Jump to content
Порталът към съзнателен живот

smehy

Участници
  • Общо Съдържание

    141
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Всичко добавено от smehy

  1. Реших да си направя блог, но не успях. Когато съм в профила си и натисна моите настройки, а след това блог - се появява болдван надпис - manage your blogs. А в ляво на екрана - коментари - няма коментари за показване. Предположих, че съм се опитала да създам блог (преди време пробвах, но се отказах), но съм сбъркала някъде, или не съм дала име на блога (ако това е възможно) и от там идва грешката. А сега не мога да създам блог както трябва. Проверих в листата на блоговете (да съм създала, а да съм забравила името на блога си), но и там ме няма. Какво да направя при това положение?
  2. Не, не вярвам и не ми се иска да вярвам. А защо - нека да остане загадка
  3. Може би, стига да не се залита в крайности и фанатизъм. Аз съм привърженик на умереността и мярата...
  4. Христо, първо съм Смехи, а не Смеши! Въпросът ти е резонен, защото за всичко си има причина. Отговорът на този кратък и лаконичен въпрос е дълъг, но ще се опитам да не разводнявам темата. Ще се постарая да бъда искрена. Имах трудно детство, може да се каже че съм се родила възрастна. Тъй като нямах подкрепа от никого, дори и от хората, които трябваше да са ми най-близки и да се грижат за мен, да ме подкрепят и да ме обичат потърсих помощ от Бог. Бях дете - на 8-10 години. Наистина вярвах, може би по детски и незряло във Висшата сила. молила съм се със свои думи, на колене, сключила ръце за молитва. Плакала съм и съм вярвала, че Бог ще ми помогне. Молила съм го единствено и само ужасът, на който бях подложена, перманентният ужас в продължение на дълги години, да спре или поне да намалее. Но всичко продължи с пълна сила, въпреки молбите ми, въпреки вярата ми. През годините продължавах да търся спасение в Бог, но се убедих, че Бог не съществува или че ми е обърнал гръб. И тъй като ужасът не преставаше, само може би смени своята форма и проявление, но не и силата си, аз разбрах, че трябва да разчитам единствено на себе си. Осъзнавам, че не съм представила случилото се в пълнота, и може би нещата не стават ясни, но.... Давам си сметка как звуча в този духовен сайт и очаквам укори и упреци за думите си... Може да съм атеистка, но съм толерантна и може би преживяното ме научи да приемам различията. Не съм против вярата, Бог, но аз не вярвам вече във висшата сила... (Бог, Буда, Аллах, страшният съд и т.н.) Както не вярвам в живота след смъртта, в прераждането и т.н. Познати са ми казвали, че за да повярвам трябва да го видя, пипна, чуя и дори тогава може да не го приема като свръхестествено или божествено, а да намеря разумно и рационално обяснение. В живота ми са се случвали необясними неща, на които сега си давам сметка, че просто не съм отдавала значение. Животът, съдбата ме е срещала с духовно извисени хора, с които съм общувала с лекота и тези разговори ми липсват сега. Наистина духовни хора, които не са крайни в оценките си, които всъщност не оценяват, които не те притискат да повярваш или да вярваш в техните разбирания, които представят хубавото, доброто в тяхната религия и ти оставят свободата да избираш.... Които не те съдят за това, което си.... или не си.... За мен това са духовно извисени хора, а не тези които палят свещичка в църква на всеки християнски празник, които парадират с вярата си, които акцентират върху показността и отхвърлят всеки, който е различен, намирайки си удобно оправдание... На тези хора фалша, маската им личи, дори и да са добри артисти на пръв поглед, дори и да са добри оратори... Но се отклоних от темата...... Считам, че в атеизма няма нищо лошо, както и във вярата и вместо да отхвърляме различието - да се опитаме да го разберем..... И да съумеем да намерим общ език, вярвам че е възможно при желание от двете страни
  5. Моят основен мотив да работя е желанието ми да помагам на другите (колкото и помпозно да звучи за някои). Винаги съм работила професиии, свързани с оказване на помощ. Работя с хора и това ми доставя удоволствие. Общуването ми с тях безспорно е процес на интеракция и взаимно познание. Хората са различни и в това е красотата. За мен всеки един човек е една малка Вселена... и е предизвикателство и удоволствие да опознавам нови и непознати светове, дори когато са твърде различни от моята "малка планета".
  6. За мен смъртта е необратима и е край на всичко. Не вярвам в живота след смъртта. Не изпитвам страх от смъртта, макар да осъзнавам, че това е патология. Съгласна съм с Орлин, че страхът от болката е по-силен от страха от смъртта. Особено когато тази болка е продължителна и надвишаваща нивото на поносимост (колкото и високо да е то) от страна на човек, и когато не се знае кога тази болка ще спре. Тогава наистина смъртта се явява като изход, като желание, като убежище и спасение... Но не съм съгласна със сравнението между смъртта и съзерцанието, най-малкото защото смъртта е необратима, а съзерцанието е. А когато човек осъзнава обратимостта или вярва в нея (в обратимостта), мисленето и отношението му се променя. Признавам, че не съм наясно със съзерцанието, не съм изпадала в подобно състояние, но съм се "срещала отблизо, очи в очи" със смъртта и знам какво е. И може би ако съумея да изпитам и състоянието на съзерцанието ще мога да направя адекватно сравнение. А може би ако в този форум има такъв човек, който познава и съзерцанието, и смъртта отблизо ще изрази своето мнение.
  7. smehy

