Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Ally

Участници
  • Общо Съдържание

    32
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

3219 посещения на профила
  1. Ее, айде няма нужда и от обиди. В тези 6 години бях съвсем различен човек. Това, което обяснявам и в постовете е, че в следствие от регреса, се връщам в същото състояние като преди 6 години. Факт обаче, че в това, страдащо, състояние предизвиквам.. лошото отношение на хората.
  2. Много ти благодаря за разговора! Мисля, че ми беше полезен с разкриването на преноса.. според мен това дете има нужда да бъде чуто и валидизирано, преди да спре да ме върти около детските ми преживявания.., както и с това, че обяснявайки нещата на теб, стигнах до изкристализиране на обясненията така че и аз самата по-добре си ги обясних.. както и с това, че някой поговори с мен! и това ми донесе една идейка спокойствие и малко по-дълбок сън.. + така се появява някаква реалност.. иначе няма никаква.. Само че от друга страна, дори само с това тук си усещам какви биха били 'страничните' ефекти от терапия.. Струва ми се, че тя би ме затворила за външния свят.. защото е нещо толкова различно от, и извън него.. и защото говориш само с един човек.. после няма да мога да намеря връзка с хората навън, съвсем бих изгубила връзката с хората сега.. - няма да мога да говоря с тях, защото ще съм се научила да говоря както на терапията!.. защото нали се сещаш, че като съм на 3 си губя уменията, които съм изградила като съм била на 25, поне нещо искам да запазя от тях!, и после започвам да изграждам нови взависимост от новата среда, в която съм.. Струва ми се, че тялото ми съвсем би изчезнало.. На терапия ритъмът е бавен, аз съм свикнала на много бърз!.. Бих заживяла в главата си.. Бих станала 'прибрана', без емоции.. хах без емоции как да се свързвам с хората?! Освен това, да си пиша тук е лесно, но ако трябва да се изправя в една стая срещу един човек, няма да мога да се отпусна.. ще си говоря, но от рационалния ум, през цялото време 'замръзнала'.. и ефекта би бил никакъв.. И в същото време виждам, че може да има някаква полза от такива разговори, и че имам нужда да си поговоря с някой, и.. не мога да измисля под каква форма може да стане това..
  3. Аз па мислех, че едно от нещата, които могат да се направят в терапия, е именно да се проиграят преносите, да можеш да ги извадиш на бял свят, да си ги видиш, и с терапевта да внесете някаква промяна.. Защото сега като написах ситуацията с малкото дете и майката, ми се стори, че точно това ми трябва - хората да ме взимат предвид, да ме виждат, да ме забелязват, и аз да съществувам! да ме има!.. иначе оставам малкото дете, което плаче за внимание..? ако се успокоя - т.е.нещо ми привлече вниманието, и не плача за това, сигурно повече ще ме взимат предвид, но аз сега съм в шок и паника.. (терапевта поне да ме вижда, за да разбера, че и другите хора може да ме виждат..) Всъщност самата травма е сякаш, че съм малка, че никога не са ми позволили да порасна родителите ми.. За 'зрялата жена', не мисля, че има такава!.. Това се опитвам да обясня.. В тия 6 години стигнах до тийнейджърска възраст, до към 25 да речем, но после започнах да падам и стигнах пак до малкото дете.. сега съм предимно малкото дете, с някакъв спомен, но рационален, а не като преживяване, за 25 и как трябва да се държа като 25-годишна по-скоро тийнейджърка, но.. по-нагоре от това не съм пораствала никога, така че няма как да го има това! И всъщност.. двете части не съществуват едновременно.. когато 'пораснах' в тия 6 години, тормозеното малко дете го нямаше, сега като съм него, другата част не е жива.. 'За интернализирането на топлината на терапевта като собствена към себе си' - именно.. аз от терапевта не чувствам топлина! Не мога да чувствам топлина от човек, който не изразява емоции. И съответно от него бих интернализирала някво никво, неутрално отношение към себе си, без емоции.. което не искам. Човека, когото толкова харесвах в тези 6 години - е от него интернализирах супер харесване и обичане на себе си! Но в него имаше супер много емоция! Т.е.нещо много повече от това от терапевта ми трябва, за да интернализирам.. отношение към себе си..
