Aliya

Според Йоан Златоуст Христос никога не се е смял. Самото християнство през вековете е създало образа на един тъжен Христос. В повечето случаи Христос е изобразяван на кръста, като че ли през 33 –те години на своя млад живот той е бил винаги на кръста!
Моето разбиране, обаче е, че човек като Исус не би умрял тъжен, дори и разпънат на кръста. Той сигурно се е смял преди да умре. Това е направил и Мансур Ал Хилаж преди да бъде убит от фанатичните мюсюлмани, заради това, че е заявил: „Аз съм Истината – Аз съм Бог”. Мюсюлманите не могли да толерират това, така, както и тогавашните евреи не могли да простят на Исус. Мюсюлманите убили Мансур Ал Хилаж, но преди това той погледнал към небето и силно се засмял. 100 000 души се били събрали да видят това грозно събитие, убийството на едно от най – великите човешки същества, стъпвало някога по тази земя. Някой от тълпата попитал: „Ал Хилаж, защо се смееш? Теб те убиват!” А той е бил убит по най-жестокия начин – парче по парче – най – напред краката му били отрязани, после ръцете му, после очите му били извадени, после езикът му бил отрязан и после главата му. Те го мъчили без пощада, а той се смеел. И когато някой го попитал защо се смееш, той казал: „ Аз се смея, защото човекът, който убивате е някой друг, аз не съм това. Тези хора трябва да са полудели, те убиват друг човек! Мен не можете да убиете, това е смешно, и аз се смея на Вашата лудост!”
И точно това трябва да е направил и Исус, засмял се е !
Той не е глупав човек, не е тъжен човек – и не би могъл да бъде! Името Христос е синоним на името Буда, т.е. Просветлен, Богоизбран. Христос е бил просветлен. Той се е радвал на живота, на малките неща в живота. Той се е радвал на храната, на пиенето, на приятелствата.
Но християнската религия изобразява Христос като тъжен, превърнала е в светец едно автентично човешко същество. В евангелията не се отразяват истинските случки, много е премълчано и много е добавено.
Това се случва и в останалите световни религии – Буда е изобразен без да се смее, Махавира е изобразен без да се смее, за Христос християнството твърди, че никога не се е смял.
Нима можете да повярвате в това, че Исус никога не се е смял през живота си?! – той, който се е радвал на трапезата, на компанията на обикновените хора – проститутки, бедни рибари, всякакви хора, и при това не се е смял? Можете ли да си представите, че човек като Исус, който е празнувал с приятели на трапезата с часове, никога не се е смял? Как можеш да хапваш, пийваш без да се веселиш и смееш? Той сигурно се е шегувал, сигурно е разказвал смешни истории. Той е бил един много истински и много смел мъж. Той е приел като своя ученичка дори Мария Магдалена, прочута проститутка за своето време. Такава постъпка е изисквала много кураж и смелост. Аз не мога да повярвам, че той никога не се е смял.
Защото смехът е самата есенция на истинската религиозност. Сериозността не може да бъде религиозна, защото сериозността е част от егото, от самото заболяване на човечеството. А смехът е проява на липсата на его – тогава, когато един религиозен човек се смее, той не се смее на другите, защото това е грозно и вулгарно. Той се смее на себе си, и в този смях се извисява и осъзнава.
А когато един Христос се смее, един Божи син, то той се смее със смеха на вечността – смеха над цялата космическа шега, наречена Съществувание. Това е смехът на Висшето разбиране, на реализираната Божествена същност.

Според мен паническото разстройство и въобще страхът в човека е нещо, с което не можеш директно да работиш - т.е. да се опитваш да го анализираш, да се вглеждаш в него непрекъснато и да се опитваш при това да го заобичаш.
И страхът, и паническото разстройство са като тъмнината, те имат това основно качество на тъмнината - с нея не можеш да се бориш директно. Никой не е в състояние да се бори с тъмнината и да я надвиеТъмнината е отрицание, а с отрицанието не можеш да се справиш, защото то е липса, отрицанието е липсата на нещо, на положителното. Така както тъмнината е липсата на светлина, и за да се справиш с тъмнината, трябва да внесеш в нея светлината, положителното, така и с всяко отрицателно борбата не е директна, а чрез привнасяне на положителното.
Страхът означава липсата на любов в живота ни, липсата на любов и вяра в Съществуванието, в това, което ни заобикаля и това, което е вътре в нас, в душата ни. Ето защо при проблеми като страх, тревожност, паническо разстройство, трябва да засилим любовта в живота си, като започнем първо от себе си и след това я раздаваме и на другите. Да се обичаме повече, да си обръщаме повече внимание, по-често да се вглеждаме в себе си, по-често да се уединяваме и медитираме. Като работим само върху засилването на положителното, на Любовта, без да обръщаме прекалено много внимание на пристъпите на тревожност - не да ги пренебрегваме, не да ги осъждаме, а просто да отбележим че, да, те са тук, и да отминем нататък, към диалога със сърцето си, към любими занимания, любима музика, любими хора. И никога да не забравяме да започнем най-напред с обич към себе си.

