Човек_88

На кое не съм повярвал? Кажете в какво точно да повярвам. Вярвам във всичко, което има ефект.

Добре, тогава щом няма да спре, и никой няма да ми помогне, по тази логика аз не трябва да се боря, а да се затворя у дома, да спра да живея, да не полагам усилия, да спра и да работя и да стана типичния агорафобичен затворник, приел самосъжалението и предал се на своите усещания. Категорично заявявам, че това НЯМА как да стане. Защо при някои хора спира, а пък при мен няма да спре и то при положение, че е плод на мисли, а не на реален физически проблем? Трябва да има начин. Относно това да работата с мен - аз не знам вие защо не искате да работите с мен, но знам защо аз не бих искал да работя с определен тип хора от моите клиенти от моята професионална област/защото е трудно, отнема време, резултатът е несигурен и бих предпочел по-лесен вариант, при който ще съм сигурен че съм ефективен/. Само че ако бях видял Вас, Георги или някой друг на живо и бях провел малко реална терапия, извън писаниците тук /което желание заявявам многократно, но отказвате/, можеше да е друго.

Не ме интересува дали някой ще ми се смее. Просто ме е страх от драстично влошаване и невъзможност за прекратяване на тези усещания, както и от това, че не подлежат на контрол. Това разбирам под безпомощност. Когато шофирам сам извън града и ми е така в колата, там няма кой да ми се смее, защото няма никого освен мен. Когато те отминат, вместо като победител, се чувствам като човек, който се е снишил, преживял ги е, но следващия път те могат да са по-лоши и преживяването да е невъзможно или още по-трудно. А трябва да се чувствам като смел и горд победител. Трябва да се изправя срещу ситуацията и не покорно да чакам да отмине, а съзнателно да я предизвикам, да искам да я влоша и да я "изям". Тогава ще чувствам, че имам контрол и вероятно няма да се плаша толкова. Но не ми стиска, изтърпявам я пасивно и затова не се чувствам победител, понеже "наведена глава сабя не я сече" и аз просто съм изчакал да мине, едва ли не благодарен че е стигнала само дотук, но без гаранции, че следващия път няма да ескалира и тогава да му мисля.... Всички ми казват - много си смел. Колегите - паникьори ми се възхищават как ежедневно се придизвиквам и за нещата, които правя. Да, но аз се чувствам като зомби като ги правя, а искам да ги правя, да нямам тези усещания и да се чувствам горд победител, защото вече ги нямам. А не да седя, да ги търпя, да ми е супер зле и после да се хваля, че съм големия борец на ПР.

Безпомощен означава, че това няма да спре и никой на света, бил той и лекар, не може да го спре, което означава, че ще продължа да го изпитвам, ще се чувствам още по-гадно и безизходно и ще ми се иска да умра и да изчезна само и само да спре и да престана да го изпитвам.

При мен е страх от симптомите на адреналина + страх че ще загубя контрол, нещо лошо ще ми стане, нещата ще ескалират и никой няма да може да ги спре и да ме спаси, че ще бъда безпомощен.

Това е чудесно, но не сте описал как точно сте се справил. Чел съм само един пост по темата, в който описвате дълга и напоителна физическа работа и нищо друго. Вие сте един от нашите корифеи тук във форума и ако споделите подробен личен опит, би било полезно на много хора. Нямам предвид сухото и стерилно описване на симптомите на адреналина, а прилаганите стратегии за справяне и резултатите от тях.

И аз не съм специалист, затова приемете съвета ми на доверие, но мисля, че смисълът идва отвътре навън, а не отвън навътре.

Диляна, написаното звучи супер. Искам да го обобщя в едно-две изречения, за да се убедя, че съм го разбрал правилно, за което моля за твоето потвърждение. 1. Не мисля за страх, симптоми и техники. Просто си мисля за различни, неутрални неща, което е много ефективно, защото по този начин липсва предварителното "негативно програмиране" и настройване в очакване преди излизане. Така не викам страха. 2. В случай, че все пак се появяват някакви усещания, не ги отразявам, продължавам да си мисля за другите неутрални неща и в краен случай просто отчитам, че са от адреналина, без да започвам да мисля какво ще правя, какво може да ми стане, кой може да ми помогне и т.н. 3. В останалото време мозъкът ми е ангажиран с всичко друго, но не и с мисли за страха и симптомите, без анализи, без предизвикване, без предварителни очаквания. 4. Продължавам да си спортувам. Ако по време на тичането се появяват същите симптоми, не ги анализирам и раздувам, а просто отчитам, че са от адреналина и започвам да си мисля как ще се кефя когато леко поотслабна и тялото ми изгори някоя и друга калория и т.н. 5. Не мисля кога, къде и какво ще стане - оставям това на мъдростта на Вселената и на начертания ми житейски път, от който не мога да избягам и ще се случи без оглед моето одобрение, опит за контрол и съпротива.