  4. Чакай, че чета пак предишния ти пост - 'сложния' и.. детето в мен протестира - ма той наистина е сложен! Виж само изреченията с какъв сложен изказ са! (а на мен в момента вниманието ми е супер ограничено)..Детето в мен, което комуникира с майка си (като съм била малка), тогава би казало точно това - 'ама то наистина е сложно, защо тогава ми се дразниш, че съм казала, че е сложно?!' - с плач, защото се чувства сякаш никога не е право, сякаш никога не му признават правотата! и съответно него самото! В тоя момент майка ми сигурно още повече би се ядосала, би се развикала, може да ме тупне, аз още повече бих се разревала, и цялата история би се потулила.. Възрастен човек като майка ми никога не би признал, че аз съм права понякога.. или въобще да влезе в диалог.. На малко дете винаги можеш да му кажеш, че не е право, то нали не може да се защити, да се обоснове, винаги можеш да го заглушиш.. Това го пиша нали за да задълбоча в преноса, не заради конкретната ситуация тук.. макар че е вярно, че са сложни изреченията и на мен вниманието ми е ограничено.. Т.е. като дете съм научила, че няма как да съм по-права от възрастния, и ако му кажа нещо такова, то това само ще го ядоса, и аз нямам право да го правя.. За терапевта.. аз имах предвид, че не искам да интернализирам.. това да мисля толкова, да говоря такива сериозни неща, по такъв сериозен начин.. при положение, че не общувам с други хора, приятели, нормално?.. Ако интернализирам такъв начин на мислене и говорене, как ще запазя 'приятелското говорене', как ще се свързвам нормално с хората.. И въобще влизане в терапия ми се струва отдалечаване от живота.. Дори с това писане тука и мислене, които са ми пак някакво стягане, ме е страх после ще мога ли да говоря нормално с хора.. в смисъл променят ми.. А за интернализиране на емпатията на терапевта, от което казваш, че ме е страх заради страха от отхвърляне, което ще последва, ми.. аз не усещам емпатия от терапевтите, които съм посетила, или тя е нещо толкова минимално, че.. не мога да му обърна внимание на фона на тревожността, паниката от проблемите, които имам, и не може да 'влезе' в мен.. Не може да ми привлече вниманието, така че да ме накара д се успокоя.. Мисля, че когато нещо ми привлече вниманието, това би ме поуспокоило.. но вниманието може да ми привлече нещо по-силно.. Сигурно ми трябват много по-силни стимули.. 'Разбираш ли, че каквито и методи да ползва терапевтът ти, ако е ефективен и държи да е такъв, постоянно ще те хвърля в това ти базисно преживяване - за да можеш с негова помощ да го преобразуваш.' - как ли би изглеждало това преобразуване.. тва го осмислям още..
  5. Ама не, аз го разбирам това за привързаността.. просто много термини имаше в оня абзац и ми стана сложно.. Толкова ми резонираш, че чак и теб те усетих сега с ядосано и гадничко отношение. Имам чувството, че каквото и да кажа, хората го разбират неправилно и сякаш насочено срещу тях.. и реагират гадно.. Но може би точно такова отношение предизвиквам сега.. т.е.е част от модела.. Или хората реагират на скрития ми гняв, който се усеща макар да не го показвам.. (и никакъв гняв не е бил замесен докато пишех горния пост).. Искаше да разкажа за 6-те години, разказах.. .. Иска ми се да можех просто да си кажа нещата.. и да бъда изслушана, чута, и да не бъда съдена.. ей така простичко, по човешки.. Наистина това е точно част от модела.. т.е.такива взаимодействия ми се случват.. Ще ми е полезно да ми кажеш какво те подразни в поста ми, ядоса ли те наистина.. Толкова зле ли прозвуча това, че ми е сложно? Аз го усещам в общия случай като че другия човек ми се е ядосал, без аз да съм казала каквото и да било лошо, при което съм много изненадана (като гръм от ясно небе), и което ми потвърждава това, че явно има нещо лошо в мен.. и човекът ми отговаря с гняв/ грубост, безчувствено, надменно, с отхвърляне, защото съм го ядосала (това е от отношенията с майка ми).. или направо като че иска 'да ме затрие'.. всяка такава реакция сякаш намалява все повече малкото пространство, в което съм затворена.. То става ей така сякаш си вървя и просто предизвиквам гадни реакции без да съм го искала, без да съм направила нищо, или дори да съм била с обикновени добри намерения.. И евентуално това предизвиква и моя гняв.. гняв след гняв и то става.. Това ми е преноса към ситуацията..
