griet

Изключително съм благодарна за вниманието и съветите Ви! За сега се ориентирах към йога и медитация. Нямам възможност на този етап за групови посещения, но вече два дни отделям време и за двете вкъщи. За съжаление съм "заключена" в София и тази година. Иначе Св. Константин и Елена е единственото място, което посещаваме, когато имаме възможност. Планината поне е наблизо и ще направя всичко възможно там да се заредя поне малко Стигне ли се до терапия непременно ще следвам съвета и на двама ви да включа и съпруга ми. Благодаря ви от сърце д-р Първанов и Орлин!

Разбирам ви напълно д-р Първанов, но не исках в един пост да изпиша цялото си битие. Едва ли някой щеше да прочете толкова страници наведнъж. Постарах се обаче във всеки следващ пост да бъда все по-изчерпателна. Благодарна съм отново за поста ви, но тук искам да ви противореча. Ако съпруга ми имаше някаква вина за състоянието ми щях да го спомена.(Както мога да дам пример със съседна на моя тема (Nikita_s)). Напротив! Каквото съм очаквала от него той го е оправдал.Преди него съм имала и други възможности да "избягам", но не съм се възползвала. Винаги съм преценявла рисковете преди да предприема дадена стъпка. Не исках от един затвор да попадна в друг. Никой мъдър човек не би си го позволил, а повярвайте ми имала съм доста причини да избягам. Изчаках търпеливо да се появи човек, който да е достатъчно стабилен психически и физически, който да ме разбира, подкрепя и да бъде винаги до мен каквото и да се случи. И това ми решение да чакам подходящ човек не е случайно. Наслушала съм се на подобни случаи, за които и вие говорите. С настоящия ми съпруг имахме врзка 3 години преди да сключим брак. От тогава до днес са минали 7 години. Не бих стояла никога с човек, който не ме устройва само, защото нямам къде да отида или, защото имам дете. (Пример за такива действия е майка ми, която търпеше в "името на детето" Аз съм се нагледала на празни обещания и не бих им се вързала) Самият той ме насочи към този форум да пиша, да чета и да видя с какво мога да си помогна. Не защото му пречи това, а защото иска аз да се чувствам добре. Ако мъжа ми беше проблема по някакъв начин моята история щеше да е сходна с тази на потребителя Nikita. Това според мен е най-лесния и евтин вариант. За мен обаче е важно да възвърна вътрешната си хармония и да бъда пълноценна майка и съпруга.

http://vbox7.com/play:c938ca79

Не може, когато си дал всичко от себе си за най-голямата ти мечта в живота и се спънеш на финала, да си доволен . Разбираеми са чувства като омраза, ярост, тъга, а също и загубата на мотивация. Единственото, което можеш да направиш за себе си и за никой и нищо друго на света сега е да докажеш колко силен си и да продължиш да се бориш за това, което искаш истински. И аз обичам поговорката "Всяко зло за добро", но понякога си мисля, че не и е сега момента. Дори да не стане аз съм сигурна, че целият този труд, който си положил за тази си своя мечта ще намери приложение в осъществяването на някоя друга. В живота няма нищо случайно ... в това вярвам дълбоко.

Здравей, Орлин. Първо искам да благодаря за поста ти и искам да се извиня за грешките, които са излезнали в двата поста. Не знам тези слепени думи как са станали. Извинявам се, защото така трудно се чете. За моето детство има много какво да се каже. Въпреки, че в моята глава то е останало запечатано много назад и набутано в най-тъмния възможен ъгъл явно оказва някакво въздействие. Съзнателно никога не съм очаквала признание от родителите ми. За мен беше важно да влезна в университет и до там бяха моите стремежи да им се доказвам. Все си мислех, че човека който съм станала е достатъчно добър резултат предвид факта под какъв стрес минаваше всеки мой ден. Явно обаче подсъзнателно все ще се стремя да имам този успешен живот както семеен така и професионален, какъвто в техните очи не видях. Прав си, че щастието ми е сега. С всички сили се опитвам да стоя в този момент, в тази секунда и миг на деня и да съм щастлива. Ето днес например станах рано, спортувах, направих закуска, занимавах се с шиене... всичко, което ме радва и в един момент пак посивя всичко. Настроението изчезна, празно, сиво, тихо, безчувствено и уморено ... какво стана? Така е и през останалото време. В последно време се улавям, че не ми се говори и с хората, а съм доста контактен човек. Колеги и близки винаги са ми казвали, че съм забавна, весела, луда дори. А сега само при мисълта, че трябва да говоря с някой било то по телефона или на живо и ми се раздумква сърцето. В крайна сметка аз искам да уча специалност, която се занимава с хора. Не мога да си гълтам граматиката всеки път като видя човек пред себе си. Ако не е сивотата ще бъде песимизмът и безразличието. Всичко е гадно, всичко е тъпо, всичко е еднакво. Казваш, че няколко сесии биха ми помогнали. Прав си! Забелязвам, че от както пиша в темата, споделям и колкото повече го осмислям, толкова по-добре се чувствам. Умората вече не е толкова голяма, а пак като преди на нейно място е ентусиазма и енергията да градиш, да радваш хората, да жънеш успехи, да се развиваш. Искам точно тази енергия да овладея и да не позволявам на тази сивота и умора да завладяват ежедневието ми.Съгласна съм за йогата и за медитацията. За мен всякакъв вид отделяне на време и посвещаването му на душата и тялото е повече от добро решение.