Прав си, но мисля, че и ти и Диляна сте прочели последния ми пост избирателно, вероятно само в първата му част. При внимателен прочит на целия се вижда защо НЕ мисля само и единствено за това как да спра страха и че някои от нещата, които правя, са с друга цел. Вижда се и регистрираният напредък. Предвид изводите от всичко това, отново задавам въпрос. Значи ли, че когато човек започне да мисли за всякакви други неща, различни от страха и симптомите, те ще изчезнат? Когато самата цел не е тяхното изчезване, но просто мислите вече са насочени на съвсем друго място? Според мен би трябвало това да е така, понеже като няма мисли, няма кой да вкарва тялото в режим "борба-бягство" и да образува симптоми. Ако това е така, как се действа тогава при неочакваните панически атаки, които не са предшествани от никакви мисли? Т.е навън си, забавляваш се, мислиш си за вкусната храна в ресторанта и тя те връхлита. Все пак знаете, че има и атаки, които наистина са непредвидими.

Много успокояващо, няма що. Но предпочитам да стане така, вместо да влизам в дълбоки и безкрайни анализи и да мисля, че лявото око ме боли защото тая обида към брат ми, а дясното полугъзие - понеже майка ми е несправедлива към мен.

На мислене за други неща имам предвид. Именно това ще направя и ако проблемът не съществуваше - вместо за него, щях да мисля за други, неутрални неща, както съм си мислил и преди.

Това правя в момента. Опитвам се да не мисля. Знам, че това мислене реално не е истинско, защото съдържа редица когнитивни изкривявания, които упоменах по-горе. Именно това ме мотивира - знам, че тези мисли не са верни, че са мои, а не нещо външно и че съответно аз съм този, който може да ги управлява /макар че това е дяволски трудно/. Ако няма страх, няма и симптоми, а за да няма страх, не трябва да има страхливи мисли и въобще мисли, посветени на него. Нали така? Тъй като за мен ефективността се корени именно в правенето, а не само в говоренето, нека спомена какво точно правя: 1. Спорт - 5 пъти седмично. Понеделник, сряда и петък се набирам на лост, правя кофички, лицеви опори и клекове. Старая се пулсът ми да е постоянно ускорен. Вторник и четвъртък ходя бързо по 5-6 километра пеша, при което през цялото време съм приятно задъхан. 2. Забелязвам, че при бързото ходене адреналинът ми се качва и изпитвам същите симптоми, каквито и в реална и страхувана ситуация. Това е единственият случай, в който мисля за тях и им отделям внимание, но то е с определена цел. Старая се в този момент да започна да променям отношението си към тях - да ги приема, да мисля за друго, да пускам контрола, да не се плаша и т.н. Има ефект, макар и непълен, понеже все пак знам, че ако спра да ходя и отпочина 4-5 минути, те ще изчезнат, докато ако съм в реална ситуация /например в самолет/, няма да изчезнат след 5 минути. 3. Не спирам да посещавам страхувани места и ситуации. Регистрирам голям напредък. Тук обикновено има 2 хипотези: - при първата хипотеза първо се появява негативна мисъл, след което идват и симптомите. Именно тук разчупвам порочния кръг и веднага започвам да мисля за друго, което веднага измества и отстранява негативните мисли, а оттам и симптомите. Това е голям напредък, понеже преди мисълта се появява, оттам задейства симптома, оттам симптомът ме плаши, което усилва многократно всичко и крайният резултат е ПА. - при втората хипотеза нямам никакви мисли, но автоматично, в определени ситуации, получавам физически симптоми. Тогава се старая да не отприщвам мислите, които да ги засилят, а започвам да мисля за други, обикновено доста приятни неща. Има резултат. Усещам, че не се "хващам за симптома", не раздувам нещата, не го усилвам и той не се развихря чак толкова, т.е стои в рамките на поносимото. - при третата хипотеза понякога получавам кратки ПА неочаквано, например вкъщи на дивана. Тогава започвам да мисля за друго, а ако това не помогне, прилагам стратегията за медитативното обективно наблюдение. Наблюдавам какво се случва, без да "пускам" мозъка и сякаш това, което се случва не е част от мен, а нещо външно. Обикновено с тази стратегия атаката отминава за 5-6 минути. - при четвъртата, най-успешна хипотеза, просто още преди излизането започвам да мисля за други неща и въобще не се стига до възникване на каквото и да било. Това засега работи при по-леките и поносими ситуации. Искам да споделя, че стратегиите и методите на Диана ми действат супер. Благодаря и на другите помагащи. Искам да попитам какво да правя занапред. Просто да продължавам в същия дух на НЕмислене ли?

