zarche

Илен, Shining_Star, Pavli82, благодаря ви за отговорите! Благодаря и на Христо и Розалина, които ми писаха в профила (още не мога да се ориентирам във форума как да отговарям на тези съобщения, извинявайте!).

Pavli82, нямам думи за приликата с историята, която ти разказа, потресаващо! Точно така се е чувствал и съпругът ми (впоследствие си давам сметка) - като в капан на обстоятелствата и че няма възможност да израства, сякаш е стигнал задънена улица без изход.
Ще търся книгите, които препоръчваш. Решила съм, ако нещата се подредят както планувам, да се приберем в България с детето.

Ще ми каже ли някой защо пробуждането трябва да става по такъв жесток начин, защо?

Алекс, наистина ли не разбираш, че това което ти има и се кани да избухне се нарича стрес? Това и непрофесионалист би ти го казал, но нека ме поправят професионалистите, ако греша. Стресът идва от една страна от това че сама гледаш 2 деца, а от друга заради това, че си поставяш допълнителни неизпълними изисквания (език, шоф. курсове, всичко да е наред в къщи). Самият факт, че не можеш да се отпуснеш дори и за 10 минути показва, че отдавна не ти се е случвало и си забравила как се прави това. Организмът ти работи непрекъснато на пълни обороти, а колко време може да се издържи в такова темпо?!? Рано или късно пАрата трябва да излезе от някъде, това е природен закон, в случая тя излиза под формата на викове и агресия. Щом не може да ти помага баба, тогава потърси (дори и за по 2 часа да е) бавачка, съседка срещу заплащане, приятелка, или пиши във форума бг-мама и виж как се справят майките на близнаци, но трябва да намериш начин да се освободиш от напрежението, което се трупа в теб - от него идва и агресията. Пак ти казвам, че говоря от личен опит. Не знам от колко време съпругът ти е международен шофьор, но по този начин ти си лишена не само от физическата му помощ в ежедневието, а и от една релаксираща прегръдка вечер. Чудесно ще бъде, когато се съберете заедно в Испания, но засега забрави за ученето на езика. Може би това е една от причините да се дразниш на децата си - тъкмо си мислиш "ей сега ще хвана учебника" и някое от тях се събуди.
Съветите ми са: намери си помощник за децата, намали изискванията към себе си и прави дихателни упражнения (те помагат срещу стрес). А най-напред може да започнеш с изглеждането на един филм, препоръчително да е комедия .

Здравей алекс-алекс, пиша ти като майка, минала през подобно нещо. Според мен имаш нужда да се погрижиш малко за себе си, така да се каже "да се поглезиш сама". Трябва да дадеш малко обич и на себе си, за да можеш после да я даваш и на децата си. Дори едно малко дете се гледа трудно сама, а какво остава за две. Децата на тази възраст изсмукват цялата ти енергия и време. Помоли бабите и дядовците, които идват да им се радват, да ги погледат някоя събота и/или неделя, докато ти излезеш някъде сама, или с приятелка. Още по-добре ще е, докато живееш сама с тях (надявам се това да е временно явление) някой - най-добре майка ти, ако е възможно- да дойде да поживее с теб. Може да не го осъзнаваш, но имаш нужда от това.
Много е важно да го направиш, защото въпреки, че децата ти са нещото, което най-много обичаш, агресията ти към тях се трупа подсъзнателно и в един момент може да изригне и да им причиниш нещо, за което после цял живот да съжаляваш. Сама казваш, че понякога ги "друсаш" - това е опасно, защото ако е по-силно друсането може да нарани гръбначния стълб.
Трябва да знаеш, че това през което минаваш е нормално - може да е защото си сама в момента, може да е защото с раждането на децата животът ти се е преобърнал на 180 градуса и вече осъзнаваш, че никога няма да е същия, може да е промяна на ценностите и сега ти трябва време да се приспособиш към новите, може да е по много причини. Важното е, че ти трябва и време за себе си, а това няма как да стане с два едногодишни "свободни електрона" , които имат нужда от теб 24/7.
Моето скромно непрофесионално мнение, е че поне за кратък период, докато си сама, имаш нужда от някоя любяща баба, която да ти помогне в гледането на децата и да е с теб целодневно. Трябва ти време за себе си, дори и да не правиш нищо, а само да седиш и да гледаш в една точка, за да ти се избистрят новите приоритети.
Чудесно е, че търсиш помощ, това е знак, че искаш и можеш да промениш нещата.

