Човек_88

Съгласен съм с написаното от д-р Първанов, а именно - че световъртежът се дължина свиване на кръвоносни съдове в мозъка, провокирано от стрес. Мисля, че ще е полезно за четящите обаче, д-р Първанов, ако има време, желание и възможност, да разясни още две неща: 1. Следва ли по тази логика приемането на съдоразширяващи медикаменти да облекчи или премахне чувството на замаяност в тревожни ситуации? 2. Защо антидепресантите и транквилантите влияят положително върху чувството на световъртеж в стресови ситуации, без да влияят на разширяването или свиването на кръвоносните съдове в мозъка?

Включвам се, за да внеса новости по темата. Поради периодичното получаване на лични съобщения, искам да поместя още един материал, посветен на темата. Тези дни, без да съм стресиран, без да съм напрегнат и без никакви други фактори, получих лека, до умерено тежка вестибуларна криза. Пролет и есен има обостряне на състоянието. Копирам статия на отоневролог, в която е обяснена връзката между страха, ПА и вестибуларни симптоми. https://www.mila.bg/article/5617352 Понеже след време линкът може да стане невалиден, а текстът от статията не може да се копира, преписвам собственоръчно частта, която касае пишещите тук. Във вестибуларния апарат има сензори - стражеви клетки, които се активират и от страха. Когато човек се залюлее, при този проблем го хваща страх. Вестибуларният апарат дава информация на продълговатия мозък, той я подава на главния мозък, а той от своя страна дава заповед на големите мускули "хайде да бягаме", защото организмът си мисли, че става земетресение, или нещо подобно. Тези кризи понякога се разчитат като паник атаки. Човек може да изпадне в паника като усети неприятното чувство на потъване или залитане. Помествам още няколко цитата: - вярно ли е, че различните форми на световъртеж се активизират през зимните месеци? - Да, точно така, защото ниските температури предизвикват промени в оросяването. Хора, които имат високо кръвно налягане, го качват още повече през зимата. Освен това вестибуларният апарат има анатомична особеност - кръвоснабдява се само от една артерия.Всяко допълнително свиване на съдовете в тази зона влошава захранването и затова хроничните форми се обострят в този период. Има и сезонно проявени вестибуларни заболявания, които се отключват през пролетта и есента, точно на базата на тези промени в съдовете. Преминаването от по-топло към по-студено време е рисков период за хората с хронични вестибуларни смущения.

Темата се следи от много хора и им е полезна, което ме радва. Поради това публикувам още едно допълнение към нея. Същото е част от тази статия - https://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=1&b=184 Смея да твърдя, че това е и моят проблем. Той не изключва необходимостта от промяна на възприятията и многото необходима работа по себе си. Но отговаря на въпроса защо само едното от двете НЕ Е достатъчно - нито е достатъчна само и единствено работа по себе си/защото имаме реален физически проблем/, нито са достатъчни само лекарства за вестибуларния /понеже имаме и тревожно-депресивна симптоматика/. "Голяма част от потърпевшите страдат от уникално съчетание - лек вестибуларен проблем и лека психиатрична симптоматика. Тези два проблема заедно хората възприемат много тежко. Затова, когато на някой се изпише антидепресант по повод на световъртеж, не трябва да се учудва. От една страна, се овладява тревожността, от друга, се ускорява компенсацията на вестибуларните проблеми."

Предлагам да помислиш върху един кратък цитат, а именно: "Бедствията разкриват нашите добродетели." Можем да приемем, че според теб ситуацията, в която се намираш, може да бъде определена като бедствие. Кои твои добродетели би разкрило това бедствие? Каква ще е тяхната роля в твоето справяне? С какво могат да ти помогнат, на какво да те научат, от какво да те предпазят?

Физическите усещания идват от адреналина, който се повишава в резултат на притеснителните за теб мисли, т.е те са закономерно следствие, но не са опасни. Докато започнеш терапия можеш да се успокояваш с факта, че тези мисли не са реални и истински, а са неистинни сигнали на мозъка ти. Как ще позволиш на нещо нереално и фалшиво да те управлява и да определя и подчинява ежедневието ти?

Радвам се, че съм бил полезен. Чувството е много хубаво.