Реално никакъв, съответно не трябва да мисля.

Т.е това е единственото, което да правя - да мисля за други неща?

Понеже това е нова информация, след редактирането на поста ти, добавям коментар и за нея и питам нещо друго: Днес сутринта излязох по площада с нагласата да се разходя и да мисля за работата си. Симптомите се появиха, обаче аз продължих да мисля за работата си, за кучето си, за плащането на сметките и т.н. Положителният ефект се изразяваше в това, че не допуснах появяването на катастрофалните мисли и не раздух ситуацията, защото мислех за съвсем други неща. Но самите неприятни физически усещания си бяха там и макар че мислех за съвсем други неща, залитах и ги усещах. Въпреки това не съм се старал да ги намалявам или гоня, просто не мислех абсолютно нищо за тях, а за други теми. Радвам се, че успях да не мисля изобщо за страх и световъртежи, но защо това не повлия симптомите? Имам чувство, че мозъкът автоматично е запомнил тези места и ситуации и си пуска адреналин, без значение за какво мисля.

Мерси за отговора. Бих продължил фантазията така: Една сутрин ще стана и ще си кажа, че от днес не искам да изпитвам емоцията, наречена страх и физическият симптом, наречен световъртеж. Ще си представя, че те вече са изчезнали от света и никой не знае какво представляват. Съответно аз няма с какво да се боря и на какво да се противопоставям. Просто приемам, че от този ден страхът и световъртежът са изчезнали. В случай, че все пак, по някаква причина изпитам страх /поради реална опасност - например при земетресение/ или световъртеж - при умишлено въртене на стол, избирам да не ги окачествявам като страшни, лоши и неприятни а като приятен емоционален и физически стимул и прилив на енергия - същите каквито изпитвам като разбера, че съм взел изпита си с 6. Ще си представя, че в случай на неочквано връхлетяла паник атака, когато всичко ескалира, вместо да се плаша и да мисля, че съм безпомощен, нещо ще ми стане, никой няма да ми помогне и т.н., да избера да разглеждам този адреналин като кулминационна фаза на оргазъм, преди свършване, т.е супер приятно, зареждащо, мотивиращо и тласкащо. Това ми допада и е описано в първата глава на книгата на Уейн Дайър - "Вашите слаби места".

