lowriderzzz

Здрвей! Първо искам да ти кажа че не си сама и винаги ще има някой, който ще иска да ти помогне стига и ти да го искаш. 
Не съм медицинско лице, любител съм на темата психология, но съм се сбълсквал с проблеми от естествно ОКР и мании. Даже може би и аз до някаква степен се боря с определени фиксации.
Това което съм чел и разбрал до момента за ОКР, е че в голяма степен е свързано с някакво събитие или поредица от събития в миналото ти. По-конкретно с някакъв проблем, за който не си намерила решение. (което пак е много абстрактно, но след като не те познавам мога само да гадая). 
Като цяло състоянието на ОКР (както и други псих. отклонения като агресия и депресия) е нещо като заместител, който уж (изкуствено) те кара да се чувстваш по-добре или в по-голям контрол над себе си. Но  казвам че е изкуствено, защото реално пренебрегваш коренната причина за проблема (не по твоя вина, ти може даже да не си наясно какъв е истинския проблем, който може да лежи у теб с години). А и с времето се натрупват и нови проблеми и негативни преживявания и това също би довело до обостряне на отклонението. 
Написала си че се бориш с ОКР от години. Сещаш ли се за време, етап от живота ти където си нямала този проблем и можеш ли да се сетиш какво евентуално се е случило непосредствено след това, което може да е причината за да го придобиеш?
Веднъж щом разбереш това (причината) ще ти е много по-лесно и ясно да прецениш какви действия се налага да поемеш. 
В друг източник също бях чел че отклонения от типа мании и ОКР са в следствие на натрупана тревога или страхове, с които хората не се справят. С други думи, когато ти липсва увереност спрямо нещо, тоест имаш тревога към него и колкото повече го отбягваш толкова повече този вид негативна емоционална енергия (тревогата) остава у теб и прераства в отклонение като ОКР. И ако тази тревога се задейства от ежедневни ситуации тогава разбира се би се превърнала в отклонение. 
Най-градиново и здравословно решение за справяне с всякакъв вид тревога е просто натрупването на увереност, което става единствено като се изправим срещу страховете си. 
Знам че звучи по лесно да се каже вместо да се направи, но това е действителността. Както сама си се убедила медикаментите не помагат в дългосрочен план, а по скоро замазват симптомите, ако изобщо и това правят. 

На кратко увереност може да се развие с поемането на малки стъпки и придобиването на повече опит в областта, в която се чувства човек неуверен или има страх. Например ако човек го е страх от тъмното най-вероятно да отиде сам в гората по сред нощ не би му помогнало, защото би било прекалено стресиращо за човек, който страда от подобно отклонение, но пък може би това да прекара 15  мин на тъмно в стая (сам или с някой) и да се убеди че нищо лошо не се случва, ще му помогне следващия път да прекара 30, после час, после цяла вечер и т.н.
Това е просто обикновено пример който му хрумна. Идеята е че като повечето неща в живота всичко се придобива стъпка по стъпка. 
Надявам се да съм бил поне малко полезен. Пак казвам не съм психолог, така че просто го приеми като приятелски съвет. Бих се радвал и другите ако се включат с нещо градивно. 
ПС: виж и линковете за статиите които съм поставил в поста - там доста от нещата са описани по-подробно.
Поздрави! 
 
 
 
 

Здрвей! Първо искам да ти кажа че не си сама и винаги ще има някой, който ще иска да ти помогне стига и ти да го искаш. 
Не съм медицинско лице, любител съм на темата психология, но съм се сбълсквал с проблеми от естествно ОКР и мании. Даже може би и аз до някаква степен се боря с определени фиксации.
Това което съм чел и разбрал до момента за ОКР, е че в голяма степен е свързано с някакво събитие или поредица от събития в миналото ти. По-конкретно с някакъв проблем, за който не си намерила решение. (което пак е много абстрактно, но след като не те познавам мога само да гадая). 
Като цяло състоянието на ОКР (както и други псих. отклонения като агресия и депресия) е нещо като заместител, който уж (изкуствено) те кара да се чувстваш по-добре или в по-голям контрол над себе си. Но  казвам че е изкуствено, защото реално пренебрегваш коренната причина за проблема (не по твоя вина, ти може даже да не си наясно какъв е истинския проблем, който може да лежи у теб с години). А и с времето се натрупват и нови проблеми и негативни преживявания и това също би довело до обостряне на отклонението. 
Написала си че се бориш с ОКР от години. Сещаш ли се за време, етап от живота ти където си нямала този проблем и можеш ли да се сетиш какво евентуално се е случило непосредствено след това, което може да е причината за да го придобиеш?
Веднъж щом разбереш това (причината) ще ти е много по-лесно и ясно да прецениш какви действия се налага да поемеш. 
В друг източник също бях чел че отклонения от типа мании и ОКР са в следствие на натрупана тревога или страхове, с които хората не се справят. С други думи, когато ти липсва увереност спрямо нещо, тоест имаш тревога към него и колкото повече го отбягваш толкова повече този вид негативна емоционална енергия (тревогата) остава у теб и прераства в отклонение като ОКР. И ако тази тревога се задейства от ежедневни ситуации тогава разбира се би се превърнала в отклонение. 
Най-градиново и здравословно решение за справяне с всякакъв вид тревога е просто натрупването на увереност, което става единствено като се изправим срещу страховете си. 
Знам че звучи по лесно да се каже вместо да се направи, но това е действителността. Както сама си се убедила медикаментите не помагат в дългосрочен план, а по скоро замазват симптомите, ако изобщо и това правят. 