Понеже прочетох, че се притесняваш от твоята дереализация и деперсонализация, искам да споделя нещо от личен опит, което да даде повод за размисъл. Когато го изчетеш докрай и помислиш върху него, ще разбереш защо. Първо - деперсонализацията и дереализацията са физически израз и симптом на стрес. Не е задължително да се получават и свързват само с лоши неща. Могат да се получат и при хубави такива - сватба, печалба от тото, оргазъм и т.н. Причината е проста - и при двете се отделя адреналин. Разликата е в интерпретацията му и в ситуацията, в която се появява, както и в свързаните с нея обстоятелства. Ще ти дам пример със себе си, който съм давал и друг път. В моменти на силна тревожност съм изпитвал многократно това чувство. Абсолютно винаги ми е харесвало, било е любопитно и ново за мен. Причината за това, е че от 15 години слушам тежка, дълбока, мрачна и циклична техно музика, която принципно е доста магнетична и хипнотична като звучене. Да не говорим, че голяма част от слушащите я използват наркотици и изпадат в друго измерение, тъй като тя е най-подходяща за това. Аз лично никога не съм употребявал наркотици или каквито и да било забранени вещества, нито смятам да го правя, но дереализацията и деперсонализацията никога не са ми пречели, понеже винаги съм им се кефел, изследвал съм ги, харесвало ми е да съм в такъв вид друго измерение и не ми се е искало да свършват. Именно затова тези усещания са се появявали изключително рядко и за кратко. Но ето, дори сега, в този момент, ако изляза на дискотека, искам да изпитвам 4-5 часова дереализация постоянно. За съжаление, това е невъзможно. Мечтая да отида на дискотека с моята музика, да се потопя в ритъма и да се слея с хората, мигащите светлини и магнетичната обстановка и всичко това на фона на най-силната деперсонализация и дереализация, която може да се изпита. Уви, не се получава. Даже искам да е толкова силна, че да не знам кой съм, къде се намирам, какво се случва, как се казвам и т.н., а да усещам все по-дълбоко тази симбиоза от музика, хора и обстановка. Но отново уви - няма как. Какво искам да кажа с горното? Когато приемаш, изследваш с любопитство и се оставяш на това чувство, когато позволиш то да идва и да си отива когато пожелае, когато го посрещнеш като добър гост и вникнеш в посланията му, то може и да не ти стане приятно, но поне няма да го фиксираш и раздуеш. Не казвам да го обичаш и да му се кефиш, а просто да приемеш факта на съществуването му. Като част от теб, точно в този момент, именно при тези обстоятелства. От друга страна - когато започнеш да го нищиш, да го мразиш, да му се съпротивляваш, да задълбаваш в него, да го анализираш - това е най-сигурният начин да го раздуеш и увековечиш. Защото всичко, в което се взираме, се разширява. Идентично е и положението с останалите симптоми и самия страх - взирайки се и бягайки от тях ги "захранваш". Приемайки ги и дори стремейки се да ги УСИЛИШ правиш точно обратното. Помисли върху следното: Виж колко е парадоксално - аз искам да го усиля максимално и да стане поне тройно по-силно, но не само че не ми се получава, а дори става по-слабо и изчезва. Помисли защо е така. Защо един и същи симптом при мен предизвиква върховно удоволствие, а при теб страх? Къде е разликата? Или по-точно в какво е разликата? Отговорът е близо. Ще ти дам голям жокер - разликата е в ИНТЕРПРЕТАЦИЯТА. А от кого зависи тя? От теб. Да не говорим, че това е и едно своеобразно пускане на контрола, за което обаче се изисква голяма смелост и мотивация, тъй като не само че се оставяш на усещането, приемаш го и не го гониш, но и искаш съзнателно да го усилиш и то многократно. Изборът е твой.

