Борито

@Промяната, провери ли щитовидната жлеза? Ковид може да провокира възпаление на жлезата, или да й разбърка леко хормоните. Ускорен пулс, както и сърцебиене, отговарят на такава картина. И бета блокерите само биха маскирали проблема. Далеч не искам да те тласкам към безкрайни посещения при лекари, за да търсиш несъществуващ проблем. Но това е единствената проверка, която мисля, че си струва. Ако всичко е наред със щитовидната, тогава се присъединявам към останалите съвети да работиш в посока повече спокойствие.

Моят отговор е "И да, и не". Да, трябваше да се науча да живея с тревожността и натрапливите мисли, да ги приема. И не, не е в това справянето, това е само първата крачка. После, когато се заех да си живея живота, от време на време започнах да забелязвам някакви дребни победи, които във времето се натрупаха и вградиха в едно постепенно "нормализиране" на всичките ми усещания. Ей сега в момента дори ми е трудно да си спомня какво "не ми беше наред" преди години. От време на време си водя дневник, та като го зачета и си казвам: "уоу, колко далечно ми е това". С две думи - виж какво пише на аватара ти!

ПР не съм имала, но ОКР оставих в миналото преди няколко години. Позволявам си да пиша, тъй като то влиза в графата на (цитирам авторката) "каквото и да е тревожно разстройство". Живея доста пълноценно, имам сериозен приятел и добър приятелски кръг, имам хобита и страсти, смених професия, през последната година излизах 5-6 пъти в чужбина. Бих искала обаче да оставя тук един-два въпроса отворени за размисъл... Колко точно трайно би могло да бъде трайното ми справяне? И не е ли всичко въпрос на баланс? А да живееш в баланс дали е работа за 2 дни, месец или година? Или пък си е за цял живот - всекидневна грижа за себе си и здрави граници? Ако искаме да се оправим, за да почнем веднага да водим същия начин на живот, който ни е довел до проблема първоначално, ако отново почнем да залитаме в крайност след крайност... ще помогнат ли научените уроци и усвоените техники? Може би в известна степен това да си се справил изисква да отсяваш ситуациите в живота си и да преценяш добре с кои от тях не си заслужава да ангажираш енергията си? Дали това не е една от причините, поради които хора, които след години страдание и усилия най-накрая отново са намерили баланса си, избягват да правят категорични изказвания - защото знаят колко трудно постижим и крехък е този баланс?

Абсолютно не! Пълни глупости са това! Подлежи на дискусия какво се закодира и какво не, но да речем, че мислите наистина се закодират - мога да те уверя, че по-силната мисъл в душата ти е - "аз съм добър човек и тези натрапливи мисли ме смущават толкова много, защото те не отговарят на моята природа". Ако изобщо закодираш нещо - това е страданието ти и добрата ти природа. Потърси начини да увеличиш спокойствието в живота си.

@nastty, щом всичко друго изчезва, докато пишеш, може би би могла да използваш тази "техника" след напрегнат ден, в който си имала проблеми или ти се е случило нещо неприятно. Ако "обработиш" част от тази информация в съзнателно време, и се настроиш положително, дали това би повлияло неприятните сънища?

Само в интерес на правдата, въпреки че може би няма как да знаем чии източници са достоверни - чела съм, че сънищата са в РЕМ фазата, която знам, че е дълбокия сън. Разликата дали човек ги помни или не, е в зависимост от това колко бързо излиза от тази фаза. При рязко събуждане обикновено се помни повече, отколкото ако се наспиш и събудиш нормално.

