dim

В тестовете за творческо мислене имаше една задачка: "Посочете 20 необичайни приложения на една тухла". И творческите напъни започваха. Тухлата може да се ползва като котва за малка лодка, като тебешир, преспапие, саксия, чук за орехи, или като възглавница по време на коледни пости. Има и други приложения, които са в общи линии забранени от светските и свещените закони. Например, дамите могат да носят тухла в дамската си чанта с цел самоотбрана, а йогите могат да я завържат с конец за тавана (като дамоклев меч), и като медитират под тухлата, те ще придобият търпение и доверие спрямо производителите на конци. А може и да си купиш лаптоп, да го сложиш до блока си, да се качиш на последния етаж и да пуснеш тухлата върху него; ако улучиш, значи си точен, хладнокръвен и не си скръндза, ако ли не - печелиш нов лаптоп. За разлика от тухлата, има други неща, които намират доста по-широко приложение: колелото, въжето, огънят, ножът, пластмасите, дървото, компютрите (софтуера) и др. А представете си колко трилиона приложения и превъплъщения може да има самата човешка мисъл? Какво ли е в крайна сметка предназначението на човека, и по-конкретно на човешкото съзнание и въображение? Какви ли видения и опасения са проблясвали в съзнанието на Бога, когато Той е сътворявал човека? Едно от виденията може би е било: човекът ще бъде свобода, абсолютна свобода, или пък творчество, невъобразимо творчество. Така например, за разлика от човека, животните са изцяло ограничени в рамките на своя биологичен свят. Те са в затвора на Натурата (Природата): храна, размножаване, мързелуване. Невъзможно е животните да станат учени, архитекти, поети, художници, изобретатели, философи. Хилядите науки, изкуства и религии са напълно безинтересни, непонятни и безсмислени от гледна точка на животинската психика. Единствено човекът е абсолютно свободен Бого-подобен творец; той е в Натурата, но и в Културата; той е едновременно в два свята: светът на физиката (отсамното) и светът на метафизиката (отвъдното). Животното е частично подобие на Бога, а човекът е пълно подобие на Бога. Животното е по-скоро любимата играчка на Бога, а човекът е син ("наследник на имотите") на Бога. И така, едно от трилионите предназначения на човека е да пише или да чете стихчета като това на Шекспир: "Щастливият приятели не ще, но ни за миг не ще му липсват те; нещастният ги дири тук и там, но колкото по дири, по е сам…" ("Хамлет", превод - Валери Петров)

Ябълката узрява и сама пада на земята. Бог не е дал крака на ябълковото дърво и то не може да бяга от хората, които късат ябълки. Главата (или бутчето) на агнето не узрява и не пада сама на земята. Бог е дал крака на агнето и то може да бяга от хората, които искат да отделят главата му (при коленето). Самата структура и телеология на растенията ни показва, че те са замислени от Бог като храна. А така пише и в Библията, в Битие 1 глава, 29 стих: "И Бог рече: Вижте, давам ви всяка семеносна трева, която е по лицето на цялата земя и всяко дърво, което има в себе си плод на семеносно дърво; те ще ви бъдат за храна." Бог едва ли би обвързал процеса "падане на узряла ябълка" с някаква болка.