За повечето терапевти /не всички/ справянето с ПР означава ДА ПРОДЪЛЖАВАШ да имаш симптоми, но да си бил знаел от какво се провокират. А победа над ПР значи да продължаваш да ходиш навсякъде, да ти е лошо, да получаваш панически атаки и тревожно-адреналинови симптоми, но да се хвалиш с факта, че въпреки тях си отишъл. Да продължаваш да ги имаш, но да не те е страх от тях и т.н. Няма да изпадам в подробности, не е и нужно. Моят личен съвет, след като прочетох писането ти и видях колко много неща си опитал, и след като имам личен опит в тези насоки, е да опиташ и антидепресанти, но след консултация с психиатър. Понякога състоянието е толкова силно, че без външна помощ като лекарствата, никакви послания не достигат до нас. Мозъкът е блокиран от страхове и черни мисли и се нуждае от временно и известно "успокояване". В това няма нищо лошо и срамно. Животът е един и ако това е начинът да се почувстваш по-добре, аз съм "За". Да не би хипертониците да ги е срам, че пият хапчета за кръвно? И още нещо - аз например имам доказан проблем с вестибуларния апарат. За неговото лечение се използва комбинация от следните медикаменти: съдоразширяващи, лекарства за вестибуларния апарат, АНТИДЕПРЕСАНТИ и анксиолитици. Защо ли? Можеш да прочетеш тук - https://ipatient.xyz/2018/06/05/д-р-георги-ангов-световъртежът-предиз/?fbclid=IwAR2rGt5H5ch2t-wM9_nKvIr20CfHNy-cNrUM2aw28xilyZ7LujU3BkXllso Има състояния, в които само промяната на мисленето не е достатъчно. Както казах, не е грешно да се опита и с лекарства. Грешно е животът ти да мине в страхове, симптоми и ограничения.

Ако има фенове на моя стил музика, да пишат, за да обменяме опит и музика. Споделих парчето като специален поздрав за всички, които имат интерес към подобен стил. След втората минута наострете уши.

Както и по-горе е споменато, проблемът идва от мислите. Когато осъзнаеш, че можеш да "виждаш" и "чуваш" своите мисли, но да НЕ СИ своите мисли, ще се справиш.

Добре. Вярна е констатацията, че това трябва да се случи. Но по-важният въпрос е как и по какъв начин да превърнеш запаметеното наистина в знание и в нещо, което върши работа?

https://www.youtube.com/watch?v=Ryp9FnNGZYI&feature=share&fbclid=IwAR1Se6s12V2ehdWEqjJ5ttJ5MPbcmzfr5TXZLldMEzmPNlEurkfAEKmzOV0 Един по-различен музикален стил, но пък въздействащ, дълбок, чувствен, умерено мрачен. За хора, които имат сетивата да го чуят.

Лятото се хвърлих с главата надолу в страха. Това не ми помогна, но искам да споделя и да се похваля, защото съм горд, а пък на друг може да помогне. Обикновено агорафобията ми се задейства при напускане на града и отдалечаване от него. Въпреки това, напук, чисто сам, запалих колата и пропътувах разстоянието от София до Варна и обратно, съпроводено с многократни паник атаки, силни тревожни симптоми и брутални световъртежи. Това беше проява на огромна смелост и се гордея с това. Без придружител, без лекарства, без каквито и да било патерици. Лошото е, че освен кошмарното пътуване, нямаше положителен и обезстрашаващ ефект при други пътувания. Да, като краен резултат отидох и се върнах сам и предизвиках брутално страха си. Но освен неприятното изживяване, друга полза не усетих. Правих го и още много пъти, на по-кратки разстояния, но нямаше резултат.

Чудесно, само че се пропуска хипотезата, при която даден човек знае, че симптомите са безобидни и са следствие от стресово-адреналинова реакция, но това знание не му помага и не води до тяхното изчезване и обезстрашаване, а дори да липсва чувство на страх, самото им възникване е неприятно и трудно поносимо, което влошава качеството на живот. Ето и един бърз и прост пример - наличие на агорафобичен страх от отдалечаване от дома. Качваш се в колата, излизаш извън пределите на града и започва силно замайване/световъртеж. Осъзнаваш, че е е провокирано от адреналина и няма да умреш от него, но всичко ти се люлее, шофираш изключително дискомфортно, залиташ като слезеш, пропадаш на стола и седалката и т.н. Щом се прибереш, всичко това изчезва мигновено. Имаш знанието какво го е провокирало, имаш яснотата, че не е опасно и не се умира от него, но при всяко напускане на града го изпитваш. Тогава възниква въпросът с какво това знание ти помага и защо няма резултат?

Може да опиташ и друго - постави си някакъв времеви лимит, в който ще се разфокусираш всеки ден и постепенно го намалявай. Например - първият ден се разсейвай по 20 минути, вторият по 15, третият по 10, четвъртият по 5. В минутите за разсейване ти е позволено да правиш всичко, което желаеш.

