Jump to content
Порталът към съзнателен живот

stonetales

Участници
  • Общо Съдържание

    30
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  1. stonetales

    Тостове

    се в началото „И нека вдигнем тост за присъстващите на това празненство жени, които ще бъдат погребани в ковчег , (тук следва дълга и мъчителна пауза, споглеждания и нарастване на напрежението), направен от столетен дъб, който аз ще засадя след петдесет години!” Това е приблизителният, по смисъл, текст на старинен грузински тост, с който тамадите са разрушавали статичноста, обземаща от време на време компанията около трапезата. Или пък просто са привличали вниманието. Смисъла на тоста е в нетрадиционното пожелаване на дълголетие за присъстващите жени. Как биха го използвали – те си знаят. Но индиректното послание на тоста гласи – „Живота е толкова кратък и недостатъчен, за да можем да се насладим на женската красота”. Ето и още един тост, често използван по нашите земи и трапези: „Когато сме най-зле, все така да сме!” Отправено е пожелание към бъдещето – „Така да бъде!” Индиректният смисъл е, че би било хубаво да сме все така – празнуващи около трапезата. Но , каква е мисловната постановка, която е оформила текста и смисъла на този тост? Всичките тези неща, които пиша тук, са много хубави и действащи. Поне за мен. Предполагам, че и на някои от вас дори, вече са свършили някаква работа. Но действието им би могло да се „усили”, тоест доизчисти, ако се вземат пред вид мисловните постановки, които са основата и базата на малките мисли. Опитвам се да вкарам ново понятие във и без това претъпканата тема, но без него всичко казано дотук е само мъртва платформа. Тяло без дух. Нека вземем например цитираният вече тост: „Когато сме най-зле и така нататък......” Мисловната постановка от която произлиза текста, смисъла и значението на тоста е много дълбоко скрита. Тоест базата, на която е построено внушението: „Когато това –значи онова....” на пръв, че и на втори поглед е почти невидима. Един преуспял човек не мисли по този начин. За него мисълта – „когато съм най-зле” не съществува. За него съществува само мисълта – „Съм най-добре сега!”. Това е неговата мисловна постановка, върху която се градят всички последващи я малки мисли. Мислите, които предопределят живота му. Този човек мисли в сегашно време и в сегашно време развива действията по бизнеса или творчеството си. И сегашното време на мислите му развиват и предопределят бъдещето му. Да, каква е мисловната постановка, оформила текста на тоста? За съжаление, тя е нещо от рода на: „След това празненство пак ни предстои затишие – и в работата и в любовта, ама карай да върви”. Или пък: „Абе, че сме си зле, зле сме си, но нали все пак събрахме някакви парички да се повеселим – нека да е весело!” Или пък: „Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия, ама давай сега да се напиеме, пък после ще видим.” Резултата от факта, че мисловната постановка, върху която е изграден тоста, буквално е самовнушението „ все сме си зле” е, че пожеланието на самият тост е отправено нанякъде, в някакво си бъдеще, тъй като Тук и Сега положението не е розово!!! Тоест препотвърждаването на факта, че „Толкова Мъка Има По Този Свят”!!! Схващате ли разликата между двата типа мисловни постановки? Не се знае към какво бъдеще е отправено посланието на тоста, нито кога и как ще дойде то. Ние просто се надяваме да се оправим, но Пак, отново, с помощта на внушението на тоста, го отлагаме за друг път. От друга страна, при условие, че мисловната постановка, предхождаща тоста е: „Сега съм най-добре”, той нямаше да има този текст и това внушение. Тоста щеше да говори нещо за Тук и Сега! Отдавна вече съм сменил текста на тоста със следния, шеговито-сериозен: „Тъй като Сега сме Най-зле, затова сме ето така! В този момент, на тази трапеза, ние сме на дъното” Винаги съм усещал искренни усмивки, последващи осъзнаването на значението на променения текст. Докато оригиналният текст налага само плахи надежди, че нещо друго – извън нас, ще промени нещата. Мисловната постановка на променения от мен текст е тази, че Не ни предстои никаво”Зле сме”. Че Сега сме добре и става все по-добре и по-добре. Доколкото е възможно за момента, естествено. Преди време в един форум засяках диалог между 25 годишен мъж и около 50 годишна жена с менторско отношение към живота. Диалога беше доста дълъг се характеризираше с войнствено отстояване на гледната точка. В един момент, след доста изприказвани думи, от страна на жената беше публикувано следното: „НЕ ОБИЧАМ РАЗГОВОРИ ПРИ ЗАТВОРЕНИ ВРАТИ!” Спонтанно, като отговор написах част от текста на една стара песен: „Не е любов, но война ли е питам щом се ранихме така?”, и се надявах, че ще разберат предупреждението ми. Е, получих покана да си бърша прахта, сам в ъгъла. Тъй като форума засягаше темата, която развивам, се опитах отново да ги предупредя за значението на мисловните постановки, като носители на Действителното ни отношение към живота и декларатори на нашето намерение. Не си спомням да ме разбраха. Фразите с главни букви продължиха месеци след това. Искрено се надявам вие да се замислите. Правя го всеки ден, тъй като и аз май не съм цвете за мирисане. Мисловните постановки всъщност са реалното състояние на ситуацията в нашите глави и убеждения. Почти няма значение как се развиват малките мисли, породени на тяхната основа. Те са само следствие. За да променим нещата в живота си – дали към по-добро или към по-лошо (наш избор), е необходимо да направим изключително внимателно коригиране на мисловните постановки, които са замонолитени здраво в нашите съзнания. Без да направим това, надежда няма. Ще се опитам да поясня отново. Каквито и врътки и чупки да реализираме в мисловният си свят, ако вътре в себе си, на почти подсъзнателно ниво, сме убедени тоест буквално ЗНАЕМ, че нещата не вървят или пък че вървят накриво или пък каквото и да е там, то по този начин ние ДЕКЛАРИРАМЕ нашето намерение. Мисловните постановки са нашето действително намерение. Успелият човек мисли за реализацията си. Неговата мисловна постановка е "Успех". Декларира я. Неуспелият мисли за неуспеха си. Неговата мисловна постановка е "Неуспех" Декларира я. Ние играем театър пред света, представяме някакъв образ на световната сцена. Ако вярваме в него, харесва ни и искаме да бъде истински, то ние се синхронизираме с него, забравяме всичко старо – дори и мисловните си постановки и заменяме всичко това с нещо ново. Ако ли не – играем непостижима роля. Да вземем примера на „неизлечимо” болният. Той е „неизлечимо” болен според лекарите. От тук-нататък някои се съгласяват с тях и поемат бавния път към гроба. Други – като Сатко, за когото ви споменах – поемат пътя към Живота. Всичко зависи от Мисловната постановка. От това, в което Вярвате. От това, което Знаете с душата и сърцето си. Ситуацията не е чак толкова черна, колкото я описвам. В следващият пост ще ви споделя един от начините за коригиране на постановките........
  2. stonetales

    Родено в България

    Малките мисли....... Всеизвестни са внушенията от рода на „Ако черна котка ти мине път, спукана ти е работата” и „Станеш ли сутрин със задните части нагоре, няма да ти върви”, „Ако те срещне човек с лоши очи” или ако на път за риба ти кажат „Наслука”, забрави за рибата . „Ако... ако... ако.......” и така нататък. Няма как да изброя всичките, те са безброй, но бих искал да ви обърна внимание на механизма на случването на „малките „незначителни” случки”, породени от „малките „незначителни” мисли” в главите ни. Правил съм си експерименти с пресичането на пътя от черна котка, със ставането от леглото, с отиването на риба и с какви ли не още „случвания”. Даже вече съм забравил колко много са били те. На практика се оказва, че във всеки от изброените случаи, в главите ни автоматично се генерира мисъл, предварително заложена от самите нас, след като по един или друг начин сме били убедени или пък сме повярвали във факта, че „Стане ли „това”, задължително се случва „Онова””. Ситуацията прилича много на „правило” от рода на: „Ако по радиото свири Пърпъл, всички ще го харесат” или пък: „Ако бие Левски, цесекарите ще са щастливи”, което само по себе си е пълен абсурд. Съобразявайки се със непрестанно повтаряните ни внушения, че ако „това”, то „онова”, ние самите сме се „програмирали” да помисляме предварително „подготвена” малка мисъл. В основата на тези „малки” мисли-полуфабрикати, стои собственият ни мързел и нежеланието ни да се разровим из собствените си гънки, за да анализираме ситуацията. А и е по-лесно и по-удобно. Няма уморителни движения, които да ни отделят от екрана на телевизора или от стоплящата се през това време биричка. Или пък от разговора на кафе и цигара с комшийката, в който генерираме и предъвкваме стотици предварително подготвени мисли от рода на: „Абе, остави я Ванчето, виж я каква се е развлякла”! Помисляйки си тази малка, предварително заложена мисъл, ние хващаме предварително подготвеното „разклонение” на Кръстопътя. Перифразирайки изказването: „Пътят на Американската цивилизация е постлан с консервни кутии”, мисля че беше на Стайнбек, бих казал, че ние самите сме постлали пътя си с „малки”, науж незначителни, предварително заготвени мисли. Интересното е, че при всяка такава, науж малка и незначителна мисъл, ние излъчваме определено, негативно или положително чувство. Или пък някакво друго. Бях ви споменал, че рано или късно ще започнете да усещате енергийно смяната, хващането на разклонението при всеки нов Кръстопът. Или, казано по друг начин, ще започнете да му обръщате внимание, тоест, ще започнете да го осъзнавате. Ще ви дам пример. Спомнете си чувството, което ви залива всеки път, когато се случи „това”, което задължително води до „онова”. Та било то и радостно чувство. В повечето случаи реагираме, излъчваме чувство, сякаш изтръскваме ръце, изцапани от мръсна вода. Правим някаква смръщена физиономия, изричаме думи от рода на: „Охххх, пак ли ....?” и така нататък. Докато го правим несъзнателно, заучено, реагирайки по заучен начин, излъчвайки негативно чувство и генерирайки негативни „малки” мисли, ние хващаме предварително „програмирано” разклонение, но не го усещаме. В момента, в който обърнем внимание на случващото се и започнем да го осъзнаваме, ние, с помощта на току що осъзнатото чувство, буквално започваме да усещаме енергийно, да осъзнаваме случващото се. Един мой приятел беше реагирал на това, говорейки на себе си, по следния начин: „Чакай бе, какво става тука? Сашо бе, какво правиш бе , човек?” В момента, в който осъзнаете това, можете пак да продължите да генерирате малки, но вече осъзнати мисли, гарнирани с лека насмешка или пък с намерение, подобно на юмрук по масата. Например: „А-ха, черна котка. И какво от това? Този път няма да стане!” „АУУ, станах с дупето нагоре. Е, и? Явно гравитацията тази сутрин е била различна” На майтап или сериозно, вкарвате съвсем различно чувство, чувството, чието последващо разклонение бихте искали да хванете. Предисловието дотук беше, за да илюстрира една „малка” особеност, която съвсем естествено би могла да ви обърка. Добре, променили сте реакцията си. Излъчили сте ново, действително желано от вас чувство. След няколко осъзнати и съответно променени по ваше желание реакции и излъчени чувства, трайно сте хванали и последвалото ги, желано от вас, разклонение на кръстопътя. Но, нещо не става, нещо не върви, изпод пръстите ви се изплъзват нещата, които сте очаквали и някакси всичко се „срива”. Сякаш всичко бе за добро, пък то какво стана? Стана нормалното, естествено Колкото по-рязко сте поели нов, различен от стария курс, толкова по-явно е и несъответствието в очакванията ви. Вие вече сте на друго място и в друго време. И най-важното – вие сте на ново разклонение, на което са и новите, желани от вас неща, които тепърва идват. Заблуждаваща в началото особеност е, че за да дойде новото, е необходимо Първо да си отиде старото. Няма място и за двете. Отиващото си „старо” е този „разпад” на света около вас. Пуснете го да си отиде, не реагирайте „заучено”, сякаш вездесъщата „черна котка” отново пресича пътя ви. Пазете се от стария тип реакции и стария тип малки мисли, които са ви водели по стария път. Много лесно е. Просто потърсете невидимата все още, но нова възможност, която се появява на мястото на отиващото си старо. Тя е Точно там! Вакуум във вашия свят няма. Позволете на новото да дойде, не го „спирайте”, нали самите вие го пожелахте. Ще се учудите на простотата на нещата, възможностите и идеите, за които сте били „слепи” досега.
  3. stonetales

    ДА! МОЖЕ!