  6. Сложно ми е. В последните 6 години може би стана точно това - 'преобразуване на тези интроекти', даже по-скоро те направо изчезнаха, и се появих аз! Защото попаднах в среда с много хора, приятелски настроени, страхотен екип, супер свободни, спонтанни, жизнерадостни, целенасочени, с много смях.. Много свободна среда, където всеки свободно беше себе си. Жената, която ме обучаваше беше много мила, внимателна и с чувство за хумор също. Всъщност мисля, че смеха, заедно с усещането за ярки живи хора, които присъстват, и имат отношение, т.е.за стабилност и доверие, е едно от нещата, които най-успешно ме изважда.. Тази среда ми привлече вниманието навън! Изненада ме! Започнах да се радвам, да се кефя, влюбих се. Та, мисълта ми беше - че така се появих! в света отново! То е буквално все едно се раждам отново (така се е случвало и миналите пъти).. първо съм като бебе, само изпълнено с хубавото чувство, изживяващо го, усмихващо се, мълчаливо.. в смисъл - това е, което усещам вътре в себе си, как се раждам и появявам отново, на повърхността комуникирам колкото трябва, рационално, както в гадния период.. а бебето - после се появяват думи.. ии.. започвам да общувам с другия човек, с другите хора.. истински да се обръщам към тях! защото съм усетила, че и те се обръщат към мен.. усетила съм, че общуват с емоции.. Исках да обясня, че то е все едно се раждам отново.. И може би понеже тази среда беше много различна от всичко до момента, всичко минало сякаш изчезна, и бях в съвсем нов живот! Макар че емоционално той си следваше едно към едно щастливи емоционални изживявания от детството ми.. все едно ги изживявах отново! (те са свързани с дядо, с това да сме събрани семейството, с дядо и т.н.) Т.е. исках да обясня - че всичко се повтаря! Цялата емоционална история се повтаря, и аз не мога да внеса никаква промяна в негативната част.. а мислех, че този път ще мога.. Емоционалната история се повтаря, само че като дойде хубавото аз се развивам спрямо средата, в която съм попаднала, и затова този път се развих толкова много.. супер отворена, свободна, със самочувствие, говореща с всеки, шегуваща се нон стоп, и то супер умно.. Супер много попих от човека, когото харесвах толкова много! .. (той се премести след по-малко от година от магазина, но някаква връзка продължихме да поддържаме) Май за първи път се чувствах толкова самостойна, 'без да се опирам на никого, от никоя страна', всичко си беше вътре в мен! За първи път толкова свободна и жива! Всъщност май бях 'в най-близка връзка' с огромната положителна емоция и чертите и уменията, които научих от човека, за контакт с хората съвсем непосредствен, за шеги и т.н. Бяхме няколко човека супер близка компания.. В един момент обаче започнаха да се появяват от вън сигналчета за опасност от отхвърляне, пренебрегване, предпочитане на другите.. И аз сега като се замисля, все си се стабилизирах точно с хубавата емоция вътре в мен, и това усещане за това, че СЪМ, това, което съм! Пък тогава дори да има някакви малки отхвърляния.. аз пак съм все така ценна.. Всъщност по някакъв начин се чувствах и някак малко над другите.. Понеже имах това ценното в себе си! Т.е. дори малко да ме отхвърлят или пренебрегнат, аз пак съм си над тях хах.. Защото имам страхотната емоция.. Да, ама то наистина опира до емоцията, и спомена за всичко хубаво, а тези неща не могат да се запазят вечно.. В един момент стана конфликт в компанията, между едната девойка и другите двама, т.е.аз дори не бях директно замесена.. и се опитвах да си запазя отношенията и с едната и с другата страна.. Но няколко пъти не излязох с девойката, понеже вече се включваше доста често състоянието на 'замръзналост', тя ме обвини, че не съм й приятелка.... Даже в един момент започна да се държи назидателно, като някаква обвиняваща майка и.. това съвсем ме отблъсна! Дори се чудя дали не го правеше нарочно, усещайки слабото ми място.. както и за други неща, които сякаш направи с цел да ме нарани, да си го върне! Е нарани ме, директно, защото аз бях съвсем отворена към нея, и не го очаквах.. беше като нож в гърдите първото й действие, което усетих като такова :'( Наистина много гадно беше! И гняв ми включи. Въпреки това аз продължавах да се опитвам да гледам на нещата така леко отгоре, шеговито, и успявах донякъде. А и си имах връзката с другите двама. По едно време обаче и единия от тях показа някво тъпо отношение и.. вече нещата започнаха да стават сложни.. Все повече си губех хубавото чувство.. и бъденето.. Това беше преди около година.. Тогава.. фалира и фирмата, в която все още бяхме останали аз и този последния човек от компанията, и една част от екипа, който много обичах.. И от тогава общо взето е все падане надолу постепенно.. Все едно усещаш как умираш всеки ден, как ти опадат функциите, но не можеш да го спреш! И ставаш все по-мъртъв. Мъртъв си, и в същото време е мъчение всеки миг.. Поддържам връзка с двамата последни от компанията, не и с девойката. Но вече.. вече.. не се чувствам тази, която бях с тях.. сега се чувствам, от доста време вече, все едно съм някъде в миналото.. все едно спя през цялото време и сънувам този ужасен кошмар от миналото.. Нищо не е реално. Нищо не усещам.. като тук и сега.. Т.