Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Човек_88

Участници
  • Общо Съдържание

    218
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    4

Човек_88 last won the day on Ноември 13 2018

Човек_88 had the most liked content!

9 Следващи

За Човек_88

  • Ранк
    Новодошъл
  • Рожден Ден 07/07/1988

Профил Информация

  • Пол
    Мъж
  • Местоположение
    Благоевград

Последни Посещения

7777 посещения на профила
  1. Много затихна дискусията....като да сме се оправили ама не сме. Как я караш ти? Нещо помага ли ти?

    Аз се върнах на Деанксит защото замайването много се засили и ми се гадеше няколко дни по цял ден. 

    На теб не ти ли се гади като си замаян? 

     

  2. Човек_88

    Lilito

    Хаха, не се сдържах, но браво на доктора. Не само, че е напълно прав, а и искрено ме разсмя. Мога да дам съвет на пишещите в темата за ОКР - прочетете книгата "Обсебен мозък". Дори да не ви помогне, не вярвам да навреди.
  3. Борито, браво, много добър пост. Струва си да се помисли върху него. Относно задачата с носа - установявам, че досега не съм правил опит да го виждам, но именно поради тази забрана да не го виждам в продължение на час, през 2 минути го поглеждам. Как трябва да се тълкува това, съотнесено със замайването и нашите симптоми? Не мога да навържа нещата, но аналогията със сигурност ще е интересна? Моля за отговор.
  4. Извън паниката, която в определени случаи е следствие от реален физически проблем /в случая от усещането за замайване и световъртеж/, искам да спомена, че зимата е нормално да има влошаване на симптоматиката, поради студеното време, което води до стесняване на кръвоносните съдове. Това от своя страна влече като последствие и по-слабото оросяване на мозъка. Тогава шийната остеохондроза, придобила гражданственост като "шипове" се обостря. Успоредно с това, на пролет и есен вестибуларният апарат също е по-чувствителен. Отново извън контекста на паниката, аз имам допълнително шийно ребро на седми прешлен + начална фаза на така наречените шипове, които притискат вертебралната артерия, вследствие на което се получава спазъм, от който идват неприятните усещания и страда оросяването на мозъка. В случая тичането и спортът са полезни, понеже водят до подобрено оросяване на мозъка и насищането му с кислород. Светльо - пробвал ли си Бетасерк, Кавинтон, Ноотропил, Вестибо? Понякога при реален физически проблем с вестибулара се изписват дори транквиланти, за да се успокои самата нервна система /дори човекът да няма психологичен проблем/. Най-честата терапия е Бетасерк + Стрезам + Милгама + Кавинтон, но при всеки е индивидуално. С всичко това искам да кажа, че няма пречка човек да има физически проблем + паника, но не може винаги всичко да се приписва на паниката. Понякога тя е следствие. Но тук идваме отново на чудесната стратегия на д-р Първанов и тя е в приемането, че цял живот ще си така и няма оправия. Това дава успокоение и приемане. И ще кажа защо според мен е така. Защото ще си направиш ЯМР, скенер, доплер и всякакви други относими към проблема изследвания, ще отидеш при отоневролог, невролог, хирург и ще получиш диагноза. Ще облекат страданията ти в някаква квалификация по МКБ10. И какво от това? Ще ти кажат, че от тези страдания не се умира, но те мъчат цял живот. Като бонус ще потрошиш и поне 1000 лева. Накрая ще си тръгнеш поставен в рамката на диагноза и с рецепта за антиеметици и съдоразширяващи и успокоителни. И какво от това? Те не могат да се пият вечно, а и действат само симптоматично, т.е потискат, но не лекуват. Затова според мен трябва да се следва стратегията за приемането. Тогава човек се успокоява, не го мисли толкова, не се фиксира и не го раздува, тъй като всяко нещо върху което се фокусираш се разширява и всяко нещо има смисъла, който ние решим да му придадем.
  5. Това е поведение, което демонстрира зависимост, която от своя страна в случая издава наличието на ниска самооценка. Ако цениш себе си истински, няма да позволиш друг човек, неговите реакции, отношение и поведение/който и какъвто да е той/ да определят това как се чувстваш ти и това колко важна и значима си. Поставяш неговото отношение и чувства над своя вътрешен комфорт и се идентифицираш с тях. Проблемът е, че ти не просто ги желаеш, а те са потребност за теб. Какво като загубиш него, като имаш себе си, своя комфорт, интегритет и уважение? Или тези на значимият друг са по-важни? Съветът ми дори е да се отдръпнеш съзнателно от него. Така ще предизвикаш страховете си, а има шанс да провокираш вниманието му отново, понеже за нас мъжете интерес представлява загадъчната, интересна, относително недостъпна, самоуверена и харизматична жена, а не такава, която се набутва, не цени себе си, манипулируема е и т.н. Идеята е ако получиш това внимание то да е добре дошло, но ако не го получиш, да не се демобилизираш от това. Трябва ти стабилен вътрешен център. Когато имаш такъв, няма да има сливане, обезличаване и грозна зависимост. Ако бях терапевт, бих работил за повишаване на самооценката, както и върху оралния ти характер.