Да, това може би и това е вариант. Тук е моментът да спомена и още нещо. Искам да разкажа защо смелостта е заложена в мен много отдавна и само трябва да й се даде път, за да се отприщи отново. Преди да получа ПР, бях много смел човек. Околните постоянно ми се възхищаваха как пътувам с колата на 600 километра от моята къща посред нощите. Когато лятото беше 40 градуса на слънце, масово хората припадаха, а аз се смеех на предупрежденията им и си мислех, че това са някакви хипохондрици и страхливци и че на мен няма да се случи и крачех бодро из улиците в жегата, без световъртеж и други усещания. Нещо повече - не само че няма да се случи, а и че да се случи ми е все тая. Катерех се по височини, разхождах се в планината и гората през нощта с кучето, дори карах колата по различен начин. Сега карам като бабичка с 90, а тогава си карах с други скорости /но ок, конкретно това може и да е за добро/. Бях решителен, по-настъпателен и наистина живеех, а сега съществувам. И най-куриозното е, че по онова време, аз имах роднина с активно паническо разстройство, за който винаги съм казвал, че не мога да повярвам, че има човек на земята, който да има такива страхове и мисли и че това е пълна глупост, че са лигавщини, че от него си зависи контролът и т.н. Сещам се за едно постижение в пубертета. Сега го отчитам като "постижение", тогава си беше норма за мен - веднъж ми беше паднало кръвното, понеже не бях закусвал и обядвал, вследствие на което ми се виеше свят и имах чувство, че ще припадна. Това не ме уплаши нито за миг. Докторът ми каза да се наям и да полегна. Аз се наядох и НЕ полегнах, защото за мен това беше губене на време. Излязох навън и отидох на кафе и след 1-2 часа ми размина. Е не е ли това смелост? С ниското си кръвно като нищо можех да припадна в кафето. Но ми беше все тая. Ако сега това ми се случи, ще се "наакам" от страх и никога няма да изляза от нас докато не ми се нормализира кръвното. Аз не знаех какво е страх. Вследствие на много стрес покрай изпитите обаче, получих първата си ПА и оттогава всичко се преобърна и ме направи плах, боязлив, страхлив и с такива страхливи мисли. Сигурността ми се срина. Трябва да се върна към предишния си образ. Искам да стана същия човек като преди. То пред тези ограничения сега, по-добре вярно да умра. Ама лошото е, че мен не ме е страх от умиране, защото подсъзнателно знам, че за 10 години не съм умрял нито веднъж и защото от тоновете изчетена инфо знам, че от ПА не се умира. Пък и не мога да си позволя да умра - "това ще съсипе репутацията ми." Хаха. Но ме е страх от загуба на контрола, от оставането безпомощен и от ескалирането на симптомите и чувстванията. Един вид "сега не ескалираха, ама знае ли се следващия път, майка му стара."

Д-р Първанов е напълно прав. Когато тези мисли възникват /било поради неутрален физически стимул, било сами, било поради припознаване на ситуация като опасна/, те сами по себе си качват адреналина, което пък от своя страна води до последващо получаване на страхуваната ПА. Точно затова искам когато реша да мога да получавам най-силната ПА в света, защото така ще се убедя, че каквото и да си мисля, няма какво реално и толкова опасно да стане. А сега се снишавам, изтърпявам ги и едва ли не си мисля, че сега е минало, но следващият път може да е още по-зле. Как си представям решението - промяна на мисленето. А как си представям промяната на мисленето? Не знам. Може би с придобиването на смелост и мъжество, тъй като никой смел и войнствен човек не си мисли такива глупости. Например когато се ядосам /гневът потиска страха и паниката/ или когато толкова ми писне от всичко, че кажа "да става каквото ще", или когато изляза с искреното желание да получа ПА и дори да припадна, тогава НИЩО не се случва. Обаче има ситуации, в които наистина не искам ПА и симптоми, не ги предизвиквам, отблъсквам ги, страх ме е наистина "да не ми стане нещо" и те тогава ме връхлитат с пълна сила.