А сега да разкажа малко и за детството ми, коетотрудно бих го нарекла нормално детство. Моите родители като цяло са доста консервативни хора. Баща ми е болен от диабетот 8-ми клас. Изключително нервен човек. За всяко нещо избухваше и започваше дараздава правосъдие. Майка ми ме научи още на седем да мия чиниите и да готвя.Не след дълго започнаха и забележките защо нещо е пресолено или сурово илипрепечено. Трябваше да чистя всеки ден, да прибирам чиниите след всяко миене идруги смешни за мен правила като например да махам дръжките на доматите, когатоги мия ... какво значение има в крайна сметка, нали никой не яде дръжките всалатата. Не са ме пускали на вън, на дискотека, на театър, на рожден ден. Неса ми купували и подаръци за моите. Не са ми давали пари, никога! Не са микупували нито учебници, нито дрехи. За всичко се грижеше баба ми. Така аз бяхвлезнала в един цикъл, в който ставам сутрин, работя цял ден различни неща и лягам.Майка ми ме е вдигала от сън за да измия чиниите или да и направя вечернифилийки. Ако кажех, че съм уморена получавах обратна реплика „Че на колко сигодини та да се уморяваш”. Да не говорим как винаги са ми потъпквалисамочувствието. В осми клас баща ми реши, че е много възпитателно да меподстриже гола глава, защото бях поканила едно момиче в къщи (което също бешезабранено, да имам гости) и това момиче беше откраднало 200лв. В осми клас азбях влезнала в ново училище, с нови деца и гола глава. Разбира се имаше многоподигравки 2 години докато не заприличам на момиче. Както и да е и с това сеоправих. Дойде времето да кандидатствам. Тогава започнаха подигравките от сорта„Защо харчиш парите на баба ти за уроци като няма да влезнеш никъде”, „Защо сидаваш толкова зор, в Чистотата и без висше ще те вземат”, „Ти повече отчистачка няма да станеш, защото си тъпа” В един момент аз ставах сутрин, отивахна училище, прибирах се, извеждах кучето, готвех, отивах на уроци до 22и30,прибирах се, миех чинии, учех и си лягах. Това беше близо една година. Презтова време се беше появил и мъжа ми, който беше като светъл лъч в тъмнината. Бягахот училище да го виждам, обичах да стоя сгушена в него, защото при него винаги бешетихо и спокойно. Едвам дочаках да завърша училище. Бях казала на майка ми ибаща ми след бала (на който те не дойдоха, защото според тях аз е трябвало даги поканя 0.о), че ще се изнеса след един месец. Те ми се изсмяха и ме попитахакъде ще ходя и какво ще правя. Баща ми веднага направи извода как ще си тръгна,ще забременея, няма да уча и ще стана проста домакиня. И още и още ... Изнесохсе за два дни от нас. Нашите дори не разбраха кога. Баща ми се прибрал един дени видял стаята празна. Час след товамайка ми се обади за да и дам ключоветеот вкъщи. Попитах защо и тя каза „За да не се върнеш и да ни откраднеш парите „0.оВъпросителни в главата ми ... Аз никога не съм искала нищо от тях. Е минаха сетри месеца, приеха ме. Бях много щастлива. Скъсах се да уча. На 01.10 отидох напървия си учебен ден, а на 07.10 разбрах, че съм бременна. Изпаднах в шок. Бяхпланирала дете чак след магистратура. Изпаднах в истеричен рев и много сенервирах. В крайна сметка реших да го задържа, защото от баба ми знам, че първодете не се маха. И баба ми и дядо ми са лекари. Много исках да продължа редовнообучение, но след като родих видях, че няма как да стане и тук настъпипоредното разочарование. Прехвърлих се задочно и така, от там всичко знаете. А какво обичам да правя ... нови неща Извинявам се за двата дълги поста. Благодаря на всички, които ме прочетоха!