    Страхът - полезен или вреден?

    Понякога хората само привидно са спокойни и хладнокръвни, а вътре в тях страхът бушува, но не дава външен изказ. Говоря и от личен опит. Мнозина твърдят, че аз не познавам страхът, че съм смела, на моменти безразсъдна, че нищо не би могло да ме уплаши и т.н. Твърдя, че познавам страхът, че ме е страх от много неща, но не ми личи. А може би с времето човек опознава себе си в критични ситуации, узнава как да действа и не отдава толкова голямо значение на страха... и не позволява той да го завладее...
  8. smehy

    Страхът - полезен или вреден?

    За мен страхът е като витамините - необходим. В зависимост от дозата той може да бъде полезен или опасен . Човек трябва да познава страха.
  9. smehy

    Минало, Настояще, Бъдеще

    За мен Времето е като лентата на Мьобиус - без начало и без край. И тъй като тялото ми е триизмерно, с очертани граници, а не с един ръб и една равнина оттам се получава и дисонанса помежду ни. Чувствам част от тялото си извън времето или може би по-точно е да кажа: не усещам в цялост хода на времето
  10. Невероятно точно пресъздадено!
  11. smehy

    Това съм аз

    Силно се затруднявам да изразя себе си. Защото не се познавам... Каква съм? И коя съм? - не зная... Аз имам много лица, слагам различни маски, имам богат репертоар от роли... Но коя съм аз? - Не зная... За мен животът е сцена, а хората - публика, макар да не желая този театър. Когато съм сама, може би съм истинска? - не, гримът стои на лицето ми, а аз съм затворена в сценичният си костюм от последното представление. Опитвайки се да го сваля, осъзнавам че отдолу е друг костюм. Не познавам свободата да си без дрехи, да усещаш с кожата си вятъра и слънцето... Гримът ми е перманентен, сложен незнайно кога и са безплодни опитите ми да го премахна... Не умея да съм естествена и непринудена, макар добре да играя тези състояния - ролите са безброй, а може би във всяка една от тях има частица и от мен самата... Не знам коя съм... и как да изразя себе си...
  12. Заинтригуващо, въвличащо, завладяващо и изненадващо, въпреки опитите ми да предусетя финала... Благодаря!
  13. Аз нямам почти никакъв опит с форумите, мисля че този ми е първият, в който участвам. Трите неща, които бих променила ако съм администратор са: 1. Подкрепям Мона за лимитирането на броя мнения на потребителите (например брой мнения за месец) по същите причини, които тя е посочила. Но бих лимитирала и броя на темите, които може един потребител да задава в рамките на месец. Все си мисля, че и сега съществува такова ограничение, но не се спазва.. Понякога имам чувството, че някои на всяка цена се стремят да заемат почетното първо място по брой мнения за деня, като залагат на броя, а не на качеството на съдържанието... 2. Нещото, което признавам си ме нарани е при регистрацията въпроса "Кой гарантира за Вас? Ами никой... Почувствах се като натрапник, неканен гост, паразит. Отрепка, която се опитва да бъде там, където не й е мястото. Признавам, това за момент ме разколеба дали да продължа. Прочитайки малките буквички след това, очаквах на електронната ми поща да получа писмо с безброй уточняващи въпроси до девето коляно Това бих премахнала ако съм администратор, защото смятам, че е обидно - поне аз така го почувствах. Наистина това е субективно, но... Споделяйки с моя приятелка за този форум и регистрацията и присъствието на този въпрос - тя също реагира като мен - почувства се наранена и обидена. Със сигурност наличието на този въпрос има своето предназначение, но то може би остава неясно за обикновените хора. 3. Признавам си, бих променила системата за лични съобщения! Бих я направила по-лесна за навигация и по-достъпна. Аз поне се затруднявам Може би е от възрастта Но съм упорита и вярвам, че ще разгадая мистерията й
  14. smehy