    ДА! МОЖЕ! Прибирах се по подпланинския път и някъде около Карлово ми махна стопаджия. Мъж на средна възраст, с оваляни дрехи и спокойно изражение. Личеше си, че на пътя е като у дома си. Спрях, качи се и се заговорихме. - Откъде си, какво закъса така?- го попитах и се заслушах в гласа му, отбягвайки дупките по пътя. Спокоен и уравновесен глас заразказва за счупен биелен лагер, сервиз, черни планински пътища и бизнес с изкупуване на вълна, билки, картофи и какво ли не още. Човека пътуваше до Сливен и имахме доста време за разговор. Постепенно Сатко – така се казваше той – ми разказа следната история. Удря го челно огромен джип, чупи му таза и кръста и го приковава на легло. За три години. След като му писнало да се самосъжалява и охка, почва да моли баща си да го изправя. Плачейки от мъка и неверие, баща му започва да му помага. След известно време Сатко го моли за онези, четвъртитите проходилки, които стоят пред инвалида и той сам ги мести напред, куцукайки след тях. Баща му, продължавайки да плаче, му купува проходилката и му помага да стане и да се хване за нея. Сатко прохожда, буквално на инат и след време моли баща си за две патерици. Скача в патериците, тръгва по квартала, баща му приключва със сълзите а Сатко след време захвърля едната патерица. Моли баща си за бастун. Бащата му купува и бастун и Сатко започва да кара отново камион. Започва да работи, отново. Един ден, помагайки си все още с бастуна, сяда на крайпътно кафене. Ставайки да си тръгне, забравя и бастуна. Сеща се за него чак у дома си, в Сливен. - Докторите гледаха снимките ми и ми казаха, че съдейки по тези снимки, би трябвало все още да съм прикован на легло. Попитах го – Как е станало това, какво се епроменило в него, какво го е накарало да стане от леглото? - В казармата ни учеха, че за българският войник няма думата „Не може”. Че за българския войник няма невъзможни неща. Затова си казах – Да! Мога! И започнах да опитвам. Оказа се, че може. Слизахме от колата , да изпием по нещо в жегата. Оглеждах походката му. Нямаше и помен от неравномерност или куцукане. Сатко ходеше с правилна стойка и изправен гръбнак. Натежал от умора, но прав. ДА! МОЖЕ! Използвах историята за Сатко, като предисловие за това, което искам да споделя с вас. Моля за извинение, че се забавлявам искрено с представата за вашите реакции и изумените ви лица, но това, което ще ви разкажа, за мен е истина. Представям си как, след прочитане, някои ще се усмихнат снизходително, ще махнат с ръка и ще си кажат: - Горкият, съвсем откачи. Знаех си, че не е добре човечецът! Други ще напуснат завинаги темата, а пък някои, знае ли се, може и да се позамислят. Моля за извинение също, че ще ви занимавам малко със себе си, но това е необходимо, за пълното обрисуване на ситуацията. На времето ме бяха оставили на село, на бабино отглеждане. Северозапада винаги се е славил с обилна и тежка кухня и груби, тежки отношения между хората. Запазвайки традицията, се бях оформил като „яшно” дете. Дете, което не си поплюва при вида на храна. Едри бузи и изобилни форми. Бабина мечта. Стигнал бях дотам, че ме използваха за разяждане на злояди деца. Да гледали как сладко си похапвам (тъпча) и да се заразели от лакомията ми. Гледаха. Да, ползваха ме, но резултата беше, че след излапване на вкусната манджа, под изумените погледи на бабинките, изяждах и блюдото на злочестия злоядец. Детето си оставаше „неразядено”. Скоро спряха да ме ползват. Вече бях „израсъл” над тези неща Естествено, че не бабите са ми били виновни. Аз си бях и след толкова години все още съм „лакомия”. Но какво се промени? Постепенно опитах всевъзможни ястия. Самият аз готвя добре и без рецепта. Експериментирах доста и даже известно време работих като готвач. Махнах се, тъй като рецептите започнаха да ме дразнят. Постигнах и носих доста години 120 кг за 170см ръст. Вече са ми само спомен. Омръзна ми. Ленинският завет: „По близо до масите” все още звучи в ушите ми, но в съвсем друг смисъл. Постепенно лакомията взе да ми омръзва. Безкрайното тъпчене все пак е уморително. Започнах да търся алтернативи. Опитвах да карам на сокове. Става, добре е, много е добре, но ми е много скучно. Зарязах го. Попаднах на австралийката Джасмухийн и нейното слънцеядство. Хареса ми, но не ми хареса перспективата да вися с очи, вперени в слънцето. Наистина, тялото се пълни със слънце, усеща се като разливащ се нектар отвътре. Гореща мекота, като при сексуална възбуда. Но, неподвижното стоене, с вперен поглед в една точка(слънцето) някак си не ме кефи. Не е за мен. Липсва ми мобилността на живия живот. Търсех друго. Търсех си моето. Е, който търси – намира! Преди няколко поста ви споменах за позабравената връзка със Вселената. Може би ви е прозвучало глупаво, но ние не губим никога тази връзка. Ние просто сме я забравили. Нищо повече. Воден от опита си с дишането, тъй като това наистина ми допада, задълбах в тази посока. Стана точно така: Един ден пътувах, но не си бях взел нищо свежо за хапване. В смисъл плод, пълнена чушка със сирене или нещо подобно. Не, че не можех да спра където и когато си поискам и да си взема нещо. Не. Търсех си моето. И изведнъж ми светна. Защо не опитам да се храня с намерение? Защо просто не сменя спирането и пазаруването отнякъде със директно поемане на намерението. Какво ми пречи? Спирането и пазаруването също е намерение. Защо не го направя директно? И от друга страна, защо не обърна лакомията си в своя полза, а не във вреда? Концентрирах се там, в областта между пъпа и мечевидния израстък. Започнах да дишам съзнателно, тоест да наблюдавам дишането си. Пожелах да вдишвам и издишвам намерение. Да, знам, че ви звучи налудничаво, но през това време не бях в сън, бях в тази, нашата реалност, в която вие сега четете тези редове. Карах кола, гледах в пътя, отбягвах дупките, изпреварвах, изпреварваха ме, разминавах се, бях си в съзнание и всичко останало. Карах, дишането ми се успокои до минимум и започнах да изоставям дишането си, а да наблюдавам поемането на намерението, на живата му сила. ДА! МОЖЕ! Постепенно започнах да го осъзнавам и да прехвърлям лакомията си натам. Всеки позив на глад насочвах веднага към поеманата сила и той веднага се удовлетворяваше. Стана. Е, разсейвах се от време на време, блеейки насам-натам, но всеки нов позив на глад ме връщаше обратно в концентрацията. Тъй като карам относително бавно за дълъг път, наблюдавах интересните гледки, които подпланинската ми предлага. Хванах се, че в момента, в който се загледам във нещо, започвам да поемам и от там. В градовете минавах покрай заведения. Носеше се чудна миризма на добре сготвена храна. Поемах я с безкрайно удоволствие. На Стражите, около Карлово, застигнах огромен камион, натоварен с тонове желязо. Беше трудно да го изпреваря. Кефех се на мощта на желязното чудовище, вместо да се нервя, че ме бави. Кефенето също ми донесе друга сила и удовлетворение. Забавлявах се искрено. Обзе ме дълбоко и успокояващо чувство. Вече не бях зависим от храната, от задължителното спиране, от чувството на глад. Спрях пред величествена гледка, разстилаща се от Стара планина на юг, някъде по естакадите около разклонението за Копривщица. Гледах я, дишах я, поемах я, хранех се от нея. Сега вече имах Своята алтернатива. Разбирах пълното значение на старата легенда за водача на група ученици, който проповядвал вегетарианство, но помолил един чобанин да му опече агне. Един от „отворените” му ученици изумял: - Ама как така, Учителю? Ама нали ние не ядем месо??? - Дете мое, - отговорил му той. Ти няма да ядеш месо. Яж си своята храна. Когато стигнеш до състояние да можеш да ядеш или да не ядеш, ще разбереш. Не знам какво е разбрало момчето. Но аз намерих своята алтернатива. Не призовавам никого към нищо. Просто споделям опита си. И за да се убедите, че това е забравено(от нас самите) знание, ще ви приведа следния пример: На всеки от нас се е случвало да „прегладнее”, да не може „навреме” да се нахрани. По каквато и да е причина. По строителните обекти това изобщо не е рядкост. Забравяш се в работата или пък ти се налага да останеш някъде за да свършиш нещо в срок. Яде те страшен глад, престъргва ти, изнервяш се и т.н. В един момент ти писва, махаш с ръка и забравяш. След това ти е все едно – ял ли си или не. И буквално се чувстваш олекнал и нахранен. Какво, според вас се случва тогава? Дали тялото не поема храна, от безкрая? Това вече е съвсем друга позиция на съзнанието. То е заето с нещо друго и няма време за някакъв си глад. Забравя го. Това винаги става несъзнателно. Аз просто го направих съзнателно – нищо повече. Пак съм си същата Лакомия. Пак се тъпча. Но със сила и живот и то с още по-голямо разнообразие от стандартната кухня. ДА! МОЖЕ! Напоследък в нета засичам все повече публикации за Квантовия преход. Не мога да знам дали ще дойде или не. Но аз вече го започнах.
  4. stonetales