БлагодаряВи д-р Първанов и lullaby за съветите и че прочетохте какво съмнаписала. Отворена съм към всякакви предложения за да се справя с този сипроблем. Интересното е, че когато човек ме гледа никога не би казал, че имамтакъв проблем. Самата аз се питампонякога има ли ми нещо, няма ли ми. Когато съм ангажирана съм добре, вкондиция. Уморявам се, но знам, че нещо ме чака да го свърша и се радвам,когато се справя добре. През останалото време е пълна пустош в душата ми. lullaby Знам,че много хора си търсят деца. Именно за това се самообвинявам толкова често,когато го нахокам или му се накарам. Казвам си, че там някъде друга майка не биправила така без причина. Относно твоите въпроси веднага ще ти отговоря. Следраждането се случи така, че хванах стафилококова инфекция, която лекувах многодълго време с антибиотици и други лекарства. Не приличах на нищо тогава.Лекувах я много дълго и чак миналата година успях да обърна сериозно внимание ина килограмите.( +10) Свалих ги почти всичките, и до ден днешенпродължавам да тренирам и да следя какво ям. Има дни, в които казвам майната муна всичко и ям сладко и тестено на поразия. После се чувствам много зле,естествено. Грижа се за външния си вид, не съм се запуснала. Университета върви повече от добре. Въпреки детето ивсичко изкарвам високи оценки, не влача изпити, повече от горда съм от себе си.Чакам магистратурата с голямо нетърпение за да уча нещо друго и ново, да бъдапак толкова ангажирана с университета и моите си занимания. Нямам търпение дадойде и момента, в който да ходя на работа. Миналата година започнах за малко ведна детска градина. Работих две седмици и се скапах. Ставах сутрин в 6, в 6и30започвах да чистя, до 3 не сядах, защото си вършех работата много съвестно игледах всичко да направя дори от горе. Прибирах детето от детска градина ипросто исках да си легна. Напуснах след две седмици защото детето боледувашемного, а после и в болница влезнахме двамата заради бронхопневмония. Тогавадетската градина свърши и пак се озовахме в къщи. Три месеца след тази работане можеш да се наспя. Бях като парцал по цял ден, спях понякога по 12 часа. Итова само от 2 седмици работа. Ами какво остава като се натрупат години ...направо страх ме хваща. Може би голяма роля е изиграло и детството ми за товами състояние за това после ще по напиша малко и за него. Мъжа ми е на работа по цял ден, а когато се приберене ми се говори с него. Опитвала съм, но на петата минута ми става досадно и сескатавам в стаята. Дори да се насиля да слушам нищо не чувам, а само кимам сглава. Когато обаче на мен нещо ми се случи в университета или докато работехразказвах много ентусиазирано всяко нещо, дори ми беше интересно да слушам и нанего какво му се е случило. Сега обаче дори да го попитам какво е правил, азнямам какво аз да разкажа. Едно и също всеки божи ден. Моите приятели ми бяха приятели докато не родих, послеме забравиха. Нормално. Те излизат на дискотеки, на барове, занимават се сразни неща, работят. Слушам ги как работят по проекти, завършват (те саредовно, а аз се прехвърлих задочно), говорят за магистратури в чужбина, ходятна екскурзии. За това нямам с кой да се видя. Майките в градинката ме дразнят, защото само за еднои също говорят - пюрета, дрехи, маркови маратонки, детски градини, точки,гърнета ... едно и също нещо. Когато съм слизала детето да си играе с другитедеца и е трябвало да уча долу са ме гледали много странно, все едно не ми емястото там или, че се правя на интересна. За това малкия го хващам за ръчичкаи обикаляме квартала. Относно роднините, никога не съм разчитала на никойда гледа детето. Нашите ми казаха „Който си е раждал деца да си ги гледа”.Единствено баба ми, която ми е най-добрия приятел в живота винаги е била до мени ми е помагала. Свекърва ми го е взимала за изпити или ей така за уикенда, нотова се случва изключително рядко. Моля някой да го гледа само когато трябва даотида на изпит, за нищо друго. А за какво мечтая ... за нищо конкретно не мечтая.Искам да уча, искам да работя, искам да имам сили отново за всичко както бешепреди. Само това искам. Другото мога да го направя. Искам пак да се чувствамчовек, а не всекидневния парцал.