Алекс, наистина ли не разбираш, че това което ти има и се кани да избухне се нарича стрес? Това и непрофесионалист би ти го казал, но нека ме поправят професионалистите, ако греша. Стресът идва от една страна от това че сама гледаш 2 деца, а от друга заради това, че си поставяш допълнителни неизпълними изисквания (език, шоф. курсове, всичко да е наред в къщи). Самият факт, че не можеш да се отпуснеш дори и за 10 минути показва, че отдавна не ти се е случвало и си забравила как се прави това. Организмът ти работи непрекъснато на пълни обороти, а колко време може да се издържи в такова темпо?!? Рано или късно пАрата трябва да излезе от някъде, това е природен закон, в случая тя излиза под формата на викове и агресия. Щом не може да ти помага баба, тогава потърси (дори и за по 2 часа да е) бавачка, съседка срещу заплащане, приятелка, или пиши във форума бг-мама и виж как се справят майките на близнаци, но трябва да намериш начин да се освободиш от напрежението, което се трупа в теб - от него идва и агресията. Пак ти казвам, че говоря от личен опит. Не знам от колко време съпругът ти е международен шофьор, но по този начин ти си лишена не само от физическата му помощ в ежедневието, а и от една релаксираща прегръдка вечер. Чудесно ще бъде, когато се съберете заедно в Испания, но засега забрави за ученето на езика. Може би това е една от причините да се дразниш на децата си - тъкмо си мислиш "ей сега ще хвана учебника" и някое от тях се събуди.
Съветите ми са: намери си помощник за децата, намали изискванията към себе си и прави дихателни упражнения (те помагат срещу стрес). А най-напред може да започнеш с изглеждането на един филм, препоръчително да е комедия .

Здравей алекс-алекс, пиша ти като майка, минала през подобно нещо. Според мен имаш нужда да се погрижиш малко за себе си, така да се каже "да се поглезиш сама". Трябва да дадеш малко обич и на себе си, за да можеш после да я даваш и на децата си. Дори едно малко дете се гледа трудно сама, а какво остава за две. Децата на тази възраст изсмукват цялата ти енергия и време. Помоли бабите и дядовците, които идват да им се радват, да ги погледат някоя събота и/или неделя, докато ти излезеш някъде сама, или с приятелка. Още по-добре ще е, докато живееш сама с тях (надявам се това да е временно явление) някой - най-добре майка ти, ако е възможно- да дойде да поживее с теб. Може да не го осъзнаваш, но имаш нужда от това.
Много е важно да го направиш, защото въпреки, че децата ти са нещото, което най-много обичаш, агресията ти към тях се трупа подсъзнателно и в един момент може да изригне и да им причиниш нещо, за което после цял живот да съжаляваш. Сама казваш, че понякога ги "друсаш" - това е опасно, защото ако е по-силно друсането може да нарани гръбначния стълб.
Трябва да знаеш, че това през което минаваш е нормално - може да е защото си сама в момента, може да е защото с раждането на децата животът ти се е преобърнал на 180 градуса и вече осъзнаваш, че никога няма да е същия, може да е промяна на ценностите и сега ти трябва време да се приспособиш към новите, може да е по много причини. Важното е, че ти трябва и време за себе си, а това няма как да стане с два едногодишни "свободни електрона" , които имат нужда от теб 24/7.
Моето скромно непрофесионално мнение, е че поне за кратък период, докато си сама, имаш нужда от някоя любяща баба, която да ти помогне в гледането на децата и да е с теб целодневно. Трябва ти време за себе си, дори и да не правиш нищо, а само да седиш и да гледаш в една точка, за да ти се избистрят новите приоритети.
Чудесно е, че търсиш помощ, това е знак, че искаш и можеш да промениш нещата.

Абсолютно нежелателно е ровенето в дълбочина в производството на каквото и да е в момента, това исках да кажа и с предния си пост. Лошата мисъл, визуализацията и внушението убиват тялото и психиката много по- бързо от която и да е лоша храна.
При пазаруването си в магазин изключвам факта, че съм запозната с личното производство на млечни и пчелни продукти, с прекупуването на мляко от производителите и носенето им до мандрите.... познавам лично някои от производителите и прекупвачите на гъби, мелничари и производството на хлебни продукти. Ако изнеса просто ей така информация, която не е достъпна за всеки и то по подобаващ манипулативен начин ще бъде престъпление в моите очи.
Храната лекува, ако бъде приета с наслада и благодарност, умението да се прави това води до усъвършенстване на човека и е възможно дори да неутрализира всичко негативно в нея. Търсенето на информация за която човек не е готов и още повече представянето и просто някак , просто някъде, води до болестни състояния, на тялото, на разума, на душата.