Според мен паническото разстройство и въобще страхът в човека е нещо, с което не можеш директно да работиш - т.е. да се опитваш да го анализираш, да се вглеждаш в него непрекъснато и да се опитваш при това да го заобичаш.
И страхът, и паническото разстройство са като тъмнината, те имат това основно качество на тъмнината - с нея не можеш да се бориш директно. Никой не е в състояние да се бори с тъмнината и да я надвиеТъмнината е отрицание, а с отрицанието не можеш да се справиш, защото то е липса, отрицанието е липсата на нещо, на положителното. Така както тъмнината е липсата на светлина, и за да се справиш с тъмнината, трябва да внесеш в нея светлината, положителното, така и с всяко отрицателно борбата не е директна, а чрез привнасяне на положителното.
Страхът означава липсата на любов в живота ни, липсата на любов и вяра в Съществуванието, в това, което ни заобикаля и това, което е вътре в нас, в душата ни. Ето защо при проблеми като страх, тревожност, паническо разстройство, трябва да засилим любовта в живота си, като започнем първо от себе си и след това я раздаваме и на другите. Да се обичаме повече, да си обръщаме повече внимание, по-често да се вглеждаме в себе си, по-често да се уединяваме и медитираме. Като работим само върху засилването на положителното, на Любовта, без да обръщаме прекалено много внимание на пристъпите на тревожност - не да ги пренебрегваме, не да ги осъждаме, а просто да отбележим че, да, те са тук, и да отминем нататък, към диалога със сърцето си, към любими занимания, любима музика, любими хора. И никога да не забравяме да започнем най-напред с обич към себе си.

Според мен паническото разстройство и въобще страхът в човека е нещо, с което не можеш директно да работиш - т.е. да се опитваш да го анализираш, да се вглеждаш в него непрекъснато и да се опитваш при това да го заобичаш.
И страхът, и паническото разстройство са като тъмнината, те имат това основно качество на тъмнината - с нея не можеш да се бориш директно. Никой не е в състояние да се бори с тъмнината и да я надвиеТъмнината е отрицание, а с отрицанието не можеш да се справиш, защото то е липса, отрицанието е липсата на нещо, на положителното. Така както тъмнината е липсата на светлина, и за да се справиш с тъмнината, трябва да внесеш в нея светлината, положителното, така и с всяко отрицателно борбата не е директна, а чрез привнасяне на положителното.
Страхът означава липсата на любов в живота ни, липсата на любов и вяра в Съществуванието, в това, което ни заобикаля и това, което е вътре в нас, в душата ни. Ето защо при проблеми като страх, тревожност, паническо разстройство, трябва да засилим любовта в живота си, като започнем първо от себе си и след това я раздаваме и на другите. Да се обичаме повече, да си обръщаме повече внимание, по-често да се вглеждаме в себе си, по-често да се уединяваме и медитираме. Като работим само върху засилването на положителното, на Любовта, без да обръщаме прекалено много внимание на пристъпите на тревожност - не да ги пренебрегваме, не да ги осъждаме, а просто да отбележим че, да, те са тук, и да отминем нататък, към диалога със сърцето си, към любими занимания, любима музика, любими хора. И никога да не забравяме да започнем най-напред с обич към себе си.

Интелектът няма нищо общо с духовността, с истинската интелигентност.
Интелектът е от ума, а интелигентността е от Съществото Ви. Интелектът е натрупано в паметта на ума Ви знание, заимствано от другите - учители, родители, общество, от дебели книги. Интелектът Ви помага само дотолкова, доколкото да се справите с познатото.
При среща с непознатото интелектът е безсилен, защото умът е ограничен по своята природа, той е като един био компютър, в който е заложена програмирана информация като Ваша памет.