е. всъщност исках да обясня, че.. сякаш и двете части от историята, и положителната, и отрицателната, са два големи преноса! Но в положителната.. има развитие, растеж нагоре.. А в отрицателната.. сякаш не мога да мръдна и крачка от все същото, което е било.. да, някакви милиметри, но.. нищо съществено.. Не мога да се придвижа през този период жива, живееща.. Преди, от положителната емоция, живостта, свободата, които пораждат огромно желание за живот, за всичко, цялото ми тяло беше изпълнено с енергия.. тва мисля, че е към неорайхианската част.. сега.. няма никаква енергия в мен.. изтощена съм, едва се движа.. даже мисля, че са две неща - едното че няма енергия, другото, че цялото ми тяло е адски стегнато, сковано от броните.. мисля, че съвсем еднозначно ги усетих тези брони, веднъж когато бях явно хваната от тях и в следващия момент се появи пак свободата, свободното състояние.. в което можеш да си движиш тялото!.. ..И освен че са преноси, исках да кажа и че двете части - положителната и отрицателната, сякаш са.. разцепени.. абе, не знам вече.. А последните 4 месеца работих на едно ужасно място, с безчувствени хора без отношение.. - и тва усещане очевидно не идва само от мен, защото с мен беше и единия човек от компанията, и той ги усети по абсолютно същия начин! От мен идва това, че едната отговорничка я усетих студена и груба - като майка ми, а другата - супер намесваща се в пространството ми - като баба ми.. Т.е.те реално са такива, но на мен веднага ми напомнят на майка ми и баба ми. Пф стана супер дълго, сигурно нямаше нужда от толкова подробности, но поне за първи път разказвам толкова последователно онази част от историята с конфликтите.. Исках още да кажа и че хората в магазина ми бяха като семейство.. такава беше картинката в главата ми.. и чувствах, че сме си свързани, че сме едно цяло, въпреки че хората напускаха, дори и след като магазина фалира, до скоро.. и тази картина в главата ми, ме караше да се чувствам добре, картината за голямото семейство.. но почти я няма вече.. Сега вътрешно съм безчувствена, груба.. и това е ужасно! Имаше момент, преди да съм още толкова разрушена, когато чувствах много гняв, и даже мислех, че ако успея да го изразя, нещата ще станат по-добре.. и тоя гняв сигурно си го има още някъде вътре, вече засипан от безсилие и примирение.. то за гнева трябва някаква сила, и надежда, че може да стане по-добре..
  7. Колко пъти се чудех дали да пиша, и все различни неща щяха да бъдат.. Значи, не мисля, че мога да отида при психотерапевт. Пробвах няколко пъти, т.е. при няколко различни човека по няколко срещи (за период от 2 години примерно) но.. аз не мога да се свържа с такъв човек, не мога да се свържа с възрастен човек.. особено па последния път, него си спомням най-вече - то беше като някакъв изпит, аз не мога да се отпусна, притеснявам се от човека, а той ми задава въпроси, които понеже общо взето знам какво целят да се замисля (бях психолог), ми се вижда безсмислено това :)) Аз ги знам отговорите на тези въпроси и ми се вижда безсмислено да ги съобщавам на някой друг, когото при това изобщо не усещам, все едно го няма. (хм мисля че така съм чувствала майка ми..ето) Не мога да бъда истинска, както и вероятно с никого сега.. Не мога да се свържа с човек, който ми говори така официално! И цялата тази статична ситуация.. е напрягаща. И въобще в последните 6 години живях съвсем друг живот, който ме кара сега да не мога да повярвам в терапевтите. И в това че задълбоченото говорене за проблемите може да помогне?! Макар че вече имам и крещяща нужда да поговоря, но.. Да седнеш и да говориш, те оставя все така в главата ти.. а аз трябва да изляза от там.. Има хора, към които веднага чувстваш доверие, и самото това е лекуващо, но.. естествено това не мога да го почувствам с терапевт. Освен това ако все пак походя малко на терапия има голяма опасност да интернализирам терапевта, тъ като в момента не чувствам връзка с други хора, а това би било ужасно!!? В същото време нещата вече са ужасяващи.. Много ми пречи, че не усещам никаква реалност около