На кратко увереност може да се развие с поемането на малки стъпки и придобиването на повече опит в областта, в която се чувства човек неуверен или има страх. Например ако човек го е страх от тъмното най-вероятно да отиде сам в гората по сред нощ не би му помогнало, защото би било прекалено стресиращо за човек, който страда от подобно отклонение, но пък може би това да прекара 15  мин на тъмно в стая (сам или с някой) и да се убеди че нищо лошо не се случва, ще му помогне следващия път да прекара 30, после час, после цяла вечер и т.н.
Това е просто обикновено пример който му хрумна. Идеята е че като повечето неща в живота всичко се придобива стъпка по стъпка. 
Надявам се да съм бил поне малко полезен. Пак казвам не съм психолог, така че просто го приеми като приятелски съвет. Бих се радвал и другите ако се включат с нещо градивно. 
ПС: виж и линковете за статиите които съм поставил в поста - там доста от нещата са описани по-подробно.
Поздрави! 
 
 
 
 

Не това че съм се влюбил в нея, а това че ме излъга и че не беше изцяло откровена, когато отидох там на място да си разсяним нещата. Което от моята призма изглеждаше все едно: "ОК ще му кажа че си имам приятел, но ще крия кой е какъв е (в същност не е длъжна да казва де), за да може  евентуално нещо ако не се получи да го имам като резервна опция". Никой себеуважаващ се човек не иска да е резервна опция, а аз така го усетих. Както и да е, говоря в минало време и вече не я укорявам, защото в последствие разбрах какво й се е случило в миналото и явно миналите травми я карат да действа предпазливо и страхливо по този начин, но пък наранява други за сметка на това. 
 
Дали е любовта или по-скоро сходен човек, който има подобни пробеми и комплекси и сходно ниво на самочувствие. 
 
Всъщност 1-2 месеца е относително време за това някой да започне да изпитва чувства към някой друг. Някои хора се влюбват от раз (любов от пръв поглед както му казват). Други са приятели с години и в един момент развиват интимни чувства един към друг. Така че времето е относително. При мен просто се случи за около година след като я опознах достатъчно отвъд летния флирт, който имахме.
 
Не инициативата трябва да поеме жената, но жената трябва да подаде сигнала и мъжа да действа. Сигнал за нещо сериозно от нея нямаше. Единсвено вече накрая, където ме пита (явно от любопитство) какво съм мислил за сериозни връзки. Но това не е достатъчно, за да си помисля че иска да сме заедно. 
 
Дали е действал или не или как е действал не е ясно. Знам че аз действах на макс (за кеото не съжалявам) и той може да е действал, в края тя е избрала него. 
Вярно е. Няма никакво отношение и значение. 
 
И най-вероятно правилно би направила, ако блокираш когато някой те изнудва емоционално. Разликата е там че аз не съм го правил. Да реагирах като ми каза за него и ми стана гадно и за това реших аз да прекратя нещата, но се осъзнах че може би е малко грубо и се извиних и реванширах на време. 
 
Съгласен съм. Не трябва да се правят жестове с очакването някой да направи същото или в същия еквивалент обратно. Човек помага и прави добрини безкористно и защото иска да го направи, а не за да чака отплата. Но е нормално когато помагаш на някой или правиш нещо добро за някой, поне той/тя да се отнася (държание) подобаващо с теб, а не да те блокира, да се крие от теб или да го е страх от теб. Но ситуацията беше различна. 
 
Замислих се. Всъщност доста мислих над това. Защо ли? Може и да е свързано с ловния инстникт, може и да съм я приемал за даденост. Не мога да отговоря конкретно. Но явно щом съм се жегнал не ми е било все тая, тоест пукало ми е. Това според моите разбирания повече клони към истинска обич. Ако обичаш някой ти пука за него и те е грижа дали е добре или не. По темата за истинската обич може да се пише до безкрай...
 
 Още не е издадена. 
 