Интелигентността е тази, която Ви помага да познаете Непознатото и Непознаваемото, защото Съществуванието съдържа и Трите измерения - Познаваемо, Непознато и Непознаваемо.
Интелегентността не е интелект, не е памет, а е Прозрение в нещата, за които нямате информация. Интелигентността е качество на Съществото Ви, свързано с интуицията и съзнанието. Само чрез развиване на Вашето себеосъзнаване чрез медитация и трансцедентиране / надрастване на ума Ви можете да добиете истинската Интелигентност на Духовността.

Според Йоан Златоуст Христос никога не се е смял. Самото християнство през вековете е създало образа на един тъжен Христос. В повечето случаи Христос е изобразяван на кръста, като че ли през 33 –те години на своя млад живот той е бил винаги на кръста!
Моето разбиране, обаче е, че човек като Исус не би умрял тъжен, дори и разпънат на кръста. Той сигурно се е смял преди да умре. Това е направил и Мансур Ал Хилаж преди да бъде убит от фанатичните мюсюлмани, заради това, че е заявил: „Аз съм Истината – Аз съм Бог”. Мюсюлманите не могли да толерират това, така, както и тогавашните евреи не могли да простят на Исус. Мюсюлманите убили Мансур Ал Хилаж, но преди това той погледнал към небето и силно се засмял. 100 000 души се били събрали да видят това грозно събитие, убийството на едно от най – великите човешки същества, стъпвало някога по тази земя. Някой от тълпата попитал: „Ал Хилаж, защо се смееш? Теб те убиват!” А той е бил убит по най-жестокия начин – парче по парче – най – напред краката му били отрязани, после ръцете му, после очите му били извадени, после езикът му бил отрязан и после главата му. Те го мъчили без пощада, а той се смеел. И когато някой го попитал защо се смееш, той казал: „ Аз се смея, защото човекът, който убивате е някой друг, аз не съм това. Тези хора трябва да са полудели, те убиват друг човек! Мен не можете да убиете, това е смешно, и аз се смея на Вашата лудост!”
И точно това трябва да е направил и Исус, засмял се е !
Той не е глупав човек, не е тъжен човек – и не би могъл да бъде! Името Христос е синоним на името Буда, т.е. Просветлен, Богоизбран. Христос е бил просветлен. Той се е радвал на живота, на малките неща в живота. Той се е радвал на храната, на пиенето, на приятелствата.
Но християнската религия изобразява Христос като тъжен, превърнала е в светец едно автентично човешко същество. В евангелията не се отразяват истинските случки, много е премълчано и много е добавено.
Това се случва и в останалите световни религии – Буда е изобразен без да се смее, Махавира е изобразен без да се смее, за Христос християнството твърди, че никога не се е смял.
Нима можете да повярвате в това, че Исус никога не се е смял през живота си?! – той, който се е радвал на трапезата, на компанията на обикновените хора – проститутки, бедни рибари, всякакви хора, и при това не се е смял? Можете ли да си представите, че човек като Исус, който е празнувал с приятели на трапезата с часове, никога не се е смял? Как можеш да хапваш, пийваш без да се веселиш и смееш? Той сигурно се е шегувал, сигурно е разказвал смешни истории. Той е бил един много истински и много смел мъж. Той е приел като своя ученичка дори Мария Магдалена, прочута проститутка за своето време. Такава постъпка е изисквала много кураж и смелост. Аз не мога да повярвам, че той никога не се е смял.
Защото смехът е самата есенция на истинската религиозност. Сериозността не може да бъде религиозна, защото сериозността е част от егото, от самото заболяване на човечеството. А смехът е проява на липсата на его – тогава, когато един религиозен човек се смее, той не се смее на другите, защото това е грозно и вулгарно. Той се смее на себе си, и в този смях се извисява и осъзнава.
А когато един Христос се смее, един Божи син, то той се смее със смеха на вечността – смеха над цялата космическа шега, наречена Съществувание. Това е смехът на Висшето разбиране, на реализираната Божествена същност.