23.12.10

Благодаря, че ви има, благодаря, че прочетохте разказа ми, благодаря, че ми отговаряте! Във всеки отговор много неща ме докоснаха - неща, които имах нужда да прочета.

Няма да пиша сега повече, защото идва Бъдни вечер, а пред това и болката трябва да замълчи.

Светла Бъдни вечер на всички!

Септември, 2010

Искам отговор от Вселената защо стана това. Нали е казано: „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите”.

Преди 6 месеца си отиде моят любим съпруг. Останах сама с 4 годишна дъщеря. Продължавам да нося нося халката, чувствам се още омъжена, не искам да приема, че съм „вдовица” – каква гадна дума.

Начинът по който си отиде е нелеп и, както една позната го нарече, „сюрреалистичен”(като в картина на Дали). Намерих го вечерта застрелян в двора ни, както си е седял на стола, пушейки и пиейки едно уиски преди лягане. Заподозряният е един съсед, който не е с всичкия. Води се следствие. С дъщеря ми вече не живеем в къщата.

Това са фактите. Нещото, което не ми дава покой, освен мъката е защо Вселената не спря това. Мъжът ми беше изключително добър човек и голям ум (не само защото ми беше съпруг - всички, които го познават го казват), с чувство за хумор и още много други чудесни качества. Най-големите му недостатъци бяха, че пиеше и пушеше.

-

16.12.10 г.

Продължавам да нося халката. Скоро ще станат 9 месеца от смъртта му.

Когато бях на 19 години имаше период, в който се молех да се науча да обичам така, както Бог ме обича. На 21 г. срещнах съпруга си. Той се оказа отговора на молитвата ми. Тогава не можех да повярвам, че ми се случва толкова хубаво нещо, чудех се с какво съм заслужила толкова любов. През 17-те години на съвместния ни живот той ми показа какво значи да обичаш - с много търпение, всеотдайност, приемайки ме таквава, каквато съм, без да иска да ме променя. Основна цел на живота му бе да ме направи щастлива. Повече от 10 години нямахме деца. Бях в депресия, всеки ден плачех. Той ми помогна да изляза от нея като ми каза, че за него няма значение дали ще имаме деца, само не иска да страдам. Тогава ми просветна, че като страдам аз, страда и той и че е всъщност егоистично да страдаш защото така караш и хората, които обичаш да страдат. От този момент започна „изплуването”. Две години по-късно забременях с помощта на репродуктивната медицина.

Роди се дългоочакваното ни детенце. Впоследствие съм си мислила дали не ни е било писано да имаме собствено дете и това, че „насилихме” природата не доведе нещата до такъв край.

Накрая, когато си мислех, че имам всичко, за което обикновеният човек си мечтае и всеки ден благодарях на Бог за това, съпругът ми си отиде. Както се казва - много хубаво не е на хубаво.

Още го обичам. Сънувам го 1-2 пъти месечно, че се държим за ръце, целуваме се, или правим любов. Още съм влюбена и искам да продължа живота си с него.

Мисля си за Орфей и Евридика, когато Орфей отишъл в света на сенките, за да си я върне и почти успял. Искам да овладея техниката за контактуване с другия свят, за да си общувам с него. Липсва ми. Предполагам, че съм спряла на някаква фаза от скърбенето и не го оставям да си отиде. Вредя ли на душата му, вредя ли на себе си?

От друга страна съзнавам, че последната година той изпитваше неудовлетворение от живота, което постепенно се задълбочаваше. (За това си дадох сметка в последствие, анализирайки негови откъслечни реплики от последните месеци и най-вече дни.) Качествата, които имаше и усилията, които положи (във всякакви области на живота) не съответстваха на материалния резултат. В държавата, в която живеем хората с неговата професия и способности живеят по съвсем друг начин. След много усилия ние живеехме в „облагородено бунгало” и имахме едно детенце,а работата му също не го удовлетворяваше. Аз накрая бях много щастлива, дори сега си давам сметка – бях заслепена от щастието си. Но на 41 години той беше уморен и неудовлетворен. Беше положил количество труд и усилия, които хората полагат за поне два пълни живота. Затова си мисля, че въпреки, че не се е самоубил, душата му е направила избора да си отиде. А лудият съсед е „чистачът” на природата, който е извършил „мръсната работа”. Съпругът ми беше прекалено отговорен, за да си причини нещо сам.

