Човек_88

Интересно ми е и друго - как се измерва колко време си тичал - само периодите на активно тичане, или и на бързото ходене? Щото аз примерно почвам да тичам, задъхвам се за 3-4 минути и започвам да ходя, за да почина, и ходя така 1-2 минути, после пак тичам 4-5 минути, пак се задъхвам, пак ходя и така. Да измервам само периода на активно тичане или общо, на цялото занятие? Освен това, през какъв интервал да се тича? През ден подходящо ли е и по колко време? Няколко дни ходя по 8-10 километра дневно сред природата с бърз ход, но засега не усещам подобряване на симптомите. Дори странното е, че има и леко влошаване - една непоседливост, приповдигнатост, усилено замайване и т.н. Единственото положително е лекото подобрение в настроението. Мисля, че ще е полезно да се дадат инструкции и съвети за въпросното тичане, за да се ориентират четящите как да горят стреса. Орлин спомена за обиколки на стадион например.

Защото се убедих, че без техники и без подходящото психично и емоционално състояние към симптома, той се усилва толкова, че става непоносим или прераства в ПА. Техниките го облекчават значително. Пример - без техники световъртежът става толкова силен, че не мога да вървя сам, пеша. С техники спада наполовина и е неприятен, но все пак мога да вървя.

Георги, ето че прочете и сам отговора на доктора. Това е дежурният му отговор в последните два месеца. Както виждаш, няма какво да се направи. Все пак, никой не може да бъде принуден да провежда терапия насила, нито да бъде умоляван вечно, пък бил той и един от най-добрите терапевти в България.

Да го убедим тогава! Моите аргументи са следните: 1. Имам му пълно терапевтично доверие 2. Вече сме работили и терапията беше напълно успешна, което на подсъзнателно ниво засилва доверието ми още повече 3. Той познава моята мотивация, личност, характер и потенциал. Според него аз съм запознат с проблема повече от 90 % от терапевтите в България, а успоредно с това знае с какво огромно усърдие изпълнявах задачите системно, съвестно и отдадено. 4. Аз не съм нов клиент, който тепърва да приема и опознава, а стар, с който е имал успех и сега само трябва да се продължи процесът 5. Не съм го виждал на живо, а личното възприятие не може да бъде заменено от нищо друго - пример, невербална комуникация, въздействие и т.н 6. Проучил съм го, чувал съм и продължавам да чувам страхотни отзиви за него 7. С удоволствие бих го препоръчал и на други хора с подобен проблем 8. Доста различен е от мен, което е важна терапевтична предпоставка - първите ми впечатления бяха, че е дръпнат, студен, особняк и "дръвник", нервак, необясняващ сухар и т.н - т.е пълен мой антипод. Считам, че именно такъв антипод би бил много по-полезен в случая. Разбира се, впоследствие разбрах, че тези мои определения бяха пресилени и не напълно верни, но той все пак е доста различен от мен, а това е плюс. В момента ги изказвам в хумористичен контекст, с най-топли чувства 9. От него знам, че ако някога се случи някой пациент да получи рецидив или друг проблем, просто се виждат, правят още няколко сесии и всичко се овладява отново

Знам, че трябва да се видя с Тодор на живо и го искам, но той вече не работи с пациенти и не ме приема. Много пъти го молих и убеждавах, но как да стане насила?

Прав сте, но след като Георги прочете, освен хипотетичен отговор и обсъждане на написаното, може да измисли подобна техника и за мен, която да приложи в индивидуална терапия на живо.