Христос ни учи да обичаме безусловно всички, и особено онези, които ни мразят. Матей 5 глава: 43. Слушали сте, че бе казано: "обичай ближния си, и мрази врага си". 44. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, 45. за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. 　 НО ЗАЩО трябва да съм милостив и добронамерен към онзи, който несправедливо ме мрази? 1) Защото омразата (враждебността) винаги е породена от някаква слабост, от някакво невежество или страх. Този, който ме мрази, е всъщност временно заслепен, безсилен или уплашен. Със сигурност той не е ведър, силен и спокоен. Ето защо той заслужава състрадание и безусловно приемане. 2) Защото искам да заприличам на моя Отец Небесен: искам да ставам все по-силен, а не сприхав и нестабилен, искам да ми е леко, ведро и свободно, а не да зациклям безкрайно в гневни и безполезни мисли. Защото Христос ме приканва да се опитам да приема и да обикна безусловно всички: и приятните, и неприятните човеци. Защото всички ние сме били доста по-малко приятни в миналото; и тогава мнозина са били милостиви към нас. А и Буда ни учи, че омразата се измива с любов, а не с омраза. Само чрез безусловна любов може да спре безкрайния цикъл на отмъщенията между две враждуващи страни. Фразата "окончателно отмъщение" е оксиморон. 3) Трябва да съм търпелив и милостив към врага си, просто защото Бог му е дал правото да мисли свободно. Точка. Той има право да си мисли, че заслужавам омраза. Той има право да си мисли, каквото си поиска. Аз съм абсолютно безпомощен да променя мислите му насила. Той няма да спре да ме мрази, ако му дам огромна сума пари или ако го накажа физически. Ако има някакъв шанс да променя мислите му, то това е чрез мекотата на любовта. 4) Защото вярвам, че всички ние сме равноценни деца на Бога. А това означава, че моят враг временно е неспособен да прояви своя Божествен потенциал. Но аз вярвам, че рано или късно този многоцветен потенциал ще изгрее зад облаците на мрачните емоции. 　 Матей 5 глава: 38. Слушали сте, че бе казано: "око за око, и зъб за зъб". 39. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. 40. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. 41. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. 　 Трябва да обърна другата буза, защото онзи, който ме удря, всъщност удря само себе си. Той не може да докосне същността ми. Но трябва да обърна другата буза със спокойствие, разбиране и състрадание. Ако обърна бузата си с гняв или презрение, аз също ще бъда омърсен и заразен от озлобеността на моя враг. ----------------------- NB: Да обичаш врага си не означава да се превърнеш в парцал и да стоиш там, където той те унижава отново и отново. Трябва да обичаме ВСИЧКИ, т.е. и себе си! Преди всичко себе си! Ако обичахме безусловно Божественото в човека, щяхме да обичаме и серийните убийци. Нямаше да се радваме, че ги унижават в днешните ужасни затвори, а щяхме да създадем красиви и обширни нео-затвори, пълни с прекрасни паркове и езера, с резервати с диви животинки, библиотеки, художествени ателиета и т.н. Днешните затвори само затвърждават омразата на тези клетници. Омразата може да се измие само с дълготърпелива любов, а не с омраза. 　

Чрез себепознанието имам пряк и неограничен достъп до едно единствено парче от Големия Пъзел. Това парче е моята уникална душа, която е хем своеобразна и различна от всяка друга душа, хем е подобна и равноценна на душите на калинките и мъдреците. Това парче-душа е хем неповторимо и незаменимо, (т.е. без него Пъзелът е незавършен и леко накуцващ), хем е образ и подобие на Бога, и на душите на комшиите. Истинското себепознание започва там, където са нужни смелост, твърдост и безпристрастност, за да можеш да видиш и да признаеш грешките си. С други думи, нужно е да си поне малко безмилостен спрямо себе си. Истинското себепознание завършва там, където са нужни милост, мекота и търпение спрямо себе си, защото грешките ни са полезни светлинки по пътя. За да е адекватен и полезен за ранените на фронта, лекарят трябва да допусне в съзнанието си както милостта и състраданието, така и липсата им.

В отвъдното нямаме нужда от вяра. Там Бог и безметежността са видими и осезаеми. Но тук на земята сред страха и омразата ни е нужна смелостта на вярата. Дори когато всичко в живота ни изглежда безнадеждно, вярата тихо и ведро ни изправя на крака с думите: "Спокойно! Пак всичко ще се оправи! Просто вярвай!" Вярата е способност да си хладнокръвен, дори когато си изправен на ръба. Вярата е смелост.

Един истински джентълмен никога не би си позволил да досажда и да пречи на една жена, която пренася торба с цимент...