себе си.. нищо извън себе си не усещам.. все едно нямам земя под краката си.. не виждам.. Възможно ли е да съм регресирала до бебешка възраст?.. така се чувствам.. Не мога да мисля, което прави живота, дребните неща ужасяващо трудни :'( Тялото сега трябва 'да си го мъкна' и това е ужасно тежко и изморяващо! (а преди това си бях перфектно в тялото!) Не мога да изляза с приятели, и в същото време не издържам вече сама! Чувствам се съвсем сама, а се чувствах с целия свят! Срам ме е много! че ме няма, че 'не съм с всичкия си', че не мога да участвам, да говоря, да се шегувам, да съм тук и сега и с връзка с хората. Срам ме е, че съм малка!!! Страх ме е, в паника съм! А в същото време трябва да ги крия.. Трябва да крия колко съм неадекватна и изплашена! Толкова ми тежи това!!! Дори на никого не мога да го кажа.. Кой би ме приел така.. А и аз не искам някой да ме види така.. Страх ме е, че някои хора биха се възползвали.. случвало се е сигурно. Чувствам се сякаш не мога да се отпусна нито за миг. Не мога да спя.. Хах само с телевизията късно вечер се отпускам малко.. то от там тръгнаха и проблемите с спането в началото.. А, даже чувствам ВИНА, че съм паднала така и съм малка! Адски подтискащо и тормозещо е! За страха ми изникна днес картинка - как съм малко дете в паника плачещо мама да не ме оставя, да не ми се разсърдва и оставя..не някъде, а просто - да ми се разсърди и да се затвори за мен, и да ме остави сама, 'извън нея', явно лоша и виновна.. което ставаше често.. Голям страх, голяма паника, голямо измъчване!.. И това е само едно от много такива неща.. Всъщност изобщо не помня някога да съм усещала присъствието й.. камо ли подкрепа някаква или нещо такова.. усещането от нея е на студ, ужасна грубост и агресия. А какво да кажем за баба, която на моменти буквално нон стоп ти.. нарушава пространството, меко казано, с неща от сорта - не стой така, нещо гледаш кривогледо, защо вървиш така момчешки.. е така през две минути някаква реплика.. и като по-голяма - защо си с панталон, отрежи я тази коса, с подчертано агресивно отношение и т.н. и т.н... Защо? - защото тя така казва!.. Чак ме е страх, че като ги пиша тези неща стават по-реални чак Последните 6 години бяха изчезнали тези 'интроекти', но от към половин година пак се появиха, техните гласове в главата ми, за които съм писала в по-горния пост.. така да виждам света, през това тяхно влияние.. т.е.нищо да не виждам.. да си гледам само как трябва да стъпя, и да се държа затворена вътре в себе си.. и да се стягам (а и емоции не трябва да се показват ест.) и да гледам само да съм одобрена от другите..- както от тях е трябвало.. както майка ми, супер изкуствена и тревожна, гледаше да бъде одобрена по гостита и т.н... Те не са общували с мен, а само инструкции какво трябва да правя и какво не.. и естествено цялото неодобрение на света.. Как се махат тези интроекти???
  8. Здравейте! Много ми е трудно да формулирам проблема си, защото почти не мога да мисля в момента - буквално. Детството ми е травматично, била съм в болница сама на 3 и 6г., но много по-лошото е, че родителите ми са студени, безчувствени, и сякаш никога не съм имала връзка с тях.. усещам го като неглижиране.. И от там явно тръгва всичко.. През целия ми живот се случва следното: в момента, в който започна да се привързвам към някого - като започна от дядо ми на 4г., и се продължи с влюбвания най-вече, и приятелства, аз сякаш 'се появявам' в света, събуждам се, излизам навън в света, сетивата ми се пробуждат, започвам да виждам, да чувам, да усещам външния свят - тогава когато започна да усещам някой човек от вън. В момента съм в другата част от историята - когато хората, към които съм се привързала , вече не са около мен, чувствата и емоциите са изчезнали.. аз започвам да потъвам и да изчезвам.. цялата личност, която съм изградила с тези хора, сякаш се разпада.. Усещанията сега са: сякаш не съм си в тялото, нищо не усещам, не си усещам тялото, не усещам другите хора, не усещам себе си.. поглеждам си ръката и все едно не е моята.. нямам съзнанието, че е моята ръка.. не мога да си координирам движенията.. усещам се все едно спя през цялото време.. като пълна мъгла в главата.. супер изморена съм през цялото време.. трудно ми е да мисля извън някакви много банални, автоматизирани неща и абстрактно мислене.. сякаш мозъкът ми работи супер супер бавно!.. не мога да говоря с хората както досега.. всичко, което говоря е само някакви автоматизирани неща.. внимание, краткосрочна памет - зле, макар че напоследък явно съм ги постабилизирала, за ежедневните неща.. нямам усещане за себе си.. нямам съзнание за себе си!.. не чувствам