Духовното ти израстване ще бъде такова, каквото Ти искаш то да бъде. Ако си решил/а да играеш на котка и мишка със себе си, ти можеш да си играеш на "духовно израстване" целия си живот и след това живот след живот. И това просто ще бъде още един начин да се скриеш от себе си, от истинската си Божествена същност.
Защото Учителят казва: Ти си Христос, син на Живата истина!
Просто трябва да погледнеш в себе си, в най-вътрешната си същност, за да го видиш. Истината за теб никога не е навън, в рекламите, които ни заливат, в информацията, с която ни бомбардират
- истината е вътре в теб и единствено Пътуването навътре е Пътуването към истината.
Много ценни просветлени човешки същества са стъпвали по тази земя и тяхното послание винаги е било това - Обичай и Познай себеси, защото ти си чедо на Живата истина!

Не, Куки, няма противоречие в темата, ако добре си разбрала написаното, както и цитатите от Библията, които цитираш.
Проблем за злото в Битието на Бога няма, защото злото там не съществува - може ли където най-силната светлина огрява да има тъмнина!?
Проблемът на злото е създаден от човека, поради неговото неразбиране и неследване на Божественото битие. Човекът е избрал, в повечето случаи поради неосъзнатост, да претворява злото в този свят и да му дава от своята енергия. Ако ти ударят сто тояги по гърба, то това е реалност, защото човек ще ти ги удари тези тояги, човекът е този, който ще превърне тъмнината на злото в сила. Човекът претворява злото и го прави реално. Злото е проблем за хората, защото те го правят да съществува. Ако човек не се бе откъснал от Божието битие, той не би станал слуга на Злото, на тъмнината. И в това е красотата на притчата за дървото на доброто и злото. Човекът е заменил светлината с тъмнина и доброто на Бога със злото в момента, в който се е отказал от светлината и доброто на Бога. Всичко, което е по Божиите закони е добро, дори и смъртта, когато е естествена и от Бога дадена, така, както и раждането ни е от Бога дадено.
Злото е липсата на Доброто, на Бога.

Не, Учителят не говори за баланс в природата между добро и зло, а говори за това, че в природата НЯМА ДОБРО И ЗЛО. В природата нещата не са нито добри, нито лоши, те просто СА. Нима можеш да наречеш изгрева на слънцето добър, а залезът лош?! В природата нещата са.
Добро и лошо са понятия, измислени от дуалистичния човешки ум, който разделя нещата и явленията в природата, защото непрекъснато проектира своите собствени илюзии, концепции, деления, и т.н. навън.
В Божието царство няма добро и лошо, а трансцедентиране и на двете и преминаване отвъд всякакви деления. Бог е Един и Неделим.
Човешкият ум е този, който се придържа към доброто и смята, че като върши само "добри" действия, ще си уреди заслужено място в Божието царство. Човешкият ум не разбира, че доброто и злото са двете страни на една и съща монета и когато каниш доброто, ти неминуемо след него ще поканиш и злото, защото къде ще се дене злото - то е другият край на доброто. По същия начин, когато обичаш някого, зад гърба на любовта ти вече наднича омразата - тя е другият край на това чувство.
Или казано простичко, зло има само защото човекът измисли доброто.
В Битието на Бога нещата са такива, каквито са. И не нам е дадено да ги осъждаме като добри или лоши.
Но запомнете - само в Битието на Бога всичко е Божие, такова, каквото е.
Лъжата, Заблудата, Измамата, Отричането на Любовта, Предателството, Убийството, не са част от Битието на Бога - те са част от Небитието на Илюзиите на човешкия ум и неговото его, те са тъмата, която не допуска Божията светлина в себе си.

Да се чувстваш малък и далечен от просветлението е много удобно и освобождаващо от лична отговорност. Това е позицията на - "Ние сме обикновени, земни хора, а просветлението е за онези, големите, които сме готови да боготворим, само и само да не се налага да бъдем като тях. "
Да си малък е удобно, защото тогава не се налага да увисваш на кръста и да бъдеш сочен с пръст! Подобна политика е един от триковете на човешкия ум, който по този начин те държи теб, Съществото ти, в своята власт. Само така Слугата /Умът ти/ сумява да държи във властта си Твоето Същество /истинският Господар/ .

Осъзнаването е магичен феномен, то е качество на божествеността. Самото осъзнаване е абсолютно достатъчно, за да изчезнат всички грешки и погрешки. Не е необходимо да се прави, достатъчно е да се осъзнае. Осъзнаването е като лазерен лъч, който осветява и изрязва болното място, тъмнината в човека. Едно човешко същество, което живее в осъзнаване, няма грешки, не може да прави погрешки, защото кой е този, който ще ги прави? Грешките съществуват само в неосъзнаване, само неосъзнатият човек прави грешки. Самото неосъзнаване е живеене в грях. Докато осъзнаването е да живееш в доброта и святост.