Неговото заминаване ми подейства „събуждащо” за много неща, но все още си мечтая и си представям колко хубаво би било сега да се върне и да продължим отново заедно.

Изпитвам вина, че не успях да предотвратя това, което се случи. Изпитвам ужасна вина, че „спях”, че ми трябваше такова ужасно нещо, за да се събудя. Ако знаех как да го обичам истински, ако бях „будна” и чувствителна към това, което се случва с него, щях да успея да го спася. Моля се на Бог да ми прости. Моля се да съм винаги будна за чувствата на хората около мен от сега нататък. Моля се да успея да предам на дъщеря ни обичта, която той ми даде. Моля се да намеря отговорите...



21.12.10

Днес се навършват 9 месеца откакто той си отиде. Искам това, което написах да „излезе” от мен, искам да го разкажа на някого. Нямам приятелка, на която да кажа всички тези неща. Не искам да търся психотерапевт тук, защото, въпреки, че се оправям с езика, не мога добре да изразя чувствата си, а и искам човекът отсреща да има сходни разбирания за духовния живот. Знам, че не съм в депресия, но усещам, че имам нужда от съвет на психолог. Ще съм благодарна да ми отговорите.

С уважение:

З.

23.12.10

Благодаря, че ви има, благодаря, че прочетохте разказа ми, благодаря, че ми отговаряте! Във всеки отговор много неща ме докоснаха - неща, които имах нужда да прочета.

Няма да пиша сега повече, защото идва Бъдни вечер, а пред това и болката трябва да замълчи.

Светла Бъдни вечер на всички!

23.12.10

Благодаря, че ви има, благодаря, че прочетохте разказа ми, благодаря, че ми отговаряте! Във всеки отговор много неща ме докоснаха - неща, които имах нужда да прочета.

Няма да пиша сега повече, защото идва Бъдни вечер, а пред това и болката трябва да замълчи.

Светла Бъдни вечер на всички!

23.12.10

Благодаря, че ви има, благодаря, че прочетохте разказа ми, благодаря, че ми отговаряте! Във всеки отговор много неща ме докоснаха - неща, които имах нужда да прочета.

Няма да пиша сега повече, защото идва Бъдни вечер, а пред това и болката трябва да замълчи.

Светла Бъдни вечер на всички!

23.12.10

Благодаря, че ви има, благодаря, че прочетохте разказа ми, благодаря, че ми отговаряте! Във всеки отговор много неща ме докоснаха - неща, които имах нужда да прочета.

Няма да пиша сега повече, защото идва Бъдни вечер, а пред това и болката трябва да замълчи.

Светла Бъдни вечер на всички!

Септември, 2010

Искам отговор от Вселената защо стана това. Нали е казано: „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите”.

Преди 6 месеца си отиде моят любим съпруг. Останах сама с 4 годишна дъщеря. Продължавам да нося нося халката, чувствам се още омъжена, не искам да приема, че съм „вдовица” – каква гадна дума.

Начинът по който си отиде е нелеп и, както една позната го нарече, „сюрреалистичен”(като в картина на Дали). Намерих го вечерта застрелян в двора ни, както си е седял на стола, пушейки и пиейки едно уиски преди лягане. Заподозряният е един съсед, който не е с всичкия. Води се следствие. С дъщеря ми вече не живеем в къщата.

Това са фактите. Нещото, което не ми дава покой, освен мъката е защо Вселената не спря това. Мъжът ми беше изключително добър човек и голям ум (не само защото ми беше съпруг - всички, които го познават го казват), с чувство за хумор и още много други чудесни качества. Най-големите му недостатъци бяха, че пиеше и пушеше.

-

16.12.10 г.

Продължавам да нося халката. Скоро ще станат 9 месеца от смъртта му.

