Di_Va

Здравейте и благодаря за отговора! На 32 г. съм, работя престижна работа в публичния сектор. Работата ми харесва, макар че страдам понякога от взаимоотношенията там. Имам приятел, но връзката е трудна и се питам дали това е подходящия за мен човек. Имам много познати, но малко истински и близки приятели, нормално, защото винаги ме е било срам да споделям проблемите си и се научих да нося маска на много по-силна и непукист жена. Чувствам се обаче често много самотна, защото тези взаимоотношения не ме удовлетворяват. Защото съм изградила един удобен за другите образ, който ми тежи да поддържам а незнам как да го променя... Това, че живея с майка си, не ме натоварва, не мисля за скандалите и т.н., просто е истина, че слухът ми е много изострен от годините непрестанно слухтене. Ще помисля за друг терапевт, доста е трудно човек да попадне на подходящия, а и може би очаквам много бързи промени, а няма как да стане... Поздрави

Здравейте! Преди време бях писала във форума по повод други мои проблеми, тревожност и т.н. Искам да споделя нещо на пръв поглед дребно и маловажно, но което ме измъчва страшно много. Вследствие тежко детство /баща побойник, скандали, тежка семейна среда/ си нося доста емоционален багаж от миналото - тревожна натура, без самочувствие, вечно нагаждаща се към хората, неумееща на казва не и с лоши взаимотоношения. Като цяло съм силен характер, амбициозен, работя от доста години, имам работа, издържам се сама, оправям се почти с всичко и т.н. Преди две години заживях с майка си, която напусна най-после баща ми в жилище, което успях да купя и обзаведа с кредит. Изглеждам добре според стандартите, даже според колегите съм малко арогантна и винаги усмихната. Помагам, раздавам се, не съм депресивен тип, боря се... Но не мога да забравя миналото.... Имам чувството, че психиката ми е разбита. Никой не ме е научил да се ценя и обичам. Чела съм много книги с психология и посещавах психотерапевт повече от година, но не намирам промяна в себе си. Не живея щастливо, макар че според другите нищо не ми липсва и съм успешна млада жена. И накрая, от години спя лошо, дразнят ме всякакви шумове, още пт времето, когато живеех с родителите и те се карах даже и нощно време. Събуждам се при най-малкия шум. Ще вметна, че съм опитвала и хомеопатия и билки и какви ли не добавки за съня. Та като купих новото жилище, така и не разбрах, че стаята за спане е външна към стълбището и се чува всичко - асансьор, съседите, които имат метална входна врата и се чува постоянно като влизат/излизат, а пък те са си доста дейни, имат студенти, куче... Знам, че може да звучи смешно за някои, но с тази моя разстроена психика, може по цели нощи да не спя, да се ядосвам и на тях и на себе си, защо съм в тази ситуация и защо не мога най-после да намеря спокойствие и все така ли ще върви живота ми..... Почнах постоянно да слухтя дали някой ще влезе/излезе, мислех да изолация, говорила съм с тях, но ... знам, че проблемът е комплексен, но много често единственото за което си мечтая е да мога да се наспя. А за терапия и как да вярваме повече на живота и себе си, уморих се от около две години да се измъчвам с терапии. Просто започнах да живея ден за ден, макар че неудовлетворението в мен дреме постоянно - какво бихме ме посъветвали? Тежък случай съм, защото отсрани 'нищо ми няма, всичко си имам, такава съм оправна', хората така ме възприемат. Може би донякъде са прави. Това са душите като мен, които са живели в нещастие, но са се научили да стискат всичко в себе си и сега изобщо не могат да се намерят.... Мечтая да се чувствам различно. Това е най-голямото ми желание! Поздрави и Весела Коледа на всички!

Благодаря Ви много за отговора. Посещавам психотерапевт, както и групова терапия от няколко месеца и съм доволна от постигнатото. Много неща разровихме и анализирахме. Сега предстои конкретната работа... Но наистина е трудно да се изправиш пред колегите и да си признаеш, че си слаб и имаш проблеми.Особено като вонаги досега години наред си се правил на силен и волеви и си изглеждал винаги добре и си поддържал изкуствен имидж и си се контролирал за всичко. Та както казвах, не съм научена на никаква спонтанност, а на постоянен самоконтрол и самокритичност и носене на маска. Много ми е трудно сега да кажа, ей хора, вие не ме познавате, аз съм по-различна и еди какво си..........Това егото ми ли е? Такъв страх и срам от излагане. Може би трябва по-постепенно да разкрия за проблемите си, защото настина нямам смелост да се изправя пред някои хора и да кажа всичко. Просто хората не винаги са добронамерени и се страхувам да не го използват против мен, като проява на слабост от моя страна.... Поздрави

Здравейте, Първо искам да ви благодаря за чудесния форум, на който попаднах случайно, но за мое голямо удоволствие можах да прочета доста полезни съвети и компетентни мнения! Във връзка с темата за паническото разстройство, искам и аз да задам моят въпрос: Страдам от социална тревожност, която се проявява при контактите ми с определени "плашещи за мен" хора и се изразява в сърцебиене, треперене на гласа, притеснителност и паник атаки. Най-лошото за мен е, че осъзнавам безпричиността на страховете си и се срамувам, че тревожността ми личи. Тези хора са някои колеги, шефове, съседи, хора, които са по-агресивни, негативни, критични, от чието поведение аз имам страх, че могат да ме засегнат и уязвят. Коренът на проблема ми е в детството и в социалната ми среда тогава, когато съм търпяла доста крутика и агресивност. НО както и да е... Конкретно, четох съветите на Орлин Баев, много ми харесват, но искам да го попитам, пък и други негови колеги, как да приема и призная страха и паниката си пред всички? Разбирам съветите да не се борим със страха и да не го контролираме, а да го приемем и обичаме, но как практически да стане, като като попадна в страшнаситуация с такива хора, автоматично се стягам и притеснявам и как да си кажа, приемам го, няма нищо лошо в страха ми. Как да кажа на шефката ми, че ме е страх от нея,