    Пътят на интуицията

    Пътят на интуицията е многостранен. Подобно на неведомостта на Божиите пътища. Целият свят е залят с продукти, идеи, курсове и практики по фън шуй. Води се за Китайски приоритет, в което няма нищо лошо, но нека да поразгледаме малко зад кулисите. Има едно основно противоречие в тази система и въпреки това тя работи перфектно. На практика различните школи по фън шуй са десетки, а може би и стотици. Едни работят с компас, други работят със специални карти. Нямам достатъчно познания, за ви ги представя, но не това е целта ми. Дори и само работещите с компас използват посоките на света както си искат или както са научени. В едни и същи случаи, абсолютно различни методи дават добри или перфектни резултати. Дори и само в една отделна школа има набиващи се на очи противоречия. И въпреки това, различните практики дават добри резултати. Как става това. Нека ви дам пример за протичане на енергията по фън шуй. Представете си празен болничен коридор. Сивата мозайка отдолу, затворените врати, охканията зад някои от тях. Боядисаните в посивяващо-бяло стени. При вида на този коридор, енергията се стрелва и отлита – няма какво да я задържи. Какви чувства ви навява тази картина? Представете си същият този коридор, подготвен за Коледа или Нова година или някакъв празник. Вратите са отворени, по стените висят гирлянди. Окачени са красиви картини, някои от болните са станали, сложили са по някоя цветна дрешка и щъкат по съседните стаи, потъвайки във весели разговори с другите болни. Има цветя навсякъде, дори и по земята. Очите са весели, лицата са усмихнати, стенанията и охканията са намалели до минимум. Енергията на живота се спира навсякъде, завърта се весело около всеки и всичко и дори намусената старша сестра се поусмихва, защото Живота я гали по бузата с нежни ръце. Как чувствате тази картина? Дори и в представите ви се усеща разликата при протичането на енергията. Как става така, че буквално противоречащи си методи, водят до добри или подобни резултати? Интуитивно нагласяне на Намерението. Общото между различните, външно противоречащи си методи, е Намерението с което се правят промените. Като случая с празника в болничният коридор. Цветята, гирляндите, картините, цветните дрешки са само външни фактори, които водят намерението и въпреки това отново намерението, самото възнамеряване на празника е довело до украсяването на коридора. Тук вече идват и разликите в школите по фън шуй. Китайците, като изключително прагматичен народ, са разбрали, че различни методи облечени в едно и също намерение водят до добри резултати. Тоест – по какъвто и различен начин да се украси коридора, то намерението е да се посрещне празника и да бъде весело. Та дори и едно просто пребоядисване освежава коридора. Две искренно усмихнати лица на сутрешната визитация и празника започва. Самите школи, без изключение, потвърждават, че ако се изгубите в разликите при тълкуванията на проблема, единствено интуцията ви може да помогне. Какво са правели нашите баби и дядовци? Некитайци. Българи. Спомняте ли си разкошните родопски халища. Невероятните писани чипровски килими. Везаните дървени тавани и резбованите дървени слънца в къщите на старите българи. Украсата на юларя на коня, вплетените цветни висулки в опашката му. Невъобразимо красивите народни носии, пафти, огърлици с пендари и цялото многообразие на народното творчество. С какво намерение са везани и тъкани, резбовани и майсторени? Материализирано намерение за по-хубав живот. И той става такъв. Кой е карал предците ни да украсяват живота си. Кой ни кара да купуваме картини и да ги окачваме по стените си? Да обичаме хубавото. Да го творим. Фън шуй ли??? Ин туицията, която е доловила бъдещото развитие на нещата, при украсен или променен по някакъв материален начин живот. Неведоми са пътищата на интуицията. А какво е интуицията? При всеки един Кръстопът, интуицията прониква в някаква степен напред в разклонението, разглежда и проверява, в зависимост от заряда, който притежаваме и връща в съзнанието ни бъдещата все още картина. Вслушваме ли се в интуицията си, ние сме себе си, защото взимаме „правилният” за момента избор. Изборът, който е най-близко до нас самите, нуждите ни и нашата настройка. Нашият собствен избор. С помощта на интуицията ние възнамеряваме и съответно „хващаме” по-доброто или пък желаното от нас разклонение. Какво става, когато отидем на врачка, гадател или ясновидец. Независимо дали вярваме в тях, подсъзнателно ние се надяваме на положителни отговори. Добре. Но съответното лице, може да проникне само в разклонението, което ви сте хванали за момента. В повечето случаи, за да стигнете до услугите на съответното лице, вие сте на жизнена линия, която в някаква степен е несигурна и губеща. „Виждайки” по един или друг начин бъдещото развитие, само в тази линия, предсказващият, дори и да е с най-чисти намерения, ви ограничава Само в развитието на моментната ситуация. Абсолютно всички по-добри разклонения се пропускат - понякога и съзнателно – от предсказателят и вие оставате лишени от надеждата за добро развитие на нещата. Ясновидеца ли ви е виновен? Не! В повечето случаи той даже не предполага, че има и други възможности за развитие. А дори и да знае, как би могъл да ви посъветва, кое разклонение да хванете, след като вие желаете сигурност, а не варианти. Коментирам само развитието на нещата единствено в случаите, когато предсказателят е с чисто намерение да помогне. Импулсните телефони са друго нещо. Да, знам, че разсъжденията ми не могат да обхванат пълнотата на значението на всичките тези неща, но вие сами можете да си извадите изводи. Но нима самите вие не можете да си „предскажете”? Каква е разликата между много опитния и интуитивен бизнесмен, чиито очи буквално гледат „през вас” и предсказателят? Почти никаква. Като във светкавична игра на шах, бизнесменът отхвърля хилядите губещи варианти с помощта на интуицията си и в резултат на това или спира погледа си върху вас (забелязва ви като потенциален партньор) или оставате „прозрачен” за него. Няма ви във неговите работни варианти. Нима нямате интуиция? Преди години започнах да се уча да втъкавам намерение в камъните. Изходна позиция ми беше древната легенда за вграждането на нечия сянка в градеж или стена. На пук, реших да вграждам живот в камъните. Когато с един мой камък, приготвен специално за нея, помогнах на едно момиче да намери мъжа на живота си, останах изненадан от коментарите и, тъй като тогава все още мислех, че аз съм движещата сила. Радостина ми довери, че вечер сядала до "нейният" вече камък, наречен „Спокойствие” и му е разказвала какъв мъж търси, какво и харесва в него и подобни нейни желания. Процеса е продължил няколко месеца, а аз и бях споменал предварително, че са необходими поне 2-3, за да проработи „магията”. В един момент Радостина ме покани на сватба. Всички се радвахме. Беше се появил Кирил – голям, светъл и благ мъж – материализирана нейна мечта. Радостина е имала нужда от крайпътен камък – в случая приготвеният от мен със втъкано намерение за любов, семейство и здраве – а камъка на свой ред е имал нужда от живо човешко намерение, което да поддържа, усилва и развива втъканото в него намерение. Радостина и Кирил имат вече дете. Нима това би било възможно без разговорите на Радостина с намерението? Нима самите вие не можете сами да си „Предскажете”? Нима сами не можете да украсите живота си?
  5. stonetales

    Сетивност

    Предполагам, че сте започнали да изграждате някаква степен на сетивност в областта на тялото, за която ви споменах. Колкото и малка да е тя, рано или късно сама ще стигне до своя оптимум. Стига да си спомняте за нея и дишането, от време на време. Забелязал съм, че при физическо натоварване този център се стяга. Стяга се и когато ви се наложи да се защитавате или да нападате – не е необходимо даже и да е на физиологично ниво. Стягането му буквално мобилизира способностите на тялото, тъй като през този център в човешкото тяло влиза или излиза Намерението. Е, за Намерениетоса изписани хиляди километри думи. Тези, които са попаднали тук по една или друга причина и самодоволно потрият ръце: „А, А, намерение, това си го знам” наистина няма какво да правят тук – Те вече си Знаят! В препълнената им със знания чаша, няма повече място. Тя отдавна прелива. За да се уверитеили поне да добиете някаква увереност, пробвайте следното малко упражнение: Стегнете леко областта между пъпа и гръдният кош. Опитайте да усетите налягането, което се разпространява из цялото тяло. Сякаш посочената област е вентила, през който влиза напомпвания в гумата въздух. Ще е хубаво да усетите чувството за мобилизиране или превръщането на ходилата ви в „каучукови”. Сякаш имате мека гума отдолу. Това е самото енергийно налягане, което вие сте мобилизирали. И да не успеете от първият път, пробвайте го пак. Така или иначе – като огромна и широка струя бяла светлина, Намерението влиза през този център. Може да я оцветите в синя или каквато си искате. Зависи от вашият вътрешен комфорт. Рано или късно – ако продължите да си спомняте, сетивността ви в центъра ще се усили и вие ще започнете да свързвате този център с много от процесите, които съм засягал от началото на темата. В един момент ще започнете да усещате енергийно процеса на Избора на всеки Кръстопът. Не мога да знам как ще се усети при вас. Вие сте уникални. Използвайте тази своя особеност.
  6. stonetales

    Дишането.

