самооценката на хората с ПР и играе ли тя роля във формирането на проблема? Наблюденията ми са, че в повечето случаи тя е стабилна. От тази гледна точка въпреки добрата си самооценка, Донка може да има ПР, както го може и всеки, сблъскал се със силен, остър стрес, продължителен стрес с ниска интензивност, или човек с малко по-хипохондрична основа (разбирай хипохондрични родители, а не на последно място и лекарските внушения Още една подробност: по определение паниката при ПР е пароксизмална (непредвидима). Всъщност това я прави още по-страшна. Докато соц. фобия е конкретна – Студент говори за кафето, улицата, аудиторията. Страхът при нея е предвидим и може да се избегне като човек започва да бяга от тези ситуации. Така че вече е ясно: задължително условие за формиране на соц. фобия е ниската самооценка. Само нейното наличие кара човек да почне да се страхува от мнението, което може да има човек/хора за него в определена ситуация. И то толкова да се страхува от това мнение, че страхът да ограничи свободата му. Затова дадох задачата с постовете на Донка. Има един, в който тя споделя как не се притеснява какво ще си кажат хората, гледайки ги как играят паневритмия. От тази позиция мога да кажа, че поне 50% от студентите по медицина са имали панически кризи или хипохондрия. Откъде бихме могли да знаем толкова добре симптомите на кризата? И това е нормално. Когато след втори курс влязохме в болниците(до тогава нямахме достъп до пациент), никой не ни беше предупредил какво ще видим и как хората могат и да умират в ръцете ни. Разбира се, че има и малка част от хората с ПР, които са с нестабилна самооценка. Малка са, но това трябва да бъде разграничено диагностично добре, защото развитието на проблема при тях е различно от тези, със стабилна самооценка и ПР. Така като обобщим, се получава, че има следните възможности: - социална фобия със задължително ниска самооценка. -ПР - много голяма група със стабилна самооценка( след няколко години кризи самооценката се повлиява и в тази група в значителна степен, защото започват дасе губят социални функции) -ПР - малка група с ниска самооценка Подходът при първата група: психотерапията трябва да бъде насочена към повишаване на самооценката. Няма как да се овладеят трайно симптомите без тя да стане стабилна. За да се ускори процеса, аз бих работил успоредно и за овладяване на симптомите, но никога само за овладяването им. Това не е възможно да стане в разумни срокове. А и да стане, животът може да му предложи нови, непознати срещи и тогава нещата да се върнат в изходно положение. Подходът при втората група: когато самооценката е добра, по нея няма какво да се работи. Остават симптомите. Те карат човека да мисли, че ще умре и поддържат страха. Какво ще стане ако го науча да контролира 2-3 симптома от тях, по възможност най-плашещите го? Когато добие контрол, дори частичен върху симптомите, то митът, че ще умре, рухва. Край. Човекът се успокоява, разбира че не е болен и паниката изчезва. Няма да се появи отново. Подходът при третата група: контрол върху симптомите и паниката се овладява. При малка част остават елементи на соц. фобия, но се работи за повишаване на самочувствието и нещата се решават. В тази група има един много неприятен вариант. Паниката е овладяна, човекът знае, че няма да умре, но самочувствието му е ниско. То отново генерира адреналин, той дава повишена тревожност и идват натрапливостите. (ОКР) Такива хора се молят паниката да се върне, защото натрапливостите са нещо много по-неприятно. Но паниката няма как да се върне- човекът знае, че няма да умре. Има и значителна разлика в мотивацията за справяне с проблема. При хората с ПР, особено ако са били в състоянието 8-10 години, тя е много голяма. При соц. фобия мотивацията е доста по ниска. Затова когато дадох задачата на Студента да прочете постовете, той ми отговори следното: «Д-р Първанов, потребителят към който ме насочвате до момента има 4100 поста. Не бих си направил труда да прочета тези постове дори да съм на смъртно легло и от това да зависи живота ми.» А това е пост от друг сайт на една моя бивша клиентка с ПР: „От осем години страдам от паническо разтройство.Опитала съм всички лекарства, които са известни: Ривотрил, серопрам, пароксат, анафранил...сигурно съм пропуснала нещо.