smehy

Под плъзване надолу имах предвид политизиране и абсолютизиране на темата - нищо повече. А горният коментар не го разбирам...

И без да съм в бяла риза това съм го правила и не еднократно. А като цяло леко се притеснявам, че има голяма вероятност тази тема да се "плъзне" надолу по склона...

Да, определено. Например, да вземем един полицай. Разбира се, не всеки полицай е поставен пред подобен избор, но ако бъде поставен, той според мен трябва да реши или да жертва живота си в името на справедливостта, или да напусне полицията. Щом не може да жертва живота си в името на справедливостта – да напусне. Това поне е във възможностите му. И тук не съм склонен да приема никакви оправдания от типа, че примерно има жена и деца, които ако напусне, няма да имат какво да ядат. Тези, чиято работа е да защитават законите и реда, но не го правят, попадат в графата „предатели“, а от предателството няма по-голямо престъпление. Абсолютно подкрепям Станимир. И го казвам като съпруга на служител на МВР. Съпругът ми е известен с принципността си, а и аз - с това взаимно се припокриваме. Наясно сме с възможните опасности, но пък спим спокойно и съвестта ни е чиста. Не живеем в охолство, но и не се притесняваме, че един ден може да нахълтат маскирани униформени у дома за обиск. Свободни и независими сме! Ценя високо професионализма на съпруга си и го подкрепям в принципността му. И макар да е имало моменти на натиск върху му - от представители на различни институции и/или нива - съм горда от способността му да остава верен на себе си и принципите си, без да проявява агресия, инат, показност и т.н. Радвам се, че това не остава незабелязано от началниците му! Е, да наградите са по-скоро морални - устна, писмена похвала, дни отпуск, но за него, както и за мен е по-важен жеста. Четейки тази тема се развълнувах и мога много да пиша. И сигурно ще се включвам често И Христо,защо мислиш, че пистолетите на полицаите са със стоп-патрони?

И кой е виновен за това- стилът музика или хората? И кое - чалгата или другият стил музика?

Да, Диана, разбирам те прекрасно. Имаме сходни реакции, но разликата е, че при мен в това "силно забавяне" на времето около мен, но не и в мен ми позволява да действам за другите светкавично, а за мен бързо.. Например човек залита и ако падне това може да доведе до тежки травми за него, а аз съм твърде далеч, за да му помогна. Тогава времето "се забавя, почти спира", но не за мен, а за реалността около мен. И докато всичко е почти неподвижно, включително и падащият човек аз имам възможност да се придвижа в пространството, да стигна до човека и да го прихвана. И ако това за мен са минута-две, зависи колко далеч съм била, за околните е сякаш съм се появила от нищото до падащият. Давам си сметка как звучи написаното и за пръв път споделям това, но ми се е случвало... Е, все пак ако размисля ще "редактирам" мнението си

Живеем в свят, в който сме залети от информация. Обливат ни буйни потоци от информация, достигайки до нас по различни информационни канали... Дали сме добри плувци в този океан от информация? А относно информацията от масмедиите - дали тя отразява реалността или създава реалност? Често виждайки парченце от пъзела си мислим, че виждаме цялата картина... А дали имаме възможността, способността и качествата да съзрем глобалната картина? Живеейки в един свят считаме, че познаваме законите на Галактиката... А законите на Вселената? Даваме ли си сметка за безграничността, опитвайки се да поставяме рамки... Понякога пък, улавяйки тенденцията сме убедени, че сме достигнали до крайният резултат, а всъщност се плицикаме в локвата на собствените си предразсъдъци...

