Persephone

Така и направих, тази сутрин, навръх трети март, си направих една хубава разходка в търсене на храстчета с повечко врабчета. Остана им и за утре, че не се оказаха особено ящни Успокоявам се като чета, че всеки може да приспособи житуването към собствените си нужди и вътрешен усет. Мисля, че в случая с житото, и малко време, прекарано с него ще е от голяма полза.

Здравейте всички! Имам един въпрос, който сигурно ще ви разсмее. Вчера реших да си сваря жито, но поради липса на опит с това занимание сварих доста голямо количество и сега крайният резултат е около килограм сварено жито. Тук потърсих икона на изчервяващо се човече, но не открих такава.... Първо да кажа, че съм изненадана колко вкусно се получи и само за ден, който изкарах основно на жито, смесено със стафиди, се почувствах прекрасно до вечерта. ....Не ми се иска да го изхвърлям това жито, та според вас колко време може да издържи в хладилник? Знам, че е по-хубаво житото да се вари всеки ден и да се изяжда до вечерта, но вредно ли е ако престои няколко дена или просто не е толкова полезно?

От личен опит мога да кажа, че агорафобийните ми кризи настъпват точно тогава, когато не усещам връзка с енергията на мястото, на което съм. Не знам дали аз се свивам и се затварям за нея или има общо и с излъчванията на съответното място, но винаги усещането е за рязка отделеност, която сякаш ме лишава не от въздух, а от нещо друго ценно колкото въздуха. Не се задушавам, но физически изпитвам липса на ценна енергия, вероятно етерна или магнитна. Винаги ми е било много важно как се чувствам някъде, не толкова дали е красиво около мен, а дали имам този усет за свързаност и попадане в среда, която разчитам като естествена.

В крайна сметка май наистина ще се откажа от имела, щом е толкова отровен. Дори от обикновените чайове ми прилошава, мога да пия само мента и каркаде, както и гореща водя с мед, която ми действа супер. Засега съм открила, че ми помагат йогата, леките упражнения и съзнателното отпускане, ставната гимнастика на Норбеков също ще я пробвам, може би и Бах - нали ефекта на тези капки е въз основа на енергийната зареденост на течността, а не на някаква билкова концентрация. Не съм пробвала нищо такова досега, осен валерианата на таблетки, в случай на нужда. Тя ми помага, но не винаги. Хубавото е, че от нея поне не усещам никакви вредни последствия. А за ципралекса много се говори как се пълнеело от него, аз си хапвам съвсем порядъчно и изобщо не мога да напълнея, а имам нужда от още едно-две кила.

Всъщност се ядосах, може би защото ми е омръзнало все да се обяснявам и все да оставам неразбрана. Но напоследък не се и обяснявам, та така рискувам да остана още по-неразбрана.... Нямах изобщо предвид, че лекарите трябва да ми отговорят за причините за нервното разстройство, или че съм болна от нещо, което те не са открили. Фазата на хипохондрията при мен премина много бързо. Още щом разбрах за съществуването на паническото разстройство в пълния му разкош, започнах да чета, научих много неща, дори в началото го приех като приключение, като път за връщане към себе си. Възприех всички позитивни послания, които могат да се открият в литературата и написаното за това състояние. Имах период на усещане, че се възраждам, че откривам света в нови цветове и с нови очи. Разбрах, че основната причина при мен е борбата между любовта и страха. Преди това съм чела Ошо, той много говори за това, че който има в себе си много страх, значи има много любов, която не е открил. И при мен е така - поради ред причини трудно си позволявам да изпитвам положителни емоции (може би защото те винаги вървят заедно с отрицателния си полюс и с възможността за отключване на страданието), и винаги идва момент, в който те се преобръщат в страх и безпокойство. Изминала съм много дълъг път дотук в преоценка на емоциите и мислите си, но като се самонаблюдавам по-подробно, забелязвам че физическите неразположения, които и преди си имах, сега ми се отразяват много повече. И сякаш с тях започват и атаките, просто преди съм имала повече защитни сили да се боря срещу слабостите на организма ми, а сега няма средно положение, и веднага лекото неразположение преминава в много голямо и нетърпимо. Така или иначе, наистина никой не може да отговори откъде се задейства порочния кръг - психиката и физиката са скачени съдове и е добре да се въздейства и върху двете неща. Да не говорим, че така широко се пише точно кое предизвиквало паническите разстройства, а след години може да се окаже, че те са симптом например на нещо друго и по-голямо, което се предизвиква от вирус. Вече толкова много болести, които не са се свързвали с вирусите, започват да се разглеждат във връзка с тях.