Разбира се, далеч не се занимавам само с тези мисли. Ходя на работа, където ежедневно се развивам и надграждам, общувам с колектива, чета книги, излизам навън с приятели, пътувам на екскурзии, спортувам 4 пъти седмично, правя секс, флиртувам и общувам с жени, смея се с приятели, разхождам се сред природата, слушам любимата си музика, угажадам си за хубави храни, гледам тв и т.н. С домакинство също се занимавам - чистя и пера, понеже живея сам. Деца нямам и на този етап не планирам да имам, но приятелка имам. Не се занимавам само със страха и симптомите, но те се проявяват във всяка една от тези ежедневни ситуации и аз се чувствам дискомфортно, което ме демобилизира. Разберете ме правилно, приятели - не се занимавам с тях защото ми е скучно и се чудя какво да правя. Ежедневието ми е достатъчно натоварено и разнообразно. Да, често влизам тук, защото чувствам, че имам проблем и искам да намеря някакво решение, а това влизане ми отнема не повече от 30 минути дневно, които всеки може да отдели. Просто каквото и да правя тези мисли и усещания ги има, чувствам се кофти физически и това ме вкарва в тези аналитични хипотези. Давам и пример - когато съм тичал почти час и съм изгорял адреналина, няколко часа след това нямам симптоми. Еми ако искайте вярвайте, ама тогава и да се скъсам да мисля глупости, физически нищо ми няма и съответно тези мисли ми се струват смешни и тъпи и веднага започвам да си мисля други, приятни неща и всичко е ОК. Даже сам се чудя как съм им отделял толкова време и внимание. Тогава нямам симптоми и не се чувствам застрашен. Щом се образува нов адреналин, порочният кръг идва. Много хора ми се възхищават как се изправям срещу страховете, излизам въпреки всичко и т.н. Като краен резултат е така, но аз се чувствам като зомби в тези ситуации и това, че се явявам в тях не ме радва, защото се чувствам ужасно и не се гордея от това, защото каквото и да правя, всеки път е така. И нищо да не правя, пак е така - там са си. Явно не си давам сметка за тях и не мога да ги разчета директно, защото са несъзнавани и затова не правя нищо. Днес по едно време ми беше писнало и пробвах стратегията наистина да не мисля нищо за това. Успях за известно време, което време мога да увеличавам с всеки изминал ден. Това ми беше и идеята - ако успея всеки ден да отделям 10-20-30 минути, в които нямам тези мисли и не мисля за нищо подобно, това време постепенно може да бъде увеличавано. Проблемът, който установих е, че вече самият мозък до такава степен е запомнил и начертал страхуваните ситуации, че дори да мисля за приятни и най-различни неща, той си пуска стресовите реакции във всяка вече заучена ситуация - тълпи от хора, площади, отдалечаване от дома, пътуване сам, нощуване далеч и т.н. Т.е, намирайки се в тях, няма значение за какво друго мисля. Моята идея беше следната - подобно на медитацията, която всеки ден правя за 5-6 минути /засега само толкова успявам, но мисля да стигна поне до 10-15/, докато вървя по площада да изключа всички мисли - да не ги гоня, но само да ги наблюдавам, без да ги следвам и без анализи, т.е да не ги идентифицирам с реалните си усещания. След това пробвах да мисля, но например за това как ще карам колата, която харесвам и ще ускорявам и ще се кефя как набира. Получи се, но проблемът е, че заради вече заучената рефлексно-условна реакция, симптомите си бяха там - всичко се люлееше и т.н. Това, от своя страна, провокира настъпването на "самозащитните" мисли. Понеже обичам да се возя и да шофирам и много обичам природата, онзи ден реших да отида сам с колата до едно място, което се намира на 20 километра от вкъщи и има хубава гледка. През цялото време мислех за нея, как ще направя снимки с телефона и ще си кача във Фб и не съм имал нито една мисъл за друго. Но, по средата на пътя започнах да усещам замайване, леко сърцебиене и страх и това веднага насочи мислите в типичните патологични насоки - ако нещо стане, кой ще помогне, може да се окажа безпомощен, искам веднага да се озова вкъщи и др. Пробвах веднага да ги променя и да си кажа да става каквото ще и отново се върнах на мисленето за снимки с телефона, но вече реакцията беше задействана и симптомите си останаха. Притеснявам се, че в много от ситуациите мислите следват физическия симптом, а не го провокират и не са първи. Като ми писне излизам без никакви планове, стратегии, мисли за страха и тактики - просто излизам и мисля за друго, подобно на препоръката на Диана. Тогава симптомите си ги има отново и всичко си е същото, само дето не си казвам "сега ако ми прилошее и т.н и не влизам в анализи". Но усещанията си ги има.

Благодаря ти за хубавите насоки за размисъл и за помощта - оценявам ги и са ми полезни. Наистина се опитвам да помисля върху това, което казваш, но не стигам до различен извод от следния: Човек може да спре да мисли за страха, като спре да мисли за него и за това как да го спира. Съгласен съм с всичко - ако няма мисли, посветени на това, няма да има страх и усещания. но Как да ги спра? Имам чувство, че вече са условни, рефлексни и натрапливи. Ако не съм схванал линията на насоката ти, моля те за още малко разяснения и помощ, за да схвана идеята и да опитам да я приложа, съответно да опиша и резултата.

Отговарям с едно изречение: В началото когато се появи страхът, не знаех нито техники, нито теория и тогава не съм прилагал и опитвал нищо, но той, заедно със симптомите му си стоят там, карат ме да се чувствам дискомфортно и ми пречат, което от своя страна ме кара да търся и опитвам решение, под формата на техники и различни варианти за спряване.