С интерес изчетох постовете по темата... Замислих се над написаното от Станимир, а именно: "Хората, които за първи път попадат в сложна ситуация и се държат спокойно и подходящо, всъщност просто не попадат в такава ситуация за първи път." и „Подобни означава такива, които изискват проява от страна на човека на едни и същи качества за да се справи с тях". В живота си, за съжаление съм била в критични ситуации, включително и заплаха за живота ми. Поведението ми винаги е било сходно - хладнокръвно, без емоции, на пръв поглед коравосърдечно, точни, прецизни движения и адекватни действия. От доста хора, присъствали на такъв момент съм чувала, че сякаш се превръщам в машина, която изпълнява оптималната за ситуацията програма. Аз не зная как изглеждам отстрани, но знам какво чувствам. В такъв момент времето за мен силно забавя своя ход, почти спира - започвам да виждам случващото се като на силно забавен каданс, включително и звуците... Всичко е толкова бавно, а аз съм бърза. Това ми позволява да мисля - да обмисля различни варианти на действие, последствията от тях и да избера най-удачния. А впоследствие се оказва, че минутите за мен са всъщност хилядни или още по-малки частици от секундата... Не зная как да обясна това. Тук има специалисти, които със сигурност могат да дадат обяснение на състоянието, в което изпадам. Но важното е, че именно в това си състояние, в което винаги се намирам в критична ситуация аз имам възможност за обмислени действия. Не зная кое е водещото - самообладанието или самоконтрола. Но което или каквото и да е то просто си идва от някъде и когато е необходимо...

Аз пък слушам всякаква музика и не се притеснявам да споделя това. Не деля музиката на престижна или не, а на различна! А каква музика слушам? - зависи от емоционалното ми състояние или от това какво искам да постигна (един или друг стил ми дават необходимата енергия или тласък към целта). От някои стилове определено ме боли глава още от първите ритми и за това ако ги слушам то е поради необходимост и нямам избор. А иначе предпочитам джаз. Но не можеш да определиш даден стил като лош, ако поне малко не го познаваш, а за да си го опознал трябва да си го слушал, нали? И впечатленията да са лични. И в поп-фолка има стойностни песни - и като музика, и като текст. Е, изключвам т.нар. хард-чалга, която беше в разцвета си през 90-те год. на миналия век... Не бива да заклеймяваме с лека ръка поп-фолка. Както и в другите стилове има ужасни текстове, а и музиката не е кой знае какво... Но това е мое мнение- всичко е субективно, нали? И въпрос на гледна точка, а може би и на мода... И яростната защита на един стил и принизяването на друг стил ми напомня за част от текст на една песен (не зная кой я изпълнява, не е чалга песен, цитирам я по памет): "Вчера пак си купих нова бяла книга, много ще отива на бялата стена. Сложих я на рафта, при другите такива- вече имам двеста, двеста и една." Или за един състудент, който носеше в ръка в-к "Капитал", защото е престижно, не че го четеше, но считаше че това му придава важност. Или за моя съученичка преди години, която притежаваше всички томове на класиците в литературата- красиви дебели книги, останали непрочетени, но пък това беше гордостта й пред гостите... Всеки стил си има своите плюсове и минуси. И от всеки стил можем да вземем познание... Също така всеки стил си има своята целева публика..., а хора всякакви...

Извън контекста на конкретната ситуация аз продължавам да твърдя, че боклукът за един може да е ценност за друг и обратното! А който ме разбрал-разбрал...

Убедена съм, че всеки един носи човешкото у себе си... дори и убиецът. Но дали ние сме способни да надхвърлим предразсъдъците, на които робуваме, да погледнем и на такъв човек като човек, а не като на прокажен и въобще да анализираме нещата на дълбоко ниво, абстрахирайки се от негативните емоции, които са ни завладели? И какво означава лош човек? Много лесно се слагат негативни етикети и често от т.нар. добри, а на по-късен етап се оказва че бялото не е толкова бяло, а и черното не е толкова черно...