Бих искала да добавя малко пояснения към предния ми коментар. Личното ми усещане е, че автора на темата обмисля да започне прием на медикаменти, гледа на тялото и на психиката си твърде механистично, недоглежда потенциалните опасности от приема на медикаменти и твърде много преувеличава очаквания положителен ефект от тях (по мое предположение търси така наречения quick fix, бидейки толкова резултатно ориентиран). По тази причина се опитах да използвам колкото се може повече изразни средства, за да опиша минусите, които съм преживяла. Иначе, и аз не обичам крайностите. Добре е човек да не се насилва да мине по най-трудния път, само заради едното крайно убеждение. Добре е да проявяваме съчувствие един към друг, а и към себе си. Добре е човек да си помогне с каквото може (в случая медикаменти), когато нещата станат твърде напечени, а не да агонизира, само заради принципа. Аз самата в даден момент избрах да се опра на медикаментите. Усещането за фаталност и неизбежност при "кризата" беше много, много силно и парализиращо. Тогава това е било единственото действие, на което съм била способна. Редно е да поставим под съмнение и качествата на психиатъра, назначил схемата ми на прием. Вероятно е била възможна корекция, която да намали неприятните ефекти. Редно е и да допуснем, че вече има медикаменти с много по-малко и много по-слаби странични ефекти - нали излизат все по-нови и нови. Вашето мнение силно ме провокира. Дори не знам какво да кажа... Ако допуснем, че стреса и напрежението са в основата на нашите проблеми, то симптомите са сигналната лампичка, че сме прекалили. Нима вие препоръчвате да решим проблема, като демонтираме лампичката? А какво значи да се "справиш"? Искаш най-бързо да си свободен от симптомите сякаш. И това е ок. Просто помни, че има една граница, след която медикаментите почват да пречат на справянето. Дори да нямаш кой знае какви странични ефекти - отпускаш се, става ти леко, забравяш, че си имал проблем, разреждаш терапията и почваш нищо да не вършиш (звучи като реалната цел). И когато решиш, че си се справил, спираш медикамента и се връщаш съвсем в самото начало. Това, което е било стремеж към бърз резултат, се е превърнало във възможно най-бавния резултат. Това изречение е първо - крайно неуважително към времето и знанията на терапевтите, които чупят пръсти да ни насочват, и второ - твърде добро оправдание да не ти се налага да свършиш някаква реална работа, вниквайки в тези "бланкетни и заучени неща". Дълбок поклон пред тези думи. За пореден път Орлин разпъжда мъглата и ясно посочва пътя напред. Дано авторът на темата се вслуша!

Човек 88, искрения ми съвет е да не прибягваш до лекарства, освен в наистина краен случай. Започна ли терапия? Питам, защото като те чета, оставам с усещането, че плана ти е да използваш хапчетата като заместител на терапия. При всички положения, дори и да решиш да приемаш медикаменти, нека това бъде избор, който ще вземете заедно с терапевта ти. Против лекарствата съм, не защото имам склонност да изпадам в крайности, а именно поради личния ми опит с тях. Познато ми е чувството да се давиш в собствените си кошмари и на всяка цена да трябва да избягаш от тях. Познато ми е облекчението, което носят два хапа дневно. Познато ми е състоянието на мекотело, до което успокоителните те довеждат. Позната ми е плашещата сила, която лекарствата дават, премахвайки/потискайки задръжките и страховете ти. Познато ми е почти манийното усещане, че всичко е възможно и целия свят е пълен с щастие. Позната ми е неспособността да позная себе си и да се идентифицирам с образа си в огледалото. Познато ми е спокойствието най-накрая да съм се научила да функционирам с помощта на медикамента и да имам достатъчно смелост да прекратя приема. Познат ми е шока да установя, че след преустановяване на лекарството, тревожността се връща, независимо от терапията и постиженията. Познато ми е усещането целия ми прогрес да се срине за броени дни и да се върна не на нулата, а много преди нея. Познато ми е пораженческото чувство при равносметката - 18 излишни килограма, разбъркано храносмилане и микрофлора (доста сериозни стомашни проблеми), силна замаяност и раздразнителност при отнемането на медикамента... и това са само няколко... Позната ми е тъгата по безвъзвратно загубеното време от живота ми. Ще доразвия най-баналната метафора (но колкото е банална, толкова е и вярна) - лекарствата са просто една патерица. Научих се да ходя с помощта на тази патерица, и то много добре. В момента, в който я захвърлих, обаче, установих, че все още не умея да ходя самостоятелно. Нещо повече - някои от мускулите, на които патерицата беше помагала да почиват, бяха леко атрофирали. Изобщо - нито ми беше станало по-лесно, нито бях по-близо до целта си. Не знам колко е реално плацебото, но мога да те уверя, че симптомите на отнемане на лекарството са съвсем реални. При мен отнемането се изрази в безсъние, много силна раздразнителност и една досадна замаяност (никога преди това не съм я имала, но поне два-три месеца усещах, че не държа права линия, докато ходя). Да речем, че планираш всичко много добре, подобриш се, изчакаш още малко време, за да си сигурен, но спирайки медикамента, при теб се появи замаяност. В този момент: - Ще успееш ли да си дадеш сметка, че тази замаяност не е онази замаяност, и че се дължи на отнемането на медикамента? - Или ще си помислиш, че състоянието ти се връща отново и без грам грация ще влезеш в добре познатия порочен кръг? С годините стигнах до извода, че (ако кризата не е наистина силна, разбира се), приемането на лекарства може да служи само за една от следните цели: - отлагане на неизбежното, - заравяне на главата в пясъка.