Осъзнаването е магичен феномен, то е качество на божествеността. Самото осъзнаване е абсолютно достатъчно, за да изчезнат всички грешки и погрешки. Не е необходимо да се прави, достатъчно е да се осъзнае. Осъзнаването е като лазерен лъч, който осветява и изрязва болното място, тъмнината в човека. Едно човешко същество, което живее в осъзнаване, няма грешки, не може да прави погрешки, защото кой е този, който ще ги прави? Грешките съществуват само в неосъзнаване, само неосъзнатият човек прави грешки. Самото неосъзнаване е живеене в грях. Докато осъзнаването е да живееш в доброта и святост.

Духовното освобождение не е освобождение от индивидуалността, а нейното разцъфтяване в автентична и неповторима същност. Това, от което един просветлен човек се освобождава, са тежките окови на егото. Егото не е индивидуалност и индивидуалността не е его.

Индивидуалността е създадена от Бога и тя е твоята най- вътрешна същност, тя е твоята природа. Индивидуалността е израз на Съществото ти и е като празен бамбуков ствол, през който преминава свободно, неограничаван от никакво его вятърът на Вечността; празен съд, в който Бог е избрал да се излее и изяви.
Индивидуалността е това, което Си, а егото е това, което си научен от ума да мислиш, че си!!!

Канел,

Защо ми е на мен да искам ти да си себе си !? След като даже и ти имаш проблем да разбереш какво е да си себе си!? Явно идеята да си себе си не ти изглежда привлекателна
А що се отнася до Егото, то няма атрибути. Егото е една фалшива илюзия на човешкия ум, а както знаеш илюзиите си нямат нищо - просто защото те са нищо
Да си отговорен е точно обратното на егото, да си отговорен за себе си, за съществото си е атрибут на това да Бъдеш, да Съществуваш.

Какво има за неразбиране в това да бъдеш себе си!? И за това ли други трябва да те учат!? И има ли някой друг в целия свят който може да бъде Теб, Ти!?
Сам виждаш колко изкуствен е станал човекът, колко отделен от самата си същност! Дори да бъдеш себе си, се нуждаеш от някой друг да ти покаже - какво?! ... теб???...




Не , не всеки е във всеки. Умът може да бъде манипулиран от тези, които имат знанието и интереса да го направят, за да те накарат да им служиш вярно. За завоалираните интереси, за тяхната изгода е много удобно да манипулират човешките умове, като системата за манипулиране е финно разработена, така, че да може да действа без ти да разбереш - освен ако не си се осъзнал. Ето защо осъзнатият човек, просветленото човешко същество е заплаха за хората на статуквото, за фарисеите и те го разпъват на кръст /Христос/ или го тровят /Сократ/ и много други подобни срамни примери в човешката история, включително и отношението на църквата и институциите към Учителя Дънов.

Няма нужда друг да те учи на отговорността да бъдеш себе си, и ако друг те учи, то тогава ти не би бил себе си, а ще се превърнеш в копие на другия! А съществуванието не признава копията, а само оригиналите - автентични и истински!
И тук има един много малка, но важна подробност - дори не е необходимо другият, другите да са до теб и да се наричат твои учители. От детството си досега всеки един от нас е обуславян и програмиран от другите - семейството, училището, обществото, църквата, институциите, медиите. В ума ти са програмирани предразсъдъци, вярвания, концепции, идеи. За мен целият твой човешки ум е Другите в теб. Затова, когато в дадена ситуация действаш, воден от ума си и неговите внушения, ти действаш в съгласие с другите, ти даваш път на другите да действат чрез теб.
Истински автентичното и свободно човешко същество, познало и реализирало себе си, във всяка една дадена житейска ситуация действа не според ума си и неговите обусловености, а според своята истинска същност, центъра на съществото си. Такъв човек е трансцедентирал ограниченията на ума си и действа от нивото на Висшето съзнание, от своя най-вътрешен център, който е и центърът на Вселената. Такъв човек винаги слуша вътрешния глас на сърцето си, на истинската си същност и заради този глас може да се изправи дори срещу целия свят, ако това е, което гласът на истината в него иска. Такова същество с разцъфтяла индивидуалност е бил и Исус, и Учителят, и много други светли същества, стъпвали по тази хубава Земя.