Там, където работи съпругът ми винаги в края на годината или в началото на следващата се е правил график за отпуските. Където работя аз - такъв нямаше, поне до последните промени в КТ. Въпреки стремежа ни и двамата да сме в отпуск по едно и също време (нормално желание) беше много трудно изпълнимо и то от моя страна. Винаги на някоя колежка се налагаше да ползва платен отпуск непредвидено, спешно и то, разбира се през летните месеци... И тъй като нямам малки деца, намах възрастни, болни роднини и пр. предимство имаха другите, а аз цяло лято си работех... Винаги съм ползвала платен годишен отпуск през месец октомври (месец септември е първият учебен ден) и месец януари. Разбира се за липсата на ред имат вина и работодателят, и ръководителят и най-вече колективът, но сякаш всички нехаеха... Винаги летните месеци бяха съпроводени с напрежение, липса на комуникация и кой ще прецака другия- нелицеприятни картини... Промяната в КТ лично за мен ми дойде чудесно. Самите работодатели вече имаха на какво да се позоват при въдворяването на някакъв ред... Наистина е трудно човек да предвиди отпуската си за година напред, но не и невъзможно. Тази година всеки от колегите имаше възможност да отпочине през лятото, включително и аз. Но се получиха и изненади Например съпругът ми и аз не предвидихме предстоящите избори (когато на съпругът ми спират всички отпуски). Така той трябваше да я изтегли с месец напред (втората част от платения си годишен отпуск). При него имаше тази възможност, докато при мен стриктно се спазва графика. Графикът има още един плюс - така всеки колега заявява кога ще почива, защото до този момент имаше и такива, които не излизаха в платен годишен отпуск, а си почиваха чрез болнични... Наистина, където работя твърде стриктно се спазва графика. Ако ти се наложи един-два дена преди или след графика да излезеш в платен отпуск - не може. Една колежка и се наложи да замине зад граница за да помогне на своя роднина и за това трябваше да пише две обяснения-молби защо й се налага тази промяна в графика, какво ще прави в чужбина и т.н. и т.н. И като се замисля май поне за мен промените в КТ относно графика са съпроводени с повече ползи отколкото с негативи

Не съм запозната с конкретният случай, но отново считам че нещата може би не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед... А и ние често разсъждаваме от своята гледна точка, като не допускаме, че нещата са коренно различни през очите на другия. Това, което за мен е обидно може за другия да е знак на внимание. Или това, което за мен е непотребна вещ може за другият да е ценност... Не зная дали съм ясна в изказа си, но ще дам пример със себе си - обожавам старите книги и списания. Имам такива у дома и за мен те са ценност. Обичам да ги разгръщам, да се потапям в една друга епоха, да чета текста, да се наслаждавам на рекламите (които изглеждат така различно от днешните)... Докосвам се до друго време, потапям се в друг свят... За мнозина тези книги - със старият правопис и списания (от 30-те години на миналия век) не представляват интерес, но за мен са незаменими. И ако реша да подаря такова списание на някой друг, то ще бъде задължително на човек, който ще оцени жеста ми. Бих го направила и без повод. Както и аз самата бих се зарадвала на такъв подарък - нищо че вече имам една дузина стари списания... С този пример се опитвам да кажа, че обикновено на пръв поглед нещата изглеждат по един начин, на втори по друг, а при задълбочен анализ картината може да ни изненада

Пламъче, лично аз приемам подаръка такъв, какъвто е- дори да е износена вещ и дори да имам същата. Не считам за нужно да коментирам или да отхвърлям поднесеният ми подарък, дори когато е видно, че е даден защото така е прието... Е, става ми обидно и болно от отношението на човека, който ми го поднася, но гледам да не си го слагам присърце.... Подаръка или по-точно жеста носят много информация - информация за човека, който подарява, за отношението му към мен, за мирогледа му и пр. Тук няма според мен правилно и неправилно - въпрос на гледна точка. Или по-точно правилно и неправилно според какво? - според традицията, според обществото, според възпитанието, нормите и т.н. и т.н. Към този жест можем да погледнем от различни страни и през различни ракурси... Аз обикновено чрез подаръка приемам информация за същността на подаряващия го или допълвам наличната, а понякога я ъпгрейдвам

Като не обръщаш внимание на този, който се инати, макар че е ежедневно покрай теб (ако правилно съм разбрала). Когато ината няма пред кой да се проявява той ще отмине. За ината трябва публика, нали така? Опитай се да помислиш за себе си, като не приемаш това като проява на егоизъм Всичко това ти го казвам на база на личен опит... е, трудно е, най-вече промяната да стане вътре в теб, особено когато са изминали толкова години, но не е невъзможно! Бъди последователна и се вслушвай в душата си..., а не в хорската мълва...