    Предлагам малка почивка от взимането на сериозно. Нека поговорим за Дишането. Изгубената връзка със Вселената. Твърде субективно изказване, но бих искал да ви представя своята гледна точка. Естествено, че вие сами ще решите за какво става дума. Една от връзките със Вселената, която продължава през целия ни живот е прекъснатата при раждането пъпна връв. Мястото, през което сме се хранили от майките си. Постепенно пъпа се свива навътре, но енергийната му функция остава. Споменал съм го специално, някъде из темата. За съжаление тази връзка дори не е позната на много хора. В повечето атрофира докрай и продължителността на човешкия живот рязко спада. Причината или една от причините за това е, че нашият светоглед е обърнат изцяло навън. Непрекъснато имаме задачи за решаване във външния свят, а дори когато нещо се обърка в самите нас, отново разчитаме на външния свят да разреши проблема ни. Болни сме – тичаме при доктор, гълтаме лекарства и треперим в очакване Отново нещо външно да ни помогне. Не самите ние да си помогнем. Сами сме се изтикали на заден план и акцентуваме единствено върху външни за нас неща. Забравяме за себе си. Служим на друго, не на себе си. Има една чудесна история, за един умиращ, който в самият край на живота си разбира, че ако първо беше променил себеси, тоест беше обърнал внимание на себе си, може би щеше да промени и нещо друго наоколо – каквато е била и юношеската му мечта. Едва в самия край на живота си. Все пак го е разбрал – дори и твърде късно. Е, естествено това би било наречено Егоизъм, тъй като същият този, външен за нас свят е изнамерил и постановил много етикети и рамки, за да на ни държи в някакво подобие на ред и порядък. Но нека да се върнем на дишането. Дишането е топлата прегръдка на Вселената. Същата тази прегръдка, която си разменят влюбените, майките и децата или пък стари приятели. Колко много сме го забравили, можете лесно да установите, ако се опитате да задържите вниманието си на него. Вниманието бяга непрекъснато по „неотложни” задачи и твърде рядко се спира там. Човек се сеща за дишането си почти толкова рядко, колкото излиза сред природата или му се налага да го използва извънредно. В уседналият ни, съвременен живот, дишането ни постепенно атрофира до степен, която ни се струва смешна и невъзможна, но самите ние постигаме тази степен на самозабрава. Често срещаме стари, пълни и изморени хора, които пуфтят като локомотив, всеки път когато им се наложи да станат или да направят някакво движение. Обществената нагласа ни е повлияла до такава степен, че за старите хора се търсят домове на първия етаж. Тоест, те приживе се обричат на лишаване даже и от елементарното усилие, необходимо за изкачването на няколко етажа, което естественно се последва от някакво по дълбоко раздишване. Стоенето пред компютрите, пред щандовете, около масите, не изисква дълбоко дишане. По тази причина постепенно забравяме изцяло за дишането, тъй като умът ни е зает с други неща. Да не говоря, че повечето от хората, освен ако не са спортисти, никога вече не дишат дълбоко. Повечето даже и не знаят какво означава дълбоко дишане. Жените дишат с върховете на белите си дробове, с помощта на ключиците. Вечният сутиен или корсет, стегнатата модна дрешка или впит модерен панталон ограничават гръдния им кош и корема и единственият изход е „нагоре” – дишане с върховете на дробовете. Някои от мъжете запазват дълго дълбокото си дишане. Един стандартен образ е на пълен мъж със свален под корема колан – за да може да диша удобно. Забележете как дишат малките деца. Коремчетата им се издуват изцяло, като мехчета, когато поемат въздух. Дишането им е естествено и дълбоко, то е такова по рождение. Диафрагмата е здрава и подвижна. По рождение човек диша дълбоко и естествено, но уседналият начин на живот го води до атрофиране. Изобщо не споменавам цигари, алкохол и храни. Тогава няма да има край. Децата запазват дълбокото си и естествено дишане дотогава, докато носят меки и удобни дрешки. Вечните им игри ги принуждават да дишат дълбоко и всички сме изумени от бликащата от тях енергия. Резултат на непрекъснат „рефреш” на кръвта, посредством пълно, бурно и дълбоко дишане. Започнат ли обаче официалните дрехи, колани, сутиени и униформи, естественото дишане остава на заден план. Не, не предлагам да ходим голи. Дори самото помисляне за този вариант ми е чуждо. Предлагам нещо съвсем друго. Поне на мен ми върши работа. Литературата, която засяга дишането, го разделя на три степени. Долно, коремно-диафрагмено, средно –гръдно и горно-ключично. Комбинирането на трите вида вдишване се нарича и е дълбоко дишане. Лично аз дишам коремно –резултат от многото години различни дихателни упражнения и постигната сетивност и контрол на дишането. Но – упражнения за дишане – много. Всяка една самостоятелна школа залага на различни дихателни техники и интересуващите се са го забелязали отдавна. Дали са тези или онези упражнения или техники – всичките те са обединени от едно –осъзнаването и съзнателността на процеса. В някои китайски школи дори имат заключване в началото и края на вдишването и издишването. Трудно е. Както винаги, ви предлагам вариант - не тотално разрешение - а някакъв практичен вариант за разрешаване на задачката. Споменал съм ви отдавна, че осъзнаването е изход от всяка една ситуация. И тук – както винаги – осъзнаването е изход от тази ситуация! В случая осъзнаването се заключава в спомнянето на простият факт, че Дишаме. Спомняне, защото ние винаги живеем със спомени. Спомени, че току що сме целунали някого, спомени, че току що сме ударили или оскърбили някого. Спомени, че току що, някой ни е разказал играта. Или пък ни е провървяло изведнъж. Спомени. Нека си спомним, че дишаме. От пъпа нагоре, до мечевидния израстък в основата на гръдния кош, се намира център, всмукващ енергия. Спокойно можете да го проверите и усетите, при условие, че искате да проверите кой сте и на какво сте способен. Представете си, че искате да излезете навън и да покажете на околният свят какво представлявате. Нима ще се концентрирате в петите??? Центъра на „изказване”, на изражение, на представляване, се намира в областта между пъпа и гръдният кош. Там се усеща особено налягане, в моментите, когато ви се налага да се представите съвсем физиологично пред света. Там се усеща и налягането, когато към вас идват идеи и реализации. Там се усеща налягане и когато към вас идват негативни влияния. Първите тръпки и усещания за отрицателно развитие на нещата идват през този център. Усещат се като „свиване”, „стягане” и подобни . „Сви ме под лъжичката”. Не случайно някои хора "заключват" центъра в такъв момент, скръствайки ръце пред него. Всеки, който е разучавал "езика на тялото" е наясно с това. В тази „местност” от тялото се намира връзката със Вселената. Посредством дишането. Усетете го. Вкарайте вниманието си там - във дишането – и изследвайте. В началото дишането ви ще се задълбочи неимоверно. Ще усетите чувство на „глад”, на „недостатъчност” на „липса”. Нормално е. Вие сте се върнали към Вселената. Престанали сте да атрофирате. Продължавайте. Не е необходимо нищо повече от осъзнаване на процеса. Просто дишайте и издишвайте съзнателно. Бъдете наблюдатели на процеса. Само го наблюдавайте. Не го товарете със знания за „правилното” протичане на процеса. Дълбините, през които ще ви поведе вашето дишане, могат да бъдат достигнати само от вас. Не мога да знам какви са те. Знам само, че ще бъдете впечатлени от себе си. Вдишвайте. Издишвайте. Наблюдавайте.
  7. stonetales

    Малките чудеса

    Малките чудеса. В ангажираното ни, натоварено и понякога доста неподредено ежедневие, чудесата текат толкова последователно, толкова плътно едно след друго, че ние на практика не ги забелязваме. Свикнали сме с тях дотолкова, че подминаваме собствените си творения. По тази причина смятаме, че не съществуват. Че чудеса могат да правят само избранниците и посветените. Всъщност – какво смятаме за чудо? Посаждайки растение, дърво или давайки живот на нещо, ние сме свикнали да очакваме резултата след определено разстояние от време. Ако дървото израстне за няколко години – всичко е наред. Нещата вървят „нормално”, според нашите очаквания. Няма чудо. Но ако дървото израсте за седмица или за час – тогава всеки, забелязал това „избързване” във времето, би възкликнал нещо от рода на: - Ауу, видяхте ли? Това е чудо! В този случай времето между причината и следствието е „съкратена” по някакъв начин. Същността на „чудото” за нас е заключена не в нещо ненормално – дървото си расте кротичко – а в скоростта , с която е вървял процеса. Някаква промяна в рутинния процес на осъзнаване. На практика – станало е нещо неординерно, нещо, което е нарушило нашите „нормални” възприятия за време. Дали това е чудо? Всеки може сам да си отговори. И ще бъде прав за себе си, тъй като това ще му бъде показано от неговото лично тълкуване на действителността. В светлината на последните открития на квантовата физика, за което има вече много публикации, времето и пространството са гъвкави, модални и многоизмерни. И само нашето съзнание, което подобно на жив браузер „чете” света в някакъв определен порядък, ни навежда на мисълта, че бързо израстналото дърво е някакво чудо. Всъщност, бързият растеж може и да е много бавен? Зависи от гледната точка. Подобно или по същият начин стоят нещата с „бързото” излекуване при някой случаи. Общото е, че ние приемаме за чудо всяко нещо, което е извън порядъка с който сме свикнали да възприемаме света. Нека оставим мисловните игри със скоростта на времето. Едни живеят по 25-30 години, но толкова интензивно, че всякаш са живяли 300. Други остават по 80 или 100, но умират празни, пред телевизора. Сякаш е въпрос на интензитет и наситеност, а не на продължителност или разтегляне. Някъде там, в безкрайността всичко това се пресича. Да погледнем към ежедневните примери за ежедневни „чудеса”, които са резултат от нашите мисли, визуализации и намерение. Бих искал да обърна внимание на ежедневните чудеса, които създаваме самите ние. Толкова ординерни и забързани, толкова естествени и спонтанни, че ги наричаме ежедневие. Проста смяна на имената, нищо повече. Да речем, че пътувате нанякъде – с кола или пеша – без значение. Тръгнали сте в десет сутринта, тялото ви, съществуващо в тази наша реалност, бавно се премества към друга точка във същата реалност. В единадесет часа вие вече се намирате в крайната точка. Да кажем, в десет излизате от дома си, в единадесет вече сте на гарата. Добре, нищо странно и неординерно, ще кажете, за какво ви занимавам с глупости? Явно, материализирането на вашето тяло на гарата, след около час не е нищо особенно. Може би. Излезли сте от къщи, с ясната визуализация, цел и намерение към единадест без нещо да сте на гарата, за да си купите билет и към единадесет и нещо да хванете влака за планината. Примерно. Процеса тече бавно и последователно, всеки един ход, завой на пътя, ъгъл, крачка, всяка една мисъл е под вашият контрол. Няма прекъсване на действителността и за момента вие все още се чудите за какво „чудо” ви говоря. В началото на това развитие на действителността вие сте избрали разклонението на Кръстопътя, което води към гарата. Тръгвате по него. Ако стигнете до края на тази визуализация с крайна точка гарата, тялото ви ще се е преместило в една и съща реалност, за един час време, от дома до гарата. Последователната и непрекъсната материзализация на тялото ви, в следващи и следващи сектори на действителността, ще следва пътя от дома до гарата. В десет тялото ви е у дома. В единадесет вече е на гарата. Тъй като в процеса няма никакво прекъсване, забавяне или забързване, смятате, че няма нищо необикновенно. Домът, час време, гарата. Добре. Обаче вие имате избор, имате и непрекъснати разклонения на Кръстопътя. Единствено вашият избор ви води до гарата. В този случай, следвайки стотиците разклонения на пътя ви до гарата, вие сте променяли мястото си в пространството и сте се появили от плът и кръв на гарата. Втори вариант. В десет без една минута звъни телефонът и след някакъв раговор, вие сменяте намерението си и решавате да тръгнете към киното. Във същата тази наша реалност, отново в десет часа, вие излизате от дома си и поемате стотиците и хиляди разклонения на пътя ви до киното. В единадесет се появявате, пак от плът и кръв пред киното. Трети вариант , четвърти вариант....... Все възможни, все материални и все зависещи от вашият избор............ Вие самите материализирате себе си някъде по едно и също време, но на различни места, в различните варианти. Е, ако това не е чудо, какво е тогава? Само от вашата мисъл и намерение, действителността се променя и подрежда по различен начин. Онзи ден пътувах ме със Слави и решихме на връщане да минем през едно селце, с много хубаво, старинно кръчме. В главата ми се завъртяха различни визуализации и представи за разположението, менюто, красивия заден двор. Заразказвах му и поехме, на връщане, към селцето. Телата ни, с помощта на колата се запътиха към кръчмето. Както си карах, Слави се запритеснява за детето си и реши да не се отбиваме. Съгласих се с него. В този момент телата ни, последвали нашите мисли, запътуваха в друга посока. Помислете сами – колко много „чудеса” правите всеки ден. Но не забравяйте, че при всичките си умения или неумения, всички ние сме деца на Господа
  8. Излишното отдаване на значениe на каквото и да било, всъщност е сериозно нарушаване на Равновесието. А то самото не търпи дълго такива процеси. Такава е неговата същност. Нека вземем за пример оплакващите се. Излишният лукс, който си позволяват, непрекъснато да губят сила, обличайки я във вечни и неспирни оплаквания, излиза прекомерно скъп за тях самите. Тази огромна тежест, причинена от непрекъснатото, изкуствено изместване на равновесието, се усеща от околните като тягостно чувство, неприязън или нещо подобно. Около оплакващите се, се образува непрекъснато, неприятно и тягостно налягане, с помощта на което те буквално отблъскват околните от себе си. Естествено, отблъсват и благоприятните възможности, разбира се. Взимането на сериозно е реален енергиен процес. Поддържането на непрекъснатото външно налягане изисква огромен потенциал от сила. Излишното хабене на тази сила, в случая, води до резултата, че оплакващият поддържа непрекъснато фалшива, губеща позиция, по отношение на света, в който живее. Много е просто. Визуализацията на оплакващият се рисува непрекъснати нещастия, катарзиси, неприятности и НЕслучвания. Подобно на съзнанието на „разбирачите” от типа "Не Става!", съзнанието на оплакващият се осветява само секторите от непроявеното, в които нещата „не се случват”. Тоест – случват се само нежеланите от оплакващият се неща, нещата върху които е концентрирано неговото съзнанието – буквално това, от което той се оплаква. Че оплакването е едно непрекъснато самосъжаление – това е друг въпрос. Оплакването и взимането на сериозно не водят до удовлетворение. Те само нагнетяват напрежение. Изместват, отново и отново, равновесието и по този начин създават Излишъци. От друга страна, вземането на сериозно не е приоритет само на оплакващите се. Ние всички се вземаме на сериозно – по един или друг начин, в една или друга степен. По този начин акцентуваме върху въвеждането на поне някакъв ред в обкръжаващият ни хаос. Но и това е друг въпрос. Самото развиване на тази тема е взимане на сериозно. Но пък за мен е основно забавление всекидневно да се избавям от пораждащото се от това развиване на чувство за някаква си значимост. Обръщам внимание само на излишъците в процесите, защото те , подобно на солта в храната или водата, могат да доведат до пълна негодност за употреба. Или пък до някаква, неудовлетворителна пригодност. Нека дам и един почти противоположен на оплакването пример, който обаче води до същите крайни резултати. С право можете да ме оспорите, че не съм прав, но не забравяйте, че крайното възстановяване на равновесието не винаги е моментално. За някои процеси, възстановяването на равновесието отнема повече от векове. Всеки от нас е попадал на хора, около които е трудно да се стои. Тези хора внасят в околните чувство на напрежение и сериозност, неприсъщи за всекидневието ни. Нерядко, това са хора, които стоят на водещи позиции. Мислите и емоциите им, каквито и да са, са подчинени на друга логика и други интереси. Попаднали по някакви причини в нашето обкръжение – или ние в тяхното – те просто нямат време и интереси за нас. Нищо лошо в това – всеки си е на мястото. Тези ръководещи просто изпълняват своите функции и обикновенният човек трудно може да ги възприеме. Силата, която се излъчва от тях е с други вибрации и носи отпечатъка на абсолютна безкомпромисност, защото те просто нямат време за друго. Такива хора са на мястото си. Имат своето излъчване и обаяние. Пораждат уважение и докосването до тях те кара да се самоуважаваш. Категорията хора, която ги имитира, обикновенно са недоизградени личности, с претенции да обладават качествата на посочените по-горе личности. Тази категория хора Наистина се взимат на сериозно. По начина, по който всеки новодошъл в едно ново обкръжение се „напъва”, за да покаже „колко много” е сериозен, опитен напреднал и разбиращ. В повечето случаи дори и без да има нужда от това. Нищо лошо и в това – всеки иска да заеме мястото, което му харесва или си е избрал. Независимо дали е готов за това. Независимо дали това е Неговото място. Около тази категория хора също така е трудно да се стои. Фалшивото излъчване, което струи от тях не отстъпва по интензитет, на излъчването на действителните ръководещи. Разликата е само в едно, в истинността. То е фалшиво, неистинско и по тази причина не носи желаните резултати на притежателя си. Докосването до тях поражда чувство на лъжовност, несигурност, неприязън и други подобни, които от своя страна предопределят отношението ни към тях самите. Огромният Излишък, който излъчват непрекъснато, пречи на истинното и нормално(оптимално) протичане на нещата. Представете си огромна, стара, димяща, разнебитена и непотребна машина, от рода на ръждясал комбайн, стар локомотив или Бтр, която се опитва „елегантно” да паркира между внимателно подредени едно до друго колела или детски колички. Излишно е. Временна атракция, привличаща вниманието и отблъскваша със непригодността си. Огромно, фалшиво излъчване на изкривена сила, чиято изява пречи на всички. Всички ние се взимаме на сериозно, по някакъв начин. Но нека да не го правим излишно, прекомерно, защото подтискаме себе си, околните и най-вече реализирането на желаните от нас възможности.
  9. stonetales