Просветлението е най-истинската, най-автентична отговорност - да бъдеш себе си!!!
А на магаре никой друг не може да те направи - сам ти можеш да се превърнеш в магаре, когато се инатиш да се видиш в истинската си същност и да поемеш отговорност за това, което си, за собствения си живот. Да мечтаеш за "освобождение от отговорност" е да мечтаеш да те превърнат в роб. Когато прехвърляш своите отговорности върху другите, ти им даваш и власт над теб. Свободата е най-висшата отговорност, ето защо толкова много се пише за нея и толкова малко свобода има по света.
Да бъдеш свободен означава сам да решаваш за себе си, сам да носиш отговорност за своя живот. А това изисква от теб всеки един отделен момент от своя живот да бъдеш осъзнат и нащрек, просветлен за истината такава, каквато Е.

Да се чувстваш малък и далечен от просветлението е много удобно и освобождаващо от лична отговорност. Това е позицията на - "Ние сме обикновени, земни хора, а просветлението е за онези, големите, които сме готови да боготворим, само и само да не се налага да бъдем като тях. "
Да си малък е удобно, защото тогава не се налага да увисваш на кръста и да бъдеш сочен с пръст! Подобна политика е един от триковете на човешкия ум, който по този начин те държи теб, Съществото ти, в своята власт. Само така Слугата /Умът ти/ сумява да държи във властта си Твоето Същество /истинският Господар/ .

За Пътя не времето е от значение, а ти си от значение. Защото Пътят не е пристигане, а Пътуване, безкраен процес, така, както безкраен и непознаваем е Бог. Пътят има начало и то е когато излезеш извън ограниченията на собствения си ум и престанеш да се идентифицираш с него. Пътят има начало, но Пътят няма край, защото пътуването е към Бог, а той е Необятен. И когато Бог е, няма никакво "Аз", нито истинско, нито неистинско, няма личност, нито характер. Няма №1, нито №2. Само Бог Е, и там където Бог е, няма вече въпроси, защото няма и отговори. И въпросите, и отговорите са изчезнали. Защото Бог е Истина, Любов, Блаженство.

Осъзнаването е магичен феномен, то е качество на божествеността. Самото осъзнаване е абсолютно достатъчно, за да изчезнат всички грешки и погрешки. Не е необходимо да се прави, достатъчно е да се осъзнае. Осъзнаването е като лазерен лъч, който осветява и изрязва болното място, тъмнината в човека. Едно човешко същество, което живее в осъзнаване, няма грешки, не може да прави погрешки, защото кой е този, който ще ги прави? Грешките съществуват само в неосъзнаване, само неосъзнатият човек прави грешки. Самото неосъзнаване е живеене в грях. Докато осъзнаването е да живееш в доброта и святост.

В този цитат Учителят говори за гордостта като качество и на фарисея, и на митаря. Всеки, който смята, че е натрупал притежания в материалния свят /в случая с митаря - вещи, пари/ и в "Духовния" свят /в случая с фарисея - вярвания, духовно превъзходство над другите/, всеки един, който ламти да притежава, независимо дали в този, материалния/ или онзи /духовния/ свят, е горделив човек, човек с огромно его. Неговата гордост ще го доведе до падане. И когато падне и съумее да събере в себе си сили за покаяние, горделивият човек ще разбере, че нито едно притежение не може да се сравни с Несравнимия, с Единствения. Само един смирен човек, познал илюзиите на ламтенето, е готов като митаря в притчата за Исус да стане и да последва Божественото.
Докато един човек все още ламти за притежания, за престиж, за почести, независимо дали материални или духовни, то той все още н е се е покаял и носи в сърцето си алчността и незадоволеността. Само човек, който след като е притежавал и се е покаял, като митаря от притчата, може да стане последовател на един Учител. Ето защо за фарисея е необходимо да се покае като митаря тръгнал след Исус. И не само фарисея, всяко едно човешко същество трябва да извърви пътя на покаянието. Като под покаяние Учителят не разбира отричане на материалния свят и затваряне в изолирана пещера, защото дори и тогава човек може да носи света в сърцето си. Под покаяние се разбира отказване от ламтеж и алчност чрез Висше разбиране за истинскята ценност в живота ти - и тя е връзката ти с Божествения свят.

