Jump to content
Порталът към съзнателен живот

lowriderzzz

Участници
  • Общо Съдържание

    12
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

За lowriderzzz

  • Рожден Ден 08/16/1987

Метод за Връзка

  • Skype
    ivailokrustev87

Профил Информация

  • Пол
    Мъж
  • Интереси
    Психология, наука

Последни Посещения

2141 посещения на профила
  1. Здрвей! Първо искам да ти кажа че не си сама и винаги ще има някой, който ще иска да ти помогне стига и ти да го искаш. Не съм медицинско лице, любител съм на темата психология, но съм се сбълсквал с проблеми от естествно ОКР и мании. Даже може би и аз до някаква степен се боря с определени фиксации. Това което съм чел и разбрал до момента за ОКР, е че в голяма степен е свързано с някакво събитие или поредица от събития в миналото ти. По-конкретно с някакъв проблем, за който не си намерила решение. (което пак е много абстрактно, но след като не те познавам мога само да гадая). Като цяло състоянието на ОКР (както и други псих. отклонения като агресия и депресия) е нещо като заместител, който уж (изкуствено) те кара да се чувстваш по-добре или в по-голям контрол над себе си. Но казвам че е изкуствено, защото реално пренебрегваш коренната причина за проблема (не по твоя вина, ти може даже да не си наясно какъв е истинския проблем, който може да лежи у теб с години). А и с времето се натрупват и нови проблеми и негативни преживявания и това също би довело до обостряне на отклонението. Написала си че се бориш с ОКР от години. Сещаш ли се за време, етап от живота ти където си нямала този проблем и можеш ли да се сетиш какво евентуално се е случило непосредствено след това, което може да е причината за да го придобиеш? Веднъж щом разбереш това (причината) ще ти е много по-лесно и ясно да прецениш какви действия се налага да поемеш. В друг източник също бях чел че отклонения от типа мании и ОКР са в следствие на натрупана тревога или страхове, с които хората не се справят. С други думи, когато ти липсва увереност спрямо нещо, тоест имаш тревога към него и колкото повече го отбягваш толкова повече този вид негативна емоционална енергия (тревогата) остава у теб и прераства в отклонение като ОКР. И ако тази тревога се задейства от ежедневни ситуации тогава разбира се би се превърнала в отклонение. Най-градиново и здравословно решение за справяне с всякакъв вид тревога е просто натрупването на увереност, което става единствено като се изправим срещу страховете си. Знам че звучи по лесно да се каже вместо да се направи, но това е действителността. Както сама си се убедила медикаментите не помагат в дългосрочен план, а по скоро замазват симптомите, ако изобщо и това правят. На кратко увереност може да се развие с поемането на малки стъпки и придобиването на повече опит в областта, в която се чувства човек неуверен или има страх. Например ако човек го е страх от тъмното най-вероятно да отиде сам в гората по сред нощ не би му помогнало, защото би било прекалено стресиращо за човек, който страда от подобно отклонение, но пък може би това да прекара 15 мин на тъмно в стая (сам или с някой) и да се убеди че нищо лошо не се случва, ще му помогне следващия път да прекара 30, после час, после цяла вечер и т.н. Това е просто обикновено пример който му хрумна. Идеята е че като повечето неща в живота всичко се придобива стъпка по стъпка. Надявам се да съм бил поне малко полезен. Пак казвам не съм психолог, така че просто го приеми като приятелски съвет. Бих се радвал и другите ако се включат с нещо градивно. ПС: виж и линковете за статиите които съм поставил в поста - там доста от нещата са описани по-подробно. Поздрави!