Когато бях на 19 години имаше период, в който се молех да се науча да обичам така, както Бог ме обича. На 21 г. срещнах съпруга си. Той се оказа отговора на молитвата ми. Тогава не можех да повярвам, че ми се случва толкова хубаво нещо, чудех се с какво съм заслужила толкова любов. През 17-те години на съвместния ни живот той ми показа какво значи да обичаш - с много търпение, всеотдайност, приемайки ме таквава, каквато съм, без да иска да ме променя. Основна цел на живота му бе да ме направи щастлива. Повече от 10 години нямахме деца. Бях в депресия, всеки ден плачех. Той ми помогна да изляза от нея като ми каза, че за него няма значение дали ще имаме деца, само не иска да страдам. Тогава ми просветна, че като страдам аз, страда и той и че е всъщност егоистично да страдаш защото така караш и хората, които обичаш да страдат. От този момент започна „изплуването”. Две години по-късно забременях с помощта на репродуктивната медицина.

Роди се дългоочакваното ни детенце. Впоследствие съм си мислила дали не ни е било писано да имаме собствено дете и това, че „насилихме” природата не доведе нещата до такъв край.

Накрая, когато си мислех, че имам всичко, за което обикновеният човек си мечтае и всеки ден благодарях на Бог за това, съпругът ми си отиде. Както се казва - много хубаво не е на хубаво.

Още го обичам. Сънувам го 1-2 пъти месечно, че се държим за ръце, целуваме се, или правим любов. Още съм влюбена и искам да продължа живота си с него.

Мисля си за Орфей и Евридика, когато Орфей отишъл в света на сенките, за да си я върне и почти успял. Искам да овладея техниката за контактуване с другия свят, за да си общувам с него. Липсва ми. Предполагам, че съм спряла на някаква фаза от скърбенето и не го оставям да си отиде. Вредя ли на душата му, вредя ли на себе си?

От друга страна съзнавам, че последната година той изпитваше неудовлетворение от живота, което постепенно се задълбочаваше. (За това си дадох сметка в последствие, анализирайки негови откъслечни реплики от последните месеци и най-вече дни.) Качествата, които имаше и усилията, които положи (във всякакви области на живота) не съответстваха на материалния резултат. В държавата, в която живеем хората с неговата професия и способности живеят по съвсем друг начин. След много усилия ние живеехме в „облагородено бунгало” и имахме едно детенце,а работата му също не го удовлетворяваше. Аз накрая бях много щастлива, дори сега си давам сметка – бях заслепена от щастието си. Но на 41 години той беше уморен и неудовлетворен. Беше положил количество труд и усилия, които хората полагат за поне два пълни живота. Затова си мисля, че въпреки, че не се е самоубил, душата му е направила избора да си отиде. А лудият съсед е „чистачът” на природата, който е извършил „мръсната работа”. Съпругът ми беше прекалено отговорен, за да си причини нещо сам.

Неговото заминаване ми подейства „събуждащо” за много неща, но все още си мечтая и си представям колко хубаво би било сега да се върне и да продължим отново заедно.

Изпитвам вина, че не успях да предотвратя това, което се случи. Изпитвам ужасна вина, че „спях”, че ми трябваше такова ужасно нещо, за да се събудя. Ако знаех как да го обичам истински, ако бях „будна” и чувствителна към това, което се случва с него, щях да успея да го спася. Моля се на Бог да ми прости. Моля се да съм винаги будна за чувствата на хората около мен от сега нататък. Моля се да успея да предам на дъщеря ни обичта, която той ми даде. Моля се да намеря отговорите...



21.12.10

Днес се навършват 9 месеца откакто той си отиде. Искам това, което написах да „излезе” от мен, искам да го разкажа на някого. Нямам приятелка, на която да кажа всички тези неща. Не искам да търся психотерапевт тук, защото, въпреки, че се оправям с езика, не мога добре да изразя чувствата си, а и искам човекът отсреща да има сходни разбирания за духовния живот. Знам, че не съм в депресия, но усещам, че имам нужда от съвет на психолог. Ще съм благодарна да ми отговорите.

С уважение:

З.

Септември, 2010

Искам отговор от Вселената защо стана това. Нали е казано: „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите”.

Преди 6 месеца си отиде моят любим съпруг. Останах сама с 4 годишна дъщеря. Продължавам да нося нося халката, чувствам се още омъжена, не искам да приема, че съм „вдовица” – каква гадна дума.