Вероятно сте чували за Ник Вуйчич. Един могъщ човек, който се е родил без ръце и крака. Когато е бил на 8 години Ник Вуйчич е искал да сложи край на живота си, но след известно време той успява да преодолее горчивината си. Днес Ник Вуйчич е изумително силен дух. В този клип Ник представя себе си: http://www.vbox7.com/play:4679cadd А ето и част от ежедневието му: http://www.vbox7.com/play:5f147b9a Това е статията в Уикипедия, а тук е неговият официален сайт.

Според мен има фундаментална разлика между мотивирането чрез вдъхновение и мотивирането чрез наказания и награди. Мотивирането чрез наказания и награди е предназначено за не съвсем зрели, не съвсем свободни и не съвсем адекватни индивиди. Например, буйните коне, „хиперактивните” деца, престъпниците или агресивните психично болни трябва (за съжаление) да бъдат усмирявани насила, за да не наранят другите или себе си. Същевременно те могат да бъдат изкушавани и манипулирани с награди (моркови). Свободният, зрял и адекватен човек не може да бъде уплашен от наказания или да бъде изкушен от награди. Той се е подготвил да загуби всичко (когато се наложи или когато има значима кауза); и е готов да не иска нищо (ако се наложи). Той може да бъде вдъхновен и свободно, и доброволно да последва някого: например някой художник, или Христос, или някоя тиха и отдадена на семейството си баба. Световните медии се опитват да ни сугестират с идеята, че 90% от хората са не съвсем зрели, не съвсем свободни и не съвсем адекватни индивиди. Не съм съгласен. Аз вярвам, че огромното мнозинство от човеците са в действителност зрели, свободни и мъдри личности. Но има една малка подробност, те са нормални хора в ненормални обстоятелства! Те са били нормални деца, които са попаднали (или са били изпратени съвсем целенасочено от добронамерения Бог) на планетата, на която има смърт и омраза, на планетата, носеща безобидното име „Шок и ужас”. Затова се опитвам да разбера и да приема дори онези, които се изкушават от дребни награди или се плашат от дребни наказания. Само Бог знае, защо те се плашат (и изкушават) от дреболии; не знам нищо за тяхната най-дълбока същност и не мога да си позволя да ги съдя. Те са мои братя, които се страхуват от нещата, от които и аз се страхувах в миналото; сега аз се страхувам от други неща. Хората са съвършени деца на Бога (Йоан 1:12). Те са уплашени Великани, които рано или късно ще се събудят.

Описваш зрелостта като способност за саможертва. Думите на Левски, че ако изгуби себе си, губи само той, а ако спечели, печели цял народ е хубав пример. Само се питам, има ли в нашите времена нещо което да си заслужава да умреш? ... Щом го е имало тогава, има го и сега. Това, за което е умрял Левски е извън времето и пространството, т.е. независимо е от епохата, мястото и условията на живот. При определени обстоятелства всеки сам решава дали е готов и дали е смислено да рискува живота си заради някаква кауза; или пък решава направо да жертва живота си. Винаги е имало и ще има каузи, които са по-ценни от дълголетието на едно човешко тяло. Така мислят не само мнозина вярващи в отвъдното, но и мнозина атеисти. Отговорих на този въпрос в предходния си пост за трите степени на страха.

Пълна липса на страх Последствията ще са съвсем различни при различните хора. Общо взето, когато човек е в състояние да преодолее страховете си, той е в състояние и сам да преценя правилно ситуациите. Да приемем условно, че има 3 степени на страх: 100%, 40% и 10%. При една и съща (сериозна) заплаха различните хора изпадат в една от тези 3 степени на страх. - Какво ще се случи, ако сме завладяни от огромен, 100%-ов страх? Ще изпаднем в див ужас, превъзбуда и пълна неадекватност. Изобщо няма да сме хладнокръвни, свободни и отговорни за делата си. Изобщо няма да сме готови да губим. Със сигурност ще сме неспособни да се погрижим за другите и за себе си. - Какво ще се случи, ако сме завладяни от умерен, 40%-ов страх? За известно време ще сме в стрес или паника, но бързо ще станем адекватни. В голяма степен ще сме хладнокръвни, свободни, отговорни за постъпките си и готови да губим. Ще сме достатъчно способни да мислим и да се погрижим за другите и за себе си. - Какво ще се случи, ако сме завладяни от лек, 10%-ов страх? Ще сме напълно подготвени от своя минал опит и няма да изпаднем в паника и колебания; ще сме адекватни. Ще бъдем хладнокръвни, свободни и отговорни за делата си. Вече ще сме готови да загубим всичко, ако се наложи; и ще сме почти безстрашни. Ще сме способни да помогнем на другите и на себе си. NB: Според мен „пълна липса на страх” означава да успееш да намалиш страховете си до 10%. Струва ми се, че това е пределът, до който могат да стигнат човешките същества.