връзка с никого естествено - то от там идва проблемът.. А да - чувствам се като малкото момиченце.. а другите хора, връстници, по-малки от мене, всички - са големи.. аз съм малкото момиченце, подчинено, супер уплашено, изоставено, чувстващо се съвсем само, с майка ми и баба ми.. с които освен това отношенията, особено с майка ми, са били много лоши, в смисъл - от нея само негативни неща съм чувала - как нищо не мога, за нищо не ставам.. много скандали, викове, крясъци.. с една дума насилие! психическо, емоционално, дори физическо, макар и минимално. Свързаните емоции са на срам и вина, и страх.. Ако действам спонтанно сега поведението ми би било детинско.. макар че на първо място би било да не помръдвам и да не говоря.. В един момент чувах в главата си гласовете на майка ми и баба ми - в смисъл.. - няма мои мисли, мои емоции, а само чувам гласа на майка ми или на баба ми как ми говорят както са ми говорили като съм била малка.. - например - виждам снимка на кученце - в главата си чувам гласа на баба ми как ми казва както когато съм била малка - я виж, какво хубаво кученце! .. Сега не е с техните гласове, но пак 'изживяването' на нещата се състои от глас в главата ми, който ми обяснява какво се случва.. т.е. няма непосредствено изживяване.. Емоции нямам никакви.. или нямам достъп до тях.. например ядосвам се, но не изживявам гнева, просто знам, че съм гневна.. Нещата започват с психичното, но стигат до тази дисоциация, 'мозъчна мъгла', сензорна дезинтеграция.. не знам какво! А в последните 4-5 години имах високо функциониране - правех съвсем лесно връзка с всички, шегувах се нон стоп и т.н., всички неща, които описвам сега, си бяха ок. А да - сега не чувам хората, не ги разбирам, коства ми напрягане да ги чуя и разбера.. просто мисълта ми я няма.. Все едно съм в друг свят.. и като се 'събудя', защото съм се озовала на сигурно място, с сигурни хора.. все едно идвам в този свят отново и обикновени неща чак ми се струват странни, все едно ги срещам за първи път.. Сега нямам отношения към никого.. не усещам хората.. все едно няма външни хора.. - защото не правя връзка с тях.. като им говоря - все едно не говоря на тях.. все едно гласа ми изобщо не стига до вън.. и го чувам странно, все едно.. не говоря аз.. или все едно не го чувам от вътре.. от себе си.. не го чувам аз.. Описвам толкова подробно с надеждата, че на някой ще му хрумне нещо.. психологично или неврофизиологично обяснение.. не знам.. За друго не мога да се сетя сега.. Моля ви моля ви моля ви! кажете ми, че има някакво решение за това! и че разбирате за какво ви говоря! Че някакво лекарство може да подобри мозъчните ми функции! Искам да живея!
  9. Доверието в кое усещане? - че си откъснат от себе си? В момента цялата съм дисоциираното от себе си аз, нямам друга част, т.е. нямам достъп до такава, нямам някаква сигурна база, място, отношение - с която част да мога да помогна на другата, безпомощната.. Чувствам се напълно затворена в себе си, без никакъв мост, връзка с външния свят, с другите хора, с някой.. затворена, стегната, 'не виждам', не разбирам света, буквално почти не успявам да мисля, функционирам трудно поради тази причина, внимание, краткосрочна памет са зле, в момента съм това и съответно усещам хаос и страх.. от външния свят, който е бърз, неразбираем, с който не мога да осъществя връзка, безпомощност.. Травмата е, че на 3 год. съм била в болница сама.. (после на 6 също, за операция на сливиците).. а 'род-те' ми са безчувствени хора, които не са направили нищо след това, за да ме утешат и т.н. Чувствам страх от майка си, тя е толкова груба, безчувствена, гневна, няма грам разбиране, няма емоции.. Затова явно ми трябва да правя връзка с друг, защото когато няма такава, и 'чувствам връзката с нея.. съм в това нищо.. самата аз съм нищо.. Ходила съм на терапия, но точно като стигнахме до този супер труден период - миналия път преди 4 години, не се почувствах грам подкрепена и спрях да ходя. После започнах нова работа със супер колеги и животът стана супер прекрасен, аз супер много се отворих - като тях, обичах всички.. изградих страхотно аз, чувствах се супер свободна, можеща всичко - откъм общуване, чувствах се като в семейство.. но хората изчезнаха.. чувството изчезна, този аз се разруши и загубих връзката с горния свят, с света на хората - най-просто и на кратко казано.. Затова не вярвам много на терапията.. а и тя е общуване само с един човек.. и то не е емоционално общуване, близка връзка.. а на мен ми помага това да почувствам някого.. тогава се съживявам и се появявам на повърхността.. Не чувствам себе си.. не се чувствам себе си.. това е най-лошото..