В животът ни присъстват предизвикателства, препятствия, изпитания... При някои те са дълга поредица, при други са незначителни... Вярвам, че наред с изпитанията ни се предоставя и средството за преодоляването им. То може да е в различни форми и/ или проявления, включително и като хоби. Макар често хобито да няма връзка с професията, ежедневието, обкръжението ти и т.н. това е само на пръв поглед, често повърхностен. Ако се замислим ще видим взаимовръзката... Нужно е да погледнем на нещата под различен ъгъл, да излезем от рамките, в които съществуваме, да напуснем стаята в която сме или поне да погледнем през вратата, която стои незаключена, но сякаш невидима... Хобито често е ключа, разковничето - за всеки различно...

Запознах се с хомеопатията през месец януари 2011 г. Как стигнах до нея? - това е дълга история, която ще се опитам да систематизирам и да представя накратко. Насилие, във всичките му форми през ранното ми детство. Жертва съм на инцест (от баща ми), между четвъртата и единадесетата ми година. Това се случваше многократно (всяка втора нощ). Майка ми не само знаеше, тя беше идеолога на извращенията. Нежелано дете съм - знам го от родителите си, които многократно са ме информирали, сякаш можех да го забравя! Бях сам-сама, неразбрана и от роднините си. Когато бях на осем години се опитах да убия баща си - може би това е по-различна гледна точка за детското насилие... Разбира се, не успях, но от тогава обърнах агресията към себе си... Самонаранявания, три опита за самоубийство, ходене по ръба и неописуема душевна болка... Ранно събуждане от сън, перманентно главоболие, мускулни схващания, виене на свят, усещане на перманентна тежест като цяло и т.н. Опити да стабилизирам душевното си сътояние с лекарства, психотерапия, самовнушение - без резултат. В края на 2010 г. взех поредното решение за край на този ад. Тогава видях в този сайт подфорума за хомеопатията. Прочетох основните неща и реших, че нищо не губя ако се консултирам и с хомеопат. Свързах се с класически такъв и проведохме двучасовото хомеопатично интервю. Аз не бях от разговорливите - отговарях кратко и ясно на зададените ми въпроси, но бях напълно искрена! Хомеопата е Александър. Благодарна съм му, че слушайки подробности от моя живот той не трепна, запази спокойствие и разговаряхме спокойно, без излишни емоции. Това отношение ми помогна много. Капна ми една капка, от която се почувствах осезаемо по-спокойна, а същият ден следобед спах около три часа. Имахме още две срещи, като на последната получих и хомеопатичното лекарство. Може би трябва да уточня, че съм голям скептик- на първата ни среща му казах, че не вярвам на хомеопатията, но и не я отричам. Не зная как точно действа, но определено действа - усещам го по себе си Първо се почувствах значително по-спокойна, а след това и весела, безгрижна - състояния, които ми бяха непознати до този момент! Почуствах радост от живота, от това че съществувам и лекота - този товар, който носех на гърба си близо четири десетилетия, изчезна! Живота ми доби цвят и наситеност. Появиха се интереси, започнах да правя планове за бъдещето - преди съществувах ден за ден. Главоболието изчезна, мускулните схващания - също, ранното събуждане и него го няма. В мен се събуди желанието да бъда майка (преди отхвърлях тази възможност като меко казано неприемлива за мен). Една моя приятелка, която до някъде знае за живота ми (за пръв път тук, в този форум пиша за детството ми с тези подробности) ми сподели, че съм променена, в положителен смисъл. Каза ми буквално: "Какво са направили с теб? Не мога да повярвам! Как са го постигнали?" Тя също реши да се обърне към класически хомеопат, за да си върне желанието за живот... За пръв път от близо 40 години престанах да мисля самоубийство, от началото на годината не се самонаранявам и не изпитвам такава потребност. Наслаждавам се на живота и забелязвам толкова нови за мен неща в ежедневието си, за които преди съм била сляпа. Капвам си капка, когато имам нужда от нея, не всеки месец. Може би от шишенцето до сега (вече няколко месеца) съм капнала две капки. И не на последно място - вече мога значително по-спокойно да говоря за случилото се с мен в детството ми, защото преди изпадах в нервна криза само при спомените... Осъзнавам как изглежда написаното от мен. Постарах се само да схематизирам опита си с хомеопатията, но ако модераторите решат, че някои подробности от споделеното трябва да бъдат премахнати или мнението ми изтрито - ще го приема. А това откровение беше провокирано донякъде и от Уенди в темата цветни или черно-бели сънища. Уенди, след като споделих, макар и схематично миналото си, считам и съм убедена, че предписаното ми хомеопатично лекарство е точното за мен и няма грешка. Надявам се съфорумците да не променят мнението и отношението си спрямо мен след тези ми откровения... А иначе от семейството ми съпругът ми също ползва хомеопатично лекарство, а вече и две колежки и техните семейства