  2. Не това че съм се влюбил в нея, а това че ме излъга и че не беше изцяло откровена, когато отидох там на място да си разсяним нещата. Което от моята призма изглеждаше все едно: "ОК ще му кажа че си имам приятел, но ще крия кой е какъв е (в същност не е длъжна да казва де), за да може евентуално нещо ако не се получи да го имам като резервна опция". Никой себеуважаващ се човек не иска да е резервна опция, а аз така го усетих. Както и да е, говоря в минало време и вече не я укорявам, защото в последствие разбрах какво й се е случило в миналото и явно миналите травми я карат да действа предпазливо и страхливо по този начин, но пък наранява други за сметка на това. Дали е любовта или по-скоро сходен човек, който има подобни пробеми и комплекси и сходно ниво на самочувствие. Всъщност 1-2 месеца е относително време за това някой да започне да изпитва чувства към някой друг. Някои хора се влюбват от раз (любов от пръв поглед както му казват). Други са приятели с години и в един момент развиват интимни чувства един към друг. Така че времето е относително. При мен просто се случи за около година след като я опознах достатъчно отвъд летния флирт, който имахме. Не инициативата трябва да поеме жената, но жената трябва да подаде сигнала и мъжа да действа. Сигнал за нещо сериозно от нея нямаше. Единсвено вече накрая, където ме пита (явно от любопитство) какво съм мислил за сериозни връзки. Но това не е достатъчно, за да си помисля че иска да сме заедно. Дали е действал или не или как е действал не е ясно. Знам че аз действах на макс (за кеото не съжалявам) и той може да е действал, в края тя е избрала него. Вярно е. Няма никакво отношение и значение. И най-вероятно правилно би направила, ако блокираш когато някой те изнудва емоционално. Разликата е там че аз не съм го правил. Да реагирах като ми каза за него и ми стана гадно и за това реших аз да прекратя нещата, но се осъзнах че може би е малко грубо и се извиних и реванширах на време. Съгласен съм. Не трябва да се правят жестове с очакването някой да направи същото или в същия еквивалент обратно. Човек помага и прави добрини безкористно и защото иска да го направи, а не за да чака отплата. Но е нормално когато помагаш на някой или правиш нещо добро за някой, поне той/тя да се отнася (държание) подобаващо с теб, а не да те блокира, да се крие от теб или да го е страх от теб. Но ситуацията беше различна. Замислих се. Всъщност доста мислих над това. Защо ли? Може и да е свързано с ловния инстникт, може и да съм я приемал за даденост. Не мога да отговоря конкретно. Но явно щом съм се жегнал не ми е било все тая, тоест пукало ми е. Това според моите разбирания повече клони към истинска обич. Ако обичаш някой ти пука за него и те е грижа дали е добре или не. По темата за истинската обич може да се пише до безкрай... Още не е издадена. Благодаря! Подобно и на теб. Не се напрягай, просто си пишем
  3. Съгласен съм написаното (от всички до тук с малки подробности (за които много не ми се обяснява в момента). Понякога е адски объркващо, когато имаш чувства и особено като си мъж и не знаеш дали това да ги споделиш би те направило слаб или би било проява на кураж. Не отричам че съм имал чувства (а може би и още имам, а може би и винаги ще имам), не отричам че се сещам за нея въпреки че е с малко негативни асоции, не отричам и че когато съм (бил) с нея се чувствам по-пълноценен. Когато емоциите ми се задействат (т.е. започна да обичам някой) не обичам да играя игри и гледам и поемам риска за последствията. Някои хора може би го оценяват, други може би не. Хората явно са различни. Конкретно за мнението ти - точно така и направих - гледах да забравя за всичко и да се отдръпна. Да болеше ме, беше ми гадно, чувствах се излъган и предаден, но в крайна сметка явно го забравих.... докато това лято не ми се напомни отново когато пак случайно ги видях. Но този път не исках да оправя нещата просто подминах без да казвам нищо, което явно пък ги притесни. Знам че тя се чувстваше адски виновна за случилото се и знам че я е беше страх, когато ме види. От което ме заболя още повече. Но това се дължи на нейните психологични проблеми от които страда. Искам да продължа напред, но не искам и да тая лоши емоции. В края на краищата говорих и с него - хем да ги успокоя малко, хем и на мен да ми олекне. Надявам се че се получи. Вярно е че понякога егото ми се намясва и желанието ми да съм в контрол противопоставено с реалността създава вътрешен конфликт. Ходих и на медитация известно време, мисля че и това помогна малко. Сега се чувствам по-добре сякаш. Доста неща ми се изясниха, особено като погледна какво съм писал преди и сравня как съм се чувствал. Е останах и някои които още не са ми на 100% ясни, като например това, че тя ми честити рождения ден преди две седмици и то с доста добронамерено пожелание (което ме изненада). Аз й отвърнах подобаващо. Но защо го направи и въобще трябва ли да се питам какво значи. Честно казано следващия път като я видя (интуицията ми подсказва че пак ще я засека някъде) не знам какво да кажа. Няй-вероятно нищо няма да направя (противно на инстинкта ми) и ще си тръгна, защото просто трябва да забравя.