  10. сякаш умът ми не разпознава, че е тук и сега...
  11. Ама аз съм отделена от себе си сега! дисоциирана.. И не съм тук и сега, правя пренос дори не от момента на травмата, а от миналия период, преди ок.4 години, в който съм била така отделена от себе си, неистинска, без емоции и не жива.. не мога да направя връзка с хората.. а хубавият период от 4 год. в момента сякаш го няма.. аз се хващах за това себе си, което бях изградила през тези 4 години.. без него, сега, не знам какво ще рече да се хвана за себе си.. сякаш няма такова.. не го усещам.. заради дисоциацията..
  12. Какво се прави, когато направиш силен пренос от миналото, толкова силен, че сякаш ставаш малкото дете, което си бил тогава, и не можеш да направиш нещо, за да деактивираш преноса, не можеш да помислиш по различен начин.. а и няма реални обстоятелства в момента около теб, които биха могли да ти помогнат, 'нещо, за което да се хванеш'.. пренесеното чувство е на самота, на това, че няма никой, оставен си сам, и най-лошото - че си затворен вътре в себе си и не можеш да излезеш - за да почувстваш света, другите.. а пък живота ок.теб си тече сякаш нищо не се случва.. много е страшно!.. а няма в момента човек, към който да си достатъчно привързан, че да излезеш през това..
  13. Да, може би моите натрапливости преди години са били в съвсем начален стадий, но честно казано моите най-тежки моменти преди около 10 години, бяха свързани с недостиг на пари, липса на пари за квартира, храна и т. н. Тогава съм имал натрапливи мисли и се чувствах още по-изолиран. След толкова години работа, просто имам някакво самочувствие, че съм постигнал нещо, и вместо да мисля като преди (когато нямаше компютър вкъщи) за това как ме приемат хората, как няма да ме хареса еди кое си момиче и т. н., сега мислите ми са свързани с работата, мечти, планове за малко по-добър доход всяка следваща година и т. н. Някак си си наложих да не мисля за връзка и за това как хората ме приемат, а само за работа - за да имам достатъчно пари. Просто при мен работата дава някакъв смисъл на деня, конкретни задачи, цели дори в по-дългосрочен план, учене на нови неща всеки ден. Докато преди 10-12 години бях един наивен глупак. Толкова спокоен колкото се чувствам в момента, не съм бил никога, макар че работя по 10-12 часа на ден. Тя работата ме зарежда и ми доставя удоволствие от доста вереме. Хубаво е, че си намерил някакъв начин, по който да се справиш, свръхкомпенсираш с работата, но предполагам осъзнаваш, че това не ти решава другия проблем - как те приемат хората, връзка и пр., а има вероятност да се озовеш отново пред него, колкото и да го отбягваш. Дали това, че си станал добър в това, което правиш, че си повишил доходите си, би ти дало някакво по-добро самочувствие и в сферата на взаимоотношенията, формални, неформални, или това, че не правиш опити да се 'упражняваш' там води до все по-голям дефицит в тази сфера? А нямаш ли потребност от поддържане на някакви взаимоотношения?