Съгласен съм, Диана. Но има и друг тънък момент. Порочният кръг ми е ясен отдавна - появява се неутрален физически стимул, след което, под въздействието на определени катастрофизиращи мисловни процеси, се пуска стресовата адреналино-кортизолова реакция, което води до усилване на стимула + прибавяне на още тревожни симптоми. Това от своя страна усилва цялата реакция, страхът ескалира, преминава в евентуална ПА, докато сме в страхуваната субективна и мисловна ситуация. След това, като защитна реакция, започваме да избягваме тези случки, места или хора, за да си гарантираме, че това няма да се повтори и започваме да се страхуваме от страха. От друга страна е ясно, че именно мислите са тези, които правят паниката и кризата, тъй като активират ръсенето на стресовите хормони и формирането на стресовата реакция. Ясно е и също така, че самите усещания, колкото и да са неприятни, всъщност са безобидни. На интелектуално и теоретично ниво аз го знам, но не мога да прогоня тези мисли, поради 2 основни причини: 1. Самото ми занимание по тяхното анализиране, наблюдение, трансформиране и каквото и да е фиксиране в тях и обръщане на внимание, особено в напечена ситуация, автоматично усилва усещанията, защото може би подсъзнателно аз знам, че се боря с някакъв "проблем" и тялото се мобилизира и пуска адреналин. Едва ли има човек, който да вярва и да е убеден, че разсъждава погрешно и това да не го вкарва в стрес. 2. В моментите на ескалираща паника, няма време за разумно мислене и преструктуриране, въпреки че изкривяванията са ясни - предсказване на бъдеще, фокусиране върху най-лошия възможен сценарий, описване на ситуация като непоносима и смъртоносна, докато тя просто е неприятна, четене на мисли на другите хора, логически сривове и т.н. 3. Пробвал съм нещо друго - медитация и съзерцание. Опитвам само да наблюдавам мислите, без да се впускам в тях и да позволявам да ме въвличат. Не ги гоня, не ги отблъсквам, не ги потискам - просто ги наблюдавам. Това върши работа вкъщи на дивана, или при леля ми и стринка ми, но в реална страхувана ситуация не, защото нямам тази смелост да пусна контрола, да се доверя в природата, Бог и живота и да кажа "да става каквото ще". 4. Моите техники, които прилагам - сприятеляване със страха и симптомите, обективно и безпристрастно наблюдение, предизвикване и умишлено усилване, ядосване и гняв работят, но или вкъщи /а не в бурно море/, или когато по скалата от 0 до 10 са до ниво 4-5. Тогава всичко ми се получава. В заключение, че стана дълъг постът ми - знам механизма на стресовата реакция, знам че мислите я правят и че те НЕ са нещо външно, а мое, вътрешно, мой избор. Но това знание не ми помага да ги променя. Ето примерно, сега съм вкъщи на дивана и ми се иска да получа най-силната ПА в света, която може да бъде получена от някого. Иска ми се, понеже така ще знам кое ще е най-лошото усещане, ще се обезстраша и съответно навън и в определени ситуации няма да ме плаши. Даже искам още нещо - да си го викам като ми е кеф и да си получавам силни ПА като ми скимне, като си представям, че получавам оргазъм, слушам любимо парче, тренирам, печеля от тотото и т.н. /усещането от адреналина е същото, само че в приятни ситуации не ме плаши/. Само че това е свързано с моята илюзия за контрол. А навън, когато такъв контрол нямам, искам някаква гаранция, че всичко ще е ОК, не искам да получавам ПА и световъртеж и съответно това неискане и отблъскване ги предизвиква. А ето, в момента вкъщи не искат да дойдат.