  4. Обикновено не си заявявам намеренията в самото началото. Защо? Защото нямя смисъл, а и изглежда много напористо. Представи си ти да излизаш с някой и той на 1-вия, 2-рия месец да ти каже, че иска връзка, да се жените и т.н. Направо ще ти се прище да избягаш със 100 км. А и в началото няма как да го опознаеш човека чак до там. В началото всичко е повърхностно. И обикновено бих оставил идеята за връзка да дойде от жената - така всичко се стича както си му е реда. За опознаването: стори ми се че през тази една година я опознах добре и прецених, че въпреки, че е скромна и не толкова наперена като други жени, останах с впечатлението, че е свястно момиче. А и дълбоко знам, че е така. Знам че има морални ценности, просто има излишни страхове, които леко и намалят самочувствието. Защото аз по принцип съм по пробивен и "нахакан", което от една страна ме прави привлекателен, но от друга (по нейни думи) я кара да се чувства не еквивалентна. Всъщност и тя сама така каза за приятелстовото. Още като отидох във Франция, я попитах какви иск тогава да са нашите отношения, щом няма да са романтични и тя каза: приятелски. Аз отвърнах, че обикновено не ги приемам тези "фалшиви приятелства" и и казах индиректно: или ще е както преди или нищо. Не го казах вербално, а индиретно. После обаче и мен ме заболя от това ми отношение към нея, защото това я разстрои (тя плака) и в края на крищата си върнах думите назад и се съгласих да приключим нещата и да останем 'чисти приятели' както тя пожела. Да болеше ме, но го преодолях и продължих напред с живота си. Ако тя не беше дошла в града ми и да ме измами по този начин всичко щеше да е ОК още тогава. Знам че няма смисъл да я обвинявам, но тя о направи точно в периода, в който бях започнал да се възстановявам. И тогава отново всички негативни емоции нахлуха обратно. Подготвена беше за срещата. Знаеше още една година в аванс, че ще ходя. В началото всичко беше екстра, каза че няма проблем да остана у тях и едно друго. В последствие обаче не се получи така. Въпреки че бяхме 3 дни заедно, не си спази на обещанието да остана да нощувам у тях и бях на друго място. Но карай, както и да е - явно не всички хора ценят това кото другите са правили за тях. Казвам го, защото и преди 10 години имах подобен случай, само че тогава всичко беше в рамките на България и там не се получиха нещата, но поне момичето остана с уважение към мен и дори и след раздялата си помагаме и се чувахме от време на време, въпреки че всеки си живее различен живот. Ама явно както казваш, всеки си е непълноценен по различен начин. Е, аз че имах очаквания имах. Бях влюбен - тя ми пасване на критериите за партньор и това ме накара да се влюбя. До момента, когато дойде тук и разбрах че другия не е някой на месно ниво (както си мислех, което би било нормално все пак, разтояние и т.н.), а е някой който живее на няколко стотин метра от мен. Т.е. Е това вече е подлото. Не искам да драматизирам повече. Приятелите и други хора ме съветват да простя и така ще направя. Но просто не искам да я виждам повече (освен ако не си промени отношението към положително). В противен случай, ако видя че се държи студено (което си е арогантно) и аз трябва да се държа така. Няма как да ми се държат с мен, а аз да се усмихвам. Бих простил, не съм Христос (не бих си дал другата буза). Знам, че ако оставиш другите да не те уважават, никой няма да те уважава, а когато се изгуби уважение, човек губи себе си. Мисля че това е нормалното поведение на този етап. Кажи според теб бъркам ли някъде?