Благодаря!
Подобно и на теб. Не се напрягай, просто си пишем  

Здравейте! Аз съм момиче на 27 години и от известно време сякаш съм загубила посоката си. От около месец се чувствам тъжна, често плача и нямам апетит. Ако не съм в това състояние, то съм апатична. Опитвах се да разбера защо съм в това състояние и как да изляза от него. Стигнах до някакви изводи, но не знам дали са правилни, а дори и да са, не знам как да променя положението. Затова ще ви разкажа малко повече за себе си и се надявам да можете да ми помогнете.
Като цяло винаги съм знаела какво искам и съм си поставяла цели, като повечето от тях съм ги постигала. Завърших с отличен успех гимназията, след това завърших успешно и бакалавърската си степен. Започнах работа в престижна фирма и след като поработих 2-3 години и ежедневието ми стана сиво, реших, че ще запиша и магистратура. Амбицирах се и кандидатствах в чужбина като идеята ми беше да сменя и страната и средата, за да натрупам не само нови знания, но и впечатления и емоции. Приеха ме и с още амбиция успях да взема всички изпити. Единственото, което ми остава е да довърша магистърската си теза. До тук всичко изглежда идеално, но аз сякаш рухнах. Вече нямам интерес към тезата си, мъча се да я завърша, само защото осъзнавам колко пари и усилия съм хвърлила до сега в това начинание и колко безсмислено ще бъде ако не я довърша. Но това не е всичко, не знам какво искам да работя и нямам никакви цели за в бъдеще (нещо, което е изключително нетипично за мен). Безразлични са ми и всички неща, които преди съм има като хобита. Нямам желание и да намирам нови такива - не ми се учи нов език, не ми се спортува, не ми се излиза навън и т.н. Знам, че хобитата са начин човек да се разсее и да излезе от черногледството, но не искам да почвам нещо на сила само и само, за да изляза от дупката. Искам да правя нещата в живота си с хъс, желание и ентусиазъм.
Преди си мислех, че проблемът е в това, че нямам цели, нямам нещо, към което да се стремя след това, но наскоро установих, че всичко, което съм постигнала до сега ме е радвало временно. Аз съм като спортист, който се радва на победата само докато е на церемонията по награждаването, след това изпада в депресия, докато не намери ново състезание, за което да се готви. Осъзнавам, че това не е правилен начин на мислене. Даже открих във форума и мнението, че свръх амбицията е проявлението на страх от провал. Тогава разбрах, че мен наистина ме е страх от провал. Когато съм от губещата страна, започвам да се обвинявам и да се упреквам. Но това не е единственото нещо, от което ме е страх. Страх ме е, че ще загубя близките си хора, когато починат, страх ме е и че ще остарея. Страх ме е и от отхвърляне, защото като бях в училище се сблъсках с лошо отношение, лицемерие и завист от страна на съучениците ми. От тогава съм по-резервирана и дистанцирана от хората. Не ми е комфортно да се запознавам с нови хора, а дори и да се случи, в повечето пъти не намирам общ език с хората. Ще дам пример, за да разберете какво имам предвид - винаги съм любезна и  мога да водя разговор за времето, за някое предаване или друга неврежна тема, но това не ме кара да опозная хората, с които говоря, или да почувствам, че те ме разбират и имаме нещо общо. Затова често мога да оставя впечатлението у някого, че сме си допаднали, защото например сме говорили приятно по лежерна тема, но в същност да съм проявила просто толерантност и любезност, а в ума си да съм резервирана към същия човек, защото имаме различни гледни точки по други важни за мен въпроси.
Но всички тези страхове ми се струват второстепенни и смятам, че до някаква степен се справям с тях. На мен сякаш най ми тежи тази апатия и липса на желание и смисъл за живот, които изпитвам, но не съм сигурна, че това е основната причина за моята тъга.
Моите въпроси са следните:
1) Правилно ли съм определила това състояние като депресия и апатия?
2) Кое според вас е основната причина за състоянието ми?
3) Как смятате, че бих могла да изляза от тази дупка?
 

