Jump to content
Порталът към съзнателен живот

borita

Участници
  • Общо Съдържание

    9
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  1. Честита Нова Година! Бъдете живи, здрави и много щастливи.
  2. Прекрасни думи! Благодаря Ви! Май наистина имах нужда някой да го изрече, а не само вечер притеснено да плача и да се терзая. Благодаря Ви още веднъж! Ще се опитам да си го самовнуша. Наистина така човек е възможно по- лесно да извърви онова, което го тормози. Дано не нарушавам нещо във форума. Признавам си, че може би нещо съм пропуснала, но бих искала да поздравя Вас и всички мъдри хора с добри сърца тук с един свой разказ. Коледа от спомени Вървях по улицата на празнично украсения град, натежала от спомени и проблеми. Прехвърлях случилото се през изминалия ден. Някак не забелязвах трепкащите светлинки на лампичките, които примигваха плахо по витрините на магазините. Клепачите ми се затваряха от влезлите в тях снежинки и аз инстинктивно обърсвах с опъкото на ръкава си малките капчици. В един миг вече не разбирах дали плача или просто наистина бе завалял силен сняг. Спомените ми ме върнаха назад в годините и аз се видях млада учителка. Септемврийското слънце галеше косите ми, а по устните ми пробягваше игрива усмивка. Моите питомци ме бяха заобиколили и протягаха весело ръчичките си към мене. Всеки искаше да ме докосне, да получи милувката ми. После споменът като бърз кадър пробяга през годините и ме пренесе в бащиния дом, когато татко кадеше с тамян стаите и с тържествен глас произнасяше молитвата, а мама вървеше след него и се кръстеше с онова тържествено изражение на дълбоковярващ човек. Това стопли сърцето ми и аз неволно се усмихнах. Споменът ме пренесе ненадейно в болничната стая, в която бях прекарала най- тъжната Коледа. Самотна, слушах празничния камбанен звън, който се разнасяше от построената наблизо църква и детска глъч. Светът живееше, а аз сякаш не участвах в това, сякаш го гледах отстрани. Мислите ми рисуваха обични образи и усещах студенината на самотността. В един миг отвън пред болничната стая се чу звънче. Помислих си, че сънувам и разтърках очите си. После реших, че вероятно са извикали Дядо Коледа за болните деца от съседното отделение и въздъхнах. Чудно... звънчето се чу по- близо до прага и на вратата се появи една висока мъжка фигура. Отупа снежеца от дрехите си и вдигна нещо от пода пред краката си. Съгледах червените листенца на една чудно красива коледна звезда и сърцето ми замря от изненада. - Вие ли сте госпожа Комитова? - Да, аз съм.- отговорих плахо, без да разбирам все още кой е този човек и защо е дошъл. Суровата мъжка фигура някак се смекчи. Ръцете му поеха бавно коледната звезда опакована в лъскава хартия и той я постави на шкафчето до главата ми. - Госпожо, изпраща ме господин и госпожа Крумови. Това е за Вас. Желаят Ви весели празници и скорошно оздравяване. Очите ми се изпълниха със сълзи. Не знаех какво да кажа. Закимах задушавана от напиращата емоция и на пресекулки успях да кажа: - Благодаря сърдечно... поздравете ги и Вие, господине... целунете децата от мене. Проследих мълчаливо отдалечаващата се през вратата фигура. Дълго не можех да откъсна поглед и се чудех дали сънувам или е истина случващото се. Може би тогава започнах да ценя малко повече себе си и да обичам работата си още повече. *** Харесваше ми да вървя така. Не поглеждах тъмните фигури на минувачите, които бързаха по своя път. Колко много обичах Коледа! До онази нощ, когато виенето на сирената ме сепна. Линейката хвърчеше по улиците на празничния град. Гледах с насълзени очи през прозореца нищо не подозиращите минувачи. В главата ми пробягваха тревожни мисли, а гърдите ми се свиваха мъчително от спазми. Налагах си да не плача, утешавах се, че Бог е твърде милостив и няма да позволи един добър човек да напусне живота точно по Коледа. В болницата ни съобщиха, че леля ми няма да излезе от диабетната кома. Помня как всички наведохме глави и заплакахме. В този миг всеки мълчаливо обвиняваше празника, Бог, радостта на околните. Празникът се превърна в огромна тъга. Тази тъга ме преследва и до днес. *** Усетих как някой се изкашля зад гърба ми. Обърнах се сепнато. Облечена в златистожълто палто млада жена ми се усмихна и подаде ръката си . Лъхна ме нежния аромат на френски парфюм и аз придърпах нагоре яката