Помогнахте ми. Някои без да се заяждат, други просто не се сдържаха . Но и това си е помощ де, кой знае защо все още не мога да й свикна. Не ми харесва размахването на пръст срещу болните и слабите, защото видите ли те "сами са си виновни". А точно такова е отношението към тези със "страхова невроза". Но явно си е инстинкт и няма какво да се направи с него.

Божидар, още преди малко щях да го кажа, но сега вече наистина - не ми харесва този тип назидателно говорене от твоя страна . Още повече към човек, когото въобще не познаваш. Не стигматизираш ли малко и ти, като решаваш, че някой има проблем, защото не е достатъчно просветен или пък няма нагласата да се учи от другите. Приеми, че понякога има опасност да подцениш другия.

Да, опитвам много неща, за да се справя и основните не са свързани с хапчета и отвари. И да - давам си сметка за зловредните ми базисни убеждения. Но в момента задавам въпрос за билка, а не в раздел психотерапия. Иначе пия по чаша две вино понякога, или бира, това страшно ли е?

Препоръчаха ми го познати, освен това толкова много билки се води, че помагат за нервни и страхови състояния, че човек не знае коя да избере. Знам и за капките на Бах. Аз, да си призная, не вярвам нито в билките, нито в Бах, но ако трябва да пробвам нещо такова, все отнякъде трябва да започна. По повод причините за това положение, мисля, че са много, и че лекарите са последните, които могат да ми отговорят на въпроса. Абсолютно никой не ти обръща внимание, особено като им съобщиш, че вече имаш диагноза паническо разстройство. Да, имам го, но означава ли това, че всичко друго в организма ми е наред? Няма такъв човек, напълно здрав, без слаби места. А те спират да се интересуват от всичко останало, което може би има нужда от внимание и започват да те гледат като момичето с разклатените нерви, и дори и да имаш физически проблем, който самите те са установили, започват да го неглижират. Затова в един момент човек решава сам да си е лекар.

И все пак, има ли данни за някакви опасности от пиенето на белия имел или за несъвместимост с други вещества? Така и така вече съм си купила, освен това чета че помага за кръвното, а при мен то е най-неприятният проблем. Мисля си, че ако постигна по-стабилна сърдечно съдова дейност ще ми е от полза.

Съгласна съм с това, че физическата активност е добре да бъде смислена и предизвикваща определен резултат, от който и други хора могат да се ползват, трябва да има някакво творчество. Но тук отново седи въпросът за средата и съвременното ни общество, за компютъра като основно "оръдие на труда", за полуфабрикатите, хипермаркетите и всичко онова, което ни кара да вършим все по малко неща сами в бита си. За да имаме културата да творим, а не просто да спортуваме и да изразходваме енергия, ни трябва подходящо възпитание. Някой трябва да ни е посочил този път, трябва сами чрез опита си да сме се убедили още от деца кое е доброто, за да може един ден, когато се окаже, че професиите ни изискват работа с компютър, да имаме алтернативата, с която да компенсираме. Така ще изпитваме и приятната умора вместо усещането, че са ни изпили енергията, удоволствието от това да вършим нещо с ръцете си, да променяме реално физическата си среда, а оттам и собствената си жизненост.

Доколкото знам животът в прекалено урбанизирана среда действа зле на човека. Ние генетически не сме програмирани да живеем така - натъпкани един върху друг, без почти никаква природа наоколо, вперили поглед буквално в нищото. Какво да гледаме всъщност - навсякъде все намусени и напрегнати физиономии, трафик, сгради, вместо трева, дървета и небе. И накрая ставаш това, което си правил всеки ден в продължение на много години - бързаш, нямаш търпение да се скриеш на по-приятно място, някъде където би усетил някаква форма на красота и спокойствие, не искаш да гледаш наоколо, не искаш и да те гледат, и от това препускане като "кон с капаци" наистина ослепяваш за истинските неща, които са важни за теб. А и офисите с много хора и компютри - представете си колко се нарушава чисто физическата координация като седиш цял ден и гледаш в една точка, сякаш свикваш да правиш това и след работа, когато си сред други хора. Това също е част от моето обяснение...