От 10 дни съм седнала пред компютъра и търся някакво разрешение на проблема - мисля, че намерих.” Сами виждате – макар и 4000 поста, студентът би прочел постовете на Донка за не повече от 2-3 дни. Само че той знае, че няма да умре. И не го прави. Докато Илиана/ така се казва жената/ беше уверена, че ще умре по време на кризата. Затова е седяла десет дни да чете и търси решение. Мисля, че отговорих изчерпателно и, надявам се, разбираемо и на двата въпроса. И накрая ще завърша с изказването по въпроса за разликата между ПР и соц. фобия, която ми даде една клиентка: „Какво ми пука какво ще кажат за мен хората, след като аз умирам? ” ПП.От думите ми може да се помисли, че Орлин води Студента в грешна посока. Това не е така. Както казах, в случая трябва да се работи за да се изгради в момчето една стабила самооценка. За съжаление с консултация по нета това няма как да стане. Така че и аз да бях, щях да работя само за овладяване на симптомите, разбира се по свой начин. След като ги овладееше, бих му пояснил, че за да бъде трайно състоянието се нуждае от поне малко реална терапия с цел повишаване на самооценката. Студента би ме изслушал, но понеже е добре, не би го направил. Резултатът ми е ясен, след няколко години отново щеше да пише в този или друг форум по повод на същият проблем. По тази причина се опитах да насоча мисленето му в друга посока. Не успях и сега плащам неуспеха си с този дълъг пост.
  12. 1 point
    Тогава приеми,че нещата ще останат такива каквито са още двадесетина години-до тогава, когато детето ти се отдели от вас и чакай.Не виждам ,какво друго можеш да направиш.Все пак, тогава ще си само на 41 години и може да започнеш нов, по-различен живот.
  13. 1 point
    Добре ще е, ако успееш да подредиш вариантите, които би могла да ползваш за излизане от положението. Да ги разгледаш и обмислиш много добре и ако се появи чувството за страх, да се опиташ да конкретизираш от какво точно се поражда той. когато страхът се види и разгледа, той вече не е толкова страшен, нещо повече, започва да изчезва. Когато човек каже "не мога", всъщност дълбоко в себе си казва "не искам". Нещо те спира да поискаш и да можеш, какво е то?
  14. 1 point
    Никол, ти се страхуваш? От какво?
  15. 1 point
    Мда, да се присъединя към казаното за девойките, а и не само за тях Знаеш ли, зависи към какви хора се стремиш. Явно се стремиш към, както хубаво го е казала mvm, "по-засуканите" хора (не само девойки), но ти определено не се вписваш и те искат да се дистанцират/отърват от теб, като се държат надменно. Аки искаш да си с тях и да те приемат като равен, ти трябва ни повече, ни по-малко да станеш като тях; при това не толкова като собственик на определено количество финикийски знаци, ами като ценности, като начин на живот, като интереси и т.н. А аз не вярвам да искаш и да можеш да бъдеш като тях. При това положение просто търси хора, които са като теб! Вярно, че онези, другите, се държат много нахакано, приличат на доволни, на успели, на победители - повярвай ми, не е така; това са комплексарски изпълнения. Да не говорим, че много от хората с наистина много пари, някои несъзнателно, но други съвсем съзнателно, са в шок и ужас - по дяволите, имам толкова много пари, а животът ми нито е щастлив, нито е подреден, нямам истински приятели, нямам истински любим/а, не виждам смисъл ... и т.н. И наистина, като се замислим, какво могат да ти дадат многото пари - Ок, ще си купуваш все по-скъпа кола, после яхта, после самолет и ... после какво?!? Намери своя си път в живота, според своите си разбирания и такъв, какъвто го харесваш. Лошото е, че според мен си живял с едни илюзии, как малкия град, от който си, е хубав, но големия е по-хубав, по-перспективен, въобще по-привлекателен; твоите приятели и роднини в малкия град са добри, но в големия град хората са по-силни, по-умни, по-успели. Ако е така и след като си се убедил как е на едното место и как на другото, прецени кое е по-ценно за теб. Включително усещам, че за теб връщането в родния град е равносилно на провал, на несправяне. Малкият град има и недостатъци - всички се познават, всеки знае (почти) всичко за другите и е съвсем нормално да те разпитват за личния ти живот, може и да има шушукане и коментари, как големият град се е оказал "голяма лъжица за твоята уста". Не се впечатлявай от това. Остави хората да си мислят и говорят каквото си искат. Хорското мнение никога на никого не е помогнало. И ако се огледаш, ще забележиш, че другите се съобразяват повече с тези хора, на които не им пука от общественото мнение. Гледай своя си живот. П.С. Не знам какво образование имаш, но в момента има много програми, по които човек може да направи свой малък агробизнес например или нещо друго; огледай се и помисли и в тази насока.