Благодаря за насоката. Не стана напълно ясно обаче, защото аз мисля, че просто съм страхлив и това, което искам да покажа с примерите си е, че мен ме плаши дори един невротичен световъртеж, зад който не се крие реален физически проблем. А представяте ли си какво ще бъде ако знам, че имам реален проблем, а не е само невротично внушение? Веднага отговарям - още по-страшно. Пример - при боледуване от настинка/грип, при определени случаи се засяга временно вестибуларният апарат, което води до реални физически усещания, последвани от още по-силно чувство на страх, понеже си казвам "ето, този път вече наистина има нещо основателно. Ами ако се влоши, ако стане по-зле, ако излезе извън контрол, искам да спре и т.н." Втори пример - в пубертета боледувах от отит, при който вследствие възпаление на ухото се получава преходно и временно разстройство във вестибуларния апарат - отново "умрях от страх". Трети пример - понеже ми е слабо звено, когато пътувам повечко, особено съчетано с планински завои, промяна в надморската височина, резки ускорения и спортно каране, вестибуларът също реагира. Тогава страхът отново го следва като емоция и то несъответна на реалния стимул. В резюме - мисля, че ако имах реален физиологичен проблем, който да предизвиква световъртежа, би ме било още по-страх като последваща реакция. Защото сега поне знам, че избягвайки определени ситуации/мисли, няма и световъртеж. А при реалната болест не е така. Моята фиксация са световъртежът и замайването. Това е още от пубертета. Като диагноза имам поставени - "периферен отоневрологичен синдром" и "начална шийна остеохондроза". Това не го споменавам /макар че има пряко отношение към усещанията/, понеже явно е в начална фаза и защото сам установявам, че е по-скоро ситуативно. Защо пък вкъщи, като ми е спокойно, го няма този синдром? И още нещо - да, диагнозата е поставена, но отново се връщаме на факта, че стресът отприщва, провокира и дразни малките реални отклонения във вестибуларния анализатор. Което значи да минимизираме стреса. И второто - други хора също го имат, а пък не се плашат като мен. Което значи да премахнем страха и начина по който гледаме и възприемаме симптома. И тук идва въпросът за милиони - КАК?

Прав си, приятелю. Катастрофизираме, предсказваме бъдещето, фокусираме се върху най-лошия възможен сценарий, пък и често описваме дадена ситуация като нетърпима, като всъщност просто е неприятна. Всичко това е така и на теория го знаем. Аз например мога да се справям с тези усещания когато тяхната сила е максимум до 4-5 /по скалата до 10/. Тези дни се замислих върху нещо друго. Понеже баща ми е лекар, преди 3 седмици при него дойде наша роднина /жена на около 60 години/, която страда от синдром на Мениер. Беше направила силен епизод на вестибуларна криза, който е продължил около 1 седмица. При такива ситуации лекарствата почти не могат да повлияят симптомите, но той все пак й изписа някакви. Направи ми впечатление, че въпреки силния световъртеж, тя изобщо не беше уплашена. 10 дни след отминаването на кризата аз лично говорих с нея и тя ми каза, че това усещане е било толкова забавно, че даже не й се е искало да пие тези лекарства. Спалнята се люлеела, площадите също, както и всичко около нея, а на нея й липсвало само да пусне весела музика и да си спомни хубавите шумни студентски компании. Друг пример - преди време дядо ми почина от тумор в мозъка. Както е известно, той също предизвиква световъртеж, повръщане и дори реални припадъци. Говорил съм с него преди операцията му и той ми е казвал, че наистина световъртежът не му е бил приятен, но никога не го е плашил и спирал да пазарува и да води социален живот. До последните си дни той излизаше навън със замайване, даже често припадаше, но това не го спря и не отключи в него паника. Ето това се казва смелост. Трети пример - мое бивше гадже страдаше от замайване поради шийна остеохондроза + анемия. Понеже моите световъртежи датират от 15 години, по онова време, когато бях с нея, аз също ги имах. Питал съм я как ги понася и тя ми е казвала, че просто ги игнорира, не обръща внимание, върши си нещата и не избира да се фокусира в глупости и да мисли как щял да се усили и няма да спре. Четвърти пример - квартален пияница от съседната маса в кафенето. Люшка се, потънал в алкохолното си опиянение, весел, жизнерадостен. Дали го е страх от световъртежа му? Това са реални примери на близки мои хора. Много пъти опитвам да си самоприлагам определени НЛП техники и да се идентифицирам с тях, защото искам и аз да избера да разсъждавам като тях. Въпросът е как може при едни и същи усещания едни хора да реагират така, а други - като нас? На мен нещата ми се получават, но единствено когато симптомите са по-слаби. Тогава ми се получава и приемането и смелостта и избора на мисли - всичко. Ескалират ли обаче, си е.ава майката.