Забелязвам, че темата се следи от много хора, поради което искам да приложа линк към към интервю, взето от един от авторитетите по отоневрология в България. Отоневрологът е специалист, който се занимава с болестите на вътрешното ухо, част от което е и вестибуларният апарат. Целта ми е да дам още една гледна точка и да помогна. Цитатът показва, че тревожността понякога може да бъде и СЛЕДСТВИЕ от реален физиологичен проблем. Считам авторът за обективен не само заради авторитета му, но и защото не е "кон с капаци" - признава ролята и на психотерапията, и на рехабилитацията, и на лекарствата, но и на реалния проблем. Личният ми опит в тази насока също е положителен. "Тук ще отворя една скоба и ще кажа, че ние, отоневролозите, много често използваме психиатрични медикаменти, най-често това са антидепресанти. Защо? Защото вестибуларният апарат има директни връзки с онези структури в мозъка, които отговарят за тревожността и за депресията, т.е. при чието увреждане се появяват тревожност и депресии. Искам да отбележа, че огромна част от нашите пациенти се депресират или стават по-тревожни. Дори има научни проучвания, които доказват, че болните с онкологични и с автоимунни заболявания като лупус да речем, както и със сърдечни болести, не са толкова тревожни, колкото са нашите пациенти със световъртеж. Просто защото световъртежът е драма, която преживява пациентът. И второ, защото наистина има връзки между тези структури, поради което много често на нас ни се налага да използваме антидепресанти при лечението на световъртежа, както вече споменах. Това обхваща медикаментозната терапия." Линк към цялото интервю. https://l.facebook.com/l.php?u=https%3A%2F%2Fipatient.xyz%2F2018%2F06%2F05%2F%D0%B4-%D1%80-%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%BE%D0%B2-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%82%D0%B5%D0%B6%D1%8A%D1%82-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%B7%2F%3Ffbclid%3DIwAR2rGt5H5ch2t-wM9_nKvIr20CfHNy-cNrUM2aw28xilyZ7LujU3BkXllso&h=AT2GtypNQi7puulnbleygmPahUeSrOCO-d9OZxnv0OcDJHOHwOdAMsExCKEsvs4Q0-DRznReT_Zkp7NlMwEick1tTjJ6zAWS4rgpRdCEzSSjaW4vypADN55JASJ7CVzg2DQg3g

Смирението и приемането са част от самоувереността.

Много е лесно и да реагираш защитно и пасивно-агресивно, вместо да приемеш още една гледна точка и повод за размисъл. Но да отречеш нещо е по-лесно отколкото да се промениш. Говориш само за външни фактори и обстоятелства. Освен това, човек може да е емоционално зависим, страхлив и обезличен дори да е млад, идеално прав и здрав. Може да е стар и немощен и пак да има онази сила на духа, която да му позволи да приеме случващото се достойно и да живее смело, осъзнато и решително. Промяната започва отвътре навън, а не обратното.

Не е нужно да засенчваш другите, за да изгрееш, т.е е не е нужно да стъпкваш нечие самочувствие за сметка на твоето. От своя скромен опит съм установил, че жените харесват самоуверени мъже. А такъв се става когато приемаш и обичаш себе си безусловно, вярваш си, комфортно ти е със себе си, проявяваш разумен и здрав егоизъм. Тогава излъчваш спокойствие, удовлетвореност, хармония, позитивизъм. Преди време правех грешката да търча по разглезените капризи на жените, да се обезличавам за тяхна сметка, да се опитвам да ги забавлявам като клоун, да им роболепнича, за да се харесам и т.н. Това ми носеше единствено провал в 99 % от случаите. Но вместо да се поддам на отчаянието, реших да се поуча от това, да извлека ползите и да сменя стратегията и тактиката. В момента, в който започнах да се държа по-дистанцирано, по-зачитащо се, по-самоуважащо се, по-себеотстояващо и утвърждаващо, започнах да съм им интересен, да ме търсят и да успявам, поради простата причина, че си вярвах и на принципа на проекцията проектирах и в тях доверие и възхищение.