    Вземането на сериозно.

    За отдаването на значение и взимането на сериозно. Взимането на сериозно е Излишно отдаване на значение на нещо. Каквото и да е това нещо. Има една такава поговорка – „Пияния и лудия Господ ги пази”. Сигурно всеки един от нас интуитивно се е замислял – защо това е така. Докосвал се е до някакъв извод или усещане и е махвал с ръка – „Остави ги, тях Господ ги пази”. Защо ги пази Господ? Защото те самите са „махнали с ръка” на всичко. Отделили са се, единият временно, а другият за постоянно, в реалност, в която нашите правила не важат. Още повече – по тази причина, те самите не се съобразяват с тези правила. Те просто са на друго място и в друго време. Нашите правила наистина не важат за тях. Може би ние не ги прилагаме към тях. Прилагаме ги само към себе си. Естествено, друг е въпросът, защо пияният, лудият, а и самите ние, пребиваваме там, където сме? Защото всеки упражнява правото си на избор. Какво означава „те са на друго място и в друго време”? Звучи като научна фантастика, но на практика си е пълна истина. Поне за тях самите. И пияният и лудият не се съобразяват с правилата ни, защото не им отдават никакво значение. В този аспект стои и въпросът - каква част от „нормалните” им отдават значение? Как така не им отдават значение? Пияният пада или катастрофира и му няма нищо, а дългогодишният трезвеник в същата ситуация чупи крак или ръка или се контузва лошо. Единият е релаксиран, мек и незаинтересован, а другият твърд, сериозен и принципен. Лично аз съм преживявал преобръщане с кола и си спомням, че съвсем съзнателно се отпуснах, за да не се потроша. В резултат имах само натъртен палец. Водача беше мъртво пиян и май и не разбра какво става. Остана абсолютно здрав, естествено. Лудият или дрогираният го биеш, а той само се смее и си бръщолеви нещо. Но хване ли те за ръката – жална ти майка. Удавникът е известен със своята „мъртва хватка”. Няма пускане! Водните спасители тренират специално избягване на тези „хватки”. Всичко това е резултат от пълното или частично Неотдаване на значение. В момента, в който пада, пияният не осъзнава какво става и затова няма време да се стегне, остава мек и разхлабен и се „разстила” върху земята. Удавникът не мисли за последиците от „спъването” на човека, който е дошъл да го извади от водата. Няма никакво съобразяване или отдаване на значение. Има само мъртъв, неразкопчаем захват, който понякога води до удавяне на спасителя. Лудият – само предполагам – не усеща или не се интересува от това, че го бият. Психиката му е „изместена” от този свят и никой не може да предположи какво му се струва или какво усеща, когато го млатят. Тоталното неотдаване на значение на „правилата” на този свят, позволява на изброените личности да постъпват по тези неординерни начини. И съответно на практика да се получат и напълно неординерни резултати. Какво, на практика, е да не отдаваш значение? Когато мислиш „трезво и разумно”, ти следваш правилата на „протичане” на този свят. Промениш ли мисленето си, променяш и действителността си. Създаваш нови правила и тя протича по тях. Спрял си да отдаваш значение на предишната действителност. Създаваш нова. Възможно е, естествено. Да вземем един типичен пример от ежедневието ни. Малко градче, с някаква – малка или голяма – индустрия. Възможностите за поминък на средния работник са уеднаквени, заплатите са без големи разлики, животът е еднотипен и скучен. В градчето расте дете, което не се примирява със тази действителност. Расте и друго дете, което се примирява от рано със същата действителност. Или пък просто тя му харесва. И двете дечица ходят на училище, следват еднакви правила, но в главите им протичат различни мисли. Например. Едното си мечтае да стане работник, като татко си, защото нещо в занаята му го е впечатлило, видяло е интересни за него неща, слушало е истории за задружни празненства на някой празник или кой знае какво. В главицата на детето се въртят мисли и мечти за денят, в който ще хване лопатата или писалката или ръчката на машината, „Също като татко”. Визуализациите в главицата му рисуват картината на голям, силен и щастлив работник, пред който никаква машина не ще се опъне. Ако някакъв филм или книга или нещо друго, външно за обкръжението му, не повлияят върху мислите и мечтите му и не променят визуализирането му, то бъдещият, голям вече Работник ще е щастлив. На практика детето отдава значение на света около него и заживява по правилата му. Светлината на съзнанието му следва „утъпкана” вече пътека. Точно обратното. По някаква причина другото детенце не се интересува от този начин на живот. Да кажем сънува красиви места, чете различни от препоръчаните книги, интересува се от други неща. Съвсем естествено, в главицата му витаят други мисли, които на свой ред пораждат други визуализации. Така и не свиква да мисли само за насъщния, ординерно. След години порастналият работник свива ежедневието, мислите и визуализациите си до изхранване на огромното си семейство. Порастналият мечтател, захванал някакъв бизнес, има огромен проблем. Тъй като кръгозора и визуализирането му се развиват и променят непрекъснато, на него вече му е трудно да реши къде точно иска да отиде на пътешествие. Това вече порастнало дете отдавна е престанало да отдава значение на живота в работническото градче. Освободената от това „отдаване” сила, го е завела на съвсем друго място и в съвсем друго време. Но за разлика от пияния, който с помощта на алкохола пребивава само временно в желаната действителност(„избягвайки” за кратко от нещо, което му тежи)нашият мечтател, с помощта на непрекъснатото визуализиране на желаната от него действителност, Буквално и завинаги е попаднал в нея. Защото е отдавал значение само на нея. Тоест, не е отдавал значение на ординерността. Абсолютно същото е направил и работника – визуализирал е своята действителност. Отдавал е значение на своите мечти – на ординерността. Естествено, отдаването на значение в границите на необходимото е неминуемо. За да може светлината на съзнанието да огрее избраният за материализиране сектор от все още непроявеното, се нужде от енергия, от сила. Темата на този пост обаче засяга Излишното отдаване на значение – взимането на сериозно. Следва........
  10. stonetales

    Препотвърждаването.