на вехтото си палто. Примигнах още няколко пъти, заслепявана от напиращите в очите ми снежинки. Признавам си, че не я познах. - Здравейте, госпожо Комитова! Не ме ли помните? Аз съм Вашата Елиза, както ме наричахте! Чух познат кръшен смях и се сетих за Лиза- малката калпазанка от втори „а”. Тя седеше винаги на третия чин до прозореца. Златистите и къдрици се сипеха по раменете като водопад, очите и грееха винаги любопитно. Спомних си как ми разказваше след часовете със сълзи на очи как голямата и сестра я беше напляскала заради една кукла, после в седми клас ми споделяше трепетите на първата любов и сърцето ми заби учестено. - Мило момиче, не те познах! Колко си пораснала! Как си? - Добре съм. Завърших с отличие гимназията и сега следвам изкуствознание в Париж. А Вие, госпожо? Продължавате ли да се мъчите с калпазаните... Тя се засмя, спомяйки си вероятно за своите лудории. Тръсна главата си както го правеше някога и спомените ми изплуваха- живи, истински, човешки. Поговорихме още няколко минути. Вятърът се усили и малките снежинки започнаха да боцкат като иглици лицата ни. Когато се разделихме, Елиза попита дали живея на същия адрес, за да ми праща картички от Париж. Отговорих и утвърдително и продължихме- всеки по своя път. Прибрах се с натежали нозе в малката си квартира. Мишо бе напалил печката и усетих приятна топлина. Миризмата на току- що сварен боб и сланина изпълни сетивата ми. Чух познатото прокашляне и силния му глас: - Мило, ти ли си? Съблякох палтото, изух ботите си и разтърках дланите си. Поставих чантата си на стола до вратата. Влязох в стаята и ахнах. Моето остаряло момче бе купило елха. Тя се издигаше в средата – стройна, зелена и горда. Умиление изпълни душата ми и аз радостно плеснах с ръце. Засмях се и прегърнах побелялата глава на моя мил. Той свали очилата си и остави вестника на коленете си. Сините му очи се присвиха и ме попита: - Хареса ли ти изненадата? Не бе необходимо да отговарям. По изражението на лицето ми се четеше всичко. Седнахме на скромната си трапеза, хапвахме и си говорехме. Изгледахме някакъв филм и си легнахме. През нощта се събудих от свистенето на вятъра в клоните на дърветата. Излязох на терасата и заследих носещия се на талази сняг по покривите на къщите. Някъде в далечината по улиците се движеше закъсняла кола. Тя забуксува на пресечката с булеварда и се отдалечи с приглушен трясък. Въпреки резкия шум нищо не нарушаваше снежната хармония в предпразничната нощ. Рано сутринта на вратата се позвъни. Отворих, но не видях никого. Погледнах неволно надолу и съгледах широк жълтеникав плик. На него пишеше моето име, но нямаше подател. „ Сигурно са съседските деца”- казах си и се усмихнах. Отворих го и извадих пъстра коледна картичка. Отвътре изпаднаха два билета. Вгледах се внимателно и не можах да повярвам. Те бяха за полет с Air France. Зачетох картичката: Скъпа госпожо, Много бих искала да Ви поднеса своя коледен подарък. Реших да го направя днес, веднага. Моля, приемете го като знак на благодарност за всичко онова, което напрваихте за мене. Нека мечтата Ви стане реалност! Прегръщам Ви! Ваша калпазанка: Елиза Сърцето ми замря за миг, а от очите ми се зарониха сълзи като порой. Когато така обляна цялата и подсмърчаща влязох в кухнята, мъжът ми ме загледа стреснато. Нищо не можах да му кажа. Подадох картичката и билетите. В следващите няколко минути и часове изживях най- незабравимите вълнения в живота си. Когато се качих на огромния самолет и залепих носа си на стъклото, въздъхнах силно. Мъжът ми само се засмя и подшушна на стюардесата : „ Жена ми е щастлива. Отива да пие кафе на Айфеловата кула”. Коледа е. Щастието ни идва веднъж в живота. Но то е по- сладко, когато го изживеем истински, давайки си сметка за онова, което сме загубили, за да оценим стойността на онова, което печелим.
  3. Здравейте, скъпи приятели! Дано не ви прозвучи прекалено фамилиарно, но наистина ви усещам такива. Благодаря за критиките и разбирането ви през малкото време, в което обменяхме мисли. За съжаление при нас проблемите се задълбаха още и още... Недоимъкът ни смаза отвсякъде, но все пак си мисля, че всичко това ми помогна да прозра едно основно нещо- няма по- хубаво от това да цениш дребните на пръв поглед неща. Желая на всички вас една успешна, здрава, красива и много вълнуваша 2011 година!