Здравейте, Иска ми се да задам някои въпроси по метода, който е препоръчан от Георги Балджиев, който пише и тук, така че ще се радвам да вземе отношение по него. От краткия си досег с него имам впечатлението, че Георги е чудесен специалист и човек и мисля, че би приел да съдейства с някои насоки и пояснения. Това ще бъде от полза както за мен, така и за многото четящи, изпитващи същите проблеми. Методът е описан тук: http://www.georgibaldjiev.com/как-да-спрем-паническите-атаки/ Казано накратко – методът се изразява в безусловното очакване, съзнателно приемане и искрено желание за влошаване на усещанията по време на паник атака. Това е метод, на който симпатизирам напълно, и искам да го следвам, но имам някои въпроси, свързани с него. Аз лично съм се убедил, че когато с готовност очакваш ПА, тя наистина не идва, а когато те е страх да не дойде, самата тревожност от очакването я продуцира и тя в крайна сметка идва. От личния си и продължителен опит и многото изчетена литература, предпочитам да разглеждам паниката и паническото разстройство като вид автоматизиран навик и страхуване от страха, а не от плоскостта на сложни научни догми. Схемата е ясна – неутрален физически стимул и/или мисъл, страх от усещането, катастрофизираща интерпретация, предизвикваща директно усилване в симптомите, оттам получаване на ПА, след което страх от получаване на нова ПА и като защитна реакция отбягване на страхуваните места и ситуации. Усещанията/симптомите също са ясни – продуцират се под въздействието на стресови хормони, които се отделят от начина на мислене, който прави кризата. По същество, прилагайки метода, описан от Георги, изникват следните въпроси: 1. Как да направим така, че да добием смелостта не само да се оставим на тези усещания и на самата атака, а и да искаме съзнателно да ги влошим? Обикновено в такива ситуации подсъзнателната реакция е защитна и затова се появява желание за бягство. Все едно да те гони куче, което иска да те ухапе и ти да пожелаеш да те ухапе по-сериозно. Ясно е, че при ПА нямаме обективна опасност, но усещането е точно такова и се чувстваме наистина зле. Как да „излъжем“ мозъка си, че да не се уплаши още повече, а и да пожелае да влоши всичко това? Не е ли малко странно и мазохистично? Тръгваш някъде с колата, знаеш, че ще получиш ПА и ще се чувстваш зле и да желаеш искрено това, пък даже да става и по-зле? 2. В други ситуации, на фона на висока обща тревожност, в определени ситуации и места не стигаме до същинско получаване на ПА, а усещаме само присъствието на тревожни симптоми, които са също толкова неприятни, но не прерастват в същинска ПА. Стратегията по отношение на тях същата ли е и ако пожелаем съзнателно да ги усилим, изчезват ли? 3. В определени ситуации, когато преминем самата паник атака, която продължава няколко минути, тревожните симптоми остават да тлеят, докато не напуснем страхуваната ситуация. Как се процедира тогава? 4. Какво се прави в случаите, когато сме достигнали ниво, при което нямаме никакъв страх от самата ПА и от всички съпътстващи симптоми, но те просто са неприятни – например имаме световъртеж, задух, сърцебиене, гадене. Не ни е страх от тях, но са ни физически дискомфортни, докато пребиваваме в определени ситуации? Онзи ден реших да опитам метода, но не можах да постигна успех. Ще Ви разкажа ситуацията, за да видим къде греша. Преди 9 години преодолях социалната тревожност, от която, в напрегнати ситуации, получавах ПА и тревожни симптоми. След като я преодолях, спрях да получавам тези усещания и години наред нямах проблеми, понеже самите симптоми бяха просто айсберг на вътрешната неувереност и страхове. Тогава не ми се е налагало да се боря със самите ПА, просто реших проблема отдолу и те отпаднаха сами. Преди половин година обаче ми се наложи да летя със самолет, където получих и преживях най-силните и тежки ПА в живота си. Докато самолетът излиташе ми се разстрои вестибуларният апарат, интерпретирах това катастрофизиращо и страховете ескалираха. Поддържаха се от невъзможността за слизане от самолета, за прекратяване на неприятните усещаня вътре. Исках веднага да сляза, да се махна и да съм на земята, за да спре всичко това. Вследствие на това, след полета развих агорафобия и в момента ме е страх да се отдалечавам от дома с кола и най-вече от места, които не мога да напусна веднага /пътуване с кола далеч, зъболекар, фризьор и т.н., преспиване на чуждо място извън града и т.н./ Ситуации, в които съм на тясно и аналогично напомнят невъзможността за бягство от ситуацията със самолета. Та, онзи ден реших да предизвикам страха и тръгнах да пътувам сам с колата, извън града. По средата на пътя получих паническа атака, която така ме обзе, че методът за съзнателно усилване и влошаване не проработи, въпреки желанието ми. Приложих следните стратегии: 1. Индикирах и приех, че получавам ПА. 2. Опитах да я наблюдавам медитативно, без да я окачествявам както и да било. 3. В момента, в който опитах да пусна контрола и да я предизвикам, тя се усили още повече, аз се уплаших много и веднага започнах да мисля как да обърна и веднага да се върна обратно, при което всичко би изчезнало. Индикирах и някои възникващи автоматични мисли от рода на: „не мога да напусна веднага, тук няма кой да ми помогне и да разбере ако ми стане лошо, не искам да изпитвам тези неприятни усещания и т.н. Почувствах се победен и много се ядосах, след което се прибрах до вкъщи и отидох отново до това място, с цел да получа атака отново и да се конфронтирам. Обаче бях много ядосан и гневен, а както знаем, гневът неутрализира паниката и затова не получих нищо, даже нямах и симптоми, което още веднъж показва, че когато я искаш и предизвикваш, тя не идва. Но мога ли да съм ядосан и гневен постоянно или пък да се боря? Няма как. Целта ми е по-скоро да заместя една емоция /страх/ с друга – смелост. Методът на Георги е 100 % ефективен, но ми трябват малко насоки и съвети как да се оставя на това, за да мина „от другата страна“.? Не искам да се фокусирам върху симптоми и усещания. Искам да обсъждаме реално работещи стратегии и да ги изпробвам. Имам огромна мотивация, просто искам да знам накъде да я насоча. Убеден съм, че ще се получи интересна дискусия както за мен, така и за останалите. Обещавам директна обратна връзка и ежедневно експериментиране, с подробен доклад на предприетите мерки и действия.