    Препотвърждаването. Споменах вече за Визуализирането. Предложих ви да „спирате” или да прекъсвате от време на време нескончаемият поток на ежедневието. Да се заслушате в тишината между мислите си. Да проследите най-фините процеси на нашето съществуване. Предложих ви го, за да получите някаква представа за механизма на протичане на овладяване на вашето внимание . Е, тук естествено стои въпросът, кой точно владее Вашето внимание. Който и да е – то е станало със ваше съгласие. Дано да сте вие самите. Спомнете си частта за Визуализирането. Или пък се върнете за малко на нея. От ставане, до лягане, визуализацията предопределя развитието на деня и на Живота ви. Преди нея обаче стоят нашите мисли. Нашите мисли са основните нишки, с помощта на които тъчем или разплитаме „съдбата” си. Защо ли? Защото мислите имат сила! Представете си Живота си, като пъстра, шарена черга. Едно невероятно, разстлало се халище, събиращо и засукващо цветовете на целият този свят и на цялата Вселена. Всеки цвят, всяка, нишка, всяко влакънце, всяка прашинка полепнала там, е една отделна мисъл. Понякога толкова безсъзнателна и незапомнена, че никога вече не си я спомняме. Но ТЯ е помислена. Тя е засукала част от силата ни – за добро или за лошо. Мислите ни засукват части от силата ни и я прехвърлят, реализират я, в ежедневието ни. Винаги първо Помисляме за нещо. След това го визуализираме. И така нататък............ Как се чувствате, когато някой ви напсува? Тук не говоря за хората, които са безумно дебелокожи – въпреки, че и това е за защита. Не говоря също за хората, които са съумели да си изградят някаква защита, по някакъв, техен си начин. А когато вие напсувате или обидите някого? Как се чувствате? Откъде се взема това неприятно чувство? Това избухване на някакъв вид емоция? Естествено –вашата или нечия чужда мисъл е „гребнала” с пълни шепи от силата, засукала я е по противен начин и я е хвърлила в лицето на отсрещния. Гадно. Но истина. Мислите ни предопределят нашия живот. По същият начин, мислите ни засукват и приятните емоции, реакции и чувства. Основната разлика между приятните и негативните разновидности е, че приятните такива вибрират на честоти, които хармонизират и се умножават едни по други. При негативните, честотите на вибрация са дисонансни и разрушаващи се една-друга. Всичко е реакция, чувство, емоция, енергия. Вие самите си избирате на кои от разновидностите да вибрирате. Препотвърждаването е основно мисловно упражнение, което ние извършваме през целият си живот. Най-грубият пример е зациклил на една мисъл човек. Всеки от нас е виждал луди или донякъде отвеяни хора. Вървите по улицата и срещате човек, който си говори сам, но си повтаря едно и също, непрекъснато. И това се повтаря години наред. Едни и същи думи, едни и същи фрази, едно и също поведение. Без значение какво си е внушил, всеки луд има някаква фикция – че е Тази или Онази велика или Особена личност. Резултата е, че общественото мнение, недопускащо тези фикции, определя място за хората, които се изживяват по такива „неортодоксални” начини. Добре, но какво правим ние самите? Как какво? Англичанинът пие чай точно в пет следобед. Азиатецът яде основно ориз. Българинът обича шопска салата с ракия и т.н. Все еднакви и повторящи се навици и поведение. Ние също имаме нашата си фикция. Но тъй като тя е обтекаема и обществено-приложима, не ни прави никакво впечатление. Естествено, това са само външни белези, абсолютно недостатъчни, за да обхванат цялото многообразие на съществуването. Но вътре в себе си ние сме принципно толкова еднакви, колкото и самите луди. Защо ли? Проследете сами непрекъснатата последователност на мислите си. Няколко дни подред. Ако искате записвайте или запомняйте еднаквите реакции, еднаквите мисли, еднаквите емоции. Ще се очудите, че еднаквостта Преобладава. Тотален пример – футболните запалянковци. Всъщност – които и да са запалянковци. Например – пишещите по форумите като мен. Неизбежно се получава уеднаквяване на протичане на мисленето. Каузата на която служим предопределя правилата на поведение. Каквито и да са те. Да разгледаме един стандартен пример, във който съм сигурен, че всеки би могъл да намери паралели в своето ежедневие. Получили сте голяма сума пари, заради някакъв положен от вас труд или усилие. Както винаги, два са основните типа реакции. Наученият, че „пари при пари отиват” се радва и това, което предопределя бъдещото развитие на ситуацията са мислите му, че получаването на тези пари означава получаване на още и още. Той просто е „свикнал” да е така. Естественно след такъв ход на мислите му, започва спонтанна визуализация на различни начини, чрез което това би могло да се случи. Или пък дори оставянето на нещата да текат на „свободен ход”. И пак да се случат. За разлика от този тип личности, хората с негативно или просто различно мислене, са свикнали да губят парите си. Да губят здравето си. Да губят възможностите си. В главите им, мислите следват естественият за тях ход – "парите винаги/никога не стигат". За начало, те визуализират за какво и как няма да им стигнат тези пари. Получава се един абсолютно обратен ефект – вместо да умножават възможностите си, те ги разделят една на друга: - Не, това няма да стане! Така не става! Няма да се получи! Невъзможно е! Дори и да ги попитате защо съсипват всичко в зародиш, не разбират ли, че биха могли да изиграят картите си по друг начин, те отговарят: - Абе не виждаш ли, че нещата стоят така и така? НЕ СТАВА! Колко си.................? Колко съм.......? Колко сме.........? Започва се едно непрестанно и невъзможно за прекъсване препотвърждаване с мисли, примери и факти. По различни поводи, но таящи в себе си едно и също. Доказване на себе си или на околните, че е невъзможно да се случи нещо друго, освен неуспех. Например: - Ето, знаех си аз, че тези пари ще ми донесат неприятности. Искам да си купя онова нещо, а те не ми стигат. Не стигат за сметките, не стигат за друго. Абе тези пари за нищо не стигат! Или по друг повод: - Ето, шефа не ме цени, колегите ме подиграват, трудно ми е! Не става, живота е много труден. И продължава до безкрайност, препотвърждаването, как няма да стане това, как няма да стане онова, как е Невъзможно да се случи желаното от нас. Мисли, мисли, мисли, коя от коя по оитричащи. Години, изгубени от нас, за да потвърдим КАК няма да се случи желаното от нас. Вместо да го оставим да се случи. Визуализирането в този случай е мощно и пълно, защото човека се е взел много „на сериозно”, за да докаже на Целият свят, че ще стане точно така. По този начин той манипулира материята. Това, за което всички сме се родили, тук, на този свят. Мислите му продължават да повтарят заученото от родителите или пък например от началният си учител – „Не става” – под различни форми, но носещи един и същ заряд – отрицание, негативизъм и така нататък. Получавал съм коментари, по адрес на размислите си, че положението е много черно и ситуацията е непоправима. Как съм бил могъл да бъда толкова глупав, за да не го разбера? Явно съм чааак толкова жизнерадостен Интересното е, че в идентична ситуация, различните хора тълкуват различно самата тази ситуация. Естествено, при такова отношение ситуацията получава различен отенък – в зависимост от краските в палитрата на тълкуващите. Не случайно е казано че на вкус и цвят приятели няма. Съвсем естествено, оцветена в различни цветове, ситуацията поема различен курс на развитие. Препотвърждаването с еднакви мисли , водещо след себе си повторяемо, ново и ново, но едно и също визуализиране, е гаранцията за посоченият от нас курс на развитие. Какво ли ще стане, ако си позволите да поспрете и да послушате тишината между мислите си?
  11. stonetales

    Общочовешко.

    Излишно е да се "хващате" за думи като Русия или руски народ. Смисъла на текста е общочовешки. http://otkrovenia.spiralata.net/articles.php?lng=bg&pg=910 Без коментар.
  12. „Притесненията спират светлината” Това ми бе предадено от един мнооого стар приятел. В самата същност на притесненията е заложена малформацията, влошената или нарушена функция, стесняването и буквалното спиране на бъдещите добри възможности. Не можах да намеря адекватно обяснение на думата притеснение в тълковните речници. Може и да няма такова. Мога само да припомня някои външни характеристики у човека, изпитващ притеснение: Изпотяване, зачервяване, неудобство, дискомфорт, стягане в корема или в гърдите и какви ли още не подобни. Притеснението е следващият от препъни-камъните по пътя, който сами си постиламе. Притесненията са много мощно средство за постигане на нежелани от нас резултати. Те на практика са директни водачи към вкопчването. Казвам ви го от личен опит. За мое съжаление, бях изключително тесен специалист в тази област. И до ден днешен усещам понякога първите сигнали някъде в корема или в гърдите си – едно леко свиване и начало на студена тръпка. Но, за моя радост вече ги отхвърлям веднага и това ми донася моментално облекчение. Съответно и удачният за мен избор. Просто съм се научил да избирам по-доброто, по-приятното за мен разклонение – на момента. Как? Преди години работех докъм един-два през нощта. Бях се поставил в подчинена ситуация – сам, естествено и нощем, прибирайки се, докато краката ми работеха механично, главата ми следваше същият интензитет. Без да се усещам, изпадах в оплакващо се състояние и със пълна всеотдайност и сила разговарях наум с партньорите си в неблагоприятната за мен ситуация. Съзнанието ми прехвърляше и визуализираше всякакви нелепи и неблагоприятни за мен ситуации. Отдавах на негативното визуализиране цялата си сила, карах се с хората, обиждах ги. Изгарях отвътре от срам, обида и нерви. Рисувах съвсем не светло бъдеще. Сам творях и запечатвах непоколебимо вариантите, в които оставах самотен, прецакан и т.н. На практика през цялото време на този тъмничък период бях притеснен, корема ми беше стегнат, нервите опънати и т.н. прекрасни състояния. Е, каквото повикало – такова се обадило! Дали беше интуиция, дали не, дали предусещах или пък Създавах – не мога да дам изчерпателен отговор? Но, в резултат на многото продължителни нощни визуализации, се сбъднаха най-черните и тъмни варианти, които ми минаваха през главата. Останах сам и изчерпан. Близах рани няколко месеца и се замислих. Казах си – Абе, Гоше (без изобщо да обиждам красивото и силно мъжко име Георги), защо бе, пиле, направи така? Какво се беше случило на практика? От целият безкраен букет на бъдещи възожности – и лоши и хубави – с помощтта на притесненията ми - (то си беше многомесечно състояние) – стесних филтъра на избора си единствено до най – неприятното за себе си развитие. От целият безкрай избрах само притеснението, неприятното. Казано по друг начин – светлината в живота ми изчезна. Сам я отклоних. Постепенно, задавайки си все повече въпроси, обвиненията, които хвърлях върху другите се прехвърлиха към мен самия. Беше ли ми виновен някой, че се държах като малоумен тогава? Не! Сам си бях виновен. Истината беше, че избрах притесненията, породени от страха ми, че ще се случи еди какво си. Те ме доведоха до вкопчване и поредица от скандали и разправии. И Това, от което се страхувах се случи – със силата, с която го бях предизвикал. Бях станал на парцал. Празен. Не можех да стоя, не можех да лежа, не можех да спя, не можех да стоя буден. Нищо не можех. Цялата ми сила отиваше да поддържа избраното от самият мен жалко състояние. И когато то се случи се сринах. БЯХ КАТО МЪРТЪВ. И съвсем естествено – умрях завинаги за тези хора и за тези събития. А можех и до ден днешен да остана в това състояние – на самосъжаление и тъмнина. Изключил сам светлината в живота си. Не мога да съм наясно с тоталният механизъм на случването на възнамереното от нас. Но не ми и трябва. Стига ми това, че знам, че механизма работи перфектно. За сметка на това, съм убеден, че всичко на този свят си го причиняваме сами - и лошото и хубавото. Помислете пак върху началото на този пост: „Притесненията спират светлината.” Това буквално означава, че заставайки притеснени на поредния Кръстопът, вие гарантирате на себе си, че ще изберете притеснено, негативно развитие на нещата. Вие буквално дърпате кепенците и оставате на тъмно. Да кажем, че отивате притеснен на бизнес среща. Или пък на среща със избранника на сърцето ви. Какво очаквате? Несъмнено, партньора ви ще усети състоянието ви. Жените имат безупречна интуиция и усещат празнотата в мъжа. Не, че мъжете нямат интуиция. Успелият бизнесмен също усеща празната позиция срещу себе си. В момента, в който пристъпите на преговорите – бизнес или сърдечни – все едно, отсрещният вече знае в себе си, усеща кой стои пред него. В тази връзка – вашите притеснения вече са предначертали изхода от срещата. На практика вие, с поведението си, рисувате пред другия картината на вашия срив. Човека я вижда интуитивно и се възползва от това – какво по-естествено? Е, друг въпрос е ако се усетите и прекъснете притесненията. Или ги спрете в зародиш. Тоест - изоставите губещото и се върнете се на печелившото, за вас, разклонение. Резултатите веднага ще се променят. Самото осъзнаване на истината, че притесненията са губеща позиция ще ви изведе на друго място и време. Място и време, различни от смачканият и губещ мироглед. Просто си помислете, за всичките останали възможности или поне за някои от тях, които с лека ръка отминавате, когато се притеснявате. Не го мислете чак толкова Рано или късно на човек му писва да се притеснява, махва с ръка, откопчва се от губещата позиция, отпуска юздите на намерението и то го отвежда до съкровените му мечти. Пожелавам ви го „Притесненията спират светлината”
  13. stonetales