Понеже прочетох, че се притесняваш от твоята дереализация и деперсонализация, искам да споделя нещо от личен опит, което да даде повод за размисъл. За целта ще започна от малко по-далеч. В моменти на силна тревожност съм изпитвал многократно това чувство. Абсолютно винаги ми е харесвало, било е любопитно и ново за мен. Причината за това, е че от 15 години слушам тежка, дълбока, мрачна и циклична техно музика, която принципно е доста магнетична и хипнотична като звучене. Да не говорим, че голяма част от слушащите я използват наркотици и изпадат в друго измерение, тъй като тя е най-подходяща за това. Аз лично никога не съм употребявал наркотици или каквито и да било забранени вещества, нито смятам да го правя, но дереализацията и деперсонализацията никога не са ми пречели, понеже винаги съм им се кефел, изследвал съм ги, харесвало ми е да съм в такъв вид друго измерение и не ми се е искало да свършват. Именно затова тези усещания са се появявали изключително рядко и за кратко. Но ето, дори сега, в този момент, ако изляза на дискотека, искам да изпитвам 4-5 часова дереализация постоянно. За съжаление, това е невъзможно. Мечтая да отида на дискотека с моята музика, да се потопя в ритъма и да се слея с хората, мигащите светлини и магнетичната обстановка и всичко това на фона на най-силната деперсонализация и дереализация, която може да се изпита. Уви, не се получава. Даже искам да е толкова силна, че да не знам кой съм, къде се намирам, какво се случва, а да усещам все по-дълбоко тази симбиоза от музика, хора и обстановка. Какво искам да кажа с горното? Когато приемаш, изследваш с любопитство и се оставяш на това чувство, когато позволиш то да идва и да си отива когато пожелае, когато го посрещнеш като добър гост и вникнеш в посланията му, то може и да не ти стане приятно, но поне няма да го фиксираш и раздуеш. Не казвам да го обичаш и да му се кефиш, а просто да приемеш факта на съществуването му. Като част от теб, точно в този момент, именно при тези обстоятелства. От друга страна - когато започнеш да го нищиш, да го мразиш, да му се съпротивляваш, да задълбаваш в него, да го анализираш - това е най-сигурният начин да го раздуеш и увековечиш. Защото всичко, в което се взираме, се разширява. Изборът е твой.

"Докато не се научиш да се чувстваш комфортно сам със себе си, няма да разбереш дали избираш да си с някого от любов или от самота." Изводът е, че такъв човек, който не може да живее без друг човек е зависим. Това означава, че не може да живее достатъчно добре сам и комфортно със себе си, ако няма друг човек около него, който да му прави живота добър. Такъв човек живее с другите не от истинска любов, а от самота и несамостоятелност, незрялост, т.е с неосъзнатата от него цел другият да прави живота му пълноценен, смислен и удовлетворяващ. Често такъв тип хора търсят в другите това, което нямат в себе си и го получават по патологичен и нездрав начин чрез защитно вкопчване в другия.

Това, което цитираш, са външни обстоятелства /пари, възраст, красота, време и т.н./Те нямат нищо общо с вътрешната локализация на контрола, която изхожда от самите нас, независимо от обстоятелствата. Когато човек има вътрешна сигурност, няма какво да губи. Не му е нужно и да запълва свои дефицити чрез други хора. А когато е с тях се чувства щастлив и съвместен, без това да го обезличава и да го прави непълноценен без другия.

Според мен страхът от изоставяне е свързан в голяма степен и с ниската самооценка. Ако човек вярва в себе си и в своите ресурси, няма да се страхува чак толкова ако се озове сам или изоставен. Защото където и да отидеш, ти винаги си със себе си. От друга страна, вкопчването в значимия друг авторитет ни гарантира, макар и патологично, че няма да поемем отговорност за собствените си избори и живот, а ще прехвърлим тази задача на друг. А пък ако евентуално той ни изостави, ще имаме кого да виним за собствените си неудачия.

Няма смисъл да отлагаш. Освен психотерапия, има вариант и за медикаментозно лечение. Макар и изкуствено, то сваля тревожността директно, съответно и натрапливите мисли и ритуали драстично намаляват, а често изчезват напълно по време на приема на лекарствата.

Да и когато отсрещният намери пътя към личността му. За мен този път е водещ, а не толкова самият казус на клиента или ползвания подход.