    Това момиче...

    Здравей, S.R.M.! Аз ще изразя личната си позиция като обикновена жена. Прочетох внимателно споделеното от теб. Добро впечатление ми направи стилът ти, начина на изразяване, откровенността и емоционалният заряд... Считам, че не съм в позицията и в правото си да категоризирам хората и да виня или да оневинявам единият или другият. И това не е редно.... Ти си влюбен, наранен и объркан. Категорично съм против фразата "Ти разбий сърцето на някоя!". Не допускай действията ти да се ръководят от омразата и отмъщението. С какво ще ти е виновна следващата за стореното от предишната? А ако именно следващата е ТЯ? А ти я нараниш незаслужено? Не позволявай тази емоционалност, която струи от теб да си отиде (въпреки общоприетото мнение, че мъжете трябва да са сдържани). Хората са различни. Не еднократно в този сайт аз съм се обявявала против слагането на етикети и поставянето на рамки. Може би двамата с това момиче сте твърде различни - ти си чувствителен, а тя може би е по-земна, материална и по-незряла. Да, за теб това е първата любов, но наистина ли е това любовта? Или вкопчване за да бъдеш като всички? И отново - не допускай грешката да бъдеш отмъстителен. Наранявана съм многократно от мъжете, но никога не съм отвръщала със същото. Да, много добре зная как можеш да омаеш един мъж - незабележими жестове, мимики, интонация, погледи; подходящата вербална и невербална комуникация за постигане на целта, но никога не съм си позволявала да манипулирам мъжете и да си играя с чувствата им. Защото знам как боли. Запази тази своя чувствителност, тя е твой плюс. Може би трябва да добавиш към нея и малко решителност, самочувствие, но не погубвай и не скривай емоционалността си. Съществуват и други жени като мен, които се впечатляват и от това, а не търсят мачовци и егоисти с пачки пари. Може би трябва да се замислиш да се запишеш в някакъв курс, който да кореспондира с твоите интереси; да се включиш в подходящата приятелска група и т.н. За да можеш да говориш с членовете на тази група на един език. Тогава ще се чувстваш приет и като част от общност, а не като единак. Хората са различни и в това е красотата. Просто намери хората, с които ще си в синхрон, независимо от пола им. А останалото - ще дойде сякаш от само себе си.
  15. Пробвала ли си в Неправителствени организации или структури към общините? Съществуват т.нар. Центрове за обществена подкрепа (ЦОП) с целева група работа с деца и семейства; Кризисни центрове, Отдели закрила на детето, Комплекс за социални услуги за деца и семейства, различни фондации и пр. Но заплащането е много, много ниско......, поне в държавните структури...
  16. В това отношение съм консервативна - предпочитам класическата книга. Електронният вариант, поне за мен не може да ми даде пълнотата на усещанията, които ми предлага книжният. Допирът до книгата, шумът от разлистването на страниците, атмосферата... Книгата ми създава усещане за уют и топлина, докато електронният й вариант - студенина и безмълвност... Обожавам книгите (в класическият им вариант) и те за мен са ценност!
  17. Защо човек става зависим? - най-общо за да се чувства по-добре (измамно по-добре). Друг е въпросът дали това е начинът и средството. Наследствеността може да окаже влияние и в двете посоки. Например аз съм наследствено обременена - към зависимост от алкохол, цигари, наркотици... Опитала съм да "пуша" един единствен път - на 4 годишна възраст. Дръпнах си веднъж от цигарата и това беше. От тогава до сега не съм пушила, дори и не ме изкушават цигарите, напротив - дразнят ме и в задимена среда буквално се задушавам. Ненавиждам алкохола и не употребявам такъв, дори и вино. Не заради някакъв криворазбран морал, а защото не ми харесва (опитвала съм). Дори и сладкиш с алкохол не ми е вкусен. Като дрегер съм - усещам алкохола именно защото ми е неприятен. В тази връзка наследствеността към гореизброените неща може да окаже и положително влияние. Познавам хора, които са пристрастени към адреналина (ако има такава зависимост, а според има). Тези хора правят всичко възможно да поддържат високи нива на адреналин в организма си, защото тогава се чувстват добре. Живеят рисково, постъпват импулсивно, залагат живота си на карта и пр. При мен имаше дълъг период (в продължение на години), през който нивото на адреналин в организма ми беше високо (не защото го исках, средата в която живеех беше такава) и зная, че когато нещата около мен се успокоиха и забавиха своя ход, аз буквално чувствах "адреналинов глад" и изпаднах в "адреналинова абстиненция". И трябваше да положа усилия да не действам импулсивно с цел засищане на тази нужда по деструктивен начин.
  18. smehy