    Вкопчването

    Всъщност, вкопчването е съвсем пряк начин да не постигнеш това, което желаеш. Директна, здраво стегната юзда, нахлузена на намерението. Представете си волен кон на когото вие слагате юзди и го стягате здраво – дори и да постигне голяма скорост, то ще е за кратко, преди да падне и да умре. Един банален пример е буквалното вкопчване на изоставяният. С вкопчването си той просто форсира ситуацията. Предполагам на всички от нас се е случвало да бъдем „изоставени” или „напуснати” в една или друга ситуация. На първо място седи въпросът – Как точно сме интерпретирали ситуацията, от какъв ъгъл сме гледали на нея? Как сме се чувствали – изоставени и напуснати или освободени? Погледнете на нещата от гледната точка на волният кон. Как мислите, че се чувства той, в момента, в който махнете юздите му? А в момента, в който му ги сложите? Как ще се почувстваме ние, когато действително бъдем оставени? – „на бира” или нещастни? Две са основните разклонения – свободни или нещастни. Нека разгледаме един банален житейски пример от двете противоположни гледни точки. Мъж или жена изоставят партньора си. Изоставяният понякога буквално се вкопчва в „по-силният за момента” – „по-силен” според стандартното, но не винаги действително тълкуване на ситуацията. Помислте сами – преди да изложа мнението си – какво в действителност постига вкопченият? .................? Това, че евентуално ще скъса копче или ръкав от дрехата на другият или ще изкълчи ръката му от дърпане, е най-малкото, което постига. На практика изоставяният толкова силно визуализира картината на „нещастното си и изпълнено с болка” бъдеще, влага такъв огромен потенциал в изграждането и рисуването му, толкова силно мисли или направо го казва – „НЕ ИСКАМ ДА СЕ СЛУЧИ ТОВА или ТОВА или ОНОВА”, че изключително ясно и картинно показва на намерението накъде да го отведе. Със Страшна сила Опъва конецаи Забива пирона в идеалният център на това, което визуализира. Намерението не се интересува от „искам” или „не искам”. То следва визуализацията, която сме му задали. То използва най-прекият път за постигане на целите ни. Същото нещо прави и един изпълнител на някакво задание – гледа да изработи най-точно, най-добре и най-бързо заданието. По разбираеми причини. Какво се случва малко след като наистина сме скъсали копчето или нервите на "напускащият" ни? Представете си, че сте на негово място. Как се чувствате? Неудобство, обида, засилваща се неприязън, отвращение, може би гняв, презрение и още един доста голям спектър от емоции. Как ще реагирате на негово място? Така се чувства и този, който ви изоставя. Така ще реагира и той. Може би и по различен начин, но в пряка зависимост от вашето „увисване” на ръката му, човека или ситуацията ще се опитва да се оттърве от вас. Бил съм и от двете страни – неприятно е и в двата случая. Какво се получава наистина? Вашето ( и моето също) вкопчване, играе ролята на преса, която разрешава по най-перфектният и бърз начин заданието – изоставящият се изнася максимално бързо към обекта на новото си влечение – та било то и спокойствието. Тоест - неговата предварителна визуализация. Изоставеният се доближава максимално бързо до своята Силна визуализация – „нещастното си бъдеще”. И то точно към това, което току що си е избрал. Колкото по-силно съжалява и се вайка, толкова по-бързо пътува неговият влак. Добре, че има свободата да се спре някой ден. Ако се посъбуди и се поогледа. Разбира се – има стотици и хиляди варианти и преплитания. Няма как да ги отразя. А и нямам желание. Да разгледаме сега и другият вариант на развитие – без вкопчване, без преса, без самосъжаления. Някой е решил да поеме по собственият си път. Оставя ме, оставя ви. Дълги години се чудех на собствената си реакция в такива моменти – въпреки, че някои неща или връзки бяха желани от мен. Спонтанната ми реакция – без никакво замисляне беше: - А? Още по-добре! - И аз самият се изненадвах.... Доста след това си дадох обяснение, че въпреки, че нещо ме ядеше отвътре, моменталното откъсване от несбъдването на нещото си, ме е оттървавало – даже и без да предполагам – от усложнения. Доста пъти ми се е случвало да прочета озадачение в очите на отсрещния – почти толкова голямо, колкото и вътре в мен. С горното не коментирам, че съм изряден – и аз се уча от опита си. Та, оставя ви нещото – човек или ситуация. Да кажем – искали сте да идете някъде, или да се случи нещо, пък не е станало. Или пък Аксиния или пък Юлиан си отиват от вас. Сещате ли се, колко очудени и изненадани ще са, ако вие действително не държите на присъствието им. Не на игра – ако успеете на момента да се откъснете, да не се вкопчите, въпреки, че много сте Я искали. Или сте Го искали? Откъснете ли се, вие на първо място спирате да визуализирате онова „нещастното” бъдеще, което би ви се привидяло ако започнете да страдате. А, след привиждането, започва и буйната представа и визуализиране, което води - знаете вече накъде. Откъснете ли се, имате – ТОЕСТ , не имате, вие сам си давате свободата да изберете – АМА каквото ви хрумне. Да – имате свободата, защото визуализацията ви не е заета със „нещастното” бъдеще. Ами с какво е заета – ще попита някой? Със каквото си изберете - Със това ще е заета. Изберете си! Насочете Намерението си накъдето искате. Дали ще е с молитва към Господа, дали ще е със директно възнамеряване, дали ще е под друга някаква форма – има ли значение? Всичките сме на Господа хайванчета Разбирате ли? Вашата реакция, вашето визуализиране, прекъсването или спирането на делничният поток, чието сляпо следване води и до сляп избор, го правите самите вие – Вие избирате от коя страна да бъдете – Изоставен или Свободен. Къде е съдбата сега? Още няколко ежедневни примера: Какво правят онези тъй мили бабинки, седящи на припек до оградата. Докато ръцете им действат или почиват, главите им избират непосредственото им бъдеще. - Ох Яно ма, ма как ме болят ногите ма. - Ох ма Пенкееее – изеде ме таа язва ма. - Ух мари - пък на наш Гошко му умре козата. И тъй нататък и тъй нататък. Седят бабинките и предат нишките на съдбата си. С оплаквания, с визуализации на болки и смърт, с клетви и клюки за нещастия и ужасии. Сравнете ги с една бизнес дама на тяхната възраст и си помислете – кой ги докара, тях всичките, дотам? А кой докара дамата до където е? Съдбата ли? Отговора си е лично ваш. Лично на мен „бабинките” са ми приказен образ, от който се изливат приказки и предания. Но това си е моят избор. Вътре в себе си не клюкаря с тях
  14. stonetales

    Боравене с намерението.