  6. В момента опитвам точно това + съвета на д-р Първанов за приемането на факта, че цял живот ще съм така и няма оправия, т.е искам или не, световъртежът ще е част от живота ми докрай. Съгласен съм с вас, че може би искам и търся прекалено бързи резултати, затова този път ще съм по-упорит с прилагането на тези стратегии. Искам само да попитам за един техен "страничен ефект". Когато съм зле и си казвам, че ще съм така цял живот и няма отърване, след това изпадам в малки епизоди на мини-депресии, породени от факта, че няма изход от това положение, че никой не може да помогне, че така ще е до края и ще се чувствам винаги зле. Т.е обобщено, положението е следното: положителните ефекти на това да приема, че цял живот ще съм така, са следните: спирам борбата, спирам анализа, нямам желание да ровя и чета, нямам желание да търся начини и методи /понеже съм приел, че винаги ще е така/, нямам съпротива, нямам и силно чувство на страх, понеже приемам, че това винаги ще е част от мен и продължавам да си върша ежедневните дейности спокойно, макар и чувствайки се зле и т.н. Отрицателният страничен ефект е този, който посочих - приемайки факта, че няма изход, изпадам в униние. Според мен това е така поради факта, че когато се боря, ровя и търся методи и анализи /макар лично да се убедих, че това е пагубно и деструктивно и поддържа състоянието/, тогава поддържам някакво илюзорно чувство на надежда, изход и светлина в тунела - т.е убеждението е "търся методи, все ще намеря някой работещ и ще се отърва", докато при приемането, че това ще е така до живот, всякаква надежда за оправия е изключена. Аналогично може би това е същото като да приема, че имам рак - в повечето случаи там наистина няма оправия. Разликата е, че като имаш рак, това е реален физически проблем на тялото, докато тук е въпрос на мислене, понеже мислите пораждат всичките тези усещания в единия вариант, а в другия тези усещания са физически проблем, но мислите го усилват, катастрофизират и поддържат. Т.е на някакво подсъзнателно ниво аз знам, че проблемът е в мисленето, а аз съм човекът който избира и контролира мислите и това все ме изкушава да се занимавам с тях и да ги стопирам, анализирам, отблъсквам, променям и т.н, понеже е ясно - няма мислене, няма проблем. Изкушава ме, но се старая да не го правя, а да се фокусирам изцяло върху нещата, които имам за вършене + върху приемането, че ще е така винаги. Накратко - одобрявам напълно двата метода - твоя и на д-р Първанов, но моля за мнение за въпросните мини-депресии, породени от приемането на факта, че няма справяне. Въпреки тях, продължавам напред с тези стратегии, нали?
  7. Всеки терапевт може да избере с кого да работи и с кого не - това наистина е негово право и избор. Ако той избере да работи с някого, разбира се че е длъжен да опита да му помогне и да вложи потенциала и способностите си, също както клиентът е длъжен да му плати. Ако работи благотворително, там вече положението е друго. Ако няма никакви лични принципи, съвест и морал и действа през избирателна пропускливост - тогава също е друго. Провеждането на терапия е вид дейност, като всяка друга, в която имаме размяна на взаимна "услуга." Терапевтът не е Господ. Не е идол, нито кумир. Той е обикновен човек, професионалист, който притежава специфични знания, умения, опит и способности в конкретна лична и професионална сфера и използвайки ги, помага на лицето Х /клиент/, срещу което получава пари. В тази връзка терапевтът не по-различен с нищо от бармана, лекаря, чистача, сервитьора и всеки, който получава пари срещу определена услуга. Разбира се, клиентът трябва да съдейства, да не очаква работата да се свърши вместо него и да знае, че терапевтът му показва пътя, който сам следва да извърви. Но му го показва по вещ и въздействащ начин, с пречупване на съпротиви, вторични печалби и т.н и т.н. Аз също работя с хора, макар и в друга сфера. Ако преценя, че ще работя с някого, влагам всичките си умения и потенциал и искам да му помогна качествено. За мен това е нормалният процес. Ако пък клиентът е неблагодарник, опък и кофти тип, тогава не очаквам признателност и отношение от него, а просто се заемам, защото казусът е интересен и го правя първо заради самия казус и второ заради моята лична удовлетвореност от свършената работа. Относно съветите във форума - разбира се, че съм признателен за тях и че са изключително полезни.
  8. Пробвам, защото няма резултат и това ми дава чувство на неудовлетвореност и безизходица. Съответно пробвам нови, докато видя , че действат. Нормално е като нямам тревожност да не търся методи. Все едно да нямаш диабет и да търсиш лечение за диабет. "А няма ли просто да ти е по-лесно да се пуснеш по течението и да оставиш световъртежа да си вирее на мира, без да го наблюдаваш и без да търсиш методи постоянно? Може пък ако го оставиш на свобода, да реши да се възползва от нея и да си тръгне." Тук съм много съгласен с теб.
  9. Не знам защо си скочил към това заключение, но дори един бърз и повърхностен прочит на темата показва, че то е напълно невярно. 1. Аз също опитвам с терапевти, просто изчаквам подходящият да ме приеме и да започна 2. Опитвам стратегии и методи 3. Спортувам 4 пъти седмично 4. Имам идеи, които изпробвам