Начинът по който си отиде е нелеп и, както една позната го нарече, „сюрреалистичен”(като в картина на Дали). Намерих го вечерта застрелян в двора ни, както си е седял на стола, пушейки и пиейки едно уиски преди лягане. Заподозряният е един съсед, който не е с всичкия. Води се следствие. С дъщеря ми вече не живеем в къщата.

Това са фактите. Нещото, което не ми дава покой, освен мъката е защо Вселената не спря това. Мъжът ми беше изключително добър човек и голям ум (не само защото ми беше съпруг - всички, които го познават го казват), с чувство за хумор и още много други чудесни качества. Най-големите му недостатъци бяха, че пиеше и пушеше.

-

16.12.10 г.

Продължавам да нося халката. Скоро ще станат 9 месеца от смъртта му.

Когато бях на 19 години имаше период, в който се молех да се науча да обичам така, както Бог ме обича. На 21 г. срещнах съпруга си. Той се оказа отговора на молитвата ми. Тогава не можех да повярвам, че ми се случва толкова хубаво нещо, чудех се с какво съм заслужила толкова любов. През 17-те години на съвместния ни живот той ми показа какво значи да обичаш - с много търпение, всеотдайност, приемайки ме таквава, каквато съм, без да иска да ме променя. Основна цел на живота му бе да ме направи щастлива. Повече от 10 години нямахме деца. Бях в депресия, всеки ден плачех. Той ми помогна да изляза от нея като ми каза, че за него няма значение дали ще имаме деца, само не иска да страдам. Тогава ми просветна, че като страдам аз, страда и той и че е всъщност егоистично да страдаш защото така караш и хората, които обичаш да страдат. От този момент започна „изплуването”. Две години по-късно забременях с помощта на репродуктивната медицина.

Роди се дългоочакваното ни детенце. Впоследствие съм си мислила дали не ни е било писано да имаме собствено дете и това, че „насилихме” природата не доведе нещата до такъв край.

Накрая, когато си мислех, че имам всичко, за което обикновеният човек си мечтае и всеки ден благодарях на Бог за това, съпругът ми си отиде. Както се казва - много хубаво не е на хубаво.

Още го обичам. Сънувам го 1-2 пъти месечно, че се държим за ръце, целуваме се, или правим любов. Още съм влюбена и искам да продължа живота си с него.

Мисля си за Орфей и Евридика, когато Орфей отишъл в света на сенките, за да си я върне и почти успял. Искам да овладея техниката за контактуване с другия свят, за да си общувам с него. Липсва ми. Предполагам, че съм спряла на някаква фаза от скърбенето и не го оставям да си отиде. Вредя ли на душата му, вредя ли на себе си?

От друга страна съзнавам, че последната година той изпитваше неудовлетворение от живота, което постепенно се задълбочаваше. (За това си дадох сметка в последствие, анализирайки негови откъслечни реплики от последните месеци и най-вече дни.) Качествата, които имаше и усилията, които положи (във всякакви области на живота) не съответстваха на материалния резултат. В държавата, в която живеем хората с неговата професия и способности живеят по съвсем друг начин. След много усилия ние живеехме в „облагородено бунгало” и имахме едно детенце,а работата му също не го удовлетворяваше. Аз накрая бях много щастлива, дори сега си давам сметка – бях заслепена от щастието си. Но на 41 години той беше уморен и неудовлетворен. Беше положил количество труд и усилия, които хората полагат за поне два пълни живота. Затова си мисля, че въпреки, че не се е самоубил, душата му е направила избора да си отиде. А лудият съсед е „чистачът” на природата, който е извършил „мръсната работа”. Съпругът ми беше прекалено отговорен, за да си причини нещо сам.

Неговото заминаване ми подейства „събуждащо” за много неща, но все още си мечтая и си представям колко хубаво би било сега да се върне и да продължим отново заедно.

Изпитвам вина, че не успях да предотвратя това, което се случи. Изпитвам ужасна вина, че „спях”, че ми трябваше такова ужасно нещо, за да се събудя. Ако знаех как да го обичам истински, ако бях „будна” и чувствителна към това, което се случва с него, щях да успея да го спася. Моля се на Бог да ми прости. Моля се да съм винаги будна за чувствата на хората около мен от сега нататък. Моля се да успея да предам на дъщеря ни обичта, която той ми даде. Моля се да намеря отговорите...