Аз също се чудя като гледам, че има хора на по 19-20, че и на по-малко години с тежки форми на паническо разстройство. За мен това е необяснимо, защото и аз мисля, че още не са натрупали толкова стрес, а и няма как организмът им да е чак толкова изтощен на тази възраст, та да не може да се справи с напрежението. А ти имаш ли предвид нещо, като казваш "нещо друго"? Зара е много права - нишката между тялото и духовното ни същество е почти прекъсната по прекалено много причини, прекалено много неща ни пречат да бъдем себе си - фалшива храна, фалшиви ценности, фалшиви отношения. Понякога е много трудно да се противодейства на всичко това, а когато станеш достатъчно осъзнат, за да разбереш как средата ти влияе, може и да е късно.

Здравейте, Решила съм да пия бял имел заради пристъпи на паника и внезапни повишавания на кръвното налягане. Прочетох, че е токсична билка, че е опасно предозирането. Освен това пия ципралекс, понякога мента глог и валериана, както и по малко шведска горчивка. Дали мога спокойно да го приемам, без да спирам ципралекса? Също, може ли да се пие алкохол през това време? Много ще се радвам на някакви насоки, защото бях много въодушевена в началото, но сега съм малко стресната да не се объркам повече отколкото да си помогна ?

И сега не са ми потиснати страховете, в магазин ми е трудно да вляза, излизам само в квартала, и то не всеки ден с еднакъв успех. Натисне ли ме главата, всяко едно движение се превръща в катализатор на още по-зверски натиск и усещане, че нещо ще се пръсне. А в магазина няма как да легна и да си затворя очите. Гледам да го карам по-леко и спокойно, да се уча да релаксирам, когато съм в кондиция, за да успявам и в моментите, когато ми стане зле. Да, чела съм тези статии, може би не всичко от тях и не наскоро. Благодаря много, че пак ме подсещате за тях... Много пъти съм успявала да спра започваща атака с отпускане и биоенергийно дишане, или просто със самата мисъл за прочетеното, тоест с информацията, която ме е правела по-спокойна. Проблемът е, че явно не съм спряла механизмите, които ме карат да реагирам с такава силна тревожност. Дано да е възможно това. Още не съм се решила за терапията, но бих ви попитала за подходящ терапевт в Пловдив? Лошото е, че не съм от хората, които лесно споделят, ще се чувствам глупаво ако трябва да седя пред някого и в подробности да му обяснявам неща за себе си. В общи линии бих се разкрила, но много рядко говоря с хората по същество и в дълбочина, имам едно вътрешно усещане, че "няма смисъл". Това ми е голям проблем.

Здравейте отново! Вчера написах едно съобщение, което за съжаление май не успях да постна, натиснах нещо в последния момент.... Разбирам всичко, което сте ми написали. Аз съм убедена, че има дълбоки психологически причини зад всичко, което ми се случва. В същото време обаче знам и друго - човек, който постоянно се чувства зле физически няма голям шанс да се свърже с доброто и светлината в себе си. Понеже се задълбочавам много във всичко, с което се захвана, дълго време опитвах да се конфронтирам със страховете си, правех го, открих нелицеприятни истини за себе си, също и взех някои решения за промени, които настойчиво се опитвам да следвам. Има и доста неща, по отношение на които още нямам решения.... Някакси обаче към момента предпочитам тук и сега да откривам начини за подобрение, толкова дълго се рових в блатото на някакви вътрешни конфликти, а това не ми донесе нищо. Вярвам в терапията, но не и в психоаналитичния подход. Повече ми се иска да наблегна върху приятни неща, да работя за укрепването на доброто и щастливото в мен, защото съм го видяла и знам, че го има. Лошото е, че като по някаква прокоба, всеки път щом се докосна до него, все се намира обстоятелство, външно или вътрешно, което да ме върне отново под нулата. Знам за лечебните кризи, за необходимостта да се изчисти първо онази част от мен, която ме саботира. Но имам нужда да не забравям към какво се стремя, тоест - поне отвреме навреме да имам хармония, за да мога да се зареждам и мотивирам. Не е проблем да има лоши моменти, но без хубави, и когато всичко е черно, знам че ще се предам... А сега, преди започването на хапчетата, бях тръгнала към някакво дъно, от което едва ли щях да видя светъл лъч. Просто не можех вече да понасям симптомите, които бяха по-страшни от тези, които съм имала преди. Бях напълно безпомощна и най-важното - разбрах, че това чудо има степени и може да става от лошо по-лошо...Не искам цял живот да пия хапове, но към края на лятото нямаше сила, която да ме убеди да не ги започна.