  10. Ценов, както кажеш. Между другото, чудех се дали правиш разлика между понятията агорафобия /агорафобичен страх от получаване на нова ПА/ и ОКР /което включва обсесии и компулсии и затова се нарича обсесивно-компулсивно р-во/. Също така правиш ли разлика между търсенето на информация, както и изпробване на методи поради желание за изход от дадено състояние /както например се изпробват диети/ и между натрапливото изпробване на някакви си методи без причина? Анализирането и търсенето на начини за справяне е следствие, а не първопричина. Ако бях диабетик, щях да търся начини за справяне с диабета например. Терапия ще започна, не се тревожи. И аз самият имам такова желание. В процес на издирване съм на нормален, адекватен и способен терапевт, който не се държи като туземец, не страда от нарцистично личностно разстройство, вдига си телефона, приема нови клиенти и желае да общува с тях и да им помогне.
  11. Като човек, спортувал редовно вече около 10 години, искам да споделя моето мнение и то е, че правилно е уточнено, че спортът не е някаква механика. За мен сам по себе си той не може да повлияе тревожността и адреналиновите симптоми по никакъв начин. Виждам, че и в тази тема, а и в разни други, д-р Първанов например препоръчва на разни пишещи хора единствено спорт за справяне с дереализация, замайване, сърцебиене и т.н. За мен това е неефективно и по-долу ще напиша защо. Ако въпросният спорт не бъде практикуван с включено различно отношение към симптомите, които предизвиква, ползата му по отношение на страховете е нулева. Да, супер е за повишаване на настроението, за сърцето, за отслабване, за дисциплина, за каляване, за имунитет и за какво ли още не, но не и за страха. Обяснението за това е просто: 1. Лично за мен такова нещо като "изгаряне на адреналина" не съществува. Човешкото тяло е създадено така, че ако ще да спортуваш 30 часа в денонощието, никога няма да се остави без адреналин и кортизол, ако си мисли, че го грози смъртна опасност. А какво се случва при паническо разстройство най-често - ами човек си мисли, че ще умре. Ако подсъзнателно той вярва в това, просто няма ситуация, при която тялото да не му даде адреналин. Посочете ми нормален човек, който вярва, че ще умре и това не води до производство на стресови хормони. 2. Да, спортът и особено тичането, предизвикват на 99 % същите симптоми като при паник атака или висока тревожност. В този смисъл те са подходящи за съзнателно предизвикване на тези симптоми. Ок, но къде е ключът от палатката? Когато тичаш, мозъкът ти и на съзнателно, и на подсъзнателно ниво, знае, че тези усещания са предизвикани от това тичане и не се плаши от тях. Досега не съм чувал за някой, който го е страх като тича. Докато при същинската ПА имаме силно чувство на страх, придружено с тези /макар и същите/ физически симптоми. Това е тънката, но същевременно много съществена разлика. Затова в единия случай не ни е страх като тичаме, а в другия, макар и изпитвайки същите симптоми, ни е страх като имаме ПА. Пример - мен ме е страх от световъртежа. Като тичам на пътеката 30 минути получавам силен световъртеж, но не ме е страх от него. Ако обаче се кача на самолет, там получавам същия по сила световъртеж, но умирам от страх. Усещането е същото, но интерпретацията е различна. Пробвал съм да ползвам спорта като средство за обезстрашаване - т.е тичам 30 минути, викам същите симптоми и практикувам различно отношение. Не се получава. Причината вече е ясна. 3. За тези 10 години, може би съм имал периоди без спорт не по-дълги от 2-3 седмици общо, т.е съвсем категорично мога да заявя, че съм спортувал редовно. Личи ми и физически, и като издръжливост. Карал съм колело системно, тичал съм, вдигал съм тежки щанги, ходил съм много пеша. Нищо от тези неща не е повлияло световъртежите ми. Давало ми е единствено едно приятно отпускане, настроение, тонус. 4. Според мен, единственото нещо, свързано с тревожността, което може да се повлияе от спорта, това е онова чувство на непоседливост и неспособност да седиш на едно място, когато си много тревожен. Тичането те изморява много и после не ти се снове напред-назад. Помага и на заспиването вечер. 5. Има "привикване". Ако приемем, че 1 час тичане на ден е имало някакъв "ефект", много скоро тялото се адаптира, свиква и този 1 час вече не е достатъчен. Доказателство - растежът на мускулите. Ако започнеш да вдигаш една щанга от 50 килограма, в началото ще ти е много трудно да я поместиш. Много скоро обаче ще ти стане лека. Така е и с набиранията на лост - отначало не можеш да се повдигнеш нито веднъж на лоста /особено ако си по-едър като мен/. После можеш да правиш по 5-6 набирания без проблеми. 6. Опитвал съм да тичам и да спортувам по 2-3 часа дневно и след това веднага да отида на кафе, където ме е страх. Ходил съм и без да съм тичал и спортувал в същия ден. Разлика в усещанията не съм имал. Това е мое мнение, но според мен тичането и като цяло спортът не помагат на тревожността и страховете.
  12. Човек_88