    Какво променя хората?

    Пламъче, напълно съм съгласна с теб! Боли, когато човек, на когото си вярвал, който си допуснал до себе си, пред който си се открил, който си чувствал близък в продължение на години, те "предаде" по един или друг начин или злоупотреби с доверието ти. А извън твоя конкретен случай - понякога, когато човек е нараняван твръде много и от близки хора, хора на които е имал доверие и когато болката на този човек е твърде силна, той може да сложи маска. Да, маските, ролите са за защита във враждебна среда, а не пред приятели, но може този човек да е загубил вярата в доброто и да не вярва в приятелството. Може това негово състояние да е временно и той да разсъждава по този начин именно заради "силната болка, която изпитва". А ако този човек в продължение на години, включващи и ранното му детство се е научил да носи маска, за да оцелее (вкл. и физически), същият този човек много трудно би се доверил на някого. Да, той ще свали част от грима, може би и част от костюма, но дали ще бъде естествен? А в последствие е голяма вероятността при най-малкото сътресение от външната среда той отново да влезе в роля, защото там се чувства сигурен. А понякога човек е амбивалентен и се лута между откритостта и прикритостта... Гнева е признак за несигурност и слабост, поне според мен. Клюките, интригите - на ниско ниво на духовно развитие и елементаризъм. Станимир, съгласна съм с теб, че редовно си слагаме маски дори и пред себе си; съзнателно или несъзнателно. Но за мен "маска, грим, костюм" са с доста широк обхват. И дори сдържаността за мен е грим - да, лек, почти невидим, но грим. Естествено, че човек не може да бъде изцяло естествен, натурален, тъй като не живее изолирано, а е част от група, общество и следва да спазва определени правила, част от които (по-голяма или по-малка) се разминават или противоречат с неговата същност. И тогава този човек отново влиза в роли. Може би въпросът е във мярката и адекватността. "Не е нужно да показваме маски пред враговете и хората на които не можем да имаме доверие, а просто е достатъчно нищо да не им покажем, но все пак да бъдем себе си." - Когато прикриваш същността си, всъщност не си ли слагаш отново маска ?
  19. smehy

    Какво променя хората?