Дойде и моят ред да пусна тема, Имам проблем. От близо три години съм в някакво много странно състояние. Преди 3-4 години нямах такива проблеми, каквито ще опиша по-натам. Имах сили за всичко и за всички. Ставах, вършех работа, бях ентусиазирана, мечтаех си за бъдещето, какво ще постигна, как ще го постигна. Имах интерес към 100 неща едновременно. Много исках да бъда самостоятелна, да създам семейство. И двете неща постигнах. Намерих прекрасен човек, който да ме разбира, да е винаги усмихнат, да вижда положителното във всичко, абе с две думи точно човека, който търсех. Изнесохме се, приеха ме в университет (също голяма моя мечта), забременях, родих и тук свърши всичко прекрасно. След раждането нещо ми се случи. Изведнъж всичко посивя. Изтощих се още първия месец с нощното ставане. Мислех, че ще мине, но умората си остана. Отдавах го на детето, на дългите и натоварени сесии, в които трябваше и детето да гледам и да уча. Вече мина много време, детето порасна, малко или много си играе само и имам повече време. Всичко, обаче от онова така весело и активно момиче преди 3 години изчезна. Сега съм като един парцал. Всеки ден ставам от сън уморена, в главата ми буквално е каша (често го оприличавам с картофено или спаначно пюре). Нямам желание за абсолютно нищо. Не ми се чисти, не ми се готви, не ми се излиза с детето, не ми се занимава с нищо, не искам дори с мъжа си да говоря, а за секс дума да не става. Всичко е насилствено. Искам да се затворя в дупка, в дупката всичко да е сиво и аз да съм в някой ъгъл и да чакам времето да отмине, дните да се изредят. Не мога нито на дъгата да се зарадвам, нито на кристалното синьо небе, на нищо. Единствено дъжда и бурите внасят някакво спокойствие в деня ми. Има дни, в които имам настроение, но то е за кратко и после дни, седмици, дори месеци пак в същото мъгляво състояние. Всичко ми е едно и също, еднообразно. Има дни, в които ми се плаче, ако не плача ми стои бучка в гърлото и чака. Непрекъснато нещо ме дразни, от най-малкото се нервирам. Дори детето, което не ми е виновно за нищо ме дразни с всичките му "проблеми", които ме кара да решавам. Понякога успявам да се вкопча в нещо като примерно ремонтиране на мебели, шиене или някое друго хоби, но то е за много кратко. После пак се връщат дните, в които седя по цял ден на компютъра и нямам желанието нито детето да погледна, нито къщата. Има моменти, в които буквално заспивам на място. Излизам на вън с детето и започвам да залитам, защото ми се доспива. По едно време мислех, че това състояние е нормално, но след като започнах да се оглеждам около мен и да чувам как хората са в кондиция, енергични, мотивирани се зачудих какво ми става. Помислих че имам анемия. Направих си пълни изследвания ... няма и следа от анемия. Колкото и да е смешно ми стана гадно от това. Все си мислех, че с някое и друго хапче ще се оправя и пак ще се почувствам човек. Пълно разочарование. Депресирах се още повече. Иде ми да ревна при мисълта, че съм на 23 години, а се чувствам сигурно като на 70. Добре ми е, детето ми е страхотно, мъжа ми е страшно добър и разбран, с две думи нищо страшно, което да ме притеснява, но съм нещастна, недоволна, раздразнителна, подтисната, отегчена, отпаднала, самотна и невероятно уморена. Не виждам смисъл в нищо. А искам, опитвам се, мечтая и за какво?! За един миг всичко изхвърча от главата ми и там се настанява една пустош, празнина ... Е, "Що е то?"

На мен лично спомените ми действат много добре. Изтръпвам, когато в главата ми изблика някой стар спомен породен от позната миризма или нещо друго. Понякога се депресирам за някои неща, но в повечето случаи си казвам "Един красив спомен, нещо отминало, което ме е довело до тук". Било е полезно. Странни чувства ме обземат, когато гледам стари балкони с простирани дрехи на тях. Мога да ги гледам с часове и да се чувствам "странно".

Искам и аз да се включа. Музиката е най-добрия ми приятел http://www.vbox7.com/play:59d71af1d0

Според мен по-добре си намери хоби. Като цяло всичко е много красиво и прекрасно докато двама човека не се съберат заедно. После се започват битовите проблеми, с които сме така добре запознати всички. Разбирам те напълно за какво говориш, тъй като и аз съм в сходно положение, но с година по-малка. Мъжа ми е по-голям с 9 години, детето е на 3г, заедно сме от 2004, женени от 2007 и съм в същото състояние като твоето, но без наличието на любовник, който при теб играе и ролята на отдушник. Прекрасно е , когато двама човека се намерят, ако мога така да го кажа. Допълвате се, щастливи сте, всичко което преди е било и с твоя съпруг. Кое тогава ти дава гаранция, че няма и към настоящия си любовник да изпиташ същото след време? Когато мине тръпката от новата любов идва времето на по-улегналите чувства. Момента, в който и двамата имате нужда един от друг на едно съвсем ново ниво. Да, тогава определено става по-скучно, но лично за мен е и някак по-сигурно. Аз лично не бих се доверила напълно на една такава връзка. Рискуваш да разрушиш толкова много спомени и красиви преживявания, които някога си имала с мъжа ти и с детето ти, заради малко сладки приказки и най-вероятно невероятен секс. По- лесния път е да тръгнеш и да зарежеш всичко, а по-трудния е да се бориш. Не казваш дали си говорила с мъжа ти за това?! (не за любовника, а за безразличието)