    Deisy

    Това си е чиста натрапливост, а на натрапливосттите по принцип не се вярва.
  13. Прав сте, не са минали, но се появиха нови факти и обстоятелства, свързани с разговора ни с Диляна, по които реших да взема отношение. Особено по това, че симптомите били маска на дълбок /аналитичен/ житейски проблем, който всички знаят, но не и аз. Приемането си го правя и ще продължавам да го правя.
  14. Извън твоето възприятие държа да уточня, че това не е изискване, прикрито като провокация, а молба. Това съм вложил в написаното, освен ако ти самата не знаеш по-добре от мен какво съм искал да кажа. И на практика какво излиза - че всеки знае моя проблем, но никой не ми го казва? Каква е пречката да бъде назован? Обърни внимание, че не казвам РЕШЕН. Казвам индивидуализиран. Например - физическите ти усещания няма да отминат, понеже имаш социална тревожност. Или натрапливости. Или хипохондрия. Те се дължат на липса на доверие в себе си и живота и невротичен свръхконтрол. Решението е /например/ да не вярваш на натрапливите мисли, да придобиеш самоувереност и да посетиш терапевт, с който да изградиш нужното отношение към случващото се. Защо да не се посочи този проблем, бил той и като "диагноза"? Да, посланието е за друг проблем, чието отражение, параван и маска се явяват симптомите. Кой е той? Иначе какво се получава - имаш проблем, знаем какъв е, но няма да ти го кажем и няма да се оправиш.
  15. Диляна, притчата е супер, знам я и наистина части от нея са съотносими към мен. Но ако се замислиш, не ти ли се струва, че на практика излиза, че едва ли не аз не приемам нищо от даденото ми като помощ в тази тема? Аз не съм съгласен с това, защото давам отчет за експериментирането на всяка една техника и реално работя върху нея. Вярно, в доста къси срокове, но все пак опитвам и се старая. Ако не исках Вашата помощ и съвети, нямаше да пиша тук. Понеже ти не обичаш дългите постове/анализи, си позволявам да ти задам един въпрос. Ако ти трябваше да ми кажеш нещо, което да бъде максимално кратко и да бъде ключът към моя изход, какво би било то? Без анализи, без обяснения, без диалози. Представи си, че говориш за моя казус с някой твой колега и той те попита: "Диляна, как мислиш, че това момче ще реши проблема си?" Ще ми е интересно да отговориш. Отговорът например може да изглежда така: "Като спре да мисли за проблема си. А ще спре да мисли като......................" Не го приемай като някакъв изпит или тест, а като молба за мнение и полза за мен. За мен ще е ценно да го получа, резюмирано.
×