  5. Да да да... кофти спомени, още една обеца на ухото и нищо полезно. Иска ли някой да споделя развоя и края на събитията? ОК. Ето на кратко. Да ходих до Франция. Да видяхме се. Не беше същото. Каза че имало друг - беше ми гадно, но все пак го приех и й пожелах да е щастлива. След месец обаче след като се прибрах, тя дойде тук, но не заради мен. Другия беше някой, който познавам (не ми е приятел, а познат). Видях ги случайно - поговорихме все пак и тя беше адски притеснена. Не съм се карал - винаги съм бил дипломатичен. Че нищо няма да стане помежду ни, вече беше ясно, но поне исках да останем с добри отношения един към друг. И тя каза че иска да е така вместо да се намрзваме. ОК, но не това бе и на действия. В последствие ме блокира и каза че не иска да се чуваме. Аз вече приемам това като неуважение след всичко, което бях направил. Сега не искам да я виждам, защото я свързвам с негативни емоции. Ще й простя може би, но след време, а ако тя продължава да се държи безлично (при положение, че съм й помагал за много неща) ще.... (всъщност не знам какво ще стане). Не обичам да си руша отношенията с хората, при положение че не съм направил нищо лошо, и си задавам сега въпроса, къде обърках нещата и какво по-различно бих могъл да направя следващия път?
  6. Здрасти. Ще се пробвам да се включа и аз. Нямам намерение да говоря за позитивно мислене и да ти казвам клиширани съвети като "обичай себе си". Има много относителни неща и според мен няма универсален подход за всичко и за всеки. Едно знам със сигурност обаче: успеха и щастието не са еквивалентни. Както си написала в първоначалния си пост - казваш, че се чувстваш като спортист, който за момента когато спечели всичко е наред но след седмица се чувства зле, като мине еуфорията от победата. Или както аз го наричам депресията или унилостта на златния медалист. Истината е че постигането на целите в живота ни осигурява много малка част от обото щастие което изпитваме, а повечето от него или трябва да го открием в себе си или се дължи на отношения с други хора. На въпросите ти ето ммоето мнение: 1) Депресия ли е това? - Може би е някаква лека форма, по скоро безразличие. Има разлика от депресия до депресия. Обикновено клиничния термин за депресия е състояние, което е по-хронично и трае по-дълго. В твоя случай не изглежда точно така. Може да е някаква моментна дупка на негативно състояние. 2) Причините най-вероятно са според мен неправилни очаквания. Които очакваня даже често са на подсъзнателно ниво. Ако не съзнателно свързваш професионалния успех или постигането на цел с това да си щастлива и пренебрегрнеш останалите сфери в живота си (здраве, взаимоотношения и т.н.) то тогава може да се окаже разочароващо, когато разбереш, че постигането на целта няма да задоволи тези обласи или поне не изцяло. За това именно се търси баланса във всичко. Нормално е обаче да се изтърваме и да не се усещаме, че нещо ни липсва преди да е станало късно. 3) Та как може да излезеш от тази дупка? Лично при мен работи следния подход. Аз обичам да поемам отговорност за нещата, които ми се случват в живота (добри и лоши) и за това често търся причината в себе си. И когато се почувстам емоционално зле си повтарям, че аз съм отговорен и след известно време, мозъка започва да работи в това да намери отговори. След като ги намери, поемам нужното действие за това да поработя над каквото е необходимо и евентуално като положа необходимото усилие, се получава. Другото (което си да, клиширан съвет) е да изразяваш благодарност за всичко хубаво и положително, което имаш. Дори и на сила. Защото знай, че винаги има хора, които и това нямат. Относно провеждането на разговори и опознаването на хората: Небрежните теми (времето и т.н.) това са теми за запълване на мълчанието. Ако наистина искаш да опознаеш човека, поговори с него по емоционална тема. По тема за която имаш определена емоция и поискай мнение за това как отсрещния мисли. Обикновено хората стават по-близки за нас, когато споделяме нещо за себе си и обратно. Ами на кратко за сега това са моите разсъждения. Повече за самата депресия има написано в сайта в подписа ми. Поздрави!