Уенди, може би ще споделя своя опит с хомеопатията в съответният подфорум - има такъв. Но ще ми трябва време да опиша всичко и най-вече смелост...

Аз също като теб, Уенди сънувам не просто цветно, а както ти си го описала - живо, искрящо, наситено, вълнуващо... Трудно ми е да си представя как може да се сънува черно-бяло...., но явно може- както някои хора не могат да възприемат наличието на цветове в сънищата... В началото на тази година посетих за пръв път хомеопат- и аз започнах да приемам хомеопатично лекарство, но при мен не се получи както при теб, а напротив- блясъка, наситеността и колорита така присъщи на съновиденията ми не само се запазиха, но се "прехвърлиха" и в реалният ми живот! Или накратко казано - живота, битието ми, съществуванието ми придобиха цвят и контраст, които преди това присъстваха единствено и само в сънищата ми

При възможност и аз бих присъствала, желание не ми липсва! На мен ми е удобно през почивен ден, защото пътувам. А 3-ти, събота е работен ден (поне за държавните служители)- отработва се 5-ти..., но както решите, а аз ако мога ще присъствам

Аз съм капитан... на кораба "Надежда". Корабът ми е стар, олющен, на места прогнил и мухлясъл... Аз самата не знам какво е да си капитан, но изпълнявам тази роля от както се помня... Самоука съм... Опитвам се да плавам в океана от първичност, елементаризъм и лицемерие. Не мога да плувам - не се научих, въпреки опитите ми. Затова разчитам единствено на верният ми кораб, с множество пробойни... Не разполагам и със спасителен пояс или лодки... В бурния океан сме само аз и той- вехтият кораб... Плаваме в търсене на духовността, но не онази модерната, крещящата, маскарадната, а истинската, неподправената и ненатрапчива... Вперила съм взор в безкрая с надежда да открия спасителният пристан... Морето е бурно,а аз съм сама и слаба... Вълните ме заливат и аз губя контрол над управлението... В отчаяната ми борба за глътка въздух поемам от водата... Усещам спазми в стомаха... Конвулсии разтърсват тялото ми, за момент ми минава мисълта да се предам, но жаждата за живот в мен надделява... и надеждата.... Поемам управлението... Но накъде да поема? - та аз нямам и компас! Отказвам да се нося по вълните безцелно или да оставя да ме води вятърът. Не винаги посоката на вятъра е правилната, а аз така и не се научих да се възползвам от поривите, докато са ми от полза... От години плаваме: аз и моят стар приятел - корабът "Надежда". Преживяли сме какво ли не: урагани, бури, самота, нападение от пирати, излъгани надежди т.н. Акостирали сме в много пристанища, били сме заобиколени от тълпи, по палубата са се разхождали всякакви люде... А аз съм се взирала с вярата, че ще усетя духовността, но уви... На моменти съм затваряла от умора очи... и съм се предавала...Минавали са месеци в летаргия и носене по вълните с желание те да ме погълнат, но моят стар приятел - корабът "Надежда" ме е държал на повърхността... След десетилетия в търсене да духовността и в последствие на една ужасяваща буря с гигантски вълни, в която старият овехтял кораб и аз едва оцеляхме, случайно или не, се оказахме на един непознат до този момент за мен пристан, наречен "Порталът"... С любопитство стъпих на кея. Първоначалният страх, недоверие и мнителност в мен се стопиха от добротата и любовта, които ме обгърнаха... Все още съм на този остров и мисля да остана... Привиквам към твърдата земя, въпреки издайническата ми люлееща походка. В мен все още усещам горчивият привкус на океанската вода, с която организмът ми се е пренаситил. Знам, че е необходимо време за пречистването му.... А моят стар приятел корабът "Надежда"? - той е все още там, на кея, но виждам че възвръща блясъка и силата си...