21.12.10

Днес се навършват 9 месеца откакто той си отиде. Искам това, което написах да „излезе” от мен, искам да го разкажа на някого. Нямам приятелка, на която да кажа всички тези неща. Не искам да търся психотерапевт тук, защото, въпреки, че се оправям с езика, не мога добре да изразя чувствата си, а и искам човекът отсреща да има сходни разбирания за духовния живот. Знам, че не съм в депресия, но усещам, че имам нужда от съвет на психолог. Ще съм благодарна да ми отговорите.

С уважение:

З.

Септември, 2010

Искам отговор от Вселената защо стана това. Нали е казано: „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите”.

Преди 6 месеца си отиде моят любим съпруг. Останах сама с 4 годишна дъщеря. Продължавам да нося нося халката, чувствам се още омъжена, не искам да приема, че съм „вдовица” – каква гадна дума.

Начинът по който си отиде е нелеп и, както една позната го нарече, „сюрреалистичен”(като в картина на Дали). Намерих го вечерта застрелян в двора ни, както си е седял на стола, пушейки и пиейки едно уиски преди лягане. Заподозряният е един съсед, който не е с всичкия. Води се следствие. С дъщеря ми вече не живеем в къщата.

Това са фактите. Нещото, което не ми дава покой, освен мъката е защо Вселената не спря това. Мъжът ми беше изключително добър човек и голям ум (не само защото ми беше съпруг - всички, които го познават го казват), с чувство за хумор и още много други чудесни качества. Най-големите му недостатъци бяха, че пиеше и пушеше.

-

16.12.10 г.

Продължавам да нося халката. Скоро ще станат 9 месеца от смъртта му.

Когато бях на 19 години имаше период, в който се молех да се науча да обичам така, както Бог ме обича. На 21 г. срещнах съпруга си. Той се оказа отговора на молитвата ми. Тогава не можех да повярвам, че ми се случва толкова хубаво нещо, чудех се с какво съм заслужила толкова любов. През 17-те години на съвместния ни живот той ми показа какво значи да обичаш - с много търпение, всеотдайност, приемайки ме таквава, каквато съм, без да иска да ме променя. Основна цел на живота му бе да ме направи щастлива. Повече от 10 години нямахме деца. Бях в депресия, всеки ден плачех. Той ми помогна да изляза от нея като ми каза, че за него няма значение дали ще имаме деца, само не иска да страдам. Тогава ми просветна, че като страдам аз, страда и той и че е всъщност егоистично да страдаш защото така караш и хората, които обичаш да страдат. От този момент започна „изплуването”. Две години по-късно забременях с помощта на репродуктивната медицина.

Роди се дългоочакваното ни детенце. Впоследствие съм си мислила дали не ни е било писано да имаме собствено дете и това, че „насилихме” природата не доведе нещата до такъв край.

Накрая, когато си мислех, че имам всичко, за което обикновеният човек си мечтае и всеки ден благодарях на Бог за това, съпругът ми си отиде. Както се казва - много хубаво не е на хубаво.

Още го обичам. Сънувам го 1-2 пъти месечно, че се държим за ръце, целуваме се, или правим любов. Още съм влюбена и искам да продължа живота си с него.

Мисля си за Орфей и Евридика, когато Орфей отишъл в света на сенките, за да си я върне и почти успял. Искам да овладея техниката за контактуване с другия свят, за да си общувам с него. Липсва ми. Предполагам, че съм спряла на някаква фаза от скърбенето и не го оставям да си отиде. Вредя ли на душата му, вредя ли на себе си?

От друга страна съзнавам, че последната година той изпитваше неудовлетворение от живота, което постепенно се задълбочаваше. (За това си дадох сметка в последствие, анализирайки негови откъслечни реплики от последните месеци и най-вече дни.) Качествата, които имаше и усилията, които положи (във всякакви области на живота) не съответстваха на материалния резултат. В държавата, в която живеем хората с неговата професия и способности живеят по съвсем друг начин. След много усилия ние живеехме в „облагородено бунгало” и имахме едно детенце,а работата му също не го удовлетворяваше. Аз накрая бях много щастлива, дори сега си давам сметка – бях заслепена от щастието си. Но на 41 години той беше уморен и неудовлетворен. Беше положил количество труд и усилия, които хората полагат за поне два пълни живота. Затова си мисля, че въпреки, че не се е самоубил, душата му е направила избора да си отиде. А лудият съсед е „чистачът” на природата, който е извършил „мръсната работа”. Съпругът ми беше прекалено отговорен, за да си причини нещо сам.