Благодаря, че ми отговаряте! Ще кажа първо за хапчетата. Нещата не са никак прости. Пия ги, за да не изпадна в състояние на тотален срив. Не разчитам те да ме излекуват. Неслучайно цяла година не ги пих, а в продължение на месеци бях само на 5 мг. Но когато човек не може да се отдели на метри от блока си и се чувства като инвалид е малко трудно да изследва вярата, мъдростта и любовта. Ако се случи веднъж-два пъти на седмица не е страшно, но когато, е всеки ден би могло да бъде фатално демотивиращо. Мисля, че постигнах много в опознаването на потребностите и страховете си, в разкриването на многото фалш и неоснователно напрежение вътре в мен. Проблемът е, че трудно успявам да задържа емоцията от малките "просветления", които имах по време на тези няколко години. Просто много пъти се чувствам променена, но не мога да постигна трайна промяна. Нещо непрекъснато ми убягва. Чета темите тук от доста време, Вашите отговори относно ПР, социалната тревожност, вегетативната дистония (която всички лекари ми заявяват, че имам). Този форум ми е бил полезен много пъти, чета и всичко друго, което ми се стори интересно из нета, препрочитам няколко пъти вече историята за ПР от книгата на Мадлен Алгафари. Винаги обаче ме удивява категоричността, с която се препоръчва непиенето на лекарства и доверяването единствено и само на психотерапията. Категоричността с която се заявява точно кои модели на мислене и чувстване довеждали хората до ПР. Хората са супер различни, с различна история, различни травми - физически и психически, различно количество енергия. От разказите на майка ми подозирам, че още от бебе съм била невротична и болезнено интровертна. За капак съм преживяла много пълни упойки и ужас от болници и болести на четиригодишна възраст. След това животът ми също не продължи много розово. . .И въпреки това не съм негативист. Искам да живея, радвам се на малките неща безумно много, лошото е, че за по-големите сякаш вече нямам сила. Това, което чувствам понякога и вече затвърждавам като мисъл в главата си е, че енергията ми изтича необратимо и знам, че никой не може да ми отговори на въпроса дали това не е самата истина . Кой би могъл да знае?