    Не коментирам конкретният случай, представен от Пламъче и породил отварянето на настоящата тема. Разсъждавам по-обобщено... Всеки един от нас влиза в различни роли, носи различни маски... Кога сме истински и кога променени? И допускаме ли околните до своята същност? Мислим, че познаваме човека до нас, но така ли е? А дали "виждаме" същността му или само маската, грима, костюма? И кога човекът до нас е бил истински? Умеем ли да виждаме зад видимото? Имаме ли усет за другото? Човек може да изглежда променен, но това да е маска и начин този човек да се съхрани, а е вероятно и другото - да е свалил костюма. Може би трябва да се замислим за причините довели и до едното, и другото, и да бъдем сензитивни...
  20. САМОТА Пак съм сам. Във тъмното стоя. Бие във ушите ми сърцето. Няма вън звезди, затуй броя бледите си пръсти на ръцете... Десет са - броил съм ги и знам! Десет са! Аз няма да забравя! О, недейте ме оставя сам! Пръстите щом свършат, що ще правя? Дамян Дамянов
  21. МЪЧЕН ЧОВЕК Казваш ми: "Тежък и мъчен човек!" Вярно. Такъв съм. Не мисля да споря. Но във живота - ни лесен, ни лек, вече ми втръсна от лесните хора. Тях ще ги срещнеш на път и под път - не хора, а ангели същи небесни! Пълен със тях е и бъка светът от лесните хора. Те, хората лесни, ще дойдат край тебе, край мене, край нас и без да ги викаш. Но в лесното само. В минутата лека и лекия час, когато от тях нужда никаква нямаш. Празни и леки, със дух - пушек лек - те ще изчезнат в минутата съща, в която най-тежкият мъчен човек с най-тежките крачки внезапно се връща. С най-мъчната дума, с най-лютия лек, ще дойде той раната в теб да затвори. Да, нека съм тежък и мъчен човек! Влудяват ме леките, лесните хора! Дамян Дамянов
  22. Орлин, благодаря за изчерпателното ти мнение! Ммм..да..., но ще ми трябва време да го осмисля А сега ще се опитам да опиша друг мой повтарящ се сън. Дано да не ставам досадна, но нали това е темата на форума. А при мен истории със сънища - цял самосвал. Този сън съм го сънувала доста пъти - не мога да кажа точна бройка, но със сигурност повече от 20 пъти. И така: Къща, не много висока, но със сигурност на повече от два етажа. Никога не съм виждала тази къща отвън. Действието на съня винаги се е развивало вътре в нея. Когато съм на най-горният етаж се чувствам добре. Стаята в която обикновено пребивавам е със семпло обзавеждане. Мебелировката е стара, донякъде вехта. Мебелите като цяло са запазени, но просто са старинни - сякаш от друга епоха. Коя - не зная. По история съм много зле. Времето сякаш е спряло и цари спокойствие и тишина. Уютно е, тук се чувствам сигурна и в безопасност. С любопитство разглеждам мебелите - нещото, което наподобява скрин (пълен с някакви дрехи), може би бюфет (трудно ми е с определенията, защото търся еквивалент на мебелите от настоящето) със старинна посуда - виждам порцеланови чаши; старинен часовник, на който едновременно махалото се движи и се чува характерният звук и същевременно стрелките не помръдват. Мебелите са масивни, от дърво. Докосвам ги - създават ми усещане за топлина. Приятно ми е да стоя в тази стая, сякаш съм извън времето и пространството и мога да се насладя на тишината. Обичам да се изтягам на дивана и с поглед да обхождам стаята. Сама съм. В тази стая винаги съм сама, но усещам че преди мен, някога много отдавна, преди векове може би е имало друг човек. Опитвам се да усетя този човек, защото зная ,че е оставил някакви послания за мен, но не успявам. Галя мебелите, докосвам се до дрехите (те са от стар плат, особен плат, простичък и са по-скоро не панталони или поли или блузи и т.