  7. Не ми остава друг избор. На този етап не мога да й се обаждам. Но често казано ми писна все "да продължавам напред" т.е. все да сменям жените и с нито една да не се получава. Искам сериозни отношения вече, достатъчно се наживях да "бройкам" и тази репутация не ми е полезна. За това също усещам, че трябва да се боря за това, което искам. Обичам да си поставям цели, да ги следвам и да ги изпълнявам, но в аспект на взаимоотношенията май на сила не става както казваш.
  8. Да така е. Явно чувстата ме обладаха, колкото и да се бях заричал никога да не се влюбвам, защото винаги си патя. Знам какво искам - да сме заедно. Но не знам дали това което мога да направя (да ида до Франция) няма да се окаже глупост и да се чувстам още по-разочарован. Защото и от това съм патил. Предния път само че беше не до Франция а до София. Реалността май обаче е че не винаги се получава това, което искаме.
  9. За това си много прав - че ако ида там тя няма да има напротив и на нея ще й е гот да получава внимание от двама мъже. Ама на мен няма да ми е гот и на ония сигурно няма да му е гот. Защото това ти казвам - не е фръцла или т.н. - супер скромна е и имам чувството, че не е от жените на които всички мъже точат лиги. Има си чар - не е грозница, но не е мис франция - средна работа. Но може би това и факта, че сега има повече внимание около нея й вдига малко стойнотта и не разпознава отношенията и ситуациите на другите. То може би всеки човек е така. Като има нещо, което му е липсвало преди и вече не се замисля за чувствата на другите. А също като сме си говорили съм и правил и тест за темепраменти на Mayers Brigs - падна се интроверт, мислител, - другите две не ги помня какви бяха. Мисълта ми е че разчита повече на разума от колкото на емпатия. То и аз съм г/д същия де. Още нещо пропуснах да кажа за това, защо смятам че е свястна - приятелите ми също мислят така. Обикновено те са критерии и ми казват истината, когато ги запозная с ново момиче и за около месец разбират дали става или не. Защото друг път са ми казвали че дадена жена не е за мен (и са били прави), но този път само положителни отзиви дадоха. За манипулации - пак не мисля че го прави нарочно. Не ми изглеждаше такава, за това именно реших да поддържам контакт с нея. Бил съм преди с манипулаторка и съм сърбал попарата от такива жени. А тази не действа по този начин. За това дали и колко е умна - не е проста бичкия, има обща култура, има образование. Не е някаква вундеркинд - нормално. Знае няколко езика и бълг. ез учи даже. Наистина ми се иска да науча истината, за да не се заблуждавам и да продължа на чисто. За това искам да говоря с нея, но не знам дали няма да изглежда натрапчиво. Благодаря за отговорите ти.