За ползата от страховете и тяхното преодоляване. За атеиста страховете са добра възможност да изпита и да усъвършенства себе си. Възможност, предоставена от сляпата и случайна игра на природните сили, които (според него) са създали живите същества. За теиста, не вярващ в прераждането, страховете са практически уроци и изпитания, допуснати от един добронамерен Бог, Който е създател на орхидеите, пауните и пеперудите. За теиста, вярващ в прераждането, страховете са практически уроци и изпитания, които в отвъдното всеки сам планира за своето предстоящо прераждане. Разбира се, когато се роди на земята човек не подозира, че сам е планирал изпитанията си; и това е главна част от плана. Много често в планирането участва и добронамереният Бог. Като че ли, тази планета е девически колеж по туризъм към екзотичните региони на смелостта.

Според мен има фундаментална разлика между мотивирането чрез вдъхновение и мотивирането чрез наказания и награди. Мотивирането чрез наказания и награди е предназначено за не съвсем зрели, не съвсем свободни и не съвсем адекватни индивиди. Например, буйните коне, „хиперактивните” деца, престъпниците или агресивните психично болни трябва (за съжаление) да бъдат усмирявани насила, за да не наранят другите или себе си. Същевременно те могат да бъдат изкушавани и манипулирани с награди (моркови). Свободният, зрял и адекватен човек не може да бъде уплашен от наказания или да бъде изкушен от награди. Той се е подготвил да загуби всичко (когато се наложи или когато има значима кауза); и е готов да не иска нищо (ако се наложи). Той може да бъде вдъхновен и свободно, и доброволно да последва някого: например някой художник, или Христос, или някоя тиха и отдадена на семейството си баба.

Как да преодолеем страховете си? За да преодолеем нашите страхове, първо трябва да ги приемем, а не да се борим с тях или да ги ненавиждаме. Страхът е нормална емоционална реакция. Ако сме силни и спокойни, той идва и си отива. Но ако се борим с него, ние го удължаваме и усилваме. (Тази идея на англ. език звучи така: „What you resist, persists.”) Неизбежно и съвсем човешко е понякога да се страхуваме. В тези ситуации не бива да сме немилостиви към себе си. Не бива да се самообвиняваме, че сме допуснали страха в съзнанието си. Боязливата и уязвима човешка душа може да бъде излекувана само чрез състрадание, разбиране и приемане. За да преодолеем страха си, трябва да си простим, че сме допуснали да се страхуваме. В крайна сметка трябва да се приемем, да се сприятелим със страховете си и да заобичаме себе си и живота си. П.П. На въпроса „Как да преодолеем страхoвете си?” Орлин Баев е дал множество задълбочени и работещи решения в подфорума „Психотерапия онлайн” и в личния си сайт.