Д-р Първанов, и тъкмо поради това е много неприятно когато отказвате прием на високомотивирани, амбициозни, борбени и интелигентни клиенти, в които сам знаете, че има потенциал. Ясно е, че имате право на това, както и лични причини, но все пак е жалко, предвид огромните печалби, които би получил клиента, отърваването от страховете и цялостната промяна на живота му.

В такива ситуации докторите изписват или съдоразширяващи, или лекарства за вестибулания апарат, или транквиланти/антидепресанти. Страховете и тревожното ни мислене със сигурност усилват, разширяват и фиксират проблема. Доказателството за това /поне при мен/ е, че като приложа едно медитативно, обективно и безпристрастно наблюдение на симптома, без допускане на каквито и да е мисли за него, които да го окачествяват като добър, лош или какъвто и да бил, усещането веднага намалява, разтваря се и понякога дори изчезва. Онзи ден се възхищавах на една моя позната - понеже прави опити за забременяване "ин витро" , се налагаше да приема различни медикаменти, от които се чувстваше много зле и имаше много неприятни симптоми. Никога не я хвана страх и не им обръщаше особено внимание. Преживя множество пълни упойки, след събуждането от които беше като зомби. Не разви страх от болници.Припадна на площада, но не разви страх от площади и загуба на контрол и припадане. Има разстроен вестибуларен апарат, но не спира да лети със самолет. Това за мен е смелостта. Искрено й се възхищавам и мечтая и аз да съм такъв.