  4. Разбирам Ви напълно! Щом сте намерили своята същност и просперитет там, давайте и не се отказвайте!... Но, знаете ли, бях чувала завистливи хора да казват:" Лесно е да си българин в чужбина. По- трудно е да бъдеш такъв тук." За мене това е абсолютна заблуда, защото човек по- лесно оцелява сред стените на своята крепост. Трудно е да се докажеш на ново, абсолютно непознато място. С гордост мога да кажа, че хората в градчето, в кето живеех в Швеция се отнасяха с огромен респект и уважение, когато разбираха, че за 3 месеца съм проговорила езика им, че се опитвам да докажа на какво съм способна там. Вероятно щях за година и половина да се реализирам повече от успешно, но много превратности... несполучлив брак, изпълнен с много унижения, възрастни родители, носталгия ме върнаха обратно. Вторият ми съпруг е много добър и честен човек, честен до болка, понякога до глупост. Трудно се оцелява в сегашната действителност, когато моралните ценности загинаха. Моля се само да можем да преодолеем трудностите и на нашата улица да изгрее слънце, както се казва.
  5. Моят жизнен път ме изправи пред много изпитания, пред много трудности- страдания и объркване, което тотално промени живота ми. Може би се научих да ценя повече онова, което имам. Не казвам, че човек трябва да стои със скръстени ръце, но наистина е по- добре да прави онова, за което наистина е призван. Аз също не мога да си представя да правя нещо различно от онова, което върша . Не защото е добре платена работата ми- напротив, но много я обичам. Животът ми се стече така, че трябваше да живея една дълга, трудна, но и интересна година в Швеция. Точно работата ми тук ме накара да поема пътя назад. Не само заради възрастните си родители, не само заради изтерзания ми от тежки преживявания живот, а и защото седях вечер до късно и препрочитах писмата на моите ученици, които непрекъснато ме питаха кога ще си дойда. Плачех, защото осъзнах, че съм нужна на много хора и разбрах, че никога няма да изоставя професията си, която толкова много обичам. Виждам, че съпруга ми точно това изпитва и се терзае. От една страна факта, че е принуден да се примирява, макар и временно с положението сега, а от друга, защото има потенциал, който иска да покаже, но не може да направи. Тормози се и от безпаричието, и от ежедневното чукане по вратите, и от разнасянето на сивита напред- назад без резултат поне засега. Прави сте за негативното мислене. Виждам го, усещам го и се опитвам да налагам по- светли моменти в ежедневието, но е трудно, повярвайте! Много трудно.
  6. Нямам предвид синекурна длъжност. Пишеше стихове, летеше. Работеше на отговорна длъжност. През него минаваше движението на влаковете. Нощем излизаше наред със стрелочниците и чистеше замръзналите релси. Всички много го обичаха и уважаваха, до момента, когато почнаха съкращенията и той се озова навън не защото не беше добър специалист, а просто защото започнаха партийни чистки. Отиде да работи в интернет фирма. Тичаше за всяко нещо, докато шефът му бе хванат за неплащания на осигуровки на служителите си и оттогава... кретаме. Напоследък , въпреки притесненията, почвам да разсъждавам по- философски. Може би наистина човек трябва да мине през изпитания, за да кали още повече духа си, волята си или да не бъде толкова честолюбив. Вечер, въпреки умората, попрочитам написаното тук и благодаря на всички, които търсят и споделят прозрения за смисъла на живота. Благодаря ви още веднъж!
  7. Да, казвате, че е въпрос на желание, а не на възраст. Беше решил да се хване и като хамалин, но аз го спрях. Първо, защото е с много деликатно здраве- половината вътрешности са извадени след претърпяно произшествие и второ, защото цял живот е държал писалката и не е свикнал с подобна работа. Ако тръгнете на 43 години да търсите работа, не можете да си представите униженията, на които сте подлаган ежедневно. Не зная... при някои от вас във фирмите може и да не е така, но в условията на криза е наистина страшно. Никога не съм вярвала, че ще дойде време, в което парите ще играят толкова голяма роля. Жалко е! Духовността ни отстъпи на заден план.
  8. Благодаря на всички вас, които ми отговорихте. В столицата живеем. Аз работя на две места- по 12 часа, но не се оправяме. Не ни е мързяло никога, но кагота чуят неговата възраст- 43 го обявяват за стар. Да, наистина човек трябва да си промени мисленето, може би и Бог ще помогне. Дано!
  9. Здравейте всички! Пиша ви с огромното уважение към хора явно вещи в много неща отвъд познанието и с надеждата, че ще ми помогнете. От близо 2 години със съпруга ми сме в страшна финансова безизходица. От януари пък остана и без работа. В нищо не върви! Имам чувството, че всичко се катурва. Където и да почукаш, каквото и да предприемеш парите бягат. Не съм материалист, но виждам, че нещата ни вече се хронифицират. Моля кажете как човек да се пребори с такъв проблем? Въпрос на магия ли е и дали това може да се пресече? Християнка съм, но последния път, когато отидохме със съпруга ми в църква, нещата ни тръгнаха надолу. Моля дайте съвет!
×