Jump to content
Порталът към съзнателен живот

gabriella

Участници
  • Общо Съдържание

    5
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  1. Хеей,Благодаря ти! Това беше мило! Благодаря Ви на всички
  2. Благодаря Ви за отговорите! Ще послушам съветите Ви и ще се постарая по-скоро да откия своята принадлежност.Там където се чувствам добре,областта,в която се чувствам силна -там май ще да е моето място-въпрос на време е да го открия.
  3. Ами относно огъня в картината-овен съм!А за целта,ще стискам зъби и право напред пък ще видим до къде ще се стигне,дай боже малко повече упоритост от моя страна,малко повече търпение и се надявам да се справя.Може би,тогава всичко ще си дойде на мястото.Благодаря много за съвета
  4. Благодаря ти,за бързия и искрен отговор. Благодаря ти и за милите думи и за подкрепата.
  5. здравейте! Не знам как да започна,защото моят "проблем" сякаш ми се струва прекалено блед и семпъл на фона на сериозните проблеми,които тук обсъждате,но това Вие ще кажете.Може би имам нуждата от прост съвет,или нуждата да споделя с някой и той да ме разбере.На моменти се чувствам самотна,неразбрана,нежелана,отхвърлена от приятелите ми,от близките ми (дори понякога от семейството ми).Не знам как да постъпя и единственото,което правя е да плача,да плача докато не мога повече,докато заспя.Нямам нужната мотивация и подкрепа от страна на близките ми.Държа да отбележа,че съм адски непостоянна и много импулсивна и за да се занимавам с нещо ми трябва доста сериозна мотивация,както се казва "лесно се паля и бързо угасвам" ... Баща ми е спортист и още от малка ме учеше колко важно е човек да бъде поддържан,в добро здраве и т.н.,а и нали спорта е здравословен-е от мен така и не излезе спортистка...занимавах се и с хандбал,и с волейбол последно се бях вманиачила на тема фитнес,но много бързо се отказах ..може би година по -късно реших,че и фитнеса не е за мен и от там дойде и разочарованието на баща ми (не ми е казвал директно,че е разочарован от мен ,но по реакцията му и по отношението му към мен го забелязах).В училище бях отличничка,печелех конкурси и карах родителите ми да се гордеят с мен.Но сега не е така..с времето сякаш се отчуждихме,Още уча,но все по-често се замислям и за бъдещето ми като професионална насока.Липсва ми усмивката на родителите ми,когато им покажа,че ги обичам. Не ги обвинявам,мисля,че вината е изцяло моя.За всичко обвинявам изцяло себе си и винаги търся грешката в мен.Трудно ми е да опиша отношенията с приятелите ми...сякаш се разбирам по-добре с момчетата.Приятелки имам, но сякаш са по-скоро добри познати,нямам им достатъчно доверие за да споделя някои по-лични неща.Объркана съм и не знам как да продължа...Преди 8 години загубих най-близкия ми човек-дядо.От всички хора в живота ми с него се разбирах най-добре,обичах го страшно много,но така и не му го казах преди да си отиде от този свят и това ми тежи много.Сега се чувствам самотна и неразбрана.Имам желание за постигане на дадена цел,но искам някой да повярва в мен.Имам нужда от малко подркепа от страна на близките ми,а дори не знам как да им го покажа. Извинявам се,че написаното от мен е толкова хаотично,надявам се да ме разберете.
×