Потвърждавам твърдението за щангите. Понеже спомена за фитнеса, аз 2 години тренирах с щанги, предимно базови упражнения - клекове, мъртва тяга, военна преса, лежанка, обръщания, гребане с щанга и т.н. Положителният ефект беше осезаемо повишаване на силата и мускулната маса, както и на сексуалното желание и донякъде агресията /поради влиянието върху различните хормони/. На настроението - също. Тъй като аз също имам проблеми със световъртежите, мога да кажа, че щангите ги влошиха значително, понеже натоварват директно шийните екстензори, което влошава усещането за замайване и/или световъртеж. Аз имам допълнително шийно ребро при 7-ми прешлен, което се притиска и травмира при трениране с щанги и допълнително влошава ситуацията. В случая то притиска една от двете артерии, които кръвоснабдяват мозъка и оттам идва усещането за замайване. Вестибуларният апарат също се дразни, понеже тялото изпада в стрес с тези упражнения, а стресът не е само психически и емоционален, а и физически. По време на изпълнението на тези тежки упражнения се вдига драстично производството на адреналин, норадреналин и кортизол, които още повече засилват усещанията. Адреналинът например води до свиване на кръвоносните съдове, от което кръвоснабдяването на мозъка също страда и се получава замайване. От тревожното дишане /хипервентилация/ - също. Знам, че е много трудно, но съветът ми е да промениш тренировъчната си програма. Аз спрях с тежките базови упражнения и се чувствам по-добре, макар че много ми липсва ефектът след тях - като наркотик е, обаче прецених, че негативите са повече от позитивите и затова спрях. Да не говорим, че от тези тежести ми се влошиха и хемороидите, а и 2-3 пъти се секвах кръста. Пробвай 20-30 дни само да тичаш и ако усещанията намалеят, сам ще се убедиш, че съм прав. Проблемите с шийния и вратния сектор най-добре се хващат на ядрено-магнитен резонанс, а не на обикновен рентген.

Съжалявам, че се чувстваш нападната, но това си е твой проблем. Знам какво е, понеже и аз съм завършил право с активно ПР. Но за разлика от теб, се бях фокусирал повече върху стратегиите за справяне и уроците, които искат да ми дадат симптомите и страха, а не върху това какво съм усетил и дали евентуално ще полудея. Не обичам да се тревожа за неща, върху които нямам никакъв контрол. И най-голямото безпокойство няма да промени това, което е начертано. Единственото, което ще направи е да те демобилизира в настоящия момент, по повод случването на някакви евентуални, бъдещи събития, които са извън твоя контрол. Един от хората, пишещи в темата ти е психиатър, който ти обясни нещата. Или искаш всеки един от нас да задоволява страховете ти и подсъзнателните ти базисни вярвания и убеждения и 365 дни в годината и да те кара да приемеш неща, които не желаеш да приемеш... Заболяванията, от които се страхуваш, обикновено се диагностицират след щателни прегледи от няколко лекари. Ти по-компетентна ли си от тях, та не им вярваш, или може би предпочиташ да тормозиш ума си с неща, които не разбираш?

Всичко, на което се съпротивляваш, и в което се вторачваш, се разширява. Пожелай си искрено и допусни да полудееш, за да видим дали би било възможно. Аз мисля, че дори да вложиш цялото си желание, не би успяла. Пък дори да успееш, какво толкова - в този живот ще си луда, в някой от другите - нормална.

