valemi

Здравейте! Aз съм сестра на едно от момчетата в Православният Център за обгрижване на наркозависими към църквата в кв. Аспарухово-Варна. Искам да Ви разкажа за нас. Обикновено не ми липсват думи, но сега като че ли съм на изпит-мисля,пиша,трия-но най добрият начин да излезем от тунела е да минем през него...Свеща нищо не губи, дори когато от нейният пламък се запалва друга свещ-нали така? Братчето ми беше много лъчезарно, палаво дете.Майка ми го роди на 45 год. от вторият си съпруг. Аз бях на 17,сестра ми на 24 год. Той се появи в живота ни и беше хубаво, да си имаме малко братле. Не сме го глезили,но го обожавахме. Годините минаваха,аз се омъжих и два месеца по-късно бащата на брат ми катастрофира и 2 седмици след инцидента почина от травмите си. Никой от нас по-възрастните(предполага се че трябваше да сме и разумни) не се замисли за това какво става в сърцето на 10 годишното тогава хлапе. Майка ни се затвори в мъката си, аз трябваше да продължа да бъда съпруга на човек в инвалидна количка, сестра ми като самотна майка се прибра с детето си , а брат ни си остана със загубата и самотата на която беше обречен. Понякога се питам,какво ли би станало,ако всичко това не се беше случило, дали животът му би протекъл другояче? Толкова много въпроси от тогава... И толкова много вина с която живея. Както и да е, продължихме някак си и така допреди две години.Имах чувството, че ще откача,че няма да издържа, не предполагах колко съм силна и как, ако дотогава бях правила необходимото сега ще трябва да направя невъзможното... Плачех,проклинах всеки и всичко.Питах се само за кого да плача и на кого съм по нужна-дано никога никой да не е изправен пред избора,пред който бях аз тогава. Една вечер, малко преди Коледа на 2008 год.се обади сестра ми и в единственият на света,само неин стил ми каза, че е с рак на гърдата, много агресивен, в напреднал стадий и че се налага радикално отстраняване-до кокал... Помоли ме да съм силна и ме накара да обещая, че няма да кажа на майка (тя не знае и до днес)... Няколко дни ходех, като луда и не исках да го приема, не можеше Господ да е толкова жесток, не исках да се примиря-наложи се! Нямаше изход, нямаше алтернатива, нямаше дори с кого да споделя страха и мъката си. Мислех, че от това по-лошо не може да стане... Изморила се бях-от театъра пред майка, от това да съм силна. Изморила се бях да ме е страх. Но, продължавах, трябваше да продължа да съществувам някак, да живея ми беше много трудно... Отделно от това, майка не преставаше да ми се обажда и да се оплаква, че все не стигат парите, че брат ми е странен, че съседа и под нея не си плащал сметките за асансора, за чистачка и осветление на стълбището... Обхващаше ме злоба, какви дертове си има жената. Държах се гадно и все и се карах(за което после се чувствах много виновна)-но не можех да и кажа за кака, не можех да го изкрещя, както ми се искаше... И така кака бе оперирана. Не ми разреши да отида, не искаше-карахме се, плачехме и се смеехме по телефона само. Започна химиотерапиите. От солидарност към нея (знам че сега звучи нелепо,глупаво и смешно на много от вас...) отидох и отрязох дългата си до дупето коса. Направих си "Кристина Патрашкова-Look". Какво друго можех да направя, хора? Ако можех, бих и отнела страданието, болката и страха от неизвестното, от неизбежното. Дните минаваха, аз се научих да живея така до деня (беше мрачен януарски ден на 2009г.) в който помислих, че губя за пореден път почва под краката си. Обади ми се майка-плачеше, помоли веднага да отида при нея. Нямаше как, излъгах на работа и тръгнах. Заварих нея ни жива ни умряла, а брат ми- в абстиненция... Тогава още не познавах дори значението на тази дума. Оказа се че не съм познавала и брат ми. Покрай всичките ни неприятности, бях забравила да му обръщам внимание, бях забравила за него-ако разбирате какво искам да кажа... Не бях обърнала внимание, че стаята му е почти празна-всичко по-ценно беше изчезнало, беше занемарил външният си вид и беше отслабнал страшно много. Беше друг човек, отдал се беше на хероина. С