н. , а като плащове или пелерини - трудно ми е да ги опиша), взирам се в часовника, в дърворезбата, но нищо не разбирам, освен че тук ми е приятно. Въздъхвам, защото не разбирам посланието, а искам защото знам че е важно за мен. Решавам, че ще се разходя из къщата. Слизам до мазето. Тук е хладно и неприятно, но аз съм любопитна. На места мазилката е паднала, стъпвам в буклуци, в строителни отпадъци. Стигам до място, където е станало срутване (като в мините). Опитвам се да разровя тухлите, но не успявам. Намирам лопата, но отново неуспех. Какво ли има зад тази паднала стена? Така и не разбрах. Продължавам - достигам до друго място, където отново е паднала част от стената, но има малък отвор - промушвам се, макар и трудно. Попадам в подземието на някакъв замък- влажно, мръсно, мухъл и плесен навсякъде, усеща се характерната миризма на влага, вода капе от тавана, влагата се е просмукала навсякъде. Оглеждам се - безброй коридори. Сама съм. Хваща ме страх, че ще се загубя и за това се промушвам обратно през дупката. Продължавам и намирам друга пролука - минавам и през нея и се озовавам в нещо като пансион. Като време е близко до нашето - съдя по интериора, мебелите и пр. Отново съм сама. Защо пансион - защото виждам безброй стаи с легла. Този сън съм го сънувала доста пъти. Когато го сънувах за пореден път нарочно се промушвах през дупката и отивах в този пансион, за да разгледам. Ако първият път усещането ми беше, че хората които са били тук отдавна ги няма, напуснали са го, то със всеки следващ път сякаш бях все по-близо до тях. При едно от последните ми посещения просто се разминавах с тях, виждах гърба им, как за миг ги изпускам. Сякаш със всеки следващ път аз се връщах малко по малко назад във времето когато този пансион е бил "жив", обитаван от хора, с техните истории и живот. Намирах и други пролуки в мазето, през една от тях пък попаднах в някаква сграда, която не разбрах каква е. Трудно е да опишеш нещо, дори като усещане, за което нямаш база за сравнение. Там нищо не видях, защото светлината ме заслепяваше. Не разбирах какво става, затова отново се върнах там, където ми беше познато. Но при всяко посещение (сън) в тази къща винаги първо бях в онази стая, където времето е спряло своя ход, а след това слизах до мазето и до другите сгради. Имах чувството, че сградите са безброй, навързани една с друга, като лабиринт и всяка една е различна от останалите и носи различна информация. Ами мисля да свършвам, защото май прекалих с откровенията
  23. Аз ще опиша един много комичен мой случай. Преди доста години заспах на включено радио, като след полунощ е започнал нощният блок. Представена е темата, съобщен е телефон за слушателите и аз както си спя и същевременно явно слушам предаването взимам и набирам телефона. Свързвам се със студиото и започвам разговор, като в този момент се събуждам. Съответно ми трябваше време да разбера къде съм, какво става, с кой говоря. Тъй като настъпи объркване от моя страна и на водещият му стана интересно. От него разбрах, че е имало малка дискусия по темата между нас двамата И сега като се сетя за този случай се смея на себе си. Аз друг път съм ходила на сън, ама това вече ми се стори прекалено
  24. smehy

    Любимите Ви животни?

    Обичам животните, а направо обожавам котките, а след тях и кучетата. Живея в къща и имам три котки и две кучета Израснала съм сред котки и със котки. Любовта ни е взаимна. Гушкам ги, прегръщам ги, целувам ги. Дори когато правят бели не мога да им се сърдя. Котките са мои добри приятели Когато съм тъжна те се стремят да ме развеселят, като правят смешни муцунки. Когато съм изнервена - те успокояващо ми мъркат (предат). Когато съм умислена - стоят до мен - и те мислят Когато съм нещастна - те гальовно се търкат в мен. Когато съм болна - те застават на болното място и лекуват. Когато плача - търкат носле в лицето ми и ме ближат. Когато се чувствам самотна - те са плътно до мен и ме подканят за игра. Когато сутрин се успивам, те ме закачат с лапички за да се събудя. Те ме научиха да бъда търпелива - да не се ядосвам за дребни неща. Те ме научиха да не падам по гръб, да пазя равновесие и да бъда гъвкава и адаптивна. Те ме научиха на много неща и продължават да ме учат
×