  16. 1 point
    Пуснах поста, но това не значи, че съм съгласен с него.Не мисля,че има какъвто и да е риск момчето да се почувства ненужно и посегне на живота си-то вече се е поставило в положение на ненужен.Спирането на парите, може да го накара да стане нужен поне на себе си, все пак трябва да има някакви доходи за да се храни.Спирането на парите ще бъде промяна която може да раздвижи ситуацията и да позволи дори в системата да се включи под някаква форма психологическа помощ.Оставайки нещата така те няма да се променят Един от основните принципи в психологията гласи-Когато правим нещата по един и същ начин, не може да очакваме различен резултат.По тази причина, когато една неприятна ситуация е продължала дълго време, се препоръчва да се направи нещо ново, нещо различно, което да предизвика промяна в системата, а от там и в резултата.Предизвиквайки тази промяна и проследявайки я, ние вече може активно да се намесим и доведем нещата до положителен резултат.
  17. 1 point
    Тук, както и в темата за положителното мислене се получи страхотна синхронизация.В събота сутринта ми се обади стара позната.В разговора, тя ми се похвали, че през седмицата за пръв от четири години е говорила със синът си. Ще поясня, за какво става дума-Първият и съпруг, от когото има син умира.Тя се омъжва и от вторият си брак има дъщеря.Тя, съпругът и, и двете деца живеят заедно Съпругът и гледа на доведеният си син, като на собствено дете, а той на него, като на баща.Всичко се променя, когато момчето навлиза в пубертета.Започва да се събира в компания в която се употребяват наркотици и става зависим.Поведението му се променя.Започва искането на повече пари, скандали, когато те са му отказани и кражби от дома.И тъй като основната му агресия е насочена към баща му и сестра му, позната ми разбира,че семейството и се разбива и тя трябва да избира, между синът си от една страна и съпруга и дъщеря си, от друга.Поставена пред този избор, когато синът и става пълнолетен, тя му дава на ключовете от апартамента на родителите си-те са починали .Казва му, че може да живее там и прави каквото си иска, но повече да не я търси за нищо.Синът и първоначално се зарадва от факта, че ще живее сам.За месец и нещо продава всичко което има в апартамента и се обръща към майка си за пари.Тя обаче категорично отказва да се срещне и говори с него.Разбира се, последват гневни изблици и обвинения, но майката е категорична. През следващите четири години майка и син не се виждат повече. Но, те живеят в един град и майката научава, че постепенно синът и отказва наркотиците, сменя компанията, започва работа и дори си има сериозна приятелка.Не я питах по чия инициатива е станало сдобряването.Целият ми пост е написан, само за да мога да цитирам последните и думи. ,, Добре,че навреме се усетих да му спра парите.,, Нямаше да запомня този разговор, ако само минута по-късно не влезнах в сайта и не видях, че Креми дава същият съвет и по този повод се притеснява от нападки. Съвета не е лишен от смисъл.
  18. 1 point
    Извинявам се за отговора и очаквам нападки. Аз също съм майка. Моят съвет: оставете го гладен.