Понеже заглавието на темата е свързано с хроничната притеснителност, която демобилизира, и се нарича още "социална тревожност", помествам материал, посветен на нея, който би бил полезен на автора на темата и на други хора с подобни проблеми, поради което съветвам да се прочете. Няма значение дали това е роднина, романтичен интерес, работодател, приятел от детинство или нов познат – не бива да правиш място за хора, които ще ти причиняват болка, или ще те карат да се чувстваш дребен и незначителен. Едно е, ако човек осъзнава своето поведение и прави усилие да се промени. Но, ако човек не зачита чувствата ти, пренебрегва границите ти и продължава да те третира по зловреден начин, трябва да си върви… Не всички токсични хора са жестоки и незаинтересовани. Някои от тях много ни обичат. Много от тях имат добри намерения. И повечето са токсични за нас, защото техните нужди и начин на съществуване ни принуждават да правим компромиси със себе си и с щастието си. Те не са по природа лоши хора, но не са и точните хора за нас. И колкото и да е трудно, трябва да се отдалечим от тях. Животът е достатъчно труден и без да стоим с хора, които ни натоварват и колкото и да ни е грижа за тях, не можем да се саморазрушаваме заради някой друг. Трябва да направите добруването си приоритет. Дори и това да означава да скъсате с някого, за когото ви е грижа, да обичате някой от семейството си от разстояние, да се отдръпнете от приятел или да излезете от ситуация, която е болезнена – имате пълното право да си тръгнете и да създадете по-здравословно пространство за себе си. Не е нужно да бъдеш това, което другите искат да бъдеш. Няма нужда да бъдеш интересен, сговорчив или забавен. Не бива да забавяш крачка, да снишаваш глас, или да криеш чувствата си. Не е нужно да бъдеш нищо друго освен това, което е твоята истинска същност, и не бива да губиш времето и енергията си за да убеждаваш хората, че си струва да бъдеш около тях. Точните хора сами ще го разберат. Те ще те уважават и приемат, без да те карат да правиш компромиси с това, което си. Няма нужда да си общителен, или спонтанен, или социализиран. Няма нужда да си красив, или втален, или атрактивен по чиято и да е дефиниция. Животът е твърде къс, за да оставиш място в него за който и да е, който се отнася с теб другояче. По-голямата част от живота си съм прекарал в опит да се свия. Да стана по-малък. По-тих. По-слабо чувствителен. По-малко упорит. По-малко нуждаещ се. Защото не исках да бъда в тежест. Не исках да бъде „твърде много“ или да отблъсна хората. Исках хората да ме харесват. Исках да бъда обгрижван и ценен. Исках да бъда желан. Така че в продължение на години аз жертвах себе си, за да направя другите хора щастливи. И години наред страдах. Но се уморих да страдам и приключих с това да се свивам. Не е моя работа да променям това, което съм, за да се превърна в нечия друга идея за ценно човешко същество. Аз съм ценен. Не защото другите хора мислят така, а защото съществувам, следователно имам значение. Моите мисли имат значение. Моите чувства имат значение. Моят глас има значение. И със или без нечие одобрение или позволение аз ще продължавам да бъда този, който съм, и ще говоря моите истини. Дори и това да ядосва хората. Дори и да ги кара да се чувстват неудобно. Дори и да изберат да си тръгнат. Отказвам да се свивам. Аз избирам да заема мястото си. Аз избирам да почитам чувствата си. Аз избирам да си позволя да отговоря на своите нужди. Знам, че има моменти, в които се чувстваш, сякаш си в тежест. Моменти, когато се питаш дали за другите нямаше да е по-добре без теб. Моменти, когато се питаш дали за теб нямаше да е по-добре, ако си някой друг. Някой по-малко натрапчив. По-малко чувствителен. С по-малко думи. По-приемлив за останалите. По-поносим. Някой по-лесен. Знам, че е трудно да заглушиш гласа, който настоява, че в теб има нещо нередно, но въпреки това трябва да повярваш, ти не си в тежест. Трябва да повярваш, че заслужаваш да бъдеш тук. Не е нужно да се смаляваш или да изчезваш заради другите. За да ги накараш да се почувстват добре. Ти имаш право да бъдеш огромен и шумен, и забележим. Имаш право да си досаден, безпардонен и враг на всички шаблони. Имаш право да използваш гласа си, да изричаш своята истина. Но най-вече имаш право да заемаш пространство. Не въпреки себе си, а заради себе си. Защото може невинаги да си даваш сметка, но в теб има много прекрасни неща, в теб има много, което да дадеш на света. Теб те има и следователно си важен. Дори когато се противиш. Дори когато си труден. Дори според някои да си в тежест – ти си достатъчен и си важен. Нямате нужда от ничие внимание или одобрение, за да се чувствате достатъчно добре. Когато някой ви отхвърля, изоставя или ви съди, всъщност не става дума за вас. Става дума за него самия и неговите несигурност, ограничения и нужди, които вие не сте длъжни да превръщате в свои. Вашата стойност не е зависима от това дали другите ви приемат – тя е нещо присъщо на всеки. Вие съществувате, следователно имате значение. Позволено ви е да дадете глас на мислите и чувствата си. Позволено ви е да повярвате в истината, че това, което сте, е напълно достатъчно. И ви е позволено да премахнете от живота си всеки, който ви кара да се чувствате по друг начин. Никога не трябва да се променяте, за да удовлетворите някой друг.Не дължите на никого комфорт и не сте длъжни да сте привлекателни за когото и да било. Ако някой има проблем с човека, който сте, или начина, по който представяте себе си, това е негов проблем, не ваш. Вие не трябва да възприемате преценката на другите. Не е лесно. Всъщност може и да е едно от най-трудните неща, които всеки един от нас трябва да опита. Но това е важно. Вие не живеете собствения си живот заради другите. Трябва да правите това, което чувствате правилно за себе си. И повече от всичко друго трябва да направите щастието си свой приоритет. Даниел Кьопке/ автор на блог за вдъхновение и емоционална подкрепа