Здрасти. Ще се пробвам да се включа и аз. Нямам намерение да говоря за позитивно мислене и да ти казвам клиширани съвети като "обичай себе си". Има много относителни неща и според мен няма универсален подход за всичко и за всеки. 
Едно знам със сигурност обаче: успеха и щастието не са еквивалентни. Както си написала в първоначалния си пост - казваш, че се чувстваш като спортист, който за момента когато спечели всичко е наред но след седмица се чувства зле, като мине еуфорията от победата. Или както аз го наричам депресията или унилостта на златния медалист. 
Истината е че постигането на целите в живота ни осигурява много малка част от обото щастие което изпитваме, а повечето от него или трябва да го открием в себе си или се дължи на отношения с други хора. 
На въпросите ти ето ммоето мнение:
1) Депресия ли е това? - Може би е някаква лека форма, по скоро безразличие. Има разлика от депресия до депресия. Обикновено клиничния термин за депресия е състояние, което е по-хронично и трае по-дълго. В твоя случай не изглежда точно така. Може да е някаква моментна дупка на негативно състояние. 
2) Причините най-вероятно са според мен неправилни очаквания. Които очакваня даже често са на подсъзнателно ниво. Ако не съзнателно свързваш професионалния успех или постигането на цел с това да си щастлива и пренебрегрнеш останалите сфери в живота си (здраве, взаимоотношения и т.н.) то тогава може да се окаже разочароващо, когато разбереш, че постигането на целта няма да задоволи тези обласи или поне не изцяло. За това именно се търси баланса във всичко. Нормално е обаче да се изтърваме и да не се усещаме, че нещо ни липсва преди да е станало късно. 
3) Та как може да излезеш от тази дупка? Лично при мен работи следния подход. Аз обичам да поемам отговорност за нещата, които ми се случват в живота (добри и лоши) и за това често търся причината в себе си. И когато се почувстам емоционално зле си повтарям, че аз съм отговорен и след известно време, мозъка започва да работи в това да намери отговори. След като ги намери, поемам нужното действие за това да поработя над каквото е необходимо и евентуално като положа необходимото усилие, се получава. 
Другото (което си да, клиширан съвет) е да изразяваш благодарност за всичко хубаво и положително, което имаш. Дори и на сила. Защото знай, че винаги има хора, които и това нямат. 
 
Относно провеждането на разговори и опознаването на хората: Небрежните теми (времето и т.н.) това са теми за запълване на мълчанието. Ако наистина искаш да опознаеш човека, поговори с него по емоционална тема. По тема за която имаш определена емоция и поискай мнение за това как отсрещния мисли. Обикновено хората стават по-близки за нас, когато споделяме нещо за себе си и обратно. 
Ами на кратко за сега това са моите разсъждения. 
Повече за самата депресия има написано в сайта в подписа ми. 
Поздрави!
 
 

Здрасти. Ще се пробвам да се включа и аз. Нямам намерение да говоря за позитивно мислене и да ти казвам клиширани съвети като "обичай себе си". Има много относителни неща и според мен няма универсален подход за всичко и за всеки. 
Едно знам със сигурност обаче: успеха и щастието не са еквивалентни. Както си написала в първоначалния си пост - казваш, че се чувстваш като спортист, който за момента когато спечели всичко е наред но след седмица се чувства зле, като мине еуфорията от победата. Или както аз го наричам депресията или унилостта на златния медалист. 
Истината е че постигането на целите в живота ни осигурява много малка част от обото щастие което изпитваме, а повечето от него или трябва да го открием в себе си или се дължи на отношения с други хора. 
На въпросите ти ето ммоето мнение:
1) Депресия ли е това? - Може би е някаква лека форма, по скоро безразличие. Има разлика от депресия до депресия. Обикновено клиничния термин за депресия е състояние, което е по-хронично и трае по-дълго. В твоя случай не изглежда точно така. Може да е някаква моментна дупка на негативно състояние. 
2) Причините най-вероятно са според мен неправилни очаквания. Които очакваня даже често са на подсъзнателно ниво. Ако не съзнателно свързваш професионалния успех или постигането на цел с това да си щастлива и пренебрегрнеш останалите сфери в живота си (здраве, взаимоотношения и т.н.) то тогава може да се окаже разочароващо, когато разбереш, че постигането на целта няма да задоволи тези обласи или поне не изцяло. За това именно се търси баланса във всичко. Нормално е обаче да се изтърваме и да не се усещаме, че нещо ни липсва преди да е станало късно. 
3) Та как може да излезеш от тази дупка? Лично при мен работи следния подход. Аз обичам да поемам отговорност за нещата, които ми се случват в живота (добри и лоши) и за това често търся причината в себе си. И когато се почувстам емоционално зле си повтарям, че аз съм отговорен и след известно време, мозъка започва да работи в това да намери отговори. След като ги намери, поемам нужното действие за това да поработя над каквото е необходимо и евентуално като положа необходимото усилие, се получава. 
Другото (което си да, клиширан съвет) е да изразяваш благодарност за всичко хубаво и положително, което имаш. Дори и на сила. Защото знай, че винаги има хора, които и това нямат. 
 
Относно провеждането на разговори и опознаването на хората: Небрежните теми (времето и т.н.) това са теми за запълване на мълчанието. Ако наистина искаш да опознаеш човека, поговори с него по емоционална тема. По тема за която имаш определена емоция и поискай мнение за това как отсрещния мисли. Обикновено хората стават по-близки за нас, когато споделяме нещо за себе си и обратно. 
Ами на кратко за сега това са моите разсъждения. 
Повече за самата депресия има написано в сайта в подписа ми. 
Поздрави!