  19. 1 point
    Приятели Диди. Тя няма приятели. Има познати, колеги, дори съпруг, но няма истински приятели.Това според мен е проблем и решаването му трябва да започне от вътре навън.Тоест, тя не трябва да търси приятели, а трябва да се превърне в човек, с който хората искат да станат приятели. ThinkExist, Най-простият и едновременно съвсем не лесен за изпълнение съвет, който бих могъл да ти дам е - представи си хората с които според теб би искала да имаш истинско приятелство, или както ти казваш ,, да съм достатъчно близка, да си споделям разни неща, да си ходим на гости и общо взето да искам да ги търся и да имам желание да ги видя,,.Представи си ги много ясно тези хора, дори седни и ги опиши на лист.След това положи усилие и се превърни в един от тях. Тогава тези хора ще се появят в живота ти. Днес те най-вероятно не могат да те разпознаят като човек, с когото могат да бъдат близки.Затова и ги няма.
  20. 1 point
    Здравей, пиша ти защото съм преживяла подобно нещо , дори.... доста по- тежко... да речем. И мога да продължа с думи всичко това което си написал и да го почувствам , чувстваш се сринат, най - хубавите ти години преминават в безразличие и в борба, тъпо ти е, и няма кой да те разбере, всички останали щастливци си правят каквото си искат, а ти трябва да се съобразяваш ..... със себе си. И момичетата минават, заминава и приятелите са щастливи. А ти си на 17 ....... и чувстваш, че тези няколко тийнейджърски години ще си отидат и ти ще изтървеш най- безценните моменти, самосъжалявайки се. Недей. Ако проследиш текста, който съм удебелила в черно, и се опиташ да го визуализираш, ще начертаеш перфектния кръг. Едно начало от което тръгва линия, която обаче ти изкривяваш и затваряш в непробиваем кръг. И вместо да насочиш тази линия в посока и да и дадеш нова траектория ти я капсулираш. Как да влезе някой вътре? Не може, отвори я, дай и нов хоризонт. Да ти казвам, че животът не свършва на 17 , в момента няма смисъл, защото знам, че за теб това е неповторимата възраст, която ти изтърваш. Бих ти казала, не я изтървай, хвания и я насочи в нова посока. Казваш мечтата ти е да играеш футбол. Знаеш ли мечтите са красиви, защото са трудно достижими. Казват, че човек без мечти е мъртъв. Нима искаш това? Запази мечтата си, работи за нея, преработи я, трансформирай я и вероятно след година, две пет , десет, ще разбереш, че тази мечта те е отвела в нещо ново и много по- добро начинание. Сега вероятно футбола е целия ти свят и както казваш, винаги е бил. Как мислиш, други светове съществуват ли? Когато бях на твоята възраст играехме на една игра - "Асоциации" Ако аз ти задам думата "футбол", каква асоциация би ми подал? Поздрави!