Вероятно си спомняте, че през август 2005 г. ураганът Катрина потопи 80% от Ню Орлиънс под водата. Тогава в града настанала анархия, нямало действаща полиция и се появили от една страна въоръжени мародери и изнасилвачи, а от друга - защитници на жертвите. И двете групи са можели свободно да избират как да се държат в тази анархия. Те са били абсолютно свободни, т.е. действали са без страх от евентуално наказание или съдебно преследване. Тези събития са синтез на цялата човешка история. Има хора, които спазват законите само поради страх от евентуално наказание. Те всъщност жадуват да нарушават законите, за да задоволят егоистичните си цели. Има хора, които жадуват да спазват законите, но не поради някакъв страх, а защото копнеят за ред и спокойствие. Копнеят да са част от решението, а не от проблема. Има и трети, които се колебаят и се чудят към коя от горните две групи да се присъединят. Преди идването на Христос, хората са спазвали законите предимно поради страх от наказание. А същността на посланието на Христос е: „Обичай ближните си и никога няма да ти хрумне да ги нараниш, т.е. няма да ти хрумне да нарушаваш законите. Обичай дори и врага си, защото той е просто уплашен и объркан човек. Агресията му е признак на слабост и страх.” Последователите на Христос спазват законите не поради страх, а поради любов и състрадание към всички хора.

Приемам и мнението на granat1, барабар с мнението на Барбара. Уви, човекът е вечно недоволен и уплашен егоцентрик. Той все не успява да се хареса, да се приеме, да започне да се уважава такъв какъвто е. Мъжът се страхува от мнението на другите и затова е вечно недоволен от жената до себе си - от нейната външност и от нейното поведение. Жената се страхува от мнението на другите (и на мъжа си) и е склонна да се поддаде на натиска на тълпата (дирижиран и тиражиран от медиите) и започва да ИЗСЛЕДВА всеки квадратен сантиметър от тялото си и от поведението си. Накрая в умопомрачение тя се подлага и под ножа на хирурга и/или психиатъра... Но нейният мъж си остава все така неугодяем негодяй... В крайна сметка, човекът не иска да знае какво дават по телевизията, той все иска да знае какво друго дават по телевизията. Странно е, че мнозина се прекланят пред всезнанието на Бога и харесват Неговите по-низши творения - растенията и животните, но пък не харесват Неговите шедьоври - себе си и другите човеци.

Не че искам да споря, но и от тази теза не ми се ще да се откажа без бой... Уви, почти всеки мъж си мисли, че жените са "прочетена книга". А какво казва е друга работа. Уви, и почти всяка жена си мисли същото за мъжете... (Убедил съм се от своя емпиричен опит.) Слепотата на предразсъдъците ни е толкова долкова дълбоко вкоренена в нас, че дори здравите шамари и неудачи в живота ни са недостатъчни, за да ни излекуват... Привет, Кристияне! Ако наистина вярваш, че си един от най-неумните хора (в което не само Станимир се съмнява), значи си от изключенията... Но затова съм се застраховал с думата почти. Написал съм: "Почти всеки смята себе си за един от най-умните хора, които познава; и се затруднява да посочи дори двама свои познати, които са по-умни от самия него!" Но дори и aко съвсем сериозно вярваш в това, като че ли пак се оказваш включен в състезание, което не е за най-умните, а за най-неумните хора. Аз самият се опитвах да избегна горните две състезания, като се включих в едно трето - състезанието за "най-средно умен човек" !!!! Докато накрая проумях, че сякаш най-добре е да излезем от състезанията и да влезем в категорията "Забравилият за себе си човек"... (По тази тема тук има едно много ценно видео от Ники_)

П.П. А това, дето съм направила синичко, много ме учуди - наистина ли е така? Странно - не съм забелязала. И ... в какво отношение по-умен? Щото за мен хората в дадено отношение може да са по-умни, а в друго - по-глупави. А ако е така, обяснява много неща. Не се отказвам от тезата си, дори да ме заплашва съд. Например, един полицай би се доверил на хирург, ако му се наложи сърдечна операция, и на водопроводчик, ако му се наложи ремонт на ВиК тръбите. Но същевременно дълбоко в себе си полицаят е убеден, че е по-умен и по-вещ от другите в един по-общ житейски план. Той знае най-добре: - Кое е най-важно в живота? (Знае вярната йерархия на ценностите.) - Каква е същността на жените/мъжете? Какво е мястото на науката, религията и т.н. в човешкото познание? - Каква е най-добрата житейска философия/стратегия? Кой е най-полезният и правилният подход към живота? Струва ми се, че това, което написах за полицая, е също толкова валидно за водопроводчика, за хирурга и за (почти) всеки човек. Общо взето (почти) всеки си мисли: "Може и да мога да свиря на пиано... Откъде да знам, не съм пробвал..."