  10. На 29 е - колкото и аз. Казвам че е свястна, защото до сега сме се разбирали и никога не е правила драми за някакви дреболии или глупости (сравнено с други с които съм бил преди). Изглежда по-улегнала и не е супер красавица, за да има надуто самочувствие - скромността ме кефи. Не знам дали нарочно не иска да общува, когато се нуждая от това. Гледам да не й споделям какви са ми чувствата към нея и да не й обяснявам че се нуждая от нея, защото знам че като го направя и нещата започват да се вмирисват - декем отиват на провал. Може би и за това че всичко си беше готино и наред, защото съм се въздържал да й казвам чувствата си. А това че не отговаря, показател ли е че трябва да й се сърдя и да я обвинявам. Тя като цяло нищо не е направила, аз си го направих сам, и именно това че нищо не прави (сега в случая) ме жегва. Не знам - аз ли се заблуждавам, защото обикновено характера на човека се проявява в кофти ситуации, защото като е наред всичко нещата си вървят. От една страна ми се ще (от мъжко его ли от кво не знам) да й звънна по телефона, за да съм 100% че съм ги изяснил тези неща. Не да й мрънкам и някакви такива глупости, а просто да кажа че не съм го мислил реално това. То на дали ще се съберем на момента, но поне да си останем с добро - защото за в бъдеще нищо не се знае. От друга обаче, вече съм й дал сигнала и е неин ред да реагира. Няма какво да я припирам, като някакъв преследвач. Да си запазя самоуважението - няма да се излагам я. Ти на какво мнение си - алтернатива има ли?
  11. Здравейте! Съжалявам, че може да звуча малко негтивно и ниско, обикновено съм ведър и позитивен, но има нещо, което сякаш ме изяжда отвътре. Накратко за мен: мъж на 29 Ето ситуацията на кратко. Запознах с тази жена (на моята възраст) миналото лято и си изкрахме прекрасно, в края на лятото обаче контракта й приключи и трябваше да се върне във Франция (беше тук на доброволческа програма). От тогава си поддържм връзка по скайп, но не сме си обещавали нищо сериозно. Всеки си имаше свобода да си прави неговото, аз излизах с други сигурно и тя. Но както казах, редовно си говорихме по скайп с видео връзка и беше забавно, интересно и започнах да с чувствам привързан лека по лека. И въпреки, че през деня си излизам с мои приятели и се запознавам с нови хора, вечер като се прибера усещането да си поприказваме за други неща с нея си беш различно и свикнах с него. Преди около седмица си говорихме пак и тя спомена че излиза с някой и че не е свободна. Аз в началото не реагирах и продъължихме да си говорим други неща. Бях я питал преди дали става да й дойда на гости това, защото смятах да ходя при един приятел - тя е съгласна. Онзи път като говорихме пак я питах дали още важи поканата - тя каза, че няма проблем. После си приказвахме още малко и започна нещо да ме човърка. Знам че изглежда странно и абсурдно. Накрая не успах да се сдържа и любезно и с благ тон и казах, че не смятам че е добра идея да ходя там, щом има някой друг, защото не искам да се чувствам като страничен фактор. (въпреки че въобще не знам какви са им отношенията - може да не е нищо сериозно). После продължих и й казах, че не смятам че даже да говорим късно по скайп е добре, щом тя е някой. Осъзнавам до някаква степен, че го казах от чувство на страх или притежателност, като превентивен начин да не ми го каже тя, защото наистина ме жегна. Въпреки че тя изобщо не накланяше на там темата. Т.