Ами не само, че е възможно, но обикновено така става Това, че с воля се опитваме да не мислим за едно или друго, съвсем не означава, че сме престанали да го обмисляме... Докато спим камъчетата на мозайката се нареждат и можем да видим цялата картина... Тази картина, от която в реалността виждаме отделни фрагменти, щрихи или само рамката, но цветовете, нюансите се губят... В сънят често падат веригите на рационалното и "разумното", наложени от обществените нрави, но не винаги кореспондиращи със същността ни, която отчаяно "крещи", но остава неразбрана...

Медиите? А как това ще се отрази на детето? Чии интереси са водещи? Искаме да помогнем на детето- но дали със вдигането на шум ще бъдем полезни? Усещам много емоции, но за да предложим помощ и тя наистина да е ефективна трябва да охладим страстите. Аз до този момент не разбрах точно какво е направено по случая - хронологично и с факти.Едва тогава ще мога да предложа варианти. (Работя в социалната сфера, пет години съм била соц. работник в Отдел "Закрила на детето).Емоциите замъгляват картината... и не са добър съветник. Водещи са интересите на детето! Закона за закрила на детето и Правилника за прилагането му добри или лоши дават възможност и поле за действие, но не винаги се използват пълноценно. Но освен работа с детето винаги се работи и със семейството му, включително с членовете на разширеното семейство! Изследват се потребностите и интересите на детето; изследват се всички ресурси - и на детето, и на семейството, и на общността и средата;привличат се специалисти от различни области и т.н. Наистина се изразявам общо, но ми липсва хронологията и фактите.

Германският сексолог Ролф Детен е открил , че еднократният мъжки оргазъм продължава цели 12,4 секунди. Женският оргазъм е доста по кратък - едва 1,7 секунди. На базата на средната продължителност на живота Деген е стигнал до заключението, че мъжете изпитват оргазъм девет часа и 18 секунди в живота си, а жените имат това удоволствие един час и 24 секунди. Което пък се равнява на по-малко от три оргазма на свиня, които според учени продължават по до 30 минути всеки. Ха-ха, искрено се забавлявам на "дискусията" Дано само не мине границата на добрия тон... Съдби човешки... и свински...

Не завиждам на мъжете. Не се и съревновавам с тях. Мъжете и жените са различни, но в това е очарованието. В различието си взаимно се допълваме... Всеки от половете си има своите предимства и недостатъци, въпреки че и това е доста субективно... Какво е предимство и какво е недостатък? Какъв е критерият и мерилото? Мъжете и жените се различават - по физика, по психика, но в духовността - не! Духовното няма пол и физически измерения (поне за мен). Много е лесно да виним за несгодите женската или мъжката природа. Лесно е и да търсим оправдание за неблагополучията си в нея. По-трудно е вместо да хленчиш - да вдигнеш глава, да се огледаш, да видиш светлината и да тръгнеш по Пътя... Всичко останало са думи, думи и отново думи - къде със смисъл, къде изпразнени от съдържание...