На въпроса: "Да правим ли непоискано добро?" съм отговорил в една друга тема, където е зададен сходен въпрос от Донка...

Да се намесвам или да не се намесвам? Това е въпросът. Да вземем за пример дадена ситуация, в която виждам, че някой човек (независимо на 14 или на 50 години) допуска постоянно една и съща грешка, и аз си задавам следните въпроси: - Да се намеся ли със съвет или дори само с намек? - Да не би дори намекът да се окаже досаждане и насилие от моя страна? (Но пък ме дразни фактът, че този човек повтаря постоянно една и съща грешка...!!!!!) - Дали този човек ще ме чуе и разбере? А и ако ме разбере, дали ще опита да започне да се променя? Има ли изобщо смисъл да си отварям устата? Хиляди заплетени житейски казуси са били разплитани чрез молитвата на Св. Франциск: "Господи, дай ми Смирение да приема това, което не мога да променя, Смелост да променя това, което мога и Мъдрост да разгранича едното от другото." И така, горепосочената ситуация може да е непроменима (безнадеждна) или променима (вдъхваща някаква надежда). Ситуацията е безнадеждна, ако аз съм напълно убеден, че съм прав, но другият човек от своя страна също е напълно убеден, че е прав. Тогава е важно да не започна да му досаждам със съвети, идеи и наставления!!! Защото "насила хубост не става". (В крайна сметка, всеки всякога е готов да спори, именно защото вярва, че той е най-прав!!! Почти всеки смята себе си за един от най-умните хора, които познава; и се затруднява да посочи дори двама свои познати, които са по-умни от самия него!) И обратно, в ситуацията има надежда, ако другият е готов да ме изслуша, ако е готов да започне да се променя. (За съжаление, малцина са готови да видят грешките си и още по-малко са тези, които са готови да променят свои дългогодишни навици.) Съгласен съм. Човек трябва да излъчва енергията на спокойствието и решението; и ако някой се нуждае от нея - добре, ако ли не - пак добре. Той трябва да е готов да помага, но само ако някой ПОИСКА помощта му.

Съгласен съм с Ники, че спорът е едно от многото екстремни занимания, на които се отдаваме, за да приглушим нашите страхове. А най-големите човешки страхове са два: страхът от смъртта и страхът от мнението на другите. Чрез спорът (и другите екстремни занимания) искаме да избягаме от дългите часове тишина и уединение, защото там в безмълвието можем да срещнем най-големите си страхове... Паскал пише: "Цялото нещастие на хората се дължи само на това, че са неспособни да останат спокойно в стаята си." ("Мисли", No 139).

Бориславил написа:

Приемам, че понятието спор обозначава онези превъзбудени дебати, които често прерастват в кавги. В този смисъл, разграничителната линия между споделянето и спора е долу-горе следната: Споделящият сътворява около себе си едно спокойно море на търпение, откритост и приемане на другите. Спорещият създава едно развълнувано море на нетърпение, дебнене и неприемане. Споделящият търси братството между равни, но различни и уникални личности. Спорещият търси неравенството между братята, т.е. кой е по-по-най-големият или по-по-най-умният брат. Споделящият успява да види и да признае грешките си, както и да подмине грешките на другия като нещо маловажно. Спорещият не успява да види своите грешки, но твърде лесно забелязва чуждите грешки и с неприкрита наслада и настървение се вкопчва в тях...

Здравейте! Съгласен съм с Бориславил. Според мен спорът е неспокойно търсене на различия; той е търсене на състезание и превъзходство. А споделянето е спокойно търсене на общото и опит за разбиране и приемане на различията. Има един почти-силогизъм: Почти всеки разговор води до спор. Почти всеки спор е безсмислен. Следователно почти всеки разговор е безсмислен. P.S. Както е казал един неизвестен (за мен) мислител: "Благословени са онези, които нямат какво да кажат и въпреки това мълчат."