Просветлението е най-истинската, най-автентична отговорност - да бъдеш себе си!!!
А на магаре никой друг не може да те направи - сам ти можеш да се превърнеш в магаре, когато се инатиш да се видиш в истинската си същност и да поемеш отговорност за това, което си, за собствения си живот. Да мечтаеш за "освобождение от отговорност" е да мечтаеш да те превърнат в роб. Когато прехвърляш своите отговорности върху другите, ти им даваш и власт над теб. Свободата е най-висшата отговорност, ето защо толкова много се пише за нея и толкова малко свобода има по света.
Да бъдеш свободен означава сам да решаваш за себе си, сам да носиш отговорност за своя живот. А това изисква от теб всеки един отделен момент от своя живот да бъдеш осъзнат и нащрек, просветлен за истината такава, каквато Е.

Когато един Учител мине край теб, много кураж се иска да имаш, за да го последваш. Мнозина живяха по времето на Исус, но само неколцина, една шепа бедни рибари "дойдоха, та го последваха"! Същото се отнася и за Учителя - много идваха на беседите му, но още повече бяха онези, които не събраха смелост наистина да го последват.
Да тръгнеш подир Учител означава да оставиш всичко, което имаш - майка и баща, дом и семейство, и да се отправиш на дълъг път към Неизвестното, към Непознаваемото. Да последваш Учителя е да оставиш сърцето си отворено за него, а умът си смълчан в смирение, за да може Учителят да излее своето Същество, своята опитност, в теб. Да бъдеш с Учителя означава да се откажеш от всичко научено и натрупано като информация досега, да се откажеш от закостенялата си ученост и предубеждения и да оставиш Учителят да ти говори.
Само искрени и неподправеи сърца могат да тръгнат след Учител, само смели сърца могат да се откажат от удобствата на безметежния си сън в блажено неосъзнаване и да тръгнат напред към среща с Безкрая. Така, както малкото семенце, за да израсте в силен и могъщ дъб, трябва да се престраши и да разчупи закрилящата го обвивка, да напусне топлата и удобна земя, в която е посадено, за да се изправи на повърхността, брулено от ветрове и покосявано от дъждове. Защото малкото семенце носи в себе си копнежа към Неизвестното и Непознаваемето, така, както всяко едно човешко сърце е създадено със същия този копнеж към Бог. Когато си готов да чуеш този копнеж в душата си, тогава си готов да последваш и Учителя.
Ако обаче предпочетеш да останеш семе, сгушено в земята, то ти никога няма да израстеш в дъба, в който се предначертан да се превърнеш. Тогава колкото и Учители да минат край теб, ти не ще ги забележиш и отговорносстта за това ще бъде изцяло твоя.

Точно така, Донка,
"докато не стане митар и не се покае" фарисеят не може да стане християнин, т.е. само покаянието, осъзнаването на фалшивостта и илюзорността на митарницата, на материалния, външния свят, може да направи един човек последовател на Исус, или на Учителя.

Няма нужда друг да те учи на отговорността да бъдеш себе си, и ако друг те учи, то тогава ти не би бил себе си, а ще се превърнеш в копие на другия! А съществуванието не признава копията, а само оригиналите - автентични и истински!
И тук има един много малка, но важна подробност - дори не е необходимо другият, другите да са до теб и да се наричат твои учители. От детството си досега всеки един от нас е обуславян и програмиран от другите - семейството, училището, обществото, църквата, институциите, медиите. В ума ти са програмирани предразсъдъци, вярвания, концепции, идеи. За мен целият твой човешки ум е Другите в теб. Затова, когато в дадена ситуация действаш, воден от ума си и неговите внушения, ти действаш в съгласие с другите, ти даваш път на другите да действат чрез теб.
Истински автентичното и свободно човешко същество, познало и реализирало себе си, във всяка една дадена житейска ситуация действа не според ума си и неговите обусловености, а според своята истинска същност, центъра на съществото си. Такъв човек е трансцедентирал ограниченията на ума си и действа от нивото на Висшето съзнание, от своя най-вътрешен център, който е и центърът на Вселената. Такъв човек винаги слуша вътрешния глас на сърцето си, на истинската си същност и заради този глас може да се изправи дори срещу целия свят, ако това е, което гласът на истината в него иска. Такова същество с разцъфтяла индивидуалност е бил и Исус, и Учителят, и много други светли същества, стъпвали по тази хубава Земя.