  21. 1 point
    Здравей! Радвам се, че споделяш в сайта. Предполагам, всеки разумен човек, който има подобен проблем, ще може да си направи съответните изводи и направи една по ефективна стратегия за поведение към партньора си. Ако трябва с две думи да обобщим извода, той е , че хората не се променят, освен ако не са принудени да го направят. Без принудата на страданието те ще обещават, ще правят разни камуфлажни опити за промяна, но такава реално няма да има. Подчертах това още в началото. Какво би било ефективното поведение от твоя страна? Просто е, трябваше само да дадеш разумен срок той да спре да пие, не повече от две, максимум три седмици и ако той не го спазеше, трябваше да го напуснеш. Може би тогава страданието от загубата би го мобилизирало и помогнало да спре бирата.Теб обаче те беше страх и не рискува, даде един срок от две години, който просто означава, че се примиряваш със ситуацията. Днес вече ти е писнало да бъдеш психотерапевт на приятеля си и се чувстваш изчерпана. Сама знаеш, че ефективното решение е да го оставиш.Не мисля, обаче още, че ти стиска. Предполагам още доста време ще отлагаш решението си и дори няма да го осъществиш. Каквото и да избереш, прави го с ясното съзнание, че той няма да спре да пие. Знай и че ако имате син, той много рано ще приеме модела на баща си - истиският мъж се напива всяка вечер, ако детето е момиче, ще знае същото - съпугът ми трябва всяка вечер да изпива по 4-5 бири. Казвам ти го, защото човек трябва да бъде отговорен във всеки един аспект от поведението си, дори когато това касае нероденото му дете. За всеки, който има търпението да прочете темата-нещата описани в нея важат не само за вечерният алкохолизъм, те са съотносими и към приятелят ви, който ви побийва или ви изневерява или просто отказва да ви помага в къщната дейност. ТОЙ НЯМА ДА СЕ ПРОМЕНИ АКО НЕЩО НЕ ГО ПРИНУДИ ДА ГО НАПРАВИ И АКО РАЗЧИТАТЕ ТОВА ДА СТАНЕ ОТ САМО СЕБЕ СИ, ПРОСТО СТЕ ОБРЕЧЕНИ. ПП.Днес промених големината на шрифта на предните си постове, не съм пипал съдържанието им.
  22. 1 point
    Здравей! Минаха много месеци от последният ти пост.За мен и най-вече за хората които посещават форума ще е интересно да споделиш как се развиват нещата.
  23. 1 point
    Приятно е да се комуникира с умен човек.Виждам,че нямаш повече въпроси и мога само да ви пожелая и на двамата успех. Ако имаш някога затруднение препрочети темата и най-вероятно сама ще намериш решението. Ще ми е интересно от време на време да пишеш за напредъка.Форума се чете от много хора и те биха могли да се поучат от вашите успехи и резултати./разбира се ако имаш и въпроси с радост ще им отговаряме/ Лек ден!
  24. 1 point
    Споделете как ще се развият нещатата.Виждате,че сайта се чете от много хора и написаното ще бъде полезно за всеки който има сходен проблем.
  25. 1 point
    "Законът на свободата се определя от два велики принципа. Човек не може да добие свобода, ако не е възлюбил Истината, ако не я е придобил. Истината трябва да бъде главната цел в живота на човека, към нея той трябва да се стреми. Намерите ли този принцип в себе си, вие ще бъдете свободни." Из За свободата, 21-ва Лекция на МОК, 9.III. 1924 г. "Работата за ближния и работата за Бога е един и същ закон, който се изразява в две направления. И така, свободата се придобива само тогава, когато човек работи за Бога и за своите ближни. Когато човек работи за себе си, това е предговор към свободата. То е първата стъпка към свобода. Тя е най-тесният кръг на свободата. Когато започнете да работите за ближните си, този кръг става по-широк. Когато пък работите за Бога, вие влизате вече във великия кръг, в който се намират всички възможности, чрез които човешката душа може да се прояви." "Да вършите вашата работа, значи да служите на Бога. Тогава само ще бъдете свободни. Тази е важната работа. Да бъдете свободни, зависи от това, дали служите на Бога. Когато човек служи и на другите, той е пак свободен. Разбира се, в придобиването на тази свобода има методи, начини, които се употребяват. Придобиването на свободата не е моментален процес, а е едно бавно, постепенно освобождаване. Бог е, който освобождава, но човек трябва дълго време да работи, за да придобие свободата. Като я придобие, трябва дълго време да работи за своето самоусъвършенстване, за да запази тази свобода. И ангелите, които паднаха, имаха свобода, но не знаеха как да я запазят. Като слязоха в материалния свят, те я изгубиха." "Човек, който няма правилни възгледи за свободата, не може да бъде свободен. Всеки от вас не трябва да има само вътрешен импулс към свободата, но трябва да има и правилни схващания за нея – да разбира какво нещо е свободата. Няма същество в света, което не желае и не търси свободата." Из Раждането на свободата, 23 август 1926 г.
This leaderboard is set to Sofia/GMT+03:00
×