Ами носът през абсолютно целия живот ни е в зрителното поле. Няма посока, в която да не погледне човек, и той да не се вижда поне малко. Но мозъкът го филтрира и го премахва от картинката. И така общуваме с хора, шофираме, разхождаме се и гледаме готини пейзажи, без пред очите ни да има нос. Защо става така? Защото не го мислим и пресмятаме, доверяваме се на мозъка си и той си върши работата. Колкото и прозаичен пример да е това, мисля че е точна аналогия на друга ситуация. Ти си много смел, предизвикваш себе си и се въвличаш в ситуации, които знаеш, че ще те провокират. Правиш това с цел десенсибилизация, и личи, че на теория всичко ти е ясно. Но се опитваш да направляваш с ума си процес, който не подлежи на съзнателен контрол... безпредметно е да се опитваш да си отмерваш адреналина и да засечеш за колко време ще се нормализира реакцията ти. Това го прави тялото, без твое участие. Защото само то си знае как. Според мен най-доброто, което може да се направи, е да се премести фокуса върху пейзажа. Носът ще изчезне сам.

От известно време следя темата и ще нахвърлям случайни размисли по нея, които надявам се, ще бъдат полезни. - Относно (не)приемането - вероятно именно то е източника на всяко страдание. Слагам тук любим цитат по въпроса, преведен набързо: - Ясно е, че ситуацията трябва да се приеме. Смущава ме обаче думичката стратегия. Звучи ми като "стратегия за справяне". Или като "приемам го, за да се махне". Или като "приемам го, неприемайки го". Оксиморон някакъв. Звучи ми дори като "опитвам се да измамя Бог". А всъщност дали това е приемане... - И накрая - предайте се вече с тези анализи и предъвквания (не съм сигурна дори, че терапията трябва да бъде насочена към симптома). Не може със съзнателни анализи да установите контрол върху функции на тялото - не става, безпредметно е. Звучи ми, все едно нямате доверие в собственото си тяло (мозък / нервна система). А тялото е невероятно нещо! Хиляди процеси се случват ежесекундно в него, без вашия контрол. Апропо, целият свят така се движи и съществува - без вашите опити за контрол. Дайте си малко почивка, отпуснете се и правете нещо приятно вместо това. Когато твърде силно се фокусираш / концентрираш в дадено нещо, останалите неща стават маловажен и блед фон. Това е както когато ти пише някоя девойка, която много харесваш - взимаш телефона, потъваш в чата, и след около 5 минути се опомняш, трима приятеля около теб те гледат въпросително и чакат да отговориш на въпроса, който не си чул. Това е силата на фокуса. А вие как живеете? Фокуса е в симптома и страха от него, а голямата част от живота се случва на фона. Помните ли какво беше да изпитвате чисто задоволство, без да има сенки наоколо? Хубавата новина е, че ако си преместите фокуса обратно в развлеченията и удоволствието от живота, един ден може би замайването ще стане такъв един пренебрежим фон. И като последен пример, с който да ви дам надежда колко точно пренебрежим фон би могло да бъде то (евентуално, ако го оставите на мира...), нека ви питам... обикновено виждате ли носа си? ХА! Видяхте ли го вече? Еми поставям ви задача - давам ви точно 15 секунди, за да спрете да го виждате! И после не искам да го видите нито веднъж поне в продължение на час...