  14. Виж, ти сам си знаеш къде е корена на неувереността ти с другите, както казваш - споменът, който извади, е много показателен - това със сритването под масата от страна на майка ти. Това отношение, което сигурно се е проявявало по много начини, е формирало представа в главата ти, че има неща, които е ок да се говорят пред другите, но има и такива, които не е ок - които са грешни или смешни... и най-вероятно когато майка ти ти е давала знак, че са такива, когато си бил малък, това ти е предизвиквало реакция на срам, смущение и пр. Тази представа (мисъл/ разбиране) и емоция са ти фиксирани в съзнанието и понеже сега като голям не ти се иска да ги изпитваш, това блокира общуването ти - по-добре да не казваш неща, за които имаш съмнение, че може да са грешни или смешни. Но това е само... просто така са слепени разбиранията в главата ти, така са те научили, майка ти смята някои неща за грешни и смешни и те е научила и теб, че те са такива. Според някои хора не са, според други - други приказки са такива... Т.е. ти може да кажеш нещо, което на хората около теб в момента да не им се стори по никакъв начин смешно, но понеже ти го възприемаш като такова (поради наученото в детството ти), ти ще преживееш реакцията на смущение в себе си и това е, което другите ще усетят. Ако ти си нормализираш отношението към възприеманите от теб като смешни неща, и си ги говориш нормално, спокойно, и емоциите ти към тях са нормални, тогава няма да ма проблем. Просто върху всеки човек пренасяш разбиранията и реакциите на майка си, и смяташ, че от всеки би получил подобна на нейната засрамваща реакция на изказванията си, която предпочиташ да отбягваш, защото никак не е приятна. Пишеш, че прекалено много те е грижа за другите.. дали е това или прекалено много те е грижа за това как те виждат другите, какво е мнението им за теб? Защото си на етапа, в който позволяваш техните реакции към теб, тяхното отношение и мнение да определят начина, по който се виждаш и оценяваш ти самият. А той трябва да се основава на начина, по който ти сам преценяваш себе си, по свои собствени критерии. Трябва да поработиш в посока на това да започнеш да постигаш емоционална независимост от майка си, а от там и от другите..
  15. Ally

    Разруха

    Аз виждам няколко неща в написаното от теб... - това, че много си ангажирана с мисълта да не разочароваш близките си, което до някъде е нормално, но в крайна сметка това си е твоят живот, това са твоите си грешки, които е неизбежно да не направиш, и от които, както сама отбелязваш, се и учиш; най-важно е твоето изживяване, твоите уроци, а не това да не разочароваш някого, било то и близките ти хора, може би си твърде зависима от мнението им, а страха да не ги разочароваш, те натоварва допълнително в тази ситуация; имаш право на своите грешки! - ситуацията със старата ти работа и чувството ти на обида от тази ситуация... - с риск да задълбая повече в нещата, бих те попитала - имала ли си подобна ситуация в миналото, или по-скоро имала ли си ситуация в миналото, в която си се чувствала по подобен начин? Често имаме много афективно натоварени ситуации в миналото си, имам предвид началото - детството, включително ранното детство, тийнейджърските години, които остават неотработени, и разбира се това води до повторното ни попадане в подобни ситуации, с цел да изживеем тези натрупани емоции и да успеем по нов, по-добър начин да се справим с тях. Така че ако го чувстваш смислено, можеш да помислиш в тази насока; ако вече си позатворила ситуацията и си по-спокойна, няма нужда да я отваряш отново сега. - относно 'ударите', които нанася животът - мисля си, че често в началото младите хора са доста.. уверени в себе си и са някак неподготвени за това, че ще има и удари, ще има и моменти, в които нещата няма да стават както са ги мислели, моменти, в които ще е тъмно и ще трябва да се справят с неприятни неща, които не са очаквали, че ще им се случат.. Иска ми се някак да ни подготвяха повече за това - в живота има прекрасни моменти, но има и много трудни, болезнени. Именно това да намираш начини да се справяш все по-добре с последните, е ценното! Човек се учи и става по-силен! Също така, когато се е случило нещо вече и не можеш да го промениш, остава да го приемеш. - не приемай такава нагласа да не се радваш на хубавите неща, включително малките. Напротив, радвай се на всичко хубаво! просто бъди подготвена, че може да се случи и нещо негативно, няма застраховка, но това не означава да си забраняваш радостта или да подхождаш със страх към нея! Защото радостта привлича радост! Т.е. колкото повече положителни емоции изживяваш, толкова повече те се увеличават в живота ти! Може да се каже дори, че можеш да го превърнеш в навик, в начин на живот! - радването! Особено сега когато си в труден момент, трябва да компенсираш негативните изживявания, като си доставяш и радостни такива! Наистина е важно! Затова бих ти препоръчала всеки ден да прекарваш някакво време, правейки нещо приятно за теб, занимавайки се с някакво хоби, и не мислейки в това време за проблемите! Не помня точно, но може би на 17-тата минута от заниманието с нещо приятно започва да се отделя серотонин, това освен, че ще те накара да се почувстваш добре, ще намали и тревожността, а така ще си по-ефективна в работата с трудностите и по-полезна за себе си. За тревожността освен жълтия кантарион и другите билки, можеш да опиташ и релаксация, комбинирана с визуализация, йога, медитация.. мисля, че можеш да намериш материали за това в нета. Желая ти скорошно благоприятно разрешаване на нещата!
×