Нямам опит с наркотиците и не желая и да имам. Не ми харесва фактът, че изместват локализацията на контрола от вътрешно към външно ниво и че жадуваните удоволствия започват да се набавят по външен, химичен и изкуствен път. Често пъти бързо и неусетно се стига и до зависимост. А какво е зависимостта - компенсация на липсващо нещо друго, по патологичен и деструктивен начин. Човек, който живее и мисли щастливо е много по-доволен от такъв, който си набавя това кратко, илюзорно и изкуствено щастие по изкуствен начин. Защото никой наркотик не може да влезе в главата ти и да промени начина ти на възприятие на себе си, околните и света. Дали се оглупява от наркотиците? Ами да. Достатъчно глупав е всеки, който мисли, че те могат да му решат проблема или да му променят мирогледа.

Стрезамът е анксиолитик. Наистина, ефективен е, повлиява тревожността директно, макар и по химичен път. При прием повече от 12 седмици, може да предизвика зависимост. При някои хора и доста по-рано от 12-тата седмица. Ти вече го пиеш втора седмица, така че го имай предвид. Тези твои чувства идват от начина ти на мислене. В тази връзка, как според теб един транквилант ще влезе в мозъка ти и ще промени мисленето? Няма как. Можеш само да потискаш физическото и негативно изражение на твоите мисли. Но това не е начинът - първо защото е временно и второ - защото това състояние иска да ти "каже" нещо и искаш или не, е част от теб. Дали пък не иска да те научи на повече смелост, доверие в себе си и живота и пускане на невротичния свръхконтрол?

Благодаря Ви, скъпи приятели. Прочетох всеки един пост и ще приложа написаното, като се надявам да даде резултат. Прочетох на баща ми разказа на Андрей Филипов, който лично мен ме просълзи. Той реагира леко апатично, но се надявам да е помислил по-задълбочено върху него и да си даде сметка, че има целия волеви ресурс за справяне и би било добре и за него и за околните да избере да го приложи. Д-р Първанов, какъв антидепресант ще препоръчате?

Лекар - уважаван, всеотдаен, страхотен професионалист и Човек. Не би могъл да се върне на сегашната си работа, защото тя беше изключително стресогенна, отговорна и напрегната и именно там се е случил инцидентът, вследствие на силно емоционално напрежение и на фона на хипертония. За друга работа би било възможно, но тук възпираща роля имаме и ние, тъй като ни е страх да не се случи отново, или да не вдигне пак кръвно и да не го загубим или влошим.