Благодаря ти за обстойния отговор. Прав си за страховете. Преди години те бяха облечени под диагностичното наименование "социална фобия", тъй като ме беше страх да не се изложа пред хората, да не изглеждам слаб, уязвим, смешен, да не ме обсъждат в отрицателна насока и т.н. Благодарение на много моя работа по себе си, и под ръководството на д-р Първанов, това вече е зад гърба ми. Съответно не се страхувам, че като имам симптоми, ще се изложа пред някого - дори напротив, искам да има хора, за да може да ми "помогнат" ако стане нещо ужасно. Всичко това ми осигури години наред спокойствие, самоувереност, липса на страхове и симптоми. Преди няколко месеца обаче, преживях две много силно стресогенни събития, които отключиха нови страхове - този път нямащи общо с хората и социалната тревожност. Под давление на поста ти, в състояние на медитация опитах да "разровя" психичната си градина и осъзнах следните страхове, които стоят под симптомите и се явяват тяхна маска: 1. Страх от доверие в живота - липса на такова 2. Липса на доверие в себе си, тялото си, органите и т.н. 3. Прекалено праволинейно тълкуване за случващото се в живота - всичко трябва да бъде обяснено, изведено под някаква логика и аргумент 4. Илюзорно чувство на контрол - представа че неконтролируемите ситуации могат да се контролират от мен 5. Неспособност за пускане на контрола 6. Страх от самите усещания 7. Емоционална зависимост от други хора, които биха могли да ми помогнат когато ми е лошо с цел придобиване илюзорно чувство на контрол - например ако съм близо до болница или до лекари или до хора, на които имам огромно доверие, тогава всичко е много по-поносимо. 8. Предварително програмирано пророчество - предварително вярване и допускане, че в дадена ситуация ще се чувствам зле, което наистина се случва, защото го привличам 9. Чувство на безпомощност В твоята книга "Психология на смелостта", която препоръчвам на всеки, са описани много добре основните логични сривове и конгнитивни изкривявания. По-горе съм преобразувал някои, по мой си начин. Искам да цитирам още нещо от книгата ти, което ме просълзи и което е много точно и е хубаво всеки да го прочете/осъзнае: "Такива симптоми просто викат: Човече, моля те, научи се да правиш грешки и го приеми за нормално! Научи се да се проваляш понякога, отпусни се малко и се забавлявай повече. Загуби контрола на егото си, за да се роди щастливата и светла смелост на духа ти. Моля те, научи се да живееш от сърце и през сърцето и тялото си повечко, там дълбоко в същността си, откъдето извира любовта и щастието. Моля те, довери се на природата си отвътре, на живота, на човека в теб. Моля те, виж и се довери повечко на дълбинно доброто в живота и хората, зад външните роли и привидности. Моля те, отпусни тялото си и малкия си логичен ум, за да се роди в теб онзи сърдечен разум, който преживелищно те слива и свързва със самата тъкан на живота, с любовта, сърдечният разум, от позицията на който с всяка клетка от тялото и квант от душата си знаеш, че няма как да бъдеш изоставен и сам, че всичко случващо се в живота ти е точно на мястото си и ти помага да си спомниш кой си и накъде си тръгнал в това пътешествие - живот. Моля те, човеко, отвори се за силата и светлината на безкрая си, за да можеш да го прегърнеш и успокои собствените си емоции в подсъзнанието си, това малко уплашено дете в теб, ти самия. Моля те, позволи си да свалиш тази защитна броня от перфекционизъм, напрегната свръхбдителност и нащрек, песимизъм и контрол, захвърли я и прегърни страха си, заплавай в него с любовта на душата си. Моля те, приятелю, научи се да оцялостяваш съществото си, да летиш в необятните земи на свръхсъзнанието си и с придобития мир и светла обич да се спускаш в корените на подсъзнанието си - нежно и с мекота. Обичай се, приятелю, приеми се, отпусни се в нещата такива, каквито са. Само когато се приемеш, можеш и да се промениш." Преди ситуацията ми беше различна - имах същите симптоми, но причината беше ниската самооценка. Промених това и всичко отпадна. Сега обаче, след рецидива, страховете са съвсем други. Не ме е страх, че мога да умра или да се изложа. Страх ме е, че симптомите ще ескалират до ситуация, която не мога да контролирам и никой в света няма да може да ми помогне. Мозъкът ми е запомнил автоматично определени ситуации и/или места, в които съм ги имал и ги пуска сам. Хората нямат никакво значение. Пример - широкия площад. Минавал съм го през нощта в 3, когато няма нито 1 човек, със същите симптоми. Друг пример - преспиване далеч от вкъщи, ситуации, в които има невъзможност за напускане и връщане веднага, пътуване сам в колата далеч и т.н. /агорафобия/. Сега всичко ми се струва в пъти по-трудно, защото се "боря" сам. Имам стратегия, но нямам ясна тактика.