Дар е, да! При това безценен! Преди, като четях подобни изказвания, си казвах, че отсреща трябва да има някой много заблуден и средно хахав човек, за да говори тези неясни и нелогични неща! Но с времето успях да оценя уроците, които ОКР ми преподаде. Успях да разбера какво значи да го приема, просто да постоя с него и да слушам (най-долу ще оставя едно стихотворение, което за мен най-добре описва това спокойно състояние на приемане и слушане. На английски е, но за съжаление не съм намерила подходящ превод). ОКР ме пречисти от много нефункционални модели на мислене и поведение. Направи ме смирена. Отвори и разшири възприятията ми. Много пъти ме връща в реалността. Доведе приятели в живота ми. Сега с тях умея да се свързвам така, както преди не беше и нямаше да бъде възможно! Така че, сега сигурно и аз звуча леко хахаво на новодошлите. Не виждам причина справилите се да отбягват да мислят по темата (освен ако не са твърде заети да са щастливи, и не отварят форума например). Ако нещо започне да се връща, това за мен би било сигнал, че още работа имам. Пък то сигурно имам, и без да се връща. Друг е въпроса, че нямам точна идея колко да казвам и колко да премълчавам, когато говоря с човек, който в момента страда с ОКР. Нали едно твърде образно изказване може да го провокира и той да се фиксира върху идея, която никога не му е хрумвала преди това.

Здравей, Svetlina67. При мен Неолексан свърши доста добра работа за безсънието. Пробвала бях магнезий, мелатонин, билков чай от няколко билки, каквото и да е - в 2:30-3:00 се будех и така до сутринта. Благодарение на Неолексан започнах да спя дълбоко още на първата седмица. Макар и не за цялата нощ, но спях дълбоко, сънувайки и на сутринта се чувствах освежена. Самото чувство, че най-накрая съм си взела съня, ме накара да се усмихна за пръв път от много време. За страховете - недей да таиш големи надежди, там се иска друг тип работа с мисленето и възприятията. Но косвено и страховете се повлияват - все пак след като човек си върне съня, е доста по-стабилен, отколкото ако не е спал нормално с месеци. Аз взимах около 3 месеца по 100 мг - 50 сутрин и 50 преди лягане. После махнах вечерната доза и останах на 50 мг сутрин. Това, което открих, четейки разни изследвания, е че по-малките дози са по-ефективни, така че съветът ми е, ако не повлияе веднага напълно, не вдигай много дозата, по-скоро му дай време. Със спирането нямах никакъв проблем.

Много благодаря и на двама ви!