Здравейте. Преди около 2 месеца баща ми получи кръвоизлив в малкия мозък, наречен още хеморагичен мозъчен инсулт. Първите дни и седмици след инцидента не можеше да се обслужва сам, да се храни сам, да се движи самостоятелно, дори и да стане от леглото, въпреки че още на петия ден след инсулта наехме рехабилитатор, който го раздвижваше 2 седмици. Виждаше двойно, не можеше да чете и пише, повръщаше и имаше главоболие, изтръпвания по тялото и леко изкривяване на устата. Говореше трудно и неразбираемо. Изписаха го от болницата и след като се прибра вкъщи, само за 2-3 седмици постигна удивителен напредък – започна да говори много по-разбираемо, да се обслужва напълно сам и най-удивителното – да ходи по 3-4 километра дневно чисто сам, без никакви помощни средства /в началото го подпирахме или ползваше патерица и проходилка/. Онзи ден направи опит и дори премести колата от едно място на друго, без никакъв проблем. Вече може да чете и пише. Не е губил съзнание дори за миг и няма никакво засягане на паметта – в пълна кондиция е. Решава кръстословици и знае всичко - и от миналото и от настоящето. Това, което за момента не може да възстанови е свиренето на акордеон и китара. Целият този напредък е много добър и лекарите дори не вярват, че е факт. Но има нещо, което ни смущава и то е, че откакто се е случил въпросният инцидент, той е много апатичен, унил, меланхоличен. Няма го този „живец” в него. Не желае да се среща и да общува с хора, нито да посещава социални места. Като го попитаме защо не иска, той отговоря, че чакал да се оправи напълно и тогава. През цялото време е доста по-вял, никога не захваща теми за разговор с нас, не поема инициатива почти за нищо и нищо от старите неща, които го радваха, не го радват – не иска да си пуска музика, да гледа интересни предавания, да играе шах, да чете книги. Чувството му за хумор също е доста по-скромно. Ако аз захвана дадена тема, взема участие в нея, но доста лаконично. Лично аз и моите близки пробвахме различни стратегии: 1. Хвалене за малките стъпки и крачки, демонстриращи напредък – тяхното често повтаряне, съпоставка с критичното състояние преди и доброто сега. 2. Напомняне, че той трябва да се приеме такъв, какъвто е, дори никога да не беше проходил и дори да не се беше възстановил изобщо. Той трябва да се приема, защото е човек – единствен, неповторим и няма да спечели нищо ако се самопрезира, нито ако избере депресията пред щастието и шанса, който му е даден от Бог да живее отново. 3. Осъзнаване на болестта като послание и като така наречения „жълт картон” – стрес, претоварване, високо кръвно. 4. Даване на примери /които са напълно реални/ - младо и красиво момиче от моя град, което е на 27-28 години е приковано доживот на инвалидна количка. Въпреки това, обикаля центъра, кафенетата и си върши повечето неща самостоятелно и с желание. Не се срамува от себе си заради това, че е инвалид. 5. Обвързване на напредъка със степента на вложената воля и усилия – например нямаше да може да проходи, ако преди това не се беше подпирал и не беше правил усилия. 6. Недопускане да се чувства в тежест 7. Говорене с него на различни теми, за които е говорено и преди, за да се чувства значим, а не единствено като пациент, който се обгрижва. Въпреки всичко, никоя от горните стратегии не дава резултат. Той прави нещата, изпълнителен е, дисциплиниран, но не го прави с хъс, воля, желание и амбиция, а само защото вижда много подадени ръце и се чувства длъжен по-скоро заради другите, но реално не знам дали го иска истински. Макар че е в пълна кондиция - адекватен и контактен, имаме чувство, че не е същия човек или по-точно, че е в някакъв вид депресия. Все пак, той осъзнава, че повече няма да може да работи и да помага на хората, да е деен и активен в обществото и семейството, да носи доходи, да пазарува и плаща сметки, да се весели и т.н. Или по-скоро ще може, но не е ИЗБРАЛ това да не бъде така. Как можем да му помогнем?

Отдавна е известно, че човек чувства това, което мисли. Ти имаш страшни мисли, които мобилизират тялото ти и довеждат до реализирането на определени физически реакции в организма. Надбъбречната жлеза започва завишено производство на стресови хормони, които дават тези усещания. За да се убедиш, можеш да потърсиш в интернет листовката на една ампула Адреналин. Прочитайки я, ще припознаеш голяма част от твоите усещания, които са неприятни и плашещи, но напълно безвредни. Изходът от ситуацията е промяна в мисленето, придобиването на смелост, доверие в живота и самоувереност.