е. никога не ми е давала сигнал че не иска да си говорим, даже често пъти тя ми звънеше, защото явно и на нея й харесва да си бъбрим, да се закачаме и да си флиртуваме вечер, защото имаше тръпка помежду ни. Та така де - онази вечер се повлиях емоционално и гледах бързо да затворя скайпа, за да не ме вижда в такова състояние. Все пак съм мъж и трябва да съм на положение. Тя нищо не каза, не възрази, даже изглеждаше очудена. Знам че това бешя някаква его защита и някак си целях да се направя на по-силния като поставя някакви условия, но сега след няколко дена като премислих си давам сметка, че беше излишно, беше проява на слабост и направих голяма глупост. Казах ги тези неща провокиран от някакъв първичен инстинкт на притежание може би, наълно импулсивно без да мисля, какво може да изгубя за това. През последната седмица откакто стана това изпитвам микс от всякакви емоции - преобладаващи негативни, но най-засилени напоследък са разкаянието и само-упрекването. Преди няколко дни (в неделя) видях че е онлайн и й звъннах да й каза, че съм сбъркал и че реално не го мисля че трябва да прекаратяваме всякакъв контакт. Тя е свястно момиче и е разбрана. Само че не вдигна. На следващия ден и написах същото - че се извинявам, за дето съм бил краен и прибързан в решенията си. Че сбърках. Че не мисля че трябва да прекратяваме пълен контакт и ако иска да продължим да си приказваме - да ми пише. И че чакам отговор. От тогава (2 дена) обаче не е писала - а ми показва че е влизала в скайп. Не знам може да не го е прочела, може наистина да не иска да пише. Може и тя да се чувства неудобно/некомфортно и за това да избягва да отговаря. Обикновено, съм забелязал, че когато подхвана някаква тема за която не й е комфортно да говори - тя гледа или да я отбегне или сменя темата и никога не съм я притискал. Имам й мобилния и това е последната възможност да говоря с нея. Искам да ги изясня нещата, защото сега над нищо не мога да се съсредоточа. Дори и да си има някой там разбирам, бих искал да си запазим добри отношения, защото осъзнавам че не може да седи вечно сама. А и с мен е същото. А по-принцип бях решен наистина да ида до Франция и даже ако би могло да се получи поемжду ни нещо по-сериозно бих останал да живея там. Знам езика и работа бих могъл да си намеря. Има ли според вас нещо, което бих могъл да направя още? Или просто да оставя всичко на съдбата. Не искам да й пиша всеки ден или да я притискам, за да не изглеждам отчайващо. (никоя жена не обича такова поведение). Топката сега е в нейното поле и тя трябва да направи нещо. Само че в същото време нейната пасивност ме подлудява и някой път започвам да губя контрол. Това вече си е проблем в мен. Но наистина исках да поговорим с нея, хем за да ми олекне хем, за да е наясно че не ги мисля тези неща. *в допълнение искам да кажа че не исля, че съм с ниско самочувствие - до онзи разговор си живях доста активно. Спортувам, тренирам, поставям си цели, имам приятели и постоянно се запознавам с нови хора и жени, пътувал съм и пътувам доста. Семейството ми е нормално и ме обича. Не мога да се оплача. Моля за помощ и съвет. Благодаря!
  12. -постът e от името на моя позната Здравейте, не знам към кого да се обърна и как да помогна на съпруга си. С него се познаваме от 7 години, живееме заедно от почти толкова и имаме 2 прекрасни деца, нямаме финансови затруднения, нито проблеми от намесата на други хора в отношенията ни, нито в сексуално отношение, нищо, но мъжът ми има голям проблем със себе си. Много е раздразнителен, дразни го най-малкото нещо, дори неща, които не бих предположила, че могат да подразвят някого, във всяко действие намера някакъв скрит лош смисъл, когато се ядоса пие до безпаметно състояние, става много агресивен, после твърди, че нищо не помни, не се разбира с никого, нито с мен, нито с родителите си, които са едни чудесни хора и му помагат във всяко отношение, няма приятели, за него всички са луди и боклуци, иначе в моментите на проблясъци много ни обича и е много грижовен към нас, но те станаха все по-голяма рядкост. Напоследък става все по зле, когато се ядоса много и е пил, придобива невменяем вид. Заплаших го, че ще си тръгна с децата, но той каза, че едва ли не ще ме убие, случва се да му става лошо, когато го питам какво му е, казва, че все едно сърцето му спира, случва се да трепери, карам го да отидеме на лекар, но категорично отказва, карам го да спре да пие, но и това отказва. Направо не знам какво да правя, посъветвайте ме. -мерси
×