Неговото заминаване ми подейства „събуждащо” за много неща, но все още си мечтая и си представям колко хубаво би било сега да се върне и да продължим отново заедно.

Изпитвам вина, че не успях да предотвратя това, което се случи. Изпитвам ужасна вина, че „спях”, че ми трябваше такова ужасно нещо, за да се събудя. Ако знаех как да го обичам истински, ако бях „будна” и чувствителна към това, което се случва с него, щях да успея да го спася. Моля се на Бог да ми прости. Моля се да съм винаги будна за чувствата на хората около мен от сега нататък. Моля се да успея да предам на дъщеря ни обичта, която той ми даде. Моля се да намеря отговорите...



21.12.10

Днес се навършват 9 месеца откакто той си отиде. Искам това, което написах да „излезе” от мен, искам да го разкажа на някого. Нямам приятелка, на която да кажа всички тези неща. Не искам да търся психотерапевт тук, защото, въпреки, че се оправям с езика, не мога добре да изразя чувствата си, а и искам човекът отсреща да има сходни разбирания за духовния живот. Знам, че не съм в депресия, но усещам, че имам нужда от съвет на психолог. Ще съм благодарна да ми отговорите.

С уважение:

З.

Здравейте отново,
благодаря за отговорите! Намерих ценни съвети в тях, от които ще се възползвам.

Донка, права си, точно това ми каза и една колежка, че дъщеря ми по свой начин ме държи настрана от проблемите. Случвало се е също така като ме види да плача да почне да ми прави смешни физиономии да ме развесели, веднъж ми донесе снимката на баща си, а веднъж ми каза да си облека неговите дрехи, за да не ми е мъчно.

Късметче, защо мислиш, че методът на разтърване не е подходящ (като оставим заекването)? Аз имам предвид да сложа храната на масата и да й кажа ако е гладна да яде, ако не - да стои гладна. Тя отказва да се храни сама, защото знае, че аз ще я нахраня. Иначе не можем да се опрем на бабите сега, защото живеем в чужбина и преди те идваха тук, но майка ми също почина наскоро, а свекърва ми е вече възрастна.
Хареса ми това да не говоря емоционално, наистина по-лесно възприема като говоря спокойно и уравновесено.

Слънчева, така е, като има изпити трябва да можем да ги вземем, иначе ще трябва да повтаряме класа .

Здравейте,
Отскоро чета във форума, затова моля за извинение, ако повтарям темата. Дори не знам дали е за тук, или за психологическия форум.
Имам дъщеря на 4,5 години. Съпругът ми почина преди няколко месеца. Сега сме сами двете. Трудно е, мъката ми е голяма, а се опитвам да бъда до колкото мога добра майка. Но в много случай не знам греша ли и в какво. Например сутрин като тръгваме за градина (и работа) иска да ходи с плажна рокля. И никакви мои обяснения, че е неразумно не помагат. Времето минава, тя не иска да се облече, трябва да тръгваме, аз се изнервям, накрая й нахлузвам дрехите насила, тя започва да реве колкото й глас държи и така докато стигнем до градината. Вечерта е същински ангел и всичко тече по мед и масло. Друг пример - не иска да си събира играчките. Хитрува, че е уморена, или че я болят ръчичките. Понякога след много кандърми се съгласява да ги събираме двете. Не иска да се храни сама в къщи, (което е наследство от гледането на бабите до 3 год. възраст). Та въпросите ми са няколко:

1. Пред какви опастности от педагогическа гледна точка съм изправена като самотен родител?
2. Подходящ ли е методът на разтърсване за тази възраст, за да я накарам да се храни сама и да си събира играчките, и най-вече предвид това, че е загубила наскоро баща си? Напоследък започна и да заеква леко, не искам да я стресирам и да задълбоча проблема.
3. Забелязах, че когато успея да запазя самообладание и вместо да се изнервям, обърна нещата на майтап по-лесно се справям със ситуацията. Но не съм перфектна и не успявам да го правя винаги. Посъветвайте ме за някакви техники, с които да се овладявам (напоследък като усетя, че ми иде да избухна - дишам 3-4 пъти дълбоко и горе-долу ми помага).
4. Как да разграничавам кога нещо е "от възрастта" и ще го израсте и да не му обръщам внимание и кога да сложа граници, че поведението й е неприемливо.

Благодаря!