Георги, не съм съгласен с мнението ти за фитнеса. Ще ти кажа защо. Преди година и половина започнах да ходя на фитнес 3 пъти седмично. През този период изпълнявах тежки силови упражнения - военни преси, клекове, мъртва тяга, лежанка. Ефектът откъм сила и мускулна маса беше много добър, но с всеки изминал месец адреналинът ми се покачваше все повече и повече, тъй като характерно за тези упражнения е, че покачват адреналина, кортизола и норадреналина директно. Така например, при тежки клекове тялото си мисли, че ще бъде смазано, заклещено и съответно, че ще умре. Това няма как да не го стресира. От друга страна, тези упражнения "удрят" цялото тяло, т.е ангажират участието на почти всички мускули едновременно, което предизвиква отделянето на тестостерон, хормон на растежа, кортизол, адреналин и норадреналин. Т.е тежките и силови тренировки дори напомпват адреналина, а не го изразходват. Там наторването е кратко, рязко и интензивно /докато продължава серията и повторенията/. Серията и повторението траят 20-30 секунди, през които ти си максимално напрегнат, защото не знаеш дали въобще ще можеш да се изправиш със 100 кг. на гърба си. Този неблагоприятен ефект усетих и по себе си - последните месеци започнах да изпитвам замайване, световъртеж, сърцебиене, задушаване, понякога главоболие и други тревожни/адреналинови симптоми. Фитнесът помага, но при условие, че се съчетават кардио упражнения със силови, или при положение че се правят много серии и повторения с по-леки тежести. За мен това, което реално гори адреналина, е тичането, плуването, карането на колело, бързото и продължително ходене пеш. Те карат тялото да е под постоянно и непрекъснато натоварване, държат сърдечния ритъм учестен и те изморяват приятно. Докато щангите ме "изцъкляха" и дори вечер трудно заспивах. Стрясках се по време на сън и бях постоянно "зареден".

Проблемът ти се нарича "социална тревожност" и е отражение на ниската ти самооценка. Може да се реши чрез постигането на безусловно обичане и приемане на себе си. Проявява се, за да те мотивира да стартираш най-благодарната "инвестиция", а именно - тази в себе си.

Според мен трябва да придобиеш една цялостна и по-смела нагласа, защото когато човек има такава, изобщо не се занимава да анализира, оборва и парира всяка страхлива мисъл, тъй като смелият човек няма страхливи мисли. Ако пък има такива, той ги оценява по друг начин и с друго отношение, при което те няма за какво да се "закачат".

Не съм лекар, но според мен със сигурност нямаш шизофрения. Д-р Първанов е прав, че дори по написаното може да се съди дали имаш или нямаш. Помня, че преди няколко години случайно попаднах в един сайт с форум, където имаше раздел шизофрения и там пишеха хора с тази диагноза. Още няма да забравя какво удивление и страх изпитах от написаното. Несвързано, налудно, психопатско, патологично-религиозно, на моменти и агресивно. Някои от пишещите не знаеха какво говорят, постоянно намесваха духове, демони, Бог, раждане, смърт, възмездие, ад, заговори срещу тях, комуникация с въображаеми хора и предмети и т.н. И най-основното - повечето от тях въобще не се чувстваха луди и не осъзнаваха, че имат проблем.

За да не пускам нова тема, а и в логична връзка с тази, искам да попитам какво мислите за отмъщението? За мен това е самопогубващо поведение, при което ние изпитваме демобилизация в настоящия момент поради външни фактори - в случая поради лоши и агресивни мисли за възмездие на други хора. Освен това е и самоподценяващо поведение, защото ако се уважаваме и обичаме истински, не бихме избрали да носим този кръст и да храним тази негативна енергия. А и ако се уважаваме и приемаме ,ще сме в състояние да обикнем изначално доброто у всеки, без оглед външните му характерови проявления и реакции. Въпреки това, поради една или друга причина, на едно чисто афектно и битово ниво, желанието за отмъщение е често срещано у всеки от нас. Защо казвам, че има връзка с темата ли? Защото може би е една от първите първосигнали реакции, които се проявяват след накърняване на достойнството ни по някакъв начин. Може би тук е важно да се отбележи, че връзката може да бъде разкъсана много лесно - като не приемаме просташкото поведение на другия за лично и обидно, то не ни наранява и съответно няма за какво да отмъщаваме. Въпреки това, какво мислите за отмъщението като вреден и патологичен психологически навик и стратегия? Какви подходи за справяне с него се използват?

Интересни мнения и много полезна дискусия. Георги, прав си за справедливостта. Ще цитирам и една хубава мисъл на мой любим автор. " Ако светът беше устроен така, че всичко да е справедливо, никое живо същество нямаше да оцелее и ден. На птичките щеше да им бъде забранено да ядат червеи и щеше да се наложи личните интереси на всяко същество да бъдат удовлетворени."