него се чувстваше актуален, обичан, значим... Няма да Ви занимавам с подробности. Ада не може да бъде описан с думи. Станах зависима от зависимия. И тръгнах по пътя, по който минават всички близки на наркозависимия. Полиция, Психиатри, лично разследване: как, кога,с кого. На бял свят изскачаха все по-гадни неща. Но продължавах да се боря, трябваше да го опазя от самият него, да го откопча от лапите на наркотика. Не можех да го загубя, за миг дори не се съмнявах че ще успея. Сега осъзнавам колко наивна съм била тогава, толкова малко знаех за зависимостта. Започнах да чета всичко по „темата”. Плашех се, но не се предавах, трябваше да остана конзеквентна. Взех го у нас. Почти не спях, живеех само за момента в който теста на урина ще излезе негативен. Успяхме! Заедно. Намерих му работа. Мислех че бурята е отминала,че най-лошото е зад гърба ни. Повярвах му, че всичко това е вече минало. Давах почти цялата си заплата за тестове и неща за които дори няма да се сетите. Платихме борчовете му. Уж всичко се нормализира. Кака се закрепи, брат ми беще чист. А аз отново спях повече от 2-3 часа на денонощие. Така изминаха няколко месеца. Уж всичко беше наред, а аз не намирах покой. Не вярвах на нищо, само на инстинкта си. И той не ме подведе. Брат ми имаше рецидив. Започна се отново. Уволниха го от работа, започнаха да изчезват част от вещите му, старата песен на нов глас -и аз осъзнах че всичко пак ще се повтори... Но, неведоми са пътищата Господни, нали така? Шефката ми беше поканила по същото това време отец да отслужи водосвет в офиса ни. Тогава за първи път видях отец Георги Фотакиев от храм „Цар Борис”. Както и да е, бюрото ни беше осветено и тогава, когато за момент останах сама с отеца се сринах. Ревнах и му разказах... Той седна, изслуша ме и ме нахока както трябва. „ Ти да не си Господ?” попита. Усети явно, че точно от това имах нужда тогава, за да се изправя отново. Невероятен човек и перфектен психолог! Може би за него тогава, аз бях една от многото близки на наркозависими,с които той ежедневно се сблъсква, НО за мен той беше Надежда, стана и Спасение. Поговорихме дълго. Отеца ми каза, ако брат ми заяви сам желанието си, че иска да постъпи в центъра и покаже воля, като остане чист един месец(невероятно дълъг период за човек зависим от хероина) ще бъде приет. Прибрах се и дълго говорих с брат си. Той ми каза, че си иска „старият живот,този преди хероина” обратно. Реши, че това е най-доброто за него и единственното... Помоли ме да не му вярвам, да не му давам пари, каквото и да става, каквото и да ми говори да остана твърда. Издържахме-сами. Цял месец, затворени, без контакт с външният свят, като изключим няколко разходки в морската градина в странни часове на денонощието. Физическата абстиненция мина за няколко дни, как се е чувствал само той си знае-аз просто бях с него и му говорех, говорех, разсмивах го на моменти или плачех от безсилие. И така дойде денят, в който беше приет в центъра за обгрижване на наркозависими младежи към църквата в кв. Аспарухово, гр. Варна. Там всеки влиза първо за една седмица-пробно. След този период или остава или... не. Брат ми остана. Те го промениха, промениха и нас-близките му. Помогнаха му да осъзнае проблема си, да живее му помогнаха. Жалкото е, че капацитета на центъра към църквата е максимум 5 човека, за повече няма място, средства не достигат... Не е за разказване. Да знаеш, че там някъде има едни всеотдайни духовници, посветили се на това да помагат на хора, върху които почти всички плюят( то е и от непознаване на проблема), да знаеш че на детето ти, на брат ти,на съпругът ти може да бъде помогнато, ама не веднага, а когато има място е много, много тъжно... Но важно е да знаем, че ги има, че са там и са готови да помогнат! Поклон пред труда на целият екип.Обичам ви! Благодаря! Благодаря и на всички вас, взели отношение по темата. Само така, като споделяме и дадем гласност на проблема, можем да отнемаме от силата на наркотика. Тъй като се притеснявам да не Ви отегча спирам за днес. С уважение: Сестрата на един „бивш” Наркозависим