    Основните пречки при ежедневното ползване на намерението са няколко. Нека започнем с липсата на ултимативност. Разбира се, самата дума Ултиматум не поражда приятни реакции в нас. Никой не би желал да бъде поставян в състояние на натиск според разпространеното значение на тази дума. Ето го според Уикипедията: Ултиматум (на латински: ultimatum) — искане, свързано с ограничение на време, принуждаващо към изпълнение, а също така със заплаха за сериозни последствия в случай на неизпълнение. Ултиматума се явява демонстрация на нежелание на каквито и де е преговори. Ултиматуми се използват преди всичко в политиката и предшестват военни действия. Понякога ултиматуми се използват и в личния живот, икономиката, етнически спорове и др. Затова нека надникнем и разберем малко от „ежедневността” и. Би могло да се използва и думата безпрекословност. В разискваният контекст на значението и, обаче, думата ултимативност поставя нещата в състояние на завършеност. Крайност на решението. Какво имам предвид? Да речем, че вие сте гладен. Дали търпите 10 или 50 минути или три дни, накрая ставате и отивате в кухнята, магазина или ресторанта и т.н., поръчвате, пазарувате продукти или просто отваряте хладилника и изваждате маслото и хляба. Няма значение какви точно са действията ви – вие не просто отидохте до хладилника или магазина. Вътре в себе си вие Нямате никакви колебания по въпроса – „Защо ставам и отивам до хладилника?” Няма въпрос! Няма колебание – има само тотално Намерение- Да ям! По същият начин ние се събличаме и лягаме да спим – няма колебания – има непоколебимост – Спи ми се! – Отивам да спя! Тук не коментирам какво и как би могло да ви попречи да се нахраните или да наспите. Става дума единствено за пълната и безапелационна ултимативност на Намерението ви – Правя това, защото така и така! Вие поставяте непроменимо условие (ултиматум) на света, в който живеете и той се движи според това условие. Ще кажете – хайде стига глупости – това са прости неща, защо ни занимаваш с тях? Защото. Всичко наистина е много просто, ако сте сам или пък за момент или по-дълго време разполагате със себе си – свободен сте. Тогава наистина разискваната тема се слива с ежедневието и ултимативността на вашето поведение е част от него. Вие възнамеврявате и то се случва – почти на момента. Но, нека помислим какво се случва, ако не разполагате със себе си и сте зависим в една или друга степен от някого или нещо. Тогава, когато няколко малки препъни камъчета нарушават вашата ултимативност към света, в който живеете. Тогава, когато нещата не се случват на момента – ставам, отивам, правя – а има известно протягане във времето. Тогава, когато има голямо или по-голямо разстояние (и физическо и времево) между възнамеряването и резултата. В наша власт тогава е само манипулирането на намерението(за да опънем конеца точно там, където искаме) – тоест, в наша власт тогава е Акта на Възнамеряване. Да се попитаме какво точно желаем, да си представим, да визуализираме, да възнамерим. Няма как обаче да видим с очите си или да почувстаме с тялото си резултата (на момента), защото нямаме пряк физически контакт с другият край на конеца. Намерението обаче Има пряк контакт. Та нали то е самият конец. Възнамеряването, намерението, имат абсолютно същата сила, както и в случая с хляба и маслото. Те имат еднаква сила - винаги и навсякъде. Но в случая с храненето или купуването на вестника разстоянието ( и физическото и времевото) е много малко и ние имаме сигурността, че ръководим пряко целият театър. По тази причина – в смисъл, че ние знаем, че няма пречки - ултимативността ни е тотална. Дали обаче залагаме същата ултимативност в случаите, в които „си мислим” или избираме да мислим, че има някакви пречки за буквалността на изпълнението? Нека видим. Ще ви дам пак един пресен пример от нашето ежедневие. В случая е с мен. Ще се постарая да детайлизирам малките отсенки, които всъщност са важните и в зависимост от развитието на нашето намерение се превръщат (буквално на на момента) в препъни-камъчета или пък в жалони за желаното от нас протичане на нещата. Отговорих на едно запитване, изпращайки проект по имейл. Работих по него (общо) около ден и осъзнах, че първоначалната ми реакция по време на предварителният разговор – „Няма проблем, даже и варианти ще ви изпратя” – е била прибързана. Въпреки това, бях удовлетворен от крайният резултат(временен, защото би могло да стане още по добре) и реших да отговоря на запитването. Дотук добре, всичко е наред, аз съм спокоен, бавих се няколко дена – но то си беше само за да си придам малко тежест(признавам, но пък от друга страна имах нужда от малко време, за да отлежи идеята в главата ми и да има по-добро развитие)въпреки, че според очакванията на клиента трябваше да се забавя повече от седмица. Но вътрешното усещане ми каза, че за момента не мога да подобря повече проекта и реших да го изпратя, за да може съзнанието ми да остане свободно за работата, която имам у дома. Дотук бях ясен и спокоен. Намерението ми седеше непоклатимо закрепено. Сигурността ми, че „дърпам конците” на целият случай беше непоклатима Неприбързано, спокойно – това има значение, като ще разберете по нататък – сякаш отивам да си намажа филията с масло (това е вътрешното ми усешане в момента на изпращането), сядам, отварям пощата и започвам да пиша имейл. Намерението ми е чисто и ясно, защото по времето, докато работих над проекта се стараех да става все по-добър и настроението ми беше обърнато в посока подобряване. Виждайки, че се получава все по-добре, увереността ми нарастваше, а това спомагаше да хващам все по-верните Кръстопътища по посока на оптималното разрешение. До момента обаче, мислех само за подобряването на проекта и тъй като то, подобряването, се случваше буквално в главата ми, сигурността, че контрола ми е тотален водеше до пълна ултимативност. В резултат, проекта се развиваше все по-добре и по-добре. Самото писане на имейла обаче, насочи мислите ми към това, как ще бъде приет проекта. При самият въпрос „Как?” (изчезна ясното визуализиране на успешният за мен изход, а на негово място се появи неяснота и несигурност) се породиха в главата ми леки съмнения и несигурност в крайният резултат, който желаех. По този начин започнах да избирам разклонения на кръстопътя, които водеха към нежелано от мен развитие. Те от своя страна започнаха да пораждат леки чувства на дискомфорт в мен и в един момент взех да редактирам текста на имейла. Спрях. Замислих се. Замислих се за коментираното в горният абзац. Зачетох внимателно какво точно съм написал. Оказа се, че във изложеният по този начин текст съм заложил „капани”(фрази, изречения) които коментират евентуален отказ или нежелано от мен развитие. Предполагат неща, които не ме вълнуват даже. Видях как буквално аз сам съм си постлал стара, прокъсана черга, вместо удобен и красив , Нов килим. В момента на осъзнаването, започна да се разпада чувството на дискомфорт. На практика, в момента на това осъзнаване, аз се върнах от нежеланото разклонение, което бях „хванал”. Разклонението, което беше: Нежелано от мен Пълно с несигурност Носещо ми негативни усещания Пълна липса на комфорт Внушаващо ми следващи нежелани развития на ситуацията Никаква, ама Никаква ултимативност – само хлъзгавост под краката Редактирах текста на имейла. Всяка фраза и изречение сочеха безпрекословно желаното от мен развитие. Та дори и да не го бях изразил перфектно в текстова форма, самото ми Намерение вече беше Ултиматум. Резултата беше, че моментално изчезнаха изброените по-горе негативни усещания, Замениха ги комфорт и сигурност. Изпратих имейла с удоволствие. Изпратих го обаче от разклонението, което ме водеше по прекият път към целта ми. Какво се случи? Докато пишех проекта си, Намерението ми бе забито пряко в целта. По време на съмненията и колебанията ми, Намерението бе издърпано от целта и бе запокитено (от самият мен) в места, които даже не знаех как изглеждат, но чувствах, че не ми харесват. За момент бях прескочил на разклонение, което води в „нищото” Благодарение на тези интуитивни усещания, се спрях, осъзнах какво съм направил току що и се върнах отново на един от пътищата, които ме водят към целта. И най-важното! Няма абсолютно никакво значение какъв ще е отговора на имейла(още не съм получил такъв). Целта ми ще бъде изпълнена, тъй като аз „хванах”, избрах пътя към желаното от мен. По един или друг начин – едва ли има значение кой точно – желанието ми ще се изпълни! Аз съм казал какво искам. Няма да му преча да се случи. За Вкопчването в Точно определен начин следва............
  15. stonetales

    Дъхът на Господа.

    Поддържащите „оплакването” вероятно са хванали другия път. Той също има своята ценност като осъзнаване на света и на самите тях, но разстоянието от причината до следствието там е повече от огромна. Може някога пак да се срещнем, но дотогава – нека да се занимаем със себе си. Да – техниките, които ви предложих са „трудни”, но трудността им се крие само в първоначалният шок от осъзнаването. Осъзнаването, че не ви предлагам нищо ново под Слънцето. Всъщност всяка една от тях ви е позната – по един или друг начин. Събуждат се стари спомени, изплуват забравени емоции и състояния. Във всички случаи интересът да си „спомним” тези науж нови техники ни е задълбал отвътре. Те са общочовешки и се практикуват от много хора по света – независимо от повода, който ги е довел до тях. Нека продължим нататък с поредните „препъни камъчета” Стъпили сме с крака на новата, избрана от нас пътека. Направили сме го с помощта на визуализацията и свободния си избор, подпомогнати от осъзнаването на тези и други истини. Но какво действително ни е накарало да поемем точно тази посока? Мисълта, че сме единствените избрани за този път или съкровното желание да постигнем нещо? Каква е тази сила, която ни насочи точно натам – пак ли опряхме до безсъзнателно подчинение на нещо по-силно от нас или просто посочихме с пръст в тъмното? Прост и ясен отговор – Намерението. Нека се върнем на онзи прословут разговор, в който бъдещият клиент се обажда или намира под някаква форма бъдещият изпълнител. Този път „ просто за забавление” обекта на разговора не е скучната тухлена стена, а нещо, което се харесва и на двамата. Изберете сами какво да е то. Тъй като буквално ми предстои тези дни - аз избирам една красива външна чешма – такива, каквито отдавна имах Намерението да правя в Странджата – леко безводна планина. На практика тази вече ще е втората. Какво кара клиента да търси изпълнител? Неговото Намерение да има това, което му е на сърце. Какво кара изпълнителят да иска да прави тези неща, които са в сърцето на клиента? Това, че неговото Намерение е да прави такива неща с ръцете си. Той има Намерение да се занимава с правенето на такива неща. Другият пък има Намерение да притежава същите или подобни неща. Всеки човек има Намерение. Всеки човек на тази земя има Намерение. Да манипулира материята – по един или друг начин – та било понякога и чрез бездействие. Тъй като няма как да се каже какво точно е намерението и как точно действа то, ще дам няколко примера, които ще ви доближат до значението на тази сила. Много лесно бих могъл да напиша няколко премъдри лафа, които ще ме направят само смешен, но и те ще бъдат само приблизителни. Затова отново ще ползвам личният си опит. Според мен в многото си прераждания (според някои религии) или в единственият си живот на тази земя(според други) човеците се учат да осъзнават начините за манипулиране на материята с помощта на Намерението. Когато дечко иска да бъде някакъв - (космонавт, лекар, пътешественик) - то той възнамерява да го направи. Докато Намерението му остане непоколебимо, то това му искане, тази мечта ще се изпълнява. Оттегли ли намерението си от тази мечта – край. Дори и да е стигнал донякъде, всичко пропада. Когато възрастен и опитен човек поиска да направи нещо за света или за себе си, то той го възнамерява. По същият начин – докато намерението му поддържа тази мечта – тя се осъществява – независимо от всичко. Оттегли ли се намерението – край. За яснота – визуализирането е само „инструмент”. То ни „рисува”, осветява вариантите, които могат да бъдат извадени от нас, от тъмата на непроявеното. Намерението е ясното забиване на пирона. Удара в десетката. Дали с чук, тесла, камък, тежест или ръка – пирона е забит. Дали със стрела, пушка, хвърлен камък, прашка, оръдие или харпун – десетката е уцелена. Намерението би могло да бъде оприличено на ясното желание, поставената цел, безумната мечта – но всичките те са само описания или образи. Намерението е самата сила на сбъдването. Би могло също така да бъде оприличено на така използваният в строителството конец или по късият му вариант – мастара. Изкопа за основите на сградата е направен. Майсторите опъват вездесъщият конец и забиват колчетата – оттук до там ще има стена. Оттук – натам ще завие или скоси и т.н. Оттук – дотам. По Най-краткият път. Така действа Намерението. Понякога най-късият, най-краткият път отнема години. Понякога месеци или дни. В единия край на конеца сме ние – призовали сме Намерението да ни отведе до другият му край. Някой иска да направи воден двигател. Следват месеци или години визуализации и търсения. Но вездесъщата сила на Намерението го води до самият край – и хоп – двигателят е готов. Както сами можете да се убедите, намирайки го в Интернет. Подобно дъхът на Господа – силата, която Той е вдъхнал в парчето глина (според Библията) и е Създал човека, Намерението дава живот на всичко около нас. Прабългарската дума за тази сила - Дъхът на Господа - е Оренда. За пречките при използването на тази сила следва......
×