Здравейте! Пиша ви за съвет относно нещо, което ме мъчи. Става дума за сестра ми, която от 15 години насам страда от агорафобия и разчита основно и само на антидепресантите. През годините имаше моменти на чудно подобрение - излизаше сама навън да свърши нещо, и се разхождаше час-два. При всеки опит да намали антидепресанта обаче, страха се завръщаше и тя отново качваше дозата. На терапия ходи при психиатърката, около 3-4 пъти годишно. Въпросната жена й казала, че от всичките й пациенти, сестра ми е най-добре, което не звучи много насърчаващо да търси промяна. В момента отново е "скована" вкъщи, по нейни думи - "никъде не ходя, даже до магазина не отивам". На работа и обратно - с такси. В такива "кризи" отива при лекарката за донагласяне на дозата. Това, което ми прави впечатление, когато си говорим, е, че на работа се чувства добре, а вкъщи няма много енергия и ако нямаше мъж и дъщеря, можела да лежи по цял ден и нищо да не прави. Вметка - преди време се сблъсках с ОКР и поех първо медикаментозния път. Почти три години загубих по този начин. После открих този форум и работихме по моя проблем с д-р Първанов. Промених доста мисленето си, все още има какво да се иска по отношение на самочувствието ми, но като цяло, симптомите са в миналото. Опитах се и на нея да предам част от наученото, но май не проявява особен ентусиазъм. Много искам да я вдъхновя да опита да се справи с тази фобия. Притеснявам се, че с времето става все по-зависима от лекарствата. Нейните думи са: "Вече съм приела моето състояние, както и това, че най-вероятно ще пия лекарства доживот." По тези думи изглежда, че тя е избрала пътя си и сякаш няма конфликт със себе си. Това ме кара да се чудя за нея ли ви пиша точно, или за да ви помоля да ме научите как да уважа нейния избор. Разбирам, че не мога да я карам да си решава проблемите по моя начин, но чувството на безсилие много ми тежи. Трябва ли да спра с рогата напред да й влизам в личното пространство? Има ли някакъв начин да я мотивирам да поиска да си промени ситуацията? Притеснява ме да не се влоши състоянието й и да прерастне в нещо по-сложно. Тия дни говорихме и сякаш е склонна да опита с терапия, но редовно, а не както досега - само няколко пъти в годината. Оттук и втория ми въпрос - познавате ли терапевт в Стара Загора, който можете да препоръчате и който евентуално да ползва сходни на вашите методи?

Здравей, Даян! Бях в подобна ситуация и след ОЩЕ година и половина се стигна до развръзка в моя полза. Заживяхме заедно, но другата жена не искаше да се "предаде" - искаше го обратно. Звънеше му постоянно по телефона, обясняваха се с часове. Той не й беше казал, че има нова връзка и с неспособността си да й каже директно, удължи излишно много нещата. След още година тя продължи напред, т.е. след грубо 4 години останахме наистина само двамата. Резултата беше, че в края на на тези 4 години, и двамата бяхме загубили уважение един към друг. Отделно аз бях краен перфекционист и така и не можах да "преглътна" начина, по който започна връзката ни. Да си кажа честно, оказа се, че най-хубавото е вече приключило. Което е жалко, защото в началото имахме толкова хубава и нежна връзка. И толкова много синхроничности ни събраха. Останахме заедно още 4 години, през които аз се сринах и тихо страдах от ОКР. Той ме подкрепяше много през тези години и беше до мен, докато се съвзех и стъпих на краката си. След това се влюби в друга и се разделихме. Аз му помогнах да си отиде. Той не можа сам. Цялата тази ситуация ме научи на няколко неща: - Отношенията между двама души са нещо свещено и непристъпно. Около тях има граница, която не бива да се преминава, дори и най-любезно да те поканят вътре. - Щом единия от двойката си позволява да пристъпи извън тях, без това да е окончателно, то този човек има съмнителни нравствени качества - в моя случай беше патологичен лъжец, макар и много благ по душа и искрено вярващ в заблудите си. - Тези отношения нанесоха сериозна вреда върху самочувствието и самоуважението ми. - Колкото и да ни се иска понякога, просто не можем да управляваме другите хора... това, което можем да направим обаче, е да се погрижим за себе си и внимателно да изберем кого да допуснем в живота си. - Била съм изключително наивна, завеяна и доверчива (случвало се е да ме питат дали не съм расла в буркан). Ако не бях с него, вероятно щях да съм с друг, който да ме научи на същите уроци. Просто преди това имах много заблуди за живота и любовта и тази връзка беше предпоставка да се освободя от тях. Така че въпросът ми е - Защо искаш да си с този човек? Какво очакваш от бъдещето с него? Ще можеш ли да се справиш с обидата и огорчението, които в момента понасяш и струват ли си те изобщо?