Здравейте, Аз съм жена на 33 години и от четири години имам пр. Оттогава се опитвам да се справя основно чрез четене, опознаване на състоянието и причините за него, дълги разходки и йога. Пия и ципралекс, който ми се отрази много добре, с него си помогнах да започна отново да излизам, да ходя навсякъде, да се радвам на живота и дори да ходя сама и с удоволствие на места извън града, които обичам. Спрях хапчетата и не ги пих цяла година, през която не бях съвсем без атаки, но някакси лесно ги пренебрегвах, не ме стряскаха дотам, че да се върне предишното неконтролируемо състояние. Понякога дори имах цели периоди с много лоши дни, но после бързо се възстановявах и ги забравях.... Това лято обаче, направо от нищото, а може би започна с големите жеги, болестта се върна и започна да се проявява чрез много по-страшни варианти от тези, които познавах преди. Това разширяване и тази нова непредвидимост на симптомите за мен е знак, че състоянието ми се задълбочава и това много ме уплаши. Вече ме е страх и у дома, прилошава ми на метри от нас, докато седя на пейката, а преди само с влизането в таксито с мисълта, че се прибирам, ми минаваше всичко. Освен това вдигам кръвно при покой, без да съм навън, което в някои случаи не мога да сваля с часове. Вече нямам рязко покачване на кръвното и сърцебиене само за няколко минути, а с часове мога да се чувствам зле, тревожна, в опасност. Благодарение на тези нови за мен преживявания, ме е страх дори от физическо натоварване у дома. На няколко пъти ми стана много зле от съвсем леки упражнения. Все по-дълъг и противоречив става "списъкът" с нещата, които не е желателно да правя. Внимавам с кафето, със силната слънчева светлина, с мрачните дни, с многото почивка, с претоварването, с многото храна, с недостатъчното количество храна. Изобщо, когато и да ми стане зле, започвам да си давам обяснения защо се е случило и накрая се оказва, че няма възможен начин, по който да живея така, че да съм добре и да не ме тормози това нещо. Предполагам, че организмът ми е сериозно увреден и нервната ми система буксува и се предава, до степен да не може да понася и незначителен стрес. Преди повече вярвах на психологичния подход, на идеята за духовните причини за паниката, но вътре в мен дълбоко е залегнало убеждението за физиологична и телесна дефектност, от която няма как да се отърва. И сега се опитвам да медитирам, да си повтарям механично твърдения, които да ме препрограмират, но тялото е това, което според мен ме предава. Тормози ме и мисълта за не особено здравословния живот, който съм водила в продължение на няколко години, за многото стрес, който безотговорно съм трупала, без да подозирам каква бомба със закъснител съм си подготвяла сама на себе си. В момента пия отново ципралекс, но много ще се радвам да ми напишете нещо, което да ме насочи към други идеи от тези, които имам сега. Бих се подложила и на краткосрочна терапия, макар и да нямам много сили за споделяне и предъвкване на едни и същи проблеми, които и без това премислям с години. На моменти се чувствам като на 60 години, на моменти съм като на 20. Във втория случай винаги си спомням за възможното временно засилване на жизнеността, преди човек сериозно да се разболее, за залъгването, че вече е по-добре. И наистина при мен колебанията в настроението и физическото ми самоусещане са чести и объркващи. Така че вече и радостта и щастието ги считам за сигнал за опасност.

Явно целият свят е в грешка, защото всички, които обичат страдат... Идеята за любовта и страданието е обсебила музиката, литературата, киното, цялото изкуство. А изкуството отразява световната душа. Но сега е модерно да се говори, че ако има страдание, значи нещо не е наред и трябва да се поправим. И за това ли да се чувстваме виновни - че страдаме? Винаги съм се чудела ако правият път към една цел е един, и той води безаварийно към най-желаната дестинация, защо толкова безобразно малко хора вървят по него? Защо не ни е вродено да обичаме себе си тогава, защо обществото ни еволюционно не се е развило в посока да създава обичащи себе си индивиди? А по-скоро създава репресирани, измъчени, бледи емоционално същества, които много рядко се престрашават да кажат или чуят истината за себе си.....

Какво означава да избираме подходящите - да селектираме само онези, които в никакъв случай няма да ни наранят ли? Това не е ли пресметливост, не е ли рационалност, която изцяло препречва пътя на страстта? Колко рационални трябва да сме, с каква мярка да отмерваме чувствата си? В тази теория има колкото истина, толкова и смущаващи противоречия. Но темата е много интересна и важна...

А какво се случва ако заедно с това "справяне" със склонността да обичаш прекалено силно, спреш да обичаш изобщо. Може ли да се обича слабо и силно? Когато обичаш не си ли отдаден изцяло? Не е задължително отсреща да имаме емоционален насилник. Това е въпрос на лош късмет, но може и да имаме някой, който заслужава "прекалено силната" ни обич .

То и аз отдавна съм изгубила сърцевината на проблема. Не знам дали има конкретен човек, но по-скоро няма, а и не ми е това важното. Аз съм свикнала да няма човек и именно това ме притеснява - желанието да има и навика да няма, както и невероятната ми способност да привличам манипулатори от една и съща школа. Първо споделих нещо, защото в един кратък момент почувствах необходимост, след това се изкуших да отговарям на мненията. Но наистина няма смисъл от приказки. Ще поври малко казана с емоциите, пък ще видя - може и да станат после за нещо полезно.

На практика е много трудно да бъдем толкова съвършени, че да се свързваме без да се обвързваме, поне аз не мога

Много мило, Аииа. Убедена съм, че и други смятат така и съдят по бързата процедура, но те поне си мълчат